Владимир Свинтила
Лицето на горгоната (7) (В полицейската психиатрия)

Пътуване след прага на нощта

Когато ме пипнаха в полицейската психиатрия, аз бях неподготвен. Неподготвен ще рече без изградени представи, непредполагащ съществуването на тип реалност.

В това бе главната ми слабост. Ние не допускахме никоя от крайностите, които преживяхме, защото предпоставяхме, че „комунистите все пак са хора“ и че „не може да бъде напусната границата на човешкото“. Тези наши „предпоставки“ бяха емпирически оборени. Комунистите не са хора, това е дори смешно да се твърди. Тяхното човешко „облачение“ е една привидност.

При попадането ми в КДС и в лагера аз имах известна ориентация — бях чел Андре Жид, „Моето завръщане от СССР“. Андре Жид бе доловил бързо комунистическото лицемерие и лъжа. Коррадо Алваро също така („Човекът е силен“) бе събрал по невероятен начин сведения за живота в Русия. Тия две книги ми бяха едно ръководство — за моето собствено поведение и за това, което можех да очаквам. Както се оказа, те бяха толкова малко, че бяха равни на нищо. В осъзнаването на комунизма като злото на историята е достатъчно да бъдат сравнени „Красивият нов свят“ на Олдъс Хъксли с „1984“ на Джордж Оруел.

Още в КДС за мен практическо значение придоби Фройд. Следствието бе придружено с техники, стигащи до подсъзнателното. Те бяха емпирически и просто намерени, но независимо от това — ефикасни.

Как беше възможно това? Как тия селяндури, пунгаши и селски гащници се добираха до психиката на интелигента?

Отговорът е прост. Селото е непрекъснато в контакт с подсъзнателното. Да оставим настрана внушенията на приказките, на приказките с ужаси: как били сварени, ядени, как били съсичани, как месото на съсечените било носено в торби. Да оставим настрана митовете: юдите (черните!), които причакват младата майка при кладенеца, как тя им се моли да я пуснат да види още веднъж малката си рожба и как сама отново ще дойде при запуснатия кладенец.

Те имат още и баянията и вечните календари, и причитанията, и магиите. Леенето на куршум, гасенето на въглен, леенето на восък. Селянинът е в постоянен контакт със своето подсъзнато, той има навика на боравене с подсъзнателното. И тук, при селските гащници в КДС, действаха тия древни селски навици.

Обвиняемият е притискан с всички средства да признае една вина. Ако той се брани срещу признанието, то е не само защото се брани срещу една лъжа. По принцип бариерата, за която говорил Фройд, представлява едно спасение от самообвинението, от самопризнанието дори за реални постъпки. Несъмнено тази бариера представлява една сигурна защита на съзнателното „аз“. Вече при боледуване, при невротизиране, човек трябва да я преодолее, да признае, да осъзнае и неосъзнатите си вини (тези „спомени“, които са отхвърлени в подсъзнателното) и така да стигне до катарзис — до този катарзис, от който почва излизането от неврозата.

Когато човек се брани срещу измъкваното със сила самопризнание, той се обляга и на тази бариера. А тъй като при българите (това се потвърди в изпитанията) тази бариера е почти непреодолима в по-голямата си част, следствията се проваляха или се стигаше до минимални и незадоволителни резултати.

Инквизицията на КДС почиваше на опита в Русия. Руската психика е лабилна. Руснакът е склонен да възприеме при всички условия своята виновност. Спомняте си как лесно бояджийският работник признава да е убил лихварката и нейната сестра в „Престъпление и наказание“ на Достоевски. Да поемеш и да изстрадаш чужда вина в Русия е нещо обикновено — в руското народностно „правосъзнание“ човекът въобще е виновен и всеки повод за страдание и пречистване трябва да бъде приет.

Това действа и при едрите риби: разните бухариновци и сие. Този модел се оказва действен в Чехия, Унгария, Полша. Признаваха престъпления, предателства и каквото си пожелаеш. Но не така стана в България. Нещастният Михаил Шипков пръв в историята на техните мръсни процеси опроверга показанията си. (Неговото име бе записано със златни букви в Белия дом!). След шест години единочка един от земеделците бе тръгнал да прави самопризнания пред комунистическия „съд“. Но се чу реплика от скамейката на подсъдимите: „Я си овладей нервите бе, ахмак!“. И това бе достатъчно.

Тяхната техника бе проста. Те нагло те питат: „Я кажи сега защо си тук?“ Това е селяндурско-пунгашкото в идеологията на Ленин. Великата наглост!

По принцип българинът отговаря „Не знам“, което е истината. Тогава пунгашите се нахвърлят върху му с юмруци и с гуми. Почва страданието на тялото, но душата е спасена.

Все пак вътрешният мир е разтревожен. Когато се касае за човек, който никога не се е занимавал с политика, този човек е беззащитен (а такива са много от случаите). Той почва да предполага „съдебни грешки“, почва да дири, да се пита да не би пък случайно, въпреки всичко, той да е извършил нещо укоримо.

Това е достатъчно. Разкрит е екранът на самоизследването и подследственият е в борба със своята бариера. Той не знае и не подозира това, че е ръководен в тези си анализи от психиатър, с него не се извършва една медицински насочена декапсулация. Така, вместо да се стигне до декапсулация и катарзис, се стига до преутвърждаване на бариерата, до преутвърждаване на отхвърленото в подсъзнателното, което едва ли може повече да бъде декапсулирано.

Аз не зная емпирически ли е намерен този път. Защото при руското лицемерие всичко е възможно. Сталин ругаеше „перманентната революция“ на Троцки, но неговото бе точно една перманентна революция. В Русия винаги са се „ужасявали“ от доктрините на геополитиката. Но цялата им практика е на геополитици. И макар в психологията да размахваха старите гащи на Павлов, те показваха в редица случаи запознатост с психоанализата. Така че и това е възможно.

Ако бяха градили следствените си методи по Фройд, то те изхождаха от друга народопсихология — руснакът по принцип е невротик поради историческите си преживелици, природата, подложката навсякъде (субстратът) от неславянско население, поради вярванията си (руснакът не е християнин, както си мисли, а гностик и манихеец). Опитът в Русия не бе подходящ тук.

Ако не стигаха до търсените признания, все пак успяваха да създадат „цвангневрозе“^[1] у подследствените. В лагера болшинството бяха относително невротизирани — меланхолия, песимизъм, вътрешни сривове и при хора, които бяха наясно с комунизма.

В лагера аз видях как тия хора успяваха буквално да невротизират много хора. Защото неврозите се предават като инфекциозни заболявания. Децата ги възприемат от родителите. Впоследствие наблюдавах това при синове и дъщери на концлагеристи. Васил В. направи завинаги една тежка невроза поради бащата. Бащата искаше винаги, когато отвори долапа, да го види пълен с хляб. Ако бе останало някакво празно място той пращаше за още хляб сина си с усмивка: „да има“. Васил знаеше какво стои зад това „да има“. Това „да има“ го изпрати в психиатрията.

Гащниците инстинктивно се бореха с психиката на българина. При един сломен народ това обещаваше „лесно управление“ на пунгаша. А пунгашите имаха една-единствена идея: да управляват лесно и без усилия. Те имаха нужда от едно население от зомби.

Такъв бе опитът ми, когато се озовах в психиатрията, хитро хванат и поради моята отстъпчивост пред приятелството. Той изглеждаше доста значителен — но се оказа незначителен пред квалифицирания психиатър, който борави с електрошокове, психотропни, психо-фармацевтици. На мен тук ми бе неясна и общата „стратегия“.

Тя се оказа много проста: един месец на опиати, причиняващи денонощно махмурлук до пълно отслабване на волята. Спада интензивността на възприятията, на дразненията. Тогава идва атаката с психотропните средства. Тоя пакет „медикаменти“ не ми е напълно ясен и за неговите възможности мога да съдя единствено по приложението им върху мен. Ларгактилът ме хвърляше в безметежност, освобождаваше ме от всяка екзистенциална тревога. Под неговото въздействие човек изгражда само прости логически структури, достатъчни все пак да обозре положението си и да организира себе си. Но отпадането на екзистенциалния страх е посвоему страшно. Азът е страхът!

Още в първите дни разбрах, че съм в ръцете на Държавна сигурност. Благодарение на няколко посещения на Шипковенски и някои негови думи разбрах какво ме очаква и какво трябва да правя — да се поддам на невротизирането и да го контролирам. При първите дози ларгактил разбрах накъде се насочват нещата (зомби!) и съставих своя генерален план.

Той беше прост. В няколкото тома английски поети, сред които Уърдсуърт, имах всички ценности на живота си. Езерните поети бяха висшия синтез. Освен това, по искане на Шипковенски, ми бе позволено да чета Фройд. Без да разберат, бях поискал от дома един дебел и подвързан бележник и няколко химикалки. Това бе подготовка за „Траумбух“ — „Книга на сънищата“.

Анализът на сънищата е от огромно значение в терапията на Фройд. Сам Фройд се е излекувал от своята невроза, съставяйки своя „Траумбух“.

До каква степен по този начин той се е издигнал над страданието свидетелства неговият лекар. Фройд е претърпял през последните десет години на живота си повече от десет хирургически интервенции в гърлото — страдал е от рак. Той казва на хирурга си: „Не ми причинявайте излишна болка. Необходимата и неизбежната болка аз ще понеса“. След автотерапията Фройд има истинското си здраве. В неговата доктрина след лекуването на неврозата настъпва здравето в собствения смисъл на думата — възстановеното здраве.

Това бе моето ръководство. Започнах своя „Траумбух“ (още го пазя в архивите си!).

Аз съм добър „сънувач“. Когато е необходимо, имам дълги и обстоятелствени сънища с много символи, с богати сънищни юнктури и със загадъчни конструкции. При ставане от сън добре съм ги запомнил. И след това ги нанасям в дневника.

Анализирането им става през деня. Тълкуванието става по Фройдовите концепции (и тези на дъщеря му Ана Фройд). Някъде рано следобед нанасям анализа в дневника.

Ако психиатрите знаеха за този ми бележник, щяха да ми го отнемат. Виждаха, че пиша, но като ме питаха, отговарях: „Нали знаете, че съм журналист, писането ми е всекидневно занятие. Не мога да променя стереотипа“. Възпитанието не им позволяваше да ме питат върху съдържанието на писаното от мен и да се ровят в бележника ми.

Когато болните ме питаха какво пиша, казвах:

— Измислям вълшебни приказки за собствено утешение.

Не зная дали е имало друг случай в клиниката: борба срещу психотропните средства чрез средствата и техниките на психоанализата. Аз бях химически невротизиран всеки ден и всеки ден се възстановявах от моите самоанализи.

Макар въведен в постоянно равнодушно състояние, със силен спад на самосъзнанието, в мен гореше неугасима искрата на здравото съзнание. Естествено, прикривах това. Но трябва да кажа, че всеки ден искрата ставаше по-малка. Знаех, че се приближавам до състоянието на зомби.

Добре, че комунистическата психиатрия не приемаше лоботомията (хирургическо отделяне на челно-мозъчната кора от връзките й с останалия мозък), иначе можеше и това „лечение“ да ми приложат.

Все пак ставаше спускането в кладенеца. Нали помните приказката за Юнака, гарванът и долната земя.

Като падаш — казва старицата, — гледай да паднеш на белия овен, че той ще те изнесе на горната земя. Че ако паднеш на черния, ще те изнесе на долната земя.

Оттам, от смъртта на юнака го извежда гарвана, който в митологията на алеутите е творец на вселената (демиург) и донася от звездите в клюна си огъня на земята. Това сочи за прабългарския произход на нашия приказен фолклор.

И сега аз бях на долната земя.

Обезболяването на ларгактила не премахва страданието. Страданието е отхвърлено някъде назад, отвъд съзнанието. В съзнанието няма никаква причина за страдания, но нейде там в дълбочините има едно страдание. Боли самото съществуване. Болезнени са жизнените процеси. На това не може да се противостои и на това моите анализи не могат да помогнат.

Моята идеалистическа философия, моето крочеанство, моето джентилианство, не могат да се примирят с това, че психиката е „химия“. Цял живот съм в битка с различните форми на материализма, като се почне от позитивизма на Конт, та се свърши с мръсленинизма. Аз не мога да се примиря, че моето самосъзнание ще се изменя под влиянието на две нови молекули. Тогава къде остава Азът? Къде остава субектът? Една нощ отвъд нощта. Сега е поставена на проверка и моята философия. И се оказва, че душата има също своя емпирика.

Тук, след поредица медикаментозни вмешателства, схващам неизкоренимостта на Аза и присъствието на Абсолюта. Те просто не могат да ме повалят по гръб. Бях предприел психомахията, за която разказвам другаде. Но като оставим настрана моите усилия, терзания, планове и техники на действие, остава простият факт: Азът е неразрушим. Това прилича на ония картонени човечета, които имат оловно зърно в основата на тялото, така че както и да ги поваляш, те отново се изправят на крака. (Тази детска играчка придоби особена метафорност, та комунистите забраниха на производствените кооперации да я произвеждат!)

Материята се оказа разрушима, но Азът — не! Аз се възправях отново и отново и те трябваше да умножат интервенциите си.

Веднъж, когато Шипковенски ме посети, почнах да му говоря за мировата хармония и той каза на жена си: „Под хипноза е“. Вероятно бях пред събуждане от хипнотичния сън, или пък той не бе пълен. Останало бе едно отворено прозорче „към света“.

Сега, като напрегна паметта си, си спомням странни неща. Внезапно откривам, че съм седнал срещу лекаря. Кога и как съм седнал — не зная. При това неговата визитация приключва. Той става и се отправя към вратата.

Предполагам, че това са моментите на пробуждане от хипнозата.

За какво им беше тази хипноза?

Първо, за да проверят не съм ли конспиратор. Но хипнозата им бе нужна вероятно и за това, за което не стигаха техните препарати — да ме превърнат в зомби.

Комунистите на всяка цена искаха да ми превият врата. Признаваха, че са постъпили зле с мен и щом признаваха, щом признаваха и вината си пред семейството ми, защо аз не исках да вляза в тържествуващата комунистическа партия. Защо аз не исках да видя „кълновете на новото?“ Ще рече идиотските книги на хамелеона Иля Еренбург, „Разледяване“ и другите му глупости, разните „Битки по пътя“.

Те ми навираха в носа разните здравкопетровци, тончожечевци, георгиджагаровци, христорадевци, ангелтодоровци, разните „априлци“! Те искаха да призная тяхната достоверност, тяхната „историческа значителност“. Те ме „предупреждаваха“, че сега върша огромна историческа грешка. Вините на миналото са превъзмогнати — в света тържествува правдата на тончожечевци! Аз не се поддавах. И те влизаха в душата ми медикаментозно. И въпреки това аз възстановявах манталитета си, своето „аз“. Тогава те прибягваха до хипноза. И като не стигна и това, почнаха мъченията с електрошокове. Един електрошок е равен на инквизиция от двадесет дни.

Затворен в полицейската психиатрия, аз съм лишен от всяко социално пространство. Защитен съм от промените във времето и в настроението. „Спасен“ съм от случаите, които неоправдано повдигат духа. И съм изцяло подвластен!

Няколко пъти подхвърлям термина „селяндури“. Не съм презирал никога селянина. В Богданов дол видях отново Йовковия Серафим, с безкрайната си благост и безкрайното си страдание. Този селянин, да кажа накратко, бе също така жертва на селяндура и на селския простак, които нямат нищо общо със селото, които са го отрекли в себе си, защото са отрекли труда и ценностите. Селските пунгаши.

Сега съм в ръцете им. Отвъд прага на нощта. Битката прилича на битката срещу омагьосването в приказките. Аз съм отново „Златното магаре“ на Апулей, което върти камъните в мелницата, но помни човешката си принадлежност.

От време на време електрошок ме хвърля в обятията на смъртта. Стоя известно време под студената земя, после възкръсвам. И почвам първата си мисъл отново с „Аз“!

Те ми носят там „Литературен фронт“ и ме карат да го чета. Искат ми мнението за някои статии, разкази, „стихове“. Те искат да знаят какво мисля за корифеите на движението, чиито имена няма да повтарям. Казвам, че не мога да съдя, като изляза — тогава. Но в себе си съм напълно отсъдил.

Сталинистите ни късаха на парчета, бичуваха ни, убиваха ни с лопати. Хрушчовистите бяха много по̀ финесни. Те вложиха в изтезанието внушението на психологията — Газдов убиваше (Газдов^[2] не е ли хрушчовист, господин Радевски?), като ти поднасяше огледалото да възприемеш себе си за последен път. Хрушчовистите, априлците, реформистите, бяха стъпили „на здрава почва“ — и почваха разправата си с инакомислещите радикално. Хрушчовистите, „новите хора“!

И това трябваше да се приеме, и тази чаша да се изпие, и това да се претърпи.

Заставах на прозореца и дълго съзерцавах къщите отсреща. Те оставаха непокътнати като моето аз — къщи, строени през 30-те години, обитавани от хора, които са знаели думите любов, истина, човечество, общество. Думи, които психиатрите искаха да изтрият от съзнанието ми, за да го кодират с техните, на комунистите, лозунги. Но — очевидно — и това бе утопия.