Томас Енгер
Фантомна болка (103)

100

Усилията на доктора са помогнали на Йорян Мьонес да спи спокойно тази нощ, но въпреки това той се събужда рано, измъчван от тревоги и притеснения. Тялото на Турлайф Бренден е открито твърде скоро. Любопитната малка Миа Сиквеланд, рецепционистката на хотел „Устаусет“, сигурно ще се учуди, когато прочете за смъртта на Бренден във вестника, дори и ако тя е описана като „нещастен случай“. Ще се запита защо Бренден е използвал фалшиво име и няма да може да разбере защо полицаят от Осло не я е поправил, когато е нарекла Бренден „Айнар“. Това е грешка. Голяма грешка. И ако има малко повече пари в себе си, Мьонес би изпратил Дюрим в малкия апартамент на Сиквелан в Гайло, за да затвори устата й завинаги.

Все пак са извадили късмет с Бренден. Имейлът, изпратен от лаптопа на Миа Сиквелан, се е оказал адресиран до журналист, който в момента лежи в кома. И още не е дошъл в съзнание — поне според Флюрим Ахметай. „Ако действам бързо — мисли си Мьонес, — не би трябвало да имам проблеми.“ Освен това вече е по-богат с два и половина милиона крони, прехвърлени в банковата му сметка. Така сумата, с която разполага, става наистина голяма. Тези пари ще му стигнат за много време. И тъй като хонорарът е пристигнал веднага, той няма причина да се тревожи за Лангбайн. Подозренията му са се оказали безпочвени.

До тук добре.

Мьонес обядва, след което си резервира еднопосочен билет за Маракеш, използвайки едно от фалшивите си имена. Винаги е искал да отиде там. Взима трамвай №13 до мол „Сандакер“, слиза и се насочва към спортния магазин „Торшов“. Разглежда колите, паркирани от двете страни на пътя, но не вижда никого в тях. Обръща специално внимание на прозорците на сградите и на техните покриви, но също не вижда никого. Поема надолу по улица „Сандакервайен“, минава покрай завода за рециклиране на хартия на улица „Бентсаюрнет“ и спира. Оглежда се и прави завой на сто и осемдесет градуса, след което повтаря цялото упражнение. Със същия резултат.

Колкото повече наближава апартамента, в който живее от шест месеца, толкова по-притеснен се чувства. Ако това е поръчково убийство или влизане с взлом, отдавна би се отказал. Винаги си плюе на петите при първия знак, че нещо не е наред. Това е една от причините да не е ходил в затвора от седем или осем години.

Мьонес отново се оглежда. „Трябва да отидеш в апартамента днес — казва си той. — Трябва да се отървеш от доказателствата. Ще ти отнеме само пет минути.“

Оглежда се за последно, след което влиза.

В апартамента е горещо, но Мьонес не отваря прозорец, в случай че някой го наблюдава от улицата. Вместо това си съставя мисловен списък с всички неща, които трябва да вземе със себе си. Подробното онлайн проучване, което направи на Пули, може да бъде открито от някой компютърен специалист, въпреки че се е опитал да заличи всички следи от лаптопа си. Дори ако не вземе цялата машина, трябва да вземе поне хард диска.

Мьонес влиза в спалнята, където таванът е наклонен към пода. Зловонният, застоял въздух се залепва за него. Миризмата му напомня на кочината, в която живее Дюрим. Мьонес прогонва тези мисли, отива до големия бял гардероб и отваря вратата. Кляка, въвежда четирицифрения код, който отключва сейфа, и започва да пълни раницата си с пачки. След това вади кутията, в която прибра ампулата. Отваря я и поглежда бистрата, прозрачна течност вътре.

Изисквало се е много интелигентност и оригинално мислене, за да състави плана за убийството на Туре Пули. Фактът, че е трябвало да пътува чак до Колумбия, за да купи оръжието на убийството, е направило задачата още по-забавна. Мьонес има слабост към екзотичните отрови — харесва тяхната примитивност и смъртоносно изящество.

Тъкмо се кани да затвори кутията, когато усеща движение зад себе си.

— Йорян Мьонес?

Непознат глас.

„Какво, по дяволите?!“ — мисли си той.

Чува стъпки. Няколко чифта обувки. „Ченгета“ — заключва Мьонес. По дяволите! Трябвало е да вземе някакво оръжие. Сега няма с какво да се защити. Е, да, в момента държи смъртоносно оръжие в ръката си, но му липсва най-важният компонент — игла или нещо друго, което може да пробие кожата. Кутията с иглите е в сейфа, но той знае, че няма да има време да разопакова една от тях, да отвори ампулата и да натопи иглата в отровата. Освен това ще трябва да го направи два пъти. Освен това как ще убие две ченгета, служейки си само с една ръка?

Мьонес псува.

— Изправи се. Бавно.

Мьонес се подчинява. Обръща глава и вижда полицай, който му изглежда странно познат. Голям. Висок. Мускулест. Зад него стои втори с подобна физика.

— Кои сте вие? — пита Мьонес, а мислите препускат в главата му.

— Арестуван сте — казва русият полицай.

— Защо?

— По подозрение в убийство.

Мьонес не отговаря, но вижда, че полицаите заемат позиции за схватка. Той мисли за рамото си, за парите, за ампулата. „Мисли бързо — казва си Мьонес. — Затова си толкова добър. Защото умееш да мислиш в ситуации като тази.“

Бързо изважда ампулата и я пъха в джоба на панталоните си. След това се обръща към полицаите.

— Какво е това? — пита един от тях, сочейки ръката на Мьонес.

— Просто кутия — отвръща той.

— Остави я на масата.

Мьонес се подчинява.

— Спокойно — казва той и вдига ръце. — Идвам доброволно.

Мьонес прави крачка към полицаите и се опитва да ги погледне в очите. „Отърви се от ампулата, преди да стигнеш участъка — мисли си той. — Пусни я на пътя, под гумите на колата, в някой храст.“

Без да се съпротивлява, той позволява на ченгетата да го изведат от апартамента, мислейки, че има два и половина милиона причини да държи устата си затворена.