Джули Гарууд
Сладки приказки (12)

Единадесета глава

Оливия можеше да се закълне, че Том Круз се е отбил да й каже здрасти. После Грейсън се появи и го отпрати.

Тя ту идваше в съзнание, ту се отнасяше някъде. Всичко й беше размазано, в главата й се вихреха някакви образи: сняг, хартиена торба, която лети във въздуха, лицето на Джон до прозореца, тънката алена ивица върху белия сняг. После от мъглата се появи лицето на Грейсън. Защо беше той тук? Искаше ли да я целуне отново? Не можеше да се съсредоточи достатъчно, за да разбере, и отново се унесе.

Следващия път, когато дойде в съзнание, усети нещо студено върху главата си. Насили се да отвори очи и видя Грейсън надвесен над нея. Отново ги затвори. Явно халюцинираше. Съсредоточи се — каза си тя. Знаеше, че сънува и че трябва да се събуди. Но когато погледна отново, той още беше там. Не беше илюзия.

Той премести студения компрес върху главата й и тя усети пулсиращата болка. Отвори уста да се оплаче, но не можа да каже нищо. Гърлото й беше възпалено.

Накрая успя да прошепне дрезгаво:

— Защо си тук с този лед?

— А ти защо все си ударена някъде по главата? — Той се усмихна и добави: — Сестрата иска да държим това на цицината.

— Цицината?

— Мисля, че си ударила главата си в тухлената стена на сградата.

— Как пък е станало това?

Той не беше готов с отговора на този въпрос. Тя понечи да се изправи и усети, че я боли цялото тяло — чак до пръстите на краката.

— Свърши нещо полезно. Помогни ми да седна.

— Ти си седнала.

Тя затвори очи.

— Я си върви. — Искаше да остане будна, но мъглата отново се спускаше и Оливия не можеше да й попречи.

Следващия път, когато се събуди, вече виждаше ясно и се чувстваше почти човешки. Огледа се. Беше в стая, пълна с вази с цветя, и д-р Андре Пардио стоеше до края на леглото й и четеше картона й.

— Bonjour, Docteur.

— А, върна се при нас.

— Трябва да дам кръв за преливането на Джейн.

— Не, не сега. Трябва да си възстановиш силите, после ще можеш да й помогнеш.

Разговорът им продължи на скорострелен френски. Грейсън стоеше до вратата и слушаше. Беше очевидно, че лекарят е много привързан към Оливия. Грейсън можеше да се закълне, че го чу да я нарича мъниче.

В края на разговора им д-р Пардио премина отново на английски.

— След като видях, че си добре, няма да променям плановете си да пътувам до Франция. Ще бъда в Париж на една конференция и после ще прекарам отпуската си със семейството си. Ако ти трябвам, знаеш как да се свържеш с мен. — Той я целуна по челото и излезе от стаята.

Оливия гледаше през прозореца, когато Грейсън влезе. Тя не беше забелязала, че той я наблюдава. Грейсън се запита как бе възможно човек да изглежда толкова добре, след като е бил прострелян на три места. Лицето й беше бледо, но и така тя беше много красива. Тъмнокестенявата й коса беше разпиляна по възглавницата.

Тя го улови, че я гледа. Ясните й сини очи се впериха в неговите. Грейсън отиде до прозореца и се подпря на перваза. Скръсти ръце на гърдите си и попита:

— Как се чувстваш?

— Предвид обстоятелствата, доста добре — отвърна тя.

Искаше да го попита какво прави той тук. Как се беше замесил в това? Една глупава целувка и после нито дума два месеца. Посланието му беше пределно ясно, помисли си тя. Той очевидно не желаеше да има нещо общо с нея и беше продължил с живота си. По дяволите, тя също.

— Готова ли си да отговориш на няколко въпроса?

— Да.

— Помниш ли случилото се?

— Да — отвърна тя, изненадана, че е така. — Но това няма да помогне особено. В края на пресечката имаше един черен джип, който беше спрял, но двигателят му работеше. Спомням си, че си помислих, че чака някого. Явно е чакал мен, нали?

— Очевидно.

Темата на разговора беше ужасна, осъзна Оливия, но и двамата се държаха и говореха за нея толкова небрежно. Оливия знаеше, че Грейсън е попадал на много опити за убийство и всякакви други страховити случки. Той беше от ФБР и заради професията си знаеше как да се справя с такива неща. Нищо не можеше да го извади от релси. Тя, от друга страна, нямаше никакъв подобен опит.

— Видя ли някого в джипа?

— Не, стъклата бяха тонирани и валеше сняг. Не се виждаше нищо. Шофьорът беше от моята страна на улицата. Това е всичко, Грейсън. Не знам нищо друго. — Тя се усмихна в очакване на следващия му въпрос.

— Това е всичко, така ли?

— Трябва да се обадя на леля си. Не искам тя да се тревожи.

— Говорих с нея.

— Така ли? Не си я разстроил, нали?

— Разбира се, че не. Като чу, че си била простреляна на три места, тя никак не се разстрои.

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— Тя е в Палм Спрингс.

— В момента пътува насам.

Оливия го попита за шефа си и за приятелката си Джейн, но не спомена нищо за родителите или сестра си.

— Само още няколко въпроса и ще те оставя да си почиваш, а аз ще отида да говоря със съдия Бауен и съдия Торп.

— Те тук ли са?

Той кимна.

— Също и шефът ти Търман. В чакалнята са и обсъждат общото си презрение към някакъв адвокат на име Симънс.

— Бих искала да ги видя.

— Има още около двайсет души, които чакат да те поздравят и да се уверят, че си добре.

— Ще говоря със съдия Бауен и…

— След като аз говоря с тях. Но преди да отида… Имаш ли някаква представа кой може да го е направил?

— Имаш предвид кой желае смъртта ми?

— Да.

Тя започна да свива пръстите на дясната си ръка, а после и на лявата, докато изброяваше. После отново дойде ред на дясната ръка.

— Поне петнайсет човека биха искали да се отърват от мен.

— Включи ли Джоргъсън?

— Не — отвърна тя. — Трябваше ли? Значи стават шестнайсет души, които биха искали да изчезна. Сигурна съм, че има и още. С удоволствие ще ти дам списък с имената им.

Той помисли, че тя се шегува. Отиде до леглото й и се наведе над нея.

— Това е сериозен въпрос, Оливия.

— Говоря съвсем сериозно, Грейсън.

— Леля ти ми каза, че не може да си представи някой да иска да те нарани. Тя каза, че си сладка и мила.

— Изобщо не съм — възрази Оливия недоволно.

Той нямаше намерение да спори с нея. Тръгна към вратата, но спря, защото се сети за още един въпрос, който искаше да й зададе.

— Когато двамата с теб обядвахме, ти ми каза, че имаш някаква цел, която трябва да постигнеш.

— Да. — Тя се беше надявала той да е забравил този разговор.

— Тази твоя цел има ли нещо общо с броя на хората, които биха искали да те премахнат?

— Да.

Той я изчака да обясни, но тя продължи да мълчи упорито.

— Не си играем на въпроси и отговори — смъмри я той. — Каква е целта ти, Оливия?

Тя знаеше, че рано или късно той щеше да открие каква е целта й. Какво я засягаше, ако той я помислеше за отмъстителна дъщеря, предателка на родния си баща? За нея беше по-важно да постъпи правилно, отколкото да си спести чувството за вина.

— Искам да изпратя баща си в затвора.

 

 

След като говори със съдия Бауен, съдия Торп и Роял Търман, Грейсън разбра защо и тримата бяха изпълнени с презрение към адвоката Карл Симънс. Да намеква, че Оливия е била наркозависима като дете, когато тя всъщност е била подложена на химиотерапия, беше ужасно низко и Грейсън изпитваше желание лично да блъсне негодника в някоя стена.

Той прекара следващите няколко часа в опити да научи възможно най-много за Оливия от нещата, които не се споменаваха в професионалната й автобиография. Леля й Ема му помогна много. Въпреки лошото време тя успя да се върне във Вашингтон и двамата седнаха в почти пустото болнично кафене, за да обсъдят миналото на Оливия и сложните отношения със семейството й. Ема започна, като му разказа за експерименталната програма, в която бяха включени Оливия и три други млади момичета, и поне малко за това, което те бяха преживели.

— Оливия няма да бъде доволна, че ти разказвам това — каза Ема. — Тя не обича да обсъжда лични неща. Отношенията с родителите й бяха напрегнати още по онова време. Много дълго аз самата не подозирах, че никой от тях — нито майка й, нито баща й, нито сестра й — никога не са ходили при Оливия в болницата, дори когато при нея са допускали посетители. Оливия беше преминала през лечението съвсем сама.

Грейсън не реагира на чутото, но разбра защо Оливия помага на деца, за които няма кой да се грижи. Тя знаеше какво е да си на тяхно място.

— Разкажи ми за баща й.

— Робърт Маккензи е един от най-харизматичните мъже, които ще срещнеш някога. Може да ти продаде плажна къща на Северния полюс. Само с появата си става център на внимание. Разбираш ли какво имам предвид?

— Да.

— В миналото Робърт имаше няколко компании. Всяка свършваше с фалит, но Робърт винаги си оставаше доста заможен. Той си получаваше заплатата и премиите, а после се оттегляше. Винаги е живял разточително. Когато си купи къща в Ню Йорк, помислих, че ще се разведе със сестра ми, но това не се случи. Двамата още са заедно.

— Той е бил изпълнителен директор на тези компании, така ли?

— Да. Всичко беше съвсем законно.

— А сега управлява собствен инвестиционен фонд?

— Точно така, фондът „Тринити“. Постига много големи успехи на този етап. Поне на хартия. Оливия знае за няколко човека, чиито пенсионни фондове управлява баща й. Всички получават тримесечни финансови отчети, в които се вижда колко добре се развиват инвестициите им. Но тя е виждала как действа баща й и е убедена, че това е просто поредната му измама.

— Тя смята, че той е направил финансова пирамида?

— Ако е така, Оливия още не е успяла да го докаже. Ще се качваме ли обратно горе? Искам да си взема довиждане с Оливия и да я попитам дали иска да й донеса нещо.

Грейсън тръгна с Ема към асансьора. Беше потънал в мислите си.

— А ти самата какво мислиш за Робърт Маккензи?

— Съгласна съм с Оливия. Мястото му е в затвора.

Сега вече ставаше ясно защо в списъка на Оливия имаше толкова много хора. Тя беше задавала въпроси, беше ровила за нещо нередно, привличайки вниманието към компанията на баща си. Сигурно вече беше ходила в Комисията по ценните книжа и борсите, а на богаташите подобно нещо никак не би им харесало.

Една жена в количка излезе от стаята на Оливия, когато двамата стигнаха до нея. Слаб млад мъж буташе количката. Ема запозна Грейсън с приятелката на Оливия, Джейн, и нейния брат Лоугън.

Лоугън протегна ръка и каза:

— Ще заловите този негодник, нали?

— Да — увери го Грейсън.

— Кога се прибираш вкъщи, Джейн? — попита Ема.

— Утре. Ще се върна след месец и нещо, когато Оливия си възвърне силите.

— Оливия дава кръв, която преливат на Джейн — обясни Лоугън. — В кръвта й има антитела, необходими на Джейн. Нали така, сестричке?

— Да — отвърна тя. — Оливия е изтощена, така че не се задържайте дълго при нея. А сега, ако ме извините, Лоугън трябва да отиде на едно събиране.

— А ти трябва да си починеш — каза Лоугън на Джейн.

Ема и Грейсън ги изпратиха с поглед, докато те не се скриха зад ъгъла. После Ема каза:

— Джейн не изглежда никак добре, нали? Толкова е бледа.

Грейсън си помисли, че братът на Джейн изглеждаше също толкова болен. Когато Ема влезе в стаята на Оливия, Грейсън отиде при дежурния агент, за да обсъди с него графика на охраната. След това се обади на Ронан, за да му разкаже за инвестиционния фонд на Робърт Маккензи, и установи, че Ронан вече беше проучил семейството на Оливия и беше набелязал всякакви варианти за роднините, които биха могли да желаят смъртта й. Зачуди се дали Оливия знае, че зет й Джордж има проблем с хазарта и че наскоро е направил втора ипотека на къщата си, за да изплати част от дълговете си.

Когато Грейсън приключи разговора си с Ронан, Ема си беше тръгнала и Оливия беше сама. Грейсън погледна часовника си, докато влизаше в стаята. Скоро трябваше да потегли за дома си. Сега, когато племенникът му живееше с него, Грейсън се стараеше да вечеря заедно с момчето възможно най-често, за да му внуши усещане за стабилност.

Оливия се бореше със съня. Телевизорът беше включен и тя се опитваше да гледа новините, но клепачите й натежаваха. Тя видя Грейсън и попита:

— Защо си тук? Не очаквах да те видя отново. Възложиха ти това разследване ли?

— Не, аз помолих да ми го възложат.

Болкоуспокоителните започваха да действат и Оливия се чувстваше леко замаяна.

— Заради Джоргъсън ли?

— Не, заради теб.

Тя се намръщи.

— Хайде да си изясним едно нещо.

— Добре — съгласи се той. — Какво?

Тя го погледна.

— Какво?

— Искаше да си изясним нещо.

Тя си спомни.

— Трябва да си наясно с едно нещо, Грейсън. Никога повече няма да те помоля да ме целунеш.

Той се усмихна.

— Не е нужно да ме молиш.

Мобилният му телефон иззвъня и развали момента, което беше добре, помисли си той, защото определено се канеше да я целуне. Знаеше, че няма да се поддаде на импулса си, но не му харесваше факта, че я желаеше толкова много.

Племенникът му се обаждаше да му напомни, че трябва да построи модел на Слънчевата система и че Грейсън е обещал да му помогне.

— Коя Слънчева система?

— Слънчевата система — натърти Хенри.

— Сега чувам за първи път за това нещо, Хенри.

— Сигурен съм, че ти казах, и мисля, че ти ми каза, че ще ми помогнеш.

— За кога е? — попита той, чудейки се дали ще намери време през уикенда, за да го направи.

— За утре.

Е, това беше прекалено.

— За утре?

— Да, и ни трябват материали.

— Какви материали? — зачуди се Грейсън.

— Материали, с които да направим модела. Например стиропор и въженце.

Грейсън забеляза, че Оливия е отпуснала глава на възглавницата и че клепачите й бяха полузатворени, но тя се усмихваше. Очевидно намираше разговора за забавен. На него обаче не му беше смешно. Родителстването беше голям зор.

— Добре, тръгвам към къщи. — Той затвори телефона и каза: — Предполагам, че чу всичко?

— На колко години е той?

— На девет.

— И ти трябва да направиш модел на Слънчевата система?

— Очевидно. Сега ще трябва да обикалям града да търся подръчни материали. Най-добре да тръгвам.

— Успех — прошепна тя и заспа дълбоко.