Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките Уордстоун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spook’s Apprentice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Джоузеф Дилейни

Заглавие: Чиракът на Прогонващия духове

Преводач: Деница Райкова

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Художник на илюстрациите: Дейвид Уайът

ISBN: 978-954-783-195-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3463

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Ямата

iljustracija_13.png

Случи се точно три дни по-късно…

Прогонващия духове ме беше пратил долу в селото да прибера седмичните продукти. Беше много късно следобед и когато излязох от къщата му, понесъл празния чувал, сенките вече започваха да се удължават.

Когато наближих оградата със стъпалата, видях някой да стои точно досами дърветата близо до горния край на тясната уличка. Когато осъзнах, че беше Алис, сърцето ми заби по-бързо. Какво правеше тя тук? Защо не беше отишла в Пендъл? И ако тя беше още тук, как стояха нещата с Лизи?

Забавих ход, но трябваше да мина покрай нея, за да стигна до селото. Можех да се върна и да хвана по-дълъг маршрут, но не исках да й доставям удоволствието да си мисли, че ме е страх от нея. Дори така, след като се прехвърлих през оградата, останах от лявата страна на уличката, придържайки се плътно към високия жив плет от глог, точно до ръба на дълбоката канавка, която се простираше по дължината му.

Алис стоеше в полумрака и само върховете на острите й обувки се подаваха на слънчевата светлина. Направи ми знак да се приближа, но аз се държах на разстояние, оставайки на цели три крачки от нея. След всичко случило се ни най-малко й нямах доверие, но все пак се радвах, че не беше изгорена или пребита с камъни.

— Дойдох да се сбогувам — каза Алис, — и да те предупредя: никога да не минаваш близо до Пендъл. Там отиваме. Лизи има роднини, които живеят там.

— Радвам се, че си се измъкнала — казах, като спрях и се обърнах така, че да гледам право към нея. — Видях дима, когато изгаряха къщата ви.

— Лизи знаеше, че идват — отвърна Алис, — така че се измъкнахме много преди това. Теб обаче не те подуши, нали? Въпреки това знае какво си направил на Майка Молкин, но разбра едва след като се случи. Изобщо не те подуши и това я тревожи. И каза, че сянката ти имала странен мирис.

Разсмях се гласно на това. Искам да кажа, беше безумно. Как можеше една сянка да има мирис?

— Не е смешно — рече обвинително Алис. — Няма нищо за смях. Тя подуши сянката ти само върху стената на обора. Аз всъщност я видях и изобщо не беше наред. Луната показа истината за теб.

Внезапно тя дойде две крачки по-близо, пристъпвайки в слънчевата светлина, после се надвеси леко напред и ме подуши.

— Наистина миришеш странно — каза, сбръчквайки нос. Отстъпи бързо назад и внезапно доби изплашено изражение.

Усмихнах се и възприех дружелюбния си тон.

— Виж — казах, — не отивай в Пендъл. Без тях си по-добре. Те са лоша компания.

— За мен лошата компания няма значение. Няма да ме промени, нали? Аз вече съм лоша. Лоша отвътре. Няма да повярваш каква съм била и какви неща съм направила. Съжалявам — каза тя. — Отново бях лоша. Просто не съм достатъчно силна, за да кажа „не“…

Внезапно, твърде късно, осъзнах истинската причина за страха върху лицето на Алис. Не бях аз този, от когото се плашеше. А от онова, което стоеше точно зад мен.

Нищо не бях видял и нищо не бях чул. Когато успях, вече беше твърде късно. Без предупреждение празният чувал беше изтръгнат от ръката ми и метнат върху главата и раменете ми и всичко потъмня. Силни ръце ме сграбчиха, притискайки ръцете ми отстрани до тялото. Борих се в продължение на няколко мига, но бе безполезно — вдигнаха ме и ме понесоха с такава лекота, както работник във ферма носи чувал с картофи. Докато ме носеха, чух гласове — гласът на Алис, а после глас на жена. Предположих, че беше Костеливата Лизи. Онзи, който ме носеше, само изсумтя, така че това трябва да бе Тъск.

Алис ме беше подмамила в капан. Всичко беше внимателно планирано. Сигурно се бяха крили в канавката, когато заслизах надолу по хълма от къщата.

Бях уплашен, по-уплашен от когато и да било преди в живота си. Искам да кажа — бях убил Майка Молкин, а тя беше баба на Лизи. Така че какво ли щяха да ми направят сега?

 

 

След около час ме пуснаха на земята толкова тежко, че ми изкараха целия въздух от дробовете.

В мига, щом можех отново да дишам, започнах да се боря да се освободя от чувала, но някой ме удари два пъти по гърба — удари ме толкова силно, че останах съвсем неподвижен. Бих направил всичко, за да избегна нов подобен удар, така че лежах там, едва осмелявайки се да дишам, докато острото болезнено усещане бавно затихна до тъпа болка.

Тогава ме вързаха с въже, като го пристегнаха върху чувала, около ръцете и главата ми, и го вързаха здраво на възел. После Лизи каза нещо, което ме смрази до кости.

— Готово, вързахме го достатъчно сигурно. Вече можеш да започваш да копаеш.

Лицето й се приближи до моето, така че можах да усетя противния й дъх през брезента на чувала. Беше като дъха на куче или котка.

— Е, момче — каза тя. — Какво е чувството да знаеш, че никога повече няма да видиш дневната светлина?

Когато чух далечния звук от копаене, започнах да треперя от страх. Спомних си разказа на Прогонващия духове за жената на миньора, особено най-ужасната част от всичко, когато тя беше лежала там парализирана, без да може да извика, докато съпругът й копаел гроба й. Сега това щеше да се случи на мен. Щях да бъда погребан жив и бих сторил всичко само за да зърна отново дневната светлина, дори за миг.

Отначало, когато срязаха въжетата ми и дръпнаха чувала от мен, изпитах облекчение. Дотогава слънцето вече се беше снишило, но погледнах нагоре и можах да видя звездите с изтъняващата луна ниско над дърветата. Почувствах вятъра върху лицето си и чувството никога не ми се бе струвало толкова хубаво. Чувството ми на облекчение обаче не продължи повече от няколко мига, защото започнах да се питам какво точно са наумили за мен. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да бъда погребан жив, но Костеливата Лизи вероятно можеше.

Честно казано, когато видях Тъск отблизо за първи път, съвсем не ми се стори толкова страшен, колкото очаквах. В известен смисъл бе изглеждал по-ужасно през нощта, когато ме преследваше. Не беше толкова стар, колкото Прогонващия духове, но лицето му беше набраздено и обветрено, а гъста мазна сива коса покриваше главата му. Зъбите му бяха твърде големи, за да се поберат в устата му, което означаваше, че никога не можеше да я затвори както трябва, а два от тях се извиваха нагоре като жълти бивни от двете страни на носа му. Освен това беше едър и много космат, с яки мускулести ръце. Бях почувствал тази хватка и си бях помислил, че е достатъчно ужасна, но знаех, че той има в онези рамене сила да ме стисне толкова здраво, че целият въздух да излезе от тялото ми, а ребрата ми да се строшат.

Тъск носеше затъкнат в колана си голям крив нож с връх, който изглеждаше много остър. Но най-ужасното нещо в него бяха очите му. Те бяха напълно безизразни. Сякаш в главата му нямаше нищо живо. Той беше просто нещо, което се подчиняваше на Костеливата Лизи дори без да мисли. Знаех, че би изпълнил безпрекословно всичко, което му кажеше тя, независимо колко ужасно беше.

Колкото до Костеливата Лизи, тя изобщо не беше кльощава и знаех, от това, което бях прочел в библиотеката на Прогонващия духове, че вероятно я наричаха така, защото използва магия с кости. Вече бях подушил дъха й, но с един поглед никога не бихте я взели за вещица. Тя не беше като Майка Молкин, цялата съсухрена от старост, приличаща на нещо, което бе вече мъртво. Не, Костеливата Лизи беше просто по-възрастно копие на Алис. Вероятно не по-стара от трийсет и пет години, тя имаше хубави кафяви очи и коса, черна като тази на племенницата си. Носеше зелен шал и черна рокля, пристегната спретнато на тънката й талия с тесен кожен колан. Определено имаше семейна прилика — с изключение на устата й. Не заради формата й, а заради начина, по който я движеше; начинът, по който се кривеше и се изпъваше в злобна гримаса, когато говореше. Друго, което забелязах, беше, че тя изобщо не ме гледаше в очите.

Алис не беше такава. Тя имаше красива уста, която все още можеше да се усмихва, но тогава осъзнах, че накрая щеше да стане точно същата като Костеливата Лизи.

Алис ме беше измамила. Тя беше причината да съм тук, а не здрав и читав обратно в къщата на Прогонващия духове, наслаждавайки се на вечерята си.

При едно кимване от Костеливата Лизи, Тъск ме сграбчи и върза китките ми зад гърба. После ме хвана здраво за ръката и ме повлече през дърветата. Най-напред видях могилата от тъмна пръст, после дълбоката яма до нея и усетих мократа, глинеста воня на прясно обърната пръст. Имаше някак едновременно мъртвешки и жив мирис, с изкарани на повърхността неща, чието място всъщност бе дълбоко под земята.

Ямата вероятно беше дълбока повече от седем стъпки, но за разлика от онази, в която Прогонващия духове беше държал Майка Молкин, беше с неправилна форма, просто голяма дълбока дупка със стръмни стени. Помия как си помислих, че с всичките упражнения, които бях направил, можех да изкопая далеч по-добра.

В този момент луната ми показа нещо друго — нещо, което бих предпочел да не виждам. На около три крачки разстояние, вляво от ямата, имаше неправилен четириъгълник от прясно разкопана пръст. Изглеждаше точно като нов гроб.

Без да имам време дори да започна да се тревожа за това, бях завлечен право до ръба на ямата и Тъск насила наклони главата ми назад. Зърнах лицето на Костеливата Лизи близо до моето, натикаха нещо твърдо в устата ми и изляха в гърлото ми студена течност с горчив вкус. Беше противна на вкус и изпълни догоре устата и гърлото ми, като се разля и дори избликна от носа ми, така че започнах да се давя, задъхвайки се и мъчейки се да си поема дъх. Опитах се да я изплюя, но Костеливата Лизи стисна силно ноздрите ми с палец и показалец, така че, за да дишам, първо трябваше да преглътна.

След като това бе направено, Тъск пусна главата ми и отново стисна лявата ми ръка. Тогава видях какво бяха излели насила в устата ми — Костеливата Лизи го вдигна да го видя. Беше малка бутилка, направена от тъмно стъкло. Бутилка с дълго, тясно гърло. Тя я обърна така, че гърлото й сочеше към земята и няколко капки паднаха върху пръстта. Останалото беше вече в стомаха ми.

Какво бях изпил? Отровила ли ме беше?

— Това ще държи очите ти широко отворени, момче — каза тя със злобна усмивка. — Не бихме искали да задремеш, нали? Не бихме искали да пропуснеш нищо.

Без предупреждение Тъск ме люшна и ме метна силно към ямата и стомахът ми се преобърна, докато падах в пространството. Приземих се тежко, но земята на дъното беше мека и макар че падането ми изкара въздуха, бях невредим. Така че се извърнах да погледна нагоре към звездите, мислейки си, че в крайна сметка щях да бъда погребан жив. Но вместо пълна лопата с пръст, падаща към мен, видях надолу да надзъртат очертанията на главата и раменете на Костеливата Лизи — силует, очертан на фона на звездите. Тя започна да напява нещо със странен гърлен шепот, макар че не можех да доловя самите думи.

След това тя протегна ръце над ямата и видях, че държи по нещо във всяка ръка. Надавайки странен вик, тя разтвори длани и двете бели неща паднаха към мен, приземявайки се в калта близо до коленете ми.

На лунната светлина видях ясно какво представляват. Сякаш сияеха. Тя беше пуснала в ямата две кости. Кости от палци — виждах кокалчетата.

— Наслади се на последната си нощ на тази земя, момче — провикна се тя надолу към мен. — Но не се тревожи, няма да си самотен, защото ще те оставя в добра компания. Мъртвият Били ще дойде да си потърси костите. Точно в съседство е, така че не му се налага да изминава твърде далечен път. Скоро ще е при теб, а вие двамата имате много общи неща. Той беше предишният чирак на Стария Грегъри и няма да му се понрави много, че си заел мястото му. После, точно преди зазоряване, ще ти направим едно последно посещение. Ще дойдем да приберем костите ти. Те са специални, тези твои кости, дори по-добри от тези на Били, а като ги вземем пресни, ще са най-полезните, които са ми попадали от дълго време насам.

Лицето й се отдръпна и чух отдалечаващи се стъпки.

Значи това щеше да ми се случи. Ако Лизи искаше костите ми, това означаваше, че ще ме убие. Спомних си големия нож със закривено острие, който Тъск носеше в колана си, и се разтреперих.

Преди това предстоеше да се изправя лице в лице с мъртвия Били. Когато бе казала: „Точно в съседство“, тя трябва да бе имала предвид новия гроб до ямата. Но Прогонващия духове беше казал, че Били Брадли е погребан точно извън черковния двор в Лейтън. Лизи сигурно бе изкопала тялото му, отсякла палците му и заровила останалата част от него тук сред дърветата. Сега той щеше да дойде да си вземе обратно палците.

Дали Били Брадли щеше да иска да ме нарани? Никога не му бях сторил нищо лошо, но вероятно му е харесвало да е чирак на Прогонващия духове. Може би бе чакал с нетърпение да приключи обучението си и сам да стане прогонващ духове. Сега аз бях взел това, което някога бе имал. Не само това — ами заклинанието на Костеливата Лизи? Може би той си мислеше, че аз му бях отсякъл палците и ги бях хвърлил в ямата…

Успях да се надигна на колене и прекарах следващите няколко минути в отчаяни опити да си развържа ръцете. Беше безнадеждно. От усилията ми въжето сякаш се затягаше още повече.

Освен това се чувствах странно — замаян и с пресъхнала уста. Когато погледнах нагоре към звездите, те ми се сториха много ярки и всяка си имаше близнак. Ако се съсредоточах силно, можех да накарам двойните звезди отново да станат единични, но щом се отпуснех, те се разделяха. Гърлото ми гореше, а сърцето ми блъскаше три-четири пъти по-бързо от обичайното си темпо.

Продължавах да мисля за онова, което Костеливата Лизи бе казала. Мъртвият Били щеше да дойде да намери костите си. Кости, които лежаха в калта на по-малко от две крачки от мястото, където бях коленичил. Ако ръцете ми бяха свободни, щях да ги запратя вън от ямата.

Внезапно видях леко движение от лявата си страна. Ако стоях прав, щеше да е точно на едно ниво с главата ми. Вдигнах поглед и загледах как една продълговата, закръглена, бяла, напомняща за ларва глава, изникна от едната страна на ямата. Създанието беше далеч, далеч по-голямо от всеки червей, който бях виждал преди. Сляпата му, разплута глава бавно се движеше в кръг, докато с гърчене измъкваше навън останалата част от тялото си. Какво можеше да е това? Дали беше отровно? Можеше ли да хапе?

И тогава проумях. Беше гробищен червей, от онези, които се промъкваха в ковчезите! Сигурно нещо, което бе живяло в ковчега на Били Брадли, станало охранено и лъскаво. Нещо бяло, което никога не е виждало дневна светлина!

Потръпнах, когато гробищният червей излезе, гърчейки се, от тъмната пръст и се пльосна в калта до краката ми. После го изгубих от поглед, когато бързо се зарови под повърхността.

Тъй като бе толкова голям, белият червей беше разместил доста пръст от стената на ямата, оставяйки след себе си дупка, подобна на тесен тунел. Гледах я, ужасен, но омаян, защото вътре в нея се движеше нещо друго. Нещо, разравящо пръстта, която се сипеше като водопад от дупката и образуваше растяща могила от пръст.

Това, че не знаех какво е, влошаваше положението. Трябваше да видя какво има вътре, така че с мъка се изправих на крака. Залитнах, отново почувствал се замаян, звездите започнаха да се въртят. Едва не паднах, но успях да направя една крачка, залитайки напред, така че бях близо до тесния тунел, който сега бе почти точно на едно ниво с главата ми.

Когато погледнах вътре, ми се прищя да не бях.

Видях кости. Човешки кости. Кости, които бяха свързани помежду си. Кости, които се движеха. Две ръце без палци. Едната — без пръсти. Кости, жвакащи в калта, влачещи се към мен през меката пръст. Ухилен череп със зейнали зъби.

Беше мъртвият Били, но вместо очи на погледа ми отвърнаха черните му очни орбити — кухи и празни. Когато една бяла, лишена от плът ръка се появи на лунната светлина и посегна рязко към лицето ми, отстъпих назад, като едва не паднах, хълцайки от страх.

В този момент, точно когато си мислех, че ще обезумея от ужас, въздухът внезапно стана много по-студен и усетих нещо от дясната си страна. Към мен в ямата се беше присъединил още някой. Някой, който стоеше там, където беше невъзможно да стои. Половината му тяло се виждаше, другата половина беше забита в стената от пръст.

Беше момче, не много по-голямо от мен. Можех да видя само лявата му страна, защото останалата част от него беше някъде отзад, все още в пръстта. С такава лекота, сякаш прекрачваше през праг на врата, той извърна дясното си рамо към мен и останалата част от тялото му влезе в ямата. Той ми се усмихна. Топла, дружелюбна усмивка.

— Разликата между събуждането и сънуването — каза той. — Това е един от най-трудните за усвояване уроци. Научи го сега, Том, научи го сега, преди да е твърде късно…

За първи път забелязах ботушите му. Изглеждаха много скъпи и бяха изработени от най-добрата висококачествена кожа. Бяха точно като ботушите на Прогонващия духове.

Тогава той повдигна ръце от двете страни на главата си с насочени навън длани. Палецът на дясната му ръка липсваше, а лявата ръка бе изцяло без пръсти.

Бе призракът на Били Брадли.

Той скръсти ръце на гърдите си и отново се усмихна. Докато избледняваше и изчезваше, Били изглеждаше щастлив и спокоен.

Разбрах точно какво ми беше казал. Не, не спях, но в известен смисъл сънувах. Сънувах онзи мрачен сън, излязъл от бутилката, която Лизи беше натикала насила в устата ми.

Когато се обърнах назад да погледна дупката, тя беше изчезнала. Никога не беше имало пълзящ към мен скелет. Нито пък гробищен червей.

Отварата сигурно е била някаква отрова — нещо, което затруднява определянето на разликата между будното състояние и сънуването. Това ми беше дала Лизи. То беше накарало сърцето ми да бие по-бързо и направило така, че да ми е невъзможно да заспя. Беше държало очите ми широко отворени, но освен това ги беше накарало да виждат неща, които не бяха там в действителност.

 

 

Скоро след това звездите изчезнаха и заваля пороен дъжд. Беше дълга неудобна студена нощ и непрекъснато мислех какво ли щеше да ми се случи преди зазоряване. Колкото повече наближаваше да съмне, толкова по-зле се чувствах.

Около час преди изгрев-слънце дъждът намаля до лек ръмеж, а после напълно престана. Отново можех да видя звездите и сега те вече не ми изглеждаха двойни. Бях подгизнал и ми беше студено, но гърлото ми вече не гореше.

Когато над главата ми се появи лице, което гледаше надолу в ямата, сърцето ми запрепуска, защото си помислих, че е Лизи, дошла да прибере костите ми. Но за мое облекчение беше Алис.

— Лизи ме прати да видя как се справяш — извика тя тихо надолу. — Били идва ли вече?

— Дойде и си отиде — отвърнах й гневно.

— Никога не съм имала намерение това да се случи, Том. Само да не се беше намесил, всичко щеше да е наред.

— Да е наред? — казах. — Досега още едно дете щеше да е мъртво, а също и Прогонващия духове, ако бяхте постигнали своето. А в онези кексчета имаше кръв на бебе. На това ли казваш „наред“? Идваш от семейство на убийци и самата ти си убийца!

— Не е вярно. Това не е вярно! — възрази Алис. — Нямаше бебе. Всичко, което направих, беше да ти дам кексчетата.

— И така да е било — настоях, — ти знаеше какво ще направят след това. И щеше да позволиш това да се случи.

— Не съм толкова силна, Том. Как можех да го спра? Как можех да спра Лизи?

— Аз избрах какво искам да направя — казах й. — Но какво ще избереш ти, Алис? Магия с кости или магия с кръв? Кое? Кое ще бъде?

— Няма да правя никое от двете. Не искам да съм като тях. Ще избягам. Веднага щом успея, ще се махна.

— Ако наистина го мислиш, то помогни ми сега. Помогни ми да изляза от ямата. Можем да избягаме заедно.

— Сега е твърде опасно — каза Алис. — Ще избягам по-късно. Може би след седмици, когато не го очакват.

— Искаш да кажеш, след като съм мъртъв. Когато имаш повече кръв по ръцете си…

Алис не отговори. Чух я как започна да плаче тихичко, но точно когато си мислех, че е на косъм да промени решението си и да ми помогне, тя си тръгна.

Седях там в ямата, мислейки с ужас какво ли щеше да ми се случи, спомняйки си обесените мъже и сега знаейки точно как са се чувствали, преди да умрат. Разбрах, че никога няма да се прибера у дома. Никога няма да видя отново семейството си. Почти бях изоставил всяка надежда, когато до ямата се приближиха стъпки. Изправих се на крака, ужасен, но отново беше Алис.

— О, Том, съжалявам — каза тя. — Те острят ножовете си…

Най-ужасният момент наближаваше и знаех, че имам само един шанс. Единствената ми надежда беше Алис.

— Ако наистина съжаляваш, тогава ще ми помогнеш — казах меко.

— Нищо не мога да направя — проплака тя. — Лизи може да се обърне срещу мен. Тя ми няма доверие. Мисли, че съм мекушава.

— Върви да вземеш господин Грегъри — казах. — Доведи го тук.

— Не е ли твърде късно за това? — каза Алис, като клатеше глава. — Костите, взети посред бял ден, не са от полза на Лизи. Никаква работа не вършат. Най-доброто време за вземане на кости е точно преди да се покаже слънцето. Така че ще дойдат за теб след няколко минути. Това е всичкото време, с което разполагаш.

— Тогава ми намери нож — помолих я.

— Няма полза от това — рече тя. — Прекалено са силни. Не можеш да се биеш с тях, нали?

— Не — съгласих се. — Искам го, за да срежа въжето. Ще бягам, за да се спася.

Изведнъж Алис изчезна. Дали отиде да донесе нож, или беше твърде изплашена от Лизи? Почаках няколко минути, но когато тя не се върна, ме обзе отчаяние. Започнах да се боря, опитвайки се да разделя китките си, опитвайки се да разкъсам въжето, но нямаше полза.

Когато едно лице надзърна надолу към мен, сърцето ми подскочи от страх, но пак беше Алис, която протегна нещо над ямата. Пусна го и докато предметът падаше, на лунната светлина проблесна метал.

Алис не ме бе изоставила. Това беше нож. Ако можех само да прережа въжето, щях да бъда свободен…

Отначало, дори с вързани зад гърба ръце, изобщо не се съмнявах, че мога да го направя. Единствената опасност беше, че можех да се порежа леко, но какво значение имаше това в сравнение с онова, което щяха да ми направят, преди да се покаже слънцето? Не ми отне дълго време да хвана ножа. Да го допра до въжето беше по-трудно и го движех с голямо усилие. Когато го изпуснах за втори път, започнах да изпадам в паника. Едва ли оставаше повече от минута или там някъде, преди да дойдат за мен.

— Ще трябва да го направиш вместо мен — извиках нагоре към Алис. — Хайде, скачай в ямата.

Не мислех, че наистина ще го направи, но за моя изненада тя го стори. Не скочи, а се смъкна бавно долу, с краката напред, като се обърна с лице към стената на ямата и се провеси с ръце на ръба. Когато изпъна напълно тялото си, се спусна на последните една-две стъпки.

Не й отне много време да среже въжето. Ръцете ми бяха свободни и всичко, което трябваше да направим, беше да се измъкнем от ямата.

— Дай да застана на раменете ти — казах. — После ще те издърпам. Алис не възрази и при втория опит успях да се закрепя на раменете й и да се извлека върху мократа трева. Тогава дойде истински трудната част — да изтегля Алис от ямата.

Посегнах надолу с лявата си ръка. Тя я хвана здраво със своята и сложи дясната си ръка върху китката ми за допълнителна опора. После се опитах да я издърпам нагоре.

Първият ми проблем беше мократа, хлъзгава трева и открих, че е трудно да се опазя да не бъда издърпан над ръба. После осъзнах, че нямам сили да го направя. Бях допуснал голяма грешка. Само защото тя беше момиче, това не я правеше непременно по-слаба от мен. Твърде късно си спомних как беше дръпнала въжето, за да накара камбаната на Прогонващия духове да заподскача. Беше го направила почти без усилие. Трябваше да я оставя тя да застане на раменете ми. Трябваше да я оставя да се измъкне първа от ямата. Алис щеше да ме издърпа нагоре без никакъв проблем.

Именно тогава чух шум от гласове. Костеливата Лизи и Тъск идваха към нас през дърветата.

Под себе си видях краката на Алис да дращят отстрани по ямата, опитвайки се да намерят опора. Отчаянието ми даде допълнителни сили. Внезапно се оттласнах и тя се подаде над ръба и рухна до мен.

Измъкнахме се точно навреме и затичахме бързо, долавяйки звука на други крака, тичащи зад нас. Отначало бяха доста зад нас, но малко по малко започнаха да идват все по-близо и по-близо.

Не знам колко време тичахме. Струваше ми се като дял живот. Тичах, докато започнах да усещам краката си натежали като олово, а дъхът гореше в гърлото ми. Отправяхме се обратно към Чипъндън — досещах се за това от скалистите възвишения, които зървах от време на време през дърветата. Тичахме към зората. Небето вече посивяваше и ставаше по-светло с всяка минута. После — точно когато имах чувството, че не мога да направя и крачка повече, върховете на възвишенията засияха в бледо оранжево. Това беше слънчева светлина и помня как си помислих, че дори и да ни хванеха сега, поне беше ден и костите ми нямаше да са от полза на Лизи.

Когато излязохме от дърветата върху покрит с трева склон и затичахме нагоре по него, краката най-сетне взеха да ми изневеряват. Омекваха като желе и Алис започваше да се отдръпва от мен. Хвърли поглед назад към мен с ужасено лице. Все още можех да ги чуя как идват с трясък през дърветата зад нас.

После спрях напълно и внезапно. Спрях, защото исках да спра. Спрях, защото нямаше нужда да бягам по-надалече.

Там, на билото на склона пред мен видях застанала висока фигура, облечена в черно, която носеше дълга тояга. Беше Прогонващия духове, това бе сигурно, но по някакъв начин изглеждаше различно. Качулката му беше отметната назад и косата му, осветена от лъчите на изгряващото слънце, сякаш струеше от главата му като оранжеви огнени езици.

Тъск нададе подобен на рев звук и затича нагоре по склона към него, размахвайки ножа си, следвай плътно по петите от Костеливата Лизи. Засега не се интересуваха от нас. Знаеха кой беше главният им враг. Можеха да се справят с нас и по-късно.

Алис също беше спряла, затова направих две несигурни стъпки, за да се изравня с нея. И двамата гледахме как Тъск за последно се хвърля в атака, като вдигна кривия си нож и изрева гневно, докато тичаше.

Прогонващия духове стоеше неподвижен като статуя, но изведнъж отговори, като направи две големи крачки надолу по склона към Тъск и вдигна високо тоягата си. Насочвайки я като копие, той замахна силно с нея към главата на Тъск. Точно преди тоягата да стигне до челото му, се чу нещо като щракване и на самия й връх се появи червен пламък. Чу се тежък глух звук, когато тоягата попадна в целта. Закривеният нож излетя във въздуха, а тялото на Тъск се стовари като чувал с картофи. Разбрах, че е мъртъв още преди да се удари в земята.

След това Прогонващия духове захвърли тоягата си на една страна и бръкна в наметалото си. Когато лявата му ръка се появи отново, тя стискаше нещо, което изплющя високо във въздуха като камшик. То улови слънчевата светлина и разбрах, че е сребърна верига.

Костеливата Лизи се обърна и се опита да побегне, но бе твърде късно — второто изплющяване с веригата бе последвано почти незабавно от тънък, висок, металически звук. Веригата започна да пада, приемайки формата на огнена спирала, за да се обвие здраво около Костеливата Лизи. Тя нададе един силен болезнен писък, после рухна на земята.

Отидох с Алис до билото на склона. Там видяхме, че сребърната верига е здраво обвила вещицата от глава до пети. Пристягаше дори отворената й уста, притискайки силно зъбите й. Очите й се въртяха в орбитите и цялото й тяло се гърчеше конвулсивно от усилието, но не можеше да извика.

Хвърлих поглед отсреща към Тъск. Той лежеше по гръб с широко отворени очи. Безспорно беше мъртъв, а в средата на челото му имаше кървяща рана. После погледнах тоягата, чудейки се за огъня, който бях видял на върха й.

Господарят ми изглеждаше измършавял, уморен и изведнъж ми се стори много стар. Не спираше да клати глава, сякаш беше уморен от самия живот. В сянката на склона косата му бе възвърнала обичайния си сив цвят и осъзнах защо ми се е сторило, че извира от главата му — цялата пропита с пот, той я беше пригладил назад с ръка, така че стърчеше нагоре и навън зад ушите му. Направи го отново, докато гледах. Мънистени капчици пот се стичаха от челото му и той дишаше много ускорено. Осъзнах, че е тичал.

— Как ни открихте? — попитах.

Мина известно време, преди да отговори, но най-после дишането му почна да се нормализира и той успя да проговори.

— Има знаци, момче. Пътеки, които могат да бъдат проследени, ако знаеш как. Това е още нещо, което ще трябва да научиш.

Той се обърна и погледна Алис.

— Това прави две обуздани, но какво ще правим с теб? — попита той, взирайки се сурово в нея.

— Тя ми помогна да избягам — рекох.

— Така ли? — попита Прогонващия духове. — Но какво друго направи?

После ме погледна сурово и аз се опитах да издържа на погледа му. Когато сведох поглед към ботушите си, той цъкна с език. Не можех да го излъжа и знаех, че се е досетил, че тя е изиграла някаква роля в онова, което ми се бе случило.

Той отново погледна Алис.

— Отвори си устата, момиче — нареди рязко, с глас, изпълнен с гняв. — Искам да ти видя зъбите.

Алис се подчини и Прогонващия духове внезапно посегна напред, хващайки я за челюстта. Приближи лице към отворената й уста и подуши много шумно.

Когато се обърна отново към мен, гневът му сякаш бе по-омекнал и той въздъхна дълбоко.

— Дъхът й е достатъчно сладък — рече. — Усети ли дъха на другата? — попита той, като пусна челюстта на Алис и посочи надолу към Костеливата Лизи.

Кимнах.

— Причината е в начина й на хранене — каза той. — И ти подсказва веднага какво е намислила. Онези, които практикуват магия с кости или кръв, развиват вкус към кръвта и суровото месо. Но момичето изглежда наред.

После той отново приближи лице към Алис.

— Погледни ме в очите, момиче — каза й. — Издръж на погледа ми колкото можеш по-дълго.

Алис направи каквото й каза, но не можа да го гледа дълго, макар че устата й се присвиваше конвулсивно от усилието. Тя сведе очи и заплака тихичко.

Прогонващия духове погледна надолу към островърхите й обувки и поклати печално глава.

— Не знам — каза той, обръщайки се отново към мен. — Просто не знам какво е най-добре да направя. Не е само тя. Имаме да мислим и за други. Невинни, които могат да пострадат в бъдеще. Тя е видяла твърде много и знае твърде много, за да е добре за нея. Нещата с нея могат да се развият и в двете посоки и не знам дали е безопасно да я пусна да си върви. Ако отиде на изток да се присъедини към сборището в Пендъл, тогава ще е изгубена завинаги и просто ще допълни тъмните сили.

— Няма ли друго място, където можеш да отидеш? — попитах внимателно Алис. — Никакви други роднини?

— Има едно село близо до крайбрежието. Казва се Стомин. Имам една друга леля, която живее там. Може би тя би ме приела…

— Тя като другите ли е? — попита Прогонващия духове, като се втренчи отново в Алис.

— Не и на пръв поглед — отвърна тя. — И все пак, далече е, а дори не съм била там преди. Може да са нужни три дни или повече, за да стигна там.

— Мога да пратя момчето с теб — каза Прогонващия духове и гласът му внезапно стана много по-мил. — Огледал е добре картите ми и смятам, че би трябвало да може да намери пътя. Когато се върне, ще се учи как да ги сгъва правилно. Както и да е, решено е. Ще ти дам шанс, момиче. От теб зависи дали ще се възползваш от него. Не го ли сториш, тогава един ден ще се срещнем отново и следващия път няма да имаш такъв късмет.

После Прогонващия духове измъкна от джоба си обичайната кърпа. В нея имаше буца кашкавал за пътуването.

— Да не гладувате — каза той, — но не го изяждайте наведнъж.

Надявах се, че по пътя ще намерим нещо по-хубаво за ядене, но измънках някаква благодарност.

— Не отивайте право в Стомин — каза Прогонващия духове, като се взираше сурово в мен, без да мига. — Искам да си отидеш първо у дома. Вземи това момиче със себе си и нека майка ти поговори с нея. Имам предчувствие, че може й да успее да помогне. Ще те очаквам обратно до две седмици.

Това предизвика усмивка на лицето ми. След всичко случило се един шанс да си отида за мъничко у дома беше сбъдната мечта. Едно нещо обаче ме озадачаваше, защото си спомних писмото, което мама беше изпратила на Прогонващия духове. Той не бе особено доволен от някои от написаните неща. Тогава защо ли си мислеше, че мама ще може да помогне на Алис? Не казах нищо, защото не исках да рискувам да накарам Прогонващия духове да размисли. Просто се радвах, че ще съм далече.

Преди да тръгнем, му разказах и за Били. Той кимна печално, но каза да не се тревожа, защото щял да направи каквото е необходимо.

Когато потеглихме, хвърлих поглед назад и видях Прогонващия духове да мята Костеливата Лизи на лявото си рамо и да се отдалечава с големи крачки към Чипъндън. В гръб бихте го взели за човек с трийсет години по-млад.