Клайв Къслър, Греъм Браун
Часът нула (44)

Глава 43

— Това е мина! — прошепна Кърт сам на себе си.

Беше открил участъци, които бяха разкопани, а камъните — изнесени; беше видял конвейерна лента, натоварена с дребен чакъл, както и редица от тръби по стената, в които навярно имаше скрити електрически жици. Беше намерил кирки, пневматичен чук и ръчни колички.

Не знаеше как така на остров Хърд има скрита мина, но в момента това нямаше значение. Интересуваха го само две неща — да намери Джо и Хейли, ако бяха живи, и на всяка цена да спре Теро.

Той изхлузи тежкото яке, прибра го и пак сложи раницата на гърба си. Тръгна по тъмния тунел с ръка върху конвейерната лента и с наведена глава, за да избегне всякакви опасни оголени скали, които най-вероятно нямаше да види, преди да е станало късно.

След като подмина още няколко участъка, разкопани докрай, стигна до едно по-голямо помещение, слабо осветено от две голи крушки.

Конвейерната лента свършваше тук, до група големи машини, предназначени да разбиват и отсяват чакъла. И преди беше виждал подобно оборудване. Намираше се в подземна диамантена мина. Ненадейно му стана ясно с какво Теро финансира операцията.

В дъното на помещението видя врата и се запъти към нея. Точно когато посегна към дръжката, вратата се открехна. Кърт отстъпи назад и вдигна пистолета. В помещението влязоха трима мъже.

— Не мърдайте! — изръмжа Кърт.

Мъжете застинаха на място. Последва неловка пауза, като между хора, които са се озовали в задънена улица. Кърт можеше да ги застреля и тримата, но без заглушител изстрелите щяха да отекнат в цялата пещера и хората на Теро щяха да дотичат веднага.

Мъжете се взираха в пистолета, а Кърт ги оглеждаше изпитателно. Вместо огнестрелно оръжие мъжете носеха заострени пръчки от необработен метал. Двама от тях изглеждаха почти вцепенени. Третият бе също стъписан, но като че ли беше по-спокоен.

— Оставете оръжията си на земята — каза Кърт и добави: — Безшумно!

Тримата се подчиниха.

Кърт кимна към една от машините за раздробяване на камъни.

— Ето там.

Мъжете се затътриха към машината. Кърт се дръпна по-надалеч, в случай че решат да направят нещо необмислено.

— Ще завържа двама от вас за тази машина — каза им той. — Който не иска да прекара нощта тук, може да ме заведе при Теро.

— Да те заведе при Теро ли? — попита единият. Говореше с южноафрикански акцент.

— Кой е Теро? — в гласа на втория се долавяше ирландска напевност.

— Този, който те доведе тук — обясни южноафриканецът.

— Тихо! — заповяда Кърт. — Кой от вас иска да ми покаже пътя?

Тримата мъже се спогледаха, сякаш объркани от въпроса.

— Защо да те водим там? — попита третият.

— Защото имам среща — обясни Кърт — и не искам да я пропусна.

На лицата им отново се изписа объркване. Очевидно саркастичният хумор не беше най-силната им страна.

— Имаш предвид, кой от нас е готов да дойде с теб и да умре пръв? — реши да уточни южноафриканецът.

Кърт го зяпна. В тези думи нямаше никакъв смисъл.

— За какво говориш?

— А ти за какво говориш? — попита на свой ред южноафриканецът.

Кърт се почувства така, сякаш се намира в „Зоната на здрача“. Отново погледна към тях. Мъжете бяха покрити с мръсотия и облечени в парцали. Оръжията им бяха примитивни. Ненадейно всичко му се изясни.

— Вие тримата сте миньори — каза той — и се опитвате да избягате. Чия беше идеята?

Двама от тях посочиха към ирландеца.

— Плъхове издайници! — измърмори той. — И двамата!

На лицето на Кърт грейна широка усмивка.

— По-скоро три слепи мишлета — отговори той. — Въпросът е следният: къде смятахте да избягате?

Започна да разпитва миньорите и скоро научи имената им, както и малко за операцията. Масинга, южноафриканецът, беше в мината от самото начало.

— Преди осем месеца откраднах ключ от един пазач — обясни той. — Но той така и не съобщи, че го е загубил, защото Теро щеше да го убие.

— Много си търпелив, щом си се сдържал да не го използваш веднага — отбеляза Кърт.

Девлин, ирландецът, се обади:

— То си му е по наследство.

Масинга се усмихна.

— Надявах се да дойде ден, в който бягството ще означава нещо повече от това да умра навън в студа. Девлин казва, че е дошъл с кораб. Казва, че знае как да стигне до него.

— Неприятно ми е да ви съобщя — каза Кърт, — но сте поели по грешен път. Тук няма нищо друго, освен разкопани тунели.

Другите двама затворници погледнаха заплашително към Девлин.

— Така става, като ме слушате оправда се той. — Тук съм само от два дни…

— Как изобщо стоят нещата с тази мина? — продължи по същество Кърт. — Не си спомням Теро да има какъвто и да било опит в минното дело.

— Има си хора за това — обясни Масинга. — Макар че отношенията му с надзирателите са доста конфликтни. Държи ги на къса верижка и от време на време я дърпа, но общо взето ги е оставил на мира. Те ни командват и продават диамантите. Теро им позволява да задържат част от тях — така поне чух.

— Робски труд — измърмори Кърт. — Чудесен начин да увеличиш печалбите.

— Ние умираме, а те водят още хора — добави Масинга. — Отвличат ги или ги подмамват.

Кърт разбра. Това беше още една причина да извадят Теро от бизнеса, но в момента това беше по-маловажно от спасяването на Австралия.

— Да са довеждали нови хора през последните няколко часа? — попита той.

— Конкретен човек ли търсиш? — не сдържа любопитството си Девлин.

— Дойдох тук с неколцина приятели — обясни Кърт. — Хората на Теро ни нападнаха. Разделиха ни. Мисля, че най-вероятно са ги заловили.

— Това не е хубаво — каза Масинга. — Теро ще ги изтезава, докато не поддадат или не умрат.

Кърт огледа изпитателно лицето му. Носът му очевидно е бил чупен някога, а назъбеният белег, близо до ухото му, беше следа от груба, причинена с голяма сила травма.

— Предполагам, че знаеш къде ще се случи това.

— Знам — потвърди Масинга.

— Искам да ми покажеш.

— Това означава да се върнем в средата на този лабиринт — обади се третият мъж. — Никога няма да успееш да минеш покрай хората на Теро.

— Може и да не успея — поправи го Кърт — но ще опитаме. Вие всички идвате с мен!

— Мен ме устройва — съгласи се Девлин. — Имам да уреждам сметки с един от тях.

— И аз — присъедини се Масинга.

— Мен просто ме завържете за машината — каза третият. — Ще ви изчакам да се върнете.

Кърт го изгледа заплашително.

— Каква е разликата? Трима срещу трийсет или четирима срещу трийсет? Все едно е. Изобщо не ви трябвам.

Всъщност мъжът беше прав. Но на Кърт му хрумна друга идея.

— Колко затворници има долу?

— Шейсет-седемдесет… — отговори Масинга.

— А колко от тях биха се зарадвали да си отмъстят?

— Поне шейсет-седемдесет! — усмихна се южноафриканецът.

— Следващата ни спирка са жилищните помещения.

* * *

Джо и Григорович все още бяха в стаята за разпити и се потяха на температура, която навярно бе поне трийсет и седем градуса. По лицето на Джо се стичаше пот и капеше по носа му и той не можеше да повярва в цялата ирония на ситуацията.

— Само преди час си мислех, че ще умра от измръзване.

— А сега ни пържат — съгласи се Григорович.

В малката стая вече бе започнало да става задушно. Джо реши, че е дошъл моментът за драстични мерки: започна да се гърчи и извива, докато накрая успя да потърка едната страна на мокрото си лице в опакото на ръката си. Когато потта от лицето и косата му навлажни ръката, той промени позата си.

Притисна пръсти колкото можеше по-плътно един към друг и вдигна ръката си в белезниците. Дърпаше, извиваше и се чувстваше като акробат.

— Така никога няма да успееш — обади се Григорович.

— Имам едри китки и средно големи ръце — успокои го Джо. — А с тия стари белезници човек може доста да си поиграе.

Потта изпълняваше ролята на крем, който правеше кожата хлъзгава. Джо продължи да върти ръката си. Най-накрая успя да я извади.

Усмихна се победоносно.

— Кръв, пот и сълзи — каза той. — Нищо друго не ти трябва.

Григорович погледна надолу.

— Ами краката? Предполагам, че нямаш едри глезени и тесни пръсти.

Джо не беше мислил чак толкова напред.

— Стъпка по стъпка — отговори той. — Стъпка по стъпка!