Сара Десен
Заедно на път (9)

8

— Установила съм, че като дъвча дъвка, огладнявам — каза Мат.

— И аз — кимна Естер. — Освен дъвка си купувам чипс или бисквити.

— Тик-такът потулва глада — обади се Лиа.

— Ама тик-така го поглъщаме, нали? — изтъкна Естер. — А дъвката я изплюваме.

— Гениална мисъл — усмихна се Маги. — Иде ми всичко да изкупя.

Бяхме в „Унмаг“ и аз не само нямах никакво желание да ги изкупя, ами се чувствах съвсем не на място. Преди майка седях сама на плажа, а сега бях в компанията на момичетата като клиент, който едва ли не умира да си напазарува.

Когато Маги седна до мен на плажа, не знаех какво да очаквам. С приятелките ми от училище говорехме най-вече за учене и уроци. На филмите по телевизията момичетата започваха да си споделят, след като пийнат докато слушат диско музика танцуват. Колкото и да бях потисната, този вид развлечения не бяха за мен. А когато Маги продума, тя отново ме изненада.

— Значи майка ти не е лесна, а?

— Нещо такова.

Маги се усмихна, пъхна ръка в чантата си и измъкна някакво списание. Ужасих се, че ще ми прочете аналогична история от живота на холивудските звезди. Смаях се, когато видях, че държи каталога на „Ю“, университета на майка. Разгърна го на страница с подвито крайче. Заглавието беше „Английската катедра и вие“. Беше тъмно и не можех да чета, но веднага видях снимката на майка ми начело на дълга маса по време на лекция.

— Откъде имаш каталога?

— Получих го с документите за кандидатстване.

— Ще учиш в „Ю“?

Тя поклати отрицателно глава и аз се смутих за нетактичния въпрос.

— Положих доста усилия, но уви… Майка ти ми се стори позната и се сетих, че е от този каталог.

— Тя е… особена. Не е лесно да си й дъщеря.

— Понякога е просто трудно — няма значение чия дъщеря си.

Седяхме и гледахме океана. От всички хора в Колби, Маги беше последният човек, с който бих предположила, че ще седя и ще си хортувам на плажа.

— Искам да ти кажа, че Джейк не представлява никакъв интерес за мен — заявих аз. — Не искам изобщо да си спомням за случилото се.

— Той има такова въздействие върху хората.

— Ако мажех да върна времето, никога не бих…

— А представяш ли си да си загубила две години от живота си с такъв като него?!

Не можех да си представя — досега не бях имала гадже, та дори и кофти човек като Джейк.

— Сигурна си го обичала.

— Обичах го. Вероятно всички минават през това.

— През кое?

— През разочарованието на първата любов, която ти разбива сърцето. Е, аз поне приключих.

Маги зарови в чантата си и измъкна опаковка от дъвка.

— Свършила се е. Хайде, отиваме да си купим.

Тя стана, изтупа пясъка от дрехите си и метна чантата си през рамо.

— Благодаря, че си поприказва с мен — усмихнах се аз.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Къде? В „Унмаг“ ли?

— Където и да е. Ако искаш, стой тук, ама защо да си сама особено когато си скапана.

Как да й обясня, че ми харесваше да съм сама, пък дори и да се чувствах скапана. Но кой знае — може би това вече не беше така. Не успях да взема бързо решение и затова казах онова, в което бях сигурна:

— Бих пила още едно кафе.

Станах, хвърлих празната чаша в кошчето и последвах Маги по крайбрежната улица. Естер и Лиа ни чакаха на ъгъла, седнали на капака на една стара джета^[1].

Маги си взе дъвка и бисквити, но се отказа от „Туизлърс“. Естер грабна пакетче слънчогледови семки и каза замислено:

— От снощи мечтая за тях, ама коефициентът им не ми харесва.

— Какъв коефициент? — учудих се аз.

— На вкус и питателност — поясни Маги. — Семките са с много нисък коефициент, за разлика от бийф джърки.

— Изобщо не мога да ви разбера — заявих аз.

— Какво не разбираш? — попита Лиа.

— Тази слабост по магазини, бонбони, семки и обсъждането на качествата им. Какъв е смисълът?

Момичетата се спогледаха.

— Ами преди да отидем някъде, се запасяваме. Ей така, за всеки случай.

— Първо — пазарът, после — авантюрата — усмихна се Маги.

Тръгнахме към касата. За мен кафето беше достатъчно, но се изкуших и грабнах две шоколадени къп кейкчета. Знаех, че са висококалорични и напълно ненужна покупка, но може би момичетата бяха прави, че ако си се запътил нанякъде, не е лошо да се запасиш с повече, отколкото се нуждаеш.

 

 

— О, пак ли тук! — въздъхна Естер.

Спряхме пред една голяма къща до плажа. Навсякъде щъкаха хора — по стълбите, на двете веранди, на пясъка, зад осветените прозорци.

— Предлагам да не влизаме, за да запазим достойнството си — добави Естер.

— Нямам намерение да го губя, а да се забавлявам — заяви Лиа и лапна няколко тик-такчета.

— Ами то е едно и също.

— Какво говориш?! Ще бъде готино. Ще видиш.

— Тези купони никога не са готини. Освен ако не искаш да те заливат с бира и някой тъпак да те хване за задника в натъпкания коридор.

Лиа се засмя.

— Снощи в клуб „Карамел“ слушах едно момиче да свири на ксилофон^[2] песни за комунизма — цели десет песни. Оплаках ли се?

— Да — викнаха Маги и Естер в един глас, — и то много.

— Затова избрах тази вечер да дойдем тук. Хайде, влизаме.

Вътре гъмжеше от хора. Миришеше на одеколон, пот и бира. Запромъквахме се в тълпата и колкото по-навътре влизахме, толкова повече миришеше. От време на време някой потен младеж ме поглеждаше и се провикваше: „Как сме?“. Може би питаше мен, може би някое друго момиче. Най-сетне стигнахме до хола, където беше по-просторно, но имаше повече хора. От уредбата се дънеше музика. Десетина души танцуваха — повечето бяха момичета, заобиколени от група момчета, които го зяпаха. В кухнята имаше кег с бира и бутилки с алкохол. Странно, но имаше и два подноса със сладки; на единия — къп кейчета с глазура и розички, а на другия — лимонови, шоколадови и малинови петифури, красиво наредени върху хартиени дантелки.

Маги забеляза учудването ми и се наведе до ухото ми, за да я чуя.

— Това е къщата на Белиса. Пекарната „Най-сладките сладки“ е на родителите й.

Тя кимна към едно момиче с дълга черна коса със светли кичури. Облечена с бяла фланелка без ръкави и джинси, Белиса танцуваше с момичетата и се смееше. Червилото и беше яркочервено като розичките на къп кейкчетата.

— Да си налеем бира — предложи Лиа.

Подаде ми чашите и каза:

— Ти си най-близо.

Погледнах кега. Не знаех какво да направя и завъртях леко кранчето. Нищо не се получи. Огледах се — никой не ми обръщаше внимание. Отново го завъртях — пак нищо. Притесних се и се изчервих. Хич не ме биваше да искам помощ, за каквото и да е — особено за простите неща. Колкото и да бях учена, тъпото кранче беше новост за мен и аз не можех да налея бира.

Поех въздух и тъкмо се канех да опитам още веднъж, когато някой сложи длан върху ръката ми и натисна надолу. Бирата потече и напълни първата чаша.

— Пиенето на бира от кег вероятно спада към неизживяните неща като игрите ти навън — каза Или. Беше облечен със същото синьо яке с качулка, с което беше, когато го видях за пръв път.

— Защо, да не би да сме навън? — рязко попитах аз.

Той се огледа.

— Май не.

— Ами тогава?

— Забелязах, че реагираш така, сякаш някой те напада.

— Аз пък забелязах, че все съдиш хората.

— Да не би да се сърдиш за онова, което ти казах за карането на колело?

— Аз мога да карам колело.

— Но не можеш да наливаш бира от кег.

— Теб какво те засяга?

— Ами тук това е задължително — като купуването на повече от едно нещо в „Унмаг“.

Изненадах се приятно, че помни разговора ни до джъмп парка, но не казах нищо и тръгнах към Маги и Лиа, за да им дам бирите. Те ме гледаха с ококорени очи.

— Какво? — попитах аз, ала те замълчаха и само си размениха многозначителни погледи.

Напълних и третата чаша. Момичетата продължаваха да ме гледат странно. Отпих глътка. Бирата беше топла и изветряла. Или разглеждаше сладките. Съзнавах, че бях малко рязка с него и затова казах любезно:

— Домакините имат пекарна или нещо такова.

— Не знаех.

— Дъщеря им е ей онова момиче с бялата фланелка с яркото червило.

Или последна към танцуващите момичета.

— Аха.

Момичето тресеше коса и въртеше ханш, а плътно зад нея се беше прилепило мускулесто момче с гел на косата.

— Танцът си го бива — рекох аз.

— Ще рече?

Свих рамене. Момичето ни погледна, аз отпих от бирата и добавих:

— Понякога по-малкото означава повече. Но… въпроса вкус.

Той се усмихна, сякаш одобряваше думите ми, но това само ме подразни. Маги и Лиа ме гледаха все така озадачено.

— Това не означава, че не можеш да хапнеш от сладките — продължих аз. — Изглеждат вкусни.

— А, не, благодаря.

— Може би не знаеш как се яде къп кейк.

— Зная — усмихна се Или, — но не искам от тези. Извадих кейкчетата от чантата.

— Ето ти други. Да видим дали можеш.

— Държиш ли да ти покажа?

— Да. Трябва да знаеш. Задължително е като карането на колело.

Или махна хартиената обвивка и в този миг Маги се приближи и ме сграбчи за ръката.

— Тръгвай веднага!

Или ядеше и ни гледаше. Маги ме избута на задната веранда. Лиа вървеше пред нас.

— Бързо! — извика през рамо тя. — Дано се измъкнем навреме, че не ми се гледа цирк.

— Какъв цирк? — попитах аз.

В този миг се отвори стъклената плъзгаща се брата и пред нас застана госпожица Яркочервено червило. Зад нея стояха две от момичетата, с които танцуваше. Едната беше червенокоса, с черна рокля, а другата беше по-ниска, пълничка и руса.

— Какво става тук? — изписука госпожица Яркочервено червило с вдигнати в недоумение ръце. — Коя е тая?

Обля ме ледена пот. Маги пусна ръката ми и каза:

— Спокойно, Белиса, няма нищо.

— Нищо ли?! — Белиса направи крачка към мен и тогава забелязах сипаничавата й кожа и твърде вирнатия й нос. — Как се казваш, боклук такъв?

Не можех да повярвам на ушите си.

— Одън.

Тя присви очи.

— Одън? — Произнесе името ми така, сякаш каза скротум^[3] или екскремент^[4].

— Що за име е това?

— Ами…

— Хайде стига! Както каза Маги — нищо не е станало — обади се Лиа.

— Искам да зная — тя сваляше ли, или не сваляше Или?

— Не го е сваляла — убедено заяви Лиа. Червенокосата и русата се спогледаха. — Момичето не е тукашно. Не познава никого…

— И нищо тук. Нали разбираш? — добави Маги не толкова убедено.

— Видях как я гледаше Или — направо сияеше.

— Няма ли право да се усмихва? — попита Лиа. — Белиса, разбирам, че не трябваше да идваме, и затова си тръгваме. Окей?

Госпожица Яркочервено червило направи още една крачка към мен и докосна с пръст гърдите ми.

— Не зная коя си и не ме интересува, но стой далеч от моето гадже! Особено у нас. Разбра ли?!

Маги ме гледаше и кимаше усилено към вратата.

— Разбрах — отвърнах аз.

— Щом си разбрала, изчезвайте от тук! — заяви Белиса. Маги отново ме сграбчи за ръката и ме помъкна към стълбите. Стискаше ме и не ме пускаше, докато следвахме Лиа. Заобиколихме една дюна и излязохме на страничната улица, където Естер ни чакаше в колата.

— Къде беше? — избухна Лиа. — Имахме нужда от теб.

— Пак ли проблеми с достойнството?

— Изгониха ни заради Одън.

Настанихме се в колата и Лиа се обърна към мен:

— Къде ти е умът? Да флиртуваш с Или Сток пред Белиса Норуд в къщата на Белиса Норуд…

— Тя откъде да знае за тях? — защити ме Маги.

— Тя не знаеше и за връзката ти с Джейк. Но ти се ядоса, нали?!

— Не бях права. И Белиса не е права. Двамата скъсаха и Или е свободен да говори, с когото иска.

— Точно там е проблемът. Той не говори с никого. Защо говори с Одън?

— Не зная защо — най-сетне се обадих аз. — Първия път, когато го видях, караше колело. След това срещнем ли се — винаги ме заговаря.

Момичетата се спогледаха.

— Карал е колело? — учуди се Маги.

— Обикаляше по крайбрежната алея.

Маги и Лиа гледаха учудено, а Естер зави към „Унмаг“ спря и заяви:

— Налага се да хапнем нещо вкусно.

 

 

— Преди да ти разкажем за Или, ще ти разкажем за Ейб — каза Маги.

Седяхме на самия край на кея, далеч от рибарите. Чуваше се само вятърът и плисъкът на вълните.

— Ейб и Или бяха неразделни. Приятели от детската градина.

— Напълно различни — добави Естер. — Или е затворен, мълчалив, докато Ейб беше…

— Най-веселият човек на света — усмихна се Лиа.

— Такъв веселяк не си срещала. Разсмиваше всички — кимна Маги.

— Дори Или. И най-вече Или. Преди Ейб да почине, Или беше съвсем различен. Беше забавен…

— Ейб е починал? — тихо попитах аз.

Маги кимна и отвори пакетчето дъвка.

— Миналия май Ейб и Или отидоха в Броктън^[5] — да участват в колоездачното шоу в „Циментовата джунгла“. Имаха спонсори от няколко години. Започнаха направо с ВМХ, после Или предпочете да се състезава на хай-пайп^[6], а Ейб — на флатланд^[7]. И двамата бяха много добри на урбан, защото теренът им беше познат.

Лиа забеляза недоумяващия ми поглед и се намеси:

— Маги, никой не разбира тези термини. Говори ясно и просто.

— О, извинявайте, май се увлякох. — Тя лапна дъвката и продължи:

— Ейб и Или бяха първокласни състезатели. Плащаха им, за да участват.

— На връщане от Броктън станала катастрофа. Или карал. Ейб загинал… — каза Лиа.

— Божичко!

— Бях с Джейк, когато Или се обади от болницата — рече Маги. — Той дори не можеше да говори…

— Не е било по негова вина. На кръстовището ги блъснал пиян шофьор — поясни Естер. — От тогава Или не е същият. Сякаш Ейб отнесе със себе си част от него. Или се отказа от спонсорства, от състезания, от всичко. Беше приет в „Ю“, но все отлагаше следването заради състезанията. Стана управител на магазина, но повече не се качи на колело.

— Или поне така мислехме — погледна ме Лиа.

— Видях го да кара само веднъж. Беше призори и нямаше никой.

— Интересно — отбеляза Маги.

— А Белиса? Каква е историята с Белиса?

— Станаха гаджета в гимназията. Бяха заедно, когато се случи нещастието с Ейб. След няколко месеца се разделиха. Уж тя го оставила — замисли се Лиа. — Одън, знаеш ли, че когато Белиса ме попита що за име е това, помислих, че ще започнеш да й обясняваш, и ми идеше да хукна да бягам.

— Зададе ми въпрос, защо да не й отговоря?

— Тя не искаше да й отговориш.

— Тогава защо ме пита?

— Просто се заяждаше. Не си ли попадала на ревниви момичета?

— Не.

— Е, да ти е за урок. Белиса беше побесняла. И как само ни изгони! Одън поне не й противоречи, а си тръгна с достойнство.

Може и да бях учила цял живот, но имаше още много неща, които не знаех и които можеха да са голям проблем, ако нямаше кой да ми се притече на помощ.

— Държах се глупаво. Не съм водила кой знае какъв социален живот и нямам опит в подобни ситуации — рекох аз.

— Това обяснява нещата — рече Лиа.

— Кои неща?

— Ами случая с Джейк и учудването ти, когато разбра, че хората си правят някакви заключения за теб — отвърна Маги.

— Хората сме ние — добави Лиа.

— Ясно — кимнах аз.

— Има и още нещо — обади се Естер. — Ти ни избягваше и ние смятахме, че се мислиш за нещо повече от нас. До тази вечер. Или може би не си свикнала да бъдеш в компания…

Дано беше второто, казах си аз. Макар да съзнавах, че чувството ми за превъзходство беше изиграло съществена роля.

Лиа се усмихна и каза:

— Ама ти май наистина искаше да й обясниш защо се казваш Одън.

— Като че ли Белиса Норуд се интересува от поет, който пише за политика, природа и несподелена любов — добави Маги.

— Знаеш кой е Одън? — изненадах се аз.

— Приеха ме в „Дефриз“ благодарение на есето ми върху темата за загубите в живота в неговата поезия — въздъхна Маги. — Лиа, дай ми едно тик-такче!

Бях слисана. Какъв ден само — майка се появи изневиделица, за малко не ядох бой, научих за живота на Или и за капак — Маги беше студентка в „Дефриз“. Като мен.

— Минава полунощ — ахна Естер. — Някой иска ли да го закарам?

— Аз — рече Лиа. — Така и не можах да хвана някой готин тип…

— Ще го преживееш — прегърна я Естер. — Утре ще отидем в „Бентли“ за „микрофонът е ваш“ и сто на сто ще свалиш някой зализан сладур.

— Да се надяваме. Ако не за друго, то поне да те ядосам.

— Одън, искаш ли да те закараме? — попита Маги.

— Не. Благодаря. Ще си взема още едно кафе и ще се разходя.

— Кафето не те ли държи будна през нощта? — учуди се Естер.

— Не.

Разделихме се на края на кея и аз отидох до „Унмаг“ за поредното кафе. Този път си взех и десертно блокче. Касиерката с име Уанда на баджа се прозя и попита:

— Дълга нощ, а?

— Като всички други.

Спрях на паркинга. Вятърът беше силен и топъл. По-рано тази вечер исках да остана сама, но се оказа, че имам нужда от компания. Маги дойде да си говорим и най-лесното беше да ме остави сама, но не го направи.

Обичах предизвикателствата и затова тръгнах да търся Или.

Покрай мен бавно мина полицейска кола с включено радио. После две момичета за ръка, като едното залиташе, а другото го подкрепяше. Барчетата затваряха след около час и от прозорците се носеше музика и смях. Магазините бяха тъмни. Светеше само магазинът за велосипеди.

Вдигнах ръка, за да почукам, но се поколебах. Видях сянка в синьо яке с качулка да преминава до отворената задна врата. Почуках на прозореца.

Или се обърна и ме погледна. Отбори вратата и каза:

— Предполагам, че искаш да караш колело и не можеш да чакаш до сутринта.

— Минавах и видях, че свети. Дълга нощ — вдигнах аз чашата с кафе.

— Заповядай, влез.

Или затвори и заключи вратата. Последвах го към дъното на магазина, където беше работилницата. Навсякъде имаше велосипедни части, гуми, инструменти. До едно разглобено колело се мъдреше табела с надпис Тук работи Адам. Който пипне, ще умре!.

— Седни — покани ме Или.

— Струва ми се опасно — кимнах аз към табелата.

— Не обръщай внимание на тези глупости.

Или седна на затрупаното с фактури и резервни части бюро. По него се въргаляха и празни кутии от газирани напитки.

— Значи не искаш колело.

— Не.

— А тогава защо дойде?

Според момичетата Или беше затворен и мълчалив и не разговаряше с никой, ала с мен говореше. Какво означаваше това?

— Не знам. Може би искаш да поговорим.

— За какво?

Той седеше и ме гледаше равнодушно и аз се смутих така, както се смущавах, когато майка впереше поглед в мен.

— Видях, че не си се прибрал, аз също не съм се прибирала и…

— Мисля, че се сещам за какво искаш да говорим. Маги е приказлива и ти е разказала всичко за мен.

— Извинявай за тази вечер. Не мислех, че…

— Няма за какво да се извиняваш. Благодаря за разбирането, но аз нямам нужда от него.

Кимнах и станах.

— Късно е. Ще си вървя.

Или ме погледна и ми напомни за първата ни среща, когато ми се видя като мираж.

— Искаш ли да знаеш защо говоря с теб?

— Да.

— От първия миг, когато те видях, разбрах, че си различна. Не ходеше на пръсти около мен, не показваше съжаление и не ме гледаше по онзи странен начин…

— По кой начин?

— По този, по който ме гледаш сега. Държеше се нормално. До тази вечер.

Изчервих се до уши. Същото ми казаха и момичетата преди час — до тази вечер. Спомних си за „асансьора“, с който той спря плача на Тизба, и си казах, че има толкова много различни начини да успокоиш някого.

— Аз не искам да те съжалявам — промълвих аз. — Само че малко яд на теб.

— Защо?

— Защото едва не изядох боя от Мелиса.

— Как така?

— Сякаш не видя… Нали беше там?

— Обиди ли те?

— Тя ме нарече „боклук“, докато ти си хапваше къп кейк.

— Ами нали ме почерпи?

— Откъде да знам, че животът ми е в опасност? Накратко казано — ти ме остави да се защитавам сама, което не е много възпитано.

— Нали знаеш, че Белиса не ми е приятелка.

— Нямаше да е лошо да го кажеш на нея между две хапки кейк.

Или ме изгледа и аз отново се смутих.

— Ти защо не си вкъщи посред нощ?

— Не мога да спя.

— Защо?

— Защото родителите ми се караха до късно през нощта и май ми стана навик да не мигвам нощем.

— И какво правиш, когато не караш колело?

— Чета. Обикалям с колата. Ходя в едно денонощно крайпътно заведение, което много харесвам. Тукашната „Къща на колела“ не ми допада.

— Кафето им е ужасно.

— Както и сервитьорките.

— Сякаш им заемаш масите, за които има опашка, а там е винаги празно. Трябва да посетиш моето любимо място. Работи нонстоп и предлага страхотно кафе и вкусен пай.

— Проучих на Гугъл всички заведения в околността, но освен „Къщата“ друго не открих.

— То е местна тайна.

— Местните ви загадки нямат край.

Или грабна платнената торба до бюрото, стана и каза:

— Отиваме. Край на загадката.

 

 

— Не ми прилича на ресторант.

От едната страна имаше перални, а от другата — сушилни за обществено ползване. По средата — маса за сгъване на пране, пластмасови столове и автомат за прах за пране с табела с надпис „Не работи“.

— Не съм казал, че е ресторант.

Или остави торбата, извади бутилка течен прах, натъпка дрехите в пералнята и пусна няколко монети.

— Хайде, отиваме.

Минахме по тесен коридор той почука на вратата в дъното и я отвори. Замириса приятно на кафе.

Озовах се в един друг свят — от линолеума и пералните нямаше и следа. Стените бяха тъмнолилави, осветлението приглушено. Над прозореца висеше наниз от разноцветни лампички. Имаше само няколко малки маси. Задната врата беше отворена и оттам полъхваше топъл бриз. Зад барчето стоеше мъж на средна възраст и четеше списание. Щом видя Или, той се усмихна.

— Здрасти! Очаквах, че ще дойдеш.

— Свършиха ми се ризите.

Мъжът остави списанието и потри ръце.

— Какво ще искате?

— Какво има?

— Пай с ябълки, с ревен^[8] и с малиноборовинки — смес от малини и боровинки. Малко киселичък, ама много вкусен.

— Какво искаш? — обърна се Или към мен.

— Кафе.

— Само кафе ли? — попита мъжът.

— Тя не е от тук — обясни Или.

После ме погледна и добави:

— Не може да не опиташ пая.

Двамата ме гледаха очаквателно.

— Ами… ще взема от ябълковия.

— Браво на теб — усмихна се Или.

Мъжът напълни две чаши с кафе. Отряза две големи парчета пай и ни ги подаде. Пийнах от кафето — беше страхотно, а паят — божествен.

Или посочи собственика и каза:

— Клайд се отнася много сериозно към пая.

— Е, опитвам се — усмихна с той. — Може да бъде и по-вкусен.

— Магазинът за велосипеди е негов. Пералнята също. Има и още четири магазина в Колби. Клайд е истински магнат^[9].

— Не бих казал. По-скоро обичам промяната и напредъка. Което не означава, че мога да правя идеален пай.

— И той като теб не може да спи — рече Или. — Отвори това място, за да има какво да прави нощем.

Клайд кимна и разгърна списание „Гурме“^[10].

— Идеята за кафене беше на Или. Хрумна му, докато чакахме да спрат въртележките на пералните и пиехме кафе от термос. Така де, сигурно и други като нас биха искали да поседнат и да хапнат нещо вкусно с кафето.

— „Въртележка“ не звучи лошо — рече Или и хапна парче пай.

Или извади сгънат лист жълта хартия от портфейл си и написа „Въртележка“ на дългия списък от имена.

— Искаме да измислим ново име на магазина за велосипеди — поясни Клайд.

— Как се казва сега?

— „Магазин за колела“ — отвърна Или.

— Казваше се „Колела Клайд“, ама ураганът Беатрис отнесе табелата миналата година.

Телефонът на бара иззвъня, Клайд вдигна слушалката и излезе да говори навън. Или се обърна към мен:

— Хубаво местенце, нали?

— Чудесно! Никога нямаше да го открия, ако не ме беше довел. Другаде ще ходим ли?

Беше два и петнайсет.

 

 

Мислех, че аз съм най-голямата нощна птица, но Или ме надмина. След пералнята се качихме на стария му, натоварен с подрънкващи велосипедни части пикап. Отидохме до денонощния „Паркмарт“. Супермаркетът предлагаше хранителни продукти, хавлии, малки електроуреди. Взехме една количка и спряхме пред рафта с пуканки за микровълнова печка.

— Значи „Дефриз“ — каза Или. — И Маги ще учи там.

Кимнах.

— Тя е много умна. По тази логика и ти си много умна.

— Така е — усмихнах се аз.

— Като си толкова умна, защо не знаеш как да флиртуваш с гаджето на домакинята?

— Умна съм в учението, а не в живота.

— Белиса също не е от най-практичните. Дава си джинсите на химическо чистене.

— Сериозно?

— Да.

— Аз странях и се откъснах от социалния живот в гимназията.

— То пък един социален живот… Много неща са преувеличени.

— Говориш така, защото си бил харесван.

Или пусна в количката едно хартиено кухненско руло и продължи да я бута. Нямаше списък, но несъмнено знаеше какво му трябва. Завихме към супите, където се натъкнахме на мъж с дълго палто, който си говореше сам. Срещите с луди бяха неизбежна част от живота след полунощ. Погледнах Или и забелязах, че и той следва моите правила: не зяпай, стой надалеч и се дръж естествено.

— Защо мислиш, че съм бил харесван?

— Кой състезател като теб не е харесван.

— Е, не бях от свенливите.

Или взе няколко кутийки с доматена супа и добави:

— И какво от това?

— Аз например само зубках. Нямах много приятели и така и не се научих на много неща.

— Какви например?

— Ами как да се държа с гаджето на домакинята.

— Е, сега вече знаеш за цял живот.

— Не е само това.

— Какво друго?

Забихме към щанда с млечни продукти. Или се взираше в датите на прясното мляко, а аз го наблюдавах и си мислех, че вместо да се чувствам странно, аз бях напълно спокойна в неговата компания. Може би защото беше нощ, а тъмата на нощта изличава странностите.

— През осемнайсетте години на живота ми никога не съм преспивала у приятелка, не съм закъснявала вечер, не съм…

— … карала велосипед като другите деца?

— Защо си толкова привързан към велосипедите? — осмелих се да попитам аз.

— Това работя. Пък и карането на велосипед е част от израстването на всяко дете. Не е късно да опиташ.

Спряхме на касата и Или добави:

— Не е късно и да преспиваш у приятелки. Виж това със закъсняването го умееш. Четири часът е и си в „Паркмарт“.

— Не съм сигурна, че всичко това е много забавно и има смисъл — казах аз и хванах ябълките, които се изтърколиха на лентата пред касата.

— Защо трябва да има смисъл? Това са просто неща, които може би трябва да се изживеят.

Трябва да се изживеят. Думите му ми допаднаха. Отбихме се и в магазина за строителни материали, който отваряше призори за фирмите. Ние не представяхме фирма, но ни пуснаха. Или взе комплект гаечни ключове, кутия пирони и електрически крушки. Докато плащаше, седнах на пейката пред вратата и се загледах в изгрева. Беше почти шест и светът най-сетне се пробуждаше. Прозях се, когато седнахме в колата, и Или каза:

— Май ти се доспа.

— По това бреме се предавам.

— Ще се отбием само на още едно място.

И това място беше „Унмаг“.

— Искаш ли нещо? — попита Или.

Поклатих глава и останах да се прозявам в колата. Малка синя хонда спря на метри от нашата и от нея слезе висок мъж с панталони с цвят каки, карирана риза и очила с черни рамки. В колата имаше още някой — майка ми с вдигната коса и с любимия й черен пуловер, вързан на раменете. Имаше уморен вид. През витрината видях как Очиларко си наля кафе, взе пай и пакетче дъвка и тръгна към касата. Каква ирония! Гаджето на майка ми обичаше да пазарува.

Или излезе, прегърнал бутилка минерална вода и пакет „Доритос“. Видях как майка ми го оглежда с присвити очи — твърде дълга черна коса, поизносена фланелка, подрънкващи в ръка ключове. Знаех, че веднага го е каталогизирала: завършил гимназия, без намерение и интерес към следване, от работническата класа. Аз също бих го охарактеризирала така. Ала това беше преди. Между мен и майка ми бяха застанали една дълга нощ и немалко часове, които ни разделяха. Нищо че беше само на метри от мен.

Или се настани на шофьорското място. Може би майка ми още го гледаше. За страничния наблюдател аз бях само едно момиче, което кимна, когато Или попита дали е време да се прибирам.