Сара Десен
Заедно на път (11)

10

— Кройка „буткът“ или „бойфренд“?

— Кои стоят по-добре?

— Зависи как искаш да изглежда дупето ти.

Въздъхнах и пъхнах документацията в сейфа. Харесвах Маги, но все още ми беше трудно да свикна с тези умувания върху библията на джинсите и разни други женски съвети.

— „Буткът“ дава хубава линия чак до глезена — заяви тя, когато клиентката излезе от пробната.

— Линията е важна, за да прикрием едно — друго.

— Разбирам. Пробвайте „бойфренд“ и ще направим сравнение.

Естер влезе в офиса и мълчаливо седна на стола до мен. Маги се появи на вратата с телефона в ръка и с ококорени очи.

— Току-що видях съобщението ти, че Хилди я няма вече.

Естер кимна.

— Не мога да повярвам… — рече Маги. — И не искам… Тя беше част от нас.

Отворих уста да изкажа съболезнования, но Естер каза:

— Зная, Маг. Хилди беше прекрасна кола.

— За кола ли става дума? — учудих се аз.

— Да. Най-страхотната джета. Хилди беше нашият единствен и верен превозвач в гимназията. Обичахме я като приятелка — поясни Маги.

— Купих я за триста долари на повече от сто хиляди километра, но не ни изостави — добави Естер.

— Май си забравила, че се изложи на магистралата, когато отивахме в „Света на гофретите“.

— Как може да си спомняш за това точно сега?!

— Имаш право, извинявай — кимна Маги и се върна при клиентката в пробната.

Жената смяташе, че глезените й изглеждат дебели в джинсите и се колебаеше в избора си.

— Свикнала сте с кройка „флеър“, затова — успокои я Маги. — Тези ви стоят много добре на бедрата.

— И какво ще правиш сега без кола? — попитах Естер.

— Ще трябва да си купя със спестените пари, които не са достатъчно.

— Вземи заем.

— И как ще го изплащам? Стига ми заемът за следването.

Маги обясняваше на клиентката, че намирането на джинси е дълъг процес и трябва сам да почувстваш кой модел е за теб. След малко дойде и попита Естер:

— Ще вземеш ли заем?

— Ще ми стане много заедно с другия за следването — повтори Естер. — Май ще прибягна до спестовния фонд, който ми е от баба и дядо.

— Това не е разумно.

— Не иска да има още задължения — обадих се аз.

Клиентката се провикна от пробната:

— Защо ми се струва, че краката ми приличат на салами?

Маги завъртя очи и отвърна:

— Пробвайте „буткъта“ с лъскавите джобове. Ей сега идвам.

— Как ще ги връща после? — продължих аз.

— Така е, но колата не е лукс, а необходимост. Вместо да ликвидира фонда от баба си и дядо си, ще бъде по-добре да вземе заем от местното кредитно бюро. Сега процентът е около 5,99. По-добре си запази фонда, за да вземеш един ден пълната му пазарна цена.

Гледах Маги и се чудех. Що за момиче беше тя? Клиентката отново се провикна:

— А тези?

Маги хвърли поглед към магазина, усмихна се и плесна с ръце.

— Е, това е друга работа.

— Това са моите джинси.

До вечерта мислех за Маги. Когато затваряхме, я попитах:

— Откъде си наясно с тези финансови тънкости?

— Още от времето, когато бях луда по колоезденето. Майка беше против и се налагаше сама да финансирам велосипедите и екипите си.

— Браво на теб.

— Е, майка не мислеше така. Тя искаше да участвам в бала на дебютантките или в модни ревюта, вместо да ходя по състезания с разни момчетии. Питах я защо да не правя и двете? Кой е казал, че не можеш да си и умна, и красива, че трябва да си или само спортистка, или само… модистка? В живота не трябва да има или-или, защото можем много повече.

— Напълно съм съгласна — кимнах аз.

Маги се усмихна.

— Отивам да подредя джинсите, че преровихме целия куп, ама си заслужаваше — дупето й изглеждаше страхотно в тях.

— Не се съмнявам — рекох аз и се замислих за наложеното или-или от майка, с което винаги се съобразявах. Всъщност едно момиче може да знае както за заемите с лихви и за моделите джинси, така и за колоезденето и за розовите тоалети. Да не се ограничава, а да се интересува и да знае всичко.

 

 

Следващите няколко седмици всичко вървеше по график. Сутрин спях, вечер работех, а нощем скитах с Или.

Всяка вечер се срещахме в „Унмаг“, взимахме си кафе и нещо за хапване. Опитвахме пая на Клайд и точка по точка действахме за наваксване на пропуснатото.

Една вечер спряхме пред „Талихоу“ — любимия клуб на Лиа. На неоновата табела пишеше Наздраве с маргарита!

— Посещението на клуб е задължително и е важен, преломен момент. Ще получиш допълнителни точки, ако клубът е кофти — каза Или.

— Налага ли се да влезем? Мен няма да ме пуснат.

— Ще те пуснат.

Той ме хвана за ръка и ме поведе. Сякаш бях пронизана от ток — това беше първият ни физически допир. Дланта му като че ли винаги ме беше докосвала: изобщо не се смутих и в миг го почувствах много близък.

— Привет — каза Или на мъжа на входа.

— Имаш ли документ за самоличност?

Или му подаде шофьорската си книжка.

Мъжът я погледна и попита:

— А момичето?

— Забравила я е, но аз гарантирам за нея.

— Тук гаранциите не важат.

— Може би иде направиш изключение?

— Не може без документ.

— Е, тогава да си ходим — тихо рекох аз.

Или не се предаваше.

— Ние няма да пием и ще стоим само пет минути.

— Не може да влезе, ако няма документ — ядосано повтори мъжът.

— Ами ако ти кажа, че това е част от план с неизпълнени точки?

Мъжът го погледна озадачено.

— Какви точки?

— Тя не е ходила на купони, на абитуриентски бал, никъде. Никакъв социален живот. — Мъжът ме погледна и аз се опитах да си придам вид на паднала от луната. — Затова изпълняваме плана точка по точка и близането в клуб е една от тях.

— Точно в „Талихоу“?

— Не. Просто посещение в клуб. Без пиене, без седене, само посещение.

— Добре. Пет минути и далеч от бара!

— И четири стигат.

Мъжът сложи печат на ръката ми и на ръката на Или, който ме помъкна в тъмния коридор.

— Не мога да повярвам, че успя — казах аз.

— Всеки би проявил разбиране към тежкото ти положение.

Музиката гърмеше. На дансинга танцуваха момичета с тесни блузи и с бутилки бира в ръце и спортно облечени момчета със загорели от слънцето лица.

— Голяма лудница — извиках в ухото на Или, но той или не ме чу, или се престори, че не чува.

Беше задушно, отвсякъде лъхаше на парфюм и на дим, настъпвах чантите на пулсиращия под и следвах Или сред тълпата от лъщящи от гел коси.

— Последен танц — чу се глас по микрофона. — Всички на дансинга! Утрото дойде.

Пуснаха бавна песен. Някои си тръгнаха, други се прегърнаха и затанцуваха. Или ме придърпа към центъра на дансинга.

— Не зная дали… — подхванах аз.

— Защо не? Имаме още две минути.

Той сложи ръце на кръста ми, аз се усмихнах и — без да усетя — се отпуснах. Сключих пръсти около врата му, пристъпвайки в ритъм.

— Толкова е странно — огледах се аз.

— Заслужава си да се види, но само веднъж.

Точно тогава — в средата на дансинга и на нощта — Или ме целуна. Не беше така, както си го бях представял! Беше една идеална целувка.

Песента свърши. Склоних глава на гърдите му. Диджеят беше прав — утрото беше настъпило и с него — един хубав, нов ден.

 

 

Когато се събудих на обяд, в къщата беше тихо: не се чуваше никакъв плач, никакви изкуствени вълни. Запътих се към банята и чух татко да говори по телефона.

— Разбира се, че ще дойда. Ще донеса и книгата. Хайде, до скоро.

Той беше в кухнята и сновеше насам-натам. Хайди седеше до масата с Изби на ръце.

— Това е голям шанс. Ще има много важни хора, ще завържа контакти — каза татко.

— Нямаш много време. Нали е тази вечер? — попита Хайди.

— Има няколко полета. Отивам и се връщам.

Хайди мълчеше и преосмисляше чутото. След поредната безсънна нощ й беше трудно да приема каквато и да е информация.

— Кога?

— Какво кога?

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Вероятно вечерта — все така въодушевено отвърна татко. — Ще гледам да си уредя някои срещи.

— Не зная дали е добре да заминаваш точно сега.

— Защо?

— Защото Тизба е доста неспокойна напоследък, аз не мога да спя и…

— Значи искаш да не отида.

Това не беше въпрос.

— Робърт, след няколко седмици Тизба ще е по-голяма и всичко ще бъде по-лесно.

— Да, но вечерята е днес — бавно рече той.

— Зная. И все пак…

— Ясно.

Налях си пак кафе, макар че чашата ми беше почти пълна.

— Робърт…

— Ще се обадя на Питър и ще му кажа, че няма да отида и че се надявам да мога да отида на другата вечеря на Гилдията на писателите.

След хубавата нощ с Или в „Талихоу“ не исках да слушам подобни разговори и затова се измъкнах от кухнята, качих се в стаята и седнах на перваза на прозореца. Загледах се във вълните с надеждата, че ще потопят и изличат чутото долу.

Не се изненадах, когато след няколко часа видях куфарче на колела до външната врата. Татко беше постигнал отново своето.

Когато стана време да отивам на работа, той беше вече заминал, а Хайди люлееше Изби на стола. Поколебах се дали да не й се обадя, но тя не беше поискала помощ, а и ми беше писнало да предлагам услугите си. Затова тръгнах към магазина.

Седнах на бюрото, потънала в мисли за Или и предстоящата вечер. В беседката на крайбрежната имаше концерт и клиентите бяха повече от обикновено. Маги дойде при мен към девет и половина.

— Да си чувала за поръчка на джапанки „Беърфут“? Хайди я е приела доста отдавна.

— Не зная за такава поръчка. Обади й се.

— Не искам да я безпокоя. Бебето може да спи.

— Едва ли. — Набрах номера и й подадох слушалката.

— Хайди? Маги е. Искам да те питам… Какво ти е? Стори ми се, че… А, да, чувам я, пак плаче… Извинявай, но ти се обаждам за една поръчка…

Мислех си за Или. Смятах с калкулатора — плюс, минус, равно на… Най-сетне Маги затвори телефона.

— Били в склада в кутия от джинси. Едва я чувах — така плачеше…

— От Изби можеш да оглушееш.

— Плачеше не Изби, а Хайди. Какво й е?

— Сигурна ли си, че плачеше?

— Да. Одън, трябва да се връщам, има много хора. Намери джапанките, моля те.

Кимнах и отидох да търся кутията. Веднага я намерих и я занесох на Маги, която ми благодари. След няколко минути реших да се прибера.

 

 

Притесних се, когато влязох вкъщи, тъй като цареше пълна тишина. Холът беше тъмен. Хайди седеше на дивана с Изби на ръце и плачеше без глас. Полазиха ме тръпки. Почувствах се като натрапник и за малко да изляза.

— Хайди?

Клекнах до нея и когато докоснах крака й, тя избухна в ридания.

— Дай ми Изби.

Тя поклати глава. Раменете й се тресяха.

— Хайди, моля те.

Протегнах ръце и взех бебето, а Хайди сви колене към брадичката си и извърна лице. Не знаех какво да правя. Отидох в кухнята и завъртях номера на „Унмаг“.

— „Унмаг“. Уонда на телефона.

Касиерката с руса коса и висящи обици, която винаги беше там вечер.

— Здрасти, Уонда. Обажда се Одън. Аз идвам всяка вечер с Или, Или Сток, да пием кафе. Търся го спешно… Е, не съвсем, но… Той е на двайсет, с черна коса, кара черен…

— Ало?

Щом чух гласа му и ми олекна.

— Аз съм, Одън.

— Така и предполагах. Кой друг ще ме търси тук.

— Извинявай, но не зная какво да правя в ситуацията, в която се намирам.

— Каква ситуация?

Разказах му с Изби на рамо, докато Хайди продължаваше да ридае.

— Веднага идвам. Зная какво ще направим.

 

 

След двайсетина минути Или дойде с четири кафета и пакет къп кейкчета.

— Кафето ли ще й помогне?

— Не. Тя ще й помогне.

Зад гърба му стоеше нисичка зеленоока жена на средна възраст с къса, черна коса, пуловер, широки панталони и снежнобели маратонки.

— Мамо, това е Одън. Одън, това е майка ми. Карен Сток.

— Благодаря, че дойдохте. Не зная какво да правя…

Тя се усмихна и погледна Изби.

— На колко е?

— На шест седмици.

— Къде е майка й?

— В хола. Не спира да плаче.

Госпожа Сток влезе в хола, погледна Или и каза:

— Занеси бебето в стаята и хубаво го повий. Ще дойда след малко.

После се обърна към мен:

— Не се тревожи. Ще се оправи. Имай ми вяра.

Аз наистина й имах вяра. Тя седна до Хайди и я заговори. След малко я прегърна и Хайди отпусна глава на рамото й. Най-сетне беше позволила някой да я успокои.

Последвах Или в розовата стая. Изби мрънкаше в ръцете ми.

— Трябва ми одеялцето й — каза той.

— Мисля, че е в някое от чекмеджетата.

Или ги прерови и измъкна розово одеялце на кафяви точки.

— А сега ми трябва легло. Къде е твоята стая?

— Съседната врата, но…

Той бързо влезе в стаята ми, просна одеялцето лошо и го посочи.

— Сложи я тук.

— Защо?

— Не чу ли майка да казва, че трябва да ми имаш вяра?

— Не на теб, а на нея.

— Значи не ми вярваш, така ли?

Оставих зачервеното бебе на леглото. Или заметна единия край на одеялцето и го затъкна под гръбчето, после другия край и пови Изби стегнато, за да не мърда. Тя заврещя с цял глас.

— Или, май стана по-лошо… Развий я.

В този миг тя млъкна. Стана толкова внезапно, че се уплаших. Изби мигаше и ни гледаше като едно малко сладко бурито^[1]. Или я взе и ми я даде.

— На това се казва „пашкулче“. Зная го от майка. Винаги помага.

— А тя откъде го знае?

— Беше сестра в родилното. Пенсионира се миналата година. Освен това има четири внучета — децата на брат ми и сестра ми, така че има много опит.

Госпожа Сток дойде след малко и каза:

— Хайди ще поспи, а ние можем да слезем долу.

Слязохме в кухнята, тя изми ръцете си и взе Изби.

— Много хубаво пашкулче — усмихна се тя.

— Или е професионалист — похвалих го аз.

— Просто си зная урока — кимна той.

— Благодаря, че дойдохте — обърнах се аз към госпожа Сток. — Не знаех как да я успокоя.

— Много е изморена и това е нормално с такова малко бебе.

— Татко настоява да вземат бавачка, но тя не е съгласна.

— Когато родих първото си дете Стивън, майка да ми помага. Нямаше да мога да се справя без нея.

— Майката на Хайди е починала преди няколко години.

— Спомена ми. Не е лесно да гледаш бебе. Това е най-трудната работа на света. Ще си почине, ще се понаспи и ще се почувства по-добре.

— Ти също трябва да спиш — обърна се госпожа Сток към сина си. — Нали утре си на работа.

— Да, но…

— Стана много късно. Остави ми ключовете. Утре ще си ги вземеш.

— Пеша ли да се прибера?

— Или Джоузеф! Живееш на четири пресечки от тук… Няма да загинеш.

Той въздъхна, усмихна се и остави ключовете.

— Благодаря, мамо.

Тя подаде бузата си, Или я целуна и аз го изпратих до вратата.

— За теб е още рано — казах аз.

— Да, но майка не знае за нощните обиколки.

— И не би ги одобрила, нали?

— Не. Дори смята, че след полунощ се случват само лоши неща.

— Тя е чудесна жена, но не съм съгласна с това.

— Аз също.

Или се наведе, целуна ме, а аз го прегърнах през врата и го придърпах към себе си. Не ми се искаше да се разделяме, но той каза:

— Време е да тръгвам. До утре.

Изпратих го с поглед. Качих се в стаята си и се загледах в уличните лампи по правата улица към дома на Или. Преброих четири пресечки и си избрах една лампа, която беше моята звезда чак до зори.