Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (6)

Глава 5
Богърти и вещици

Отправяхме се към онова, което прогонващия духове наричаше своята „Зимна къща“.

Докато вървяхме, последните утринни облаци се стопиха и внезапно осъзнах, че в слънцето има нещо различно. Дори в Графството слънцето понякога свети през зимата, което е добре, защото обикновено означава, че поне не вали дъжд; но във всяка нова година има момент, когато изведнъж усещаш топлината му за първи път. Съвсем същото е като завръщането на стар приятел.

Прогонващия духове сигурно си беше мислил почти същите неща, защото внезапно се закова намясто, изгледа ме косо и ми отправи една от редките си усмивки.

— Това е първият ден на пролетта, момче — рече той, — затова ще отидем в Чипъндън.

Подобно изказване ми се стори странно. Винаги ли ходеше в Чипъндън през първия ден на пролетта и ако беше така, защо? Така че го попитах.

— Лятното жилище. Зимуваме досами Ангълсарк Мур, а лятото прекарваме в Чипъндън.

— Никога не съм чувал за Ангълсарк Мур. Къде е това? — попитах.

— В далечната южна част на Графството, момче. Това е мястото, където съм роден. Живяхме там, докато баща ми ни премести в Хоршоу.

Все пак поне бях чувал за Чипъндън, така че се почувствах по-добре. Изведнъж осъзнах, че като чирак на Прогонващия духове щях да пътувам много и щеше да ми се наложи да се науча да се ориентирам.

Без повече бавене сменихме посоката, отправяйки се на североизток към далечните хълмове. Не зададох повече въпроси, но тази нощ, когато отново се подслонихме в студен обор, а вечерята беше просто още няколко хапки кашкавал, на стомаха ми взе да му се струва, че са ми прерязали гърлото. Никога не бях изпитвал такъв глад.

Зачудих се къде ли ще отседнем в Чипъндън и дали там щяхме да намерим нещо свястно за ядене. Не познавах никого, който да е бил някога там, но се предполагаше, че това е далечно, неприветливо място някъде из скалистите склонове — далечните сиво-пурпурни хълмове, които едва се виждаха от татковата ферма. Винаги ми приличаха на грамадни спящи зверове, но вината за това вероятно бе на един от чичовците ми, който ми разказваше такива истории. Нощем, казваше той, те започвали да се движат, а към зазоряване понякога цели села изчезвали от лицето на земята, смазани и превърнати в прах под тежестта им.

 

 

На другата сутрин тъмни сиви облаци закриваха отново слънцето и изглеждаше, сякаш ще почакаме още известно време, за да видим втория ден на пролетта. Вятърът също се усилваше, дърпайки дрехите ни, когато постепенно започнахме да се изкачваме, и караше птиците да летят стремително из цялото небе, докато облаците се гонеха на изток, за да скрият хребетите на скалистите възвишения.

Придвижвахме се бавно и бях благодарен за това, защото и на двете ми пети се бе появил по един тежък мазол. Така че денят беше доста напреднал, когато наближихме Чипъндън. Светлината вече започваше да помръква.

Дотогава, макар че още беше много ветровито, небето се бе прояснило и пурпурните хълмове се очертаваха рязко на хоризонта. Прогонващия духове не беше говорил много по време на пътуването, но сега звучеше почти развълнуван, докато съобщаваше едно по едно имената на възвишенията. Имаше имена от рода на Парлик Пайк, който беше най-близкият до Чипъндън. Други — някои видими, други — скрити и далечни — наричаха се Мелор Нол, Садъл Фел и Улф Фел^[1].

Когато попитах господаря си дали на Улф Фел има вълци, той се усмихна мрачно.

— Нещата се променят бързо тук, момче — каза той, — и трябва винаги да сме нащрек.

Когато се показаха първите покриви на селото, Прогонващия духове посочи към тясна пътека, която се отклоняваше от пътя и се виеше нагоре покрай малък, бълбукащ поток.

— Къщата ми е в тази посока — рече той. — Маршрутът е малко по-дълъг, но това значи, че можем да избегнем минаването през селото. Обичам да стоя надалече от хората, които живеят там. Те също предпочитат така.

Спомних си какво беше казал Джак за Прогонващия духове и сърцето ми се сви. Беше се оказал прав. Това беше самотен живот. Накрая човек се принуждаваше да работи сам.

По всеки бряг имаше по няколко съсухрени дървета, вкопчили се в склона, за да устоят на силата на вятъра, но после изведнъж, точно пред нас, се появи гора от черничеви и ясенови дървета. Когато влязохме, вятърът замря до далечна въздишка. Беше просто голяма група дървета, може би няколкостотин, които ни правеха завет от блъскащия вятър, но след няколко мига осъзнах, че е нещо повече.

Бях забелязал преди как от време на време някои дървета са шумни, вечно скърцащи с клони или шумолящи с листата си, докато други почти не издават звук. Отгоре можех да чуя далечния полъх на вятъра, но вътре в гората единствените звуци, които се чуваха, бяха тези на ботушите ни. Всичко бе съвсем тихо — цяла гора, пълна с дървета, толкова тихи, че нагоре и надолу по гръбнака ми пробягна тръпка. Почти ме накара да си помисля, че дърветата ни подслушваха.

После излязохме на едно сечище и точно пред нас се появи къща. Беше заобиколена от висок глогов жив плет, така че се виждаха само горният й етаж и покривът. От комина се издигаше стълб бял дим. Отиваше право във въздуха, безпрепятствено, докато, точно над дърветата, вятърът го прогонваше на изток.

Тогава забелязах, че къщата и градината са разположени в една падина на склона. Сякаш някакъв услужлив гигант бе минал насам и беше изгребал земята с ръка.

Последвах Прогонващия духове покрай живия плет, докато стигнахме до метална порта. Портата беше малка, не по-висока от кръста ми, боядисана в яркозелено — работа, свършена толкова наскоро, че се зачудих дали боята бе изсъхнала напълно и дали ще изцапа ръката на Прогонващия духове, която вече посягаше към резето.

Внезапно се случи нещо, от което дъхът ми секна. Преди Прогонващия духове да докосне резето, то се вдигна самичко и портата бавно се люшна и се отвори, сякаш побутната от невидима ръка.

— Благодаря ти — чух да казва Прогонващия духове.

Предната врата не се помръдна сама, защото първо трябваше да бъде отключена с големия ключ, който Прогонващия духове измъкна от джоба си. Изглеждаше подобен на онзи, с който беше отключил вратата на къщата на „Уотъри Лейн“.

— Това същият ключ, който използвахте в Хоршоу, ли е? — попитах.

— Да, момче — отвърна той, като хвърли поглед надолу към мен, докато отваряше вратата. — Брат ми, ключарят, ми го даде. Отваря повечето ключалки, стига да не са твърде сложни. Доста полезен се оказва в нашия занаят.

Вратата поддаде със силно скърцане и дълбок стон и аз последвах Прогонващия духове в малък, мрачен коридор. Отдясно имаше стръмно стълбище, а отляво — тесен, настлан с плочи проход.

— Остави всичко в подножието на стълбите — каза Прогонващия духове. — Хайде, момче. Не се помайвай. Няма време за губене. Обичам храната си много гореща и прясна!

Така че, оставяйки торбата му и вързопа ми където беше казал, аз го последвах надолу по прохода към кухнята и апетитния мирис на гореща храна.

Когато стигнахме там, не останах разочарован. Напомни ми за мамината кухня. В големи саксии върху широкия перваз на прозореца растяха билки, а залязващото слънце изпъстряше стаята с листовидни сенки. В далечния ъгъл ярко пламтеше огън, изпълвайки помещението с топлина, а точно в центъра на настлания с каменни плочи под имаше голяма дъбова маса. Върху нея видях две огромни празни чинии, а в центъра й, пет подноса, отрупани с храна, редом до кана, пълна догоре с горещ, вдигащ пара сос.

— Сядай и нападай, момче — подкани ме Прогонващия духове и на мен не ми трябваше втора покана.

Сипах си големи резени пилешко и говеждо, едва оставяйки достатъчно място в чинията си за купчината печени картофи и зеленчуци, които последваха. Накрая покрих всичко със сос, толкова вкусен, че само мама би могла да приготви по-хубав.

Зачудих се къде ли бе готвачката и как бе разбрала, че пристигаме точно по това време, за да сложи горещата храна готова на масата. Имах купища въпроси, но освен това бях уморен, затова запазих цялата си енергия за яденето. Когато най-сетне преглътнах последната си хапка, Прогонващия духове вече беше излъскал собствената си чиния.

— Наслаждаваш ли се на това? — попита той.

Кимнах, прекалено сит, за да говоря. Спеше ми се.

— След като си карал толкова време само на кашкавал, винаги е хубаво да се прибереш у дома и да те чака топло ядене — каза той. — Тук си хапваме добре. Това ни наваксва за моментите, когато работим.

Кимнах отново и започнах да се прозявам.

— Утре ни чака много работа, затова върви да си лягаш. Твоята стая е със зелената врата, в най-горния край на първото стълбище — каза ми Прогонващия духове. — Наспи се добре, но остани в стаята си и не скитай наоколо през нощта. Ще чуеш биене на звънец, когато закуската е готова. Слез веднага щом го чуеш — когато някой е приготвил хубава храна, може да се ядоса, ако я оставиш да изстине. Но недей да слизаш и твърде рано, защото това може да е също толкова лошо.

Кимнах, благодарих му за яденето и тръгнах надолу по прохода към предната част на къщата. Торбата на Прогонващия духове и моят вързоп бяха изчезнали. Чудейки се кой ли може да ги е преместил, аз се качих по стълбите да си легна.

Новата ми стая се оказа много по-голяма от спалнята ми у дома, която трябваше да деля с двама от братята си. В тази нова стая имаше място за легло, масичка със свещ, стол и скрин, но въпреки това още оставаше и много място за разхождане. А там, върху скрина, ме чакаше вързопът с вещите ми.

Точно срещу вратата имаше голям прозорец от две вертикално отварящи се части, разделен на осем стъкла, толкова дебели и неравни, че не можех да видя кой знае какво отвън, освен цветни спирали и извивки. Прозорецът изглеждаше, сякаш не бе отварян от години. Леглото беше избутано плътно до стената под прозореца, така че си изхлузих ботушите, коленичих върху юргана и се опитах да отворя прозореца. Макар че беше малко неподатлив, се оказа по-лесно, отколкото изглеждаше. С шнура повдигнах долната половина на прозореца с поредица резки дърпания, точно толкова, колкото да подам глава навън и да се огледам по-хубаво наоколо.

Видях под себе си обширна ливада, разделена на две от пътека бели ситни камъчета, която се губеше в дърветата. Над дърветата вдясно бяха скалистите хълмове, най-близкият — толкова близо, та ми се струваше, че можех едва ли не да се пресегна и да го докосна. Поех през зъби дълбока глътка прохладен свеж въздух и подуших тревата, преди да дръпна глава обратно вътре и да развия вързопчето с нещата си. Побраха се с лекота в най-горното чекмедже на скрина. Докато го затварях, внезапно забелязах надписите по далечната стена, в сенките срещу долния край на леглото.

Беше покрита с имена, всичките надраскани с черно мастило върху голата мазилка. Някои имена бяха по-големи от други, сякаш онези, които ги бяха написали, се смятаха за много важни. Много от тях бяха избледнели с времето и се зачудих дали това бяха имената на други чираци, които бяха спали в същата тази стая. Дали да добавя името си, или да изчакам до края на първия месец, когато можеше да бъда приет за постоянно? Нямах перодръжка или мастило, така че това беше нещо, за което трябваше да помисля по-късно, но огледах стената по-внимателно, опитвайки се да определя кое беше най-скорошното име.

Реших, че беше „БИЛИ БРАДЛИ“ — то ми се струваше най-ясно и беше сместено в малко пространство, докато стената се изпълваше. За няколко мига се зачудих какво ли правеше Били Брадли сега, но бях уморен и готов за сън.

Чаршафите бяха чисти, а леглото — подканващо, така че, без да губя повече време, се съблякох и още в мига, щом главата ми се допря до възглавницата, заспах.

 

 

Когато отворих очи, слънцето струеше през прозореца. Бях сънувал и бях разбуден внезапно от някакъв шум. Помислих си, че вероятно е звънецът за закуска.

Тогава се почувствах разтревожен. Наистина ли беше прозвучал звънецът долу, за да ме повика на закуска, или беше някакъв звънец в съня ми? Как можех да бъда сигурен? Какво се предполагаше да направя? Изглежда, щях да си навлека неприятности с готвачката независимо дали ще сляза по-рано, или по-късно. Така че, решавайки, че вероятно бях чул звънеца, аз се облякох и слязох веднага на долния етаж.

На път за долу чух от кухнята да долита дрънчене на тенджери и тигани, но в мига, щом отворих вратата, всичко потъна в гробна тишина.

Тогава допуснах грешка. Трябваше да се върна право горе, защото беше очевидно, че закуската не беше готова. Чиниите от снощната вечеря бяха разчистени, но масата беше още гола, а огнището беше пълно със студена пепел. Всъщност кухнята бе мразовита и по-лошо, сякаш ставаше по-студена с всяка секунда.

Грешката ми беше, че пристъпих към масата. Едва го бях сторил, когато чух нещо да издава някакъв звук точно зад мен. Звукът беше гневен. В това нямаше съмнение. Беше отчетливо съскане от гняв и много близо до лявото ми ухо. Толкова близо, че почувствах дъха му.

Прогонващия духове ме беше предупредил да не слизам по-рано и внезапно почувствах, че съм в истинска опасност.

Веднага щом ми хрумна тази мисъл, нещо ме удари много силно по тила. Залитнах към вратата, като едва не загубих равновесие и не паднах с главата напред.

Не ми трябваше второ предупреждение. Побягнах навън от стаята, нагоре по стълбите. После, на половината път, застинах. Най-горе стоеше някой. Някой висок и заплашителен, със силует, очертан на фона на светлината от вратата на стаята ми.

Спрях, несигурен накъде да поема, докато ме успокои познат глас. Беше Прогонващия духове.

За първи път го виждах без дългото му черно наметало. Носеше черна туника и сиви бричове и можах да видя, че макар да беше висок мъж с широки рамене, останалата част от тялото му беше слаба, вероятно, защото в някои дни успяваше да гризне само малко кашкавал. Приличаше на най-добрите фермерски работници, когато поостареят. Някои, разбира се, просто затлъстяват, но мнозинството — като онези, които татко наема понякога за прибирането на реколтата сега, когато повечето ми братя напуснаха дома — са слаби, с издръжливи, жилави тела. „По-слаб значи по-годен“, казва винаги татко и сега, като гледах Прогонващия духове, разбрах защо можеше да върви толкова отривисто и толкова продължително, без да си почине.

— Предупредих те да не подраняваш със слизането — каза той тихо. — Няма съмнение, че си изял някой плесник. Нека това да ти е за урок, момче. Следващия път може да бъде далеч по-лошо.

— Стори ми се, че чух звънеца — оправдах се. — Но трябва да е бил някакъв звънец в съня ми.

Прогонващия духове се засмя меко:

— Това е един от първите и най-важни уроци, които един чирак трябва да научи — каза той, — разликата между събуждането и сънуването. Някои така и не я усвояват.

Той поклати глава, пристъпи към мен и ме потупа по рамото.

— Ела, ще те разведа из градината. Все отнякъде трябва да започнем и така ще убием малко време, докато закуската стане готова.

 

 

Когато Прогонващия духове ме изведе през задната врата на къщата, видях, че градината беше много обширна, много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън през живия плет.

Тръгнахме на изток, примигвайки на ранното утринно слънце, докато стигнахме широка ливада. Предната вечер си бях помислил, че градината е изцяло заобиколена от живия плет, но сега осъзнах, че съм сбъркал. В плета имаше пролуки, а точно напред беше гората. Пътеката от бял чакъл разделяше моравата и изчезваше в дърветата.

— В действителност има повече от една градина — каза Прогонващия духове. — Три всъщност и до всяка се стига по пътека като тази. Ще погледнем първо източната градина. Достатъчно безопасна е, когато слънцето е изгряло, но никога недей да вървиш по тази пътека след мръкване. Е, освен ако нямаш основателна причина, и със сигурност никога, когато си сам.

Нервно последвах Прогонващия духове към дърветата. В края на моравата тревата беше по-висока и осеяна с диви зюмбюли. Харесвам дивите зюмбюли, защото цъфтят през пролетта и винаги ми напомнят, че дългите, горещи дни на лятото не са твърде далече, но сега едва ги погледнах втори път. Сутрешното слънце беше скрито от дърветата, а въздухът внезапно беше станал много по-хладен. Това ми напомни за посещението ми в кухнята. Имаше нещо странно и опасно в тази част на гората и сякаш постепенно ставаше по-студено, колкото по-навътре отивахме сред дърветата.

Високо над нас имаше гнезда на врани и от острите, гневни крясъци на птиците ме побиваха много по-силни тръпки, отколкото от студа. Бяха музикални, кажи-речи, колкото тате, който имаше навика да почва да пее, щом стигнехме до края на доенето. Вкиснеше ли се някой път млякото, мама обвиняваше него.

Прогонващия духове спря и посочи към земята на около пет крачки напред.

— Какво е това? — попита той с глас, съвсем леко по-силен от шепот.

Тревата беше напълно окосена и в центъра на голямата „кръпка“ гола земя имаше надгробен камък. Беше вертикален, но наклонен леко наляво. На земята пред него шест фута пръст бяха оградени с бордюр от по-малки камъни, което беше необичайно. Имаше обаче и нещо друго, още по-странно: най-отгоре върху участъка от пръст и прикрепени с болтове към външните камъни лежаха тринайсет дебели метални решетки.

Преброих ги два пъти просто за да съм сигурен.

— Е, хайде момче — зададох ти въпрос. Какво е това?

Устата ми беше толкова суха, че едва можех да говоря, но успях да изпелтеча три думи:

— Това е гроб…

— Добро момче. Уцели от първия път. Да забелязваш нещо необичайно? — попита той.

Дотогава вече въобще не можех да говоря. Затова просто кимнах.

Той се усмихна и ме потупа по рамото.

— Няма от какво да се страхуваш. Това е просто една мъртва вещица и доста немощна при това. Погребали са я на неосветена земя извън един църковен двор, на не много километри оттук. Но тя все успявала да издрапа на повърхността. Нахоках я едно хубавичко, но тя не щеше да слуша, затова се погрижих да я доведа тук. Това кара хората да се чувстват по-добре. Така могат да продължат спокойно с живота си. Не искат да мислят за такива неща. Това е наша работа.

Кимнах отново и внезапно осъзнах, че не дишам, затова поех през зъби дълбока глътка въздух и напълних дробовете си. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, заплашвайки да изхвръкне всеки момент, и треперех от глава до пети.

— Не, сега тя не създава големи тревоги — продължи Прогонващия духове. — Понякога, по пълнолуние, можеш да я чуеш как се размърдва, но й липсват сили да излезе на повърхността, а железните решетки и бездруго биха я спрели. Но там по-надалече сред дърветата има по-лоши неща — каза той, като посочи на запад с кокалестия си пръст. — С още двайсетина крачки можеш да стигнеш дотам.

По-лоши? Какво можеше да бъде по-лошо? Чудех се, но знаех, че и бездруго нямаше да ми каже.

— Има още две вещици. Едната е мъртва, а другата е жива. Мъртвата е погребана вертикално, с главата надолу, но въпреки това един-два пъти всяка година трябва да изправяме решетките над гроба й. Просто стой надалече след смрачаване.

— Защо са я погребали надолу с главата? — попитах.

— Това е добър въпрос, момче — рече Прогонващия духове. — Разбираш ли, духът на една мъртва вещица е това, което обикновено наричаме „обвързан с костите“, Те са хванати като в капан в костите си и някои дори не знаят, че са мъртви. Първо пробваме да ги погребем нагоре с главата и за повечето това е достатъчно. Всички вещици са различни, но някои са наистина упорити. Все още свързана с костите си, вещица като тази усилено се мъчи да се върне в света. Сякаш искат да се родят отново, затова трябва да ги затрудняваме и да ги погребваме, обърнати иначе. Не е лесно да излязат с краката напред. Понякога човешките бебета имат същия проблем. Но тя все още е опасна, така че стой надалече.

Гледай да не се доближаваш до живата. Тя ще е по-опасна мъртва, отколкото жива, защото на толкова могъща вещица изобщо няма да й е трудно да се върне в света. Точно затова я държим в яма. Казва се Майка Молкин и си говори сама. Е, всъщност е по-скоро шепот. Тя е истинско олицетворение на злото, но е в ямата си отдавна и по-голямата част от силата й е попила в земята. Страшно би й харесало да се докопа до момче като теб. Така че стой надалече. Обещай ми сега, че няма да се приближаваш. Да те чуя как го казваш…

— Обещавам да не се приближавам — прошепнах, чувствайки се неспокоен заради цялата история. Струваше ми се ужасно жестоко да държиш което и да било живо същество — дори една вещица — в земята и не можех да си представя мама да хареса особено много тази идея.

— Това се казва добро момче. Не искаме повече произшествия като онова тази сутрин. Има и по-лоши неща от това, да получиш шамар зад врата. Далеч по-лоши.

Вярвах му, но не исках да слушам за това. И все пак той имаше да ми показва други неща, така че ми бяха спестени още стряскащи думи от негова страна. Изведе ме от гората и закрачи към друга ливада.

— Това е южната градина — каза Прогонващия духове. — И тук не идвай след мръкване.

Гъсти клони скриваха бързо слънцето, а въздухът постепенно ставаше по-хладен, затова разбрах, че се приближаваме към нещо лошо. Той спря на десетина крачки от голям камък, който лежеше проснат на земята, близо до корените на един дъб. Покриваше участък, малко по-широк от гроб, а ако се съдеше от частта над земята, камъкът беше и много дебел.

— Какво мислиш, че е погребано отдолу? — попита Прогонващия духове.

Опитах се да си придам увереност:

— Друга вещица?

— Не — каза Прогонващия духове. — За вещица не ти трябват толкова много камъни. Желязото обикновено върши работа. Но създанието тук отдолу може да се измъкне през железни решетки, докато мигнеш. Погледни внимателно камъка. Можеш ли да видиш какво е издълбано върху него?

Кимнах. Разпознах буквата, но не знаех какво означава.

— Това е гръцката буква „бета“ — каза Прогонващия духове. — Това е знакът, с който обозначаваме богърт. Диагоналната черта означава, че е бил изкуствено прикован под този камък, а името отдолу ти казва кой го е направил. Най-долу вдясно е римската цифра „едно“. Това значи, че съществото е богърт от първа степен и е много опасно. Както споменах, използваме степени от едно до десет. Помни това — някой ден може да ти спаси живота. Десета степен е толкова слаба, че повечето хора дори не биха забелязали присъствието й. Първата степен може като нищо да те убие. Струваше ми цяло състояние да уредя да донесат този камък тук, но си заслужаваше всяко пени. Сега този богърт е обвързан. Изкуствено пленен е и ще си стои там, докато Гавраил надуе рога си.

Има много неща, които трябва да научиш за богъртите, момче, и ще започна обучението ти веднага след закуска, но има една важна разлика между онези, които са обвързани, и онези, които са свободни. Един свободен богърт често може да пътува на мили от дома си и ако има подобна склонност, да върши безкрайни пакости. Ако някой богърт е особено пакостлив и отказва да се вразуми, тогава наша работа е да го обуздаем. Ако го сторим добре, наричаме това „изкуствено обуздан богърт“. Тогава изобщо не може да помръдне. Разбира се, далеч по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Внезапно Прогонващия духове се намръщи, сякаш си беше спомнил нещо неприятно.

— Един от чираците ми попадна в сериозна беда, докато се опитваше да обуздае един богърт — каза той, поклащайки печално глава, — но тъй като е едва първият ти ден, още няма да говорим за това.

Точно тогава от посоката на къщата в далечината се чу звукът от звънец. Прогонващия духове се усмихна:

— Будни ли сме, или сънуваме? — попита той.

— Будни.

— Сигурен ли си?

Кимнах.

— В такъв случай хайде да вървим да ядем — каза той. — Ще ти покажа другата градина, щом се заситим.