Томас Енгер
Фантомна болка (75)

72

— Ок, благодаря за помощта.

Йорян Мьонес затваря и зачерква името на Ян Ивар Фусбак от списъка. Над него има още четири зачеркнати имена: Бенямин Рьоке, Сивер Ойдегорд, Идун Скорпен-Волд и Свере Магнус Верайде. Мьонес се обляга назад и протяга ръце, след което обръща главата си наляво и надясно. Вратът му изпуква.

Става, прекосява полирания под и влиза в кухнята. Вади кутията с мляко от хладилника, намира чиста чаша в шкафа и я пълни до ръба. Изпива млякото на няколко големи глътки. Има още много работа. Той никога не би започнал това, ако не е знаел, че кондукторите са обучени да разпознават лица.

Мьонес се връща в дневната и сяда пред кръглата маса, на която е отворен лаптопът му. До него е списъкът, който му е даде Тере Еген, съдържащ имената на кондукторите, както и техните мобилни телефони и влаковете, на които са работили през онзи ден. Мьонес взима листа и прочита следващото име в списъка. Ниле Петер Кителсен.

— Ало?

— Обажда се инспектор Стиан Хенриксен от полицията — казва Мьонес със сериозен, нетърпящ възражения тон.

— П-полиция? — заеква Кителсен. — Да не се е случило нещо?

— Извинявайте, че ви безпокоя в петък вечер, но разследвам убийство, извършено вчера в Осло.

— Р-разбирам?

— Смятаме, че убиецът е избягал от Осло, като се е качил на влака за Берген около обяд. Тогава вие сте бил кондуктор на този влак. Опитваме се да разберем къде е слязъл убиецът и се надявам, че ще можете да ни помогнете.

Мьонес чува как Кителсен преглъща.

— Ще направя каквото мога.

Мьонес поглежда към снимката на Турлайф Бренден.

— Мъжът, когото търсим, е около тридесет и пет годишен, висок малко над метър и осемдесет и пет, облечен с тъмносини шорти, бяла тениска и бейзболна шапка. Помните ли да сте виждали мъж с това описание вчера?

Тишина.

— Не съм сигурен.

— Помислете добре. Важно е.

— Мисля — отговаря Кителсен и издишва шумно в слушалката. След това въздъхва разочаровано. — Съжалявам, но не помня да съм го виждал.

— Възможно е да не е бил на вашия влак — казва Мьонес, опитвайки се да скрие разочарованието си. Маха капачката на писалката си.

— Случайно да е носил слънчеви очила? — изведнъж пита Кителсен.

Мьонес спира и поглежда снимката на Бренден.

— Да.

— И черна бейзболна шапка?

— Възможно е. Видял сте го, така ли?

— Мисля, че да — отговаря развълнувано Кителсен. — Светла кожа, обръснат на катинарче?

— Това е той! — възкликва Мьонес, неспособен да скрие вълнението в гласа си. — Помните ли къде слезе?

Тишина.

— Имаше толкова много пътници — оправдава се Кителсен.

— Знам. Но опитайте, моля ви.

— Съжалявам, но…

— Помните ли дали е бил на влака дълго време или само за кратко?

Поредната пауза.

— Със сигурност не беше за кратко.

— Според вас колко дълго е бил на влака?

— Поне два часа.

— Ок. Може би три часа? Или четири?

— Не знам — отговаря Кителсен, разочарован от себе си. — Сигурен съм, че го видях малко след като потеглихме от гара Фло, но мисля, че вече бе слязъл, когато стигнахме Финсе.

— Колко гари има между Фло и Финсе?

— Шест — отговаря веднага Кителсен.

— Ок. Поне имаме с какво да работим. Много ви благодаря, господин Кителсен. Помогнахте ни страшно много.

— Няма за какво.