Джули Гарууд
Сладки приказки (13)

Дванадесета глава

Нощта преди да изпишат Оливия от болницата, леля й Ема дойде да я посети и настоя да се премести в нейния дом, докато се възстанови. Оливия отказа. Тя каза на леля си, че иска да спи в собственото си легло и никой да не се суети около нея. В действителност, не желаеше да изложи Ема на опасност, а докато стрелецът беше на свобода, всички около Оливия бяха изложени на риск.

Когато Ема си тръгваше, в стаята се появиха Грейсън и Ронан. Ема се усмихна на агентите и каза:

— Грейсън, в цялата тази суматоха забравих да те попитам за баща ти. Как е той?

— По-добре — отвърна кратко Грейсън.

Оливия се заинтригува да разбере какво се е случило с баща му, но реши, че ще е нахално да попита. Щеше да се наложи да изчака, докато двете с Ема останеха насаме, за да си изясни подробностите. Не че изобщо й влизаше в работата, напомни си тя. Беше взела решение да поддържа професионални отношения с Грейсън и да не му задава никакви лични въпроси.

— Моля те, предай му поздрави от мен — каза Ема и се обърна към Оливия. — Ще бъда тук утре рано сутринта, за да те откарам до апартамента ти.

Грейсън се намеси:

— Аз… мисля, че е по-добре аз да закарам Оливия до дома й… от съображения за сигурност.

— Добре — съгласи се Ема. Тя целуна Оливия по челото и си тръгна.

Грейсън имаше цял списък с въпроси към Оливия, особено за зет й и натрупаните от него дългове. Тя знаеше ли за тях? А сестра й? От наученото досега беше разбрал, че отношенията на Оливия със семейството й са доста напрегнати. В дните на престоя й в болницата, той не беше видял никой от най-близките й да я посещава.

За нещастие не му се удаде възможността да й зададе въпросите. Постоянен поток от посетители, няколко телефонни обаждания и нейното изтощение промениха намеренията му. Той реши да изчака до следващия ден, за да говори с нея за семейството й.

На следващата сутрин той я закара от болницата до дома й, но не повдигна неудобната тема за близките й. Когато Грейсън й съобщи, че един полицай ще пристигне скоро, за да застане на пост пред вратата й, тя възнегодува. Настоя, че докато се намира в апартамента си, е в безопасност. Грейсън изслуша доводите й и ги пренебрегна, като настоя, че наличието на охрана не подлежи на обсъждане.

Бяха стигнали до апартамента й и Оливия си търсеше ключа в чантата, когато вратата в дъното на коридора се отвори и една възрастна жена, облечена в розова хавлия, излезе навън. Жената, чиято тънка побеляла коса бе прихваната встрани от лицето с две фиби, подсвирна на Оливия. Когато тя погледна към нея, жената я повика с пръст да се приближи.

— Здравейте, госпожо Дилейни — поздрави я Оливия, когато се доближи до старицата.

— Оливия, скъпа, трябва ми мляко. — Докато говореше, госпожа Дилейни надничаше зад гърба на Оливия и наблюдаваше Грейсън с подозрение.

— Съжалявам — каза Оливия. — Няколко дни няма да мога да ходя до магазина, но когато отново започна да пазарувам, с удоволствие ще ви купя мляко.

Госпожа Дилейни изглеждаше разтревожена.

— Добре — каза тя. — Ще се обадя на Джон и ще го накарам да ми донесе мляко, когато идва на работа утре, но той все не ми купува това, което искам. Специално го моля да е с два процента масленост и той все ми носи пълномаслено. А то е прекалено тежко за мен. Нервният ми стомах не го понася.

— Разбирам — кимна търпеливо Оливия. — Непременно ще ви се обадя, когато отивам в супермаркета и ще ми дадете списък с необходимите ви неща.

— Чудесно — съгласи се госпожа Дилейни и се обърна да влезе в апартамента си. — Купи ми и от лимоновите сладки, онези с глазурата отгоре, не обикновените, които ми купи предния път. — Грейсън и Оливия чуха, че тя продължава със списъка, докато затваряше вратата.

— Тя не обича да излиза, когато навън е студено — обясни Оливия.

— Струва ми се доста претенциозна.

— Малко — засмя се Оливия. — Съвсем сама е и нямам нищо против да й помагам, когато мога.

Грейсън взе ключа от ръката на Оливия и го вкара в ключалката.

— Може и да се правиш на твърда, но вътрешно си много мекушава, Оливия Маккензи. — Той бутна вратата, за да я отвори и се дръпна настрана, за да й направи път.

Оливия се радваше, че си е вкъщи. Леля й беше изпратила хора да изчистят апартамента, да заредят хладилника и килера и да изперат мръсните дрехи. Имаше свежи портокали и ябълки в една дървена купа на кухненския остров, пилешка супа, която само чакаше да бъде претоплена, и прясно изпечен хляб.

— Ако не си прекалено уморена, бих искал да поговоря с теб за семейството ти — каза Грейсън.

— Добре, но не знам дали мога да ти кажа нещо, което да ти бъде от полза. — Тя изпразваше чантата си, защото търсеше мобилния си телефон. Най-накрая го откри и отиде да го включи да се зарежда.

Когато се върна, Грейсън беше съблякъл сакото си и разхлабваше вратовръзката си. Тя забеляза това, но не направи никакъв коментар. Ако той искаше да се почувства по-удобно, на нея не й пречеше. Все пак щеше да поддържа дистанция помежду им. Той не й беше приятел, а защитник.

Това напомняне трябваше да й помогне да вижда нещата в перспектива, но той изглеждаше страхотно в костюм, а без сако изглеждаше още по-добре. Оливия беше забравила колко мускулесто е тялото му. Тя усещаше пулсиране в едната си страна, парене в рамото и чувстваше бедрото си, все едно куршумът още беше заседнал в костта. Беше развалина, а още точеше лиги по него. Би могла да обвини болкоуспокояващите, които пиеше, за похотливите си мисли, но днес не беше пила никакви лекарства.

— Бих искал да поговорим за зет ти — продължи Грейсън.

— За Джордж? Не съм общувала с него кой знае колко. Обикновено се чуваме по телефона и винаги разговорите ни са били съвсем повърхностни. Нали се сещаш: „Как си?… Чудесно. А ти?“ И после той предава телефона на сестра ми. Джордж не е особено приказлив. Малко е… резервиран. Обаче Натали е щастлива с него.

— Откога го познаваш?

— Почти от десет години. Запознах се с него няколко месеца след като се бяха омъжили.

— Ти не присъства ли на сватбата?

— Не, тя беше в Сан Франциско, а аз бях тук, във Вашингтон. Не беше възможно да пътувам.

Оливия никога не беше говорила за болестта си и той се зачуди дали тя се бе досетила, че той вече е научил за експерименталната програма. Според леля й, Оливия обсъждала онзи период от живота си само с другото си семейство — трите момичета, които също като нея минали през програмата. Грейсън вече знаеше и че д-р Андре Пардио й беше нещо като втори баща.

Насили се да довърши въпросите си, за да може тя да си почине.

— Знаеш ли нещо за финансовото им състояние?

Оливия седна на фотьойла и облегна глава назад.

— Преди няколко години двамата с Натали основаха интернет компания и бизнесът им върви много добре. Натали инвестира почти цялата им печалба във фонда на баща ни, бог да й е на помощ. Опитах да говоря с нея, да я накарам да проумее, че това е измама, но тя се държи като човек с промит мозък. Също като майка ми — добави Оливия. — Харесва й да си фантазира, че сме съвършеното семейство. Според нея Натали е съвършената дъщеря, а Джордж — съвършеният зет…

— А ти?

Оливия затвори очи и се усмихна.

— Аз съм несъвършена — отвърна тя спокойно. — Така че тя обикновено не ме споменава, когато говори за семейството си. Натали стана единственото й дете. А в последно време майка ми ме смята за предателка.

— Смята, че предаваш семейството си?

— Да. Вероятно правя точно това. Но трябва да го спра. Той не може да продължи да съсипва човешки животи и семейства. Преди си мислех, че той просто не може да се спре, че за него всичко е само игра, но вече знам, че не е така. За него парите са всичко. Вманиачен е, че трябва да печели още и още. Подмами богатите си приятели да му дадат спестяванията и фондовете си, за да ги инвестира, но също така се цели и в големи пенсионни фондове и благотворителни организации. Колкото по-трудно е спечелването на потенциалния клиент, толкова по-щастлив е баща ми. Леля Ема не му позволява дори да припари до нейните пари и това направо го побърква. Той мрази да губи и е твърдо решен да намери начин да я принуди да му даде всичко, което притежава. Това няма да се случи, но той няма да се умори да опитва.

Оливия опита да се изправи. Изненадана от това колко я изтощи това простичко действие, тя се отправи към спалнята си.

— Отивам да се преоблека. Вземи си нещо за ядене или пиене.

— Да ти стопля ли супа?

— Би било чудесно.

Тя мина по коридора, но до вратата на спалнята спря и погледна назад към него.

— Майка ми идолизира баща ми и в сърцето й има място единствено за него. Тя не може да се промени. Сякаш той има контрол над мозъка й.

— Тя знае ли какво прави той? Част ли е от схемите му?

— Не — натърти Оливия. — И дори и да й покажеш неоспорими доказателства, тя няма да повярва. Няма да види какво е написано черно на бяло. Честно казано, мисля, че би скочила и под автобус, за да го защити.

— Включително и от теб.

Тя не отговори.

— Мисля, че когато баща ми се озове зад решетките, майка ми най-после ще прогледне и ще види истината. Но пак не е сигурно. Може да поиска да я затворят в килията заедно с него.

— Оливия? — извика той, когато тя влезе в спалнята си.

Тя надникна в коридора.

— Да?

— Защо майка ти смята, че си несъвършена?

Тя въздъхна.

— Защото се разболях, Грейсън. Това ме направи несъвършена.

Оливия наистина се надяваше той да е приключил с въпросите за семейството й. Те пораждаха най-различни емоции, които тя не желаеше да си припомня. Затвори вратата на спалнята си и си облече синьо-бяло трикотажно долнище на пижама и синя тениска. Дори и това минимално усилие я изтощи и тя приседна на леглото си. Отпусна се назад, претърколи се на една страна и затвори очи. Щеше да си почине само няколко минути, докато той топлеше супата, каза си тя. След това щеше да изпрати Грейсън да си ходи и щеше да поработи малко на компютъра си.

Минаха петнайсет минути, а Оливия не се беше върнала в дневната. Грейсън открехна вратата на спалнята й и надникна. Косата скриваше лицето й, а ръцете й бяха скръстени на гърдите. Грейсън издърпа настрана завивката на голямото легло, после вдигна Оливия на ръце. Притисна я до гърдите си за минутка, наслаждавайки се на допира на топлото й тяло до неговото. После внимателно я постави върху чаршафа и я зави. Отмести косата й настрана и погали врата й. Кожата й беше толкова мека, толкова гладка.

— В теб няма нищо несъвършено, Оливия.