Джоузеф Дилейни
Чиракът на Прогонващия духове (14)

Глава 13
Космати прасета

Излязох тичешком от къщата и се отправих на север, право към Хълма на Палача, все още в паника, забавяйки ход едва когато стигнах северното пасбище. Имах нужда от помощ, и то бързо. Връщах се в Чипъндън. Само Прогонващия духове можеше да ми помогне сега.

Щом стигнах до оградата на пасбището, животните внезапно замлъкнаха и аз се обърнах и погледнах назад към фермата. Отвъд нея едва различих черния път, който лъкатушеше и се губеше в далечината като тъмно петно върху мозайката от сиви поля.

Точно тогава видях светлина по пътя. Към фермата приближаваше двуколка. Дали беше мама? За няколко мига надеждата ми се усили. Но когато двуколката наближи портата на фермата, чух висока дрезгава кашлица, звук от насъбрала се в нечие гърло храчка, и после някой се изплю. Беше просто Зурлата, касапинът, който колеше прасетата. Предстоеше му да се справи с пет от най-едрите ни космати прасета. Веднъж мъртво, всяко едно от тях трябваше да бъде добре остъргано, така че той започваше отрано.

Никога не ми е причинявал нищо лошо, но винаги се радвах като си свършеше работата и си тръгнеше. Мама също никога не го е харесвала. Беше й неприятно как той непрекъснато плюе храчки където му падне.

Беше едър мъж, по-висок дори от Джак, с възлести мускули на ръцете над лактите. Мускулите бяха необходими за работата, която вършеше. Някои прасета тежаха повече от човек и се бореха като луди да избегнат ножа. Имаше обаче една част от Зурлата, която доста се бе отпуснала. Ризите вечно му бяха къси, с разкопчано най-долно копче, и тлъстото му, бяло, космато шкембе провисваше над кафявата кожена престилка, която носеше, за да не се наквасят панталоните му с кръв. Едва ли беше на повече от трийсет, но косата му беше рядка и сплъстена.

Разочарован, че това не беше мама, аз го загледах как откача фенера от двуколката и започва да разтоварва инструментите си. Той се приготви за работа в предния край на обора, точно до кочината.

Бях пропилял достатъчно време и понечих да се прехвърля през оградата в гората, когато с крайчеца на окото си забелязах движение на склона отдолу. Една сянка се отправяше към мен, бързайки към прелеза в оградата в далечния край на северното пасбище.

Беше Алис. Не исках да ме следва, но беше по-добре да се справя с нея сега, отколкото по-късно, затова седнах върху разграничителната ограда и я зачаках да стигне до мен. Не ми се наложи да чакам дълго, защото тя тичаше през целия път нагоре по хълма.

Тя не се приближи чак толкова, а остана на девет или десет крачки разстояние, с ръце на хълбоците, опитвайки се да си поеме дъх. Огледах я от горе до долу, виждайки отново черната рокля и островърхите обувки. Сигурно я бях събудил, когато бях хукнал надолу по стълбите и за да стигне до мен толкова скоро, сигурно се беше облякла бързо и ме бе последвала веднага.

— Не искам да говоря с теб — провикнах се отсреща към нея. От нервност гласът ми беше по-треперлив и по-висок от обикновено. — И не си губи времето да ме преследваш. Ти си получи шанса, така че от сега нататък е по-добре да стоиш надалече от Чипъндън.

— По-добре ще е да говориш с мен, ако знаеш какво е добро за теб — рече Алис. — Скоро ще е твърде късно, така че има нещо, което е по-добре да узнаеш. Майка Молкин е вече тук.

— Знам това — казах. — Видях я.

— Не само в огледалото обаче. Не е само това. Тя се е върнала там, някъде вътре в къщата — каза Алис, като посочи обратно надолу по хълма.

— Казах ти, зная това — рекох гневно. — Лунната светлина ми показа пътеката, която е направила, а когато се качих горе да ти кажа това, какво открих, ти вече говореше с нея и вероятно не за първи път.

Спомних си първата нощ, когато се качих в стаята на Алис и й дадох книгата. Докато влизах вътре, свещта още пушеше пред огледалото.

— Вероятно ти си я довела тук — обвиних я. — Казала си й къде съм.

— Това не е вярно — каза Алис с гняв в гласа, който можеше да се мери с моя. Приближи се на около три стъпки до мен. — Подуших я, наистина, и използвах огледалото, за да я видя къде е. Не разбрах, че е толкова близо, нали? Тя беше прекалено силна за мен, така че не можех да се отскубна. Късмет е, че влезе точно тогава. Късмет е за мен, че счупи онова огледало.

Исках да вярвам на Алис, но как можех да й имам доверие? Когато тя се приближи на две крачки, аз почти се обърнах, готов да скоча на тревата от другата страна на оградата.

— Връщам се в Чипъндън да доведа господин Грегъри — казах й. — Той ще знае какво да прави.

— Няма време за това — рече Алис. — Когато се върнеш, ще е твърде късно. Трябва да мислим за бебето. Майка Молкин иска да те нарани, но ще е жадна за човешка кръв. Най-много й харесва младата кръв. Това я прави най-силна.

Страхът ми ме бе накарал да забравя за бебето на Ели. Алис бе права. Вещицата нямаше да иска да го обсеби, но със сигурност щеше да иска кръвта му. Когато се върнех с Прогонващия духове, щеше да е твърде късно.

— Но какво мога да направя? — попитах. — Какъв шанс имам срещу Майка Молкин?

Алис сви рамене и изви надолу ъгълчетата на устата си.

— Това си е твоя работа. Нима Стария Грегъри не те е научил на нещо, което може да бъде от полза? Ако не си го записал в онзи твой тефтер, тогава може би е в главата ти. Просто трябва да си го спомниш, това е всичко.

— Не е казал кой знае колко за вещиците — отбелязах, внезапно изпитвайки раздразнение към Прогонващия духове. По-голямата част от обучението ми дотук се отнасяше за богъртите, с малки споменавания на привиденията и призраците; докато всичките ми проблеми бяха предизвикани от вещици.

Все още нямах доверие на Алис, но сега, след това, което току-що беше казала, не можех да тръгна за Чипъндън. Никога нямаше да доведа Прогонващия духове тук навреме. Предупреждението й, че бебето на Ели е застрашено, беше добронамерено, но ако Алис беше обсебена или на страната на Майка Молкин, това бяха тъкмо думите, които не ми оставяха никакъв избор, освен да сляза обратно по хълма към фермата. Тъкмо думите, които щяха да ме възпрат да предупредя Прогонващия духове и въпреки това да ме задържат там, където вещицата можеше да се докопа до мен в избран от самата нея момент.

На слизане по хълма се държах на разстояние от Алис, но тя беше до мен, когато влязохме в двора и го пресякохме близо до предния край на обора.

Зурлата беше там и остреше ножовете си. Когато ме видя, вдигна поглед и кимна. Кимнах в отговор. След като ми кимна, той просто се взря в Алис, без да каже нищо, но я огледа два пъти от глава до пети. После, точно преди да стигнем до кухненската врата, той подсвирна продължително и високо. Лицето на Зурлата приличаше повече на свинско, отколкото на вълче лице, но изсвирването бе изпълнено с насмешка.

Алис се престори, че не го чува. Преди да приготви закуската, имаше да свърши друга работа. Влезе право в кухнята и започна да приготвя пилето, което щяхме да ядем за обяд. То висеше на една кука до вратата, с откъснат врат и вече извадени предната вечер вътрешности. Тя се залови да го почисти с вода и сол. Очите й се съсредоточиха неотклонно върху това, което вършеше, така че неуморните й пръсти да не пропуснат и най-мъничката част.

Точно тогава, докато я наблюдавах, най-сетне си спомних нещо, което можеше и да подейства срещу едно обсебено тяло.

Сол и желязо!

Не можех да съм сигурен, но си струваше да опитам. Това използваше Прогонващия духове, за да затвори някой богърт в яма, и не беше изключено да подейства и срещу вещица. Ако запратех солта по някого, който беше обсебен, това можеше и да прогони Майка Молкин.

Нямах вяра на Алис и не исках да ме види как си взимам сол, затова трябваше да изчакам, докато свърши да чисти пилето и излезе от кухнята. След като направих това, преди да изляза, за да се заема със собствените си задължения, посетих работилницата на татко.

Не ми отне дълго време да намеря каквото ми трябваше. Измежду голямата сбирка от пили на лавицата над работния му тезгях избрах онази, която бе най-голяма и с най-груби зъбци от всички. Беше онази, дето й казваха „копелето“, която, като бях по-малък, ми даваше единствения шанс да използвам тази дума, без да получа шамар по врата. Скоро вече пилях ръба на една желязна кофа и звукът ме караше да настръхвам. Но не след дълго още по-силен звук процепи въздуха.

Беше писък на умиращо прасе, първото от пет.

Знаех, че Майка Молкин можеше да е навсякъде и ако още не беше обсебила някого, можеше да си избере жертва всеки момент. Така че трябваше да се съсредоточа и да съм нащрек по всяко време. Но поне сега имах нещо, с което да се защитя.

Джак искаше да помагам на Зурлата, но аз винаги имах готово оправдание, казвайки, че тъкмо довършвам едно нещо или тъкмо се каня да направя друго. Ако се окажех принуден да помагам на Зурлата, нямаше да мога да държа под око всички останали. Тъй като му бях просто брат, дошъл само за няколко дни, а не нает помощник, Джак не можеше да настоява, но почти го направи.

В крайна сметка след обяда с лице, потъмняло като буреносен облак, той беше принуден сам да помогне на Зурлата, което беше точно каквото исках. Ако той работеше пред обора, можех да го държа под око от разстояние. Освен това непрекъснато си намирах извинения да нагледам Алис и Ели. Всяка от тях можеше да е обсебена, но ако беше Ели, нямаше да имам голям шанс да спася бебето — през повечето време то или беше в ръцете й, или спеше в креватчето си близо до нея.

Разполагах със солта и желязото, но не бях сигурен дали ще е достатъчно. Най-доброто нещо щеше да е една сребърна верига. Дори някоя къса щеше да е по-добра от нищо. Когато бях малък, веднъж дочух мама и татко да говорят за някаква нейна сребърна верижка. Никога не бях я виждал да носи такава, но тя трябваше все още да е някъде в къщата — може би в склада точно под таванското помещение, който мама винаги държеше заключен.

Но спалнята им не беше заключена. Обикновено никога не бих влязъл в стаята им без позволение, но сега бях отчаян. Претърсих кутията за бижута на мама. В нея имаше брошки и пръстени, но не и сребърна верижка. Претърсих цялата стая. Чувствах се много виновен да тършувам из чекмеджетата, но въпреки това го направих. Мислех си, че може да има ключ за склада, но не го намерих.

Докато търсех, чух големите ботуши на Джак да се качват по стълбите. Стоях неподвижно, едва осмелявайки се да дишам, но той просто се приближи до спалнята си за миг-два и отново слезе право долу. След това завърших търсенето си, но не намерих нищо, така че слязох долу да нагледам всички още веднъж.

Този ден въздухът бе неподвижен и спокоен, но когато минах край обора, се беше надигнал ветрец. Слънцето започваше да се спуска под хоризонта, осветявайки всичко в топло, червено сияние и обещавайки прекрасно време за следващия ден. Сега в предната част на обора от големи куки висяха надолу с главите три мъртви прасета. Бяха розови и прясно остъргани — от последното още капеше кръв в една кофа, — а Зурлата беше на колене, борейки се с четвъртото, което му създаваше доста проблеми — трудно беше да се каже кой от тях грухтеше по-силно.

Джак, с подгизнала от кръв предна част на ризата, ме изгледа гневно, докато минавах, но аз само се усмихнах и кимнах. Те тепърва се залавяха с предстоящата работа и все още имаше много за вършене, така че щяха още да са заети с нея много след като слънцето залезеше. Засега обаче нямаше и най-малка следа от замайване, нито дори намек за обсебване.

След по-малко от час се стъмни. Джак и Зурлата още работеха на светлината на огъня, която очертаваше потрепващите им сенки през двора.

Ужасът започна, докато отивах към навеса в дъното на обора да взема един чувал с картофи от запасите…

Чух писък. Беше писък, изпълнен с ужас. Писък на жена, изправена пред най-ужасното нещо, което може да й се случи.

Пуснах чувала с картофи и тичешком заобиколих до предния край на обора. Там внезапно спрях, почти неспособен да повярвам на онова, което виждах.

Ели стоеше на двайсетина крачки от мен, протегнала двете си ръце и пищеше ли, пищеше, сякаш я изтезаваха. В краката й лежеше Джак, с кръв по цялото лице. Помислих си, че Ели пищи заради Джак — но не, беше заради Зурлата.

Той стоеше с лице към мен, сякаш ме беше чакал да се появя. В лявата ръка държеше любимия си остър нож — дългия, с който винаги прерязваше гърлата на прасетата. Замръзнах ужасен, защото разбрах какво бях доловил в писъка на Ели.

Дясната му ръка беше обвита около бебето й.

Ботушите на Зурлата бяха плътно покрити със свинска кръв и тя още капеше по тях от престилката му. Той приближи ножа към бебето.

— Ела тук, момче — провикна се в моята посока. — Ела при мен. — После се разсмя.

Устата му се отваряше и затваряше, докато говореше, но това, което излизаше от нея, не беше неговият глас. Беше този на Майка Молкин. Нито пък това бе обичайният му дълбок, излизащ сякаш от корема му смях. Беше кискане на вещица.

Бавно направих една крачка към него. После още една. Исках да се приближа до него. Исках да спася бебето на Ели. Опитах се да вървя по-бързо. Но не можех. Усещах краката си натежали като олово. Сякаш сънувах кошмар, в който отчаяно се опитвах да бягам. Краката ми се движеха, сякаш не бяха мои.

Внезапно осъзнах нещо, от което ме изби студена пот. Отивах към Зурлата не само защото исках. А защото Майка Молкин ме бе призовала. Тя ме теглеше към него с бързината, с която искаше, теглеше ме към чакащия му нож. Не отивах на помощ. Просто отивах да умра. Бях подвластен на някаква магия. Магия за принуждаване.

Бях почувствал нещо подобно долу край реката, но лявата ми ръка се беше задействала точно навреме, за да събори Майка Молкин в реката. Сега крайниците ми бяха така безсилни, както и умът ми.

Идвах по-близо до Зурлата. Все по-близо и по-близо до вдигнатия му в очакване нож. Очите му бяха очите на Майка Молкин, а лицето му бе ужасяващо издуто. Сякаш вещицата вътре разкривяваше формата на тялото му, издувайки бузите почти до пръсване, изцъкляйки очите така, че бяха готови да изскочат от орбитите, карайки веждите да надвиснат напред като неравни надвиснали зъбери; под тях в средата на облещените, изпъкнали очи пламтеше огън, който хвърляше червено, злокобно сияние пред тях.

Направих още една стъпка и почувствах как сърцето ми блъска силно. Още една и последва нов силен удар. Вече бях много по-близо до Зурлата. Туп-туп — правеше сърцето ми, по един силен удар за всяка стъпка.

Когато бях на не повече от пет крачки от очакващия ме нож, чух Алис да тича към нас, крещейки името ми. Видях я с крайчеца на окото си как излезе от тъмнината и се появи в сиянието на огъня. Идваше право към Зурлата, черната и коса се развяваше назад от главата й, сякаш тя тичаше срещу ураганен вятър.

Без да се забави дори за миг, тя ритна Зурлата с всичка сила. Прицели се точно над кожената му престилка и видях как носът на заострената й обувка изчезва толкова дълбоко в тлъстия му корем, че се виждаше само петата на обувката.

Зурлата ахна, преви се надве и изпусна бебето на Ели, но гъвкава като млада котка, Алис падна на колене и го хвана точно преди да се удари в земята. После се извъртя и побягна обратно към Ели.

Точно в същия миг, когато острата обувка на Алис докосна корема на Зурлата, магията се развали. Отново бях свободен. Свободен да движа сам крайниците си. Свободен да се движа. Или свободен да нападна.

Зурлата беше почти превит надве, но се изправи отново и макар да беше изпуснал бебето, все още държеше ножа. Гледах как го насочи към мен. Освен това леко залитна — може би беше замаян или може би беше просто в резултат от острата обувка на Алис.

Освободен от заклинанието, у мен закипя цял вихър от чувства. Имаше тъга за онова, което бе причинено на Джак, ужас от опасността, в която бе изпаднало бебето на Ели, и гняв, че това можа да се случи на семейството ми. И в този момент разбрах, че съм роден да бъда Прогонващ духове. Най-добрият Прогонващ духове, живял някога. Можех и щях да накарам мама да се гордее с мен.

Разбирате ли, вместо да съм изпълнен със страх, целият бях лед и огън. Дълбоко у себе си беснеех, изпълнен с горещ гняв, който всеки миг можеше да избухне. Докато външно бях студен като лед, умът ми — остър и ясен, дишането — бавно.

Пъхнах ръце в джобовете на бричовете си. После ги измъкнах бързо, всеки юмрук — пълен с това, което беше намерил там, и запратих всяка шепа право към главата на Зурлата: нещо бяло от дясната ми ръка и нещо тъмно от лявата. Те се събраха — бял и черен облак, — точно когато улучиха лицето и раменете му.

Сол и желязо — същата смес, толкова ефикасна срещу богърт. Желязо, за да изцеди силата му; сол, за да я изгори. Железни стърготини от ръба на старата кофа и сол от кухненските запаси на мама. Само се надявах, че ще има същия ефект върху вещица.

Предполагам, че на никого не би му подействало добре да запратят такава смес в лицето му — най-малкото от нея човек би започнал да кашля и да плюе, — но въздействието върху Зурлата беше много по-ужасно. Той първо разтвори длан и остави ножа да падне. После очите му се завъртяха в орбитите и той залитна бавно напред, падайки на колене. После си удари челото много силно в земята и лицето му се изкриви на една страна.

Нещо гъсто и слузесто започна да се процежда от лявата му ноздра. Просто стоях там и гледах, неспособен да помръдна, докато Майка Молкин с бавно бълбукане и гърчене излезе от носа му във формата, която си спомнях. Несъмнено беше тя, но част от нея си беше същата, докато други части бяха различни.

Първо, тя беше поне с една трета по-дребна, отколкото последния път, когато я видях. Сега раменете й едва ми стигаха до коленете, но тя още носеше дългото наметало, което се влачеше по земята, а сиво-белите коси още падаха по прегърбените й рамене като плесенясали завеси. Това, което бе наистина различно, беше кожата й. Цялата блестяща, странна и някак извита и изопната. Червените очи обаче не бяха се променили и ме изгледаха гневно веднъж, преди тя да се обърне и да започне да се отдалечава към ъгъла на обора. Сякаш се смаляваше още повече и се запитах дали това все още е от солта и желязото. Не знаех какво повече мога да направя, затова просто стоях там и я гледах как си отива, твърде изтощен, за да помръдна.

Алис не смяташе да позволи това. Тя вече беше подала бебето на Ели, зададе се тичешком през двора и се запъти право към огъня. Вдигна парче дърво, което гореше в единия край, после затича към Майка Молкин, държейки го протегнато пред себе си.

Разбрах какво щеше да направи. Едно докосване и вещицата щеше да пламне. Нещо вътре у мен не можеше да позволи това да се случи, защото беше твърде ужасно, затова хванах Алис за ръката, когато тя притича покрай мен, и я завъртях, така че тя изпусна горящата главня.

Алис ми се нахвърли, с лице, изпълнено с ярост, и си помислих, че ей сега ще усетя някоя остра обувка. Вместо това тя стисна ръката ми над лакътя толкова силно, че пръстите й направо се впиха дълбоко в плътта.

— Стани по-твърд, иначе няма да оцелееш! — изсъска тя в лицето ми. — Няма да е достатъчно само да направиш каквото казва Стария Грегъри. Ще умреш като другите!

Тя пусна ръката ми и аз погледнах надолу към нея и видях мънистени капчици кръв там, където ноктите й се бяха врязали в мен.

— Вещиците трябва да се изгарят — каза Алис и гневът в гласа й намаля, — за да е сигурно, че няма да се върнат. Няма полза да ги заравяш в земята. Това просто забавя нещата. Стария Грегъри знае това, но е твърде мекушав, за да си служи с изгаряне. Сега е твърде късно…

Майка Молкин изчезваше зад стената на обора в сенките, все още смалявайки се с всяка стъпка, с черното наметало, влачещо се по земята зад нея.

Именно тогава осъзнах, че вещицата беше допуснала голяма грешка. Беше тръгнала по грешен път, право през най-голямата кочина. Вече беше достатъчно дребна да се вмъкне под най-ниската дървена летва.

Прасетата бяха имали много лош ден. Пет от тях бяха заклани и това беше много шумна, мръсна работа, която вероятно ги беше изплашила здравата. Така че не бяха особено доволни, най-меко казано, и вероятно не беше най-подходящият момент за влизане в кочината им. А големите космати прасета са готови да ядат всичко, абсолютно всичко. Скоро беше ред на Майка Молкин да запищи и това продължи дълго време…

— Това може да е също толкова успешно, колкото изгарянето — каза Алис, когато звукът най-сетне заглъхна. Видях облекчението върху лицето й. Аз чувствах същото. И двамата се радвахме, че всичко бе свършило. Бях уморен, затова просто свих рамене, без да съм сигурен какво да мисля, но вече гледах назад към Ели и това, което видях, не ми хареса.

Ели беше уплашена и бе обзета от ужас. Гледаше ни, сякаш не можеше да повярва какво се беше случило и какво бяхме направили. Сякаш ме беше видяла истински за пръв път. Сякаш внезапно бе осъзнала какво съм.

Аз също разбрах нещо. За първи път почувствах наистина какво е да съм чирак на Прогонващия духове. Бях виждал хора да минават от другата страна на пътя, за да не минат близо до нас. Бях ги виждал как потръпват или се кръстят само защото бяхме минали през селото им, но не го бях приемал лично. Смятах, че тази тяхна реакция е насочена към Прогонващия духове, а не към мен.

Но не можех да пренебрегна това или да го изтикам настрани в ума си. То се случваше пряко на мен и ставаше в собствения ми дом.

Внезапно се почувствах по-самотен от когато и да било преди.