Сара Десен
Заедно на път (13)

12

— Чувам, че си се променила — заяви делово майка.

— И по-точно? — попитах аз, след като извадих четката за зъби от устата си.

Обаждаше се винаги около пет часа, когато приключваше работа, а аз се събуждах. Искаше ми се да вярвам, че ме търси, защото й липсвам, но знаех, че се обажда, за да обсъждаме Холис. Той й лазеше по нервите, тъй като се беше върнал у дома, при това влюбен до уши в Лора.

— По-точно в добрия смисъл — отвърна тя, макар тонът й да подсказваше известно съмнение. — Брат ти употреби думата „цъфтяща“.

Погледнах се в огледалото — рошава, с паста за зъби около устата, с фланелката от снощи, с която играх боулинг във вонящата на цигари зала. Изобщо нямах вид на цвете, но казах:

— Добре звучи.

— Изненадан е от социалния ти живот. Куп приятели и сериозно гадже…

— Аз нямам гадже.

— Само приятел, с когото прекарваш нощите.

— Виж, това е истина.

Сред внезапно настъпилите с Холис промени беше и тази, че той вече не ставаше следобед, а по изгрев-слънце. С Лора тичаха всеки ден в зори, а после се отдаваха на йога и на медитация. Той обаче не беше напълно отдаден на ом^[1] и намасте^[2], защото още първата сутрин, когато ме чу да се прибирам, довтаса и заяви:

— Одън Пенелопи Уест! Що за безобразие? Колко е часът?

— Какво му е безобразното? — попитах аз, макар да ми се искаше да му кажа да не говори толкова високо.

— Кой е този младеж, дето те докара?

Холис беше видял Или през щорите.

— Не е ли редно да ми се представи и да поиска разрешение да излиза с теб? Малката ми сестра я няма цяла нощ, а сякаш вчера си играеше с Барби и скачаше на въже.

— Стига, Холис. Майка смяташе, че Барби възпитава в тъпа женственост, а децата не скачат на въже от петдесет години насам.

— Не мога да повярвам, че си толкова голяма. Догодина може и бебе да люлееш.

Брат ми не се отказа да ме посреща призори и дори ми отваряше вратата. Една сутрин седеше на верандата и настоя да се запознае и да поговори с Или.

— Готин е — заключи той, когато най-сетне успях да го набутам вкъщи. — А от какво са белезите на ръката му?

— Преживял е катастрофа.

— И?

— Не зная подробности.

Холис ме изгледа.

— Как така? Непрекъснато сте заедно.

— Не сме говорили за това.

Той не ми повярва, но аз нямах намерение да давам повече обяснения. Не обсъждах с никого отношенията си с Или, та дори и със самата себе си. Двамата бяхме заедно до зори, ходехме до „Паркмарт“ и магазина за строителни материали, хапвахме пай при Клайд, играехме боулинг и попълвахме точки от списъка с неизпълнените стремления. Не говорехме за видимите и невидимите ни белези и аз изживявах възможно най-големите радост и безгрижие, които могат да се поберат в едно лято.

И така, разговорът с майка продължи, докато тя отпиваше от виното, а аз излизах от банята, тръгвайки по коридора към кухнята. От детската стая долиташе шумът на вълните.

— Е, радвам се, че не си се обвързала с някого. Само това ти липсва, преди да започнеш в „Дефриз“. Умната жена знае, че кратките връзки са за предпочитане.

Имаше време, когато исках майка да мисли, че двете си приличаме. Дори държах на това. Сега обаче ми стана неприятно, защото моите отношения с Или не бяха като нейните с аспирантите.

— Кажи нещо за Холис? — смених темата аз.

— Съвсем се е побъркал. Вчера го видях за първи път с вратовръзка — въздъхна майка. — Неговата изгора го е накарала да отиде на интервю за работа в банка. Брат ти… Та той доскоро живееше в палатка сред поляните на Европа…

Напоследък лесно се отървавах от въпросите и, насочени към мен. Чуеше ли името на брат ми и превърташе.

— И какво ще работи там? На гише ли?

— Не зная. Не го попитах — толкова се втрещих. Лора смята, че работата ще го научи да бъде „по-отговорен и подготвен за съвместния им живот“. Сякаш това е много хубаво… Що за връзка е тази тяхната?

— Ами нещо като нищо.

— Като какво?

Не й отговорих, защото така и не бих могла да й обясня какво е това „нещо като нищо“. Чух стъпки и видях Хайди и баща ми да се качват по стълбите. Татко ръкомахаше ядосано, а Хайди само клатеше глава. Бързо се върнах в стаята си и затворих вратата. Майка не спираше да говори.

— Две години пътува и събира култура. И какво? Сега ще седи и ще брои пари по цял ден. Ужас!

— Мамо, повечето хора на неговите години работят. Особено ако не следват — не се сдържах аз, макар че разбирах яда й.

— Би трябвало вече да си разбрала, че не съм ви отгледала, за да сте като другите хора.

 

 

Предишната вечер бях с Или в „Паркмарт“. Спряхме се пред играчките и той тупна една гумена топка в пода.

— Чу ли звука?

— Да.

— Такъв е и звукът на болката.

— На болката?

— Да. В доджбола^[3] или кикбола^[4].

— Аз съм играла и двете.

Или ме погледна изненадано.

— Нима? Та те са спортове на открито…

— Ние ги играехме във физкултурния салон. Същото е.

— О не, не е. Правилата са различни.

— Откъде знаеш?

— Играл съм и вътре, и вън.

 

 

Чух как майка отпива следващата глътка вино.

— О, щях да забравя. От „Дефриз“ са ти изпратили голям плик с указания. Искаш ли да го отворя?

— Да.

Последва шушукане и разкъсване на плика.

— Както винаги информация за студентския стол, за необходимите копия на документи и въпросник за съквартирантите — любими занимания, работохолик ли сте, или ученето не е приоритет за вас… Боже! Прилича на интервю за запознанства по Интернет. Срокът изтича другата седмица.

— Прати ми плика, за да попълня каквото трябва.

— Побързай, че да не те сложат в една стая с някоя, която не е там, за да учи, а да се размайва. На втора страница уточняват „варианти на студентско общежитие“. Може да се избират етажи и стаи по интереси — да речем чужди езици или спорт… А, ето това е идеално.

— Кое е идеално?

— Програмата „Пембелтън“. Записвам те. Слушай сега! „Общежитието е отделено от главния корпус. Програмата е за студенти с висок успех, отдадени на академичните занимания. За да се осигури спокойна научна атмосфера, стаите са самостоятелни и в близост до двете библиотеки и центъра с учебни материали.“ Значи никакви съквартиранти, купони и други глупости. Точно това, което искаш.

— Май има доста ограничения…

— Напротив. Ще бъдеш далеч от пияните момчетии и от клюкарките с кипящи хормони. Идеално място за теб. Записвам те.

— Нещо не ми допада — побързах да кажа аз и усетих стъписването й.

Настъпи мълчание. След малко майка подхвана:

— Одън, нямаш представа колко е трудно да се учи в общежитие. Има хора, които се записват да следват само заради купона. Да не би да искаш да си в една стая с някоя от тези „студентки“?

— Не искам, но и не искам само да зубря.

— О! Това е сигурно част от процеса на „разцъфтяването“ ти… Край на ученето — да живеят приятелките, гаджетата и модните тоалети!

— Не бих казала.

— Знаех си аз, че влиянието на Хайди ще бъде такова — въздъхна майка. — Осемнайсет години те учих колко е важно да бъдеш сериозна и ето че само за няколко седмици започна да носиш розови бикини и да лудееш по момчетата.

— Мамо, Хайди няма нищо общо.

— Тогава защо за нула време те напуснаха всичките ти амбиции? Защо позволи да се случи това?

Спомних си как татко обясняваше постигнатото от мен с неговия избор на името ми. Всичко хубаво в мен се дължеше на тях и за всичко лошо бях виновна аз. Прехапах устни и заявих:

— Аз не съм се променила. Аз съм си такава.

Отново тишина, фактът, че това може би беше истина, беше по-страшен и от най-ужасните розови бикини и от най-досадния пиян студент.

— Добре — троснато заяви майка. — Изпращам ши плика, решавай сама.

— Благодаря — едва преглътнах аз.

Помежду ни зейна пропаст — огромна бездна. Макар да имаше много начини да я преодолеем, майка дори не направи опит. Затвори рязко телефона и това беше последната й дума. Останах сама да решавам накъде да тръгна.

 

 

И така заразата на конфликта плъзна. След двайсетина минути тръгнах на работа и дочух разправията от стаята на Тизба.

— Разбира се, че заслужаваш да излезеш, но може би не тази вечер — каза баща ми.

— Защо не? Ще се върна за храненето в девет, тя поспа следобед и…

— Чак в девет? Сега е пет и половина.

— Робърт, докато седнем, пийнем и хапнем, то…

— Къде ще сядате? В Истанбул ли? Три часа са много време. Скъпа, нямам против да излезеш и да се забавляваш, но аз отдавна не съм бил сам с новородено и…

— Тя не е новородено. Тя ти е дъщеря. — Тизба нададе тихичък звук, сякаш беше съгласна. — Отгледал си две прекрасни деца. Имаш опит. Хайде, вземи я, че ми трябва още малко време, за да се приготвя.

В този миг вратата на детската стая се отвори и татко ме видя в коридора.

— Одън, би ли могла…

— Не, не би могла — прекъсна го Хайди и ме побутна към стълбите. — Върви, върви.

Хайди сякаш беше друга жена — с черни джинси, високи токчета, тясна черна блуза и сребърно бижу във формата на ключе с червени камъчета. Бяхме поръчали ключетата за магазина и се продаваха като топъл хляб. Косата и беше сресана, а гримът — перфектен.

— Изглеждаш страхотно! — ахнах аз.

— Благодаря. Отдавна не се бях издокарвала и дори мислех, че дрехите няма да ми станат, но стресът гори калории.

Дочух плача на Тизба. Хайди погледна към стаята й, но влезе в спалнята, взе чантата си и извади гланца за устни.

— Забелязвам промяна — усмихнах се аз. — Нямам предвид само дрехите.

— Трябва да отделям време и за себе си. Поговорихме доста.

— С татко ли?

— Не. С Карен. Нали знаеш, че не ми е удобно да моля баща ти за помощ. Свикнала съм да правя всичко сама, а и той не проявяваше особено желание.

— По-точно никакво желание.

— Както каза Карен, за да направиш бебе, трябват двама души, но за да го отгледаш и възпиташ добре, задължително трябват поне двама, че и повече. Най-сетне склоних и й обещах, че ще изляза с приятелките си. А и Лора ме насърчи да не отлагам повече.

— Не знаех, че си го обсъждала с Лора.

— Отначало не си говорехме много. Беше ми дори неприятна — такава една… недружелюбна.

— Абсолютно — кимнах аз.

— Нощта, преди да заминат ме свари в кухнята с Тизба, която плачеше. Гледа ни, гледа ни и аз я попитах дали иска да подържи бебето. Тя кимна, взе сестра ти и се разприказвахме. Не е чак толкова лошо момиче.

— Кажи го на майка, която я ненавижда.

— Нормално. Те са като две калки вода — със студено излъчване и пренебрежително отношение към другите. Като два отблъскващи се магнита са.

Току-що приключилият разговор с майка ми беше доказателство за това. Тонът й беше високомерен и категоричен — ако не съм като нея, не я интересуваше каква съм и толкова.

— Тогава и майка ми би трябвало да има добри страни — рекох аз.

— Разбира се. Тя е отгледала Холис и теб. Била е влюбена в баща ви дълго време. Това не е присъщо на студените, лоши жени.

— Те какви са?

— Изоставени и сами.

— Убедена ли си?

— Да. Аз бях една от тях.

— Не вярвам.

— Някой ден ще ти разкажа — усмихна се Хайди. — А сега отивам да целуна дъщеря си и излизам, преди да съм се размекнала.

Тя се наведе и ме целуна по челото. Дълго след това усещах парфюма й, който ми напомняше за проникновените й думи.

 

 

По-късно вечерта вървях към „Унмаг“ след работа. До мен избибитка кола и в краката ми падна вестник. Беше Или. Той спря колата и аз попитах:

— Вестници ли разнасяш?

— Приятелят ми Роджър се разболя и го замествам. Разнасянето на вестници е едно от неизживените ти неща. Много важен момент в развитието. Моята първа работа беше да разнасям с колелото брошурите с купони и пазаруване.

— Аз също съм работила.

— Какво?

— Помагах на един професор по английски език с библиографичните справки. Работила съм също за счетоводителя на майка ми и в центъра за подготовка на теста „Хънтсингър“.

Мислех, че ще го смая с резюмето си, но се лъжех.

— Изнасянето на вестници е задължителна точка от плана. Поне за една нощ.

Седнах в колата и се отправихме към квартала зад кея. Купчината вестници и листа с адресите бяха на седалката между нас.

— Номер 1100 — каза Или и кимна към къщата отдясно. — Ти си.

Хвърлих вестника, но улучих купчина окосена трева и той потъна. Или спря, слязох от колата и отново хвърлих вестника. Този път улучих пътеката пред гаража.

— Изглежда по-лесно, отколкото е всъщност — въздъхнах аз, докато се качвах.

— Повечето неща са така — рече Или и метна вестника към къщата вляво, като улучи горното стъпало на верандата.

Погледнах го с възхищение, а той се усмихна.

— Нали ти казах — имам практика с купоните. Цели две години.

Следващият ми опит беше малко по-сполучлив, тъй като улучих градината пред къщата, но пак слязох, за да преместя вестника на верандата. Или ме наблюдаваше, докато улучвах ту храстите (лошо попадение), ту стълбите (добро попадение), като слизах и се качвах на всяка втора или трета къща.

— Не е задължително да си добра във всичко — заяви той.

— Та това е разнасяне на вестници… Разбирам да не ме бива по квантова физика или в усвояването на китайски, тъй като изискват и ум, и запомняне, но разнасянето на вестници? Мен ме бива в ученето. Там сме само аз, предметът и никой друг.

Или не отговори веднага, а малко след като не улучих входа на поредната къща.

— И винаги вкъщи. Никога навън, нали?

Изгледах го ядосано, но както обикновено той не се смути и ми подаде следващия вестник. Този път улучих пътеката пред гаража, макар и малко встрани. Или не спря, хвърли вестника към къщата вляво, зави и каза:

— Животът е пълен с провали и това е нормално. Част от живота.

— Аз също съм се проваляла.

— В какво?

— Нали ти казах. В общуването.

— Ти просто не си се старала да бъдеш всеобща любимка.

— Така е.

— Ами тогава значи, че си се провалила, а само си избрала по-усамотен начин на живот.

Или зави още веднъж и метна няколко вестника един подир друг.

— А ти? Ти в какво си се провалял?

— По-добре питай в какво не съм се провалял, но щом искаш да знаеш, ето списъка: алгебра, футбол, Лейси Макинтайър, скейтборд на хай-пайп…

— Лейси Макинтайър?

— В осми клас. Месеци наред се канех да я поканя да танцуваме на училищната забава и тя ми отказа пред всички.

— Кофти работа.

— Много кофти. Не можах да спечеля и симпатиите на бащата на Белиса, който все още ме ненавижда. Не успях да убедя брат си да не се държи идиотски, не се научих сам да си поправям колата…

— Дълъг списък.

— Казах ти. Много съм добър в лошите неща.

— Но пък не се отчайваш.

— Напротив. По-добре да не успееш, отколкото изобщо да не опиташ. Животът е кратък.

Не познавах Ейб. Знаех за него от разказите на Маги и Лиа. Ала в този миг усетих присъствието му — сякаш беше на моята седалка и пътуваше с нас.

Завихме по нашата улица и след малко приближихме къщата. Беше мой ред и аз метнах вестника, който улучи предното стъкло на приуса на Хайди. Или спря.

— Опитай пак.

Слязох, взех вестника и се приближих на пръсти до изтривалката. Пуснах го и чух гласа на татко.

— Е, ти постъпи така, както искаше. А замисляла ли си се какво искам аз?

Беше три сутринта и твърде късно за нормални разговори.

— Не желаеш да се занимаваш с детето, така ли? Ако това е истина… — Гласът на Хайди трепереше.

— Не става дума за детето.

— А за какво?

— За нас. Животът ни се промени напълно.

— Имал си деца и преди това. Две деца… Знаеш какво е да има бебе в къщата.

— Тогава и аз самият бях дете. Сега е различно. Нали искаше да чуеш истината? Тя е, че не съм бил готов за всичко това.

Всичко това. Що за обобщение? В него може би влизаше и океанът, чиито истински вълни се плискаха зад къщата. Трудно можеше да се определи кой и какво влизаше във всичко това.

— Робърт, готов или не, това е твоето семейство.

Като дете избягвах да играя на жумичка. Скриваш се, броят и започва търсенето. Ако те приближат, гледаш да не мърдаш, за да не те видят, но ако те видят — губиш.

Вече не бях дете и не трябваше да стоя и да се спотайвам. Можех да изчезна в безкрайната нощ, която предлагаше толкова много места за криене. Така и сторих.

 

 

— Извинявай за бъркотията — каза Или. — Чистенето и подреждането са също в черния ми списък.

Апартаментът му представляваше голяма стая с легло, дървен стол и телевизор. В кухничката имаше само машина за кафе и кутия с филтри. Или нямаше за какво да се извинява, но несъмнено искаше да смени темата и да ме разведри. Мислех, че не съм разстроена и че се владея след чутото на прага, но щом седнах в колата, се разплаках. Почувствах се ужасно. Или мълчеше, а аз ридаех. Той подкара колата и след като метна последния вестник, спря пред голяма зелена къща на една пресечка от крайбрежната алея. Чудех се как да му обясня плача си — с месечния цикъл или с неумението да улучвам стъпалата на къщите с вестниците…

— Ела — каза Или, слезе от колата и тръгна по стълбите към къщата.

Не се обърна да види дали вървя след него и може би заради това го последвах. Той включи машината за кафе и веднага замириса приятно.

— Седни — покани ме Или и отвори хладилника.

— Имаш само един стол. Къде сядат гостите ти?

— Не каня гости или каня рядко.

Той извади един тиган, сложи масло на дъното и включи печката.

— Разплаках се, защото… — подхванах аз.

— Не е необходимо да ми обясняваш.

Олекна ми, че не трябваше да говоря за чувствата си, и замълчах. След малко казах:

— Освен в общуването има и още нещо, в което се провалих. Не можах да направя така, че родителите ми да останат заедно.

Осъзнах истинността на този факт чак когато го изрекох. Но когато чух татко и Хайди да се карат, в главата ми нахлуха спомените от вечерите у дома, заядливите подмятания, тегнещото неспокойство на приближаващата нощ и времето за лягане, което отлагах все повече и повече, сякаш за да бъда нащрек да посрещам тревогите и неприятностите. Отлагането на спането не помогна тогава. Не помагаше и сега. От очите ми се зарониха сълзи. Три години не бях давала воля на чувствата си и изведнъж се сринах.

— Одън, какво има?

Или държеше кутия с овесени ядки и аз се загледах във веселите личица на Снап, Кракъл и Пол, надвесени над голямата купа на обложката.

— Извинявай, но когато оставях вестника, ги чух да се карат и…

— Кои се караха?

— Татко и Хайди. Те са все така след раждането на Тизба, но тази вечер прекалиха.

— Това че се карат, не значи, че ще се разделят.

— Зная.

— Нашите също се караха. Изясняваха нещата и след това като че ли ставаше дори по-добре.

— Аз познавам татко и реакциите му.

— Хората се променят.

— … Или, не се променят. — Погледнах зелените очи с дълги мигли и лицето, което чувствах толкова близко.

Стояхме в малкия апартамент в късния час. Ако някой пътник в самолет погледнеше отгоре, щеше да види светлинката на прозореца сред нощната тъма. В света непрекъснато се случва нещо — ден след ден, час подир час. Само сънят ни дава временен покой.

Маслото изсъска и Или дръпна тигана от печката.

— Ей сега ще станат.

— Какво приготвяш?

— Овесени сладки.

— И защо? — не се сдържах да попитам аз.

— Майка правеше сладки, когато сестрите ми плачеха. Ти се разстрои и затова.

— Е, дано помогнат — усмихнах се аз.

 

 

Овесените сладки на Или бяха почти съвършени. Изядохме половината тиган и изпихме кафето. Седяхме на пода, а столът стана маса.

— Ти си минималист^[5] — казах аз. — Имаш само един стол.

— Да. Мебелите в предишната квартира бяха на Ейб.

Сепнах се, защото той споменаваше името на приятеля си и пръв път.

— С парите, които спечелваше от състезания, купуваше неща за дома. Огромен телевизор, пееща риба…

— Каква е тази риба?

— Пластмасова. Окачаш я на стената и когато минеш покрай нея, запява популярна песен.

Помних го учудено.

— Е, не си ги виждала и по-добре. Нашата беше до вратата и пееше на всеки, който идваше на гости.

— Интересно — засмях се аз.

— Не съвсем. Ейб купи и от онези огромните, кръгли, пухкави фотьойли, в които всеки потъва и не може да стане. Шантава работа. Дори когато започна да го боли гърба от тях, измисляше други причини — бил разтегнал мускул на последното състезание, ей такива работи… Не спираше да ахка, да се върти и да мърмори, но не се отказа от фотьойлите. После умря.

— Много тъжно…

— На погребенията хората не млъкват да разказват спомени — помниш ли това, помниш ли онова. Ала краят си е край — човекът е умрял. За какво приказват, така и не разбирам.

— Вероятно така пазят спомените живи.

— Това не е проблем за мен.

— Знам.

— Та като говорим за провалите в живота представи си, че ти караш колата, но оставаш жив.

— Или, ти не си виновен. Катастрофата не е по твоя вина.

— И все пак — аз съм тук, а него го няма. Хората ме срещат — родителите му, гаджето му, приятелите му… Как се живее така?

— Сигурна съм, че не те обвиняват.

— Но аз се питам непрекъснато какво би се случило, ако си бяхме тръгнали по-рано или по-късно… Ако миг преди това бях видял онази кола да върви срещу нас — без да спира… Ако той караше, а не аз… Ако, ако, ако… Всичко би било различно, ако…

— Не мисли само за това. Ще превъртиш.

— Зная.

От другата страна на стената до леглото се чуха гласове.

— Там е стаята на детето на хазяите — каза Или и седна на леглото. — Понякога се събужда, иска да пие вода или просто търси компания.

Аз седнах до него и се вслушах. Чувах само тихи гласове.

— Като малък и аз правех така — събуждах се и исках вода.

— Аз — не. Нашите държаха на съня си.

Или легна с ръце, скръстени на гърдите. Потиснах прозявката и погледнах часовника си — показваше четири и половина. По това бреме обикновено се прибирах. Легнах до Или и склоних глава на рамото му. Фланелката му ухаеше на праха за пране, който използваше в пералнята. Устните му докоснаха челото ми. Зад стената се чуваше: „Шшт, шшт, няма нищо, няма нищо, всичко е наред…“. Или може би ми се струваше, че чувам моята мантра^[6], когато родителите ми се караха: „Шшт, шшш…“.

— Ти не си виновен — повторих аз.

— Ти също — промълви Или.

Беше много късно не само за децата. Трябваше да стана и да си тръгна, но нещо ме спираше. Едно завладяващо всепомитащо чувство. Част от мен се страхуваше и ме караше да побягна, но аз не го сторих. Обърнах се и го прегърнах. Или погали косата ми и в този миг на света съществувахме само аз и той.

 

 

Събудих се в седем и половина. Или спеше с ръка около кръста ми и аз чувствах дъха му до брадичката си. Затворих очи и опитах да се унеса, но слънцето светеше в очите ми.

Бавно станах и се загледах в спокойното, отпуснато лице на Или. Не исках да го будя, а и не исках да оставям бележка, за да му кажа колко ми беше помогнал снощи и колко съм му благодарна. Вместо това реших да направя кафе. Щом кафето завря, тихо си тръгнах.

Утрото беше прелестно — плажът се ширеше, огрян от слънцето, въздухът ухаеше на море и виещите се рози на оградите блестяха. Изпитах топло чувство към свирукащата си възрастна жена с дълга плитка и ослепително оранжев анцуг, която премина покрай мен на колело и отвърна на широката ми усмивка.

Унесена в мисли за нощта и за красивото утро, аз влязох вкъщи и в първия миг не забелязах баща си, който беше в антрето — вече избръснат и облечен.

— Много рано си станал. Да не би да те е споходило вдъхновение за нова книга?

— А, не, не, излизам.

— Къде отиваш? В колежа ли?

— Не. Отивам на хотел за няколко дни. С Хайди имаме известни недоразумения и решихме, че така ще бъде най-добре.

— Тръгваш си, така ли?

Въпросът ми прозвуча ужасно.

— Само временно. Така е по-добре за всички. Ще бъда в „Кондор“ и можем да се виждаме всеки ден.

— Значи си тръгваш? — повторих аз и въпросът отново прозвуча не по-малко страшно.

— Трябва да мине малко време. Нещата са доста объркани — каза татко и взе чантата с багажа.

После мина покрай мен и — както преди две години — в този миг на може би последен шанс аз пак не продумах и пак не се намесих. Можех да му кажа да не прибързва, да вземе друго решение, да остане, ала не отворих уста и го оставих да си тръгне и този път.

Стоях и го гледах как върви към гаража, пали колата и се отдалечава. Затворих вратата и я заключих.

Когато минавах покрай детската стая, дочух звук, който не беше плач. Тихо отворих вратата и надникнах. Изби беше в креватчето, гледаше дрънкалките над главата си и размахваше ръчички. Не плачеше, не пищеше, а издаваше тихи, бебешки звуци.

Приближих се и на лицето й се появи нещо ново и прекрасно, когато ме видя — усмивка.