Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Storm of the Century, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сценарий
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Стивън Кинг

Заглавие: Бурята на века

Преводач: Адриан Лазаровски

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Vegadsl

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-069-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3446

История

  1. — Добавяне

Шесто действие

124 ЕКСТ. ПРОЛИВЪТ — НОЩ.

 

Снеговалежът е спрял и водата е посребрена от лунна пътека, проточила се към континента.

 

125 ЕКСТ. ГЛАВНАТА УЛИЦА — НОЩ.

 

Безмълвната улица е погребана под снега.

 

126 ЕКСТ. КМЕТСТВОТО — НОЩ.

 

Сградата на кметството се издига насред заснежената пустош — тъмна отдясно и ярко осветена от свещи отляво, където се намира заседателната зала.

 

127 ИНТ. ЗАСЕДАТЕЛНАТА ЗАЛА — НОЩ.

 

Бавно, едва-едва, по централната пътека на залата пристъпват родителите: Джил, Урсула, Джак, Линда, Сандра, Хенри, Мелинда. Последна крачи Моли Андерсън. Тя хвърля умоляващ поглед на Майк.

 

МОЛИ: Майк, моля те, опитай се да разбереш…

 

МАЙК: Какво искаш да разбера? Върни се и седни до него. Не вземай участие в тази мерзост.

 

МОЛИ: Не мога. Ако можеше да разбереш…

 

Майк е забил поглед в пода. Не иска да я погледне, не иска да вижда никого. Не иска да види нищо от случващото се. Моли осъзнава това и се качва с посърнало лице по стъпалата.

 

Родителите се нареждат един до друг на подиума. Линож ги оглежда с благосклонна усмивка — като детски зъболекар, който се опитва да убеди невръстния си пациент, че изобщо няма да го боли.

 

ЛИНОЖ: Всичко е съвсем просто. Всеки от вас ще извади по един камък от кесията. Детето, чийто родител извади черния камък, идва при мен. За да живее дълго… да види много неща… и да узнае още повече. Госпожа Робишо? Джил? Би ли започнала?

 

И той й подава кожената кесийка. Отначало тя сякаш не смее да я докосне… или по-скоро, не е в състояние да го стори.

 

АНДИ: Хайде, скъпа. Направи го.

 

Джил го поглежда уплашено, бръква в кесията, напипва нещо и издърпва бързо ръката си. Юмрукът й е стиснат тъй здраво, че кокалчетата й са побелели. Изглежда на ръба на припадъка.

 

ЛИНОЖ: Госпожо Хачър?

 

Мелинда си взема камъче. Сандра е следващата. Тя се пресяга плахо към кесийката… и отдръпва ръката си.

 

САНДРА: Не мога, Роби! Ти го направи.

 

Но Роби за нищо на света не би се доближил до Линож.

 

РОБИ: Хайде! Избирай!

 

Жена му се подчинява. Когато отстъпва назад, устните й треперят, а пръстите на свитата й в юмрук ръка са побелели. Следващият е Хенри Брайт. Той дълго избира и съдейки по ровенето му из торбичката, явно отхвърля един (или два) камъка, докато най-накрая се спира на избрания. После е Джак. Той избира бързо и прави крачка назад, след което хвърля към Анджи отчаян поглед, в който проблясва последната искрица надежда. Когато и Линда Сейнт-Пиер прави своя избор, остават само Урсула и Моли.

 

ЛИНОЖ: Дами?

 

УРСУЛА: Първо ти, Моли.

 

МОЛИ: Не. Ти. Моля те.

 

Урсула бръква рязко в кесията, взема единия от двата останали камъка и отстъпва назад със стиснат юмрук. Моли прави крачка напред, поглежда Линож и взема последното камъче. Линож захвърля празната кесийка. Тя описва дъга във въздуха, полита надолу… и изчезва сред синкаво сияние, преди още да е докоснала подиума. Никаква реакция от страна на островните жители; тишината е толкова плътна, че може с нож да се реже.

 

ЛИНОЖ: Чудесна работа, приятели мои — дотук мина много добре. И тъй, кой има куража да покаже първи избора си? Да се отърси от страха и да се отдаде на сладостното облекчение?

 

Никой не отговаря. Осемте родители са застинали като статуи насред подиума. Лицата им са побелели от страх.

 

ЛИНОЖ (с подканваща приветливост): Хайде, хайде! Нали знаете, че боговете не обичат страхливите?

 

ДЖАК (извиква): Бъстър! Обичам те!

 

Той разтваря юмрука си. Камъчето в дланта му е бяло. Развълнуван шепот в залата.

 

Урсула пристъпва напред и протяга треперещия си юмрук. Мобилизира силите си и ръката й светкавично се разтваря като пружина. Камъкът е бял. Вълнението на насядалите по скамейките островни жители се усилва.

 

РОБИ: Покажи го, Сандра! Нека да го видим!

 

САНДРА: Аз… Аз… Не мога, Роби… Знам, че е Дони… Сигурна съм в това… Никога не съм имала късмет…

 

Нетърпелив миг по-скоро да узнае истината и изпълнен с презрение към жена си, Роби се хвърля към нея, хваща ръката й и разтваря насила пръстите й. Не виждаме камъчето и поне в началото не можем да разчетем нищо на лицето на кмета. После обаче той взема това, което лежи в дланта на Сандра, и го вдига високо във въздуха, показвайки го на всички. Лицето му е разкривено от дива усмивка; Роби изглежда досущ като Ричард Никсън в разгара на политическата си кампания.

 

РОБИ: Бяло!

 

Опитва се да прегърне жена си, но тя го отблъсква. На физиономията й е изписано не просто отвращение, а дълбоко омерзение.

 

Ред е на Линда Сейнт-Пиер да пристъпи напред. Тя държи свития си юмрук пред себе си, гледа го известно време и накрая затваря очи.

 

ЛИНДА СЕЙНТ-ПИЕР: Моля те, Господи, умолявам те, не ми отнемай моята Хайди!

 

Разтваря дланта си, но продължава да държи очите си затворени.

 

НЕЧИЙ ДРУГ ГЛАС: Бяло!

 

Оживление в залата. Линда отваря очи, вижда, че камъчето действително е бяло, и започва да ридае, притискайки безценното овално топче към гърдите си.

 

ЛИНОЖ: Джил? Госпожо Робишо?

 

ДЖИЛ РОБИШО: Не мога… Мислех, че ще се справя, но не мога. Съжалявам…

 

Тя се втурва към стъпалата, като продължава да стиска ръката си в юмрук. Преди обаче да ги достигне, Линож я посочва с бастуна си и Джил внезапно е притеглена назад. Линож доближава сребърната вълча глава към свитите й пръсти. Тя се опитва да се съпротивлява, но не може. Дланта й се разтваря, камъкът тупва на подиума и се търкулва като стъклено топче за игра. Камерата проследява движението му. Накрая спира, удряйки се в един от краката на масата с табелка КМЕТ. Цветът му е бял.

 

Джил рухва на колене и избухва в плач. Останали са само Хенри, Мелинда и Моли. В някого от тях е черното камъче. ВСТАВКА: Лицата на половинките им. Карла Брайт и Хач наблюдават подиума с хипнотичен ужас. Майк продължава да се взира в пода.

 

ЛИНОЖ: Господин Брайт? Хенри? Ще ни окажеш ли тази чест?

 

Хенри пристъпва напред и бавно разтваря дланта си. Камъчето там е бяло. От гърдите на Хенри се отронва дълбока въздишка на облекчение. Карла го гледа и му се усмихва през сълзи.

 

Вече всичко ще се реши между Моли и Мелинда. Ралфи или Пипа. Майките се гледат една друга на фона на усмихнатия Линож на заден план. Съвсем скоро едната ще престане да бъде майка и двете прекрасно го съзнават.

 

128 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МОЛИ В БЛИЗЪК ПЛАН.

 

Тя си представя:

 

129 ЕКСТ. ЛАЗУРНОСИНЬО НЕБЕ — ДЕН.

 

Линож се рее високо над облаците, но V-образната формация зад него драстично се е скъсила. От осемте деца са останали само Ралфи и Пипа, които се държат за ръцете на Линож.

 

130 ИНТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ПОДИУМА — НОЩ.

 

ЛИНОЖ: Дами?

 

Моли поглежда Мелинда и Мелинда й кимва. Двете жени са протегнали ръцете си напред. Пръстите им са свити в юмруци. Известно време двете се гледат — напрегнати като струни, вибриращи от любов, надежда и страх.

 

МОЛИ (с тих, едва доловим глас): Хайде.

 

131 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА СВИТИТЕ ИМ В ЮМРУК РЪЦЕ — В ЕДЪР ПЛАН.

 

Пръстите им се разтварят. В едната има бяло камъче, в другата — черно. Насядалите по скамейките островни жители ахват, възкликват, надават изненадани възгласи… Кой обаче е извадил бялото и кой — черното камъче… Още не знаем. Виждаме само две разперени длани.

 

132 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МОЛИ — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

 

Неистово разширени очи.

 

133 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МЕЛИНДА — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

 

Неистово разширени очи.

 

134 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА ХАЧ — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

 

Неистово разширени очи.

 

135 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИЦЕТО НА МАЙК — В ЕКСТРЕМНО БЛИЗЪК ПЛАН.

 

Той седи на скамейката, свел глава и забил поглед в земята… но ясно се вижда, че няма да издържи дълго в тази поза, въпреки категоричното му решение да не бъде дори пасивен участник в спектакъла на Линож. Той надига глава и отправя поглед към подиума. ВАЖНО: трябва да прочетем загубата първо на неговото лице. Първо очите му се изпълват с неверие и едва след това се помрачават от страшното осъзнаване на истината.

 

МАЙК (скача на крака): НЕ!!! НЕ!!!

 

Той се хвърля напред към подиума, но в същия миг Сони, Люсиен и Алекс го сграбчват и го връщат на скамейката.

 

136 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МОЛИ И МЕЛИНДА НА ПОДИУМА.

 

Те продължават да се гледат една друга, почти долепили челата си. Протегнатите им ръце — с разперени пръсти — сякаш са застинали във въздуха. В дланта на Мелинда лежи бялото камъче. В дланта на Моли — черното.

 

Изопнатото лице на Мелинда постепенно се отпуска. Тя се обръща, заслепена от бликналите сълзи, и пристъпва към стъпалата.

 

МЕЛИНДА: Пипа! Мама идва при теб, слънчице…

 

Тя се препъва и за малко да полети надолу с главата по стълбите, но Хач успява да я подхване точно навреме. Все още в плен на истерията на облекчението, Мелинда дори не го забелязва. Тя се изтръгва от ръцете на мъжа си и хуква по централната пътека на залата.

 

МЕЛИНДА: Пипа, слънчице! Всичко е наред! Мама идва при теб, любов моя!

 

Хач се обръща към Майк.

 

ХАЧ: Майк, съ…

 

Майк само му хвърля бърз поглед — поглед, пропит от чиста, злостна ненавист. „Ти ме предаде и това ми струваше моят син“ — казва този поглед. Хач не може да го понесе. Той свива рамене и се втурва след жена си.

 

През цялото това време Моли стои като статуя, взирайки се вцепенено в черния овален камък. Едва сега пълният смисъл на случилото се започва да достига до разсъдъка й.

 

МОЛИ: Не. О, не. Не може да бъде! Това не може да е…

 

Тя захвърля черното камъче и се обръща към Линож.

 

МОЛИ: Това шега ли е? Или някакво изпитание? Изпитание е, нали? Едва ли си мислиш, че сега можеш да…

 

Но Линож си мисли точно това. И тя ясно го вижда.

 

МОЛИ: Няма да ти дам сина си!

 

ЛИНОЖ: Усещам скръбта ти, Моли… но ти прие условията ми. Съжалявам.

 

МОЛИ: Ти си го нагласил по някакъв начин! През цялото време си искал точно него! Заради… заради късметлийската бенка!

 

Дали това е така? Навярно никога няма да узнаем дали наистина сме зърнали искрицата в очите на Линож… или ни се е сторило, че сме я видели.

 

ЛИНОЖ: Уверявам те, че случаят не е такъв. Играта беше, както вие казвате, честна. И понеже смятам, че дългите сбогувания само увеличават болката…

 

Той тръгва към стъпалата, за да си вземе наградата.

 

МОЛИ: Не! Няма да ти дам де…

 

Тя понечва да му се нахвърли. Линож само махва с бастуна си и Моли полита назад, удряйки се в масата с табелката КМЕТ. Накрая рухва на пода на подиума — отчаяна, безпомощна и разкъсвана от ридания.

 

Точно преди да слезе по стъпалата, Линож се спира на ръба на подиума и обхожда с поглед островните жители. Те изглеждат като хора, пробуждащи се от всеобщ кошмар, в който са сътворили нещо ужасно и непоправимо. Устните му се разтягат в ослепителна, сардонична усмивка.

 

ЛИНОЖ: Дами и господа, жители на остров Литъл Тол! Благодаря ви за вниманието, с което откликнахте на нуждите ми! Обявявам това събрание за закрито… И си позволявам да ви напомня, че колкото по-малко разказвате на външния свят за нашето… споразумение, толкова по-щастливо ще живеете. Макар че, естествено, това си зависи изцяло от вас.

 

Зад гърба му Моли се изправя на крака и тръгва напред. Изглежда обезумяла от шока, мъката и ужаса, който предстои.

 

ЛИНОЖ (слага си жълтите ръкавици и шапката): А сега ще взема новото си протеже и ще ви оставя насаме с мислите ви. Дано да бъдат щастливи.

 

Той слиза по стъпалата и тръгва по централната пътека. Моли вижда, че ще мине съвсем близо до мястото, където седи Майк. Тя се втурва към края на подиума; очите й са толкова големи, че сякаш заемат половината й лице. Моли вижда, че конвоят на Майк е позагърбил задълженията си — Люсиен, Сони и другите гледат Линож с провиснали челюсти.

 

МОЛИ (надава силен вик): Майк! Спри го! Направи нещо, за бога!

 

Майк знае какво ще се случи, ако се нахвърли на Линож — едно махване с бастуна и ще трябва да го изстъргват от стената. Той поглежда към жена си — към БИВШАТА си жена — със страшни, мъртви очи.

 

МАЙК: Вече е късно, Моли.

 

Спонтанната й реакция е отчаяние, последвано от безумна решимост. Щом Майк не иска да й помогне да поправят грешката, която са допуснали, тя ще го стори сама. Моли се оглежда… и забелязва револвера на Роби, лежащ върху подиума. Сграбчва го, обръща се и скача от подиума на централната пътека.

 

МОЛИ: Спри! Предупреждавам те!

 

Линож обаче продължава да пристъпва към детските креватчета. Докато върви, с него се случва промяна — полушубата му изчезва, заменена от сребристосиня роба, украсена със слънца, луни и всякакви кабалистични символи. Шапката му също се променя — издължава се нагоре и се превръща в островърхата шапка на магьосник или вещер, а бастунът му се преобразява в сияен жезъл, достоен за Мерлин. Увенчан от озъбена вълча глава, естествено.

 

Моли или не забелязва всичко това, или то изобщо не я интересува. Единственото, което иска, е да го спре. Тя прави две-три крачки по централната пътека и насочва револвера към Линож.

 

МОЛИ: Спри или ще стрелям!

 

В същия миг Сони и Алекс Хейбър изскачат на пътеката, препречвайки пътя й към Линож. Люсиен и Джони Хариман я хващат… а Хач внимателно изтръгва револвера от ръката й. Междувременно Майк седи с клюмнала глава на мястото си, неспособен да понесе гледката.

 

ЛЮСИЕН: Съжалявам, госпожо Андерсън… но сключихме сделка.

 

МОЛИ: Нямахме представа що за сделка е това! Нямахме представа какво правим! Майк беше прав, ние не биваше да… не биваше… Джак, спри го! Не му позволявай да ми отнеме Ралфи! Не го оставяй да отнеме сина ми!

 

ДЖАК: Не мога да ти помогна, Моли. (След което добавя.) А и ти едва ли щеше да крещиш така, ако черният камък се беше паднал на мен.

 

Моли се взира недоумяващо в него. Не може да повярва на ушите си. Той издържа на погледа й още миг-два, след което отмества очи. Тогава Анджела го прегръща през рамо и се вглежда в Моли с нескрита враждебност.

 

АНДЖИ: Ти какво, толкова ли не умееш да губиш?

 

МОЛИ: Това не ти е… бейзболен мач!

 

137 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ДЕТСКИТЕ КРЕВАТЧЕТА В ДЪНОТО НА ЗАЛАТА — С ЛИНОЖ.

 

Линож вече изглежда като същински древен маг, обгърнат от яркосиньо сияние. Отново сме поразени от свръхчовешката му възраст. Родителите на спящите деца и техните приятели се отдръпват от него със страх. Той не им обръща абсолютно никакво внимание. Навежда се, вдига Ралфи Андерсън на ръце и го гледа прехласнато.

 

138 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЦЕНТРАЛНАТА ПЪТЕКА НА ЗАЛАТА — С МОЛИ.

 

В истерията си тя за малко да се освободи от силните ръце на държащите я мъже. Изпълнена с неописуема ярост, тя се обръща към Линож от другия край на залата.

 

МОЛИ (крещи): Ти ни изигра!

 

ЛИНОЖ: Вие сами се изиграхте.

 

МОЛИ: Той никога няма да бъде твой! Никога!

 

Линож вдига спящото дете високо във въздуха — досущ като дар, който ще принесе на боговете. Синьото сияние около него става по-ярко и започва да обгръща и Ралфи. В старостта на Линож няма нищо благовидно или добро; старостта му е жестока и плашеща. А тържествуващата му усмивка… това е кошмар, който дълго ще смущава сънищата ни.

 

ЛИНОЖ: Напротив. Ще ме обикне… (Пауза.) И ще ме нарича „татко“.

 

Това е ужасяваща истина, чието бреме Моли не може да издържи. Тя рухва върху удържащите я ръце, неспособна да се съпротивлява повече. Известно време Линож я гледа, след което се обръща. Полите на робата му се развяват подире му. Той бавно крачи към остъклената двукрила врата. Всички погледи са приковани в него.

 

139 ИНТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК.

 

Той се надига от мястото си. Лицето му все още има онзи безжизнен, мъртъв вид. Хач докосва ръката му.

 

ХАЧ: Майк, не мисля, че трябва да…

 

МАЙК (отблъсква ръката му): Не ме докосвай. Да не си ме докоснал повече. Нито ти, нито някой друг от вас. (Поглежда към Моли.) За всички се отнася.

 

И той тръгва по страничната пътека на залата. Никой не го възпира.

 

140 ИНТ. КОРИДОРЪТ НА КМЕТСТВОТО.

 

Майк излиза от залата точно навреме, за да види как краищата на робата на Линож изчезват зад входната врата и се изгубват в нощта. Майк се спира за момент, след което продължава натам.

 

141 ЕКСТ. ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

 

Майк излиза, спира и се оглежда. Дъхът му се кълби на сребристи облачета на фона на лунното сияние.

 

142 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ ПРЕД СГРАДАТА НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

 

Линож все още е обгърнат от яркосиня аура. Камерата неотлъчно го следва, докато носи Ралфи надолу по склона, спускащ се към улицата… а оттам към брега… пролива… континента… и всичките неизброими левги по безкрайната земя. Виждаме следите му в снега — отначало дълбоки… после по-леки… и накрая едва забележими.

 

След като минава покрай купола с мемориалната камбана, Линож започва да се издига във въздуха. Първо само на сантиметър-сантиметър и нещо, но постепенно разстоянието между него и земята се увеличава. Сякаш се изкачва по невъобразими стълби, които не можем да видим.

 

143 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА СТЪПАЛАТА НА ВЕРАНДАТА — НОЩ.

 

Той крещи след сина си, въплътил цялата си скръб и болка в една-единствена дума:

 

МАЙК: Ралфи!

 

144 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

 

Ралфи отваря очи и се оглежда наоколо.

 

РАЛФИ: Къде съм? Къде е тати?

 

МАЙК (глас зад кадър, заглъхващ в нощта): Ралфи…

 

ЛИНОЖ: Няма значение, момче с късметлийската бенка. Погледни надолу!

 

Ралфи свежда очи. В момента летят над пролива. Сенките им се носят по вълните, обрамчени от лунната пътека. Ралфи се усмихва възторжено.

 

РАЛФИ: Уау! Колко яко! (Пауза.) Това наистина ли е?

 

ЛИНОЖ: Самата истина.

 

Ралфи поглежда назад към:

 

145 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА ОСТРОВ ЛИТЪЛ ТОЛ ОТ ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА РАЛФИ — НОЩ.

 

Това е като негатив на кадъра, с който показахме острова за първи път на зрителите — нощ вместо ден, отдалечаване вместо приближаване… На лунната светлина Литъл Тол изглежда почти като илюзия. В каквато съвсем скоро ще се превърне за Ралфи.

 

146 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА ЛИНОЖ И РАЛФИ — НОЩ.

 

РАЛФИ (силно впечатлен): А накъде летим?

 

Линож подхвърля жезъла си във въздуха и той се издига, заемайки същото положение, както по време на полета му с децата. Сянката му — този път хвърляна от луната, а не от слънцето — се спуска върху лицето на Линож. Той се навежда и целува късметлийската бенка на нослето на детето.

 

ЛИНОЖ: Където си поискаме. Навсякъде. Към всички места, за които си мечтал.

 

РАЛФИ: Ами мама и татко? Те кога ще дойдат?

 

ЛИНОЖ (усмихва се): Сега не ги мисли. По-нататък ще се тревожим за тях.

 

„Е, той е възрастният — казва си Ралфи. — Пък и всичко това е тъй вълнуващо!“

 

РАЛФИ: Добре.

 

Линож се обръща — всъщност прави вираж почти като самолет — и двамата се скриват от погледа ни.

 

147 ЕКСТ. КАМЕРАТА НИ ПОКАЗВА МАЙК НА ВЕРАНДАТА НА КМЕТСТВОТО.

 

Той плаче. Джоана Станхоуп излиза от кметството и слага ръка на рамото му. Заговаря го с безкрайна топлота и нежност.

 

ДЖОАНА: Влез вътре, Майк.

 

Той обаче не й обръща никакво внимание и слиза по стъпалата на верандата. Нагазва в дълбокия сняг — не е лесно да вървиш през него, ако не си магьосник — и се устремява напред. Върви по следите на Линож и камерата го следва. Виждаме как отпечатъците стават все по-плитки и повърхностни… и все по-малко свързани със земята, на която са обречени да живеят смъртните.

 

Покрай мемориалната камбана се вижда още една следа… и дирята внезапно изчезва. Наоколо се ширят поля от девствен сняг. Майк рухва до този последен отпечатък и се разтърсва от ридания. Вдига ръце към пустеещото небе и сияйната луна.

 

МАЙК (с приглушен глас): Върни ми го. Моля те, върни го обратно! Ще направя всичко… Всичко, което поискаш…

 

148 ЕКСТ. ГЛАВНИЯТ ВХОД НА КМЕТСТВОТО — НОЩ.

 

На вратата са се струпали множество островни жители, които го наблюдават безмълвно. Тук са Джони и Сони, Фърд и Люсиен, Тавия и Дела, Хач и Мелинда.

 

МАЙК (с умоляващ тон): Върни го обратно!

 

Лицата на местните жители не се променят. Можем да прочетем в тях съчувствие, но не и милосърдие. Не и тук; не и сега. Стореното си е сторено и няма връщане назад.

 

149 ЕКСТ. КАМЕРАТА ОТНОВО НИ ПОКАЗВА МАЙК СРЕД ЗАСНЕЖЕНОТО ПОЛЕ — НОЩ.

 

Майк се е превил в снега до купола, където виси мемориалната камбана. Той протяга ръце към луната и посребрената водна ивица за последен път… но вече е изгубил всякаква надежда.

 

МАЙК (шепне): Моля те, върни ми го!

 

Камерата бавно започва да се издига нагоре. Постепенно фигурата на Майк става все по-малка и по-малка, докато не се превръща в черна точица сред белоснежната равнина. Зад нея се виждат континентът, рухналият фар и вълните на пролива.

 

Затъмнение.

 

МАЙК (глас зад кадър): (Последната молба, изречена с едва доловим шепот.) Обичам го. Имай милост.

 

КРАЙ НА ШЕСТО ДЕЙСТВИЕ.