Томас Енгер
Фантомна болка (70)

67

Таксито спира пред италианското училище на улица „Бигдьой але“. Хенинг хлътва в една странична уличка и започва да търси блока на Бренден в Нобелсгате. Минава покрай един двор, пълен с увехнали растения, и вижда табелка, на която пише „Блок В“. Натиска звънеца с надпис „Бренден & Холан“.

Хенинг се оглежда, докато чака някой да отвори. „Може би спи — мисли си той. — Или се опитва да спи.“ Звъннал е в училището, където Елизабет Холан работи, но са му казали, че си е взела болнични. И не е вдигнала мобилния си телефон. Хенинг знае, че е малко вероятно да му отвори, но все пак си струва да опита. Отново натиска звънеца. Минават още тридесет секунди, преди един изнемощял женски глас да попита кой е.

Хенинг се представя.

— Извинявайте за безпокойството, но много искам да говоря с вас за Турлайф. За вас и вашето семейство ще бъде от полза, ако моят вестник публикува подробно описание на последните часове на Турлайф, преди да изчезне. Това може да накара някой да се свърже с полицията с важна информация.

Хенинг чува изщракване по интеркома, след което тишина.

— Проклятие — промърморва той и изчаква няколко секунди, преди отново да натисне звънеца. Тишина. Чува единствено жуженето на града и шумоленето на дърветата. Хенинг знае, че роднините рядко говорят пред пресата на този етап от разследването, но все пак…

Все пак решава да не натиска звънеца четвърти път. Холан най-вероятно има достатъчно проблеми в момента… но точно тогава вратата пред него се отваря и навън излиза жена с посивяло лице, което е мокро от сълзи. Тя го поглежда и Хенинг вижда отчаянието в очите й.

— Елизабет Холан? — пита той.

Торбичките под очите й са огромни. Сплъстената й коса е събрана в опашка. Не носи грим. Тя се загръща с якето си и профучава покрай него.

— Знам, че моментът не е подходящ — казва Хенинг. — Но нямаше да дойда, ако не смятах, че е много важно.

Холан не му обръща внимание. Хенинг хуква след нея, стискайки зъби заради болката, която пронизва хълбоците и ходилата му при всяка крачка.

— Моля ви, изслушайте ме.

Холан спира и се завърта към него.

— Те са го принудили да го направи — казва тя и го поглежда с разширени от ужас очи.

— Какво?

— Турлайф не го е направил.

— Какво не е направил?

— Нали затова сте тук?

Хенинг не отговаря, но изглежда объркан. Холан не уточнява какво има предвид. Тя се обръща и пак тръгва.

— От къде знаете? — пита той и отново хуква след нея.

— Защото ми каза — отговаря Холан, без да се обръща.

— Говорила сте с него?

Тя не отговаря, но продължава да крачи надолу по улицата. Хенинг започва да тича, въпреки че ходилата му крещят от болка.

— Отивам в полицията.

— Ще дойда с вас — казва задъхано Хенинг. — Защо не разговаряме, докато вървим? Или можем да вземем такси до участъка?

Тя му хвърля поглед през рамо. Не кимва, но не възразява. Хенинг опитва да ускори крачка, когато стигат улица „Бигдьой Але“. Три таксита чакат на стоянката в далечния край на кръстовището. Холан се качва в първото. Хенинг спира и я поглежда през стъклото. Тя отвръща на погледа му.

След това кимва.

Хенинг се качва отзад. Шофьорът потегля, преди да има време да му каже, че отиват в полицейския участък. Хенинг подава кредитната си карта и се обляга назад.

— Какво става, Елизабет? — пита той задъхано.

Холан не отговаря. Обръща се назад към него и от очите й бликват сълзи. Тя сподавя един стон и клати глава, но не може да спре сълзите.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че са накарали Турлайф да го направи? Говорите за това, което вчера се случи в затвора „Осло“, нали?

Тя отново го поглежда. Не казва нищо, но няма нужда да го прави.

— Кой го е накарал?

— Н-не знам кои са.

— Някой заплашвал ли го е?

Хенинг не може да реши дали Холан клати глава, защото не знае или защото е толкова уплашена, че не владее собственото си тяло.

— Какво се е случило? — пита той меко.

Поредното поклащане на глава.

— Турлайф държеше ли се странно напоследък?

Тя се замисля, но после кимва.

— По какъв начин?

Холан успява да възвърне самообладанието си. Вдига ръка и избърсва влажните си бузи.

— Стана необщителен. Прекара два дни в леглото заради стомашен вирус и все ми се обаждаше, за да ме моли да правя неща, които и без това правя всеки ден.

Тя отново бърше сълзите от лицето си.

— Нещо друго? Нещо… необичайно?

— Нарисувал е кола.

Хенинг търпеливо изчаква пояснение.

— И е оставил рисунката под възглавницата ми.

— Според вас защо е направил това?

Тя отново клати глава, но отваря чантата си и вади рисунката. Очите на Хенинг се разширяват, когато я вижда. Прочита думите, които Турлайф Бренден е написал под колата:

„Ако нещо се случи с мен, отиди в полицията и им кажи да издирват Фурио. Не знам какво ще ме принудят да направя или защо, но трябва да се подчиня, за да те защитя.“

— Кой е Фурио? — пита Хенинг, чувствайки как сърцето му ускорява ритъма си. Едно време живееше за моменти като този.

— Не съм сигурна — отговаря Холан. — Но май го срещнах преди няколко дни. Интервюира ме.

— Значи е репортер?

— Каза, че е, но се съмнявам.

— Защо?

— Защото интервюто така и не бе публикувано.

Хенинг се замисля.

— За кой вестник е било това интервю?

— „Афтенпостен“.

— И този мъж се казва Фурио?

— Не — отговаря тя и поглежда надолу. — Но приличаше на Фурио — на персонажа от сериала „Семейство Сопрано“, ако сте го гледал.

Хенинг кимва.

— Имате предвид, че е бил този тип мъж или че е приличал на персонажа от сериала?

— И двете.

Хенинг отново се замисля.

— Помните ли нещо друго за него?

— Не.

— Какви въпроси ви зададе?

— Искаше да знае докъде бих стигнала, за да защитя семейството си. Каза, че е за някаква рубрика във вестника, но…

Холан отново клати глава.

— И вие сте казала на Турлайф за интервюто?

Тя кимва.

— Но изглежда този Фурио се е свързал с Турлайф, след като е говорил с вас?

— Да, съдейки по това, което е написал на рисунката.

Хенинг я разглежда.

— Говореше ли норвежки? — пита той.

Холан го поглежда стреснато.

— Защо всички ме питат това?

— Какво имате предвид?

— Турлайф ми зададе този въпрос няколко пъти и все за различни хора. Помислих, че е полудял. Вие защо питате?

— Защото Туре Пули бе осъден за убийството на шведски мафиот — отговаря Хенинг.

— И смятате, че приятелите му са използвали Турлайф, за да си отмъстят на Пули?

— Не знам — казва Хенинг.

Нямат причина да правят това. Пули вече е бил в затвора, а според адвоката му е нямало нови доказателства, които да му помогнат по време на обжалването. И дори и да е имало, това просто е щяло да означава, че истинският убиец на Юке Брулениус е на свобода. Тогава защо ще убиват Пули? „Сигурно е имал други врагове“ — мисли си Хенинг.

— Някой друг около вас държал ли се е странно напоследък?

— Не мисля.

— А да се е случвало нещо странно? Нещо, което не можете да си обясните?

— Не.

Хенинг бавно кимва. Няколко секунди двамата мълчат. Таксито намаля и завива по улица „Хенрик Ибсенгате“ в посока към народния театър.

— Алармата против крадци — възкликва Холан и го поглежда.

— Какво?

— Преди няколко дни алармата ни против крадци спря да работи.

— Кога се е случило това?

— Не си спомням. Миналата неделя, струва ми се.

— Как е станало? Как открихте, че е спряла да работи?

— Бяхме излезли навън. Обикновено всяка неделя ходим някъде. Бяхме включили алармата и заключили апартамента, но когато се върнахме, тя не работеше. Турлайф обеща да я поправи, но…

Тя отново избухва в сълзи. Хенинг осъзнава нещо. Журналистите имат свободен достъп до всички затворници. Преди да влязат в затвора, те трябва да предадат само едно нещо — мобилните си телефони. Надзирателите не ги претърсват. Някой е знаел за интервюто, знаел е и кои служители на TV2 ще бъдат изпратени в затвора. Значи хората, планирали убийството на Пули, са идентифицирали този, който е бил в най-добра позиция да го извърши и са го принудили. Въпросът е какво възнамеряват да правят с Бренден сега, след като е изпълнил своята задача… но може би това обяснява изчезването му.

„Нещата не изглеждат добре за Бренден“ — мисли си Хенинг и потреперва. Отново поглежда към Холан, която бърше сълзите си.

— Можете ли да си спомните кога поведението на Турлайф се промени?

— Няколко дни след това, струва ми се. Но не съм сигурна.

Известно време двамата мълчат, докато таксито напредва към полицейския участък.

— Това е много важна улика — казва Хенинг и сочи рисунката. — Трябва да кажете на полицаите всичко, което знаете. Разкажете им за алармата против крадци и за всичко, което помните за този Фурио. Най-вероятно ще ви помолят да им помогнете с изготвянето на фоторобот.

— Не знам дали ще мога — казва тя и сълзите отново рукват.

— Те ще ви помогнат — успокоява я Хенинг и слага ръка на рамото й. — Това им е работата. Попитайте за инспектор Бругелан.

Холан кимва и опитва да се успокои. Таксито спира пред участъка.

— Значи ще напишете статия за Турлайф? — пита го тя.

— Това ми е работата.

— Каквото и да пишете, моля ви, не го изкарвайте виновен. Знам какво ще си помислят хората, когато прочетат вестника. Не искам децата ми да чуят в училище или в детската градина, че баща им е убиец. Ще ми обещаете ли това?

— Ако искате, мога да ви се обадя и да ви изчета статията, преди да я кача на сайта.

— Не знам дали ще имам сили за това — казва тя тихо. — Освен това изглеждате… изглеждате свестен.

Хенинг се усмихва.

— Може ли да напиша това?

Тъжната й усмивка го изпълва със съчувствие.

— Трябва да тръгвам — казва тя. — Чакат ме.

— ОК. Не се предавайте, Елизабет.

— Ще се опитам — отговаря тя и излиза от таксито.