Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (13)

Глава 12
Отчаяните и замаяните

Докато слизахме по хълма към фермата, вятърът навяваше топъл ситен дъждец в лицата ни. Някъде далече два пъти излая куче, но около нас всичко бе тихо и неподвижно.

Беше късен следобед и знаех, че татко и Джак трябваше да са на нивите, което щеше да ми даде шанс да говоря с мама насаме. Лесно му беше на Прогонващия духове да ми каже да взема Алис у дома с мен, но пътуването ми даде време да мисля и не знаех как щеше да го приеме мама. Не смятах, че ще е много щастлива да държи някого като Алис в къщата, особено като й разкажех какви ги е вършила. А колкото до Джак, имах доста добра представа каква щеше да е неговата реакция. От онова, което ми беше казала Ели миналия път за отношението му към новата ми работа, да има в къщата си племенницата на една вещица беше последното нещо, което би искал.

Докато прекосявахме двора, посочих към обора:

— По-добре се прислони там под навеса — рекох. — Аз ще вляза и ще обясня.

Едва отворих уста, когато чух високия плач на гладно бебе да се разнася от посоката на фермата. Очите на Алис срещнаха за кратко моите, после тя сведе поглед и аз си спомних последния път, когато бяхме заедно и някъде беше проплакало дете.

Без нито дума Алис се обърна и влезе в обора. Мълчанието й не беше нищо повече от това, което бях очаквал. Бихте си помислили, че след всичко случило се, имаше да си говорим много за пътуването, но почти не си бяхме казали и дума. Мисля, че тя беше разстроена от начина, по който Прогонващия духове я беше хванал за челюстта и подушил дъха й. Може би това я караше да се замисля за всички неща, които бе правила в миналото. Каквато и да беше причината, през по-голямата част от пътуването Алис изглеждаше дълбоко замислена и много тъжна.

Предполагам, че трябваше да положа повече старания, но бях твърде уморен и отегчен, затова вървяхме мълчаливо, докато това се превърна в навик. Беше грешка — тогава трябваше да направя усилие да опозная Алис по-добре, — което би ми спестило много неприятности по-късно.

Когато отворих рязко задната врата, плачът спря и чух друг звук — успокояващото поскърцване на маминия люлеещ се стол.

Столът беше до прозореца, но завесите не бяха напълно дръпнати и по лицето й разбрах, че бе надзъртала през тясната пролука между тях. Беше ни забелязала да влизаме в двора и докато влизах в стаята, тя започна да люлее стола по-бързо и по-силно, като през цялото време се взираше в мен, без да мига: едната половина на лицето й беше в мрак, другата — осветена от голямата свещ, която припламваше в големия месингов свещник в центъра на масата.

— Когато водиш със себе си гостенка, проява на добри обноски е да я поканиш в къщата — рече тя с тон, който бе смесица от раздразнение и изненада. — Мислех, че съм те научила на по-добро държание.

— Господин Грегъри ми каза да я доведа тук — отвърнах. — Името й е Алис, но се движеше в лоша компания. Той иска да говориш с нея, та си помислих, че е най-добре първо да ти разкажа какво е станало, просто в случай че не искаш да я поканиш вътре.

Придърпах един стол и заразказвах на мама точно какво се бе случило. След като свърших, тя въздъхна дълбоко, после лека усмивка смекчи изражението й.

— Добре си направил, синко — каза ми тя. — Ти си млад и нов в занаята, затова грешките могат да ти бъдат простени. Върви и доведи онова бедно момиче, после ни остави насаме да си поговорим. Може би ще искаш да се качиш горе и да поздравиш новата си племенница. Ели несъмнено ще се радва да те види.

Така че въведох Алис вътре, оставих я с мама и се качих горе.

Ели беше в най-голямата спалня. Едно време тя беше на мама и татко, но сега я бяха предоставили на нея и Джак, защото имаше място за още две легла и креватче, които да бъдат от полза, когато семейството им се увеличи.

Почуках леко на вратата, тя беше полуотворена, но само надзърнах в стаята, преди Ели да ми извика да вляза. Седеше на ръба на голямото двойно легло и кърмеше бебето — главата му бе полускрита от розовия й шал. Щом ме видя, на устата й грейна усмивка, която ме накара да се почувствам добре дошъл, но тя изглеждаше уморена, а косата й — сплъстена и мазна. Макар че бързо извърнах поглед, Ели бе прозорлива и наблюдателна и разбрах, че ме бе видяла да гледам удивено и бе разчела изражението в очите ми, защото бързо приглади косата си и я отметна от очите.

— О, съжалявам, Том — каза тя. — Сигурно изглеждам ужасно раздърпана — цяла нощ съм будна. Едва успях да си открадна един час сън. С едно вечно гладно бебе трябва да си отмъкваш време за сън, когато можеш. Тя плаче много, особено нощем.

— На колко е? — попитах.

— Довечера ще направи точно шест дни. Роди се малко след полунощ миналата събота.

Това беше нощта, в която бях убил Майка Молкин. За миг в паметта ми нахлу споменът за това и по гръбнака ми пробягаха тръпки.

— Готово, вече се нахрани — каза Ели с усмивка. — Искаш ли да я подържиш?

Това беше последното, което исках да направя. Бебето беше толкова малко и крехко, че ме обзе страх да не го стисна твърде силно или да го изпусна, пък и не ми харесваше, че главата му е толкова отпусната. Обаче не можех да откажа, за да не обидя Ели. Всъщност не се наложи да държа дълго бебето, защото в мига, щом се озова в ръцете ми, личицето му почервеня и то започна да плаче.

— Не мисля, че то ме харесва — казах на Ели.

— Това е тя, а не то — сгълча ме Ели, като придоби преувеличено строго и сърдито изражение. — Не се притеснявай, вината не е твоя, Том — каза и устата й омекна в усмивка. — Мисля, че е още гладна, това е всичко.

Малката спря да плаче в мига, щом Ели я взе обратно… и аз не се застоях много след това. После на път към долния етаж чух от кухнята звук, който изобщо не очаквах.

Беше смях — високият, сърдечен смях на двама души, които се разбират много добре помежду си. В мига, когато отворих вратата и влязох, лицето на Алис стана много сериозно, но мама продължи да се смее високо още малко, а когато спря, на лицето й още грееше широка усмивка. Споделяха някаква шега, много забавна шега, но не ми се искаше да питам каква е, а и те не ми казаха. Изражението в очите и на двете ме накара да почувствам, че беше нещо само между тях.

Веднъж татко ми каза, че жените знаят неща, които не са известни на мъжете. Че понякога имат определено изражение в очите, но когато го видиш, никога не бива да ги питаш какво си мислят. Сториш ли го, най-вероятно ще ти кажат нещо, което не искаш да чуеш. Е, на каквото и да се бяха смели, то със сигурност ги беше сближило; от този момент нататък изглеждаше, сякаш се познават от години. Прогонващия духове се беше оказал прав. Ако някой можеше да се справи с Алис, това трябваше да е мама.

Определено обаче забелязах друго нещо. Мама даде на Алис стаята срещу своята и тази на татко. Това бяха двете стаи в най-горния край на първото стълбище. Мама имаше много остър слух и това означаваше, че ако Алис дори само се обърне насън, тя ще я чуе.

Така че въпреки всичкия този смях, мама все още наблюдаваше Алис.

 

 

Когато се върна от нивите, Джак ми отправи много мрачен намръщен поглед и взе да си мърмори под носа. Изглеждаше ядосан за нещо. Но татко се зарадва да ме види и за моя изненада се ръкува с мен. Винаги се ръкуваше, когато поздравяваше другите ми братя, които бяха напуснали дома, но на мен ми беше за първи път. Това ме накара да се почувствам едновременно тъжен и горд. Той се отнасяше с мен, сякаш бях мъж, проправящ си сам път в света.

Джак не бе стоял в къщата и пет минути, когато дойде да ме търси.

— Навън — нареди, като говореше с нисък глас, така че никой друг да не чуе. — Искам да говоря с теб.

Излязохме в двора и той ме поведе покрай стената на обора, близо до кочините, където не можеха да ни видят от къщата.

— Кое е момичето, което си довел със себе си?

— Казва се Алис. Тя е просто едно момиче, което се нуждае от помощ — рекох. — Прогонващия духове ми каза да я доведа у дома, за да може мама да поговори с нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че се нуждае от помощ?

— Движеше се в лоша компания, това е всичко.

— Що за лоша компания?

Знаех, че нямаше да му хареса, но нямах избор. Трябваше да му кажа. Иначе просто щеше да попита мама.

— Леля й е вещица, но не се безпокой — Прогонващия духове се погрижи за всичко и ще останем тук само няколко дни.

Джак избухна. Никога не го бях виждал толкова бесен.

— Нямаш ли поне малко здрав разум? — изкрещя той. — Не помисли ли? Не помисли ли за бебето? В тази къща живее невинно дете, а ти водиш у дома някого от такова семейство! Не е за вярване!

Той вдигна юмрук и си помислих, че ще ме удари. Вместо това той го стовари отстрани в стената на обора — внезапният звук от удара накара прасетата бясно да се разбягат.

— Мама смята, че не е проблем — възразих.

— Да, разбира се, мама би сметнала така — каза Джак с глас, внезапно снишил се, но все още рязък от гнева. — Как би могла да откаже на любимия си син каквото и да било? А и тя просто е твърде добросърдечна, както добре знаеш. Затова не бива да злоупотребяваш. Виж, аз съм този, пред когото ще отговаряш, ако нещо се случи. Не ми харесва видът на това момиче. Изглежда хитра. Ще я следя внимателно и ако направи дори една грешна стъпка, и двамата ще сте на път, преди да успеете да мигнете. И ще работите за прехраната си, докато сте тук. Тя може да помага из къщи, за да облекчи работата на мама, а пък ти ще поемеш част от работата във фермата.

Джак се обърна и понечи да си тръгне, но все още имаше нещо за казване.

— Понеже си толкова зает с по-важни неща — добави той саркастично, — може и да не си забелязал колко уморен изглежда татко. Работата му се струва все по-тежка и по-тежка.

— Разбира се, че ще помагам — извиках след него, — а също и Алис.

 

 

На вечеря всички с изключение на мама бяха необичайно мълчаливи. Предполагам… причината беше, че с нас на масата седеше непозната. Макар че обноските на Джак не биха му позволили да се оплаче направо, той се мръщеше почти толкова много на Алис, колкото и на мен. Хубавото беше, дето мама беше достатъчно весела и дружелюбна да разведри всички на масата.

Ели трябваше да оставя вечерята си на два пъти, за да се погрижи за бебето, което непрекъснато плачеше така пронизително, че можеше да срути покрива. Втория път тя го донесе долу.

— Никога не съм чувала бебе да плаче толкова много — каза мама с усмивка. — Поне има силни, здрави дробове.

Мъничкото му личице отново беше цялото зачервено и сгърчено. Никога не бих го казал на Ели, но това не беше най-хубавото бебе на света. Лицето му ми напомняше за разгневена дребна старица. В един момент се съдираше от плач. После изведнъж притихна. Очите му бяха широко отворени и то се взираше към центъра на масата, където Алис седеше близо до големия месингов свещник. Отначало това не ме впечатли. Мислех си, че бебето на Ели просто бе омаяно от пламъка на свещта. Но по-късно Алис помагаше на мама да разчисти масата и всеки път, щом Алис минеше край него, бебето я проследяваше със сините си очи и внезапно, макар че в кухнята беше топло, потръпвах.

По-късно се качих в старата си спалня и когато се разположих в ракитовия стол до прозореца и се загледах навън, се почувствах, сякаш никога не си бях тръгвал от вкъщи.

Докато гледах на север, към Хълма на палача, си мислех как бебето беше изглеждало толкова заинтригувано от Алис. Когато си спомних какво беше казала Ели по-рано, потреперих отново. Бебето й се беше родило след полунощ в нощта на пълнолунието. Беше твърде близо, за да е просто съвпадение. Реката сигурно бе отнесла Майка Молкин горе-долу по времето, когато се беше родило бебето на Ели. Прогонващия духове ме бе предупредил, че тя ще се върне. Ами ако се беше върнала още по-рано, отколкото той предричаше? Той очакваше тя да е уика. Ами ако грешеше? Ако тя се беше освободила от костите си и духът й бе обсебил бебето на Ели още в мига на неговото раждане?

 

 

Онази нощ не мигнах. Имаше само един човек, с когото можех да говоря за страховете си, и това беше мама. Трудното беше да я хвана насаме, без да привличам вниманието към факта, че го правя.

Мама готвеше и имаше други задължения, които я държаха заета през по-голямата част от деня, и нормално беше да няма проблем да говоря с нея в кухнята, защото работех наблизо. Джак ми бе възложил да поправя фасадата на обора и сигурно бях забил стотици лъскави нови гвоздеи преди залез-слънце.

Трудността идваше от Алис. Мама я задържа при себе си целия ден, като наистина я караше да работи здравата. Виждаше се потта по челото на Алис и намръщената гримаса, която току набраздяваше челото й, но въпреки това тя не се оплака нито веднъж.

Едва след вечеря, след като приключиха с тракането от миенето и подсушаването на съдовете, най-сетне получих своя шанс. Онази сутрин татко беше заминал за големия пролетен пазар в Топли. Освен че така си вършеше работата, това му даваше рядък шанс да се срещне с някои от старите си приятели, затова щеше да отсъства два-три дни. Джак беше прав. Татко наистина изглеждаше уморен и това щеше да му позволи да си отдъхне от фермата.

Мама беше изпратила Алис в стаята й да си отдъхне, Джак си почиваше в предната стая, а Ели се намираше горе, опитвайки се да си открадне половин час сън, преди бебето да се събуди отново за хранене. Така че, без да губя никакво време, започнах да разказвам на мама какво ме тревожи. Тя се люлееше на стола си, но едва бях успял да избълвам на един дъх първото си изречение, когато столът спря. Мама слушаше внимателно, докато й разказвах за страховете си и за причините да подозирам бебето. Но лицето й оставаше толкова неподвижно и спокойно, че нямах представа какво си мисли. Едва бях изрекъл последната си дума, когато тя се изправи на крака.

— Чакай там — каза. — Трябва да уредим това веднъж завинаги.

Тя излезе от кухнята и се качи горе. Когато се върна, носеше бебето, увито в шала на Ели.

— Донеси свещта — каза, отправяйки се към вратата.

Излязохме на двора. Мама — с бързи крачки, сякаш знаеше точно къде отива и какво смята да прави. Накрая се озовахме от другата страна на торището, намиращо се в калта досами нашето езерце, което беше достатъчно дълбоко и широко, за да осигурява вода за кравите ни дори през най-сухите летни месеци.

— Дръж свещта високо, за да можем да виждаме всичко — заповяда мама. — Искам да няма съмнение.

После, за мой ужас, тя протегна ръце и задържа бебето над тъмната, неподвижна вода.

— Ако се понесе по водата, значи вещицата е вътре в нея — каза мама. — Ако потъне, е невинна. Така, да видим…

— Не! — изкрещях и устата ми се отвори сама, а думите просто се изляха по-бързо, отколкото бях в състояние да мисля. — Не го прави, моля те. Та това е бебето на Ели.

За момент си помислих, че въпреки всичко щеше да остави бебето да падне, после тя се усмихна и отново го прегърна и го целуна много нежно по челото.

— Разбира се, че е бебето на Ели, синко. Не можеш ли да познаеш това само като я погледнеш? Във всеки случай „плуването“ е изпитание, прилагано от глупците и така или иначе не върши работа. Обикновено връзват ръцете на клетата жена за краката й и я хвърлят в дълбока, неподвижна вода. Но дали тя ще потъне, или ще изплува, зависи от късмета и от телосложението й. Няма нищо общо с магьосничеството.

— Ами това, как бебето се беше втренчило в Алис? — попитах.

Мама се усмихна и поклати глава.

— Очите на едно новородено бебе не могат да се фокусират както трябва — обясни тя. — Вероятно просто светлината на свещта е привлякла вниманието му. Спомни си — Алис седеше близо до него. По-късно, всеки път щом Алис минеше наблизо, очите на бебето сигурно просто са били привличани от промяната в светлината. Няма нищо. Абсолютно никаква причина за тревога.

— Но ако дъщеричката на Ели все пак е обсебена? — попитах. — Ами ако вътре у нея има нещо, което не можем да вадим?

— Виж, синко, изкарвала съм на този свят и добро, и зло и разпознавам злото само като го погледна. Това е добро дете и у нея няма никаква причина за тревога. Абсолютно никаква.

— Не е ли странно обаче бебето на Ели да се роди кажи-речи по същото време, когато умря Майка Молкин?

— Всъщност не — отговори мама. — Така вървят нещата. Понякога, когато нещо лошо напусне света, на негово място пристига нещо добро. Виждала съм това да се случва преди.

Разбира се, тогава осъзнах, че мама изобщо не бе и помисляла да пусне бебето в реката, а просто направи опит да ме стресне, за да ме вразуми малко, но докато вървяхме обратно през двора, коленете ми още трепереха при тези мисли. Точно тогава, когато стигнахме кухненската врата, си спомних нещо.

— Господин Грегъри ми даде една малка книга, цялата посветена на обсебването — казах. — Поръча ми да я прочета внимателно, но проблемът е, че е написана на латински, а досега съм имал само три урока.

— Не е любимият ми език — рече мама и спря за миг до вратата. — Ще видя какво мога да направя, но ще трябва да почакаш, докато се върна — очаквам да ме повикат тази вечер. Междувременно, защо не попиташ Алис? Тя може да е в състояние да помогне.

 

 

Мама беше права, че ще я повикат. Една двуколка пристигна за нея точно след полунощ, с плувнали в пот коне. Изглежда, жената на някакъв фермер имаше много силни родилни болки и се мъчеше вече повече от едно денонощие. Освен това беше далече, на почти двайсет мили на юг. Това означаваше, че мама щеше да отсъства два дни или дори повече.

Нямах голямо желание да моля Алис да ми помогне с латинския. Знаех, че Прогонващия духове не би одобрил това. В края на краищата разполагах с книга от неговата библиотека и нямаше да му хареса идеята Алис дори да я докосне. Но въпреки това какъв избор имах? Откакто се прибрах у дома, мислех все повече и повече за Майка Молкин и просто не можех да си я избия от ума. Беше някакъв инстинкт, чувство, но усещах, че тя е ей там навън, в тъмното, и с всяка изминала нощ се приближава все повече.

Така че на следващата нощ, след като Джак и Ели си бяха легнали, потропах тихичко на вратата на спалнята на Алис. Не беше нещо, което можех да я попитам през деня, защото беше винаги заета, а ако Ели или Джак дочуеха, нямаше да им хареса. Особено с неприязънта на Джак към работата на хората, които прогонват духове.

Наложи се да потропам два пъти, преди Алис да отвори вратата. Разтревожен бях, че вече си е в леглото и спи, но тя още не се беше съблякла и не можах да възпра очите си да хвърлят поглед надолу към острите й обувки. На тоалетната масичка имаше свещ, поставена близо до огледалото. Току-що беше изгасена… още пушеше.

— Може ли да вляза? — попитах, вдигнал високо собствената си свещ, която освети лицето й отгоре. — Трябва да те попитам нещо.

Алис ми кимна да вляза и затвори вратата.

— Имам една книга, която трябва да прочета, но е написана на латински. Мама каза, че може би ще можеш да помогнеш.

— Къде е? — попита Алис.

— В джоба ми. Съвсем малка е. За някого, който знае латински, прочитането й не би трябвало да отнеме твърде много време.

Алис въздъхна дълбоко и уморено.

— И така съм достатъчно заета — оплака се тя. — За какво е книгата?

— За обсебването. Господин Грегъри мисли, че Майка Молкин може да се върне да ме отвлече и че ще си послужи с обсебване.

— Дай да я видя тогава — рече тя, като протегна ръка. Сложих свещта си до нейната, после бръкнах в джоба на бричовете си и измъкнах малката книга. Алис прехвърли набързо страниците, без да каже нито дума.

— Можеш ли да я прочетеш? — попитах.

— Не виждам защо не. Лизи ме научи, а тя знаеше латински много добре.

— Значи ще ми помогнеш?

Алис не отвърна. Вместо това доближи книгата много плътно до лицето си и я подуши шумно.

— Сигурен ли си, че има някаква полза от нея? — попита тя. — Написана е от свещеник, а те обикновено не знаят чак толкова много.

— Господин Грегъри я нарече „основополагащия труд“ — казах, — което значи, че е най-добрата книга, писана някога по въпроса.

Тогава тя вдигна поглед от книгата и за моя изненада очите й бяха изпълнени с гняв.

— Знам какво значи „основополагащ“ — сопна се тя. — Да не мислиш, че съм глупава или нещо такова? Учила съм с години, докато ти едва си започнал. Лизи имаше много книги, но сега всички те са изгорени. Всичките бяха унищожени от пламъците.

Промърморих, че съжалявам, и тя ми се усмихна.

— Бедата е там — рече тя, с внезапно омекнал глас, — че прочитането на това ще отнеме време, а съм прекалено уморена да започна сега. Утре майка ти още няма да е тук и ще съм по-заета от всякога. Онази твоя снаха обеща да помага, но ще е заета главно с бебето, а готвенето и чистенето ще ми отнемат по-голямата част от деня. Но ако склониш да ми помогнеш…

Не знаех какво да кажа. Щях да помагам на Джак, така че нямаше да имам много свободно време. Проблемът беше, че мъжете никога не се занимаваха с готвене или чистене и така беше не само в нашата ферма. Навсякъде в Графството беше същото. Мъжете работеха във фермата, навън във всякакво време, а когато влезеха, жените бяха приготвили топло ядене, което да ги чака на масата. Единственото време, когато помагахме в кухнята, беше на Коледа, тогава миехме съдовете като специална услуга за мама.

Алис сякаш можеше да чете мислите ми, защото усмивката й стана по-широка.

— Няма да е твърде трудно, нали? — попита тя. — Жените хранят пилетата и помагат с прибирането на реколтата, така че защо мъжете да не помагат в кухнята? Само ми помогни с миенето на съдовете, това е всичко. А някои от тиганите трябва да се изстържат, преди да започна да готвя.

Така че се съгласих да направя каквото искаше. Нямах избор! Само се надявах Джак да не ме хване, докато го правя. Дано да не разбере.

 

 

Станах още по-рано от обикновено и успях да изстържа тиганите, преди Джак да слезе. После отделих доста време за закуската, хранейки се много бавно, което не ми беше присъщо и беше достатъчно да привлече поне подозрителния поглед на Джак. След като той отиде на полето, измих съдовете колкото можах по-бързо, и се залових да ги подсуша. Можех да се досетя какво ще стане, защото Джак никога не проявяваше особено търпение.

Той влезе в двора, като ругаеше и кълнеше, и ме видя през прозореца: лицето му бе разкривено от слисване. После плю в двора, заобиколи и отвори кухненската врата с рязко дръпване.

— Когато си готов — каза саркастично, — има мъжка работа за вършене. И като за начало можеш да прегледаш и стегнеш свинарниците. Зурлата ще идва утре. Има пет прасета за клане и не искаме да прекараме цялото си време в събиране на избягали животни.

Зурлата беше прякорът на касапина, който колеше прасетата ни, и Джак беше прав. Прасетата понякога изпадаха в паника, когато Зурлата се заловеше за работа, и ако в оградата имаше слабо място, те със сигурност щяха да го намерят.

Джак се обърна и се отдалечи с гневни крачки, а после внезапно изруга високо. Отидох до вратата да видя какво става. Без да иска, беше настъпил едра, тлъста, крастава жаба, смачквайки я на пихтия. Имаше поверие, че да убиеш обикновена или крастава жаба, е лош късмет — и Джак изруга отново, намръщвайки се толкова силно, че черните му рунтави вежди се сключиха. Ритна мъртвата жаба под улука на водосточната тръба и се отдалечи, като клатеше глава. Не можех да проумея какво го беше прихванало. Джак никога не беше проявявал толкова лош нрав.

Забавих се и подсуших всички съдове до един — след като така и така ме беше спипал да го правя, можех със същия успех да довърша работата. Освен това прасетата смърдяха и не очаквах с особено желание работата, която Джак ми беше възложил.

— Не забравяй книгата — напомних на Алис, докато отварях вратата на излизане, но тя само ми се усмихна странно.

 

 

Успях да говоря отново с Алис насаме чак късно същата нощ, след като Джак и Ели си бяха легнали. Мислех, че ще трябва да посетя отново стаята й, но вместо това тя слезе в кухнята, носейки книгата, и се разположи в люлеещия се стол на мама, близо до жаравата от огъня.

— Добре си се справил с онези тигани, спор няма. Сигурно отчаяно искаш да разбереш какво пише тук вътре — каза Алис, като почука по гръбчето на книгата.

— Ако Тя се върне, искам да съм готов. Трябва да знам какво мога да направя. Прогонващия духове каза, че Тя вероятно ще е уика. Познато ли ти е това?

Очите на Алис се разшириха и тя кимна.

— Така че трябва да бъда готов. Ако в тази книга има нещо, което може да помогне, трябва да знам за него.

— Този свещеник не е като другите — каза Алис, като протегна книгата към мен. — Доста си разбира от работата. На Лизи това щеше да й хареса повече от кексчетата в полунощ.

Пъхнах книгата в джоба на бричовете си и придърпах едно столче от другата страна на огнището, обърнато към онова, което беше останало от огъня. После започнах да разпитвам Алис. Отначало се оказа трудна работа. Тя не склони доброволно да каже нещо съществено, а онова, което успях да измъкна от нея, само ме накара да се почувствам много по-зле.

Започнах със странното заглавие на книгата: „Прокълнатите, замаяните и отчаяните“. Какво означаваше? Защо книгата се наричаше така?

— Първата дума е просто свещенически дрънканици — каза Алис, като изви неодобрително надолу ъгълчетата на устата си. — Те просто използват тази дума за хора, които виждат нещата различно. За хора като майка ти, които не ходят на църква и не казват правилните молитви. Хора, които не са като тях. Хора, които си служат с лявата ръка — обясни тя, отправяйки ми многозначителна усмивка.

Втората дума е от по-голяма полза — продължи Алис. — Тяло, което е току-що обсебено, има лошо чувство за равновесие. Непрекъснато пада. Отнема време, разбираш ли, обсебващият, който е влязъл вътре, за да се намести удобно в новото си тяло. Това е като да се опитваш да ходиш с чифт нови обувки. Освен това стават злонравни. Може да нападне някой спокоен и кротък човек без предупреждение. Така че това е още един начин към истината.

После, колкото до третата дума, това е лесно. Вещица, която някога е имала здраво човешко тяло, отчаяно копнее да се всели в ново. И веднъж щом успее, отчаяно иска да го задържи. Няма да го предаде без борба. Ще стори всичко. Абсолютно всичко. Затова обсебените са толкова опасни.

— Ако дойде тук, коя ще е жертвата? — попитах. — Ако е уика, кого би се опитала да обсеби? Аз ли ще съм? Ще се опита ли да ми навреди по този начин?

— Би го сторила, ако може — рече Алис. — Обаче не е лесно, понеже си такъв, какъвто си. Ще й се да използва и мен, но няма да й дам този шанс. Не, ще се прицели в най-лесната жертва. В най-слабия.

— Бебето на Ели?

— Не, то не й върши работа. Ще трябва да го изчака да порасне напълно. Майка Молкин никога не е била особено търпелива, а от това, че е била хваната в капан в ямата на Стария Грегъри, сигурно е станала още по-лоша. Ако идва да нарани теб, първо ще си намери едно силно здраво тяло.

— Тогава Ели? Ще избере Ели?

— Ама ти нищо ли не схващаш? — сопна се Алис, клатейки невярващо глава. — Ели е силна. С нея ще е трудно. Не, мъжете са много по-лесни. Особено мъж, чието сърце винаги управлява ума му. Някой, който може да изпадне в пристъп на гняв, без дори да помисли.

— Джак?

— Със сигурност ще е Джак. Помисли си какво ще бъде да те преследва едрият силен Джак. Но книгата е права за едно. Тяло, което е току-що обсебено, е по-лесно за обуздаване. То е отчаяно, но и замаяно.

Извадих тефтера си и записах всичко, което ми се стори важно. Алис не говореше толкова бързо като Прогонващия духове, но след малко набра скорост и не след дълго китката вече ме наболяваше. Когато въпросът опря до истински важната задача — как да се справим с обсебените, — на много места се напомняше, че истинската душа все още е затворена в тялото. Така че нараниш ли тялото, нараняваш и невинната душа. Затова, просто да убиеш тялото, за да се отървеш от обсебилия го, беше равносилно на убийство.

Всъщност този раздел от книгата беше разочароващ: изглежда, нямаше много неща, които можеше да се направят. Понеже беше свещеник, авторът смяташе, че екзорсизмът, с използването на свещи и светена вода, е най-добрият начин да прогониш натрапника от тялото и да освободиш жертвата, но признаваше, че не всички свещеници могат да го правят и че твърде малко са способни да го правят наистина добре. Струваше ми се, че някои от свещениците, които можеха да го правят, вероятно бяха седми синове на седми синове и това беше истински важното.

След всичко това Алис каза, че се чувства уморена, и се качи да си легне. И на мен ми се спеше. Бях забравил колко тежка можеше да бъде фермерската работа и тялото ме болеше от глава до пети. Щом се качих в стаята си, се отпуснах с благодарност на леглото си, очаквайки с нетърпение съня. Но долу в двора кучетата бяха започнали да лаят.

Мислейки си, че сигурно нещо ги бе разтревожило, отворих прозореца и погледнах навън към Хълма на палача, вдишвайки дълбоко нощния въздух, за да се овладея и да проясня ума си. Постепенно лаят на кучетата утихна и накрая напълно замлъкна.

Докато се канех да затворя прозореца, луната се показа иззад облак. Лунната светлина показва истинността на нещата — Алис ми бе казала това — точно както онази голяма моя сянка беше подсказала на Костеливата Лизи, че у мен има нещо различно. Това дори не беше пълна луна, само намаляваща луна, свиваща се до полумесец, но тя ми показа нещо ново, нещо, което не можеше да бъде видяно без нея. На нейната светлина можах да видя едва забележима сребриста следа, лъкатушеща надолу по Хълма на палача. Тя пропълзяваше под оградата и през северното пасбище, после пресичаше източната ливада, докато изчезнеше от погледа някъде зад обора. Тогава се сетих за Майка Молкин. Бях видял сребристата следа в нощта, когато я блъснах в реката. Сега тук имаше друга следа, която изглеждаше съвсем същата и ме беше намерила.

С блъскащо в гърдите сърце слязох на пръсти долу и се измъкнах през задната врата, затваряйки я внимателно зад гърба си. Луната се беше скрила зад облак, така че докато заобиколя до задния край на обора, сребристата следа беше изчезнала, но все още имаше ясно доказателство, че нещо се бе спуснало по хълма към стопанските ни постройки. Тревата — сплескана, сякаш през нея бе пропълзял огромен охлюв.

Зачаках луната да се появи отново, за да огледам настлания с каменни плочи участък зад обора. Няколко мига по-късно вятърът отвя облака и видях нещо, което наистина ме изплаши. Сребристата следа блестеше на лунната светлина и посоката, в която отиваше, беше непогрешима. Избягваше кочината и се извиваше като змия от другата страна на обора в широка арка, за да стигне до далечния край на двора. После се придвижваше към къщата, свършвайки точно под прозореца на Алис, където старият дървен капак покриваше стъпалата, водещи надолу към избата.

Преди няколко поколения фермерът, който бе живял тук, варял ейл, който доставял на местните ферми и дори на няколко странноприемници. Заради това местните наричаха нашата ферма „Фермата на пивоваря“, макар че ние просто я наричахме дом. Стъпалата бяха сложени, за да може буретата да бъдат внасяни и изнасяни, без да се налага да се минава през къщата.

Капакът още си беше там, покриващ стъпалата, с голям ръждив катинар, който държеше двете му половини на място, но между тях имаше тясна пролука, там, където краищата на дървото не се срещаха напълно. Пролуката беше не по-широка от палеца ми, но сребристата следа свършваше точно там и разбрах, че каквото и да се бе плъзнало натам, то някак се беше промушило през тази миниатюрна пролука. Майка Молкин се бе върнала и станала уика, тялото й — достатъчно податливо и меко, за да се промуши и през най-тясната пролука.

Тя беше вече в избата.

Сега изобщо не използвахме избата, но я помнех достатъчно добре. Имаше пръстен под и пълна главно със стари бурета. Стените на къщата — дебели и кухи, което означаваше, че скоро тя щеше да е някъде вътре в стените, някъде в къщата.

Хвърлих поглед нагоре и видях мъждукането на пламъка от свещ на прозореца в стаята на Алис. Явно не спеше. Влязох вътре и дълго стоях пред вратата на спалнята й. Номерът беше да почукам точно толкова силно, колкото да дам на Алис да разбере, че съм там, без да събудя някого. Но докато приближавах кокалчетата на пръстите си към вратата, готов да почукам, чух звук от вътрешността на стаята.

Дочух гласа на Алис. Изглежда, говореше с някого.

Не ми хареса онова, което чувах, но въпреки това потропах. Изчаках за момент, но когато Алис не дойде до вратата, допрях ухо до нея. С кого можеше да говори в стаята си? Знаех, че Ели и Джак вече си бяха легнали, а и бездруго чувах само един глас и той беше на Алис. Обаче звучеше различно. Напомняше ми нещо, което бях чувал преди. Когато изведнъж си спомних какво беше, отместих ухо от дървото, сякаш се бях опарил, и направих голяма крачка, отдалечавайки се от вратата.

Гласът й ту се усилваше, ту спадаше, точно както онзи на Костеливата Лизи, когато стоеше над ямата, държейки по един малък бял предмет в двете си ръце.

Преди да си дам сметка какво правя, сграбчих дръжката на бравата, завъртях я и отворих широко вратата.

Алис, с отваряща и затваряща се уста, припяваше срещу огледалото. Седеше на ръба на един стол с права облегалка, взирайки се над върха на пламъка на една свещ в огледалото на тоалетната масичка. Поех си дълбоко дъх, после се промъкнах по-близо, за да погледна по-добре.

Тъй като бе пролет в Графството и вече цареше мрак, стаята беше мразовита, но въпреки това по челото на Алис имаше големи капки пот. Още докато гледах, две се сляха и се стекоха надолу от лявото й око, а после — отвъд него върху бузата й като сълза. Алис бе втренчена в огледалото — с много широко отворени очи, но когато я повиках по име, дори не мигна.

Преместих се зад стола и долових отражението от месинговия свещник в огледалото, но за мой ужас лицето в огледалото над пламъка не беше на Алис.

Беше старо лице, изпито и набраздено от бръчки, с груби сиво-бели коси, падащи като завеси около всяка от мършавите бузи. Беше лицето на същество, прекарало дълго време във влажната земя.

После очите се раздвижиха, стрелвайки се бързо наляво да срещнат погледа ми. Бяха червени огнени точки. Макар че лицето се усмихна, очите горяха от гняв и омраза.

Нямаше съмнение. Бе лицето на Майка Молкин.

Какво ставаше? Беше ли Алис вече обсебена? Или използваше по някакъв начин огледалото, за да разговаря с Майка Молкин?

Без да мисля, грабнах свещника и замахнах с тежката му основа към огледалото, което експлодира със силен пукот, последван от блестящ, звънък дъжд от падащи стъкла. Когато огледалото се разби, Алис изпищя високо и пронизително.

Чух най-ужасния писък, който можете да си представите — ужасно измъчен, напомнящ звука, който понякога издава прасе, когато го колят. Но не ми стана жал за Алис, макар че сега тя плачеше и дърпаше косата си, бе с обезумели и изпълнени с ужас очи.

Осъзнах, че къщата бързо се изпълва с други звуци. Първият беше плачът на бебето на Ели; вторият — плътният глас на мъж, който ругаеше и кълнеше; третият — това бе тропот от големи ботуши надолу по стълбите.

Джак нахълта разярено в стаята. Хвърли един поглед към счупеното огледало, после пристъпи към мен и вдигна юмрук. Предполагам, че сигурно си бе помислил, че за всичко съм виновен аз, защото Алис още пищеше, аз държах свещника, а по кокалчетата ми имаше малки порязвания, причинени от летящи стъкла.

Точно навреме в стаята влезе Ели. Беше гушнала бебето си в лявата си ръка и то още се дереше от плач, но със свободната си ръка успя да улови Джак и го задърпа, докато той разтвори стиснатия си юмрук и отпусна ръка.

— Не, Джак — рече умолително тя. — Каква полза ще има от това?

— Не мога да повярвам, че стори това — каза Джак, като ме гледаше гневно. — Знаеш ли колко старо беше това огледало? Какво мислиш, че ще каже татко сега? Как ще се почувства, когато види това?

Нищо чудно, че Джак беше ядосан. Достатъчно лошо беше, че бях събудил всички, но онази тоалетна масичка беше принадлежала на майката на татко. Сега, когато татко ми беше дал кутийката с прахан и огниво… това бе единственият спомен от семейството му.

Джак направи две крачки към мен. Свещта още не бе изгаснала, когато счупих огледалото. Той изкрещя отново и тя започна да потрепва.

— Защо го направи? Какво те е прихванало, за Бога? — изрева той.

Какво можех да кажа? Затова просто свих рамене, после забих поглед надолу към ботушите си.

— Какво правиш в тази стая изобщо? — настоя Джак.

Не отговорих. Каквото и да кажех, щеше само да влоши положението.

— Отсега нататък си стой в стаята — изкрещя Джак. — Вече съм решил да изпъдя и двама ви.

Хвърлих поглед към Алис, която още седеше на стола, с глава в дланите. Беше спряла да плаче, но цялото й тяло се тресеше.

Когато погледнах назад, видях, че гневът на Джак беше отстъпил място на тревога. Той се взираше към Ели, която изведнъж сякаш залитна. Преди Джак да успее да помръдне, тя изгуби равновесие и падна назад към стената. Джак забрави огледалото за миг, докато се суетеше над Ели.

— Не знам какво ми стана — каза тя, напълно объркана. — Внезапно ми се замая главата. О! Джак! Джак! Едва не изпуснах бебето!

— Не го изпусна и то е в безопасност. Не се тревожи. Хайде, дай да я взема…

След като взе в ръце бебето, Джак се успокои.

— Засега само оправи тази бъркотия — каза ми той. — Ще говорим за това на сутринта.

Ели прекоси стаята, отиде до леглото и сложи ръка на рамото на Алис.

— Алис, ела за малко долу, докато Том подреди — каза тя. — Ще приготвя нещо, та всички да пийнем.

Миг по-късно всички бяха слезли в кухнята, оставяйки ме да събера парчетата стъкло. След десетина минути самият аз слязох там да взема четка и лопатка за смет. Те седяха около кухненската маса, отпивайки билков чай, а бебето спеше в ръцете на Ели. Не говореха и никой не ми предложи напитка. Никой дори не погледна към мен.

Качих се обратно горе и почистих бъркотията възможно най-добре, после се върнах в собствената си стая. Седнах на леглото и се загледах през прозореца, чувствайки се ужасѐн и самотен. Беше ли Алис вече обсебена? В края на краищата от огледалото се взираше лицето на Майка Молкин. Ако беше обсебена, тогава бебето и всички други бяха в истинска опасност.

Тогава тя не се беше опитала да направи нищо, но Алис беше относително дребна в сравнение с Джак, така че на Майка Молкин щеше да й се наложи да действа с хитрост. Щеше да изчака всички да си легнат. Главната мишена щях да съм аз. Или може би бебето. Кръвта на едно дете щеше да увеличи силата й.

Или пък дали не бях счупил огледалото точно навреме? Дали бях развалил заклинанието в същия миг, когато Майка Молкин се готвеше да обсеби Алис? Друга възможност беше Алис просто да е говорела с вещицата, използвайки огледалото. И така да беше, това бе достатъчно лошо. Означаваше, че имам да се тревожа за двама врагове.

Трябваше да направя нещо. Но какво? Докато седях там, с бушуващ ум, опитвайки се да премисля нещата, на вратата на спалнята ми се потропа. Помислих си, че е Алис, затова не отговорих. Тогава един глас ме повика тихичко по име. Беше Ели, затова отворих вратата.

— Може ли да поговорим вътре? — помоли тя. — Не искам да рискувам да събудя бебето. Едва успях да я приспя отново.

Кимнах и Ели влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Добре ли си? — попита тя, със загрижено изражение.

Кимнах нещастно, но не можех да я погледна в очите.

— Искаш ли да ми разкажеш за това? — попита тя. — Ти си разумно момче, Том, и трябва да си имал много основателна причина за постъпката си. Ако я обсъдиш, може да ти стане по-добре.

Нима можех да й кажа истината? Искам да кажа, Ели имаше да се грижи за бебе, така че как бих могъл да й кажа, че някъде в къщата има вещица на свобода, която обича детска кръв? После осъзнах, че заради бебето щеше да се наложи да й кажа нещо. Тя трябваше да узнае точно колко страшно беше положението. Трябваше да се махне.

— Има нещо, Ели. Но не знам как да ти кажа.

Ели се усмихна.

— Да започнеш от началото, ще е толкова добре, колкото и откъдето и да е другаде…

— Нещо ме проследи дотук — казах, като гледах Ели право в очите. — Нещо зло, което иска да ме нарани. Затова счупих огледалото. Алис говореше с онова нещо и…

Изведнъж очите на Ели пламнаха от гняв.

— Кажеш ли това на Джак, със сигурност ще почувстваш юмрука му! Искаш да кажеш, че си довел нещо тук, когато имам да се грижа за новородено бебе? Как можа? Как можа да направиш това?

— Не знаех какво ще се случи — оправдах се. — Разбрах едва тази нощ. Затова ти казвам сега. Трябва да напуснеш къщата и да отведеш бебето на безопасно място. Върви сега, преди да е твърде късно.

— Какво? Още сега? Посред нощ?

Кимнах.

Ели поклати решително глава.

— Джак не би заминал. Няма да се остави да бъде прогонен от собствената си къща посред нощ. От нищо. Не, ще чакам. Ще остана тук и ще си казвам молитвите. Майка ми ме научи на това. Тя казваше, че ако се молиш усърдно, нищо от тъмните сили не може да ги навреди. И аз наистина вярвам това. Във всеки случай може и да грешиш, Том — добави тя. — Ти си млад и едва започваш да усвояваш работата, така че може съвсем да не е толкова лошо, колкото си мислиш. А майка ти би трябвало да се върне всеки момент. Ако не тази вечер, тогава със сигурност утре вечер. Тя ще знае какво да прави. Междувременно просто не влизай в стаята на онова момиче. У нея има нещо сбъркано.

Докато отварях уста да проговоря с намерението да направя още един опит да я убедя да замине, на лицето на Ели внезапно се появи тревожно изражение и тя се спъна и се подпря с ръка на стената, за да не падне.

— Виж какво направи сега. Прималява ми само като помисля какво става тук.

Тя седна на леглото ми и отпусна глава в ръцете си за няколко мига, докато аз просто се взирах нещастно надолу към нея, без да знам какво да направя или кажа.

След няколко минути тя се изправи отново на крака.

— Трябва да говорим с майка ти веднага щом се върне, но не забравяй — дотогава стой далече от Алис. Обещаваш ли?

Обещах и с тъжна усмивка Ели се върна в стаята си.

Едва след като бе сторила това, изведнъж осъзнах…

Ели се беше спънала за втори път и споделила, че се е почувствала замаяна. Едно препъване можеше да е просто случайност. Просто от умора. Но два пъти! Замаяна? Ели беше замаяна, а това беше първият признак за обсебване!

Закрачих нагоре-надолу. Със сигурност грешах. Не и Ели! Не можеше да е Ели. Може би Ели просто беше уморена. В края на краищата бебето наистина я държеше будна дълго време. Но Ели е силна и здрава. Самата тя е израснала във ферма и не беше от хората, които се оставяха лесно да бъдат надвити. И всичките онези приказки за изричането на молитви. Можеше да го е казала, за да не я заподозра.

Но нали Алис ми сподели, че Ели ще е трудна за обсебване? Тя каза също и че обсебеният вероятно ще е Джак, но той не показа никакви признаци на замайване. И все пак нямаше как да се отрече, че освен това бе ставал все по-избухлив и агресивен! Ако Ели не го беше възпряла, щеше да ме удари така, че да отнесе главата от раменете ми.

Но, разбира се, ако Алис беше в съюз с Майка Молкин, всичко, което кажеше, щеше да цели да ме отклони от следата. Не можех да вярвам дори на казаното от нея за книгата на Прогонващия духове! Можеше през цялото време да ми е разправяла лъжи! Не можех да чета на латински, така че нямаше начин да проверя това, което беше казала.

Осъзнах, че би могъл да е всеки от тях. Във всеки момент можеше да последва нападение, а аз не разполагах с никакъв начин да разбера от кого щеше да дойде!

С малко късмет мама щеше да се върне преди зазоряване. Тя знаеше какво да прави. Но зората беше далече, затова не биваше да заспивам. Щеше да се наложи да стоя на пост цяла нощ. Ако Джак или Ели бяха обсебени, не бях в състояние да направя нищо по въпроса. Не можех да вляза в стаята им, така че всичко, което можех да сторя, беше да държа под око Алис.

Излязох навън и седнах на стълбите между вратата към стаята на Ели и Джак и моята. Оттам виждах вратата на Алис отдолу. Ако тя излезете от стаята си, поне щях да мога да предупредя.

Реших, че ако мама не се върнеше, щях да тръгна призори… освен нея имаше само още един шанс за помощ…

 

 

Беше дълга нощ… и отново подскачах и при най-лекия звук — някое изскърцване на стълбите или слабо раздвижване на подовите дъски в една от стаите. Постепенно обаче се успокоих. Стара къща, стари шумове, шумове, с които бях свикнал — шумовете, които очаквате, докато тя бавно се успокоява и охладнява през нощта. Въпреки това с наближаването на зората отново започнах да изпитвам безпокойство.

Започнах да дочувам слаби звуци от драскане по вътрешността на стените. Звучеше, сякаш нокти дращят по камък и невинаги на едно и също място. Понякога — по-нагоре по стълбите отляво; друг път — долу, близо до стаята на Алис. Толкова слабо, че бе трудно да се каже дали си го въобразявах, или не. Но започна да ми става студено, много студено и това ми подсказа, че наближава опасност.

После кучетата залаяха, а след няколко минути вече и другите животни полудяха — косматите прасета квичаха толкова силно, та бихте си помислили, че касапинът вече е пристигнал. Не стигаше това, ами глъчката накара бебето да ревне отново.

Вече ми беше толкова студено, че тялото ми се тресеше и трепереше. Незабавно трябваше да направя нещо.

На речния бряг, лице в лице с вещицата, ръцете ми знаеха какво да правят. Този път краката ми бяха тези, които се движеха по-бързо, отколкото можех да мисля. Изправих се и побягнах. Обзет от ужас, с блъскащо като чук сърце, хукнах с всички сили надолу по стълбите, допълвайки шума. Просто трябваше да изляза навън и да се махна от вещицата. Всичко друго нямаше значение. Цялата ми смелост се бе изпарила.