Йън Ървайн
Тетрарх (33)

Пет

Тиан се сви от ужас при появата на аахимите. Видът на Витис, застанал арогантно върху платформата на конструкта си, неимоверно ускори сърцето й. Само как го мразеше! Ако имаше арбалет, щеше да се нуждае от целия си самоконтрол, за да се сдържи от изстрел.

Откъслеци от разговора долитаха до нея. Тя изтръпна още по-силно, когато Витис предложи награда в замяна на информация. Гилаелит сигурно осъзнаваше на каква опасност щеше да го изложи премълчаването на истината. Ако издадеше Тиан, щеше да получи несметно възнаграждение. Несъмнено щеше да я издаде.

Младата жена ясно виждаше лицето на Витис. Какво ли щеше да направи той, когато най-сетне се сдобиеше с нея? Ужасът се разля от стомаха й. Гилаелит играеше някаква игра с аахимите. Ама че глупак! Та Витис бе предводителят на един изгнан свят, а Гилаелит бе недодялан ексцентрик, който се бе оттеглил да живее на върха на вулкан, защото не би могъл да оцелее в истинския мир. Щом аахимите откриеха какво е сторил, щяха да го убият. После щяха да убият и нея.

Гилаелит не й се нравеше. Не можеше да го разбере, знаеше само, че я притеснява. Макар той винаги да се държеше учтиво, начинът му на взиране й напомняше на Ниш. Може би извън обществото не бе имал възможност да се научи. И все пак… Докато я бе отнасял към скривалището, за момент тя се бе почувствала в безопасност.

Гилаелит и аахимите изчезнаха от погледа й. Тиан остана да лежи, ослушваща се да чуе отварянето на скривалището. Но нищо не се случи. Изглежда той ги бе завел първо при таптера. Тя бе видяла, че машината вече е донесена тук. Една нощ я бе събудил шум. Поглед към прозореца й бе показал пренасянето на дълга, покрита с платнище форма. Четиринадесет мъже бяха пренасяли конструкта, привързан към дълги върлини. Други бяха опъвали въжета.

Сега Тиан си ги представяше в подземието. Гилаелит отдръпва платнището, за да открие красивата машина. В крайна сметка той беше търговец. Сигурно точно в този момент Витис му наброяваше първата част от възнаграждението, а онзи злорадо потриваше кльощавите си ръце. С колко късове платина те купиха, Гилаелит? И какво бе същинското желание на Витис: да си върне таптера или да се сдобие с жената, която бе открила как да приспособи машината към летеж?

Отчаяните й мисли бяха прекъснати от веселия смях на домакина. Аахимите се събираха на терасата. Притичаха слуги, надонесли пенести кани и отрупани подноси. Изглежда сделката бе сключена и сега биваше поливана. Всички се усмихваха, биваха разменяни ръкостискания.

В скривалището под покрива бе тясно и задушно. Измъчваше я нелепа жажда. Тиан започна да си вее с ръка пред лицето, само че това далеч не беше достатъчно, за да я охлади.

Сегашният събеседник на Гилаелит й изглеждаше много познат. И действително беше. Полазиха я тръпки. Минис! Домакинът го отведе до ръба на терасата, където двамата се облегнаха на парапета, разговарящи като отдавнашни приятели. Прилоша й. Сърцето й отново започна да бие учестено, очите й се насълзиха. Младият аахим изглеждаше смайващо, но отвътре бе прогнил. Тя го презираше заради безхарактерността му.

 

 

Гилаелит се здрависа с Минис — красив и тъмнокос младеж. Видно беше защо той се бе харесал на Тиан. Аахимът имаше приятно, открито лице с жилка уязвимост. Нямаше и следа от арогантните черти на приемния му баща.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Минис — каза тетрархът и въпросително повдигна каната с пиво. — Елате. От това място се открива удивителна гледка.

Двамата се приближиха до каменната стена, отвъд която се спускаше кратерът. Езерото беше особено синьо днес.

— Това езеро се променя едновременно със сезоните, но винаги е достатъчно топло, за да може да се плува, дори и през зимата. Често се къпя там.

— Ааханските зими са много люти — отвърна Минис, — но кратки. Нашата година трае колкото половин ваша, ала денят ни е по-дълъг. Като цяло, сравнен със Сантенар, Аахан е студен свят.

— Тукашната зима също не е мека и трае около сто дни — каза тетрархът. — И нека днешното време не ви залъгва. Необичайно горещо е за това време на годината, но ако вятърът обърне от юг, следващата седмица ще завали сняг. Тук времето се променя, а ние се намираме високо. Кажете ми, с какво се занимавате?

— В момента се намирам в преходна фаза — отговори младият мъж, донякъде колебливо. — Приемният ми баща иска да ме направи главнокомандващ.

— И това не ви се нрави изцяло? — попита Гилаелит.

— Ще направя онова, което той изисква от мен — прояви дълг Минис.

Тетрархът насочи разговора към темата, която в действителност го интересуваше.

— Историята на този летящ конструкт трябва да е удивителна. Но ми се струва, че не би било удачно да задавам подобни… стратегически въпроси.

— Да, бих предпочел да не го правите.

— Жената, която го е откраднала… Ако не се лъжа, вашият приемен баща упомена, че тя се назовава Тиан — тя аахима ли е?

Минис го погледна втренчено, а крайчецът на устата му трепна.

— Тиан е проточовек от провинция Ейнунар.

— Ейнунар! Та това е много далече. Много бих искал да чуя историята как тя е успяла да открадне летящия ви конструкт. Очевидно е много талантлива.

Минис започна да се поти.

— Изключително талантлива — с известно усилие отбеляза той, неспособен изцяло да скрие възхищението си.

Виж ти, помисли си Гилаелит.

Младежът погледна през рамо към Витис, който се беше залисал с претърсващите, и продължи.

— Тиан не го е откраднала, защото ние не притежаваме тайната на полета. Трябва да го е направила сама.

— Направила го е сама? — възкликна тетрархът.

— Наложи ни се да изоставим три машини в Тиртракс.

Гилаелит се затрудняваше да поддържа ролята си. Нима нелепите твърдения на Тиан за амплимета и дверта също щяха да се окажат истина?

— Но как е успяла да го накара да лети?

Тетрархът не очакваше отговор и на този си въпрос, по-скоро реторичен, но Минис, след като отново погледна към приемния си баща, продължи:

— Не зная. Ние търсихме тайната на Рулке в продължение на двеста години, напразно. Но Тиан…

— Как така тя се е озовала в Тиртракс?

— Аз й казах как да влезе в града, за да отвори двер.

— Искате да кажете, че тази Тиан е отворила портала, довел ви в този свят?

Само да можеше да получи един час насаме с този недискретен и отчаян младеж…

— Да. Без нея аахимите от Аахан щяха да са погинали. А в замяна ние я предадохме. Никога няма да простя…

Гилаелит видя, че Витис се отправя към тях, и изруга мислено.

— Ако някой път се срещнем отново, ще се радвам да ми разкажете повече — прекъсна го тетрархът. — Сега трябва да се върна при баща ви. Неучтиво беше от моя страна да го изоставям.

— С радост бих могъл да ви я доразкажа и сега — каза момъкът. — Тя…

— Витис — бързо рече тетрархът и изпразни чашата си с бира, — как ви се струват мезетата?

Той щракна с пръсти. Отзовалият се слуга им предложи поднос, върху който бяха подредени свити и мазни жълто-зелени деликатеси. Общо четиридесет и девет, подредени в седем редици по седем.

— Какво е това? — попита Витис и сбърчи нос при миризмата им, която действително не беше привлекателна.

— Жлези от езерна ходеща риба — обясни домакинът и със свободната си ръка награби седем, за да започне да ги хвърля в устата си. Числата, както и реакцията на Витис, му предоставяха малко повече контрол.

Аахимският предводител изглеждаше отвратен.

— Миришат на гнило.

— Заради традиционния метод на консервиране, който в изключително висока степен обогатява…

— Трябва да вървим — прекъсна го Витис. — Предстои ни да оглеждаме още много места. Благодаря ти за гостоприемството.

Последван от останалите аахими, Витис с куцане се отправи към машините. Скоро конструктите се изгубиха отвъд гънките на планинския път.

Гилаелит остана загледан след тях. Смяташе, че е заблудил Витис, но ако последният откриеше дори едничък свидетел, аахимите щяха да се върнат и да преровят Нириандиол.

Значи Тиан все пак бе казвала истината. Виждането му за нея като крадла и лъжкиня бе изкривило възгледите му за таланта й. Сега мнението му клонеше към другата крайност. Изглежда тя беше природен талант — най-рядката проява на гениалността. На какво ли щеше да бъде способна, когато дарбите й бъдеха развити правилно? Тя можеше да му окаже неизразима помощ. Трябваше да открие начин да се сдобие с помощта й.

 

 

Проскърцването на капака завари Тиан все още измъчваща се. Колкото и да мразеше и презираше Минис, ликът му я бе измъчвал непоносимо.

Гилаелит пролази до нея, отнесе я обратно в стаята й и седна на стола край леглото, след което й подаде кремава носна кърпичка с големината на покривка за малка маса. Тиан обърса прахта от лицето и ръцете си.

— Смятала си, че ще те предам? — попита той, вгледан втренчено.

Сега тя забеляза, че очите му са странни. Зениците му бяха леко овални и в необичаен цвят, менящ оттенъците си сиво-синьо.

— Да — прошепна занаятчията. Признанието прекърши нещо, таено дълго време в нея. — Защо не го направи? Трябва да са ти предложили огромно количество платина.

Повечето хора биха реагирали с обида на загатваното в тези думи, дори и ако действително бяха изпитали изкушение. Гилаелит не показа да се е наскърбил. Той просто продължи да се взира в нея.

— Не знаеш ли, че е грубо да се взираш? — остро каза тя.

Той отмести очи, загледа се отново в нея, усети се и обърна лице към прозореца. Върху страните му бе изникнала лека червенина.

— Наистина ли? Не знаех това.

Нещо у него бе различно. Вече не беше толкова студен и механичен. Почти изглеждаше, че е загрижен за нея.

— Караш ме да се чувствам неловко — по-меко продължи тя. — Изглежда сякаш… сякаш се храниш с мен.

— Извини ме. Не искам да гледаш на мен като на груб човек. Толкова дълго живях сам, в единствената компания на слугите си, че е възможно да не съм научил нужното. Или да съм го забравил преди век.

— Век?

Той се усмихна, което едва не разцепи грозното му лице, но оживи очите. Вече не изглеждаше толкова странен.

— Не съм обиден. Аз съм на сто и осемдесет години — число с няколко необичайни качества. Сборът от последователните кубове…

— Извини ме — каза Тиан и се изчерви.

— За какво?

— За обидата, която ти нанесох преди малко.

— Коя обида?

— Обвиних те, че си бил купен от Витис.

— В определен момент можех да те предам, но нямаше да бъде заради пари. Ала ти имаш скъпоценен талант. Бих предпочел да развия това.

Нещо наистина се беше променило. Каквато и да бе причината, Тиан трябваше да се възползва.

— Защо би застрашил всичко, което имаш, заради мен?

Гъртис надникна през вратата, навъсена. Чула думите на Тиан, тя не можа да скрие яростта си, скривила и без това грозноватите й черти. Занаятчията потръпна. Гилаелит се обърна, но целителката вече си беше отишла. Още неприятности.

— Вулканът би могъл да го унищожи още утре — каза той. — Тази несигурност ме поддържа бдителен.

— Витис също би могъл да те унищожи.

— След смъртта ми това няма да има значение. Единственото, което има значение, Тиан, е работата ми. С мен ще бъдеш в безопасност.

Той отново се бе зазяпал. В гърдите й.

— Но какво искаш от мен, Гилаелит?

— Не това, което си мислиш — каза домакинът, със закъснение осъзнал, че я притеснява. — През целия си живот съм спазвал безбрачие.

— През целия си живот?

Самата Тиан все още носеше девствеността си, макар желанията й да бяха силни. Струваше й се невъзможно някой мъж да е живял толкова дълго и да е останал непорочен. На културата, сред която бе израснала, също се дължеше част от учудването й. В нейната родина толкова дълго въздържане от чифтосване би било престъпно.

— Някакъв… проблем ли имаш? — Тя се изчерви още по-силно. — Извини ме. Обидих те отново.

Лицето на Гилаелит се изопна.

— Никога не съм харесвал някоя жена достатъчно. Никога не съм знаел как да харесам жена. Не ме бива с хората.

— Сигурно и ти като мен си имал странно детство?

— Предполагам. Никой не ме харесваше. Бях прекалено различен и отказвах да се пригаждам. Имах усещането, че съм изправен сам срещу света в игра, която не мога да спечеля. Вместо да участвам в нея, аз отхвърлих всичко това и се обърнах към играта, в която съм най-добър: числата.

— Аз също бях различна, макар да не ми се искаше. Исках да имам истинско семейство, като останалите деца. Но разполагам само с половината от семейните Истории.

— А аз не разполагам с никакви — каза Гилаелит с горчилка в гласа.

— Какви бяха родителите ти?

— Не искам да говоря за това.

Рязкото му изскачане от стола накара Тиан да изпищи неволно и да покрие лицето си с длани.

За момент Гилаелит остана надвесен над нея, дишащ тежко, а после изхвърча от стаята. Преди Тиан да е осъзнала какво се случва, той се появи отново. Жената понечи да потъне в леглото.

— Прости ми. — Домакинът се отпусна на колене край леглото. — Не исках да те обидя. Не бих наранил живо същество. Но миналото ми е болезнено и болката е трудна за овладяване.

Гилаелит полагаше усилия да бъде нещо, което не беше — мъж, който да открие общ език с жена.

— Разкажи ми.

— Бил съм роден от мъртва жена, изтръгнат крещящ от окървавен труп. Трябва да съм бил нежеланото дете на някой знатен, защото дойката ми ме отнесла далеч. Тя умря от чума, когато бях на пет години. Тогава останах сам и бях отведен в сиропиталище.

— Аз имам майка, но не и баща. Той е бил убит във войната малко след като съм се родила.

— В настоящите времена не е необичайно да нямаш баща. Чудя се какъв ли е бил моят. Трудно е да нямаш минало и да си толкова различен.

Тиан го наблюдаваше, но не каза нищо. Затова Гилаелит продължи:

— Аз говорех с акцента на дойката си и изглеждах странно. Останалите деца ме смятаха за особняк и грозен. Болеше ме, но скоро те престанаха да ме притесняват, защото знаех, че съм по-умен от тях. Не можех да играя на топка, но бях по-добър от учителите си в игрите на ума. Именно в тази сфера насочих всичките си усилия. Дори станах арогантен в превъзходството си. Останалите деца се страхуваха от мен — първият ми допир до властта.

— Когато пораснах, исках да играя в истинския свят, затова се насочих към местните търговци. Преди да са се усетили, аз бях станал приказно богат за тяхна сметка. Сделките бяха игра за мен, игра, която овладях с лекота. Знаех не само слабите и силните страни на останалите, а също и идеалното време да купувам и продавам.

— В рамките на няколко години се оказах мразен от цял един град. Уморен от тази игра, обърнах богатството си в скъпоценни камъни, открих място, където никой не се осмеляваше да живее, промених името си и започнах да изграждам Нириандиол. Това отне четиридесет години, през които нито веднъж не си показах лицето сред света. По това време всичките ми врагове бяха мъртви. Никой не знаеше кой съм, нито дори наскоро сформираният Съвет на скрутаторите. Наблюдавах членовете му с години, докато не започнах да разпознавам последователност сред думите и действията им. Но и тази игра ми омръзна — отегчаваха ме дребните интриги на човечеството, което си оставаше неизменно разрушително.

— По онова време нямах интерес да се върна сред света, макар все още да търгувах. Търговията представляваше добро прикритие за същинската ми работа. Защото бях придобил интерес към най-голямата игра от всички: Изкуството и Науката на земята и небето. Силите на геомантията, естествените процеси, които движат и оформят слънцето, земята, планетите и техните луни.

— Геомантията бе най-смъртоносното от всички Изкуства, но тъкмо това го правеше толкова привлекателно. Колкото по-голям е рискът, толкова по-пълна е и наградата при успех. Стараех се да разбера, а впоследствие и да овладея тези сили. Знаех, че това е непосилно за единствен мистик, макар да бях разработил собствено Изкуство — матемантията — което да ми помага в начинанието.

— Изработвах все по-големи и по-мощни геомантични устройства — орган, карильон, глобус — но пълният контрол винаги ми е убягвал. Земята и планетите се променят неспирно, което означава, че знанието ми за задвижващите ги сили е неизменно остаряло. Никога не мога да науча достатъчно.

— Затова ли амплиметът те интересува толкова? — попита тя.

Гилаелит се колеба дълго, преди да отговори.

— Той би могъл да ми помогне да надникна в тайни, които никой не е съумял да разкрие…

Той не довърши мисълта си, оказала се изместена от други, неизказани.

— Но ако амплиметът разговаря с възела…

— Това би било нещо напълно ново. Непонятно.

— Ами ако възловите точки са ключът? Ако един кристал може да разговаря с възел, какво би станало, ако самите възли разговаряха помежду си?

Гилаелит скочи.

— Осъзнаваш ли какво каза?

— Просто си помислих за това. Не зная отговора.

— Аз също. Но е възможно през цялото това време да съм подхождал към проблема от грешни предпоставки. — Домакинът седна отново, потънал в мисли.

Тиан все още се чудеше за него.

— И си избрал да останеш непорочен?

Гилаелит кимна.

— Да.

— Имаме нещо общо. Аз също съм девствена.

Той пробно изрече думата.

— Струва ми се странно да се самоопределям през това качество, но не съжалявам. Това направи един невъзможен живот възможен. Богат живот на ума.

Той се загледа в нея.

Това признание го поставяше в нова светлина, не толкова заплашителна.

— Какво ще правиш сега?

— Не бях прав в преценката си за теб и се извинявам. Минис ми разказа какво си направила.

Ето защо се бе променил — искаше да използва талантите й. Но Тиан не се чувстваше разочарована. Всеки трябваше да намери определена роля в света.

— Не мога да те изправя отново на крака — каза той, — но ако има нещо, с което бих могъл да облекча положението ти, ще го сторя.

— А какво ще искаш от мен в замяна?

— Върху амплимета е наложена нова структура. Струва ми се, че това е следствие от твоята употреба. За мен е прекалено опасно да го използвам. Както и за всеки друг.

— И всеки друг — повтори тя. Следователно всеки, който искаше кристала, трябваше да вземе и нея. Предстоеше й живот на експлоатация. Но пък това бе далеч повече за предпочитане пред алтернативата. Нищо не й пречеше да сътрудничи, макар да не виждаше как Гилаелит ще оцелее дълго. Още една причина да получи исканото от нея — работещ таптер, който да може да отнесе при скрутаторите и най-сетне да знае, че е изпълнила дълга си.

Можеше ли да му има доверие? Бе склонна да отговори положително, но пък се бе доверила и на Минис. Занапред нямаше да бъде толкова наивна.

— Може ли таптерът да бъде поправен?

Гилаелит бе започнал да се разхожда из стаята, за да размишлява.

— Ковачите ми изправиха смачкания корпус. Не е същият като преди, но ще свърши работа. Освен това ги накарах да поправят механизмите — онези, които можах да разбера. Освен ако някой съществен елемент не е пострадал необратимо при падането, смятам, че отново ще проработи. Имам добра работилница.

— Ще ти помогна — каза Тиан. — Но искам таптера.

Отговорът му дойде след дълъг размисъл.

— Ще го имаш, но не и амплимета.

Погледите им се срещнаха, ала занаятчията не можа да разгадае мисълта му. Дали таптерът можеше да полети и без бипирамидата? Малиен бе смятала така, макар че нямаше да бъде лесно. Но Тиан не можеше да се надява на повече.

— Съгласна съм. — Тя протегна ръка.

Гилаелит я пое.

— Ти ще ръководиш поправките. Ще ти изработя инвалиден стол, който да задвижваш с ръце. Не може да замени ходенето, но е по-добре от лежане по гръб.

— Кога започваме? — нетърпеливо запита тя. Прекалено нетърпеливо. Овладей се, Тиан. Недей да изглеждаш прекалено ентусиазирана. Не се доверявай!

— Колкото се може по-скоро, ако си се възстановила. Опасявам се…

Той замлъкна и отиде до прозореца, за да надникне към кратера.

— От какво?

— Всички сили на Сантенар ще поискат да притежават таптера, щом узнаят за него, а аз не съм толкова глупав, за да си помисля, че той може да бъде запазен в тайна. Дори и моите слуги могат да бъдат накарани да проговорят, ако наградата е достатъчна. Или мъчението! После идваш ти.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти също си скъп трофей, Тиан.

— Саката, която не може да стори нищо сама? — презрително каза тя.

— Занаятчия с брилянтен ум, способна да разреши проблем, убягвал на аахимите в продължение на две столетия — тайната на полета.

Тиан не се съмняваше, че е умна, но не се смяташе за брилянтна. Майка й и началниците й във фабриката винаги бяха омаловажавали уменията й. Освен това Малиен бе направила решаващото откритие, не самата тя.

— Просто имах късмет. По стечение на обстоятелствата амплиметът попадна у мен.

Веднъж променил мнението си за нея, Гилаелит отказваше да бъде разубеден.

— И по стечение на обстоятелствата притежаваш способността да го използваш? Тиан, ти си отворила двер между световете. Ти си геомант от най-високо ниво.

— Не съм нищо повече от чиракиня. Не разбирам нищо.

— Но когато бъдеш обучена…

Този разговор беше безсмислен.

— Няма кой да ме обучи, дори и ако исках да напредвам в Тайното изкуство.

— Защо мислиш съм построил дома си на ръба на този мощен вулкан?

— Нямам представа. — Сега тя беше вторачената.

— През целия си живот съм изучавал Изкуството на геомантията. Крайно време е да си взема ученик, с когото да споделя знанията си.

Всичко това се развиваше прекалено бързо. И макар Тиан никога да не се бе замисляла над това, предложението му й се стори изкусително. Тя бе изпитала изключително задоволство, когато бе използвала нищожните си геомантични умения, за да спаси аахимите. Да използва способностите си за добро. Занаятчиите представляваха обикновени работници, докато мистиците… те сами си създаваха правилата. Геомантията означаваше свобода. И Тиан беше готова с две ръце да се вкопчи в протегнатата й сламка.

Отвъд прозореца се виеха серисти изпарения. Гъртис бе излязла на терасата и разговаряше с неколцина слуги. Всички те се обърнаха и погледнаха към нейния прозорец. Тиан побърза да отвърне поглед от враждебните им очи.

— Винаги съм проявявала интерес към подобни неща — каза тя. — Още от малка се чудех какви ли сили карат земята да трепери и вулканите да изригват течна скала. Какво поражда вълните?

— В такъв случай ще станеш моя ученичка? — Гласът му леко потрепваше.

Гилаелит беше загадка, с която Тиан не бе сигурна, че ще смогне да се справи. Бе го видяла как лъже Кларм и Витис. Какво й гарантираше, че не би излъгал и нея?

— Дай ми една нощ да размисля… Не мога да насмогна на промените в собствения си живот.

— Давам ти колкото време ти е нужно. Чакал съм десетилетия. — Той се обърна към вратата. — Какво има, Никс?

Сенешалът му бе застанал на прага.

— Прецених, че трябва да узнаете веднага, господарю.

— Да узная какво? — Изглежда домакинът не беше доволен от прекъсването.

— Наблюдавахме конструктите им от естествения тунел в склона. От това място е невъзможно да бъдем забелязани.

— Мини на въпроса, сенешале.

— Близо до подножието те спряха. Шестима аахими с големи раници слязоха и изчезнаха в гората. За да ни шпионират.

Тиан потръпна. Рано или късно щеше да бъде открита. Толкова малко време, а толкова много знания й предстоеше да усвои. Трябваше да се възползва от възможността, докато все още разполагаше с нея. Тя погледна към Гилаелит.

— Ще бъда твоя ученичка.