Сара Десен
Заедно на път (15)

14

1,05 — Имаме почивка. Искаш ли да обядваме?

3,30 — Да вечеряме в 6 в „Последен шанс“?

10,30 — Лека нощ. Ще се чуем утре.

Оставих телефона на бюрото, Лиа надникна и подметна:

— Много си търсена.

— Онова момче — съученикът ми, за когото ти бях споменала.

— Едва ли те търси от немай-къде.

— В случая е така.

Телефонът отново избибитка и дойде ново съобщение:

10,45 — Ако искаш, може да поговорим тази вечер. Звънни ми. Имам интересни идеи за обсъждане.

— Доста е напорист — отбеляза Естер.

— Май иска да се реваншира — нали ме изостави на бала… Или кой знае какво…

— Как така те изостави? — учуди се Маги. — Безобразие!

— Е, все пак се обади предишния ден. Наложи се да отиде на някаква уникална екологична конференция.

— Балът е също уникален. Хич не му се обаждай. Не заслужава — заяви Лиа.

— Няма да му се обадя просто защото не желая да се връщам към миналото.

Телефонът избибитка още веднъж. Дори не го погледнах. Когато се прибрах, се замислих и си казах, че може би трябваше да се срещна с него и да преживея още едно от пропуснатите неща. Но Джейсън не спадаше към списъка с важни неизживяни неща като боулинга, боя с храна и прибирането сутрин. Двамата се бяхме срещнали случайно и не ни беше нужен втори шанс, защото нямаше първи.

 

 

Седмица по-рано в единайсет и половина вечерта започвах нощните разходки, но напоследък не излизах — седях вкъщи и четях. Вечерта, когато Или си тръгна, се прибрах около полунощ. Имах намерение пак да изляза, но като се сетих за думите на Джейсън и за подготовката преди семестъра, реших да извадя учебниците. Отворих куфара. Най-отгоре беше снимката на Холис, а отдолу ме чакаше учебникът по икономика. Зачетох се и веднага почувствах, че почивката не беше подействала на академичните ми умения. Ученето ми се отдаваше и за разлика от нещата, които правех с Или и които бяха непознати и предизвикателни за мен, четенето оставаше моята ненакърнима сила.

Четох цяла нощ, а от отворения прозорец долиташе плисъкът на вълните. Ставах, за да си направя кафе, и поглеждах часовника. Какво ли правеше Или? В дванайсет беше в пералнята, в един и половина — вероятно в „Паркмат“, а после? Без мен и без моя план с неизпълнени стремления можеше да е вся къде.

В седем сутринта се стреснах, заспала над тетрадката. Вратът ме болеше и по бузата ми имаше сини петънца от химикалката, но най-странното беше, че вече втора нощ бях прекарала нощта в сън. Не бях сигурна, че искам да зная защо.

Следващите три нощи също спах и графикът ми беше нарушен. Бях будна и свежа всяка сутрин. На третия ден реших да отида в „Клементайн“.

— Боже мой! Не мога да повярвам — ахна Маги.

Само след миг забелязах, че тя не се чудеше на появата ми, а на онова, което гледаше с Адам и Лиа на лаптопа пред тях.

— И аз — рече Адам. — Никой не знаеше — дори Джейк. Някой му казал, че го е видял онлайн, а той каза на мен.

— Каква е датата? — попита Лиа и се взря. — А, вчера… В Рандалтън имаше изложба на хопъри.

Минах покрай тях, но никой не ме забеляза. Не отлепяха поглед от монитора с хвърчащия по рампата колоездач.

— Чудесно се справя — каза Маги.

— Дори страхотно — рече Адам. — Цяла година не се е състезавал и се класира втори.

— Гледайте, гледайте! — възкликна Маги.

— Това си беше идеален вертикален скок. Не беше карал цяла година, а ето че показа такава класа… Невероятно! — радваше се Адам.

— Кой знае — може междувременно да е тренирал — обади се Маги.

— Все щяхме да го видим. То не става с една-две тренировки. Освен ако не е тренирал… нощем.

В този миг Маги и Лиа насочиха погледите си към мен.

— Ти знаеше ли? — попиша Лиа.

— Не.

— Сигурна ли си? Двамата май криете нещо — заяви Маги.

— Сигурна съм.

Взех бележките от касата и отидох в офиса. Оттам дочувах ахканията и възклицанията им — колко велик бил Или и как ги изненадал. А аз бях имала щастието да надникна за миг в мислите му — сякаш открехнах врата и през нея се прокрадна лъч светлина. Колко много още остана неразкрито и невидяно…

Чувствах се ужасно заради онова, което му бях казала, и избягвах да минавам покрай магазина за велосипеди. Влизах и излизах в „Клементайн“ през задната врата с обяснението, че скъсявам пътя към къщи. Надали ми вярваха, но какво от това. След две седмици си заминавах. Тази странна част от живота ми беше почти приключила. И по-добре.

Късно вечерта отидох да си направя кафе и видях Хайди на люлеещия се стол до плъзгащите се стъклени врати. Изби спеше в ръцете й, а тя говореше по телефона.

— Не зная какво да ти кажа. По тона му усещам, че едва ли не всичко е приключило. Но не съм убедена…

Телефонът ми избибитка:

Кафе? Аз черпя.

Последва второ съобщение:

Кажи къде. Не зная къде има кафенета.

Хайди влезе с Изби, приближи се и попита:

— Кой ти пише толкова късно?

— Съученикът, с когото трябваше да отида на абитуриентския бал. Дълга история.

— О, боже мой! Ето ти тема за плажното тържество.

Хайди набра бързо един номер и щом вдигнаха, каза:

— Бал, абитуриентски бал! Ще има крал и кралица, романтична музика и всички ще се изтупат.

Качих се в стаята си. Трудно ми беше да се съсредоточа и — вместо да уча — отидох на „Лайв Видео“: сайта с Или. Изскочиха десетина видео материала и аз кликнах на Сток. Или се движеше грациозно и без никакво усилие. Сърцето ми заби силно, докато гледах как лети все по-високо и по-високо. Красиво, но и толкова опасно… За да бъде нещо истински прекрасно, може би не трябва да е лесно. Най-безценните постижения са онези, за които си се борил най-много. А когато нещо е резултат на големи усилия, трябва да направим така, че да бъде още по-трудно, ако не и невъзможно, да го загубим.

 

 

След седмица телефонни разговори с хиляди недомлъвки най-сетне отидох да се видя с татко. Беше в стаята си в „Кондор“ и си беше пуснал брада. Пердетата бяха спуснати. След като ми отвори, седна на леглото със затворени очи и попита с драматичен глас:

— Е, как върви животът без мен?

— Не си ли говорил с Хайди?

— За говорене — говорим, но нищо не си казваме. Мненията ни се различават и май никога няма да съвпаднат.

Всъщност не исках да зная за досадните подробности около проблемите им. Стигаше ми да зная, че са големи и неразрешими. Все пак попитах:

— Бебето ли е причина?

— Тя това ли ти каза?

— Тя нищо не казва — заявих аз и дръпнах дебелите завеси. — Питам, защото искам да се разберете и да не се карате.

— Учудваш ме, защото мислех, че не харесваш Хайди.

— Не е вярно. Харесвам я.

Събрах картонените чаши от кафе, опаковките от сандвичи и омазаните с кетчуп салфетки и ги набутах в претъпканото кошче.

— Значи не я смяташ за бездушна и куха Барби?

— Това пък откъде ти хрумна? — попитах аз, без да споменавам, че отначало я имах за такава.

— Защото това е мнението на майка ти, а вие двете мислите едно и също.

Бях в банята и си миех ръцете. Погледнах се в огледалото и си казах, че и това вече не беше истина.

— Не за всичко.

— Всъщност това е най-ценното качество на майка ти — мнението й е предсказуемо. Няма нужда човек да гадае и разкодира скрити знаци и намеци. Веднага разбирах, когато не е доволна. Докато Хайди…

— Какво Хайди?

— Тя крие всичко. Не споделя и най-неочаквано избухва. Тогава разбираш, че нещата не са както трябва, че си най-лошият баща и…

— Казвала ли ти е това?

— Разбира се, че не, но в брака всичко е подтекст. Според нея аз не съм добър съпруг, а и не съм добър баща за Тизба.

— Защо не се промениш?

— Не е толкова лесно — погледна ме тъжно той.

— Тогава какво? Ще стоиш в хотела ли?

— Не зная. Може би е по-добре.

— Съмнявам се — рекох аз и усетих как стомахът ми става на топка. — Хайди те обича.

— Аз също я обичам, но понякога само любов не е достатъчно…

Такова банално заключение не подхождаше на велик писател като баща ми. Можеше да измисли нещо по-умно и по-оригинално.

— Трябва да отивам на работа — казах аз. — Исках да видя как си.

Той ме прегърна и брадата му ожули челото ми.

— Добре съм, не се тревожи за мен.

Излязох и натиснах копчето на асансьора. То не светна. Натиснах го още веднъж и го ударих с юмрук. Бях бясна. Сърцето ми туптеше и едва дишах. Беше ми писнало от всичко. Най-сетне асансьорът дойде, аз влязох и се погледнах в огледалото. Търпението ми беше преляло като гейзер. Излязох и тръгнах по крайбрежната улица. Не може да бягаш, когато нещо не върви — не е редно и не е почтено. Особено когато ти си причината. Трябва да направиш опит да оправиш нещата, а не да се измъкваш.

Влязох в „Клементайн“ зачервена и запъхтяна от бързото ходене. Маги ме погледна учудено.

— Одън, какво има?

— Трябва да ми помогнеш.

— Казвай.

Не знаех каква ще бъде реакцията й. Очаквах дори да ми се изсмее, но тя ме изслуша и кимна с разбиране.

— Ясно. Ще ти помогна.