Йън Ървайн
Тетрарх (34)

Шест

Ниш прекара буден нощта преди битката. Не се съмняваше, че и Троист и Яра не са склопили очи. Във въображението си механикът можеше ясно да види очакващата ги сутринта орис — кървава касапница! Лиринксите наброяваха най-малко осемстотин, повече от достоен противник за тяхната армия, дори подкрепяна от кланкери.

Войниците бяха събудени далеч преди зазоряване, защото се знаеше, че лиринксите обичат да нападат по това време. Но атака не последва. Слънцето изгря, прогорило мъглата, настлала се из хлътнатините и брега на ручея зад тях. Денят се очертаваше жежък, задушен.

— Но защо не нападат? — промърмори Троист, след като бе изминал час. Напрежението измъчваше всички. — Върви да говориш с часовоя, Ниш.

Хлар притича до високо дърво, впило корени в песъчливия бряг. На около една трета от върха се бе настанил войник с долепен до окото далекоглед. Неговата задача беше особено опасна, защото наблюдателите бяха сред първите цели на врага.

— Какво става, Кахва? — провикна се Ниш, отметнал глава назад.

— Движат се! — каза войникът.

— В коя посока, човече?

— Бавно се отправят на югозапад, далеч от нас.

— Трябва да е някаква заблуждаваща маневра. — Ниш се стрелна обратно към офицерската палатка. — Отдалечават се от нас, сър.

Троист изпрати войник при друг от постовете, за да получи още сведения. Скоро изпратеният се върна, задъхан.

— На север има голям облак. Трябва да са стотици от негодниците.

— Ето защо главната им сила се движи в такава посока — каза Троист. — Възнамеряват да ни притиснат. Дали да отстъпя, или да ги посрещна тук? Какво смяташ, Орбис?

Стратегът Орбис бе неопитен във всяко едно отношение, включително въздържане от заплитането в собствените си крака, но компенсираше с една ключова ценност: никога не забравяше нещо, свързано с работата му. В главата си пазеше подробно описание от всяка битка, водена между човеци и лиринкси през последните сто и петдесет години. Или поне всяка битка, в която бяха оцелели човеци, които да я опишат.

Стратегът се почеса по главата, разрошвайки редеещите си кичури коса. Сред тях лъщеше череп, покрит с неравни петна. Кожата по ръцете и краката му се люспеше. Като цяло той пораждаше впечатление на разпад.

— И в двете действия има ползи — не помогна той. — Зависи какво са замислили. Тукашната местност е равна като плот на маса, така че няма да откриете по-добро място да се защитавате. Или по-лошо!

— В такъв случай ще останем. — Троист предаде нарежданията си. Вестоносци непрекъснато сновяха между командната палатка и постовете и докладваха, че лиринксите продължават да заобикалят и в момента се намират на юг.

Едновременно с горещината на деня нарастваше и всеобщото напрежение. Потта на Ниш можеше да запълни цяла кофа. Той навлажняваше уста с глътки вода, по чийто вкус можеше да се съди, че нещо е умряло вътре. Но това бе единствената вода, с която разполагаха. Кръстосващата насам-натам Яра изглеждаше спокойна като лед, но кокалчетата й бяха побелели. Лилиуен плачеше, а Мериуен запазваше отчаяния си стоицизъм. На Хлар му се искаше да изглежда също толкова спокоен. Струваше му се, че ужасът се е врязал на челото му, за да се покаже пред всички.

— Това е Ромитс, сър! — дотича един от вестоносците.

Всички войници се обърнаха едновременно към него — парчета желязо, привлечени от магнетит.

— Какво? — промърмори Троист.

— От север доближава капитан Ромитс. Постовият е разпознал флага му върху кланкер.

Троист изтича към дървото и се покатери.

— Наистина е Ромитс! — ревна той, а възторгът му заплашваше с падане не само него, а и намиращия се в същото дърво наблюдател. — Води девет… не, десет… не, дванадесет кланкера, всеки накачулен с войници. Трябва да са поне двеста!

Скоро и намиращите се на земята бойци можеха да видят машините, изникващи от прахта.

— Това не е достатъчно — продължи Троист, вече слязъл. — Но пак са добре дошли.

Малко след присъединяването на Ромитс разузнавачите докладваха, че лиринксите бързо се отдалечават.

— Странно — каза Троист. — Орбис?

— Бих казал, че това се дължи на подкрепленията ни. Лиринксите не обичат да се бият на дневна светлина, освен ако не разполагат с голямо предимство.

— На мен ми изглежда, че и сега разполагат с него.

— Да, ако бяха нападнали призори. Но ярката слънчева светлина ги затруднява да виждат. Жегата също не им понася. В крайна сметка те идват от празнотата, която е тъмно и студено място. Поне според Сказанията.

— Възможно е тези условия да ги объркват — предположи Ниш.

— В малки групи представляват умни и коварни бойци, но не са добри тактици. — Орбис отстрани косъмче, затъкнало се под нокътя на показалеца му. — Ситуациите, в които сме ги побеждавали неочаквано, неизменно са големи, усложнени сражения, където нашите сили са били разпръснати, но са се придържали към изготвения план.

— Те разчитат на тъмнината, силата и бързината си. Това им отстъпление ме навежда на нови мисли — рече Троист. — Възнамерявах да поемем към Червейната гора, както знаете, само че това място би помагало повече на тях. Може би ще е по-добре да останем в равнините, където лиринксите няма да са в състояние да ни изненадат, а обстоятелствата са по-благоприятни за нас. А сега нека преговорим тактиката си отново. За момента те се оттеглиха, но все някога ще влезем в битка.

Останаха нащрек до средата на деня, когато наблюдателите докладваха, че лиринксите са изчезнали отвъд хоризонта. Придружаван от Ниш, Троист се зае да обиколи хората си, за да им предаде случилото се.

— Защо не останаха да се сражават? — попита един мършав войник, който не би оцелял и пет минути от сражението.

— Ще получиш шанса си, Мамберлин — отвърна Троист и го потупа по рамото, преди да се отдалечи.

Крил-Ниш не последва командира си веднага.

— Нима бързаш толкова да влезеш в битка? — попита механикът. — Един лиринкс би могъл да те убие за секунди.

— А може и аз да го убия — отвърна войникът. — Дошли сме тук, за да се бием, а не да чакаме.

Хлар не споделяше мнението му, но не сподели и възгледите си. Не искаше да създава лошо впечатление за себе си. Затова искрено пожела успех на войника и също се отдалечи.

 

 

Армията продължи на югоизток през Алмадин. Към тях продължаваха да се присъединяват бойци и кланкери. Лиринксите все така представляваха близка заплаха, която държеше всички напрегнати, макар че сега Троист вървеше начело на заплашителна сила.

В пладнето на един горещ пролетен ден достигнаха широка, криволичеща река и трябваше да продължат успоредно на нея, за да намерят брод за машините. Тук имаше високи дървета и тръстики с човешки ръст.

— Идеално място за засада — отбеляза Троист, обхождайки мястото.

Но единствената засада бе изпълнена от стадо разгневени биволи. На следващата утрин разузнавачите докладваха струпването на значителна сила конструкти на границата между Алмадин и Ренкид.

— Приятели или врагове? — обърна се Троист към Ниш.

— По-вероятно второто.

— Аахимите са достоен вид. Ще изпратя посланик. — Троист започна да рови сред документите си, поглеждайки Ниш с наклонена встрани глава.

Изглежда замисляше нещо.

— Звучи… опасно — каза механикът.

— Би могло да се окаже, затова се нуждая от правилния човек.

Хлар изпитваше неустоимо желание да изскочи от палатката.

— Теб имах предвид, Крил-Ниш.

— Мен?! — възкликна въпросният.

— Не мога да оставя армията, докато наблизо има лиринкси.

— Но някой от офицерите ви несъмнено би… — поде Ниш.

— Те са добри войници, но Ромитс ми е нужен. Лейтенант Флонд не може да отвори уста, без да изтърси мръсотия, Пранди заеква тъй силно, че не може да оформи и изречение, а що се отнася до Буфон…

— Той е пълен мърляч. Но все пак…

— Аахимите биха се обидили невероятно от такъв посланик. Витис е не само техен предводител, а и представител на един свят. Офицерите ми не разполагат нито с потеклото, нито с ранга.

— Аз също.

— Но ти си бил писар и преводач при знатни търговци. Познаваш протокола и любезностите.

— Не и аахимските.

— Разполагам с човек, който ще ти предаде нужните знания. Освен това си от добро семейство и баща ти е скрутатор.

— Само перквизитор.

— Последните депеши, пристигнали тази нощ, сочат, че той е бил назначен за временен скрутатор на мястото на твоя покровител Ксер… — Той направи справка с името. — Ксервиш Флид, който е бил отстранен.

— Ксервиш е отстранен?! — високо възкликна Ниш. — За какво?

— Не пише.

Какво ли ставаше във фабриката? Щом баща му беше начело, как ли се справяха Юлия и Иризис? През последните седмици Ниш не бе имал време да мисли за тях.

— Неприятно ми е да чуя това. Флид е достоен и честен човек.

— Тогава защо е станал скрутатор? — Троист бързо погледна през рамо, за да се убеди, че никой не е чул богохулното подмятане. — Както и да е, въпросът е, че баща ти сега е част от каймака. Това ще ти даде по-голям престиж пред аахимите, въпреки младостта и… ръста ти. Те вярват изключително силно в благородството и йерархията.

— Какво да им кажа?

— Убеден съм, че ще се сетиш. Бъди любезен, но непоколебим. И спазвай протокола.

— Не ми е познат — отчаяно каза Ниш.

— Тогава си измисли един и се придържай към него! — остро каза Троист. — Не прави отстъпки, защото не си в правото си да ги даваш. Нито за миг не забравяй интересите ни.

— Откъде бих могъл да зная какви са?

— Представи си, че се намираш на дъното на дълбока яма. От едната й страна дебнат гладни зверове, а от другата чакат жестоки робовладелци. Целта ти е да се измъкнеш жив, без да бъдеш изяден или поробен. Това са нашите интереси.

— Съществуват стотици неща, които биха ни спасили или погубили.

— Така е. Ще ти се налага да използваш собствената си преценка. Когато се съмняваш, казвай, че трябва да се консултираш с началниците си. Ще накарам шивачите да ти подготвят подходяща униформа. Тръгваш утре сутринта.

— Не сам, надявам се.

— Ще те придружават посочените в протокола телохранители и помощници.

Нямаше как да отклони възложението, макар никога през живота си Ниш да не бе изпитвал подобен страх от провал. Тази мисия се очертаваше същинско бедствие.

 

 

Ниш се приготви за тръгване призори, облечен в прекрасна синьо-кестенява униформа, над която двама шивачи се бяха трудили цяла нощ. В раницата му се намираше внимателно сгъната резервна униформа. Телохранителите му бяха само двама, единият от които бе значително по-млад от двадесетгодишния Ниш.

— Ескортът ти те очаква — каза Троист. — Не мога да кажа, че ми се намират излишни коне, но никой посланик не бива да отива пеш на толкова важна мисия. Ето документът ти. Писарят ми работи над него почти цялата нощ.

Той подаде на Ниш свитък, привързан с алена панделка.

Документът, изпъстрен с аристократични извивки на перото, обявяваше маршал Крил-Ниш Хлар, син на скрутатор Джал-Ниш Хлар, за официален легат на генерал Троист, главнокомандващ армиите на Алмадин и настоящ армейски губернатор на Централен Алмадин.

— Маршал? — каза механикът.

— Би било огромна обида да изпратим по-долен ранг.

— Но…

— Имам правото да те удостоя с такъв чин, ако това те притеснява.

— Не зная какво да кажа.

— Това може да е най-големият риск в живота ми. Ако ме провалиш, ще бъдеш понижен в обикновен редник също толкова бързо, колкото и бе повишен, маршал Крил-Ниш.

— А ако успея?

— Нищо чудно да задържиш повишението. Върви, скоро ще се развидели.

Все още замаян, Ниш се ръкува с Троист и бързо излезе навън. До войниците му изчакваше жена на средна възраст с груба кожа и сребриста, отиваща към побеляване коса. Тя му подаде свитък и се представи:

— Пратеник Раня Шир. Ето заповедта ми. Аз ще ви напътствам по въпросите с аахимския протокол.

— Майка ми също се казва Раня — каза той, докато прочиташе документа. — Радвам се, че ще ме придружаваш. Откъде си, Раня? И ти ли си шарлатанка като мен, хвърлена в дълбокото, без да знае да плува?

Моментално осъзнал грешката си, механикът продължи:

— Не исках да те обидя. Просто…

— Не знаете как да се изразите? — вдървено помогна тя. — Значителен недостатък за един посланик. За щастие аз съм прекарала целия си съзнателен живот в различни посолства, последните пет години като легат в Щасор. Това е…

— Главният град на сантенарските аахими — каза Ниш. Несъмнено тя смяташе за несправедливо, че е била пренебрегната в негова полза. — Чувал съм за Щасор, макар никога да не съм бил там.

— Поне това е нещо — каза Раня. — Макар да не мога да повярвам…

— Но съм посещавал величествения Тиртракс, разположен сред недрата на едноименната планина. Там лично разговарях не с кого и да е, а със самата Малиен, матах на града. Същата Малиен, за която се споменава в Сказанието за огледалото.

И която два пъти ме унижи, мислено добави Хлар.

Раня направи крачка назад.

— По пътя трябва да поговорим повече за това.

Ниш се качи на коня си, стараейки се да породи излъчване на увереност. В действителност нямаше голям опит в ездата.

— Аз съм маршал Крил-Ниш Хлар. — В представянето му пред войниците имаше повече от необходимата самонадеяност. — Наричат ме Ниш, освен когато изпълнявам официални задължения.

Двамата отдадоха чест — по-небрежно, отколкото му се понрави.

— Сержант Маунс — каза левият, нисък и набит мъж с ръце като чепати корени и сходен цвят.

Крил-Ниш впери остър поглед в него.

— Сър — неохотно добави Маунс след няколко мига.

— Члър, сър — представи се младият. Той бе красив, с катраненочерна кожа и къдрава коса, обгръщаща главата му като ореол. Носът му бе голям и човчест, но съумяваше да прибави нотка към изяществото на лицето му.

— Знаеш ли къде отиваме, Маунс?

— Да — отвърна сержантът.

— Тогава напред. Времето е ценно.

Изпълнили нареждането, Маунс и Члър препуснаха в галоп. Ниш се притисна към коня си, ужасѐн, че ще падне и безвъзвратно ще разруши репутацията си пред тях. Успя да се задържи до прекосяването на един ручей, отвъд който войниците поеха по-бавно. Механикът се изравни с Раня, яздеща с лекотата на закърмена върху кон.

— Как е седлото ви? — Тя се усмихна прикрито, наслаждаваща се на неудобството му.

— Малко неудобно. Много ли път има до аахимския лагер?

— Би трябвало да ги достигнем утре след пладне, освен ако междувременно не са изменили позицията си.

 

 

Препускаха целия ден. Бедрата и седалището на механика бяха изранени до болка, която той едва се сдържаше да не изрази гласно. Във всички останали аспекти денят бе монотонен. Сухите алмадински поля, заменени от равната пустош на Ренкид, изглеждаха еднакви във всички посоки. Дългата трева все още кафенееше, макар че вече изникваха и зелени стръкове. Земята беше предимно безлесна. Изключение правеха местностите около реки и поточета. Околните дървета със сиво-сини листа служеха като ориентир. Сред пясъка също можеше да бъде открита вода — стига човек да имаше търпението да копае.

По залез доближаваха един подобен ручей.

— Ще спрем ли да нощуваме тук? — с надежда попита Ниш.

— Ще сторим, каквото заповядате, маршал Крил-Ниш Хлар — отвърна сержант Маунс.

— Наричай ме Ниш. Ти какво мислиш?

— Аз съм войник, маршале. Не ми се полага да мисля.

Сърцето на Ниш се сви. Явно всички знаеха, че главозамайващото му повишение е само фиктивно.

— Ако спрем сега, ще можем ли да достигнем аахимския лагер утре по обед?

— Малко е вероятно, сър.

— Тогава продължаваме!

Така и направиха. На Ниш му се струваше, че земята е повишила неравността си, а конят му е станал дори по-скоклив. Едновременно със залеза достигнаха друг ручей. Сержант Маунс го прегази и продължи напред.

— Водачът трябва да води — отбеляза Раня.

— Ще спрем тук! — ревна Крил-Ниш. Опитвайки да слезе от седлото, той се изтърси. А войниците се обърнаха и в лек галоп се приближиха обратно.

Механикът се надигна, потри изтръпналите от ездата части и започна да разседлава коня си.

— Аз ще го сторя, сър — предложи Члър.

— Помогни на Маунс да приготви лагера — каза Хлар. — Аз сам ще се погрижа за коня си. Поне това мога да направя, след като седях отгоре му цял ден.

— Това е боен кон — рече Маунс. — Свикнал е да носи войник и оборудването му. Дребосък като вас изобщо няма да го притесни.

Нямаше как Ниш да се престори, че не е чул тези думи. Какво трябваше да направи сега?