Владимир Свинтила
Лицето на горгоната (3) (В полицейската психиатрия)

Психомахията

Следствието е борба, борба е инквизицията, борба е концентрационният лагер. Борба, която е неизбежна. Ако не се бориш, ще те смачкат, ще те унищожат. Не е вярно, че са милостиви към падналите, към примирилите се, към приелите комунистическата победа. Точно тях атакуват най-вече. От тях искат обезателно предателството. И предателството никога не им стига. Предалият се буди всички техни животински инстинкти, пред падналия те застават като хиени.

Този, който устоява на ударите, все пак ги респектира, понякога те дори са стъписани пред него. И всичко това дава някакъв патос на живота. Затворникът, инквизираният, концлагеристът, придобиват една близка и висока цел — да се преборят, да устоят.

Полицейската психиатрия е също така борба, но при особени условия. Директният враг отсъства — той е зад кулисите, откъдето ръководи мъчителната операция. Той не се явява, освен в отделни дни, и за да ти припомни къде се намираш, ако ти случайно почнеш да си въобразяваш, че действително си болен.

Освен това ти не си наясно в каква степен лекарският персонал е наясно с твоя случай. Бяха лансирали сред лекарите, че съм сталинист, участвал в инквизиции, и затова съм психически разстроен — това узнах от санитаря. Лекарите може би наистина изчакваха. Но какво изчакваха? В психиатрията аз не можех да не се невротизирам.

Вероятно някой сред тях, човек, който никога не можах да идентифицирам, ръководеше техните операции срещу ми.

Тази борба бе подмолна, битка в тъмното — човек трябва да се отбранява от удари, нанесени с невидими ръце.

Психологията и ситуацията са съвършено нови. Хрушчовизмът бе най-мръсната комунистическа епоха. На повърхността бе дебелият „либерален“ каймак, идеолозите Здравко Петров, Тончо Жечев, Христо Ганев, Христо Радевски. В малка дълбочина отдолу бе зоната на мълчанието, вилнееше полицията. Идеолозите „не подозираха“ какво става зад техните димни завеси.

Либералите подготвяха и вече реализираха ужасите на Скравена, Ножарево, Белене, Ловеч, като подготовка за щастливото и безбурно комунистическо общество, което трябваше да почне точно през 1980 г.

Това бе нещо много по-различно от сталинизма. При сталинизма все още се поставяха някакви „разумни цели“, тук почваше шабаша на унищожението в името на нищото. Зад сталинизма седяха наивистични лумпени от града и селото. Зад хрушчовизма — умове „изкушени“ в социологията, работещи с научни методи. Те бяха стигнали до идеята за усмиряване чрез психотропни.

Тук също имаше борба.

Оказа се, че и тук аз бях имал шанс. В концлагера и инквизицията преседях малко повече от година, в психиатрията — седем месеца. Познавам хора, които прекараха по десет-дванадесет години в концлагери. Срещнах се в града на истината в една палатка с хора, изтезавани по едно десетилетие в психиатрия. И в единия, и в другия случай аз не бих издържал толкова време. Все пак съдбата бе милостива.

В психиатрията ние бяхме незащитими. В годините след XX конгрес комунистите бяха станали много нагли, също както сега. Те се бяха „реформирали“, както сега, бяха признали някои от ситните злини, сторени от тях, поради което бяха освободени да вършат нови масови убийства, както биха ги вършили и сега, в името на „реформираната“ програма.

Моето нещастие бе и в това, че баща ми някога бе играл много важна роля в партията, председател на така наречената „Комисия за борба с буржоазното филтриране в работническото движение“, другояче казано партийния шпионаж. Неговият прякор бе Чеката и той бе готвен за глава на българското НКВД (българският Дзержински). Аз скъсах с неговите традиции на 14-годишна възраст. Оттам комунистите се наежиха срещу ми. Те на всяка цена искаха да ме върнат в партията, за да не се каже, че синът на еди-кой си е напуснал. На такива като мен превиваха вратовете, вкарват те на „среден пост“ и те карат да слушкаш. Синовете на Петко Напетов и на Трайчо Костов, поколението на Йонко Панов, имаха тази съдба. Аз не я исках. Разбира се, в края на краищата те ме вкараха в партията през 1969 г. в обстановка на общ терор, когато можеха да правят отново всичко, и когато ме заплашиха отново с психиатрията. Приех поради заплахите. Но събитията в Прага говореха категорично, че мирно развитие на социализма повече няма да има. Това ме утешаваше.

Но тогава, в психиатрията, аз бях оставен без всякаква надежда. Трябваше да водя борба. Но как точно бе неясно, както и с какви средства и в името на какво.

Полека-лека се ориентирах. Нас, такива като мен, ни вкарваха в една „експериментална невроза“, която лекува естествената, по същия мъчителен начин. Излизането от неврозата по думите на Блойлер е мъчително като ходенето по острието на бръснач. Тази инквизиция е по-лека за КДС, където не се износват следователи в борбата им с непобедени следствени. Тук кадесарите не полагат усилия, не се борят срещу морала, куража и жизнеността на подследствения, който поставя по-често следователите на колене.

Тук те си служеха с психолептици, психотропни вещества, психо-фармацевтици. Служеха си и със страшните електрошокове, най-префиненото инквизиционно средство.

Първото, което бе ясно е, че имам грандиозна задача: да изляза от тази борба неувреден, да издържа на психотропните средства, да се преборя с експерименталната невроза.

Моите знания по дълбинна психология и по психиатрия ми даваха известна насока. Да се противя на експеримента бе невъзможно, но може би бе възможно да се контролирам вътрешно.

Трябва да кажа, че при „експерименталната“ невроза има нещо утопично. И то е сменянето на „аза“ на пациента. Неговото аз трябва да бъде атакувано, атрофирано, омаломощено. Това „аз“ практически се представя като волята. Своята воля установява „своето“ съзнание.

Въпросът е като смачкат тази воля, ако това фармакологически е наистина възможно, може ли действително да се смени личностния тип. Аз смятам, че това е невъзможно. Може да бъде смазана волята, но това е един нов инвалид в живота. Един такъв човек ще бъде непълноценен и негоден дори за „средната служба“, която те биха му измислили.

Никога не съм вярвал на възможността за пълното посегателство над интимното.

Когато ми стана ясна обстановката, почнах да обмислям защитата си. Правилото гласи, че от неврозата се възстановяват развитите или пълноценните личности. Това налагаше да се съсредоточа върху себе си, върху това, което всеки човек носи като свое вътрешно богатство. То трябваше да се осъзнае и опази.

Всъщност ми се представяше един класически случай на психомахия, на борба на духовете или на душите. Предстоеше ми един двубой на изпитание на моята ценностна система. Предстоеше ми съизмерение с психическите сили на врага и с неговия, да го наречем, „интелект“. Дълбоко антикомунист по дух, по идеи, антикомунист с цялото си същество, аз бях стимулиран от една такава перспектива. Конфронтацията с комунизма бе единственото, което и тогава, и сега, дава смисъл на живота ми. Това ме стимулираше.

Вече чувствах как под действието на техните психолептици се разводняваше волята ми. Тия позитивисти, тия селски гадняри, врагове на теорията за свободната воля, атакуваха точно през този кристал. Съществуването е акт на чистата воля — ако те могат да отслабят този напрегнат лост, то те са на път да проникнат в душата ти и да установят (може би) там техните „ценности“.

Волята в активната й част (намерението, движението към целта, целеустремяването) е парирана от психотропните средства, но не може да бъде парирана в нейната пасивна страна — отвращението, отвратата. Това е неизкоренимо в човека. Разбира се, отвращението не е изследвано от психологията. Но този, който е влязъл на живот и смърт в бой, той може да я оцени. Отвратата е ирационалното неприемане, несъгласието на самата душа. Това не може да бъде изтръгнато. Това живее, докато живее човекът. Отвратата умира с човека.

Отвратата бе долният праг, дъното на света ми. Повален по гръб, с психика медикаментозно парирана, поставена в бездействие, аз лежах върху отвратата си като върху дюшека си — беше ми топло и удобно.

Спадането на волевата активност води до спадане на мозъчната активност. Представете си какво бе за мен това, за мен, който работех с чувство на щастие по 14 часа на ден, превеждах, пишех, четях, учех мъртви и модерни езици. То бе форма на изтезание, каквото бе обездвижването при инквизицията в КДС. Ако ви заставят една седмица да не мислите, интересно какво бихте правили. Когато човек няма никаква дейност, той има активността на самата мисъл. Тук лежа, проснат в състояние на умствено затъпение.

Като играех бокс, два пъти бях свалян в нокдаун (играех спаринг на известен боксьор, който не всякога се овладяваше). Състоянието е същото. До десет трябва да си на крака и да си отново активен, да бъдеш отново на себе си и по възможност в блестяща форма.

Как мога да се изправя сега? Какво мога да направя аз в тази психомахия? Как да спася нервите си, интелекта си, душата си? Техният стремеж е да ме направят социално или политическо зомби, каквито са синовете и дъщерите на бивши партийни ръководители, да не казвам имена. Но аз какво мога да направя?

Нека най-напред очертая границите на своята личност. Какво съм аз?

Журналист, публицист или дори писател — това не спада към Аза (его), в терминологията на Юнг, това е по-скоро персоната (отново по Юнг). В това описание азът е една точка в кръга (център), а персоната е целият кръг, цялата му повърхност.

Човек трябва да потърси много по-същностни неща в себе си, отколкото това, което комунистите наричат „реализация“.

Интимната структура на човека е проста. Състои се от малко неща: детето и родителите, родната къща, една гумена топка или една шейна, едно поле, заснежено или в зелена трева. Човек трябва да се съсредоточи около това, за да остане, за да го има.

Аз нямах роден дом. Бях скитал с майка си от село на село и от град на град. Даваха ме за гледане при баба ми, при две мои лели, при кръстница. Аз се фиксирах върху тези спомени, които ми се струваха най-значими.

Ранното си детство минах в Бяла Черква. Там живях в дома на внука на сестрата на бачо Киро (сестра му бе още жива). От нейните, и от разказите на други, аз бях „видял“ върху полетата да минава четата към Дряновския манастир. Имаше живи свидетели. Свещеник Франгов печаташе в разни дребни печатници по Северна България своите мемоари, които подаряваше на майка ми с големи автографи, а тя ги четеше на нас: „Пушката ми“, „Спомени за бунтовната 1876 г.“.

Ето, в болницата това ми се струваше значимото, това бяха изворите на моята душа. Полетата и бунтът, пролетите и страданията на невинните.

Но тук се сгъстяваха спомените около баба. Чувах я до мен да рецитира „Кървава кошуля“. Тази прастара наша поема тя знаеше наизуст и я рецитираше цяла на своя шопски диалект.

После над мен се свежда мама…

Ето, това съм аз, направен съм от тези прости неща. Това трябва да помня. Това не подлежи на разлагане, действието на психолептиците спира дотук. То трябва да спре някъде, защото разлагането на всяка психическа структура е абсурд. Не е възможно връщането към една „табула раза“.

Така че аз тръгвах в спомените си. За ръка с баба аз вървях към манастира в дъното на пътя. И високо над житата минаваше Пресветата Богородица, майка наша.

Бяха ми разрешили да взема със себе си някои английски поети. В живота ми най-голямо значение, над всички тези писатели и поети, е имал Уърдсуърд. В неговите големи автобиографични поеми откривах себе си — това, което бях като дете. Себе си, интелектуализиран. Това бе една екстраполация на самия мен. Един сигурен символ на душата ми — поетът, който обичах.

Психомахията е в известен смисъл борба на човешката интимност срещу вулгарността на света, срещу вулгарното в света.

Съсредоточих се върху всичко това.

Поддавах се на невротизацията, но как да кажа — контролирах този процес, не позволявах той да се развихри.

Пред тях демонстрирах по-дълбоки степени на невроза, отколкото бе всъщност. Те ме наблюдаваха изпитателно…

Тогава почнаха електрошоковете. Вечер двама санитари ме откарваха някъде, не можех да определя къде (виждаше се Витоша), пред един заден вход. Хващаха ме и ме извеждаха веднага от линейката. По тесни стълби до първия етаж. Там в една стаичка е проклетият уред. Когато електрическата искра мине през мозъка ти, вселената се разрушава. Това е истинска смърт. Истинско изживяване на смъртта. И възстановяването на съзнанието е като раждане на ново съзнание.

Мъчението с шоковете е невероятно. Седял съм двадесет денонощия без сън: не се равняват на един електрошок. Шокове ми направиха повече от петнадесет.

Аз ставах все по-безволев и все по-покорен. Схващах, че искат това. Но в мен дълбоко лежеше и ме бранеше отвратата, отвратата на живота от трупа, на човека от змията или от скорпиона.

В това състояние дойде да ме види мама. Тя вече беше зле. Едвам дойде до психиатрията. Това бе най-тъжната ни среща — нито дори свиждането в концлагера бе така тъжно. Тя знаеше вече всичко за комунизма, бе придобила пълното познание.

Опитах ли се да я ободря? Страхувам се, че не. Бях прекалено равнодушен поради ларгактила. Но нейде вътре, дълбоко в мен, бодро пееше една птица — птицата на съществуването.

С мама се видяхме по-късно, когато се върнах. Тя ме посрещна в Панчарево радостна, както ме бе посрещнала на връщане от лагера.

В болницата не се възправих срещу тях. Това бе невъзможно, пък и опасно. Те не трябваше да подозират наличието на воля в мен. Комунистите са непобедимо глупави, така че е възможно да бъдат измамени. Още повече че са прекалено самоуверени.

Мисля, че с родени престъпници това е позволено. Още повече в защита на такава ценност — съществуването.

Аз се отпуснах, невротизирах се и сам регистрирах степента на невротизацията.

Шоковете имат интересни последици — те отслабват паметта. За теб съществен става мигът, в който живееш. Останалото е неясно, съществува като нещо допустимо, като една възможност.

Паметта обаче е азът.

При реалните заболявания, непричинени „експериментално“, това има оздравителен ефект. Миналото, неврогенните ситуации, отстъпват на втори план. Но при експерименталните неврози това е борба срещу аза на пациента, който „аз“ е съкровище от спомени.

Засяга се и паметта въобще. Преди психиатрията заучавах двеста стиха от едно четене. След шоковете тази памет рухна, както рухва сграда, на която са подкопали основите.

Схващах, че психиатрите, които се занимаваха с мен, почнаха да се отегчават от моя случай. Бях най-покорния пациент, бях истинско социално зомби. Те не можеха да отидат по-нататък и сега ме държаха вече само на ларгактил, без шокове и без психо-фармацевтици.

Бях победил. Бях целият в рани, бях почти труп, но бях победил. Защото въпреки смущенията, въпреки мъглите, които психотропните средства създаваха в мозъка ми, нейде дълбоко там грееше искрата на здравото съзнание. Понякога се усмихвах. Не бях чак Томазо Кампанела, но нещо все пак бях сторил — бях се справил.

Посети ги една строга инспекция. По това време имало повече болнични, отколкото отчисления. Почнаха да режат болничните. Моят случай направо ги вбеси. С „неустановена“ диагноза толкова дълго? Седем месеца? Веднага да бъде изписан! Те идваха с пълномощия от ЦК и вероятно кадесарите не успяха навреме да се разберат с тях. Буквално бях изгонен.

Психомахията ми остави един спомен, придобих още един опит. Сега аз знаех до дъно на какво са способни комунистите и знаех, че и този път се бях измъкнал от смъртната хватка. До нов случай, до нов повод: нали бях в ръцете им?!

Все пак победителят бях аз. Отново духът бе надвил на насилието. Отново бях преодолял смъртните препятствия, които тия овчари бяха поставили между мен и живота, както са поставяли някога капани за дивите вълци. Те бяха овчари и не можеха да отидат по-далече от капана. Но аз бях човекът и се бях измъкнал от вълчия трап, който е съдба и орис, но само за вълка.