Владимир Свинтила
Лицето на горгоната (2) (В полицейската психиатрия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Estranged2 (2019)

Издание:

Автор: Владимир Свинтила

Заглавие: Лицето на Горгоната

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: април 2010

Редактор: Людмила Петрова

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-954-321-684-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7699

История

  1. — Добавяне

Феноменология на болката

И така, аз съм в полицейската психиатрия. Знам, че е излишно да протестирам, и че не мога да направя нищо. Изцяло съм в техните ръце. Могат да постъпят с мен както искат.

Това не са празни приказки. Край мен има санитари, които не крият, че под престилката им има милиционерска униформа. Те просто чакат повод, чакат удобен случай. Какво може да се случи?

Един, да го наречем писател[1], мой личен враг, си изпати по най-лошия начин.

Той бе изпаднал в немилост. Години наред под формата на „сатири“ той бе изпълнявал поръчки на ДС — да оскандали този или онзи интелигент. Мисля, че бе обвинил повече от петнадесет души в това, че са били асистенти на Венелин Ганев — за него нямаше по-голямо престъпление от това да си бил асистент на бившия председател на регентския съвет.

Неизвестно кога и защо, той стана неудобен. Изхвърлиха го отвсякъде. Негов силен приятел го взе със себе си в една наша легация, където той преседя две-три години. Но пълномощният министър се върна и той нямаше как да остане в чужбина. Представи в едно издателство събрани свои, да ги наречем сатири. Но редакторката, силна политически в онова време, демонстративно пред самия него хвърли папките в коша. Даде му да се разбере.

Тогава той почна странни демонстрации. Ходеше с изваден навън хастар на джобовете си — да демонстрира своето нямане. На някакво събрание на писатели произнесе крайно еретическа реч с извадени навън джобове. Навън вече го чакаха синьошапковците. Още не вярвайки на ареста, той каза весело: „Карайте ме в лудницата. Явно е, че съм се смахнал“. И го откараха точно там.

След два дена го върнаха на близките му в ковчег. Слухът казва, че ковчегът е бил отворен и той е бил намерен със счупен череп. На роднините казали, че непослушните в психиатрията ги биели. Оттук нататък почва мълчанието: на семейството му, на интелектуалните среди, на българската общественост.

Той бе мой личен враг. Изрече срещу ми клевети, на които не ми бе позволено да отговоря. Можех да се чувствам удовлетворен — съдбата заплати. И стана така, че аз купих част от книгите, които той бе донесъл от чужбина. Продадоха ми ги наследниците. Тези книги бяха с голяма стойност. Но той не знаеше езика и не можеше да оцени авторите. Бе останал кафе-литератор, човек без подготовка.

Като разказвам тази съдба искам да кажа, че опасенията ми не бяха празни. И по мое време с един или друг се случваха странни неща. Умираха от инфаркт или правеха сериозен мозъчен инсулт ей така — без предварително страдание. Това бе крайно подозрително.

Тук изискват да се подчиниш напълно и във всичко. Тук са проникновени, схващат дали си искрен или манкираш. И да си подготвен що-годе, в психиатрията не можеш да се правиш на луд. Имитациите лесно се поддават на разобличение.

Трябва да възприемеш неврозата около тебе както възприемаш заобикалящия те въздух. Трябва да се разболееш, да оставиш да те разболеят, ако искаш да останеш жив. Невротизирайки се, трябва да умееш и тук да спазваш мярката, да спазваш границата — да контролираш процеса на своето, да го наречем, експериментално невротизиране.

Това е игра на нерви, игра с душата ти.

Психозата, шизофренията, това е „маска“, зад която остава винаги здравата душа, прикрита зад маската на болестта.

Този факт е известен отдавна на медицината. В зорите на модерната психиатрия се случва това. Един американски клиницист иска да изпита действието на концентриран кислород върху организма. Предоставят му един шизофреник. Когато болният възприема обогатения въздух и почва силно да диша, се случва невероятното. Той се обръща към лекаря и го пита за резултата от днешния мач. Този, който отдавна не помни себе си, не помни собствената си самоличност, който е „Наполеон“ или „Галилей“, е в течение на такива всекидневни събития като футболните състезания. След десет минути пред лекаря е отново познатия шизофреник. Но откритието е направено. Зад лудостта стои непокътнат здравия разум.

Ето, това може да ти бъде ръководство. Ако те спуснат в безумието, можеш пак да се върнеш на белия свят, ако „помниш“. В психиатрията е ясно, че помненето, паметта, е основната категория на битието. Нещата съществуват само защото са в паметта на света. Днес бих казал: предметно-материалният континуум е паметта на Бога.

Тогава можеш ли повече да се съмняваш в мита, в нишката на Ариадна? Всичко, което е Тезей, всичко, което той е извършил в лабиринта, е дело на паметта. От мрака към светлината води само нишката на Ариадна, която човек напипва с пръсти в тъмното.

Такава е сега задачата на оцеляването.

В инквизицията бе друго. Нервната система трябваше да издържи. Мускулите трябваше да издържат на обтягането, причинено от белезниците върху ръцете, сложени зад гърба. Мускулите трябваше да издържат на постоянните спазми от десет дни и да не атрофират. И после подутите като боксови ръкавици ръце трябваше да издържат на изпитанието: събраната кръв трябваше да се пръсне, без да образува съсиреци, които ти носят емболията, смъртта на щастливите.

В лагера бе друго. Там организмът трябваше да устои на глада и на преумората. Там от самите недра на живота ти трябваше да се издигнат жизнени сили до нивото на сърцето ти, за да продължи неговият упорит пулс.

Тук всичко е до паметта. Ще останеш да живееш ако имаш памет за себе си. Ако изгубиш тази памет, ти си просто зомби.

Нейде в библиотеката ми е „Тайнственият Таити“, едно изследване на американски антрополог. От там добих понятието. „Зомби“ е съживен, възкресен мъртвец. Който възкреси умрелия, има право да го използва като работник на плантациите. Зомби се прибират да преспят в гробовете. Зомби нямат своя воля, нямат мисъл. Тържествуващият, реформираният социализъм иска да ни превърне в „зомбита“.

Към 1958 г. хрушчовистите или априлците се заеха да довършат незавършените дела на сталинизма. Да изчистят тази интелигенция, която след Хрушчовите „реформи“ отказа отново да повярва в реалността на чистото комунистическо утре.

От една страна те подготвиха пътя към психиатриите. (Един психиатър призна в пресата, че подготвят почва от 1957 г., на другия ден след XX конгрес и след априлския пленум.) От друга — влошиха докрай условията в Белене и откриха Ловеч. Спокойно живеещият и днес Георги Цанков бе казал пред свои сътрудници, че всичко известно за лагерите ще потъмнее пред легендата за Ловеч.

Ах, да! Там се роди новият мит. Който се види в огледалото, се вижда за последен път. И наистина. Трябва да се приближиш до медузата, медузата Горгона, като извръщаш лицето си от нея — без да я видиш. Трябва да я убиеш така — не виждайки я. А всички в Ловеч бяха сбъркали. Бяха я гледали твърдо в очите.

Със сталинистите беше просто. Или издържаш, или не издържаш. Или ав, или дав! Но с тия господа, с партията на победилата правда на комунизма, партията на реформаторите, на Здравко Петров, на Тончо Жечев, на Христо Радевски, нещата са по-трудни. Те пипат с меки ръкавици. Тук, ако извикаш, прибират вика ти в носна кърпа. Тук е светът на мълчанието, светът без отклик. Не просто без обществен отклик, а изобщо без ехо. Който умира, мре за себе си и в мълчание.

Тук аз слизам решително в лудостта. В съзнанието ми остава една светлина. То е като гмуркането на леководолазите, което познах по-късно. Високо над теб има една светла сфера.

Въпросът е, че целият този експеримент е страдание.

Физическата болка е тази — психическата.

Всяко страдание — бъбреци, жлъчки, стомашни язви — е страдание на кризи. Минава сърдечната криза и дробовете вдъхновено поемат уханието на живота отново. Но тук?

Тук болката е непрекъсната. Денем и нощем. И в съня не престава. Болката е нескончаема до степен, че може да ти даде представа за безкрай и за вечност.

Болката, доколкото я познавам от инквизиции и изтезания, е двуизмерна. Дори когато е в дълбочина, тя е някак си плоскостна. Боли на определено място, в една точка, рядко боли целият орган. Не знам дали това е възможно.

При психическите заболявания болката не може да се локализира. На теб просто ти е зле. Но постоянно. И това постоянно, то става страшното. След двадесет и четири часа животът в теб пищи.

Когато заболяването идва спонтанно, проблемът е един. Когато то е плод на техните психотропни средства, на техните психо-фармацевтици, въпросът е друг. Спонтанното заболяване има вероятно определени функции — да доведе организма до едно „катарзисно“ състояние. Чрез реконвалесценцията човек е отново приобщен към живота. И така, заболяване, реконвалесценция, здраве са три етапа от един цикъл.

„Експериментално“ причиненото заболяване е друго. То не е в логиката на организма и не е в логиката на живота.

То не е от живота. Идва от мита. Ако си спомняте приказките: как този или онзи бил омагьосан. Как бил притеснен в несвойствен за него образ (жаба или магаре!).

„Експериментално“ причиненото заболяване е двойно насилие: над организма, над живота, над паметта.

Боледуването не е насилие над волята. То може би е осъществяване на волята — на организма, който иска да страда или да умре.

Внесената отвън психоза, неродената вътре, е като отравяне с арсеник или с гъби — то води до покаяние, че си се родил и че си живял.

В лагера не е така — ти гледаш към онзи ръб на хоризонта, където ще стане пречупването на съдбата. Онзи преломен момент, когато внезапно ще се озовеш на свобода сред стихията на тревите и на дърветата. Когато камъните ще ти кажат, че са те познали, когато оградите весело ще извикат: „Здравей!“. Тогава ще скочат срещу ти спомени от детството ти и ще ти увиснат на врата. Ти си освободен затворник. Светът не познава по-слънчева фигура от това.

В психиатрията няма гънка в бъдещето. Всичко край теб е равно като тепсия. Светът е сив в своите всекидневни одежди и само слънцето гори бакърено над него. Сиво и бакърено червено.

Принуден съм да мисля върху феноменологията на болката. На тази тема у нас има написана една книга. Авторът е Младенов, който е възпитаник на Салпетриерата (или Сал-петри). Освен лекар, той е и музикант. През 20-те години той и жена му дават първите изпълнения на предкласици в България. Неговият концертен живот е безкрайно забележителен. В чужбина е бил наричан Българският Швайцер. В Канада има издаден на френски негов труд (писан на френски), „Музика перренис — Бах, Бетовен, Моцарт“. Той е братовчед на известния индоевропеист Стефан Младенов.

Ходех му на гости. Събирахме се там Густав Хайнзе, емигрант от Германия (този Хайнзе, чиито стихове съставляват две трети от антологията на Иван Гол „Сърцето на врага“), приятел на Рилке и на Херман Хесе, проф. Завялов, ендокринолога, който почти магически излекува моята сестра — и скромната ми милост.

Навън тълпата трескаво ревеше: „Ста-лин, Чер-вен-ков!“. Тълпата крещеше в лицето на историята. Ние слушахме тюдоровите композитори.

По време на тези концерти прочетох „Феноменология на болката“, която Младенов, музиколог, клиницист и философ (най-значителната част от библиотеката му купих след неговата смърт аз) бе написал и издал във Видин през далечната 1928 г.

Сега проверявах неговите доктрини. Няма да ги излагам тук. Ще кажа като него, че болката понякога има и стереометричен вид, понякога има три измерения, понякога четири — болката на относителността. Относителното е душата.

С тази болка трябва да се справиш там в лабиринта, в подземието на Минотавъра.

Четях вечер Уърдсуърт, езерните поети. Това са стари издания със стоманогравюри. С благородни сиви вальори, които модерните графици вече не познават. Аз потъвах и се изгубвах в тези пейзажи с планини, езера, реки и с една кацнала на хълмчето църква. По пътеката към църквата аз се отправях вече може би към Бога. Вече може би ставах верующ, връщах се към прекрасните православни видения на моята баба.

Въпросът е да се върнеш чрез паметта.

За това, че аз принадлежах на едно културно съсловие, което болшевизмът искаше на всяка цена да изтрие, свидетелстваха моите езерни поети. Те ми съобщаваха, че още като момче, след френски, италиански и испански, аз бях залюбил езика на англичаните. Че ние с моя скъп приятел Ангел[2] — когото щях да видя веднага след излизането си — потресени откривахме английската култура, така непозната в онова време.

В лагера моята памет бяха французите. В полицейската психиатрия моята памет бяха английските лейкисти.

Някой в мен изричаше страшното мото на Сауди:

— Тия, които страдат мъжествено, спасяват човешкия род!

Ах, епохата на нашия юношески байронизъм. Можеше ли да се забрави това? От Байрон минахме някак директно към Джеймс Джойс. Най-напред „Портрет на художника като млад“. Аз и Ангел. Сред възторзите на онези дървета и на онези цветя, на онези облаци.

Това трябва да се помни и да се възстановява.

Те ми даваха психо-фармакологични препарати. Сигурно ми даваха псилоцибин, защото виждах къщите отсреща като готически и виждах всичко готически стилизирано. После срещнах това, мисля, в Анри Мишо. И освен това ми даваха LSD, защото виждах горящите на тротоара фасове едри като звезди.

Когато идвах на себе си, когато поемах първата дълбока глътка въздух, аз прикривах от тях, от санитарите и от лекарите при визитация, че съм в съзнание. Пазех съзнателния си облик в гърдите си, само за мен. На тях протягах болното си тяло, тъй, както искаха те. И когато те се надвесваха над леглото ми, аз не знам защо си спомнях рембрандовата картина „Урок по анатомия“, докато веднъж този спомен ме ужаси. Нали от Луи Рео знаех, че „Урок по анатомия“ е правена по иконография на „Снемане от кръста“. Значи моето тяло снемаха от кръста? Но моята знаеща душа се прибираше в себе си и мълчеше.

Имах проблема за болката. Но по-страшен бе въпросът за паметта. Да не се къса нишката, която държах в ръцете си. Нишката на дните ми, на съдържанието на живота ми.

Ако психиатрите бяха допуснали, бяха заподозрели, че в мен гори тази искра на съзнанието, те биха я унищожили с една по-щедра доза от техните психолептици и психо-фармацевтици. Щяха да ме превърнат буквално в зомби. Пазех спомена за това и внимавах. Окуражаваше ме ето какво. Знаех от биографията на Томазо Кампанела, че той се е държал като луд около двадесет години и че никакви инквизиции не са могли да разобличат неговата „симулация“. Сега прикривах собственото си здраве. Вероятно те се радваха на наблюденията си: как разрушават експериментално едно съзнание, как го разлагат на неговите съставки, как го връщат до основата, от която произхожда — до живота на голата сетивност, която не се отразява в духа.

Битката бе посвоему епична. След поредния лекарствен шок аз се изправях на прозореца. Виждах къщи и дървета, тополи може би. От небитието се явяваха първите думи, които закачваха нещата — къща, дърво, момче, куче. Светът се подреждаше пред мен. Но това бе болка. Друга болка, разбира се. Болката на преоткриването на света, който ни вика, който не спира да ни зове, докато у нас има спомен от волята, спомен от самите нас.

Бележки

[1] Става дума за Челкаш.

[2] Ангел Величков — англицист, музиковед, пианист.