Йън Ървайн
Тетрарх (49)

Двадесет и едно

Гилаелит чу как Тиан се провиква, когато тетраподът й политна назад. Чу и тътнежа на свличаща се скала. Сетне лиринксите го повдигнаха рязко — звукът на крилете им изцяло узурпира слуха му. Тетрархът напразно се опита да се измъкне, притеснен от представата за окървавената Тиан, лежаща върху склона на кратера. Заради нахлузената му качулка не виждаше нищо.

Дълго време летяха сред облаците — можеше да усети профучаващата край него студена влага. Дрехите му прилепнаха, от качулката покапаха капчици върху врата му. Огромните криле не спираха да разсичат въздуха. Един от лиринксите се провикна и запитаният му отвърна остро. Размяната протече на лиринкския език, непознат за Гилаелит. Но по тона личеше, че се разразява спор, в чийто край създанията започнаха да се спускат. Въздушното течение изтръгна качулката от лицето на тетрарха и той можа да види кръгло плато от тъмна скала, израстващо сред гората. Възползващи се от термалите, лиринксите се приземиха близо до ръба.

Едно от създанията остана да държи въжето на Гилаелит, а останалите три продължиха спора си. Скоро женски лиринкс стисна китките му и го погледна в очите.

— Докато се издигахме, ти изкрещя име, „Тиа…“. Занаятчията Тиан от Тикси ли имаше предвид? Онази, напуснала Тиртракс с летящ конструкт? Не лъжи. Аз умея да разчитам истината.

Гилаелит се поколеба прекалено дълго, преди да отговори:

— Не. Зовях Тиауни, сакатата ми дъщеря.

Оранжеви петънца се появиха върху ръцете й.

— Той лъже — провикна се тя към останалите. — Наистина е била занаятчията, която търсим. Мунанд, върни се да я вземеш.

Най-едрият от лиринксите, мъжки с яркочервен гребен, се издигна с помощта на течението и се отправи на север. Женската отново дръпна качулката на Гилаелит и я завърза. Полетът продължи още много часове, отново през влажните облаци.

Несъмнено лиринксите го бяха отвлекли, за да използват Изкуството му. У Гилаелит се зараждаше определен интерес. С какво точно бе привлякъл вниманието им? И ако получеха исканото, какво щяха да направят после? Може би щяха да го изядат. Но първо щеше да им се наложи да го надхитрят. Тетрархът не можеше да си представи по-голямо предизвикателство. А той обожаваше предизвикателствата, макар че конкретно това касаеше самия него.

Лиринксите продължиха да летят и след смрачаване. Едва около среднощ се настаниха на една планинска скала. Гилаелит получи храна и му бе позволено да легне, като преди това въжетата му бяха прилежно проверени. Тетрархът почти не спа. С известна насмешка над себе си осъзна, че изпитва притеснение за Тиан, породено не само от евентуалната й полезност. Не беше и притеснението, което би изпитвал за добруването на верен слуга. Беше нещо по-силно и по-дълбоко. Той наистина бе загрижен за нея.

Гилаелит изследва странното усещане през всички часове на мрака, но на разсъмване бе все така объркан. Лиринксите отново се издигнаха в полет, продължил цял ден. В определен момент тетрархът задряма, за да се събуди сред мрак. Долови миризмата на асфалт, усети излъчването на превъзхождащи сили. По заобикалящия го въздух можа да определи, че се намира в пещера или подземие.

Защо лиринксите търсеха Тиан? Може би във връзка с плътоформирането, а може би с таптера. Ако тя бе оцеляла при падането, в момента сигурно лежеше безпомощна върху склона, очакваща да умре от глад и жажда. За предпочитане беше лиринксите да я доведат тук, каквато и да бе целта им.

Гилаелит беше безпомощен, защото матемантията не можеше да бъде използвана офанзивно. Геомантията би могла да му бъде от полза, но не и без помощта на определени кристали или артефакти. А тетрархът не разполагаше с тях.

В скалите около него имаше кристали, но те не притежаваха нужните геомантични свойства. Все пак съществуваше един начин: сред множеството измъчващи го болежки се подреждаха и камъните в жлъчката. Те трудно можеха да бъдат наречени кристали, но пък намираха известна употреба в Тайното изкуство. Освен това нищо не би било синхронизирано по-пълно с него от образувание, сформирало се в собственото му тяло.

Гилаелит откри най-големия камък и го събуди. Образуванието не бе подходящо за целта, тъй като не съдържаше никаква сила, но пак спомогна за усилване на възприятията.

В самото му съзнание се образуваха образи на течения, разливащи се като огромен червен фонтан, а също и формата на яма. Тук имаше възлова точка, силна и нестабилна. Но в сегашното си състояние Гилаелит не можеше да научи повече. Сигурно бе доведен в Снизорт, място, прословуто със смолните си ями.

Бе поведен надолу през множество стъпала, по протежението на тунели, вонящи на битум, а накрая през поредица тежки врати, отвъд които миризмата ставаше все по-слаба. Тук въжетата и качулката бяха свалени. Светлината на фенер за момент го заслепи.

— Какво желаете от мен? — любезно попита той. Гилаелит бе винаги любезен, когато не знаеше с какво си има работа.

Възрастен женски лиринкс отвърна:

— Аз съм Гирил, матриарх на Снизорт.

Гласът й бе необичайно мек за лиринкски. Освен това тя говореше езика удивително добре, макар и с известна безизразност.

— Матриарх! В такъв случай вие сте върховната владетелка на лиринксите?

— Ние нямаме върховни владетели, тетрархо. Работим задружно, за да постигнем целите си.

— Откъде ме познавате? — сепна се той.

— Срещата ни бе неизбежна.

— Защо сте се настанили в такова противно място?

— То заема жизненоважна част от цикъла ни на живот. Историите, както ги наричате вие.

Това беше безсмислено. Как бе възможно Снизорт да бъде част от Историите на лиринксите? Освен ако Гирил не визираше нещо, случило се в близкото минало.

— Ти познаваш земята и силите, които я подхранват, тетрархо — продължи тя. — Ние искаме да узнаем повече за това място.

— И какво общо има това с мен?

Тя погледна към гърба му. Четирима лиринкси стояха зад него, извадили нокти, готови да реагират при най-малка необходимост.

— Изгубихме нещо в Голямата сълзевина. Много бихме искали да си го върнем.

— Голямата сълзевина?

— Да. Източникът на асфалта в Снизорт.

— Какво е то?

— Не мога да кажа.

— Голямо или малко?

— Достатъчно голямо.

Гилаелит потърка ъгловатата си брадичка, стараещ се да осмисли случващото се.

— Какви са размерите на тази сълзевина?

Гирил размени няколко думи с останалите лиринкси. Дребна женска пристъпи напред.

— Голямата сълзевина притежава следната форма. — Тя очерта неравен овал на пода, сетне в единия край на очертанията прибави втори, по-малък. — Дълга е левга и четвърт, седем осми широка.

— А каква е дълбочината?

— Не знаем. Може би левга, може би повече.

— Какво и къде е било изгубено?

Женската понечи да отговори, но млъкна. Гирил я избута встрани.

— Не можем да ти кажем това.

— Няма значение — отвърна Гилаелит. — Важното е да зная къде е било изгубено. И кога.

— Доколкото съм в състояние да преценя, близо до центъра. — Гирил посочи с чупливия си жълтеникав нокът. — Някъде в тази зона.

— Колко голямо е било? Ако е било дребно, шансовете за евентуално откриване са нищожни.

— По-голямо от селска колиба.

— Преди колко време?

Сега самата Гирил се поколеба. Какво ли са изгубили? Трябва да е нещо, което им трябва страшно много, за да замесят външен в търсенето. Гилаелит определено бе заинтригуван.

— Няма как да сме сигурни — накрая каза тя. — Може би ти би могъл да ни помогнеш. Чували сме, че разполагаш с най-добрата библиотека в югозападните земи.

Още по-объркващо. Лиринксите бяха дошли на Сантенар по времето, в което Пътят между световете бе отворен, преди двеста и седем години. Войната се бе разразила около шестдесет години по-късно. Но в продължение на първите сто години след пристигането си лиринксите бяха останали в границите на остров Мелдорин.

— Не разбирам — каза Гилаелит. — Историите в библиотеката ми касаят предимно отминали времена. Как…

— Възможно е то да е било изгубено преди седем хиляди години, а може би и десет хиляди. Ние не разполагаме с Истории от тези времена. Повече не мога да ти кажа. Доведохме те тук, за да ни помогнеш.

Ако думите й бяха истина, излизаше, че лиринксите са посещавали Сантенар и преди. Гилаелит се затрудняваше да повярва. Преди времето на Забраната създания от празнотата бяха идвали на Сантенар. Но хрониките показваха, че тези посещения са били плод на случайност, а попадналите тук създания — избивани. Ако лиринксите бяха идвали тук преди хиляди години, а после бяха напуснали, това пораждаше много въпроси. Но какво основание би имала Гирил да го лъже?

— Защо да ви помагам? Вие сте врагове на човечеството.

— Търгувал си с нас и преди — каза Гирил. В очите й светлината блестеше двойно отразена. — Какво е различното сега? Ще ти платим добре, в каквато валута поискаш.

Погледът й съдържаше въпрос.

— Ще обмисля цената си.

Трудно щеше да се измъкне, невъоръжен и заобиколен от пазачи, но не това бе най-нетърпимата тревога. Така или иначе скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол. Само че амплиметът беше останал там, неохраняван. Гилаелит трябваше да го има — прекалено много бе рискувал заради този кристал, за да се откаже сега. Трябваше да убеди лиринксите да го отведат обратно.

Освен това се притесняваше за Тиан. Молеше се тя да е преживяла падането. А може би щеше да е по-добре, ако тя бе умряла? Не! Тя му липсваше. Удивително. През целия си престой в Нириандиол не бе изпитвал притеснение за друг. Сега трябваше да узнае какво се е случило с нея.

— Първо трябва да ме отведете до дома.

— Защо?

Жълти и черни ивици прелитаха по кожата й: подозрение.

— Повече от сто години не съм чел древните Истории. Трябва да направя справка. Тогава ще ви кажа цената си.

 

 

Мунанд — лиринксът, върнал се да доведе Тиан — така и не се появи. На следващото утро Гилаелит отново се озова във въздуха, този път в компанията на шестима придружители. Сред тях беше и самата Гирил, макар тя да не взе участие в носенето. Заради силните насрещни ветрове им бяха нужни два дни, за да достигнат Бореа Нгурле. Общо шест дни бяха минали от отвличането на Гилаелит.

Лиринксите се приземиха на мястото, където Тиан бе паднала. Тя и тетраподът й не се виждаха никъде. Върху скалните отломки нямаше следи. Нириандиол бе необичайно тих.

— Ще отидем до дома ти — каза Гирил.

На терасата откриха три тела — Гъртис, Флей и висок мъж, прекалено разкъсан, за да бъде разпознат. Лиринксът лежеше на стълбите, мъртъв. Халцедоновата врата бе строшена, а по протежение на коридора лежаха още тела. Гирил се надвеси над Мунанд, а тетрархът провери телата на слугите си. И тримата бяха умрели заради наранявания, нанесени от лиринкс.

— Това променя нещата — студено каза той, приближи се до входа и изкрещя: — Тиан?

Викът му се разнесе по коридора, но не предизвика отговор.

— Къде е Тиан? — остро попита той. — Какво сте сторили с нея?

— Мунанд е мъртъв — отвърна матриарх Гирил. Останалите лиринкси отнасяха тялото му. — Той е бил сам. Но това не са единствените следи.

Вратата бе натрошена с чукове. Върху камъка личаха следи от метал, което изключваше лиринкса. Коридорът бе осеян с кални стъпки, необичайно дълги. Аахимите също бяха дошли.

— Тиан! — Тетрархът се впусна по виещата се външна платформа, отвеждаща към долното ниво. Тамошната врата също бе разбита. На мястото на прозореца зееше дупка с неравни краища. Летящият конструкт го нямаше.

— Витис е взел и таптера, и Тиан! — Гилалелит стисна юмруци, стараещ се да овладее емоциите си. Таптерът не беше от значение за него, но амплиметът…

Гирил започна да обхожда залата.

— Тя се е борила храбро. Погледни тези белези по стените. Трябва да е използвала някакво оръжие…

— Кристалният ми жезъл — отвърна Гилаелит. — Поне е останала жива след падането.

— Жалко. Отново бихме могли да я използваме. Да вървим в библиотеката ти, тетрархо.

За момент Гилаелит прецени отказ и последващо бягство. Но дори и той би се затруднил да избяга от шестима лиринкси. Щеше да е по-добре да съдейства доброволно. Нуждаеше се от безопасно място, в което да работи и, надяваше се, да може да открие къде е бил отнесен амплиметът. Бе твърдо решен да си го върне. Освен това скрутаторите щяха да се озоват тук до дни, а доказателствата за предателството му лежаха навсякъде. Защо да не се остави да бъде отведен в Снизорт? Лиринксите щяха да пренесат нужното оборудване, а с тамошната възлова точка щеше да захранва търсенията си. Освен това самата тя бе необичайна — предоставяше възможност за натрупване на ново знание.

Гилаелит започваше да разбира, че възловите точки крият важна част от тайната, която той преследваше. Проучването им само щеше да му е от полза. Особено когато ставаше дума за могъщи излъчвания като това в Снизорт.

 

 

Гилаелитовата библиотека бе отлично организирана. Не отне дълго време да бъдат събрани всички хроники, касаещи региона около Талтид — те не бяха много, предимно преписи, малко оригинални документи от този период бяха оцелели. Гирил и женската, разчитаща истината, седяха от двете му страни.

— Какво по-точно търсите? — попита тетрархът.

— Първо, всички документи от периода между десет до седем хиляди години назад, отнасящи се до Снизорт, смолните ями или тамошните обитатели — каза Гирил. — Второ, хроники за чудотворни прояви на Тайното изкуство от въпросния период. Трето… не, това е достатъчно.

— Ето нещо — каза Гилаелит няколко часа по-късно. Той разгръщаше страниците на хроника, описваща най-ранните Истории на Госпет. — Отпреди девет хиляди и триста години. Споменава смолните ями и необясними сияния.

— Необясними сияния?

— Блуждаещи огньове.

— Би ли разяснил?

— Става дума за газове, които пламват сами.

— Разбирам. Блатни огньове.

Местността бе спомената още няколко пъти в Историите от следващите няколко хиляди години, но винаги във връзка с асфалтовите ями и изработваните продукти. Нищо от това не интересуваше матриарха.

— Какво пише тук? — Тя посочи към параграф, намиращ се на съседната страница.

— За жълтите кристали — сяра — добивани край някои от по-малките източници.

— Продължи.

Забелязал блясъка в очите й, тетрархът си отбеляза да бъде внимателен. Изглежда Гирил можеше да разчита древните текстове почти не по-зле от него. Забележителен интелект.

Том подир том Гилаелит отхвърляше хрониките. Накрая, след почти цял ден, той откри нещо, случило се преди седем хиляди триста двадесет и седем години. То накара Гирил да трепне.

Людете от село Рик Ринтс, положено близо до смолните ями в Снизорт, получиха нареждане от регента да преустановят нечистите си магьосничества, за да не бъдат погубени.

Гилаелит разясни:

— По онова време гадаенето е било забранено с указ от 7366-та година пр. Огл.

— Какви магьосничества имат предвид? — попита Гирил.

— Предполагам, че става дума за метаморфозиционна магия. Не е посочено изрично, но изглежда, че всички жители на селото са притежавали вроден талант, който са използвали с помощта на събудени серисти кристали. Толкова близо до мощна възлова точка не са се нуждаели от друго. Но сигурно им се е налагало често да подменят кристалите си, защото сярата е много ронлива.

— Продължи.

Онези обещаха да не вършат вече формоизменуване, ала по-късно те построиха издигната пътека над асфалтовото езеро, в края на която издигнаха платформа и после село. Слухове се понесоха за магьоснически експерименти, точно над Голямата сълзевина. Една магия накарала небето да смени цвета си. Друга запратила колона жълта светлина право нагоре, по-ярка от лъча на фар. А трети път онези накарали Голямата сълзевина да закипи, докато горещ асфалт не посипал далечни села. Други говорят, че видели небето да се отваря и слива, като око, и това показало звезди.

Единствено погледът издаваше вълнението на Гирил.

— Какво смяташ, че са правили?

— Геомантия — отвърна Гилаелит. — Примитивна, но могъща. Това е било много преди Забраната да запечата Пътя между световете. Изглежда са открили начин да отварят Пътя. Може би те са били първите, разбрали как да го сторят.

Той отново се приведе над пергамента.

Регентът, побеснял от безочливото нарушаване на заповедта му, обяви селото извън закона и започна да се готви да го нападне. Но преди да успее, нова жълта колона съединила земята с небето. То се отворило и мнозина от селяните изчезнали през отвора. Тласъкът блъснал и строшил платформата. Селото и всичките му оставащи обитатели, повече от триста деца, жени и мъже, потънали под асфалта и никога повече не били видени.

Гирил погледна към спътничката си, въздъхвайки. Другата женска кимна.

— Това ли търсите? — попита Гилаелит. — Село, изчезнало преди седем хиляди години? Знанието и кристалите ще са изгубени. Би било по-лесно да…

— Можеш ли да го намериш? — грубо каза Гирил.

— Няма да бъде лесно. Асфалтът се движи бавно, но седем хилядолетия са много време.

— Ще опиташ — рече тя. — Трябва да бъде открито.

Тетрархът не попита за причината — нямаше да получи отговор.

— Ще са ми нужни редица прибори — отвърна Гилаелит, надявайки се, че тя няма да разпознае лъжата му. Не беше точно лъжа, защото въпросните инструменти действително биха могли да бъдат от полза в търсенето, макар и не точно необходими. С тях тетрархът разчиташе да проведе допълнителните си проекти в Снизорт, а когато приключеше с лиринкското възложение, приборите щяха да му помогнат да избяга.

За момент Гирил замълча, преценявайки.

— Разбира се. Ще пренесем всичко, което ти е нужно.

Гилаелит посочи желаните инструменти, сред които влизаше и геомантичният глобус. Гирил се навъси при споменаването му, но не отказа. Инструментите бяха опаковани, глобусът бе прибран в мрежа.

Никак не му се искаше да изоставя всичко останало, особено камбаните и органа, но по този въпрос не можеше да стори нищо. Само след дни всички тези тайни щяха да се окажат в ръцете на скрутатор Кларм. Интересно за какво щяха да му послужат?

По време на обратния път той обмисляше положението си. Гирил знаеше повече, отколкото му казваше. Жителите на въпросното село очевидно бяха притежавали невъобразим талант в Изкуството. Предстоеше му тежка работа, за да открие изгубеното в онзи съдбовен ден, а изглежда то представляваше могъща тайна. Дали трябваше да я предостави на лиринксите?

Но пък нещо странно наистина се бе случило над Голямата сълзевина в онзи ден преди повече от седем хилядолетия. Нещо, свързано с геомантията, може би свързано със самата основа на Гилаелитовото Изкуство. Любопитството на тетрарха бе разпалено и трябваше да бъде задоволено.