Стивън Кинг
Бурята на века (18)

Второ действие

 

Добре де… останките от градския пристан. Приливът отново се надига и върху брега се стоварват чудовищни вълни. Виждаме преобърнати лодки, изпотрошени кошове за омари, разнищени рибарски мрежи и множество купчини от отломки.

 

Прибоят залива рухналия фар. Навсякъде летят пръски. Една голяма вълна изхвърля някакъв тъмен обект точно до едно от кръглите прозорчета на контролната зала.

 

Тъмният обект се оказва трупът на стария Джордж Кърби. С мощен рев следващата вълна се стоварва върху брега и отнася мъртвеца обратно в океана.

 

Виелицата продължава да бушува. Сградите са затънали в чудовищни преспи, които стигат почти до средата на витрините им.

 

Всички витрини са изпотрошени, а зейналите отвори са затрупани от преспи, които се простират чак до средата на помещението.

 

Както и в дрогерията, и тук снегът е покрил почти половината помещение. До касата се виждат косачки за ливада, които са затрупани чак до бензиновите резервоари. Рекламната табелка, закачена пред тях, едва се чете: РАЗПРОДАЖБА НА КОСАЧКИ! ПОДГОТВИ СЕ ЗА ЛЯТОТО ОЩЕ ОТ ЗИМАТА!

 

И тук е пълно със сняг. Големите сешоари са застинали като замръзнали марсианци. Върху огледалото пише:

ДАЙТЕ МИ ТОВА, КОЕТО ИСКАМ,

И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ НА МИРА.

 

Сградата едва се вижда — не само заради виелицата, но и заради настъпващата вечер.

 

Децата са насядали в кръг. В средата му е Кат Уидърс — тя им чете от книга, озаглавена „Малкото кученце“ (една от любимите детски книжки на Дани Торънс^[1]).

 

КАТ: Тогава малкото кученце казало: „Знам къде ми е топката. Онова лошо момче я взе и я сложи в джоба си. Аз обаче ще го намеря, защото носът ми е…“

 

САЛИ ГОДСОУ (пее си): „Аз съм малко чайниче…“

 

КАТ: Сали, миличка, сега не бива да пееш. Нали е време за приказка!

 

На Кат внезапно й прилошава, макар че не може да се сети защо тази безсмислена песничка я кара да се чувства така.

 

Обаче Сали не й обръща внимание и продължава да пее. Ралфи също подхваща песничката. Малко по-късно и Хайди Сейнт-Пиер се включва. Към общия хор един по един се присъединяват Бъстър, Пипа, Франк Брайт и Хари Робишо. Накрая всички деца пеят — включително и Дон Бийлс.

 

ДЕЦАТА: … тумбесто и сладко…

 

Изведнъж малчуганите се изправят и започват да изобразяват дръжчици и чучурчета, докато пеят. Кат ги гледа с нарастващо безпокойство. Към нея се присъединяват Джоана Станхоуп, Моли и Мелинда Хачър.

 

МЕЛИНДА: Какво става тук, Кат?

 

КАТ: Нямам представа… Може би просто им се е приискало да пеят.

 

ДЕЦАТА: „… Имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани ме ти тогава и от котлона ме махни… Аз съм малко чайниче…“

 

Това никак не се харесва на Моли. Вдясно от нея се вижда лавица с книги, до които е сложена кожената кесийка с гладките камъчета вътре. Тя хвърля бърз поглед към подаръка на Ралфи, след което се качва тихо по стълбите.

 

Анджи Карвър е приседнала на една от предните скамейки. Загърната е в пухкав мек халат, а подгизналата й коса е увита с кърпа. Джак седи до нея и й държи чаша с димящ бульон, който поднася периодично към устните й. Тя не може да се храни сама, защото ръцете й неудържимо треперят.

 

Майк седи в края на подиума с лице към нея. Зад тях, на останалите скамейки са насядали и други бегълци от бурята. Хач се провира между тях и се разполага до Майк. Хач изглежда на ръба на изтощението.

 

ХАЧ (обхожда с поглед хората в залата): Искаш ли да ги изкарам навън?

 

МАЙК: Смяташ ли, че би могъл?

 

Той е съвсем прав и Хач го знае. В залата влиза Моли, приближава се до Майк и сяда до него на подиума. Личи си, че иска да му каже нещо, което не е за чужди уши… от които залата в момента изобилства.

 

МОЛИ (шепнешком): Децата се държат странно.

 

МАЙК (също шепне): В какъв смисъл?

 

МОЛИ: Пеят. Кат им четеше книжка, а те изведнъж станаха и започнаха да пеят. (Вижда недоумението на Майк.) Знам, че не звучи много…

 

МАЙК: Щом казваш, че е странно, значи, е странно. Веднага щом приключа тук, ще дойда да хвърля един поглед.

 

Той посочва с очи към Анджела. Анджи говори… но нито на Майк, нито на Джак, нито на някой конкретен човек от присъстващите в залата.

 

АНДЖИ: Вече знам колко лесно е да те… изтръгнат от света. Ще ми се да не го знаех… но го знам.

 

Джак отново поднася бульона към устата й, но когато тя хваща чашата с ръце, те треперят толкова силно, че горещата течност се разлива и я опарва. Анджи извиква. Моли присяда до нея, изважда кърпичка и избърсва пръстите й. Анджи я гледа с благодарност и хваща ръката й. После я стиска силно в своята. В момента се нуждае от съчувствие, а не от почистване.

 

АНДЖИ: Просто си стоях там и гледах фара… И изведнъж… вече бях в неговата власт.

 

МОЛИ: Шшш! Успокой се, всичко свърши.

 

АНДЖИ: Имам чувството, че никога вече няма да се стопля. Изгорих си пръстите… виждаш колко са почервенели… но все още са ледени. Сякаш ме е превърнал в сняг.

 

МОЛИ: Майк иска да те разпита за някои неща, но по-добре да не е тук. Искаш ли да отидем някъде, където има по-малко хора?

 

Тя поглежда към Майк и той й кимва. Междувременно Анджи полага всички усилия да се вземе в ръце.

 

АНДЖИ: Не… защото това засяга всички. Всички трябва да го чуят.

 

Едновременно изплашени и заинтригувани, островните жители се скупчват по-близо до Анджи, Майк и Моли.

 

ПРЕПОДОБНИЯТ БОБ РИГИНС: Какво точно ти се случи, Анджи Карвър?

 

По време на следващите събития камерата постепенно се приближава към Анджи, но в промеждутъците трябва да ни покаже възможно най-много лица на местни жители. На всяко е изписан ужас, страх и нарастваща вяра в думите на Анджи, колкото и странно да звучат. В пещерите няма атеисти и едва ли ще се намерят много скептици в разгара на Бурята на века, която пухти, духти и заплашва да срути сградата на кметството. Това е квазирелигиозно преживяване и към края му виждаме как във всички очи се чете една и съща завършена, кристализирала мисъл, която не се нуждае от словесно изражение: когато Линож се появи, те с радост ще му дадат онова, което иска. Каквото и да е то. „На драго сърце!“, както биха казали самите островни жители.

 

АНДЖИ: Стояхме пред кметството, гледахме как фарът се сгромолясва… и изведнъж аз полетях назад в снега. В началото си помислих, че навярно някой е решил да се пошегува с мен, обаче щом се обърнах и видях кой ме държи… това не беше човек. Беше облечен с човешки дрехи и имаше човешко лице, но на мястото на очите му се виждаше само чернота. Чернота, прорязана от алени отблясъци… които се гърчеха и виеха, досущ като огнени змии. После той ми се усмихна и щом видях зъбите му… припаднах. За първи път през живота си! Припаднах.

 

Тя отпива от бульона. В залата се е възцарила гробна тишина. Моли и Джак я прегръщат през рамо. Анджи все още държи ръката на Моли.

 

АНДЖИ: Когато дойдох на себе си, летях. Знам, че звучи налудничаво, но е самата истина. И аз, и Джордж Кърби… и двамата летяхме. Беше като в „Питър Пан“ — все едно аз бях Уенди, а старият Джордж — Джон. Онова… същество… ни държеше под мишница; мен с едната си ръка, Джордж — с другата. А точно пред нас, сякаш за да ни показва пътя или да ни държи във въздуха, се носеше един бастун. Черен бастун със сребърна вълча глава. Колкото и бързо да се движехме, бастунът винаги летеше пред нас.

 

Майк и Хач си разменят мрачни погледи.

 

АНДЖИ (продължава): Видяхме под нас острова… Бурята бе отминала, слънцето грееше, но навсякъде имаше ченгета със снегомобили. Ченгета от континента, от щатската полиция и даже горски пазачи… Както и репортери от местните станции и телевизионните мрежи. Всички те търсеха нас, но нас ни нямаше. Бяхме изчезнали по такъв начин, че никой не можеше да ни открие…

 

ОРВ БУЧЪР: Също като в съня ни…

 

АНДЖИ: Да, точно като онзи сън. После отново стана тъмно. Първо си помислих, че е паднала нощта, но не беше това. Бяха гъсти буреносни облаци. Те бяха черни и напълно закриваха слънцето. Отново започна да вали сняг и тогава разбрах какво всъщност става. Попитах го: „Вие ни показахте бъдещето, нали? Като последния призрак при господин Скрудж в «Коледна песен»?“. А онзи ми отговори: „Да, мадам, много сте съобразителна. Сега се дръжте по-здраво“. Започнахме да се изкачваме, снегът се сгъсти и старият Джордж взе да плаче и да говори, че не издържа повече, че артритът го убива и иска да слезе долу… макар че изобщо не беше студено. Или поне на мен не ми беше студено. Тогава онзи се засмя и отвърна, че няма проблеми, Джордж може веднага да слезе долу, стига да го иска, при това по най-бързия начин… защото всъщност му бил нужен само един от нас, който да се върне и да разкаже. Тогава тъкмо навлизахме в облаците…

 

ДЖОНАС СТАНХОУП: Сънувала си, Анджи! Това не може да е истина…

 

АНДЖИ: Уверявам те, че е истина. Усещах тези облаци, но не така, както очакваш от едни облаци, а по-скоро като влажен памук. Тогава Джордж разбра какво иска да направи онзи и закрещя, но съществото само разпери дясната си ръка — аз бях в лявата — и…

 

Той пада като камък надолу и се отдалечава все повече от камерата, като крещи и размахва ръце. Не след дълго изчезва сред мрака и виелицата.

 

ДЖАК: После какво стана, Анджи?

 

АНДЖИ: Онзи ми каза, че ще ме върне обратно. Обратно през времето и обратно през бурята. Щял да ми подари живота, за да ви кажа — на всички вас — че трябва да му дадем онова, което иска, когато дойде довечера.

 

РОБИ: Ако имаме нещо, което този Линож толкова иска, защо просто не си го вземе?

 

АНДЖИ: Мисля, че не може. Мисля, че трябва да му го дадем доброволно. (Пауза.) Каза ми, че щял да го поиска само веднъж. Попита ме дали си спомням за Роаноук и Кроатон и повтори, че щял да ни помоли само веднъж. И аз му казах: „Да, помня“. Защото, ако му бях казала, че не си спомням, или дори го бях помолила да ми обясни нещо, щеше да ме хвърли от високото като Джордж. Не се налагаше да ми го казва — и сама го знаех. Тогава спряхме да се издигаме. Описахме нещо като лупинг във въздуха, при което стомахът ми се качи в гърлото, сякаш се возех на въртележка в лунапарк… и навярно отново съм припаднала. Или онзи може би ми е сторил нещо. Не знам. После си спомням само как се лутах сред виелицата… сред снежната слепота… и затъвах в преспите. Това сякаш продължи цяла вечност, но по някое време чух някакъв звук… някакъв сигнал… и даже си помислих: „Значи, в крайна сметка фарът не е рухнал, след като чувам сирената му за мъгла!“. Тръгнах по посока на този звук… и видях някой да идва към мен през снега. Отначало си помислих, че е онзи — че се е върнал, за да ме отведе и отново да ме издигне във въздуха… Само че този път щеше да ме хвърли от високото… Опитах се да побягна… Обаче не беше той. Беше ти, Джак! Ти!

 

Тя отпуска глава на рамото му, опустошена от мъчителния спомен. Момент на безмълвие. После:

 

ДЖИЛ РОБИШО (надава пронизителен вик): Но защо нас? Защо е дошъл точно при нас?

 

Няколко момента на безмълвие. После:

 

ТАВИЯ ГОДСОУ: Може би защото знае, че умеем да пазим тайни.

 

ДЕЦА (пеят): „… Аз съм малко чайниче, тумбесто и сладко…“

 

Кат Уидърс все още седи в средата на кръга и продължава да държи книжката „Малкото кученце“. Виждаме, че й призлява, но се мъчи да го скрие от децата. Мелинда и Джоана стоят на стълбите и ги наблюдават. Към тях се присъединява и Кърк Фрийман — още не е свалил дебелите си дрехи, с които е бил навън, защото бърза да даде на децата играчките и пъзелите, които двамата с Майк взеха от „Малкият народец“.

 

КАТ: Деца, ако искате да пеете, какво ще кажете да изпеете още нещо? Например „Лондонският мост“, „Фермерът от Дел“ или…

 

Няма смисъл. Изобщо нея чуват. Най-обикновени, нормални деца в доучилищна възраст… които изведнъж станаха плашещо различни.

 

ДЕЦА (пеят): „… имам си и дръжчица, и чучурче гладко. Изсвирвам като влакче, щом водата в мен заври, хвани…“

 

Те внезапно замлъкват след думата „хвани“ — всички едновременно и толкова рязко, сякаш устичките им са ножици, отрязващи кичур коса. Стоят в полукръг около Кат, взират се в нея и мълчат.

 

КЪРК: Деца, донесох ви тези игри чак от… Какво става тук?

 

О, това си е страшничко. Кат трескаво мести погледа си от едно дете на друго, но в тези лица няма и следа от предишната детска одухотвореност и игривост. Това са лица на изпаднали в транс религиозни фанатици. На представители на мрачен култ. Очите им са като едни големи нули. Те просто си стоят там — неподвижни и безмълвни.

 

КАТ: Бъстър? (Никакъв отговор.) Хайди? (Никакъв отговор.) Пипа? (Никакъв отговор.) Ралфи? Ралфи, добре ли си? (Никакъв отговор.)

 

В кръга се втурва Мелинда Хачър, като едва не събаря Сали Годсоу и Хари Робишо. Тя прикляква пред Пипа и я хваща за раменете.

 

МЕЛИНДА: Пипа, какво става, миличка?

 

Кат се изтръгва от кръга. Не издържа повече.

 

КЪРК: Какво им има на децата?

 

КАТ (заплаква): Не знам… Но очите им… Господи, в очите им няма абсолютно нищо!

 

Кат е права — очите на Пипа са плашещо безизразни и въпреки че майка й я разтърсва все по-силно и по-силно — обзета от паника, не от гняв — това не води до никакъв резултат.

 

МЕЛИНДА: Пипа, събуди се! Събуди се!

 

Тя започва да разтрива дланите на дъщеря си, сякаш инстинктивно иска да я стопли. Безрезултатно. Мелинда трескаво се оглежда наоколо.

 

МЕЛИНДА: Всички вие, събудете се!

 

Главата му се завърта леко настрани и животът се завръща в очите му. Ралфи се усмихва, сякаш я е чул и реагира на думите й… само дето изобщо не гледа към Мелинда.

 

РАЛФИ: Вижте!

 

Той сочи към лавицата, където е кожената кесийка с гладките каменни топчета.

 

Всички поглеждат натам. Децата живват, също като Ралфи току-що. Но кое им действа толкова стимулиращо? Кесийката с камъчетата? Не, едва ли. Погледите им са вперени малко по-надолу… но там няма нищо.

 

ХАЙДИ (възторжено): Има глава на кученце! Сребърна кучешка муцунка! Колко сладко!

 

Изведнъж Кат с ужас проумява.

 

КАТ (обръща се към Кърк): Извикай Майк.

 

ДЖОАНА СТАНХОУП: Не разбирам какво…

 

КАТ: Веднага!

 

Кърк се обръща и се втурва да изпълни заръката й, захвърляйки играчките и пъзелите на стълбите.

 

ДОН: Кучешка муцуна! Уха! Яко!

 

От тавана виси бастунът на Линож. Но вместо озъбената вълча паст виждаме добродушна, дружелюбна муцуна на санбернар.

 

Мелинда все още стои приклекнала пред Пипа. Погледът на дъщеря й обаче е зареян в някаква точка над главата на Мелинда, накъдето гледат и другите деца.

 

ПИПА: Кученце! Кученце!

 

Недоумяваща и уплашена, Мелинда се обръща. Там, накъдето гледа дъщеря й, няма нищо.

 

Майк тъкмо се надига от мястото, където бе приседнал. Разговорът му с Анджела е приключил.

 

МАЙК (обръща се към Джак): Защо не я отведеш някъде да полегне и да си почине малко…

 

ДЖАК: Добра идея.

 

В този миг в залата нахълтва Кърк и започва да си пробива път през насъбралите се островни жители.

 

КЪРК: Майк! Майк, нещо става с децата!

 

Сред множеството се понася изплашен ропот. Някои родители обаче не се ограничават само с това и се устремяват към стълбите. Сред тях са Джил и Анди, Майк и Моли, Роби и Санди, Хенри и Карла Брайт, Хач и Урсула…

 

АНДЖИ (сякаш се пробужда): Бъстър? Нещо не е наред с Бъстър? Бъстър! Бъстър!

 

Тя скача и избива чашата с бульона от ръцете на Джак.

 

ДЖАК: Скъпа, почакай…

 

АНДЖИ (изобщо не го чува): Бъстър!

 

Той се отделя от кръга и се втурва към лавицата, откъдето виси бастунът. Докосва го… и ненадейно рухва на земята като прострелян.

 

Останалите деца хукват след него. Всички са радостни и засмени, сякаш са получили безплатни целодневни пропуски за „Дисниленд“. Те се протягат към нещо във въздуха… нещо, което само те виждат… и един след друг падат на земята, досущ като Бъстър.

 

КАТ: Не! Не им давайте да…

 

В горната част на стълбите се появяват групичка изплашени родители. Най-отпред са Джил и Анди.

 

РОБИ: Махнете се от пътя ми!

 

Той изблъсква Джил настрани — тя за малко да полети надолу по стълбите, ако Анди не бе успял да я подхване — и слиза тичешком в сутерена.

 

Кат не забелязва тази грозна сцена и се хвърля към децата. Хари Робишо докосва нещо невидимо във въздуха и също рухва на пода до другите. На мястото на наредените в кръг малчугани сега стоят само Ралфи Андерсън и Пипа. Ето че и Ралфи се устремява към невидимата притегателна сила, а Пипа се мята в хватката на майка си и се опитва да се отскубне. Кат успява да сграбчи Ралфи в последния момент, преди да е докоснал… преди да е докоснал онова, което вижда.

 

ПИПА: Пусни ме! Искам да видя кученцето! Искам да видя КУЧЕНЦЕТО!

 

Кат не вижда висящия бастун, но в този кадър ние го виждаме… Естествено, и Ралфи също го вижда. Той се протяга към него… почти го докосва… и Кат го издърпва назад.

 

КАТ: Какво има там, Ралфи?

 

РАЛФИ (борейки се неистово): Пусни ме! Пусни ме!

 

Той отново се протяга… Кат отново го дърпа назад… и в този миг върху нея като оръдейно гюле връхлита Роби Бийлс. Той е устремен към Дон, който лежи в купчината от преплетени ръце и крака със затворени очи и трохи от поничка, засъхнали по устата му. Кат залита настрани и изпуска Ралфи от хватката си.

 

РОБИ (прикляква пред сина си): Дони!

 

Ралфи е свободен. Никой не го държи. Той се хвърля напред и докосва невидимия бастун. Виждаме как на лицето му за един кратък миг се изписва дълбоко блаженство и щастие.

 

РАЛФИ (възкликва): Яко!

 

После забелва очи и се строполява на земята редом с другите хлапета.

 

Пипа е последното дете. Тя яростно се съпротивлява на майка си — дори разкъсва блузата й в усилията си да се освободи — а погледът й не се откъсва от някаква невидима точка, намираща се над проснатите на земята деца.

 

МЕЛИНДА: Пипа… Пипа, недей…

 

ПИПА: Пусни ме!

 

Хач вече е в подножието на стълбите и се втурва към жена си и дъщеря си.

 

ХАЧ: Пипа! Какво те прихва…

 

За един кратък миг Мелинда насочва част от вниманието си към съпруга си. Голяма грешка. Милото личице на Пипа се изкривява от невиждана злоба и ярост и тя забива нокти в бузата на майка си, оставяйки три кървави следи.

 

ПИПА: Пусни ме, КУЧКО!

 

Жегната не само от болката, но и от казаното от дъщеря й, Мелинда разхлабва хватката си. Съвсем мъничко, но това е напълно достатъчно. Пипа се изтръгва от нея и тича към лавицата.

 

ХАЧ: Миличка, недей!

 

Той се хвърля подире й.

 

Хач изгубва надпреварата. Пипа докосва невидимия бастун миг преди баща й да успее да я хване през кръста. На лицето й се изписва същото изражение на блаженство и щастие, което видяхме при Ралфи, и тя рухва на земята при останалите.

 

ХАЧ: Не! Не! НЕ!

 

Той вдига момиченцето си на ръце и поглежда към точката, която Пипа е докоснала с ръка, но не вижда нищо освен въздух. После бавно се обръща, изумен и недоумяващ.

 

В сутерена цари пълен пандемониум (какъвто и очакваме от нашия безстрашен режисьор). Островните жители не спират да прииждат по стълбите и да се струпват в детския кът. Доминиращите емоции са недоумение и ужас.

 

Роби разтърсва Дони, опитвайки се да го събуди. Хач стои прав с Пипа на ръце и ридае. Майк си пробива път през стълпилото се множество и се взира в купчината от детски тела. Не може да повярва на очите си.

 

ДЕЛА БИЗОНЕТ: Всички са мъртви! Той ги е убил!

 

УРСУЛА: Не! Моля те, Господи, само това не! Не и Сали! Не и моята Сали!

 

Тя се провира през тълпата, като изблъсква хората и дори събаря двама-трима души. Обезумяла е от ужас и мъка… нали си спомняте, че едва вчера изгуби и съпруга си?

 

Надолу по стълбите, подобно на някоя хала, се носи Анди Робишо и влачи подире си Джил. Той изблъсква от пътя си стария Бърт Соумс. Бърт изгубва равновесие, залита и пада върху стъпалата. Чува се изхрущяване — ръката на Бърт се счупва. Той вие от болка.

 

БЕТИ СОУМС (изпищява): Ще го стъпчете! Престанете! Ще го убиете!

 

Анди и Джил сякаш не я чуват. Изобщо не ги е грижа за съдбата на стария Бърт Соумс; в момента мислят единствено за Хари, който лежи там долу с останалите деца.

 

Междувременно истеричният вик на Дела е подет и от другите. Той се предава от човек на човек като опасен вирус — те са мъртви, всички са мъртви, Линож ги е убил.

 

Разплаканата Моли се приближава до Майк, който току-що е надигнал Ралфи в седнало положение и тъкмо долепя ухо до гърдите на момченцето.

 

МОЛИ: Той мър…

 

Майк хваща дланта й и я поставя пред лицето на Ралфи. Моли усеща дишането на детето. На лицето й се изписва дълбоко облекчение и раменете й се отпускат.

 

МОЛИ: Слава богу. Или е заспал, или…

 

МАЙК: Не знам.

 

Той вдига Ралфи на ръце и се изправя.

 

Роби също е вдигнал Дон на ръце и в момента тича към стълбите, а зад него се носи недоумяващата му, ужасена съпруга. На пътя му обаче се изпречват съпрузите Соумс — Бети тъкмо помага на Бърт да се изправи. Там са още Джони Хариман, Сони Бротиган и Ъптон Бел, но нещастните родители на покойния Били са първото препятствие пред Роби.

 

РОБИ (без никакви дипломатичност и уважение): Разкарайте се от пътя ми!

 

Той блъска Бърт, при което счупената му ръка се удря в парапета. Възрастният мъж отново надава силен вик. Бети го подхваща. Възмутен, Джони Хариман препречва пътя на Роби.

 

ДЖОНИ ХАРИМАН: Ей, ей! Как може да блъскаш така старите хора? Закъде си се разбързал?

 

РОБИ: Пусни ме да мина! Трябва ми лекар…

 

СОНИ: Желая ти късмет, Роби Бийлс — най-близкият доктор е от другата страна на пролива в Мачаяс, а вятърът е ураганен.

 

Роби го гледа с облещени очи, в които постепенно започва да се появява проблясък на здрав разум. Естествено, Сони е прав. Сандра настига Роби и нежно отмята един кичур от челото на Дон. Бети Соумс е прегърнала стенещия си мъж и ги наблюдава с нескрито възмущение.

 

Майк вижда паниката сред родителите, което никак не е хубаво… и паниката сред островните жители въобще, което е нещо още по-лошо. Поема си дълбоко дъх и надава мощен вик, мобилизирайки цялата сила на дробовете си.

 

МАЙК: Всички… веднага… да млъкнат!

 

Призивът му действа върху най-близко стоящите до него хора и те се успокояват… Това постепенно се предава и на останалите, които притихват и се обръщат с лице към Майк. Само Роби Бийлс не се обръща към него, но поведението му едва ли ни изненадва.

 

РОБИ: Къде е Фърд? Той изкара курс по първа помощ… Фърд Андрюс, къде си, по дяволите?

 

ФЪРД (обажда се някъде от вътрешността на тълпата): Тук съм…

 

Виждаме го как се провира през множеството.

 

РОБИ: Довлечи си задника тук! Хора, направете му път! Момчето ми…

 

ХАЧ: Достатъчно! Млъквай, Роби!

 

РОБИ: Не ми казвай да млъквам, тлъстако! Не си ти тоя, дето командва тук!

 

Двамата мъже стоят един срещу друг, всеки с изпаднало в несвяст дете на ръце — и са готови да се хвърлят един срещу друг.

 

МАЙК: Млъквайте! И двамата! Роби, не мисля, че Дон е в непосредствена опасност. Нито пък Пипа или Ралфи, или който и да е от тях.

 

Урсула през цялото това време е стояла приведена над Сали. Сега Моли й шепне нещо в ухото и Урсула се изправя.

 

МЕРИ ХОУПУЕЛ: Значи… не са мъртви, така ли?

 

Вече всички островни жители са се успокоили и лицата им са озарени от пламъка на надеждата. Анди притиска сина си Хари в обятията си, а до него стои Джил. Недалече от тях Джак люлее Бъстър, а изтерзаната, побеляла Анджи обсипва лицето на момченцето с целувки и шепне нежно в ухото му.

 

АНДИ: Мисля, че… спи.

 

УРСУЛА: Това не е сън. Ако бяха заспали, щяхме да можем да ги събудим.

 

ФЪРД (вече е успял да се провре сред хората): Тогава какво всъщност става?

 

МАЙК: Нямам никаква представа.

 

Той свежда поглед към безметежното лице на Ралфи, сякаш се опитва да разчете какво се случва по затворените очи на сина си. Камерата проследява погледа му към лицето на Ралфи — от среден план към близък план и от близък план към екстремно близък план.

 

Небето над острова е лазурносиньо — такова, каквото можем да видим само от самолет. Намираме се на шест хиляди и петстотин метра над земята. На около триста метра под нас се шири пухкав килим от облаци; виждат се белите им нишки, които се губят в синевата. Да, тук всичко е покой и слънчева светлина. А някъде долу, далече под нас, Бурята на века продължава да бушува.

 

Под килима от облаци се забелязва някакъв смътен силует, наподобяващ латинската буква „V“. Сякаш наблюдаваме подводница, пореща водата под повърхността на океана, или самолет, изтръгващ се от кордона на гъстите облаци. И като се има предвид гледната ни точка, навярно бихте заложили на самолета… но ще сгрешите.

 

V-образната форма се надига над облаците. Тогава виждаме, че на острието на клина се намира Линож, който носи обичайната си шапка, полушуба, сини дънки и жълти ръкавици. Пред него като пътеводна звезда се носи бастунът. Линож е разперил ръцете си леко встрани от тялото. Пипа Хачър се държи за едната, а Ралфи Андерсън — за другата. За техните ръце съответно се държат Хайди и Бъстър; по-нататък по веригата са Сали и Дон, а накрая — Хари и малкият Франк Брайт. Вятърът развява косите им и ги отмята от челата. Дрехите им плющят във въздуха. Всички деца изглеждат неимоверно, невероятно щастливи.

 

ЛИНОЖ (обръща глава назад): Забавлявате ли се, деца?

 

ДЕЦАТА (едно през друго): Да… Аха… Яко… Супер е!

 

Очите му са черни, нашарени от завихрящи се алени нишки. Когато се усмихва, отново зърваме дългите му остри зъби. Сянката на бастуна пада върху лицето му и прилича на грозен белег. Децата си мислят, че летят с приказен свой приятел; ние обаче знаем истината — те са в ноктите на страшно чудовище.