Джули Гарууд
Сладки приказки (4)

Трета глава

Трябваше да му отдаде дължимото, Грейсън не настоя за обяснение. Тя се зачуди каква би била реакцията му, ако му кажеше небрежно: „Целта ми ли? Да пратя баща си в затвора… или поне да умра, докато се опитвам да го направя“.

Добре де, това с умирането беше малко преувеличено, но тя беше по-сигурна от всякога, че трябва да направи нещо, за да спре баща си.

Всеки си има някаква точка на кипене и Оливия нямаше да забрави онази вечер — преди няколко месеца — когато преживя своята. Току-що беше издържала адвокатския изпит и искаше да отпразнува повода с леля си Ема. Денят не беше започнал особено добре. По-скоро беше започнал кошмарно. Помнеше, че беше събота и трябваше да свърши куп неща през деня. За нещастие най-внимателно обмислените планове обикновено се провалят…

Успа се с цял час, защото беше забравила да настрои будилника на телефона си, предната й дясна гума се спука, докато караше със сто километра в час по магистралата, после се спъна в една дупка, когато пресичаше улицата и ожули и двете си колене и за капак дръжката на любимата й чанта се скъса. Най-неприятното от всичко: кожата на новите й обувки се беше надраскала. Както можеше да се очаква, до пет часа следобед вече беше в ужасно настроение.

Ема можеше да оправи това. Дори самото присъствие на леля й правеше всичко да изглежда по-добро. Оливия се преоблече и се отправи към красивата колониална къща, за да вечеря с Ема. Леля й беше изключително мила и любеща жена и имаше дарбата да кара всички покрай нея да се чувстват добре. Оливия щеше да забрави неприятностите и тревогите още на прага и докато седнеше на масата, за да нападне вечерята, сготвена от дългогодишната готвачка на Ема, Мери, вече щеше да се смее на глас и да се забавлява с прекрасните разкази на Ема за пътешествията й по света. Винаги когато говореше за покойния й съпруг Даниел, гласът на Ема ставаше по-тих, а очите й понякога се навлажняваха от спомените. След всички тези години любовта й не беше отслабнала, а някои от историите, които разказваше, бяха толкова романтични.

Оливия много тъжеше за чичо си. Той беше мил и щедър човек и въпреки че беше изключително успешен бизнесмен, на когото времето все не стигаше, той винаги даваше ясно да се разбере, че за него Ема е на първо място. За всички, които ги познаваха, беше очевидно, че двамата са лудо влюбени един в друг. Макар да знаеше много добре, че щастливите бракове бяха рядкост, Оливия обожаваше да слуша разказите на леля си за съпруга й и прекрасния им съвместен живот.

Когато Оливия пристигна в дома на Ема, започваше да се смрачава. Тя мина през портата и продължи по дългата алея, която водеше до триетажната къща. Един тъмен седан беше паркиран до стъпалата към главния вход. Оливия не разпозна колата и когато се доближи, забеляза фигурата на мъж на шофьорското място. Трябваше да подмине колата, за да стигне до обичайното си място за паркиране зад къщата и когато се озова на няколко метра от нея, разпозна мъжа. Това беше Карл Симънс, адвокатът на баща й. Той гледаше нещо на телефона си и не обърна глава към нея. Оливия усети как стомахът й се сви на възел. Ако Карл Симънс беше тук, това означаваше, че баща й беше вътре с Ема. Не очакваше да попадне на баща си тази вечер и не се радваше на подобна среща. Зави зад къщата и паркира пред гаража, както правеше обикновено по времето, когато живееше у Ема. Влезе през задната врата и веднага щом се озова в кухнята, чу гласове. Икономката, едра жена на име Хариет, изглеждаше облекчена от появата й.

— Какво става? — попита Оливия.

Хариет притисна пръст към устните си, за да й направи знак да мълчи, после я отведе в пералното помещение. Затвори вратата зад себе си и прошепна:

— Слава богу, че си тук. Мери явно се е свързала с теб бързо. Ей сега се качи горе да ти прати съобщение.

Като по команда телефонът на Оливия изпиука, че е получила есемес.

— Не, аз се отбих да вечерям с вас. Чух виковете, когато влязох в кухнята.

— Карат се — кимна Хариет. — Много сериозно. Баща ти и леля ти. Случило се е нещо ужасно и Ема е бясна. Двете с Мери никога не сме я виждали в такова състояние. А баща ти става все по-зъл и ужасен. Заплаши я, Оливия, и изговори куп гадости за майка ти.

— Карат се заради майка ми ли? — опита да разбере Оливия.

Хариет поклати глава.

— Не мисля, но баща ти намеси и майка ти в разправията. Доколкото чух, става въпрос за някаква благотворителна организация, която загубила някакви пари.

Бедната икономка не можеше да си намери място от тревога. Тя постоянно сгъваше и разгъваше една кърпа.

— Ема никога не повишава глас — прошепна тя. — Можеш да си представиш колко е сериозно положението сега.

— Да — съгласи се Оливия. — Тоест баща ми е заплашил Ема?

— Направи го. Нещо свързано с майка ти. Не разбрах точно, но Ема много се разстрои.

Оливия отвори вратата.

— Добре. Сега ще вляза при тях и ще видя какво мога да направя.

— Може ли да ти предложа нещо?

— Разбира се.

— На твое място бих подслушала малко на вратата, за да разбера какво става. Като те види, Ема ще прекрати спора и така няма да разбереш нищо.

Хариет беше права. Откакто Оливия беше малко момиченце, Ема опитваше да й спестява всички неприятни семейни конфликти. Въпреки че Оливия вече беше голяма, Ема продължаваше да я предпазва от подобни сцени.

На Оливия не й харесваше да подслушва чужд разговор, но реши, че може да постои край вратата няколко минути, за да се ориентира в обстановката. Това не се броеше за подслушване, нали? Разбира се, че се броеше, призна си тя. Но все едно, реши да го направи.

Оказа се, че не може да се облегне на вратата, защото Мери вече се беше настанила там. Но това не й попречи — Оливия чуваше всяка дума още от коридора.

Баща й звучеше като побеснял.

— Ако опиташ да създаваш неприятности, ще изоставя Дебора, а знаеш как ще й се отрази това. Тя казва, че не може да живее без мен. Искаш ли да проверим?

— Направи го — предизвика го Ема. — Напусни сестра ми. Колко пъти вече си заплашвал да се разведеш с нея? Няма да ти давам повече пари, за да останеш с нея. Направих тази грешка преди години, но няма да я допусна отново. Сестра ми може и да е глупачка, но заслужава нещо по-добро. Ако не може да го разбере, нека се отдаде на самосъжалението, когато я напуснеш.

— Ако Дебора направи някоя глупост, това ще лежи на твоята съвест.

— Да не би да намекваш, че тя може да се самоубие? Как мислиш, как ще се отрази това на твоята репутация, Робърт? Инвеститорите търсят стабилни хора, които да управляват парите им. Те бягат от скандали. Кажи ми — продължи тя, — някога изобщо обичал ли си Дебора?

Оливия спря на няколко крачки от вратата. Мери, готвачката на Ема от поне двайсет години, набита немкиня, която винаги носеше сребристосивата си коса на стегнат кок, застана пред нея, без да подозира за появата й. Смутена, че слуша разговор, който е станал твърде личен, Мери се обърна и видя Оливия точно зад гърба си. След като й се усмихна съчувствено и я потупа по ръката, Мери се отправи по коридора към кухнята. Оливия пристъпи към вратата. Тя беше открехната съвсем леко и гласовете се чуваха силно и ясно. Изчака баща й да отговори на въпроса на Ема, но не чу нищо.

После Ема попита:

— Изобщо способен ли си да обичаш някого, освен самия себе си?

— Този въпрос е абсурден. Още не си ми казала какво възнамеряваш да правиш.

— С Джеф Уилкокс ли? — попита Ема. — Това зависи от теб. Смяташ да си стоиш настрана и да не направиш нищо, а Джеф да отиде в затвора заради лъжите ти?

Оливия се наведе напред и надникна в кабинета на леля си през процепа на вратата. Видя как баща й вдигна едно списание от бюрото и го запрелиства разсеяно, докато отговаряше:

— Да, точно това смятам да правя. Да стоя настрана и да не предприемам нищо. Не съм опрял пистолет в слепоочието му, за да го принудя да ми даде парите на фондацията, за да ги инвестирам.

— Повярвай ми, ако знаех, че ще направи това, щях веднага да го спра. Ако Даниел беше жив, никога не би позволил на Джеф да си има вземане-даване с теб.

Оливия разпозна името. Джеф Уилкокс беше протеже на чичо й Даниел. Той беше син на близки приятели на леля й и чичо й и когато се дипломира от университета, Даниел го взе на работа при себе си. По това време Оливия беше още ученичка, но помнеше, че го е виждала на няколко събирания. Беше чувала леля си и чичо си да говорят за него много пъти. От думите им беше останала с впечатлението, че той е любезен и приятен млад мъж, който често изказва благодарността си за предоставената му от чичо й възможност, както и за милото отношение на леля й към него. Малко след смъртта на чичо й, Оливия беше чула, че Джеф е поел ръководството на една благотворителна фондация.

— Той знаеше, че има риск — чу да казва баща й.

— Ти си го подмамил — извика Ема. Оливия никога не я беше чувала толкова разстроена. — Излъгал си го. Той никога не би инвестирал парите на фондацията, ако е знаел, че има какъвто и да е риск. Познавам Джеф. Той е честен и свестен човек. Наскоро се ожени и имат бебе. Не би рискувал така за нищо на света. Нямаш ли съвест?

— Направих само това, което той ме помоли — отвърна баща й. — Не съм виновен аз, че според управителния съвет на фондацията той е присвоил тези пари. Предложих му няколко различни инвестиционни стратегии и той взе окончателното решение.

— Решение, основано на лъжите, които си му наговорил — възрази Ема.

— Уилкокс не е чак толкова добродетелен гражданин — сопна се баща й. — Поддаде се на алчността си. Поиска ми комисиона за това, че ще инвестирам средствата на фондацията и имам подписани документи, с които да го докажа.

— Лъжи и още лъжи — извика Ема. — Джеф никога не би…

— Неговата дума срещу моята — прекъсна я той. — А когато властите направят разследването си, ще видят, че доказателствата са на моя страна. Документите ясно показват, че инвестициите са били рискови и без никакви гаранции. Документите, които той е подписал, забележи.

Оливия беше чула достатъчно. Тя си пое дълбоко дъх, отвори вратата и влезе вътре. Нито Ема, нито баща й я забелязаха. Те стояха с гръб към вратата. Прозорецът беше вдясно от баща й и тя видя отражението му в него. Погледът му беше студен, а челюстта му — стегната яростно.

— Колко ти даде Джеф Уилкокс? — попита Оливия.

Робърт Маккензи се обърна към нея. Презрителната му навъсена гримаса беше изчезнала, заменена от ослепителна усмивка. Бяха й казвали, че жените го обожават, както и че ако не беше избрал кариера на Уолстрийт, би могъл да изкара милиони като филмова звезда. Висок и слаб, с гъста, леко посребрена коса и същите сини очи като нейните, по всеобщо мнение той беше невероятно красив. Точно с чара си привличаше клиентите си. Мъжете вярваха, че така стават част от кръга на приближените му, а жените — че той иска да ги вкара в леглото си. Обаче той никога не изневеряваше на жена си, защото така би навредил на грижливо изгражданата си репутация. Беше се научил да използва всичките си качества, за да пленява и хипнотизира. Освен това, парите бяха много по-важни и възбуждащи от секса. Малцина познаваха истинския Робърт Маккензи — дяволът, който се криеше под ангелските крила.

— Здравей, скъпа. От колко време стоиш тук?

— Не много — излъга тя. — Просто ви чух да говорите за Джеф Уилкокс. Какво си направил с него?

— Нищо. Леля ти е била подведена — каза той и поклати глава все така усмихнат. — Както обикновено — добави той. Отиде до нея, постави ръце на раменете й и се наведе да я целуне по бузата. — Как се чувстваш? Вземаш ли си лекарствата всеки ден?

Винаги всичко се свеждаше до здравето й. Според нея така баща й й напомняше, че в неговите очи тя е недъгава. Той знаеше как да я манипулира и да я накара да се чувства малоценна. Когато беше по-малка, имаше ефект, но сега вече не.

Оливия погледна Ема, за да види реакцията й. Погледът на леля й не се отместваше от Робърт, а лицето й беше пламнало от гняв.

Оливия отстъпи назад, отиде до леля си и застана редом с нея, за да демонстрира лоялността си.

— Татко, от години не ми се налага да пия лекарства. Знаеш това. — Обърна се към Ема и каза: — Разкажи ми за Джеф Уилкокс.

— Не я замесвай в това — възрази Робърт. — Не е необходимо Оливия да се тревожи с делови въпроси, особено при нейното крехко здраве.

— Спри а…

Баща й я прекъсна, като каза на Ема:

— Дъщеря ми така копнее за обич, че ще повярва на всичко, което й кажеш ти, Ема, а после ще опита да ти помогне, защото ти си й показала, че те е грижа за нея. Ако я замесиш в тази история, стресът може да се окаже прекалено голям за нея.

— За бога, Робърт, дъщеря ти вече е голяма и е съвсем здрава. Спри да я изкарваш инвалид.

— Разкажи ми за Джеф — повтори Оливия. Тя скръсти ръце и се облегна на бюрото, демонстрирайки извън всякакво съмнение, че няма да отстъпи, докато не получи обяснение.

Баща й отказа да отговори. Ема обаче не се поколеба да го направи.

— Джеф стана директор на фондацията „Уолдън“. Тя подпомага бедните и бездомните, като ги включва в програми за намиране на работа и подслон. Постигат страхотни резултати. Човекът, основал фондацията, също е бил бездомен и му помогнал някакъв състрадателен непознат. Когато късметът му проработил, той се заел да помага на другите и основал фондацията. Умря преди няколко години, но остави трийсет и два милиона долара, за да продължи благотворителната дейност на фондацията. Джеф беше назначен за директор. Този пост е идеален за Джеф. Той винаги е искал да работи нещо, с което да помага на хората. И доколкото знам, се справяше отлично… докато не е попаднал на баща ти.

— Джеф му е дал парите да ги инвестира — промълви Оливия.

— Точно така.

— И сега парите ги няма — заключи Оливия.

— Да — кимна леля й. — Всичките са потънали в някакви рисковани инвестиции.

— Рисковете му бяха обяснени съвсем ясно — настоя баща й.

Ема не обърна внимание на коментарите му и продължи:

— Управителният съвет е дал на Джеф достатъчно самостоятелност, да взема подобни решения, защото той ги е уверил, че инвестициите са в гарантирани фондове. Разбира се, когато парите са изчезнали, те са предизвикали разследване. Баща ти е гарантирал, че всички инвестиции са защитени и са с най-високия рейтинг за сигурност, а Джеф, какъвто е доверчив и честен човек, му е повярвал. — Тя отправи на Робърт поглед, изпълнен с презрение.

Бащата на Оливия поклати глава и й се усмихна снизходително.

— Излъгал те е, Ема. Документите, подписани от него, ясно показват, че той е знаел за рисковете.

Ема се обърна отново към Оливия.

— Сега се е намесила прокуратурата. Те твърдят, че Джеф не само е злоупотребил с парите, но и че го е направил съзнателно, с цел собствена облага. Ако има съдебен процес и го осъдят, той може да отиде в затвора. Ще го разделят от жена му и бебето и всичко това заради нещо, което не е направил.

Оливия се обърна към баща си.

— Ти колко изкара от тези инвестиции?

Баща й сви рамене и отговори:

— Не е моя отговорност да предпазвам хората от глупави решения. Ако Уилкокс беше решил да инвестира в моя фонд „Тринити“, нямаше да е в тази каша сега, но той избра друг път.

— Колко? — настоя Оливия.

— Петпроцентната ми комисиона за сделката беше възможно най-ниската, предвид обстоятелствата.

— Значи ти си си тръгнал с повече от милион и половина, а Джеф Уилкокс го чака затвор! Да не говорим за провалената дейност на фондацията.

— Загубих си достатъчно време в обсъждане на този въпрос — заяви баща й и се отправи към вратата. — Трябва да се връщам в Ню Йорк, довечера съм канен на едно събитие.

Оливия едва овладя гнева си. Гърдите й се стегнаха и тя отчаяно се нуждаеше от инхалатора си, но не искаше да го използва пред баща си. Това щеше да бъде още един повод за подигравките му и щеше да докаже, че наистина с малоценна.

Тя и преди знаеше, че бизнес делата на баща й са доста подозрителни, но сега сякаш го виждаше за пръв път без филтър пред очите си. Дори и дрехите му придаваха лукав вид — шитият по поръчка костюм и красивият кашмирен шал, преметнат на врата му. Оливия го видя как облича черното вълнено палто, което беше безупречно скроено и му прилягаше идеално.

— Татко?

— Да? — Той сложи едната си кожена ръкавица и посегна към дръжката на вратата.

— Това трябва да спре. Не можеш да продължаваш да нараняваш хората по този начин.

Баща й се обърна към нея със съчувствена усмивка.

— Почини си малко, Оливия. Изглеждаш бледа. Тази твоя ужасна болест… витае под кожата ти и… дебне. Никога не знаеш кога ще се завърне. — Той си тръгна, без да каже довиждане.

В понеделник сутрин Оливия подаде заявление за работи в НАП.