Йън Ървайн
Тетрарх (57)

Двадесет и девет

— Юлия?

Тя не отговори. Чувстваше се прекалено обезсърчена. Целият свят бе срещу нея, дори и собственият й решетъчен модел.

Дори моделът й? Не, той беше нейно собствено творение. Можеше да го изменя както пожелае. Дори това заклинание, поставено от гнусния скрутатор Гор, нямаше да я спре. Как смееше той да нахлува в личното й пространство? Тя отново сграбчи възела на заклинанието и, вместо да се опитва да го откъсне, го задържа и завъртя модела си около него.

Октоподът изпищя от болка. Едно след друго пипалата му започнаха да се откъсват. Оставащите направиха отчаян опит да останат захванати, само че Юлия контролираше модела си. Със звучен пукот и последното пипало се откъсна.

Юлия затаи дъх. Вратата изщрака и се открехна. Иризис се озова на свобода. Дребната жена пусна проявата, която скочи на предишното си място. Вратата отново стоеше затворена.

— Не зная как го направи — каза Иризис, докато я прегръщаше нежно. — И не съм сигурна, че искам да зная. Но ти благодаря.

Юлия се измъкна от ръцете й, защото се страхуваше за мишлето в джоба си.

— Знаеш ли как да стигнем до въздухоплава? — продължи Иризис.

— Не — тихо отвърна Юлия и хвана приятелката си за ръката. — Нямам представа.

 

 

Не се осмелиха да се изкачат. В горните нива на крепостта непрекъснато имаше хора. Малката Юлия можеше да се промъква наоколо незабелязана, но същото не можеше да се каже за Иризис. Дали необяснимото й влияние върху ключалката бе задействало алармата на Гор? До този момент нямаше такива признаци.

— Струва ми се, че трябва да продължим надолу — каза Иризис. — Да избягаме по някой отходен канал.

Юлия я погледна отвратено. Дори и със затапен нос не би се спуснала сред такова смрадливо място.

— А може би не — допълни русата жена. — Тогава да потърсим отточна тръба.

Юлия не можеше да помогне в откриването. След няколко часа търсене, през които тревогата на Иризис се повиши неимоверно, откриха тръбопровод, свързан с казармената баня над тях. Десетгодишно дете би могло да върви изправено вътре. Юлия би трябвало да наведе глава, а Иризис да пълзи.

Дребната жена с отвращение се вгледа в протежението, разкрито от отместения капак. Тръбата миришеше на застояла вода и някаква гнилота.

— Няма да вляза тук — поклати глава Юлия.

— Остава само час до разсъмване, Юлия. Ако не се доберем до въздухоплава преди скрутатора, направо трябва да се върнем и да се заключим отново. Това е единственият изход от Ненифър.

— Той не ми харесва — промърмори спътничката й.

Иризис също не го харесваше. Тя смяташе, че тръбата отвежда директно до скалния склон, до място, от което изкачването щеше да бъде невъзможно. Но и това бе за предпочитане пред скрутатор Гор.

— Гор скоро ще ме потърси. Ако искаме да открием брат ти, ще трябва да се скрием.

Понесла откраднатия фенер, Иризис се спусна в тръбата. Юлия неохотно я последва. Високата жена постави капака обратно и повдигна лампата. Дребна струйка вода указваше правилната посока.

— Да вървим.

Тръбата обхождаше дълго. На много места в нея се вливаха други канали. През нито един участък диаметърът не се разшири. Гърбът на Иризис започна да я боли. Нещо залепна за косата й.

Горната част на тръбата бе покрита със сивкава субстанция, върху която се виждаха кичури и парчета нокти. Желатиновата гнус беше навсякъде. Всичко това е било отмито от нечии тела, помисли си Иризис, потръпвайки от отвращение. А какво ли още оставаше прикрито от мрака?

Вонята стана по-силна. Иризис се натъкна на локва, образувала се на по-ниско място. Кафеникава мръсотия покри ботушите й. Миризмата бе отвратителна. Юлия едва не повърна.

Стори им се, че е изминала цяла вечност, преди най-сетне да доловят полъха на свеж въздух.

— Малко остана.

Юлия само изсумтя в отговор.

Достигнаха го внезапно — овален отвор, само малко по-светъл от околния мрак. Зората не беше далеч.

— Внимателно — каза Иризис. — Ако се подхлъзнеш…

Самата тя в по-голяма степен се нуждаеше от това предупреждение. Юлия стъпваше внимателно и никога не рискуваше. Иризис напусна тръбата по ръба — за свой късмет. В средата се бе натрупала зеленикава хлъзгавина. От нея оттичащата се вода политаше надолу, към Съсухрената долина.

Застанала на ръба на канала, Иризис извърна глава нагоре. Склонът над нея бе почти отвесен. Не се виждаше нищо, което да улесни изкачването им. Щяха да са им нужни поне въжета, а сигурно дори и те не биха били от полза без други принадлежности.

— Съжалявам, Юлия. Невъзможно е да се изкачим.

Юлия се промъкна до нея.

— Ксервиш тръгва.

— Не го виждам. — Иризис изви врат. Далеч наляво сянка се издигаше над скалата. Въздухоплавът. — Флид! Флид! — Тя започна да размахва фенера. — Флид!

Въздухоплавът продължи да набира височина. Юлия се сви обратно в тръбата и изплашено покри лице с длани.

— Какво има, Юлия? Какво не е наред?

— Гор!

Иризис остави фенера вътре и надникна. Върху ръба се движеха силуети. Един от тях сочеше надолу, към отвора на тръбата. Светлината на фенера сигурно веднага се набиваше на очи сред тъмната скала.

— Идват — каза Юлия. — Сега никога няма да намеря Мюли.

— Утре по същото време и на двете ни няма да се налага да се тревожим за това — промърмори Иризис. Тя отново размаха фенера с надеждата, че Флид ще го види, макар да се съмняваше, че той би могъл да направи нещо. — Няма ли някакъв начин да сигнализираш на въздухоплава с решетката си?

По пътя Юлия се бе опитала да обясни стореното. Иризис не бе разбрала нищо.

— Никой друг не може да я види — обясни дребната жена с тон, съответстващ за разясняването на нещо очевадно.

— Ами ако я обърнеш около Флид, както когато ме освободи?

Иризис осъзна нелепостта на думите си още в момента на самото им изричане.

— Не мога — трепереше Юлия. Изглежда беше на път отново да изпадне в един от пристъпите си.

— Къде е мишлето ти?

Дребната жена пъхна ръка в джоба си и малко се успокои.

— Тук е.

— Ще ми го покажеш ли?

Юлия извади животинчето. То се взираше спокойно в нея. Мустачетата му потрепваха.

— То ти се усмихва — каза Иризис. — Какво храбро мишле.

Юлия също успя да се усмихне, докато прибираше мишока обратно в джоба си.

Над тях търчаха хора, звучаха викове.

— Тук долу — кресна някой.

— По никакъв начин ли не можеш да дадеш знак на Флид? — меко попита Иризис.

— Не зная как.

— Погледни в модела си, Юлия. Виждаш ли въздухоплава и Ксервиш?

— Да.

Защо бе толкова трудно да се говори с нея?

— Направи това, което си направила с вратата. Така Флид може да осъзнае, че сме тук.

— Не — отвърна Юлия. — Ти не познаваш модела.

— Моля те, опитай.

— Не мога.

Талантът на Юлия споделяше нейната собствена упоритост. Може би, подобно на храбростта й, изникваше като последен вариант. Заплахата към самата нея не бе задължително условие — в тези ситуации тя най-често завираше глава в пясъка. Но когато някой, към когото тя беше привързана, бъдеше заплашен, Юлия ставаше същинско зверче. Може би изгубеният й брат бе ключът?

— Къде е брат ти, Юлия?

— Не зная — нацупено каза тя. — Остави ме. Мразя го.

— Не го мразиш — каза Иризис, отново размахваща фенера. Въздухоплавът вече се намираше високо. След няколко минути щеше да се е отдалечил безвъзвратно. А след още няколко минути тук щяха да са се спуснали войници. — Той ти липсва ужасно.

— Не!

— Щом Мюли притежава твоя талант — Иризис подбираше думите си много внимателно, — възможно е скрутаторите да използват и него. Може да се намира в опасност.

Юлия се сепна и започна да поклаща глава към раменете си.

— Ако успеем да се измъкнем, с въздухоплава бихме могли да прелетим половината Лауралин. Ако Мюли е някъде на изток, ще го видиш в модела си.

Юлия мълчеше. По лицето й се стичаха сълзи.

— Направи нещо, Юлия. Опитай да повикаш скрутатора. Той ще намери брат ти, обещавам.

Дребната жена затвори очи и стисна зъби. Иризис обгърна свободната си ръка около индикатора и се опита да проследи действията на спътницата си. В рамките на миг в съзнанието й изникнаха бледи очертания, сред които се разливаха цветовете на полето. Две точки сред хилядите в модела заблестяха по-ярко, сетне самият модел се завъртя и блясъкът изчезна.

Вън долетя трясък. Стисналата очи Иризис реши, че Гор е захвърлил някакво експлодиращо приспособление. Пристъп на вятъра я блъсна в стената на тръбата. Отвори очи навреме, за да види как въздухоплавът изниква край тях. По меха му пробягваха вълни. Гондолата се оказа точно до тях, трепереща под напора на силата, пренесла го мигновено през хиляда дължини пространство. Флид стоеше досами нея, с изражение, което тя никога не бе съзирала върху лицето му: чист ужас.

Скрутаторът изруга, сетне погледна и видя зяпналата Иризис. Той реагира моментално и й подхвърли едно от въжетата. Високата жена го сграбчи.

— Качвай се, Юлия — кресна тя.

С един скок перцепторът се озова в ръцете на Ксервиш.

— Простреляйте Иризис! — долетя ревът на Гор. — Не й позволявайте да избяга!

— Скачай! — ревна Флид.

Краткият полет на Иризис завърши в платнената стена на каютата.

Флид я блъсна встрани, протегна ръка и запрати огнен език нагоре, опасно близо до запалимия мех с газ. Иризис не можа да види какво става на скалата, защото въздухоплавът рязко се понесе напред и нагоре. Скоро се намираха на едно ниво с крепостта. Войници дотичаха до ръба с копия и арбалети, само че бяха закъснели — машината бе извън обсег.

Иризис иронично отдаде чест на Гор, а после трябваше да седне. Краката й се подкосиха още докато се отпускаше на пейката. Юлия вече бе заела любимия си ъгъл, свита като броненосец.

— Не зная какво направи току-що — поде Флид, — но…

— Аз не съм направила нищо, Ксервиш. Беше Юлия. С решетъчния си модел.

Скрутаторът се втренчи в свитата жена.

— Това не е възможно.

— Тя ме освободи, без да разваля магията на Гор.

— Или да задейства алармата, очевидно — удивено допълни Ксервиш Флид. — А сега това. Как е възможно?

Ако Иризис не бе толкова изтощена, изражението му щеше да я накара да избухне в смях.

— Ще трябва да я попитате сам, но не очаквайте да разберете нещо от обясненията й. Тя го стори по принуда. За да спаси брат си.

— Аха, брат й.

— Знаете за Мюли?

— Разбира се. Веднага щом узнаха за таланта й, скрутаторите започнаха да го търсят.

— И намерили ли са го?

— Не зная. Точно тогава бях в известна немилост. Но ако не са, след този случай няма да пестят усилия.

— Няма да пестят усилия и да си я върнат.

— Да. Тя ще им бъде от голяма полза, ако успеят да се доберат до нея.

 

 

Полетът продължи шест дни. Описаха крива на запад, за да продължат на юг успоредно на планините — въздухоплавът не можеше да се издигне достатъчно високо, за да ги преодолее. Носеха се над равнини, прорязани от отточвали се води. Сетне, оставили склоновете зад себе си, поеха на югозапад покрай езера и вулкани. Подминаха Бореа Нгурле, останала да дими от южната им страна. Големият северен път, виещ се сред Боргистри, се намираше край левия им борд. Южната част на Червейната гора се издигаше право пред тях. Прекосяването й отне много часове, преди дърветата най-сетне да отстъпят на тревистите хълмове на Талтид.

Пилот Хила ги пренесе над димящите ями на Снизорт, докато скрутаторът оглеждаше внимателно мястото, неутрализирал височината с помощта на далекогледа си. До него стоеше навигатор Нивули, също с подсилено зрение, и изготвяше карта.

— Къде точно се намира възловата точка? — попита Иризис.

— Не зная.

— Да събудя ли Юлия и да я помоля да потърси?

— Остави я да поспи. Когато приключим с огледа, ще се отправим към Госпет. Това са около двадесет мили път южно, отвъд река Зорт и Западния път. Тамошният перквизитор ще ни каже всичко необходимо.

Пилотът дотича:

— Излитат лиринкси, сър.

Флид отново долепи далекоглед до окото си.

— Виждам. Издигни се над достъпната за тях височина. Поеми към Госпет.

Достигнаха целта си след около два часа. Госпет се оказа обграден със стени град, изграден от кафеникави и оранжеви блокове. Сравнително близкото присъствие на лиринкси обясняваше усиленото му укрепяване. По протежение на стените надничаха готови за изстрелване копия. Издигащите се над тях кули също приютяваха отбранителни съоръжения. Околната земя биваше обработвана, но само в непосредствена близост до поселището.

— Колко дълго ще оцелее Госпет толкова близо до Снизорт? — промърмори Иризис.

Никой не отговори.

Въздухоплавът се приземи насред главната улица — за голямо удоволствие на група деца, които си играеха с топка от парцали. Те се скупчиха около машината, но това трая само докато скрутаторът не слезе и не нареди някое от хлапетата да го отведе до дома на перквизитора. Невръстните се изпариха. Остана единствено едно сакато момче, неспособно да се стрелне по подобие на другарите си.

Флид го сграбчи за яката.

— Как се казваш, момко? — запита той на езика на югозападните територии.

— Юфкан — отвърна момчето.

— Юфка? Странно име за едно момче.

— Туй ми е името, сър.

— В такъв случай, Юфка, ми е нужен човек, който да ме отведе до къщата на перквизитора. Можеш ли?

— Не, сър — отвърна хлапакът.

— И защо не? Все трябва да знаеш къде е. — Дългата вежда на скрутатора се сбърчи като мокър канап.

— Страх ме е, сър.

— Страх те е от перквизитора? Защо?

Юфкан се поколеба.

— Момчетата ме накараха, сър.

— Какво са те накарали? Голяма си лепка.

— Благодаря ви, сър. Накараха ме да хвърлям камъни по покрива, сър. Но един влетя през прозореца. Запла…

— Да, да, разбрах. Трябва да ти кажа, Юфка, че аз съм скрутатор. Знаеш ли какво означава това?

— Ядете деца, сър.

— Не ям деца, но точно сега съм готов да направя изключение. Покажи ми дома на перквизитора. Незабавно!

След десет минути пристигнаха. С вида си къщата показваше, че някога е виждала и по-добри времена: просторен палат от оранжеви блокове, с висока тухлена стена. Обширни веранди обгръщаха всички страни без южната. Тукашният перквизитор се оказа дребна и стройна жена с черна коса и очи в същия цвят. Кожата й имаше лек кехлибарен оттенък, чертите й бяха деликатни. Маниерите й бяха сдържани.

— Гледай ти — каза Флид. — Каква приятна изненада, Фин-Мах.

Фин-Мах се усмихна, нещо рядко за нея.

— Радвам се да ви видя, скрутаторе. Теб също, майсторе. — Тя остро кимна към Иризис. Двете не се обичаха особено. — Да седнем на верандата, по-хладно е. По съобщенията, които носите, заключавам, че отново сте скрутатор?

Ксервиш кимна и й ги подаде.

— Да. Какво правиш тук? И то като перквизитор?

— Неуместно е да се преструвате на изненадан, след като лично вие препоръчахте да бъда повишена.

— В тези дни препоръката ми е по-скоро клеймо. Не знаех, че си била изпратена на запад, но се радвам да те видя.

— Винаги съм имала особен интерес към Изкуството на врага — отвърна Фин-Мах. — В Снизорт са струпани най-много плътоформители за цял Лауралин, а и тяхната работа е добре…

— И аз съм чувал същото. Ще поговорим за това насаме. Смятам, че и носената от нас информация ще те заинтересува.

— Щастлива съм, че ви виждам. И се надявам, че носите добри вести. В последния си доклад…

— Бях информиран, преди да напусна Ненифър. Нека видим какво може да се направи.

— Каквото и да е то — рече Фин-Мах, — по-добре да го правим бързо. Лиринксите се подготвят за съкрушителен удар.

— И за това ще поговорим по-късно.

— Тук има още един човек, за когото съм сигурна, че ще се зарадвате да видите отново. — Фин-Мах се обърна назад, за да отправи призив. — Ти също, Иризис.

Появи се строен мъж на средна възраст, облечен в кафяви панталони от груба тъкан, риза и сиви сандали. Тъмната му коса бе подстригана съвсем ниско. Той се отличаваше с волева брадичка, подчертани скули и блестящи сиви очи.

Иризис забеляза, че Флид внимателно оглежда новодошлия. Самата тя бе сигурна, че никога не го е виждала преди.

Той протегна ръка.

— Скрутаторе. Иризис.

След размяната на поздрави мъжът се настани в свободен стол.

Юлия, изостанала заради залисването си с някакви цветя, се приближи към тях. Непознатият я погледна, изправи се и каза:

— С теб не сме се срещали лично. Ти трябва да си Юлия.

Откъде знаеше това?

Юлия протегна дребната си ръка.

— Здравейте, господин Мас.

Гръмкият кикот на Флид наруши последвалото мълчание.

— Много добре, Ейрин Мас. Най-добрият осведомител в бранша. За пръв път нечия дегизировка успява да ме заблуди. — Той отново се ръкува с мъжа. — А ти, Юлия, си същинско чудо.

Иризис отново се вгледа в новодошлия. Дегизировката — или по-скоро трансформацията — бе удивителна. Нямаше и следа от тлъстия, плешив, тътрузещ се полуидиот от фабриката. Нямаше нищо, което да го издава. Но за Юлия не бяха нужни подобни белези. Тя можеше да разпознае всеки по миризмата му.

Иризис се усмихна:

— В този ти вид никой не би ти предложил ракия от ряпа като подкуп.

— Така е — отвърна Мас. — Особено като се вземе предвид, че аз не пия спиртни напитки.