Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Захарий Стоянов

Заглавие: Превратът

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: документалистика

Националност: българска

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, София

Редактор: Тодор Ташев

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Янка Енчева

ISBN: 954-443-082-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10927

История

  1. — Добавяне

Глава пета

Противоречие между Ернротовите приказки на бяла книга и грубата действителност. — Разградският окръжен управител Златов. — Словото на Логвенова в Разград. — Алекси Христов. — Черта от миналото му. — Търсението на нихилисти из Делиорман. — Какво нещо е Делиорман? — Киро Чауш. — Смилският панаир. — Окръжните телеграми от Горбанова. — Майор Манаев[1].

Господарският акт, че населението тряба да се остави свободно да каже своята последна дума в Свищов, безпристрастието на Ернрота, че строго се забранява на секиго да агитира и мами това население, бяха думи и обещания само на мъртва книга. Действителността, която ръководеше Начевич, съвсем противното говореше. Княжески комисари, подкомисари, началници, платени от хазната агитатори кръстосваха измежду населението. Забележително е още и това, че на прости граждани, бакали и терзии се даваха жандари и солдати да ги придружават в своите забикалки. И това да не кажете скрито? Пази боже! Петър Станчоолу например, терзия, влязваше и излязваше из града с пайтон от три коня и напредя му двама конни жандари. Колкото безсъвестно и подло беше родила България, сичко взе участие в приготовлението на позорния ден 1 юли. Агитатор превратаджия за Разградски окръг се изписа бившият разградски окръжен управител Цв. Златов. Да, той се изписа нарочно, разбира се, богато платено, чак от Троян. В забикалката си по селата той носеше руска шапка и не говореше друго, освен че е проводен от цар Александра, да казва неговата воля. Разбира се, че с Александра, с Русия и нейното име не само Златов си служеше.

— Ако вие не изберете за депутати хората, които аз ви препоръчам, то Русия ви оставя вече на своята съдба. За да ви отмъсти по-добре, тя ще да си дигне и рублите от България — говореше комисарят подполковник Логвенов на кметовете от Разградско, които бе събрал един ден. — Тогава можете ли вие да правите търговия само с турските бешлици? — питаше той.

— Викайте не щеме конституцията; казвайте да живей цар Александър и княз Батенберг — шушнеха верните хора измежду тълпата, която грачеше пачешката повтаряше техните думи.

— Благодаря ви — казваше Логвенов. — Аз ще явя вашите патриотически чувства, гдето се тряба.

Мисля, че не е нужно даже да говоря, че при тие подлости, при тие насилия, при имената „Русия“ и „цар Александър“, при грубото невежество на тълпата немислимо беше да се появи някое лице от либералите между селените. С първо отваряние на устата си той биваше вързан и предаден под съд на основание членове 55 и 66 от Отоманския закон. Тук нямаше партизанска борба, агитаторски хитрости и пр. Тук имаше, от една страна, няколко единици, учители и младежи, подир които вървяха по двама-трима шпиони, и повече нищо. А в противния лагер стояха: князът, руското име, руските офицери, генералисимус Начевич, пред който треперяха сичките чиновници — от окръжен управител до жандарин; Ернрот с неговите военни съдилища, платените от хазната агитатори; войската, щиковете, а най-после овчето заблуждение на тълпата. Ето точното съдържание на поменатия указ, с който се учредяваха военните съдилища; съдилища, които имаха за цел да уплашат и парализират независимите хора.

УКАЗ № 404

Ние, Александър І, с божия милост и пр., вследствие предложението на Министерския ни съвет, постановихме и постановяваме:

Статия І. Да се учредят специални военни съдове при сякого от нашите чрезвичайни комисари. Тие съдове ще съдят само ония престъпления на органите на изпълнителната и полицейската власт, които имат характер на възбуждение на метежи и неподчинение на законоустановените власти.

Статия ІІ. Специалните военни съдове ще [се] състоят от един председател, по звание командир на дружина, и двама капитани или поручици, които командуват роти.

Статия ІІІ. Специалните военни съдове ще налагат изключително следните два вида наказания: а) смъртна казн и б) затвор не повече от един месец.

Статия ІV. Присъдите за смъртна казн ще се утвърдят от нашия военен министър и 24 часа подир приемането на утвърждението ще се привеждат в изпълнение чрез застрелявание на осъдените.

Издадено в нашия дворец в София, 24 май 1881 г.

/подп./ Александър и Ернрот[2]

 

 

Тоя указ се одобри и от Министерския съвет, той се подписа и от историографина д-р К. Иречек.

 

 

Няколко деня след 27 април, по работа на службата си, намерих се в Разград, който така също не беше лишен от своите патриоти по „Историческата“. Тук живееха и воюваха познатият вече на читателите К. Кипровски, някой си Танчевич, за който ще кажа само това, че той е свищовски гражданин; Казанджиев, П. Сребров, Цв. Златов и дели Алекси Христов. Сичките тие мъжие аз ще да премина с мълчание, защото повече не заслужава да се говори за тях. Колкото за Алекси Христов, нека ми бъде простено, няма да гледам на нищо, т.е. няма му търся, че тук не му е мястото, че се отдалечавам от предмета си и пр. С Алекси Христов аз ще запозная българските читатели, защото той беше „повереникът“, избраното лице в Разград да ръководи общественото мнение за приготовлението на 1 юли. Да се обясним защо аз турям „повереник“ — термин, принадлежащ само на правоведа Петра Василича Оджакова — [на] Алекси Христова, гражданин разградски. Едно малко отстъпление искам пак. Алекси Христов, който се нарича дели (луд), е познат още и под името Алекси ефенди, име, с което го почитаха и турците. Неговият нофу̀з, ако и да не се знаеше по цялата Дунавска област, то разрадчени, ближните джумайци и османпазарлийци, шумненци и русенци не можат да не признаят неговата известност. Кадия и каймакамин нямаше от тие градове, които да не го знаят. Но официален характер на тая съблазнителна за всекиго титла ефенди му се е дала твърде тържествено в 1867 година по следующите достозабележителни обстоятелства. А знаете от кого? Знам, че не знаете, че не предполагате даже. От Мидхат паша. Алекси Христов отдавна желаял да направи темане на русчукското слънце, отдавна го сърбели устните да целуне скута на пашата, да му подаде на ръцете някой бакшиш. Тук се трябало да се изпълнят най-напред две необходими условия, от които и зависело по-нататъшната победа с бакшиша и целуванието на скута. Първо, че нашият съотечественик трябало да изпита и се научи от вътрешни хора на пашата като какви бакшиши му се нравят най-много, т.е., с други думи казано, Алекси Христов искал да научи гармонията на пашовите естетически чувства. Второ, нему било още потребно да знае дали пашата, като човек с тънко стамбулско тербие, е наклонен въобще да получава бакшиши. Моля едно обяснение. Да не би да помисли някой, че Алекси Христов е имал нужда, да кажем, по някоя давия и пр., та затова е искал да спечели благоволението на Мидхата? Съвсем не. Това той е желаел просто по идея и по вътрешни някакви си чувства да се тури под крилото на силния човек, да бъде от него зависим. А това стремление у хората не е току-така само една севда. То има своето начало в самите основи на човешката натура. Г. Петър Василич Оджаков например, за когото не може да се каже, че е човек с груба природа, ние виждаме, че и той се вълнува от тие чувства. Когато го отчислиха него от длъжността прокурор при Касацията, той се плаче на господаря и казва: „… От длъжност прокурор аз съм вече отчислен; но от служба при Ваше височество, не съм още“ — говори правоведът. Вие ще да си помислите, че Петър Василич е бил непременно на служба у Н. височество в двореца, т.е. изпълнявал някоя домашна обязаност. Не бе, брате. Службата на г. Оджаков е нравствена. Той в душата си служи, гдето и да бъде, макар и че не го познава лицето, комуто служи. Той се чувства вътрешно, че служи някому, че тоя някой му е като ангел хранител, без когото неговата душа никога не може да бъде спокойна. От същите чувства се е вълнувал и Алекси Христов, за когото ни е думата.

За да констатира горните две обстоятелства, нашият приятел прибегнал за съвети при слугите на пашата, като хора най-близки до него. Не без мъки и трудове достигнал целта си той. Достатъчно е да ви кажа, че само няколко пъти е бивал той изпъждан и нахукван из портите навън, тъй като въпросите му и любознателността му се показали твърде чудни и странни на пашовите хора.

— Пзевенк, ако имаш нещо на сърцето си, то тряба ли и за това питане? Донес го и свършена работа — казал векилхарчът.

Какви са биле по-нататъшните изследвания на бай Алекси, как ли той сполучил да научи вкуса на Мидхат паша, това не ни влиза в работата. Аз ще да обадя само това, което сам бай Алекси ми е казвал и което той може да каже секиму, който го попита…

„Научих се аз, че пашата има такава севда за цветя, щото понякога болен ходи, ако види някое цвете, но не може да си го достави — говори Алекси Христов. — Ударих кьоравото, казах аз на ума си, и тръгнах да търся скъпоценни цветя. Научих се, че в Букурещ, по чокоите, имало такива, загдето заминах на минутата още. Двадесят лири и повече похарчих за цветя, но желанието ми беше постигнато, сам аз се радвах и чудех как можах да ги намеря. Като стигнах в Русчук заедно с цветята, не ги занесох хамен току-така от един път на сарая при пашата. Не съм аз дотолкова будала и простак, хамен да се изпредя и да кажа: на̀ пари, дай хляб (тук бай Алекси не каза дай хляб, но друго едно, по остро сравнение, което за жалост не може да се преглътне от перото). Стоварям аз цветята на Мутафовия хан в Русчук и на часа още отивам в конака с празни ръце. Никой ма не знае какво мисля и откъде ида. Изпитвам аз далеч-издалеч на колко часа отива пашата и на кое място именно сяда да си пие утринното кафе и мастиката. Казаха ми сичко, без аз да им обадя какво има на сърцето ми. Какво се отърва от човешката ръка? Дадох на двама-трима души по едно цигаре от Букурещ и запуших на сичките устата. Връщам се аз на хана, рано сутринта на другия ден натоварвам две-три талиги с цветята и право в сарая. Слугите и халянците, които бяха станали вече, отвориха уста и плеснаха с ръце, като видяха богатството, което носех. С помощта на тие последните наредихме сичките цветя тъкмо на онова място, към където трябаше да метне първи поглед пашата, щом опънеше първата глътка от утринното си кафе. После това аз се скрих при слугите в готварницата, а часовете — месеци. Не щеш ли, най-напред са събуди ханъмката и излезе навън да се разхожда по чехлички, мънинки-мънинки, като овчи език. А пък или е стамболийка, нито са крие, нито пък се сакандисва от някого. Онова бяло лице, да го захапеш като симид, пръстенца тънки, като на петгодишно дете. «Е вай, какво е това чудо» — извика тя и наведе бялото си лице над един каранфил, който можеше да има около 30 цъфнали стъбалца. Аз треперях от радост. В това време се подаде и пашата, облечен в бял копринен халат, придружен от две арапчета, които му носяха едно-друго. И той отвори уста и пита слугите каква е тая работа.

— Ефендим, да го не вържете за кусур, един непознат чорбаджия ви донесе тоя ничтожен подарък — отговори векилхарчът и направи темане.

— Кой е тоя пезевенгин, когото аз не познавам? — попита негово превъзходителство, без да ме знае, че аз слушам от гостиницата; а може би и нарочно да казва пезевенгин, тъй като той обичаше шегите.

Извикаха ме и аз с разтреперано сърце от десят крачки захванах да правя темане, а като се доближих до него, цалунах му скута и казах няколко пъти: «Прости на ничтожния ти слуга, ефендим, че ви причинява такива главоболия.»

После това Алекси Христов бил удостоен да седне до пашата, който го почерпил едно кафе и няколко мастики, като му казал и «Алекси ефенди». И до днешен [ден] той храни добри възпоминания за тая среща в пашовския дом.

Друг път същия бай Алекси купил един нов пайтон с хранени коние, които, както и пайтонът, биле от първо качество. Хрумнало на ума на разградския гражданин, щото новият му пайтон да бъде честитен най-напред пак от Мидхат паша. За тая цел той изпратил нарочно пайтона в Русчук, а сам отишел да действува отстрани за милост, т.е. да е така добър негово превъзходителство, щото да излезе с неговия пайтон една вечер на обикновената си разходка, която той правеше по реката Лом, към село Долапите. Молбата на Алекси била чута и уважена. После това, когато той дохождал в спречквание с разградския каймакамин или с друг някой зъбест ага, първата му дума била: «На кого от вас се е удостоявал пайтонът от вали ефенди?»

* * *

Но да дойдем до повереничеството на Алекси Христов в Разград по време на преврата, за което се бях обещал по-горе. След 27 април в София се беше устроило нещо като агенция Хавас, да се дават депеши до сичките градове из Княжеството с едно и също съдържание. Това учреждение или бюро, доколкото можах да се науча отпосле, се ръководело от политическия кабинет на Негово височество под мъдрото управление на К. Стоилова. А депешите официално носеха подписа на П. Горбанова, най-безсъвестния по онова време превратаджия. В секи град из Княжеството имаше определени лица от пасмината на Алекси Христов, с когото читателите се запознаха вече, които получаваха тие депеши и ги четяха публично по кафенетата и събранията. Така например в Русчук тие депеши получаваше Христофоров, Петър Станчоолу и пр.; в Тутракан — Парашкев Пеев; в Свищов — Юркевич; в Търново — Маказа; в Разград — Алекси и пр. Случваше се понякога, щото от тие еднообразни депеши да се получават по 15–20 на ден в секи град. За любопитство на читателите си аз давам тука съдържанието на някои от тях, които доволно нагледно обясняват святостта на «Историческата задача» от 27 април и 1 юли. Ето ги:

«София

Господину… в Разград

 

 

Днес в столицата се хвана още един нихилист от либералите. Съобщете на населението.

 

 

Днес кафенебашийската троица[3] беше нападната по улицата от народа и малко остана да ги разкъсат. Съобщете на населението.

 

 

Днес генерал Игнатиев, в отговор на една депеша от кафенебашийската троица дали Русия поддържа патриотическата постъпка (преврата) на Негово височество, се казва: „Русия одобрява сичко, каквото направи князът против либералите.“ Съобщете на населението.

Днес в. Независимост се изгори публично от народа като противен и опасен вестник на патриотическите князови стремления и на Царя Освободителя. Съобщете на населението и направете същото[4] 34567.

 

 

Днес хиляда души народ, начело с преосвящений Мелетия, изигра едно хорце пред господарския палат. Викове „Да живей!“ цепяха въздуха. Народът поиска дозволение от господаря, щото сяка година на тоя ден (Спасовден) да дохожда в София и си тропва хорце за спомен. Съобщете на населението.

 

 

Господарят излезе да пътува по градовете. Насякъде народът изпрягал кониете от файтона му и сам теглел колата. Съобщете на населението и направете същото.

 

 

От много градове е пристигнало известие, дошли са и депутации да молят, щото да не стават избори за Великото събрание потайно, но да се извиква от един път: тогова искаме и обичаме княза си. Съобщете на населението.»

 

 

Депеши с подобно съдържание има още много, но аз не можах да си ги доставя. Щом бай Алекси получаваше такава депеша, тръгваше по улицата и кого де срещнеше, без разлика на възраст и на партия, отваряше да ги чете. Получава той днес депеша, получава утре, без да е молил някого и плащал за това, дордето най-после, нещо естествено и възможно, въобразил си, че тук тряба да има нещо. Помислил си бай Алекси отгде-накъде да ме познават мене в София, защо тие депеши да дохождат само на мое име в целия град?, и пр. После тие въпроси последвало логическо заключение: «Тряба мен да ме познава и Негово височество князът. Другояче се не може.» Това казал бай Алекси и седнал да пише писмо, писмо важно и с високи вдъхновения, както следва:

«До негово височество любезния ни княз и баща Александър Батенберг І, внук на руския цар Александър, за многая лета!

 

 

Честитий княже, да живееш!

Ти ни си баща, ти ни си надежда, от тебе чакаме сичко, синца сме готови да умреме. Но правичко да ти кажеме, не ти харесваме една твоя постъпка. Именно защо ти не ни удостоиш с една млада и хубава княгиня, която синца да обичаме като майка! Аз Ви моля, любезний княже, да се ожените за княгиня Зорка, юначната щерка на черногорския княз Никита. Бъдете уверени, че българският народ още толкова ще ви обикне.

Разград, 1881 г. /подп./ Алекси Христов.»

Преди да бъде изпратено това писмо до София, аз бях честит да го прочета в ръцете на бай Алекси, който нищо не върши тайно и от никого не се саканѝ, при сичко че познаваше моите взглядове.

— Но не е ли това добро? Не правя ли аз услуга хем на народа, хем на княза? — питаше той и сам се възхитяваше.

Аз не зная дали това писмо беше изпратено направо на държавния глава или до П. Горбанова, или пък до трето, непознато лице. Зная само това, че после няколко деня бай Алекси разнасяше из града една депеша от София с такова съдържание:

Господарят ни княз е трогнат твърде чувствително от вашето писмо. Скоро желанието ви ще бъде изпълнено. Съобщете на населението.

После 27 април само по себе си се разбираше, че наставаше епоха за много нови работи, почва за мнозина членове на обществото, които в по-други времена почиват в бездействено блато. Трябаше да се тури начело това гюбре, което българският народ е успял да образува в разстояние на векове под съдействието на турската администрация, на френската душеспасителна патерица и под чорбаджийското верноподано евет. Бай Алекси се причислил под байрака на тие нови обществени деятели, познал и подушил той, че ще да настане такава епоха, когато пак ще може да купува цветя на големи хора, макар и не турци, че ще да преживее той още няколко щастливи минути от своята планета. Дали сам той се е турил и записал под знамето на 27-и, или и други, по-горни хора са го увлекли, това не може да се определи. Аз ще разказвам и излагам само онова, на което съм бил очевидец.

В къщата на Алекси Христов живееше комендантинът на града майор Манаев, русин, човек напълно предан на сякакви задачи, стига от тях да произтича власт, уважение на офицерския мундир и нестеснявание твърде пред тоя или оня закон. Може би той да е повикал бай Алекся, да му е дал една «русская очистителная», па да му е казал: «Ну, брат Алексий Христович! Мы теперь свободни граждани!» А може би и да не е имало нищо подобно; но в секи случай майор Манаев е поразправил по-натънко съдържанието на акта от 27 април, прочел му е някой секретен прика̀з на генерал Ернрота, съобщил му е, че от днес нататък той е вече господар на окръга. Тие предположения аз правя, защото са повече от вероятни, защото са верни заключения на много събития, защото най-после притежавам следния факт:

Алекси Христов решил един ден, или по-добре други го накарали да се реши, за да заслужи и той нещичко върху народния жертвеник, да пробие път според силите си на «Историческата». Решил той да се впусне в бойното поле, да премери своите сили с най-опасния тогава враг в отечеството ни — нихилизма. Но като човек практически той не искал да излезе хамен току-така, с голи ръце, да работи и говори само от свое име, като гражданин и патриот. Искал той да изпълни очи, да блесне малко пред ония человекообразни същества, които са родени само да блеят, да почитат, да се боят от сяка краста, която притежава нещо повечко, било богатство, било стокица, било авторитет и пр. С една реч, знаял той слабата тютюва на своите делиормански съотечественици. На основание на тие патриотозадачни съображения явява се той един ден пред майор Манаева, комуто, като съобщил своята програма на действия, помоля го за следующето: първо, да му даде своята офицерска шапка и второ, да тури в негово разположение един солдатин, който да знае да говори шат-пат и руски. Според думите на самого Алекся представителят на нашата освободителка в Разград се съгласил без особено противоречие, с това само изключение, че на руската шапка, която му дал, откъснал кокардата.

— Какво значи това? Аз мисля, че в интереса на делото е, щото да се гледа, доколкото е възможно, повече да приличам на цар Александров човек — казал бай Алекси с доволно обидно движение. — Нека си остане кокардата, какво от това?

Майорът обяснил на бъдещия рицар с отеческа грижа историческото значение на кокардата, цитирал му даже и няколко статии от военния устав, от които се ясно виждали кои именно лица могат да носят кокарди, така щото бай Алекси не упорствувал вече. От друга страна, той размислил, че едва ли ще да се намери човек в разградските села, който да знае тие тънкости и който да направи бележка, че шапката не е с кокарда.

* * *

Рано една заран, на 5 или 6 май, според уверенията на Ганя Чернев, когато разградските улици били още пусти, с изключение на ранобудните кафеджии, които метели и поливали пред своите дюгени, трима души, възседнали на коние, чупели камъците на разградските неравни калдъръми и шибали от време-навреме своите четвероноги спътници. Те подминали хотел «Европа», закривили се покрай кафенето на младежите и хванали пътя за село Кокарджа. Няма нужда да ви обаждам, че тие трима приятели не биле други някои, освен познатите вече на читателите Алекси Христов с бъдещите свои другари, кажи ги адютанти, кажи ги сподвижници на «Историческата». Единият от тях бил младо момче, български солдатин, облечен в своята солдатска униформа, а вторият — същи син на бай Алекси, така също младо момче. Защо и той е придружавал баща си в тая трудна забикалка, каква е била неговата длъжност, в Разград и до днес не знаят. Чак на четвъртия ден, когато нашата троица доближила до Тутракан, ние се запознаваме по-отблизо с действията и ролите на тримата ни приятели; чуваме от устата на самого бай Алекся, като се обръща той към сина си и му говори: «Господин секретаре!» А на какво е бил той секретар, читателите ще видят.

Главната цел на тая експедиция начело с бай Алекся е била: поражението на нихилизма по Делиорман и отстранение на неговите по-първи агенти. Делиорман е турска страна, там царува средновековно невежество и султанорханска първобитност, там не са виждали комити; във време на войната минаха само няколко души казаци. Там е немислим нихилизмът, ще да каже секи, но я послушайте какво говори бай Алекси:

— Абе ти ставаш дете! — говореше той на мене, когато му предложих горните исторически факти. — Днес и старите баби са станали нихилисти; село няма без такива хора, а турци мо̀жа да ти наброя до двесте души, сичките цар Александрови душмани.

Аз ще поискам пак два реда отстъпление да запозная читателите със страната Делиорман, която е неизвестна за мнозина, а особено за славянските орли в Москва — Катков и Аксаков, за бъдещия професор Сирку[10], за редакцията на Новое время[11], па и за оня стар мюзюхирен, който се нарича Молчанов[12] и който опропасти на България с 80 000 франка да гони крайните елементи със своето изчадие в. Балкан[13]. Да, тие мъжие особено искам да уверя аз, като какви почви са имали нихилистите в България, в съществуванието на които те бяха уверени.

Делиорман — почти цял населен с турци; има тук-там и български села, но твърде рядко. В турско време той е бил посещаван от странни хора, българи, само от ония смели базергяни, джумайци и разградци, които продават с коние памук, аладжени антерии, гащи, ферджи, ашмаци, къна, белило, и пр. за кадъните. Новите идеи и крайните стремления са прониквали в Делиорман само между тие ашмаци и памуклии антерии. Като хора потребни за самите жители на страната, нашите базергяни са пътували почти безопасно, може да се каже, с изключение на някои малки неприятности, като например: представете си, че селото е разделено на две махали, между които лежи пространство около четвърт час. Представете си, че това малко пространство зимно време е такъв океан от кал и вода, щото и чакърестите биволи са принудени да подклякват, когато се случи да го газят. Представете си сега трети път, че вие сте базергянин, че влезвате в селото с кониете си полуубит и капнал и теглите да стоварите в една от двете махали; но дордето доближите до общата одая, чувате, че от противната махала, от купището изправил се някой ага, подпрял си с едната ръка чалмата отзад и вика, колкото се може: «Ей, чорбаджи! Тегли насам, тегли!»

Вие, като рая и като човек продавач, който мисли да си харчи стоката, потегляте сичките си коние през океана и право към боклука отивате. Но наместо да ви запита агата колко давате памука, антериите и ашмаляка, предлагат ви се следующите питания:

— Викнах те, чорбаджи, или устабаши, да ми дадеш за една цигара касабалийски тютюн, така щото довечера, като извика ходжата, с нея да разваля рамазана.

Или пък:

— Бе, чорбаджи, я разгледай това рубе (стара монета), като до колко гроша може да стори на касабата? Отдавна се каня да питам някого от вас, но сѐ забравям.

Дордето един свърши със своите въпроси, ето че заехтял гласът на други някой ага от противния боклук да вика при себе си «чорбаджията».

— Слушай бе, Иван, има ли дума в касабата, че утре щели да дигат (да правят азил) сегашния каймакамин, а на мястото щял да дойде някой си стамболия? — пита втори и т.н.

После войната обаче делиорманската целомудреност се наруши от множеството българи, повечето бежанци откъм Кърклесии, сичките безграмотни и конекрадци. Понеже турските кметове по никой начин не можеха да изпълняват своите длъжности, то им се определиха писари от българите, хора полуграмотни, с по стотина гроша заплата на месеца. Против тие последните именно беше се опълчил най-много бай Алекси, те биле агентите на нихилизма. Тие писари зависеха от околийските началници не по право, но по невежеството на тие последните. Какъв е бил техният нравствен и умствен кръгозор, как е гледало на тях началството им и пр., и пр., аз ще да вместя тука няколко факта, станали сѐ по онова време, па ще премина към предмета си.

Тая част от Делиорман, която аз познавам и в която е действал бай Алекси, центърът на интелигенцията й е селото Балбунар, гдето е околията, гдето стои околийският началник, секретар, писари, старшии и др., следователно там тряба да стои и най-големият тартор на нихилистите. Било по време на военните набори; в Балбунар трябало да се събират сичките новобранци и оттам да потеглят за Русчук. Околийският началник поискал да направи една местна веселба и жителите на страната да останат задоволени, па и той да убие няколко часа в развлечение. Но най-силни причини му дала за това веселие една негова приятелка, циганка, която имала волен достъп и в неговите административни покои.

— Аз обичам да се повеселим с тъпани и със зурли по случай новобранците, та затова, в качеството си на каймакамин искам да събереш тука сичките тъпани и зурли — казала тая госпожа.

На втория ден жандармите от Балбунар разнасяли по селата следното окръжно писмо, подплатено с печата на околията:

«До Господин кмета и писаря…

Заповяда ви се, щом приемете настоящето писмо, немедлено да изпратите в повереното нам управление сичките цигани, тъпанари и зурладжии. В противен случай ще бъдете наказани с най-големите строгости на закона.»

После два-три деня тесните улици на Балбунар давали място на 50–60 души цигани, които се маяли и чудели кому е изгоряла чергата за техните тъпани и пискуни. Помислили си даже, че може би да се е върнало турското царство, когато тяхното нумеро стоеше твърде нависоко. От сичките села в Балбунарска околия само един писар се намерил, който се възпротивил да изпълни строгото окръжно.

— Скоро, до довечера, жив или умрял, да се намери напредя ми тоя бунтовник, да го науча аз него какво значи началство и неговото предписание! — извикал г. началник вън от себе си и докато повтори, червенодънестият калпак на един драгунин (тогава бяха вече драгуни) се мерджеял измежду шумата като мъгла.

Посред нощ на самия ден на Бъдни вечер тоя християнин писар бил докаран в подведомственото управление на г. началника.

— Да те проводя в Русчук, жал ми е за младините ти, защото законът за хора, които не се покоряват на властта, е немилостив, ще изгниеш в затворите — казал г. началник на писаря. — Затова, за твое добро, аз ще да те накажа тука надве-натри, колкото за адет и за пример на другите. Докато аз си изпия кафето заедно с цигарата, г. секретарят ми ще ти удари няколко камчика.

Актът се извършил в канцеларията. Г. началник седнал настрана, турил си десния крак върху левия, донесли му кафето, довели бунтовника писар, който приличал в това време в лицето на небелено платно, смъкнали му двама драгуни гурбетските шаечни панталони, повалили го на земята с очите надолу, двамата драгуни го обкрачили, един на главата, а други на краката, и г. секретарят почнал. Условието уж било, дордето г. началникът си изпие кафето, но знаете, читателю, че това кафе може да се продължи и цялата нощ. Кметът и стареите от писаревото село, които са татари, разказваха, че в стаята, в която биле кондисали нея нощ, макар и да е нямала прозорци, пак можали да чуят, когато ревял техният писар. А селските кучета, събрани около централното управление, почнали да вият жално-жално.

Когато аз попитах г. началника защо той е постъпил така немилостиво с писаря, то негова милост отвори уста насреща ми и не млъкна вече:

— Влезте в моето положение, приятелю, и тогава ще разумеете тежестите на нашата администрация — говореше той. — Нашето положение е ужасно; то не е за търпене. Главното е, че законът ни стеснява на сяка самостоятелна мярка; властта ни се ограничава и от правосъдие, и от общински закони, и от централното управление. И да иска човек да направи нещо добро за страната и за отечеството си, то ръцете му са вързани. А колкото за писаря, то рекох да не правя главоболие на съдебните власти, намислих да го посплаша, т.е. разпоредих се да стане работата «кратичко», «полицейским образом», «административним порядком», санким така… «алегорически»…

Независимо от тие «алегорически» работи веселбата с тъпаните пак не пострадала. Шествието на новобранците потеглило за Русчук в следния порядък: начело се турил старшият жандарин Димитър Палябуюка в пълна униформа според чина си и с подсукани нагоре мустаки, възседнал на кон между двама души жандари. После него вървели един ред тъпани и един зурладжии, а останалите — в безпорядък. Подир тях идели новобранците двама по двама, а г. началник, като началство, възседнал върху една бяла ка̀тана, вървял отстрани и приемал поздравления от зрителите. Най-подир вървяла една проста талига, покрита отсякъде, в която се намирала ханъмката, т.е. приятелката на началника, за която говорех по-горе. И тя придружавала тържеството, на което, както казах, тя била повечето виновница. Началникът кършел повечето своята бяла ка̀тана около талигата. Често той надничал през една дупка и питал нейна милост: «Мемнун — мусън», т.е. благодарна ли си. Тя давала още команда коя хава да се свири. А тъпаните в такова грамадно число, каквото не е виждали ни една пашовска сватба, гърмели не на шега. Един ловджия ме уверяваше отпосле, че откак преминало това шествие през тая местност, той не можал да види вече ни заец, ни лисица, нито пък друг какъв-годе гад. Сичките избягали.

Друг един началник от съпределния на Делиорман град — Тутракан, се е отличил със следните по-забележителни действия, които така също немалко обясняват културното положение на тая страна. На своя имен ден — Петровден, той издал заповед, щото сичките дюгени и къщи в града, без разлика на вяра и народност от страна на техните притежатели, да бъдат накачени със знамена. В противен случай щрафът бил определен една рубла. Сичките изпълнили това повеление, никой не заплатил определения щраф.

Сестрата на един прочут разбойник по Делиорман, именуем Какаван, родом от Тутракан, често била викана и изпитвана за брата си, да го покаже где се крие, но сѐ напусто.

— Аз ще да я изпитам нея за две минути — казал един началникът самодоволно; но по кой начин щял да я изпита той, това останало тайна до другия ден за тутраканските граждани, които така също немалко се интересували от хващанието на тоя разбойник.

Късно вечерта двама-трима жандарми надничали от дюген в дюген и питали притежателя на дюгена:

— Нямате ли котки, но да бъдат мъжки котураци?

Тие жандарми биле изпратени от висшето началство, т.е. от г. началника, да дирят котки, а сам тоя последният стоял в това време подпрян върху своята зелена маса и пушел преспокойно своята цигара. Насреща му стояла уплашена кадъна, която отговаряла «Не знам нищо», и следвала да тъпче своя ашмак в устата си, без да знае, че после малко ще се досегне чужда ръка до шалварите й. После малко двама жандарми влезли в канцеларията и очите на два котураци блещели изпод сивите им шинели.

— Свършихме, ваше благородие — казали те.

Тогава двама души се доближили до жената, вързали я с едно въже за пръчките на прозореца, развързали й гащите и един от жандармите втъркулил между краката й двата котурака, от които единът бил черен, с лъскава козина, а другият пепелян, с белезняви капчици по гърба. Двама души с камчици, отпред и отзад, захванали да шибат през гащите двете животни, които се втурнали на една и друга страна, най-после отворили своите панчи и се изправили нагоре… Докторът, който прегледа отпосле нещастницата, уверяваше ме, че по корема й били теглени такива линии, щото той приличал на географическа карта. Имало още и други някои кедери.[14]

Като говоря за Делиорман, то ще бъде грях и несправедливост, ако не помена нещо и за душата, за непосредствения началник на тая страна — Киро Рибарев. Тоя Киро Рибарев е прост смъртен, старши жандармин и нищо повече; но това е само номинално и официалното му име. Всъщност обаче, на дело, той [е] княз делиормански. Турците му казват Киро Чаушумус, т.е. техен, любезен и нещо повече. Циганите и мааджирите го наричат Киро Юзбаши (стотник); а българите му казват само «онзи» или пък Страшния, без да му произнасят името обаче, но секи разбира за кого се говори. Киро Чауш дотолкова се е препоръчал вече, щото като изпитва някого, то често се случват такива отговори:

— Киро Чауш, на тебе лъжа не бива. Работата е тъй и тъй.

Но името на Кира Чауш не гърми само в Балбунарско, Тутраканско и пр. Той [е] прочут и по Тузлука, и по Герлово. В село Попкьой ме питаше един турчин дали не си е дал още оставката Киро Чауш и истина ли е, че бил викан от княза в София, да го направи паша. А тая слава Киро Чауш е спечелил със своята желязна строгост, па и с жилавия си камчик донякъде, тъй като из Делиорманската пустия и досега нямат още известие за буквата на конституцията. Ето ви един пример, който потвърдява донякъде и крайните принципи на българщината в тая страна: На Кира Чауш известяват една вечер двама души търговци, че тие са обрани и избити от няколко души турски разбойници. Киро, който познава сичките гъдели на населението, имал силно основание да не повярва на двамата ограбени; но отпосле техните сълзи го уверили. Взема той своите подведомствени, подбира и потърпелите търговци и тегли право на онова място, гдето е станал обирът. Сполучил да намери той разбойниците турци, отдалеч можал да ги види, когато двама-трима спели под дебелата сянка, а други двама се пощели. Издалеч-издалеч той ги заобиколил, секи от хората му зел на пушката си по едного и тогава чак извиква:

— Да не сте мръднали от мястото си, че ще се окъпете в кръвта си!

— Бачо Киро! Господин Старче! Ние сме, прости ни! — отговорили разбойниците на български, при сичко, че на главите им биле завити големи турски гъжви.

— Кои сте вие? — пита Киро и сече своята пушка.

— Християни, българи, ние сме — отговорили непознатите и почнали да се кръстят, като че ще целуват священическа десница.

Излиза, че тяхна милост турските разбойници са българи, кметът и старейшинският съвет от с. Х…, сичките облечени с турски дрехи и въоръжени с мартини. На въпрос от страна на Кира, който ги познал вече, какво търсят тие чалми на главите им, те отговорили с национално достойнство:

— Знайте, господин старши, че пущините подушват отдалеч и бягат — казали виновните.

— Кой бяга? Кои пущини? — попитал Киро.

— Слушай, господин Киро, да ти разправя аз, да разбереш каква е работата — казал най-старият между разбойниците. — Ние, като християни, излязохме да се авландисваме по гората, дано можем да си удариме някое диво свинче. Но като сме запомнили от стари хора да приказват, че туй свинският гад познавал българите по дрехите и отдалеч бягал, то някой каза да се облечеме с читашки дрехи, та дано сполучиме.

Разбира се, Киро Чауш от синца ни най-добре трябаше да оцени тие доказателства. Той разсъдил с патриотическа тенденция, че не добро впечатление би се произвело, ако се закараха в града един кмет и стареи, хванати в разбойничество и облечени в турски дрехи. Па не вярвал той, че ще да може да се накажат, защото и тъжителите, които биле българи, биле вече удовлетворени. Ето с какво заменява Киро Чауш правосъдието: решил той да ги накаже на степени, според възрастта им. На най-стария от тях определил да удари осемдесет камчика по голо и така нататък. После малко в дълбоката долина се чували глухи пъшкания и охкания. Думите: «Олеле майчице!» «Бачо Киро, ти майка, ти баща!» бивали прекъснати от минута на минута. Идете и попитайте някого от наказаните дали тие има да се оплачат нещо от Киро Чауш, дали тие са чували нещо лошо за него.

— Где като него човек. Ако той не е тука, то ние не можем се подаде по дворовете си — говорят тие.

* * *

Такава е долу-горе страната, в която влезе Алекси Христов да дири опасните хора, нихилистите на θ Бурмова и на Стоила Д. Попова. Първото село, в което той пристигнал, поискал най-напред да се види с писаря на общината, комуто задал такъв един въпрос:

— Аз съм човек на цар Александра, от който ви нося много здраве. Знак, че съм негов, може да се уверите по шапката ми и по хората ми, които ме придружават. Затуй кажи ми ти мене колко нихилисти знаеш да има както във вашето село, така и в околните?

Полуграмотният писар с червенодънест калпак дигнал рамене. Казал, че такива хора може да се намират в ближното турско село, гдето имало много ятаци на разбойници и гдето биле откраднати няколко техни коние. Прибавил, че подобни работи ги знаят повече в полицията, оплакал се, че не му плащали, тъй като мислел, че Алекси е действително от големите хора. Наковладил кмета, че по рамазана не му давали да яде по пладне и пр., и пр. Но нашият познайник, който бил излязъл да спасява отечество, не бил доволен от тие комшийски отговори. Неговата идеална душа търсела почва, искала корена на злото. Последвали и други въпроси и отговори, казали се няколко по-остри думи, така щото познанските връзки между двамата, бай Алекси и писаря, биле скъсани. Тряба да ви кажа, че бай Алекси не си поплюва на ръката. Той е нетърпелив, обича да дава на язика си неограничена свобода, така щото човек, който не го е виждал от най-напред, отведнъж се докача. Той, бай Алекси, носеше на ръката си един бастон, закачен на тънка върва, който бастон достигаше дебелината на едно кросно. Тоя негов бастон после 27 април прие название «Конституция», което име бе измислено от окръжния управител Цвятко Златов. Тоя последният често караше притежателя на бастона да напише на дръжката му думата «Конституция», и да я показва секиму.

— С името на една френска кахпия аз не приимам да си омаскаря тоягата — отговаряше бай Алекси, а Цвятко Златов примираше да се смее.

— Бей, колко ние сме биле ахмак народ — говореше той на мене, т.е. бай Алекси. — Аз чак сега разбрах какво нещо било туй конституцията, с която ни излъгали немците. Тя била измислена най-напред от една французка[15] курва, та затова е такава гъвкава, накъдето я обтегнеш, нататък отива… (следват нецензурирани думи).

И така между бай Алекси и селския писар мина черна котка.

— Чакай, чакай! Ти ми си мене в ръката; познах те аз тебе, че и ти си от тях (от нихилистите) — казал той и си похванал дебелия бастон. — Захващай, господин секретар, да съчиняваш акта — казал той на сина си.

Тие актове на бай Алекси, които той ми показваше по-после, не носеха сичките едно заглавие. На един беше написано дознание, на други рапорт, на трети адрес и т.н. А съдържанието им е горе-долу следующето:

«В 1881 г., аз, Алекси Христов от Разград, съгласно приказанието на Александър І, княз български, като стигнах със секретаря си в село…, като разбрах и разпитах за селския даскал или писар, [че] не е чист човек, като имах съмнение, че той иска да бъде в България конституция, което значи, че е нихилист, реших да искам изключението му…»

Сам авторът на тие актове ме уверяваше, че той ги изпращал до княжеския комисар Логвенова и че от дванадесят такива осем се зели във внимание и означените в тях лица биле пропъдени. Кои са биле тия лица обаче — като работи незначителни, — аз не можах да ги изпитам, защото дирите на бай Алекси се губят из гъстия Делиорман.

После една неделя нашите трима пътници пристигнали благополучно в турското село Смил, между Русчук и Тутракан. По това време панаирът, наречен Смилски, беше отворен, гдето се намираше по длъжност и тутраканският околийски началник. Нощно време кехаята от Смил се явява при началника, проводен от селото да му извести, че е дошъл един много важен големец, който прилича на руски забитин. Началникът, който не разбирал още истинското значение на 27 април, махнал с ръка. Един час не се минува обаче, ето че същият кехая се връща още с един селски стражарин, пак от селото проводени, да повикат началника, защото големият човек искал да се поразговори с него и че, както можали да разберат тие — пратениците, — руският забитин нямал добро намерение. Началникът се задоволил да изпрати един жандарин и пак легнал. Но посреднощ се явяват в чадъра му не кехаята, не нощната стража, но сам кметът и друг още един стар турчин.

— Ефендим, извини за безпокойствието, което ти правим, но знай, че на нашата глава огън гори, ти ще ни спомогнеш — казали турците. — Снощи е дошъл в селото ни един челебия, ни българин, ни русин, знай турски, но от дума не разбира, големец човек се гледа, а пък прости работи върши. Един дебел бастон държи в ръцете си, когото сочи секиму, който се яви пред него. Изпоби ни; никой не смее да излезе напредя му. Иска кокошка — дадем му, не я харесва; даваме му мед — той го хвърля, че бил таягодишен. Сичките дюшеци и юргани събрахме из селото, сѐ казва, че не му било меко. Аман, ефендим!

Няма нужда да ви разказвам, че тоя «руски забитин», тоя «голям челебия», който подигнал цялото село на крак, не е друг никой, освен нашия познайник — бай Алекси заедно със своя персонал по нихилизма. Началникът[16] бил принуден да изпрати публична сила да го доведат, но дохожда ли пратеникът на цар Александра?

— Кажете на това куче, началник ли е, какъв дявол е, че той е нихилист и че аз скоро ще му подпиша тескерето — казал А. Христов и седнал да диктува на секретаря си.

В Тутракан той съставил по погрешка подобен един акт против своя събрат и пълномощник да приема познатите вече депеши — П. Пеев. Уверили го, че Пеев не е нихилист, но бай Алекси не слуша, не се поддава на чуждо влияние. Причината, за да се скарат двама единомисленици и да се яви помежду им нихилизмът, била тая, че нихилизмът у бай Алекси беше станал болест[17]. Где седнеше и где паднеше, той сѐ против него воюваше. Децата си на софрата не ги наричаше другояче освен нихилисти. Една вечер късно, когато бяхме заспали вече в една стая на хотел «Европа» с новоназначения окръжен управител Цвятко Златов, слушаме, че вънкашната врата се блъска така силно, щото човек би помислил, че едната част от хотела гори. Когато слугите отвориха, в стаята се показа бай Алекси, с дебелия си бастон на ръката, облечен с нощна антерия.

— Абе светът на огън гори, пък вие спите — каза той с първо влизание.

— Какво има, бай Алекси? — запита управителят.

— Нихилисти! Заобиколили са ми къщата, една чакат да ме убият, а други ми изпокрадоха керемидите и дъските. (Бай Алекси правеше по това време къща.) Помощ искам.

Управителят Цвятко, който не вярваше ни една дума на Алекся, стана от леглото си, облече се, излезе навън да търси караула, за да назначи няколко жандарми около къщата му.

— Тряба да се удовлетворява населението в секи случай — говореше той след завръщането си.

* * *

В Разград живееше по онова време един русин, доктор на име Юриев. Той изпълняваше длъжността околийски врач на Разградската околия, гдето беше дошъл наскоро. Когато аз се запознах най-напред с него и когато в разговора си по руската литература му казах, че съм се запознал с малоруския поет Т. Шевченко и с Гоголя, то той дойде в изтупление, че и [в] Делиорман се намират хора, които да се интересували от неговия любим автор Т. Шевченко. Тряба да ви кажа, че Юриев е малорус, горещо той обича своята страна. Ако някой го попита какъв си, той няма да каже русин, но украинец или малорус. Ако любопитният отговори, че русин и малорусин е сѐ едно, то Юриев ще да държи реч да докаже с факти и примери, че по-общо може да има между българите и малорусите, отколкото между тие последните и московците. Един приятел на Юриева разказваше, че когато пътували двамата през Немско, в една гостинница няколко немци, като ги чули да приказват руски, приближили се до тях съчувствено и попитали Юриева не е ли той русин. «Не, украинец!» — отговорил той с гордост. «Водка, водка! Разлика няма!» — казал немецът с ирония. На чужда територия, в непозната земя Юриев протестирал така дръзко, щото и полицията наближило да земе участие.

По-първо беше се запознал с Юриева моят другар по служба, родом бесарабец, горещ поклонник на сяка цифра, която означава член, статия или параграф. Когато се качили на колата да отидат на село по работа, то моят другар направил забележка на Юриева, че той тряба да седи от лявата страна на пайтона, тъй като такава и такава статия, такъв и такъв отдел, нам от кой си закон, то в подобни случаи, макар степените на службите им и да са равни, първото лице е той, а не докторът. Същата забележка получил Юриев от моя другар и в други случай. Като минували през едно село, гдето селените пообикновеному ги поздравлявали, то Юриев махнал с ръка, т.е. отговорил на тие поздравления. Моят другар се докачил. Дордето направят аутопсия над един мъртвец, тоя последният цитирал около петдесет статии и членове от разни закони и правилници, заедно с допълненията им, така щото Юриев, като нов в България, убедил се бил вече, че в тая страна не съществуват излишни думи и разговори, но само членове и статии. А той сам, и по натура, и по характер, и по убеждения, не бе разположен към сухите правила. Ето защо ние с него се харесахме още повече един друг с първо срещане, тъй като и аз не бях поклонник на Временните правила.

Какви бяха отношенията на Юриева с разградските граждани и с неговите съотечественици руски офицери в тоя град, как той държеше себе си и като русин, и като освободител, и като доктор, и като човек най-после, то аз ще да оставя да говори самото обществено мнение, което е най-доброто мерило за сяко нещо. Ще кажа само това, че Юриев обичаше свободата не само на своя народ, но въобще на сичките, биле тие християни, мохамеданци или египтени. Той бе човек кротък, добър другар, образован, имаше си свои убеждения, които не криеше от никого, които не хвалеше где седне и где падне, но бе готов да ги защити на сяко време и на секи час. «Аз съм такъв и онакъв» той не казваше, дордето не го предизвика някой; но щом някой го предизвикваше, той даваше своето мнение по тоя или оня въпрос, прямо и ясно, безавторетно [sic] и без забикалки. Нямаше той нищо общо със страшните по онова време хора в Русия, т.е. със социалистите. Тръгнал от отечеството си свободно, изпълнил сичките формалности по въпроса за паспорта си. Дошъл беше той в България, кажи го, по добра воля, кажи го, не. Един ден го викнал местният губернатор в Русия, с когото бил в твърде добри отношения. Тоя последният с едно дълго предисловие, на което нямало други слушатели, казал му, че ако вярва в неговата искреност, то тряба да се прости навреме със своето отечество. От най-напред Юриев бил докачен от тие думи, протестирал в качеството си на гражданин, на дворянин и на верноподаник. «Не спасить» — казал негово превъзходителство. Обяснил му той, че против него няма нищо, че не се съмнява във верноподаническите му чувства, но по-добре ще да направи, ако отдалеч храни тие чувства. Казал му той още, че тежи нещо в руската атмосфера, че човек и нищо да не прави, и цял ден да не излязва от дома си, пак щяло да се намерят хора, които да си зададат такъв въпрос: «Тоя човек мълчи, не излязва наникъде, но бог знае какви превратни идеи се въртят из главата му.» Юриев поблагодарил [на] своя благодетел и тръгнал за България, свободните закони на която най-много го привлекли.

Когато аз се срещнах най-напред с него, когато той ми заговори на руски, на часа аз съобразих, че имам напредя си освободител, че тряба да се държа с него така, щото признателност от освободения към освободителя да се проявлява в сяка моя дума, защото знаех вече гъдела на нашите братия, т.е. исках да го полъжа, да го полаская, да му продам малко българска дипломация, да се съобразя с духа и потребностите на епохата.

— Какво ново имате в Русия? Следват ли още вашите убийци нихилисти, неприятелите на славянското величие да безпокоят държавата? — попитах аз, нещо, което би направил секи на мое място българин.

Юриев ме изгледа под вежди и дълго време не отговори на моя въпрос.

— Днес много хубаво времето, но на дъжд мирише — каза той. — Ти на какво си мнение за вашите комити Ботев, Любен Каравелов и други? — попита той. — Почиташ ли ги?

Аз рипнах цял-целеничък, с думи и с движение засвидетелствувах моята дълбока симпатия и уважение към сичките комити, които е имала България в разни времена.

— Какво искаха тие комити и против какво те въставаха? — попита приятелят.

— Против робството, против тиранията, за в полза на свободата и независимостта на своя народ — отговорих аз с национална гордост.

— А каква е целта на нашите комити? Не признаваш ли ти, че и тие, в числото на които има списатели, журналисти, литератори, професори и други още звезди, много по-светли от вашия Ботев, имат някаква си задача, че и тие се борят против същия тиранин? — попита Юриев.

Аз протестирах по славянски. Протестирах най-напред против думата комита, която неправилно се приписва и на руските анархисти. Казах още, че Ботев е патриот само затова, защото е въстанал против полумесеца, а не срещу кръста, както това правят руските комити.

На тоя въпрос както на мене, така и на други Юриев привеждаше такива примери: искаше да му кажеме чувствува ли се някаква разлика между ударите на камчика, произведени те от християнска или поганска ръка, и кои затвори са по-очарователни, ония, които има Турция по бреговете на Ефрат ли, или тие, които са в Архангелската и Томската губерния.

— Ами Турция е друго, Русия пък е друго — говорехме ние. — Тая последната тряба да държи строго своите поданици, така щото да освободи Цариград, да групира славянството, да ни пази от Австрия.

— Как мислите вие, щеше ли да сполучи Турция, ако дадеше на българите правдини, ако ги направеше равноправни с османлиите, така щото да направеше войната невъзможна? — попита той един път няколко разградски чиновници, които изказваха такива мнения за Русия, щото тя постоянно се намирала във война, да смажела немите, ингилизите, да освободяла Божигроб и др., а тогава да си седнела.

— Разбира се ние и досега щяхме да носим фесове, и досега султанът щеше да бъде силен, па и толкова християния не щеше да стане зян — отговориха чиновниците с готовност, без да се сещат за заключенията на тоя въпрос.

— Е добре тогава, не допущате ли вие, че подобно нещо може да бъде и в Русия, когато тя има сто милиона жители, двадесят пъти повече от българите? — възрази той.

Гражданите млъкнаха.

— Тоя човек истински русин ли е, или е някакъв евреин? — ме попитаха тие.

Когато аз разбрах, че Юриев няма никакви освободителски претенции, то престанах вече да го лаская, разбрахме се един други. А разградските граждани, почитателите на приличието, пазителите на добрите нрави, заедно с руската колона в тоя град, бяха успели вече да хванат на ръка следующите неблагонадеждни постъпки на доктор Юриева. Първо, обвиняваха го тие него, че не го видели ни един път да стъпи в черкова; второ, не ходел на посещение на богатите и видните чиновници, нито пък приемал да му дойдат на къщата тие официално; трето, не ходел да пие чай при дружинния командир и нямал твърде земане-даване с руските офицери; четвърто, не излязвал на европейското казино да играе на билярдо, да се посприкаже с големите и видните хора, а постоянно четял книги; пето, приемал по пощата много писма, вестници от целия свят и книги, за което пощенският началник се бил изразил даже един път, че разградската поща служи само на доктора; шесто, че носел вратовръзка и ни един път не го виждали да се пооблече и той, както му е редът; седмо, отказвал да зема пари от ония клиенти, които го викали на къщата си и поисквали неговата помощ като доктор; осмо, подавал ръка на селените, българи и турци, и с тях бил много по-любезен, отколкото с господа чиновниците; девето, един път станало нужда да се отърве от военния набор един богатски син, за която цел баща му предложил своите услуги на няколко по-видни лица, в това число и [на] доктора, но тоя последният махнал на сичко с ръка и извършил потребното и пр.

Тая последната постъпка на Юриева, т.е. отказванието да земе рушвет, съвсем отчаяла разградските по-__видни__ хора, че тие не ще сполучат да имат на ръка един добър и благонадежден гражданин.

— Тоя човек не е чист — казал един ден капитан К… — Щом не приема той взятка, щом не иска да зема пари от клиентите си, то едно от двете тряба да бъде: или е луд, или е пък нихилист. По-вероятно е последното.

Това заключение щяло да остане без действие, успяло вече да се забрави, но 27 април пак го подновил благодарение на мнозина благонадеждни граждани, а особено на Константин Кипровски, па и на святи Доростолочервенски, който имал вече точни сведения за Юриева. И така, три-четири деня после 27, когато Юриев се връщал от болницата, посред пладне, на улицата, един руски капитанин начело с 6–7 души въоръжени солдати с щикове заградили пътя на Юриева.

— Предай се, да не дойде работата до по-лоши последствия — казал военния човек и стиснал дръжката на своята сабля.

— Кой ви е казал, че не искам да се предавам? Ваш покорен слуга съм — казал Юриев и се оставил на грубата сила.

Бедният, той като да бе пророк. Още преди месеци, когато на никому не идеше в главата, че ще да става преврат, освен на няколко души в София, той говореше постоянно: «Вашата свобода стои върху дръжката на капитанския камчик.» А ние се сърдехме, както казах вече.

Когато аз пристигнах в Разград на другия ден, право в къщата на Юриева тегля, без да зная, разбира се, че той е ощастливен от благодатта на 27-и. Тропам на портите, никой се не обажда; викам — никакъв отговор, само една котка, която надничаше през джама на прозореца, захвана да мяче.

— Назад, че ей сега те пробождам! — отговори груба натура, която си подаваше само главата от една стая.

Това бе солдатин, караул в квартирата на Юриева. Тичам аз по улицата разпъхтян, питам кого где срещна какво е станало с доктора. Никой не знае. Отивам при бай Алекся, който беше като звънец на Разград и който непременно трябаше да знае за сяко произшествие, извършено в Разград.

— Мълчи, не му споменавай името! Я гледай! Аз те мисля за умен човек, а ти си седнал сам да си търсиш белата. Не знаеш, че утре той ще да бъде обесен ей тука, до чюшмата!… Срамното е за нашия град, който досега не е можал да познае, че държи за доктор такъв човек, който бил от убийците на цар Александра.

Тие думици са на нашия приятел Алекси Христов, които той ми каза в отговор на питанието ми где се намира докторът. По това време в Разград беше окръжен управител Хараламби Ангелов, мъж с любящо сърце и благородна душа. Него аз сварих в къщата му, отчаян и развълнуван за горчивата участ на Юриева, когото и той обичаше като брат. Цели три деня не беше излязвал навън, не бе отивал в управлението от срам, от потъпкано човешко достойнство и от груба нахалност на руския капитанин. Най-много се той късаше от две важни обстоятелства. Първо, че той в качеството си на окръжен управител, в качеството си на началство над Юриева, който се считаше за негов подведомствен чиновник, трябаше за очи поне да го попитат или да му известят за своята наглост, па тогава да употребяват щиковете. Второ, той се бесѐше от хладните отношения на гражданите, които не само че не сънуваха даже да протестират капитанското насилие, да докажат, че са жители на свободна страна, но, напротив, ликуваха още, че се избавили от оногова, който не искал да им зема пари за лекувание, който не носял вързалка… Три деня ставаше как Юриев стоеше под железен кофар в дома на Манаева, а никой не беше го посетил още, ни един не беше се заинтересувал да отиде и го попита: «Нямаш ли от нещо нужда», с изключение на Хараламби Ангелова, който го бе посетил официално, да му земе оставката.

Наша скромност бе първият гражданин, който частно потрака на командира Манаева, който поиска да засвидетелствува на един злощастен чужденец, с неизвестно бъдеще и неопределени съдбини[18], че му е бил приятел не само в щастливи минути, но и когато блещят наоколо му грозните щикове. До портите, на двора и при стълбите на командирювата къща стърчаха солдати, поставени на караул да пазят неприятеля на българската безопасност. Студеният командир, който не ме остави да го приближа, но ме накара да се спра до стълбите, а той ми говореше отгоре, намери се в чудо кой съм аз, как съм се осмелил и какво ме е подбудило да искам да се видя с един престъпник.

— Да не сте му вие хазаинът на къщата? Да няма нещо да ви дава или да имате с него друга някоя закачка? — бяха въпросите, които ми задаваше Манаев.

Още повече се удиви той, когато чу да му казвам, че просто приятелски свръзки са ме подбудили да дойда и да видя затворника.

— Знаете, той не е разположен да приема такива любопитни като вас; па е и малко болен — бе отговорът на Манаева, който ме превари да каже «прощайте» и си влезе в кабинета.

После пет-шест дневни изпити, обиски и претърсвания аз получих такова едно писмо от Гюргево, подписано от Юриева: «… Преди два часа се освободих от щиковете на българо-руското правителство, което ме препрати под конвой до границата със строго поръчение да не се връщам вече във вашата земя — злощастна България…» И така един мирен човек, който живееше със секиго в съгласие, който не си отваряше устата да каже зло или добро за правителството, убиха му бъдещето, направиха го злощастен. Русите, които живеят тук-там из България и Румелия, се делят на две категории. Едните от тях са представители на монархическа Русия, а другите — на интелигентната. За жалост, че у нас са повечето първите, които сеят вражда между двата народа, които обичат повечето не България и нейната независимост, но левовете и турските лири; които приготвиха и извършиха преврата; най-после, които така скоро породиха ненавист между освободители и освободени със своята безгранична взискателност, със своите натяквания: «Кровь проливали!» Тях покровителствува и нашето правителство, и руските в България агенти, когато първите[19] са изложени на участта, която постигна Юриева. Ако тоя последния ходеше да дири нихилисти, както това правеше друг негов съотечественик в Свищов — Юркевич, — ако той служеше за уничтожението на българската свобода, то наместо позорно изгнание из страната трябаше да очаква повишение. От 27 април поменатий Юркевич беше станал страшилище в Свищов за секи самостоятелен българин, както ще да разкажа по-нататък. Начело на една вагабонтска тълпа, той оскверняваше най-скъпото нещо, което може да има една страна. Но затуй него назначиха отпосле свищовски прокурор, а друг един русин, пак прокурор, П. Неболсин[20], когато даваше заключение в съдилището, с войска го грабнаха от зелената маса. Така също се изгониха от Княжеството: един сърбин на име Владимир Лютич, буггалтер в държавната печатница, когото обвиниха, че бил съучастник в убийството на княз Михаила (псувал си ме миналата година на майката!); една фелдшерица от Провадия, Людмила Александровна, която не ходела на черкова; един доктор от Севлиево, който бил в кореспонденция с нихилистите (!), и др. още. С една реч, сички тие иностранници, които не се занимаваха в Княжеството с шпионство, обявяваха се вън от закона.

Във времето на либералното министерство в България разградски окръжен управител беше Стефан Ц. Златов[21]. Общественото мнение в Разград, с изключение на почернелите души, и до ден-днешен мълви, че тоя Златов е бил човек с твърде кална душа. Между другото говореха, че той покровителствувал на разбойниците в качеството си на управител, занимавал се с джамбазлък в продаванието на правителствените коние, изкарвал затворници да му работят в дома и пр., и пр. Вследствие на тие слухове и на основание на някои факти, разбира се, генерал Ернрот, когато не беше станал още убиец на българската свобода, когато шепнеше на либералните министерства, че той е в сърце и душа техен последовател — бяха му дали извънредни пълномощия да отиде в Делиормана и усмири разбойничеството. В качеството си на такъв той отчисли Златов от окръжен управител. Не, не го отчисли, но просто го изгони от канцеларията му като недостоен и безсъвестен човек. Но не щеш ли, че след няколко месеца после 27-и името на страшния генерал Ернрот, душата му и тялото му от либералски бяха станали на нагайко-щикски, той прогласява пак Златова да заеме първото си място.

Разградчени се възмутиха. Бедните, тие не се сещаха още какво значи «Историческата задача», не разбираха, че на генерал Ернрота трябаха именно такива хора като Златова и калното онова същество, което се наричаше Кюстата. Тие не знаеха, че бе попял петелът на батакчиите, че бе чукнал денят на безчестните. Съчиниха телеграма до същия Ернрот, подписана от 60 души, в която се сипеше пепел и вряла вода върху Златова, който ако се назначи за управител втори път, то ще да се затвори цялата чаршия. Кой слуша? Отговор се получи: «Не разсуждать!», а Български глас писа, че настоящият разградски окръжен управител Хараламби Ангелов, който бил човек шарлатанин, трябало най-сетне да се махне. Няколко деня разградчени бяха наредили караули по пътя между града и станцията, които да гледат дали ще дойде Златов и щом го видят да се подаде, да тичат към града и затварят чаршията. Но Ернрот и Логвенов зеха мерки, сгодни с обстоятелствата. Не напусто бяха тие руски офицери, като не можат да смирят един делиормански градец. Златов се намести и първата му грижа бе да даде под съд 60-те души граждани, които депешираха на Ернрота.

Аз ще се повърна по това дело, а сега бързам да се завърна пак в Русчук, гдето ни чака 9 юни пристиганието на Негово височество заедно с негово превъзходителство Хитрово, действителния по онова време княз на България. До Русчук пътувахме с Хр. Иванов, тогава окръжен управител на Ески Джумая. И той бе либерал, и той бе поклонник на конституцията, които си симпатии не криеше от никого. Разбира се, че по пътя разговорът ни нѝ на минута не се промени, темата беше 27 април, разбойничеството на превратаджиите, подлостта на Начевича и пр. Приятелят Хр. Иванов не намираше думи, с които да изрази мракобесието на «Задачата» и нейните жестоки последователи.

— Тоя Начевич, тоя батакчия и неговите другари са изчадия на българския народ — говореше той.

Когато аз разгърнах Български глас да видя дали няма да се е хванал още някой нихилист, то горещият либерал дръпна из ръцете ми вестника, смачка го из ръцете си и го хвърли из прозореца.

— Как не се гнусиш, как не те е срам да четеш тоя подъл вестник! — каза той, вън от себе си.

Същата вечер Александър Македонски, за когото говорих по-горе, че бе от верните хора, дохожда при мене и ме пита познавам ли ескиджумайския окръжен управител Хр. Иванов. От по-нататъшните съобщения на А. Македонски излизаше това: По това време тъмно мрачният Начевич се намирал в Русчук, гдето бил и приятелят А. Македонски по длъжност. Влязъл и Хр. Иванов, горещият либерал, който паднал пред краката на силния агитатор с молитвена коленопреклонност.

— Дойдох, г. Начевич — каза приятелят, — дойдох да ви осветля по работите на поверения мен окръг — Ески Джумая, — че сичко е благополучно. Главата си залагам, давам ви подписка от ръката си, че противниците ви ни един глас няма да спечелят. Повярвайте на думите ми, които са повече от искрени. Ако се окаже противното, то оставям се на вашето разпоряжение.

Всесилният диктатор поклатил своята пълна с жестокости глава и казал: «Не вярвам», при сичко, че вътрешно бил убеден в противното; а приятелят ми съмисленик похванал своя джеб, гдето се подавало заглавието на «подлият» Български глас, на същия тоя брой, който той къса на парчета преди няколко часа.

* * *

Както е известно вече, в началото на месец юни Негово височество князът излезе да пътува из провинцията, съпровождан от твърде бляскав конвой: от К. Стоилова, капитан Мясалов[22], подпоручик М. Маринов[23], Логинов и от руския в София консул — хитрия Хитрово. Целта на господаря беше чиста агитация за предстоящите избори. Там, гдето се трябаше повече безобразие, гдето бе нужна лъжа, там се явяваше Хитрово със своята дипломация. Ако някой, макар и искрено, се представяше пред тоя последния и му кажеше, че населението не си дава конституцията, то Хитрово махваше с ръка и казваше, че няма работа с бунтовници, че е срамно и скандалиозно за българите да упорствуват пред желанието на своя княз и пред волята на руския цар. С една реч, Хитрово беше главният деятел на грозния преврат в дипломатическо отношение. Вследствие на тая коварска рол от страна на един чужд консул г. Цанков не можа да се стърпи от да не протестира публично против нахалството на Хитрово. Тоя протест на г. Цанкова, изразен в едно отворено писмо, написано на руски, дълго време ще държи почетна страница в новата българска история. Ето това писмо:

«Милостивый государь Михаил Александрович!

После наших взаимных разговоров и рассуждений о том, что происходит теперь в моем несчастном отечестве, я решился высказаться перед Вами посредством печатного слова. Пусть судит и общественное мнение имеем ли право или нет жаловаться, что и чужие, и свои налагают греховную руку на нашу народную свободу. Пусть общественное мнение будет и свидетелем нашего предупредительного протеста.

Еще в бытност княза в столице Австрии, в Вене, на возвратном пути из последнего его путешествия в Петербург, разнеслась в София грозная весть, что княз прибудет сюда с прокламациею в руках, которой он захочет отнять у болгарского народа дарованныя ему прежде Царем Освободителем права и под тем либо другим видом положит конец конституции. Весть эта глубоко опечалила, но нисколько не изумила болгар. Кажды из болгар знает, что подобная попытка на государьственый переворот, в смысле лишения народа его прав, имелась в виду еще в прошлом году, до поездки князя в Петербург по случаю 25-летнего юбилея царствования ныне в Бозе почивающаго Царя Освободителя. Кажды из болгар знает, что только нравоучительная и влиятельная слова венценосного Дяди, виновника и нашего народного освобождения, и наших народных прав, и наконец короны князя, остоновили тогда эту смелую попытку. Венценосный Дядя сказал тогда своему племяннику князю: „Ты присягнул конституции и ты должен охранять ее ненарушимо. Конституция эта есть воля народа, которому Я ему даровал вместе с свободою.“ Эти благородновозвышеныя, нравоучительныя и вместе повелительныя слова долетели скорее молнии до слуха болгар и зазвучали между ними как утешительный благовестный звон. Болгары передадут эти слова своему потомству. Эти слова убедили тогда болгарских патриотов, в искренней, неизменимой заботливости Царя Освободителя о судьбе освобожденных им болгар, убедили им в неизменном желании Царя Освободителя сохранить и вперед за созданним им болгарским княжеством цельную свободу — извне и внутри, и вызвали в них сново вечную благодарность.

Позвольте мне, господин агент, быт откровенним: именно та наша благодарность к Царю Освободителю сделала то, что нашим князем состоит теперь Александр Батенберг. Но никто не может требовать от нашего народа, чтобы он вследствие своей благодарности отдал обратно дарованную ему внутреную свободу в жертву капризам того либо другого индивидуального лица. Между тем именно такое убеждение, т.е. убеждение о потере внутренной свободи, вызвала в болгарском народе прокламация 27 апреля. С того несчастного для болгарского народа дня и особено после обнародвания трех смертоносных для болгарской конституции условия князя — у всех болгарских патриотов на уме известное пророческоя изречение „Мне, мне, текел уфрасин“ и они думают уже не о настоящем, а о будущем. Верьте этим моим словам. Я 35 лет служу с трепетным сердцем за судьбою моего отечества и имею прово полагать, что знаю нашу Болгарию; знаю наших патриотов и могу сказать словечку от их имени.

Говорю во все услышание: наша святыня оскорблена; наша конституция потоптана ногами как действительный „miserable morceau de papier“[24]

Что мы видели с одной стороны:

1. Устранение народного министерства и назначении нового министерства из иностранцев.

Это против законов конституции.

2. Созвание Великого народного собрания без спроса Обикновеного народного собрания.

Это против законов конституции.

3. Назначение в мирное время военных княжеских коммисаров, облеченных чуть не в княжескую властю, которому, скажу мимоходом, придают цель, диаметрально противоположную действительности.

Это не только против законов конституции, но и против законов морали.

4. Созвание посредством жандармов простодушних, безсознательных селян для подписывания адресов в княжеской канцелярии.

5. Отправление княжеских агентов в народ для введения его в заблуждение относительно подготовяющагося посягательства против конституции.

6. Отчисление от службы честных, но конституционноверных чиновников и замещение их банкротами и людьми компрометированными, в том уверении, что с такими людьми легче достигнуть незаконной цели.

А что видим с другой стороны? Видим:

1. Русские офицеры разьежают по княжеству насчет денег бедного же болгарского народа, созывают посредством жандармов этот же народ в разных пунктах и толкуют ему от имени русского царя и русского народа, что ему надо согласится на все требования князя; что если княз уйдет, турки опять займут Болгарию, и т.д.

2. Сам русский представитель, т.е. Вы, господин агент, путешествует вместе с князем по Княжеству, неразлучно сопровожая его с место на место. Цель княжескаго путешествования нам известна. Но с какую целью Вам, господин агент, помышлять и решит в каком смысле истолкует народ это путешествие…

Я изчислил здесь стотную часть всего того, что делается для успешного подавления нашей свободы, которую, как истинно выразился Ваш предшественик, мы искупили, если нечем другим, то нашим пятистолетним страданием.

Я еще не докончил настоящее письмо, как мне принесли какой-то „Голос русского“ явившагося для болгарского народа апостолом его спасения. Этому „Голосу“ безименного ответит голос именной. Пока скажу только то, что эти и подобние единичние русские заставят и болгар, как они заставили уже сербов, припомнить слова, которыми один древний мудрец обратился к пчеле: „Не хочу твоего меда, не хочу твоего жила“…

Ели мое это письмо останется голосом, вопиящаго в пустине, я утешусь тем, что исполнил свой долг перед моим отечеством и перед моей совестью и высказал все во время. О грядущем грядущие…

Д. Цанков[25]

София, 25 мая 1881 г.»

Авторът на това писмо биде даден под съд както от властта, така и от честейшият Хитрово. На 18 юни се разглежда това дело в Софийския окръжен съд. Прокурорът Юстицки, който трябаше да обвинява г. Цанкова и който, като секи прокурор, трябаше да говори онова, което мислят по-големите, с молитвено благоговение почна своята реч: «Треперя, не съм в състояние да произнеса против това страшно и нечуто престъпление — почна той, — с което се докачват два народа — българският и руският, и двамата господари на тие народи… Но тъй като по нещастие се е случило такова престъпление, аз преклонявам врат да си изкажа мнението»…

Тряба да ви кажа, че превратаджийското правителство, което най-много се боеше от свободния печат, прави-струва, намери клещи да задуши тоя свой неприятел. Като се предвиждаше от конституцията пълна свобода на печата, то правителството разгърна меджелето и облече в държавна форма турския закон за печата. Че тоя закон не противоречи на конституцията, подписа и г. Иречек в качеството си на историк.

Друг сподвижник, равен на Хитрово, гробокопател на българската свобода, беше българският екзарх от Цариград, наречен Йосиф І. Болен и некадърен негово блаженство не само за чисто светски работи, но и за своето бездушно калугерство — щом се научи, че става борба за мракобесие, че наскоро ще да се въздигат стени на бухалското царство, че се изнасилва народ, че се отваря поле за калугерско беснивание — подига своите светейшески кости, изгнили и изнурени от молитви, бързо напуща Босфора и се озовава в столицата на България. Тук той дигна своята десница и извърши онова, което би направил секи калугер: благослови с пастирско добродушие грабливите птици на българската свобода; призова благодатта божия върху превратаджиите, върху хероите от 27-и и 1-и. И това той извърши с чисто сърце и християнска искреност; той направи начало на нова епоха, той последва из стъпките на официалното духовенство, което е завинаги с тираните, както това става по Европа, но което в нашата нова България не беше още престанало да се нарича народно, да тегли и търпи заедно с народа. Наистина, че в турско време, в захващанието на Руско-турската война, тоя същият Йосиф І издаде окръжно послание към българите, които канеше да се опълчат против северния враг — Русия; но за тая му пастирска погрешка ние го извиняваме, оправдават го стотина причини. Но за преврата в 1881 г., в който той омърси своята свята десница — никога прошка няма.

Няма прошка за негово блаженство по тая проста причина, защото той не беше Дончо Колелото, идиота Кипровски, педанта Оджаков, бай Алекси Христов и ред други бабаити. Не, той беше български екзарх, бившият Лазар Йовчев, редактор на Читалище[26], преводач на ред статии с радикално съдържание по социология и политика, най-после влюбен в известно[то] слово на прочутия Босио[27],[28] на което така също той е виновникът да се яви в превод на български. Не му простяваме ние още и затова, че той е слушал лекции от брадати професори в цивилизована Франция, знаял е какво са казали за народите Волтер, Монтескьо, Ж. Ж. Русо, чувал е за миналото на Лафайета, показвали му са мястото, гдето падна Боден, бил е съвременник на Юго. Няма да го извиним ние още и по тие световни съображения, че той не беше гладен и жаден, когато напусна своето копринено легло от разкошната Византия, не се бяха обесили девят гладни деца на неговия дебел врат, не тропаха на палатите му различни заемодавци, най-после нямаше нужда от неговата патерица в България, в тая България, гдето върлуваше Ернрот, гдето властваха седем комисари, гдето бяха повикани на военна нога сичките батакчии, гдето блееше глупа и безсъзнателна тълпа. И така, ние няма му простиме.

По пътя си за Княжеството негово блаженство премина през Пловдив. Интелигентите в тоя град, като знаяха отрано защо старецът отива в София, заклеха го, че той ще да подействува да се спре преврата, ще да осъди неговите гибелни последствия с пастирска искреност. Негово блаженство дал честна дума, че именно затова отива и че ако види да отиват зле работите, ще остави София. Това се говорело обаче в Пловдив; но защо калугерските ръкави са широки? Не затова ли, щото сичко казано и обещано от тях да се ветрее през тие ръкави, да излязва и влязва лесно? А гдето святите отци видят зор, то и за това си има леснината: «Господи помилуй!» Протестантските светски пастири са по̀ реалисти в това отношение. Щом им кажеш, че тие са лицемери, че тие търгуват с Христа, то тяхна милост, ако са на събрание, стават на крака и почват мелодично да се молят за вас, наместо отговор, като пеят молитвата: «Боже господи, вразуми нашите врази…»

Аз скърбя, че нямам на ръка някои факти от агитационната деятелност на негово блаженство по България. Известно е само това, че в Ловеч и другаде, гдето той забикаляше, събирал граждани, попове и пр., на които такива проповеди държал, като секи по това време подкупен агитатор.

И Роберт колеж, това познато на българите учебно заведение, сѐ по това време се притича на помощ на «Историческата задача» по начин философски, умозаключителен, така да кажа; а това не беше малко. Хората, които издигнаха глас на защита на 27 април, или по-добре, които подканиха да стане това, мислеха и разчитаха, че глупавите българи, които грачат пред секи цилиндър, които дават и майка, и баща за авторитетно име, ще да прехапят устни, щом чуят, че и Роберт колеж, младите българчета в него, които бъркат с лъжица във философския кюп на милювци[30], на беджехотовци[31] и пр. — одобряват «Задачата». Представител на Робърт колеж излезе С. Панаретов[32], преподавател в това училище. Въобразил си негово американско словесие, че и той е нещо, че и неговият цилиндър има каква годе ценност, че и той е авторитет, че да пишеш за неправилните глаголи и да превеждаш по някоя статийка в Зорница е сѐ едно да разбираш и от народните борби, и от грубата практическа действителност. И се провикна негова милост от Бебек чрез едно писмо във в. Зорничка от 5 май 1881 г. с подписа му, в което съветва българите да паднат на колене пред 27 април, да не разсъждават, да не мислят, както не мисли и той сам. Писъмцето на господство му беше нацедено от край до край с учен педантизъм и с овча логика[33]. С него г. Панаретов засвидетелствува твърде тържествено, че заведението, което представляваше неофициално, е лишено от сякаква съвременност, от идея и човешки убеждения, че там играе главна рол Библията и тенденциите на в. Зорничка. Който потърси груби факти, то не му остава друго нищо, освен да направи една ревизия, да преброи робертколежките възпитаници, които сега-засега са деятели вече в своето отечество. Като изключим няколко души, сичките останали са мъжие от благоразумната и безцветната среда. Обади се така също от Робърт колеж и някой си д-р Уошбърн[34], чрез едно писмо до вестниците, пълно с бабини деветини и с мъртви софизми.

В забикалката си Негово височество беше още към Ловеч, когато денят на пристиганието му се знаеше точно в Русчук. Преди две недели се почнаха приготовленията за неговото тържествено срещание. Подобни приготовления не се правеха и тогава, когато господарят стъпи най-напред в България. В тие приготовления земаха участие и Градският съвет, и военните и гражданските власти, па и превратаджии още. За тие последните държавният глава сега беше по-скъп и по-мил, отколкото когато той дойде. Тогава той беше господар на цяла България, прочее за сичките бе равен, а сега не. Сега той бе повече от княз, защото земаше тяхна страна, защото действаше една част по техните съвети. Ето защо и тие негови съветници, по много причини и съображения, трябаше да разпущат насякъде блясък. Триумфални порти, потънали в цветя и знамена, окачени с насърчителни адреси като: «Дерзай!», «Живей за слава на България!», «Добре дошъл!» и пр.; кьошкове, направени нарочно, бяха в изобилие. Градският кмет С. Златова отчислиха пред самото дохождание на княза от страх да не би той, като излезе със сол и хляб, да спомене нещо на Н. в. и нещо за конституцията. Дебели суми, неизвестно откъде, бяха отпуснати както за посрещанието, така и за разни банкети, за народни пиршества и пр. Доволно е да спомена, че двама души нарочно ходиха да купуват в Букурещ букети, шампанско, закуски и пр. Музикалните банди в Русчук, военните и частните, не бяха достатъчни за веселието, но се докара и една влашка банда от Гюргево. Няколко биволарски коли стояха вече пред дома на Петра Винарова. Тоя честит винарин, един от върлите превратаджии, намерил сгодно време да продаде своята стока, хем да спечели някоя парица от «Историческата задача», хем да убие с това вино последната искра на човешко достойнство на събравшата се тълпа за посрещанието на високия гост. И гражданите, ония блажени същества, които се кланят с краката нагоре, когато изгрява слънцето, и го замерят с камъни, когато захожда и им става непотребно, тие блажени същества, казвам, които мерят съдбините на страната с аршина на своето дюгенче и с копринения фистан на своята щастлива стопаница — бяха се ухилили до ушите и [се] надпреварваха един другиго кой по-добре да накичи своята къщна врата. Много прозорци, балкони и стени бяха потънали в разкош. Иванчо Чорапчиев[35], човек с прилични обръщения, човек, който никога не замръква на сухоежбина, човек с грамадни практически способности, между другото, беше покачил на къщата си и такъв един надпис: «Дерзай, любезний княже! Народът е с тебе.» Но ако вие бяхте измамили г. Иванча Чорапчиева на някое тясно място и го попитате отгде накъде знае негово гражданско достойнство на коя страна е народът, то знаете ли като какво би ви отговорил той? Той щеше да ви каже, че народът е той, бай Стоил Попов, баджанакът му Костаки Куркоят, комшията му Йосиф Дайнелов и други още слънца. А преди 3–4 години, когато бай Иванчо Чорапчиев беше редактор на в. Дунав (Туна хавадиши), когато българският народ беше под властта на султаните, то негова милост говореше противното, т.е. че българският народ е най-верният на султана, че той няма понятие от ония отвлечени работи, които се казват свобода, независимост и пр. Блазе на тие хора; тях обича секи, тие имат барашик с девет краля, тяхната къща не е петимна за нищо, техните дечица не стъпят на бос крак, най-после тях хвали и почита секи, в това число и ония голювци, прозорците на които са запушени с шкембе наместо стъкло. Но най-съблазнително бе накичена къщата на познатата вече хероиня Милица Петкович. Тая честита госпожица като да не чакаше да посрещне оногова, който бе общ на цял народ, но като че да беше ортакиня на «Историческата задача». Колкото дрипери имаше в къщата си, като килими, ковьори, черги-мерги, фусти и пр., сичките бе покачила по прозорците над пътя. Но да оставим свободните граждани и гражданки, нека тие си се веселят, нека си живеят до амина. Да видим що се върши в официалните кръгове.

Една неделя пред пристиганието на княза строги окръжни се изпратиха по селата до сичките кметове, които се викаха да дойдат в града. От друга страна, жандарми и агитатори ходеха от село на село да свикват населението в града, за 11 юни сички да бъдат облечени в новите си дрехи, особено момите. Забележете, че по това време беше жетва, никой не можеше да се отдалечи ни на минута от своята пожълтяла нива. Но не забравяйте, че освен окръжното предписание имаше и бой още. Така също и до сичките чиновници имаше заповед, че тие тряба да затворят своите канцеларии часа на 12 по пладне и сичките да се намерят при триумфалните порти на Сарай махли, наред по чин и по титла, облечени официално. Когато селските кметове допаднаха в Русчук, тие бяха събрани като овци и втикани в един двор, у една от най-тъмните улици на Русчук. Сичките гологлави, и турци и българи, с чалми и калпаци под мишница, зяпаха да слушат речта на комисаря подполковник Логвенова. Говореше им той десят пъти по-еничарски и по-грубо, отколкото на чиновническата тълпа в управителювата канцелария. Говореше той, задаваше разни въпроси, а градският началник М. Векилски, либерал до 27 април и сътрудник на в. Работник, ходеше измежду кметската тълпа с други още верни хора и подсказваше как да отговарят запрените на подполковниковите въпроси.

— Знаете ли защо съм ви събрал — пита Логвенов и дрънка своята пискюллия сабля.

— Кажете, да се размисли за съдбините на отечеството ни — шепне Векилски.

— Да размислим за отечеството си — отговаря тълпата безсъзнателно, а Векилски си навежда надолу главата да го не видят другите.

— Добре, добре! Това ви прави чест — повтаря Логвенов и се обръща настрана да го не видят, че се смее. — Сичко от вас зависи. Ако си изберете добри хора за в Свищов — имате княз, ако направите противното — тежко ви и горко. Вие като кого мислите да си изберете за депутат? Можете ли ми каза името му?

— Извикайте: искаме Стоилова, Грекова, Оджакова и пр. — шепти Векилски на кметовете.

— Стоилова и Грекова искаме — отговарят машините.

— Ето хорошо; това ви прави чест, това ме радва — повтаря Логвенов. — Вот, вот добри хора за депутати! Стоилов? Аз ви завиждам, че той ще ви стане депутат. Той е едничкият умен човек в България. А пък да не беше такъв, щеше ли да стои до княза? После г. Греков, Начевич! Тях ги знае и император Александър. Господин Оджаков например — где като него мудри и славни мъжие? И дума не може да бъде даже, че между него и лудия Каравелова, папищаша Цанкова и други либерали може да има сравнение. А вие мразите ли либералите?

— Не ги щеме! — вика тълпата.

— Вие сте се научили, господа, че господарят княз е излязъл да заобиколи своята държава, да се запознае по-отблизо с нуждите на населението, т.е. с вашите — пита Логвенов втори път — Може да сте чули даже и това приятно и патриотическо дело на някои добри хора по разни градове, които по един стар обичай на нашите деди, като излязват да срещат владетеля на страната, изпрягат му кониете из хамутите и наместо тях тие теглят своя княз и баща? Да живеят подобни българи, ще кажа аз. Вие, господа, не мислите ли да последвате примера на своите съотечественици? Ето на̀, подир няколко деня князът е вече в града ни. Ще останете ли по-долу от другите?

— Не! Не приемаме! — отговаря машината с овча доброта и с рабско наслаждение.

— Хорошо, хорошо — казва диктаторът.

— От мене има петнадесят пехливана заедно с въжетата — отговаря една чалма, зад гърба на която се снишава един от верните хора.

Тая чалма не е друг никой освен Мустафа ага, арабаджибашията на сичките кола в Русчук, които хвърлят боклук, носят стока за железницата и пр. Под думата пехливани Мустафа ага разбира тие арабаджии, които ще снабди с въжета и ще ги изпрати да изпрегнат княжеските коние на 11 юни.

* * *

На 11 юни целият град беше в движение, улиците препълнени с народ, граждани, селени, селенки, офицерите парадно дрънкаха сабли, войници така също парадно излязват към махалата Сарай, ученици и ученички с бели дрехи и с букети в ръце, облизани чиновници в черни дрехи, музики две-три надуват «Шуми Марица». Опълченци със знамена играят хоро по улиците, шпиони кръстосват нагоре-надолу измежду публиката, продажни ура се чуват тук-там, пехливаните с въжетата под абите се строят около определеното място, с една реч, сичко беше така наострено, щото секи можеше да познае каква е целта и какви ще бъдат следствията от 27 април.

Опълченците, от които мнозина изпълняваха в същото време и шпионска длъжност, дойдоха до апогея на душителите на свободата в навечерието на князовото пристигание. Облечени с опълченски или по-добре с хъшовски дрехи, с царвули, с бели навуща и с козенови върви, като че да се намериха в Балкана (оскверниха хубавата хъшовска униформа!), с разни ордени на гърдите, с подсукани нагоре мустаки, с обесени на бедро ятагани, с отворени гърди — знак, че са готови на сякакви жертви, плашаха гражданите по улиците. Вечерта срещу 11 юни няколко от тях нахълтаха в градината на «Швейцария», гдето бе пълно с публика и от двата пола. Тие преминаха като вихрушка измежду масите с турена на ножовете им ръка, разгледаха надолу-нагоре из градината и като видяха, че няма там лицето, което бяха дошле да търсят, излязоха си пак със същата тържествена грубост, без да кажат нещо и без да поздравят някого. Публиката бе смутена и мнозина станаха да си отидат отрано. А шипченските херои биле излезли да търсят Тома Кърджиева, либерал, за когото биле подушили, че ходил да подписва някакъв си адрес до княза, в който се споменавала и думата «конституция». Търсили те Томата и адреса да скъсат, и него самого да пребият!

После пладне пъстрата тълпа потегли вече за Сарай махала. Опълченците бяха хероите на деня; около тях се трупаше най-много свят, състоящ се от ония рабски ничтожества, които само за зло и позор са родени на тоя свят. Тие, опълченците, потеглиха от хотел «България» с румънската музика начело, наредени двама по двама, със знамена напред. Два пъти престъпяха, три пъти извикваха: «Да живей Негово височество!» А после се залавяха на хоро сред улицата и пак тръгваха. Секи от превратаджиите, който ги срещаше или достигаше, повтаряше същото «Да живей» и ги насърчаваше в техния патриотизъм и в предаността им към българския престол. Техен водител беше нашият приятел Гецо, който им носеше и знамето, знаме, на което липсуваше надписът: робство и терор!

После опълченците вървяха няколко кола с важни лица, които немалко привличаха вниманието на публиката, особено една от тие кола, теглена от черни хранени атове и от лакей с бели ръкавици. В тая кола стоеше гордост на русчукския нежен пол, тук стоеше Милица Петкович, наречена по онова време княгиня, която бе облечена в бяла копринена дреха, с български трикольор през рамото. От двете страни на колата отпред стърчаха две малки байрячета, тоже български трикольори, които най-много привличаха вниманието на проходящите, защото ни една друга кола нямаше, която да ги притежава. А какво означаваха тие знамена, покачени на екипажа на тая госпожица? Наистина ли тя беше княгиня и кой й бе дал това право да върви със знамена? Защо само тя да бъде облечена с бели дрехи и с трикольор през рамото като музикантка? Слушайте. Помнете, че нейна милост още след 27 април, подбудена от благородни чувства, заедно с мадам Оджакова и с мадам Надежда Бъчеварова, излязоха да подписват един адрес измежду своите русчукски сестри, с който адрес се насърчаваше младият господар да се не церемони, но да земе юздите на управлението. Сега бе дошло времето да се тури тоя адрес пред стъпките на владетеля при влизанието му в града. За тоя акт именно, за тоя адрес бяха окачени двете малки байрачета на колата, да покажат на мало и на голямо неговата важност, преимуществото на лицето, което го носеше, и неговото значение — на лицето — в новата ни история. Белите дрехи на младата патриотка, нейният трикольор, който красеше амазонските й гърди, сѐ същото значение имаше.

А как разкошно се носеше адресът? Той бе кацнал като петленце върху един разкошен букет, от който висяха множество копринени панделки и който госпожицата държеше в ръчицата си, стисната в бели чанти. Навсякъде дишаше невинност, смесена от различни леванти. В същото това време, когато госпожица Петкович женеше палмата на първенството, друга една амазонка, мадам Оджакова, нейна сподвижница по подписванието на адреса и съмисленица по убеждения и принципи, пасеше зелен бозалък, без да подозира ни най-малко, че хората излезли от нея по-хитри и й прикачили газово тенеке по следующия начин. Преди да пристигне още князът, станало съвещание между двете гражданки при участието и на мадам Надежда Бъчеварова, в което съвещание се размислило с подобающата за подобни случаи тънкост где именно и по кой начин тряба да се подаде адресът на княза. Решавали и размишлявали и най-после се дошло до заключение, че сичките и заедно тряба да подадат акта не при влизанието на княза край града, а при Митрополията, гдето щеше да слезе Н. в. на гости у дяда святи Доростолочервенски. Решило се, че мадам Оджакова ще го подаде, а мадмазел Милица ще каже едно словце, сгодно с обстоятелствата, така щото славата ще да бъде разделена наполовина. Мадам Оджакова си излязла задоволна и правела вече репетиция как ще да се поклони на Негово височество, когато в това същото време в мозъка на мадмазел Милица Петкович се родила страшната мисъл да тури под крака на мадам Оджакова динена кора. За да блесне по-величествено, тя се облича след заминуванието на м. Оджакова, взема адреса и отива да го подаде при Сарайските порти, както видяха читателите, скритом от първата… После това неприятно произшествие двете доблестни гражданки станаха непримирими врагове помежду си. Целият град се бе заинтересувал в това дело и няколко граждани с блага душа, после победата на 1 юли, бяха решили да станат посредници. Как се свърши работата обаче, аз не можа да кажа определено.

Грамадно множество отдавна чакаше вече, събрано при Сарайските порти между двете исторически реки: Черния и Белия Лом. Солдати бяха наредени и от двете страни на пътя, като почнеш от Митрополията, чак до Сарая. Под триумфалните порти, от дясна страна, първото място заемаше святи Григорий, облечен в архиерейска одежда и със златокован пастирски жезъл в десница. Той тържествуваше йезуитски, час по час мяташе поглед на множеството, най-повече към оная страна, гдето беше се спряло неговото безмустакато стадо. Отзадя му се групираха една сюрия попове, отгоените лица на които блещяха на вечерните слънчеви лучи като сварено шкембе. Сиромасите, аз вярвам, че не един от тях, като изключим хитрия поп Иванча, не знаеха истинското значение на своето тук присъствие. Стоил Попов, който така също тържествуваше със своя нихилизъм, често дохождаше да шепне нещо на святото ухо на дяда Григория, а после пак се мушкаше из множеството.

— Най-много ще викате «Да живей князът и достойният представител на Русия Хитрово» — подказваше той на тълпата.

От лява страна, срещу дядо Григория, беше се спряла госпожица Петкович, на най-видното място, с букета в ръка. А потомците на Крума и на Симеона, храбрите опълченци, въртяха хорото около портите.

— Дерзайте, чада, дерзайте! Днес [е] велик ден за целия български народ — казваше им дядо Григория, покрай когото заминуваше народното хоро.

А зад множеството отзад, до самата река, около кладенеца бяха насядали по голата земя 10–15 души чалмалии, погледите на които бяха втренчени върху една половиница с бистра ракия. Тяхна милост бяха пехливаните, определени да заместят кониете. При тях от време на време дохождаше Стоил Попов, на които напомняше обязаностите.

Часът по 5 […][36] облак прах се дигна откъм търновското шосе. «Иде!» — извикаха около хиляда гърла и секи се завтече да завземе своето място по-близко до пътя. Но това «иде» нямаше край, защото господарят бил още към Тръстеник. Най-после дигна се по шосето такъв гъст облак от прах, след който никакво съмнение не оставаше, че в основата на тоя прах са скъпите гости. Тие не пътуваха, но хвърчаха. Топовните гърмежи, които зареваха от Кале табия, приведоха още в по-голям ентусиазъм посрещачите; гръмогласно ура се издигна от средата на тълпата при появяването на колата, която ура нямаше край. Най-много то се проточи от солдатите, по дисциплина, които, като отвориха уста, не искаха вече да млъкнат. Музиката засвири «Шуми Марица», но като и ней се искаше да го обърне на Ура. Господарят и представителят на Русия бяха вече до моста под триумфалната порта. Прахът, който изобилства по шосето Русчук-Търново и на който месец юни благоприятствуваше, беше наложил по лицата на двете особи такъв дебел слой белопръсница, щото тие се познаваха само по своите вънкашни знакове.

— Горкият княз, боже! На какво е заприличал — извикаха някои госпожи, мустакатите стопани на които бяха превратаджии.

— И всичките тие дяволски мъки тегли той от проклетите либерали — възразиха други.

В това време святи Доростолочервенски се изпречи пред гостите да ги поздрави от страна на своето християнско стадо. «Ваше височество, любезний княже!» — каза той десят пъти в разстояние на три минути. После Доростолочервенски излезе гражданката М. Петкович. Тя дотолкова беше развълнувана, щото сичките й вънкашни движения и признаци представляваха я, че отива като на смърт. Та и как да не бъде развълнувана? Изозад й вървяха няколко души ментори и менторки, които я смущаваха и плетяха.

— Милички, пропаднахме! Милички, не му е тука мястото, почакай до втората порта — говореше нейната сестра.

— Милички, бързай по-скоро, тук е най-сгодното място! — говореха втори.

Най-после Миличка завзе своето място до господарската кола, с букет и адреса в ръка, който тя прочете най-напред, а тогава го подаде. В това време отзад й стоеше сестра й, с кръстосани на гърдите ръце и с поглед прямо княза. Дордето първата четеше адреса, втората клюмаше с глава одобрително на сяко слово, т.е. тя искаше да покаже, че макар друга да чете адреса, но и тя има пръст в тоя адрес, и тя го одобрява от начало до конец.

Негово височество отговори изцяло на сички тие любезности… «Благодаря за патриотическите чувства на града Русчук, който завинаги е бил първият в народните работи» — каза той. Опълченците, които бяха забили байряк около колата на гостите, близо до владиката, изреваха дотолкова отчаяно ура, щото Хитрово беше готов да си затули ушите с двете ръце.

Сичко дотука криво-ляво добре излезе. Но чувствата, «патриотическите чувства» на русчукските граждани, не бяха бликнали още. Пехливаните на арабаджията Мустафа ага, които той обеща на подполковник Логвенова, тие пехливани, които ние видяхме да седят турски около кладенеца, щом владиката Григорий свърши своята реч, тие си подадоха чалмите измежду отбраната публика, водени от жандарми, и завзеха място на първа линия, от двете страни на княжовите коние. Тие държаха своята дясна страна под късите си абички, с пръсти пипаха възела на сиджимовите въжета, които бяха опасани на кръстовете им. Стоил Попов минуваше покрай тях и им смигаше с око да си махват ръцете, но тяхна милост, които не бяха вникнали още в смисълта на акта от 27 април, малко внимание обръщаха. Ако и изцяло да се намираха тие под командата на Ст. Попов (изобретателят на нихилизма), то свободно може да се каже, че дядо Григорий беше главнокомандующият. Неговите пастирски погледи, които се въртяха на четири страни, не забравяха и редовете на пехливаните.

Щом свърши благотворителната си реч Н. височество, святият старец махна с ръка на Стоила Попова, а тоя последният извика на пехливаните: «Хайде!» От един път 10–15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, намятаха ги на вратовете си и се впуснаха да зимват хляба на четвероножните животни, да ги изместят из хамутите и да турят себе си на тяхно място. Бързат бедните турци един през други, кой по-напред да завземе мястото на кон, а рошавите им чалми, които не търпят твърде бързи движения, изпоразвиха се. В късо време ред чалми и бръснати глави стояха наредени в конските хамути като стъпала, понеже мястото, гдето спря колата, е малко стръмно. Тая картина, състояща се от гъжви и бръснати глави, не се хареса на патриотите от 27 април. Това най-добре трябаше да забележи святи владика, най-главният виновник на тържеството. Най-много се докачи негово калугерско честолюбие, когато Хитрово си тури очилата и погледна на бедните турци арабаджии, които се мъчеха като грешни дяволи в конските хамути; па и на Негово височество не стана добре; т.е. аз искам да кажа, че въпросът: «Няма ли поне един българин да влезе между турците в конския хамут» сам по себе си възникна в главата на сички.

Стоил Попов, който тичаше като бесен ту до владиката, ту до опълченците и турците, пак взе работата отгоре си. Вирна той глава нависоко и изгледа сичките присъствующи, да ги оцени с поглед: кого именно да покани да завземе мястото на кон. Естествено бе, че погледът му не може да падне на никого други, освен пак на хероите от Шипка — опълченците, които се бяха наредили близо до князовите кола, начело с Геца, който държеше разкошно трицветно знаме в ръка.

— Гецо, остави байряка настрана и поведи момчета[та] да направят една чест на Н. височество! — каза той и почна да тегли знамето от Гецовите ръце.

Но Гецо се опря и не пуща знамето.

— Гецо, брат да ми си, недей ни засрамя пред Негово височество! Гецо, моля ти се, докажи, че си опълченец — повтаря Стоил ефенди и удря Геца с двете си ръце по рамото.

Гецо се вълнува и смущава още повече, тъй като от минута на минута публиката захвана да обръща внимание на преговорите между него и между ефендето. Метне поглед Гецо към княжеската кола, гдето се напрягат да теглят само турци, вижда му се нещо грозно, чувства той, че макар и да стоят в колата скъпи гости и високи особи, макар той и да е станал жертва да служи за оръдие на няколко души мракобесни хора — но сѐ терсене му се вижда, сѐ съзира той, че независимо от скъпи гости не е почтено и достойно нещо да става човек от двуног на четвероножен, да взема образа на добитък.

— Гецо, не се май, братко, недей остава само турците да препоръчват себе си, че са верни поданици. Гецо, пропадна Русчукът! Ти само ще умиеш пятното! — вика Стоил още по-разпалено.

Сиромах Гецо изгуби себе си окончателно. Кога през живота си е бивал той поставен в такова положение, щото да го гледат хиляди очи, в това число две княжески и две освободителски. Едър пот покри неговото високо чело, а дългата му брада играеше като кречеталото на воденицата. Един път погледне той на бъдещите свои другари по хамута, които бяха изплезили язик да се напъват, втори се повърне и направи сравнение със своите ордени, покачени на гърдите му, с дългата си брада, със знамето опълченско, под което се е борил против тиранията, срещу робството, за право и за човешки правдини и за равенство!… Насякъде, по сичките линии противоречие, скандал и мерзост. Най-после той дига глава да погледне и публиката. Там наблизо стоят с човешко достойнство, мирно и спокойно неговите съграждани, неговите бивши другари по хъшлаклъка, по комитаджилъка и по другите разни борби с турци и гърци. Тяхното там присъствие, техните погледи още повече смущават Геца, още по-силно карат да се поти неговото чело. Но Стоил Попов, който е далеч да познае Гецовото сърце, който отдавна е изгубил образа и подобието на човек, решава въпроса най-после, бутва Геца да потъне до шията в калта.

— Гецо, скоро бе, братко, остави байряка! Какво ще каже руският консул, като гледа, че само турци са се впрегнали в колата, а българин ни един. Изгубени сме, Гецо, моля ти се като на брат!…

И Гецо пречупи врат най-после. Подаде той знамето другиму, позакопча си палтото, тръгна към хамута с такава охота, като кога отива човек на бесило. Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата. Подиря му дойдоха още няколко опълченци, които така също се впрегнаха в хамутите, и колата на скъпите гости се поклати към града. Пронизително ура се изтръгна от гърдите на присъствующите, което се продължи няколко минути. Тук аз погледнах в лицето на Негово височество, което беше самодоволно, тържествующе и весело; тук аз го видях втори път след дохожданието му в България. Тряба ли да ви казвам като каква беше разликата между първото и второто впечатление, т.е. между първото виждание на Негово височество при станцията в Русчук, когато дойде, и сегашното му срещание на махала Сарай. Не са нужни дълги и широки обяснения…

Двукраките коние изкараха своята мисия чак до Митрополията — нещо около половин час разстояние от Сарая. А пуста местност, за зла чест, не е равна. От старата скеля до мястото Байряклъ джамия е стръмнина, която, дордето изкарат питомните добичета, трябаше да почиват на няколко места. По-нататък тие бягаха вече като тайчета. Публиката викаше гръмогласно ура и букетите падаха както в краката на гостите, така и по главите на човекообразните коние. Чуваха се тук-там и няколко гласове, които викаха да живеят опълченците.

Тук съм длъжен да кажа, че Гецо не се отърва така лесно. Той прие заслужено от своите съотечественици едно име, което ще да живей и после смъртта му. Ако вие попитате в Русчук за Геца, то не можете да го намерите, дордето не кажете Гецо Княжеския кон. В едно заседание на Градския съвет, после преврата, и Гецо поиска да си даде мнението по един въпрос. Но Филю Цанев, известен русчукски гражданин, който никога не си поплюва на ръката, накара Геца да отстъпи.

— Мълчи, холам! Ние тука нямаме време да слушаме княжески коние — каза Филю.

Забравих да кажа, че после конвоя на княза вървеше най-подир Н. Попов[37], каран от двама жандарми. И тоя последният беше опълченец, и на неговите гърди висеше Георгиевски кръст, но или не викал ура, или не станал кон, или си позволил да критикува и разсъждава — навлякъл отгоре си гнева на «Историческата задача». Вината му се състоеше в това, че отишъл в гр. Бяла при селската тълпа и попитал селените сами ли са дошле да играят хоро при посрещанието на княза, или някой ги е докарал.

— Ох, господарю! Да знаеш колко пъти се крихме из бодилите и колко пъти ни гониха с камчици жандармите, дордето ни докарат тука — казали селените.

Тие отговори и въпроси били подслушани от младото князовско адютантче М. Маринов, което така също беше наелектризирано от «Историческата», за която като говореше, покритите му с мъх странички ставаха на петна. Като характеристика на това невинно поборниче доволно е да ви кажа, че то се е учило в Роберт колеж. Последствие на това отведнъж било дадено заповед да се арестува бунтовникът Н. Попов и доведе в Русчук за надлежно разпоряжение. Въобще конвоят на Негово височество в своята забикалка на провинцията в името на «Задачата» не си е поплювал на ръка, щом е станело нужда да се задушават и тъпчат човешки права. Ради Иванов[38], тогавашен инспектор по пощите и телеграфите, който, не зная защо, придружаваше свитата на Негово височество по забикалката, разказва възмутителни неща, които нищо общо не можат да имат на практика нито с политическото писмо на мистер Панаретова, нито пък с библиоевангелическите тенденции на Роберт колеж. В Габрово например, това славно Габрово, с неговите свободолюбиви граждани, които умиха донейде си лицето на българския народ от калта и помията, хвърлена от Свищов — при посрещанието на княза събудената младеж издигнала знаме с надпис: «Да живей Конституцията!» Вечерта знамето е било побито в дома на Ванката[39], писаря на Хаджи-Димитровата чета. Тоя благороден протест на нашите съотечественици е накарал високите гости да скръцнат със зъби. Хитрово, тоя безбожен дипломат, който лъже и когато сънува, и който си въобразявал, че сяко разсъждение и недоброволно впрягание в ярема е нихилизъм, на часа извикал: «Това е възмутително, гражданите се бунтуват против властта.»

Най-после благонамерената свита на княза излязла из негодувание. Няколко души от тая последната се подпряли на своите сабли и скъсали народното знаме. Скъсали го тие, но и обядът, който им се бил дал в Габрово, приседнал им. Где си допили кафето — где не високите гости и свитата им, попитали за търновския път. Пътували тие, защото замирисало на балкански въздух, на планинско отмъщение, защото най-после габровските младежи стиснали юмрук и се посговорили да снемат венеца на бъдещия си монарх.

Следующият адрес е бил подаден от габровските опълченци на господаря:

«Ваше височество!

Подписаните поборници от Габрово, като се считаме за честити да посрещнем днес Ваше височество, в лицето на когото виждаме защитника на нашите народни правдини, подарени нам от Царя Освободителя и от братский ни руски народ, и изпълнителя на нашите заветни желания — свободата и щастието на нашето отечество, идем да изразиме нашите чувства на преданост на Ваше височество.

Ваше височество!

Ние сме се жертвували за свободата на отечеството си; клели сме се, че завинаги ще се пазим и ще останем верни на клетвата си (ама тая последня фраза не мирише на добро!), че както по-напред сме биле против общия наш враг, тъй и сега сме готови да умреме за В. Височество и за Конституцията, в която са осигурени нашите народни правдини.

Сме на В. Височество и пр.

Следват подписите на 140 габровски опълченци.

Габрово, 7 юни, 1881 г.»

Както виждате, тоя адрес е твърде хрисим и верноподанен, от съдържанието на който секи турски паша би казал тешекюр. Но? Пустото ни! То бърка работата. Какво е трябало на габровските опълченци да споменават думата конституция? Защо тие не са поискали мъдрите съвети на бая си Манафова? Така или инак, но габровските опълченци умиха своето име от калта, която техните събратия им метнаха в София, Русе и пр. След прочитането на тоя адрес с попотено чело и с оскърбено достойнство излезли нашите гости над Габрово и хванали пътя за Царюва ливада. Тук, на последното това място, биле събрани селени, пак от жандармите, да викат ура и да стават коние. Но о, злощастие! Между сичката тая тълпа намерило се едно лице с човешки образ. Ако властта, т.е. отеческото правителство, да знаеше, че това човеческо същество няма само да блее, но ще да потрепери от дипломатическия бастон на Хитрово и от светлите офицерски пагони, то тя, отеческата власт, щеше да заключи опасния човек под девят ключа. Случило се противното. Докато Хитрово се изкашли да проповядва на селените, че той има писмо от цар Александра, че Русия обича княза и пр., горепоменатият селенин се приближил до княжевата каляска по начин твърде фамилиарен, нещо свойствено на българите.

— Честитий княже, да ти е честито царството — казал селенинът. — Живей за многая лета, управлявай, но недей забравя да запазиш конституцията, под която си се клел!

— Махвайте се отпредя ми! — извикал сърдито Негово височество, който бил поражен от тая дързост.

После това произшествие колата с високите пътници скръцнала закъм Търново, а вироглавият селенин дигал ръце за помощ между двама-трима офицери и адютанти, които извивали камчиците и го шибали по голите плещи. Жал ми е, че не зная името на тоя българин; а колкото за истинността на факта, може да го потвърдят стотина души.

И село Дебелец, близо до Търново, не поискало да преклони от един път врат пред новата еничерска ордия. Тук тяхна милост, под ръководството на своя учител с шаяченото палто (ах, пусти даскали, тие бъркат света!), направили сред скромното си селце една арка, която, макар и да била украсена с лай-лайкучка, наместо с букурещки цветя, както това беше в Русчук и Свищов — но сѐ пак си имало приликата безизкуствената простота. Но лошото лежало не в бяло-жълтякавата лай-лайкучица, а на друго място. На арката държало място и словото «Конституция», наред с «Добре дошел, княже!» Хайде това остави, колко пари чини кюляхът на с. Дебелец, но пусти даскал направил и друг кепазилък. Щом се спрял конвоят, негова милост, т.е. даскалът, бръкнал в своята шаечена дреха и извадил бяла книга, челото на която се красяло с началото: АДРЕС. Съдържанието на тоя адрес от половината по-надолу вървяло се по водата. В края обаче кирливият даскал вирнал глава нагоре, право към Негово височество и със свойственото българско дебелоочие казал:

— Ваше височество, живейте и управлявайте по Конституцията!…

— Това е вече прямо оскърбление — казал Хитрово по френски.

Пътниците биле вече вън от селото, а селените се трупали около своя даскал, едни го попитали какво лошаво е написал в книгата; а други обирали по земята малки бели парченца, които раздухвал вятърът около арката. Тие бели парченца биле даскаловият адрес, който бил грабнат от ръката му и разкъсан от княжевите хора.

Скандалът в Габрово, случката със стареца селенин на Царюва ливада, даскаловият адрес в Дебелец и пр., от една срана, от друга — шифрованите депеши от Търново, чрез които гостите биле известени, че и старата българска столица не е намерена да вика само свищовско ура, т.е. че и тук няма да се впрягат в хамут хора, при сичките старания на Мазака да се отличи и Търново — сичко това станало причина да си изменят плана високите гости: да подминат свърталището на Асеновци[40].

Там, по-долу от Търново, лежи градец Елена, градец, който е прочут по следните си няколко преимущества: първо, че в неговата ограда стои тарторбашията на чорбаджиите; второ, че е верноподанен град на сяка власт и сила, произтичала тя от кръст или от чалма; трето, че там се раждат шпиони, които са диреци на секи узурпатор, и пр. Но Търново било стара столица; че то се наричало Велико, че там лежи прахът на старите български царьове, че в него са погребани ред нови мъченици за нова България, които служат като стъпало на българския престол, че Търново видя първото Учредително събрание, че там, после 500 години, се закълна първият български княз, че ще да бъде верен на народните права, и пр., и пр. — сичко това е нищо. «Историческата задача» нямаше нужда от тие дреболии, ней трябаха градове като Елена, загдето се и отправиха гостите. А може би и чисто нравствени причини да са бъркали на Негово височество да влезе в оня град, да преминува покрай онова здание, в което той се роди, така да кажа, в което пръв път се произнесе неговото име от стотина гърла, в което той даде клетва, че ще да бъде роб на оная хартия, за която се биеха сега хора по пътя с камчици!…

Така или инак, но Негово височество със злобно презрение наказа Търново и неговите граждани, които най-напред чуха виковете: «Да живей княз Батенберг!», които с махание на кърпи поздравиха това име от прозорците на своите къщи. Когато гражданите се научили, че високите гости ще да преминат покрай самия град, на един час разстояние, и оттам ще да им покажат гърбовете си, събрали се на брой около 2000 души и начело с преосвященний Климента[42] отиват на кръстопътя до село Присово да поздравят гостите и да ги поканят в града си, който е готов да ги приеме.

— Аз не вярвам на вашите чувства — казал господарят. — Дали вие ме обичате или не, това остава да покажете в Свищов, т.е. ако изберете депутати, които да поддържат прокламацията ми от 27 април, ще докажете предаността си; а ако направите противното, то вие сте против мене — искал да каже князът.

Горните дума казал господарят и без да подаде даже ръка на пр. Климента, който стоял насреща му, потеглил за Елена. Разбира се, че от тая постъпка на държавната глава целият град Търново възнегодувал. Не забравяте при това, че господин Климент не беше току-така прост калугер. Той е прочут наш литератор, бивши президент-министър преди няколко месеца и регент на Н. височество. Но [нали] беше против «Задачата» — така му се трябаше.

Ето адреса, който търновчани биле приготвили да подадат на държавната глава:

«До Н. височество българския княз Александър І

Ваше височество!

 

 

Гражданите на старата българска столица колкото с неописуема радост си спомнят тържествените дни, в които се създаде основният закон на държавата ни, и още по-тържественият ден, в който В. Височество единодушно се избрахте от народа за първи български княз на освобожденото от велика Русия Българско княжество, толкова по̀ с дълбоко прискърбие се научиха, че искате да напуснете българския престол. Не е отдавна, В. Височество, когато, погружени в робството, оплаквахме съдбините на синовете и мъжиете си; загрижени и сега за бъдещето на милите си рожби, възпитани в духа на свободата и във верността към священното лице на В. Височество и святата ни Конституция, ние коленопреклонно молиме В. Височество да запазите основния закон (какъв нихилизъм!) от сяко нарушение и да останете дълго време на българския престол, за да предвождате синовете на България за милото ни отечество, свободата на което е скъпо изкупена с братската кръв на великия руски народ.

Сме верни поданици»…

и пр.

Следват подписите на 400 търновски граждани.

И адресът на търновчени диша коленопреклонна преданост. В него е оставено твърде малко кьоше за гражданска доблест; но що им е трябало на тях да споменават основния закон? Не са ли знаяли тие, че «клетва», «свобода», «отечество» и пр. съществуват само за сиромасите?

В това време, когато великотърновските граждани роптаяли, еленският чорбаджилък играел по бели гащи и прекарвал най-щастливи минути от своя земен живот. Мнозина сиромаси, които били поотдъхнали от чорбаджилъка в разстояние на две-три години, като чули, че Елена взема връх на Търново само затова, защото й е силен чорбаджилъкът, а раята й слаба, мислели с наведени глави пред своите къщи и се връщали няколко години назад, за да си напомнят времето на Юрданчоефендевци[43] и Христочорбаджиевци.

А чорбаджилъкът тържествувал, както казах. Юрдан Тодоров бил ни на небето, ни на земята. Той уверявал своите така също възхитени съмисленици да се не боят вече, че царството на младите е свършено, че цар Александър бил казал уж, че от българските чорбаджии нямало по-добри и по-послушни хора. Доказателство за тая истина било тоя факт, че високите гости отказали да отидат в Търново по причина, че нямало брадати чорбаджии, а предпочели Елената, която се гордеяла с тие последните.

В Плевен, Ловеч и други градове така също са показали вироглавие и неразбирание на «Историческата». От Плевен или от Ловеч гостите биле принудени да оставят кафетата си недопити. В Ловеч дошел на помощ блаженний Йосиф І, който благославял на четири страни; но и молитвите не помогнали, защото най-после гостите потърсили гостолюбието на военните казарми.

* * *

Но да се върнем пак в Русчук, гдето оставихме трогнатото население с отворени уста, приготвени на сяка секунда да издадат ура. Колата на гостите, теглена от двукраки коние, както видяха вече читателите, спря в дома на Доростолочервенски. Негово преосвещенство със съдейственото нему гостоприемство прибърза да влезе в скромното си жилище от друга врата и се подаде насрещу гостите, които посрещна и благослови по православен обряд. Ако почивката беше скъпа за някого, то тоя някой не можеше да бъде друг никой, освен наш Гецо. Той си изтегли главата от хамута и като се изправи нагоре да си намести кръста, из гърдите му се изтръгна такава въздишка, щото знамето, което свещеник Иванчо беше обесил пред портите си, дойде в движение.

Где бяха се нахранили гостите, где не, и ето нови ури, пресни «Да живей!» зацепиха по улиците и по дунавския бряг. Разбира се, начело на ураджиите стояха опълченците и шпионското отделение. Тие обикаляха да играят хоро около двореца през цялата нощ; повечето от тях бяха пресипнали вече, усещаха нужда от почивка; но това не беше в интереса на превратаджиите. Тие последните имаха за цел да покажат пред света, че народът е във възторг от прокламацията от 27 април, че той, народът одобрява сичките постъпки на господаря, та затова се именно весели. Няма нужда да ви казвам, че водителите на тълпата и на нощната ура не търпяха никакви мнения и различни вкусове. Ако например вие с още няколко приятели вървяхте по улицата и някой опълченец дойде да извика на ухото ви «Ура!», то вие, без никакви по-нататъшни забележки, трябаше да повторите същата ура. В противен случай вие щяхте да дойдете до неприятни стълкновения.

В тая същата нощ, дордето дунавските вълни не бяха изпуснали още ехото на патриотическата ура, малко по-навътре в града, в помещението на хотел «България», няколко души с кривнати калпаци и с подсукани мустаци стояха прави около една маса, показваха един другиму своите стиснати юмруци и си говореха думи неприлични, в които се месеха и майки и сестри.

— Аз утре, щом се съмне, ще се изправя пред Негово височество и ще му разкажа работата от игла до конец, да видим как смеете вие да усвоявате народните пари — говореше с пяна на устата едно грубо същество, което приличаше в лицето повечето на копой, отколкото на човек.

— Тие пари ги е дал сам Негово височество и само на нас, да се повеселим на негови дни и больше ничего — възразяваше друг събеседник.

— Ние сме хора на Негово височество, който нас оскърби и излъже, той оскърбява и лъже Н. височество — заключаваше трети и допиваше една чаша вино.

— Иваница Симеонов ми каза, че по четири рубли ще да се падне секиму, а не само по две — извика копоюобразното същество.

— Да сте се впрегнали в колата на Негово височество, да ви дадеме не по четири, но по десят; а вие оставихте турците — възрази господинът, против когото викаха сичките и [от] когото зависеше да даде 4 или 5 рубли.

Кои бяха тяхна милост и за какви пари се караха тие, читателят ги е познал и без моето обяснение. Аз се считам за щастлив да отбележа тука, че развълнуваното море утихна до другия ден и спорещите пак бяха поканени да земат участие в предстоящето тържество. А това тържество беше предназначено да се извърши на другия ден, 10 юни, вън на полето, срещу Старчовата градина, т.е. лятното жилище на негово преосвященство Григорий, в което той дохождаше да прекарва по няколко уединени минути, посветени в святи божествени таинства. От вечерта още сичкото пространство на полето беше почерняло от селски калпаци и от бели женски ръкави. Посред се въздига малка беседка, нарочно приготвена за високите гости. Рано сутринта, като мерило за предстоящето тържество, служеше пайтонът на госпожица М. Петкович, който я чакаше пред къщата й, запрегнат в черни коние, готови да затупуркат на сяка минута. Двете байрячета, които се развяваха на пайтона, ясно свидетелствуваха, че денят ще да бъде един от най-тържествените. Музики нямаше да се слушат още, но тук-там издалеч се слушаха някои пресипнали ура, които приличаха на пробити звънци. Жандармите кръстосваха по улиците и грубо заповядваха на някои честити еснафлии, които бяха отворили едина кепенк на своето дюгенче, да го затворят.

Пред обяд се залепиха известия по улиците, в които се говореше, че господарят милостиво благоизволил да посети най-напред военните казарми, складове и пр. Едновременно, когато караулът на княза извика ура, пайтонът с двете байрячета скръцна в същата секунда, като че в ушите на кониете да имаше телефон, който донесе тая ура. После няколко минути тая байряклия кола, заедно със своята притежателка, следваше подир княжеския конвой, заобиколена от разни полковници, майори, командири и офицери. Искам да кажа, че и тя правеше ревизия по казармите сама саменичка. Кой казва, че в България жените нямали право?

Подир пладне, когато гостите бяха си похапнали, когато слухът им на минута беше освободен от раздражителната ура, когато кониете на байряклията пайтон бяха зобнали по малко ячимичец — секи гражданин, пролапал надве-натри, бързаше да завземе място около Старчовата градина, секи си изкривяваше врата към немската скеля да наднича няма ли да се подадат виновниците на тържеството. Улицата, която води към станцията, беше покрита със знамена и с любопитен народ, чадърите на дамите се клатеха еднообразно като облаци. Часът къде три после пладне благородното шествие беше принудено да се спре и да се ослуша на минута, като да диреше нещо изгубено, като да удряше някой звук на неговото най-много възбудено чувство. Това беше музиката, която засвири къде княжевия конак и от която западният вятър донасяше последните куплети от марша «Шуми Марица». Тълпата вирна глава като орел, който е подушил някакъв келепир. Едни се спряха да чакат на улицата, а други, по-нетърпеливи, хукнаха да отидат на мястото, да дирят музиката.

— Дали са минали байрячета? — питаха някои любопитни гласове из множеството.

Тие гласове бяха вярно мерило. Тие знаеха, че гдето са байрячета[та], там е голямото «Доброутро», там има за зяпане предмети, там е тържеството.

Хайде да се върнем и ние заедно с нетърпеливите и да видим на какво свири тая музика, кого тя весели и насърчава. Помнят читателите, че аз загатнах по-отвъд за някакви си бъчови, или возилници по русчукски, за които Окръжният съвет беше разпоредил, а Петър Винаров напълнил с вино. Не зная защо, но тие бъчови бяха се озовали пред хотел «България», близо до княжеските конаци. Тие бяха натоварени на селски биволски кола, впрегнати и натъкмени, готови да вървят. По четири малки байрячета, също на големината като на госпожица Петкович, бяха забодени отгоре на бъчовите, на четирте страни. В роговете на биволите бяха навързани трикольорни кордели, а сами арабаджиите държаха в ръцете си бъклици, които дигаха час по час и викаха «Да ни е живо князчето!» Отгоре на бъчовите бяха се стегнали селени, с пръстени окалъци в ръцете, с които пиеха час по час вино, а една част изливаха по гърбовете на биволите, като говореха в същото време и тие «Да ни живее князчето!» Други двама-трима души граждани следваха да точат от бъчовите вино, с което пояха любопитните пак за княжово здраве.

Около тие именно бъчови музиката надуваше «Шуми Марица»; а опълченският байряк се развяваше по-настрана гордо-гордо.

По едно време колата с тие млади булки се поклатиха с направление към полето. Тях ги последва множеството в следующий ред: най-напред се тури начело музиката, после нея се пососа опълченския байряк. Хора̀та бяха току-речи непрекъснати. На секи десят крачки опълченската дружина се спираше да играе хоро, което се въртеше около бъчовите. Играеха опълченците, играеха събраните около им слепи зрители; играеха най-после и самите арабаджии, които водеха колата. Прах по улицата, викове пиянски, продадени и изнасилени, заглушаваха града. А виното се лееше по-евтино, отколкото дунавската вода. Бъклици и пръстени окалъци обикаляха от ръка на ръка, като че да беше понуда. Пайтонът с двете байрячета не закъсня да се яви със своята трикольорна госпожица. Тя се порадва няколко минути на храбрите български синове, каза им «Да живейте, момци» и отиде, та се не видя на други страни, гдето чакаше по-важна и по-голяма работа. И познатият ни вече приятел Гецо не липсуваше от това народно веселие. Той подскачаше и подклякваше из праха по улицата, като да не бе ставало нищо, като да не бе теглил сиромахът хамут преди един ден.

Пъстрото това шествие, състоящо [се] от бъчови, опълченци, музика и роболепна тълпа, отскачаше малко по малко към полето, гдето подир малко щеше да се представи господаря. А полето действително беше още по-пъстро, отколкото бъчовският конвой. Селени, селенки, войска, жандарми, граждани, гражданки, верни и неверни хора пъплеха и се групираха смесено около беседката, на която щеше да излезе князът със своите адютанти и с още няколко избрани и видни граждани и гражданки. Бъчовите с музиката начело се посрещнаха, както се и очакваше, с френетически ура и хора̀та — опълченското и селското — се смесиха посред ръкопляскания. Негово височество, който отдавна стоеше на нарочно приготвената си беседка и който не можеше да се надспревари да отговаря на любезностите и приветствията от страна на верните си поданици, принуден бе най-после да слезе долу сред хората. Тая проста и домашна постъпка на държавната глава се прие с подобающи почести. Господарят бе грабнат от опълченците на ръце, които [го] държаха на въздуха няколко минути; а за урата не питайте. Тя беше дотолкова потресающа, щото и влашкият караул на оттатъшния дунавски бряг се е встревожил. А бъчовите, които ние пълно право имаме да наречем народни, бяха блокирани в това време. Не стигна от едно място, но ги пробиха и от другата страна, така щото да се точи виното за по-бързо от два грездея. Трогнатият народ като пчели се наваляше около священата жидкост и секи си пълнеше гърненцето, което заменяваше чашата. В тие гърненца нямаше по-малко от половин ока; имаше и такива истински честолюбци, които ходеха из тълпата с по едно гърненце в ръка и канеха секиго, без разлика на партизанство, да си попийне за княжово здраве.

А пък пусто вино, да му се не напиеш, като че да беше тригодишно. Кой как обърнеше по една или по половин половиничка, не му се стоеше вече мирно, краката му се движат като че по земята да беше посипана жарава, която го пареше, безсъзнателно му се иска да си потропне. Там, настрана от хорото, при нас се беше спрял един стар селенин, който се оплакваше, че нивите му горят на полето непожънати и че той не искал да дойде, но старчето (старшият) го ударило два пъти по гърба с пушката си.

— Без нас не можеше ли сега тука? Селото ни е далеч три часа — говореше той.

По едно време нашият селски събеседник се изгуби; но преди да стане това, покрай нас минуваха няколко пъти ония човеколюбци, които ходеха да черпят из тълпата и които подадоха няколко пъти пръстената ока на милостта му. Той надникна вътре един-два пъти, от умислен за изгорелите си ниви, захвана да става се по-весел и по-весел, развърза му се язикът, захвана да не му се стои на едно място и най-после изчезна. Где мислите вие, че отиде той? Да води хорото. Водеше го, но не така просто; пръстената ока беше закрепил на главата си, после я земаше в ръката си, подскачаше според боя си, като че нивите му не само че бяха пожънати вече, а и увърхани на хармана. Неговият пример, да туря оката на главата си, се последва и от мнозина други. Разбира се, че на някои оката падаше от главата и виното се разливаше по лицето им. Но наместо натяквание от страна на притежателя на счупената съдина, наместо карание, сяко счупвание се придружаваше с френетическо ура.

След като свърши господарят своята забикалка из хорото, гдето той бе предмет на силни овации, най-много от страна на опълченците, Стоил Попов тръгна да кръстосва из множеството, като се спираше тук-там и разказваше нещо на тълпата с пяна на уста. Доближи се той и до нас.

— Вярвайте ми или не, но аз днес плаках като дете, нещо което не помня да съм направил друг път през живота си — каза негова милост, бащата на българския нихилизъм.

— Какво е станало, г. Попов? Кажете и на нас — попитаха другарите с предварителна ирония, защото секи познаваше бай Стоила, че той завинаги е безсолен.

— Не видяхте ли бе, брате, когато Негово височество влезе в хорото и почна да говори с опълченците? — продължи бай Стоил. — Можете ли да си представите, че около десятина души от тях той позна лично, знаеше имената и им каза, че биле другари в боя при Стара Загора и пр! Е, господа, доволно вече да показвате недоверие към такъв един княз, че не му биле добри намеренията! Подобен нему ние и на небето не можем намери. Това е щастие и чест за българите и който не се радва от тоя случай, той не е българин — допълни бай Стоил.

На нас бай Стоил говори в тая форма, а на селените разказваше по-популярно, по-ясно и определено.

— Видяхте ли сега княз? Разбрахте ли сега, че той ни е проводен от Бога? Ще слушате ли каквото някои мискини ви говорят и лъжат, че князът ще прави лошаво? Отваряйте си очите. Ако изпуснете тоя ангел да си отиде, то аз ще да бъда първият да се хвърля подиря му в Дунава.

Подир това хоро господарят бе поканен заедно със свитата си да посети лятната килия на стареца Григория, която е твърде наблизо до мястото, гдето игра хорото, както казах. В тая скромна килийка на божия човек, т.е. в сградата й, може да се събере сичката българска войска, заедно с кониете и топовете. В нея се намират около двадесят вида овошки и около сто сорта цветя. При входа й, на едно особено място, с най-хубавите цветя има написано: «Александър І», т.е. цветята са така разсадени, щото дават да се чете горньото име. Скромното това жилище се намира на самия дунавски бряг, над железницата, срещу Гюргево; а килийката е построена между куп зелени дървета. Тя има вънкашна форма също като калимявката на стареца, т.е. черковно-християнски стил. Но като влезеш вътре, като се облегнеш на меките сукнени канапета, работа виенска, които се слагат и повдигат съобразно с движението на човека, вънкашната скромност противоречи на вътрешните блаженства, лицемерието на двете противоположности се отбелязва в лицето на стареца. В късо казано, ако замръкнеше и осъмнеше в тоя скромен покой, и сам Йов многострадалний, ако негова мъченическа милост чуеше поне един път как пеят крайдунавските славеи, то и неговите изгнили кости биха пощръклели.

Да, подир народното хорце, което описахме по-горе, господарят влезе в Старчовата градина. Негово високопреосвященство, който от три деня насам приготовляваше да срещне любимия си гост, излезе насреща с дяконите си, облечен в пастирска одежда. В сяко негово движение, в сяка стъпка се съзираше и отбележваше скромност и монашеско изнурение за греховете на развратното човечество. Отдалеч той си дигна святата десница да благославя, господарят прие набожен вид и двете власти — светска и духовна — направиха нужните етикеции в подобни случаи.

— Ах, дядо, аз ти завиждам с тая градинка — каза Негово височество полусериозно и полуиронически.

— Във възпоминанията си за Ваше височество ще ми бъде най-приятна минута тая, в която аз, скромний, си спомня, че съм имал една градинка, но съм я подарил с благословие на любимия княз на българите — отговори старецът на такъв висок глас, щото и ние скромните, които надничахме от няколко крачки, можахме да чуеме. — Но това ще направя аз, смирений, тогава, когато Ваше височество, за чест и за слава на България, ни доведете една княгиня, достойна наследница на българския престол.

И на двамата събеседници устните се полуотвориха от задоволна усмивка, стиснаха си ръцете и влязоха в килийката, гдето ги чакаше богата закуска и разхладителни питиета, а ние останахме навън до второ разпоряжение. Стълбите на килийката бяха постлани с червено сукно, както прилича на божиите пастири и христови служители.

На другия ден по пладне се даде угощение на високите гости в залата на девическото училище от страна на Градския съвет. На това угощение бяха поканени сичките превратаджии и ураджии начело със Стоил Попова; ни един порядъчен гражданин не беше повикан, на пук и за инат. Когато шампанските чаши дрънкаха по масите, то наш Гецо пак се кълчеше да играе хоро в училищния двор. Тая княжова агитация костува немалка сума както на хазната, така и на градските съвети. Разказват, че посрещанието в Русчук е сторило около 10 000 лева.

Малкото граденце Провадия, което така също беше се увлякло от «Историческата», е похарчило крупната сума 5 000 лева. И от това граденце превратаджиите ходиха, мисля, до Букурещ за закуски и питиета, а тие роби на ХІХ век се впрягаха в княжовите кола.

* * *

Изборите за Великото свищовско събрание бяха назначени за 14 юни. Нямаше никакво съмнение, че тие бяха осигурени вече, хората ги чакаха на пръсти. Тие щяха да бъдат ония, които е посочил княжеският комисар, които бяха изпитани и калени вече за сподвижници в бъдещото престъпление в Свищов. В секи случай, но избори трябаше да станат, нужно бе да се събере тълпата само за очи, само да извика по един път ура, па да си отиде спокойна, да си мисли, че е изпълнила своя граждански дълг. Престъпниците, макар и да бяха силни, макар че сичко да им беше в ръката, но сѐ трябаше да умият своето пятно чрез едно пиянско поне ура, което тие щяха да нарекат «народна воля». И така, изборите щяха да станат на 14 и 21 юни. Каква агитация и борба е имало от страна на либералите, то секи е в състояние да си въобрази от казаното дотука в тая ми книга. Либерал по онова време значеше нещо много престъпно; то беше равносилно с какво да кажа? С думата комита в турско време. Оня, който знаеше, че е познат за либерал, едва ли беше спокоен, когато минуваше през многолюдните улици. Той се озърташе на четири страни, да не го напсува някоя шпионствующа пияница, да не би да извика някой култуклия жандарин: «Той агитира!» Престъпниците от 1 юли така бяха уверили невежествената тълпа, щото тя се чудеше и маеше глупаво, «Как са се търпели досега тие опасни хора либерали?» Единствената сериозна агитация беше възванието на водителите от либералната партия: Славейков, Цанков, Каравелов и Сукнаров[44], което тие издадоха към българските избиратели. Ето това възвание:

«Сънародници и съотечественици българи!

 

 

Правилното и несъществующите законни условия, основаното течение на държавните работи в нашето отечество се прекрати внезапно от прокламацията, която нашият господар Александър І издаде на 27 април.

Тежкото и напрегнато положение на работите у нас оттогава насам е добре познато и известно. Прогласената за разстроена наша страна сега се намира в съвършено разстройство.

Съществующите договори между княза и народа бидоха разкъсани. Законното правителство биде свалено и заместено за друго незаконно и иноземно. Редовното народно събрание биде презряно и оттикнато. Конституцията — нарушена, народната воля — насилвана, свободата на словото — задушена, правосъдието — притиснато, злобно извратено и зловещо насочено.

Страх и ужас навсякъде се е възцарил.

Ожесточеното в произволите си, безотговорно правителство пръска народния пот по вятъра; то посегна на сичко и сяка минута все повече се задълбочава в престъпленията си. То губи нашето отечество; това го вие разбирате. Вие виждате какво става, вие усещате какво ни чака.

След проглашението страната за дискредитирана извън и дезорганизирана извътре, Н. височество иска да му дадем за седем години власт, лична и безконтролна, пълномощия извънредни, да може по своя собствена воля безотговорно да издава укази и да въвежда държавни учреждения по вкуса си.

Той свиква Велико народно събрание да му предложи тези условия, с приемането на които само може да остане занапред да управлява земята по-успешно уж.

Искрено да си кажем: ние не виждаме ясно важността на обстоятелствата, които са накарали Н. височество да дойде до такива неутешителни заключения; не можем да разбереме в какво [се] състоят благите негови намерения и двоим се дали тряба да пожертвуваме настоящата конституция за някакви си нетърпеливи желания и необяснени обещания.

Нас ни смущава настоящето, а бъдещето ни ужасява.

Но докогато нашият господар признава още В. Н. събрание за върховен орган на народната воля, та представя нему да се произнесе върху предложението му, то нека пристъпим всинца към това, ако и неволно.

14 и 21 юни са дните на тежкото изпитание на нашия народ.

Нека се не лъжем. Опасността е очевидна. Всичко е поразено, сичко е повалено. Над нас само стои изправен държавният преврат.

На вас, избиратели, лежи обязаност тежка и велика. Вие ще избирате представители, които ще бъдат въплъщението на народа, облечени в правото на върховна власт, които ще решат съдбата ни. Само решителността и предаността на вашите избранници ще са, които ще да спасят отечеството от лоши последствия, на които никой не може да предвиди сетнините.

Пригответе се за това и пристъпете към настоящите избори със сърце невъзвълнувано от никаква страст и ум чист от сяко предубеждение. Не се вдавайте на ничии внушения; недейте се смущава от никакви заплашвания. Основани на правдините си, които не са още отнети, дайте гласовете си обмислено и безбоязнено за избирание представители, каквито познавате, че трябат.

Търсете человеци искрено преданни на интересите на отечеството, верни на народните желания и стремления… Далече от хора непознати, чужденци и пришелци, които и да са тие, каквито и да са.

В тези критически минути тряба най-много да се пазим от необмислени постъпки, които могат да бъдат гибелни за отечеството. Сяко недоразумение между нас ще бъде пропаст зарад нас…

Припомняме ви величината на отговорността, която като избиратели имате пред Бога и пред потомството.

Призоваваме ви към отечеството.

Тая ви длъжност ще ви покаже в тежките минути какво направление да държите. Ако секи изпълни длъжността си към народа, тогава само можем да бъдем уверени в благополучен изход от настоящето мъчно положение.

/Подп./ П. Каравелов, Д. Цанков,

П. Р. Славейков, Н. Сукнаров»[45]

На 10 юни четиримата водители бидоха внезапно арестувани за тая прокламация в домовете си, гдето се постави секиму караул от по двама жандарми.

Но престъпниците пак не бяха сигурни, пак тяхната кална съвест гледаше с недоверие, слаби считаше военните съдилища на Ернрота и сичката ни млада войскица, народната подпорка, която беше възбудена и готова да затрие до крак своите братия за в полза на свищовската гробница. Изборите на 14 юни не бяха свободни урни, но затвор, бесилница или позиция, които тряба да се вардят от щикове и войска. При тие урни се допущаха само ония, които бяха продали своята съвест или пък не знаяха защо отиват и какво носят в ръцете си. Освен главните княжески комисари назначиха се още за сяка избирателна колегия и подкомисари, които бяха българи, граждани и военни, принадлежащи повечето на шпионското отделение, на които се и плащаше според едни по 400 франка, а според други — по 600. Техните длъжности, на подкомисарите, щяха да бъдат такива, щото тие да изнасилват и последната капка доблест, останала у нашите хора. Ето какво гласи княжеският указ за правдините на тие избори:

Статия I. Да се назначи за сяка избирателна околия по един подкомисар от ближайшите разпоряжения на черезвичайните княжески комисари. Той ще наглежда, щото гласовете на неграмотните селски избиратели и гласовете на избирателите от турското население, което не знае официалния език, да се вземат под внимание по надлежния начин, като се бди строго да не става никаква измама при даванието на гласовете от избирателите.

Статия ІІ. Подкомисарят се упълномощава да прекрати в присъствието на избирателите със своята власт сяка маневра за харизма и да вземе виновника, ако намери за нужно, под стража и да състави за това акт.

Статия ІІІ. Едногласното или почти едногласното заявление на сичките избиратели [от] една община или махала, че тие са за предложенията на княза, да се внесе в избирателния протокол със следующите думи: всички освен (5 например) за княза.

Статия ІV. Подкомисарят има право да си тури печата на кутията, в която се събират гласовете, и да настои да бъде редът на преброяването им, а такожде и редът на съставянието протоколът такъв, щото да позволява действителен контрол…

Ето подкомисарските имена: Иван Христофор[ов] — Русчук; иконом Арнаудов — Бяла; поручик Кръстев[46] — Тутракан.

Секи от тие комисари, когато тръгваше за своята избирателна околия, носеше по няколко торби литографирани билети, направени по разпоряжението на Ернрота. Аз не вярвам обаче, че тие билети са се употребили някъде, защото новата система на Ернрот доказа, че избори могат да бъдат и без бюлетини, че една ура е достатъчно да изрази желанието на народа. В деня на изборите избирателите бяха забиколени с жандари, войска и шпиони, които прецеждаха избирателите през ключова дупка, а после ги пущаха вече да се приближат до урните. Ако в някого намереха бюлетин, който да не е за превратаджийския кандидат, то тие го скъсваха на часа и подаваха му от литографираните, като стоваряха по гърба и няколко покровителствено-освободителски камчика. В София, в столицата, пред очите на министри, държавници, консули и пр., на избирателите удариха такъв даяк, който тие няма забравят никога. Там разполагаше шпионската тълпа. Когато ще да се отваря бюрото, тие извикали, че избират за членове: Даскалова[47], известния Минча Цачева[48] и др. Гражданите се опитали да покажат незадоволствие, но юмруците заиграли. Но това се правеше в столицата и в по-големите градове като Русчук, Търново, Варна, Шумен и пр. В останалите малки паланки — да живей урата. В Тутракан например подкомисарят се качил на масата, гдето стои урната, и извикал към избирателите: «Който обича Негово височество нека минува на една страна; а който е против — да си дигне ръката!» Вие, читателю, бихте ли си дигнали ръката, т.е. бихте ли посмели да се обявите против Негово височество? Знаехте ли вие, че тая ръка, щом се подигнеше, щеше да клюмне като отрязана от някой бастон или жандармска шашка? И защо именно да се туря тука името на господаря, против когото никой нищо нямаше? Защо, питам аз, но няма да отговоря, защото секи се сеща де бие брадвата с изключение на ония блокирани мозъци, които г. С. Панаретов е запрял в своя череп.

И така, никой от тълпата не се обявява, че е против Негово височество. Тогава подкомисарят удря по оная струна, която издава му-му или бя-бя, но от новата государственая наука е преобърнато на ура. «Обичате ли Негово височество и Русия?» — вика подкомисарят. «Ура-ра-ра!» — повтаря тълпата. «Приемате ли трите предложения на Негово височество?» — повтаря подкомисарят. «Ура-ра!» — отговаря народът. «Искате ли да имате за депутат Оджакова?» (или друг, който е кандидат)? — вика трети път подкомисарят. «Ура! Да живей Русия!» — казва тълпата и хвърля по въздуха своите калпаци. «Господа, понеже народът с акламация се произнася за Негово височество и за предложения депутат, понеже за Великото народно събрание не се трябат депутати за много работи, а само да кажат да или не, то аз обявявам за избран тогова и тогова, за който ще се състави надлежния протокол и ще се изпрати на надлежното място» — свършва подкомисарят с реч към тълпата. Тая последната изтърсва още едно пехливанско ура и изборът се провъзгласява без бюро, без гласоподавание, без никакъв дявол. Подир няколко деня Български глас и Българин пишат: «Народната воля победи, долу шарлатаните либерали!»…

В някои окръзи обаче, Плевенски, Никополски, Ряховски, Габровски, Кюстендилски и пр., на престъпниците не се отдаде така лесно да свършат изборите с френетическо ура. Габровските смели граждани дадоха още около девят души ранени във време на изборите. И [в] Никополско станаха сблъсквания твърде сериозни, между народа от една страна, и от друга войската и вагабонтското отделение, начело на което беше Юркевич, ако помня добре, и друг един шпионствующи чиновник Железаров. От Никопол, като нападна населението, сичката продажна чиновническа сган едвам сполучи да избяга с каици през Дунава за Румъния. Аз ми е жал, че нямам подробности и за тая борба на народа с тогавашното тиранско правителство. Зная само това, че после няколко деня 15–20 души граждани от горепоменатите градове, повечето учители, се доведоха под конвой в Русчук, едва ли не в синджири, а окръгът под название «Среднодунавски» се обяви във военно положение под командата на Масалова, което положение трая до след 1 юли. Докараните хвърлиха в Русчукския главен затвор без никаква присъда, без знанието даже на окръжния прокурор, който е глава на затвора и който за един неправилно арестуван човек има право да протестира и затвореният да освободи. Да, на сичко той имаше право; но тряба да не се забравя и това обстоятелство, че сега нямаше закони, сега нямаше прокурори, сега имаше «Историческа задача», бесарабско правосъдие, свищовско надмощие и славянска конституция.

Ето имената на докараните под конвой граждани[49]:

Но криво-ляво, беззаконно и хайдушки душманите на българската свобода сполучиха да уйдурдисат една шайка, наречена депутати, за свищовския вертеп. По-голямата част от тие последните, в числото на които влязваха и немалко делиормански читаци с големи чалми, бяха хора без сякакво достолепие, без капка човешко достойнство, хора полуграмотни, честити еснафлии; хора от мъглявото царство, които ослепява секи блясък, които се поражават от високите титли, които са родени янглъш на тоя свят, с една реч, хора, които представляват нещо като гайда, която както и да надуваш, се ура ще издава. Тие щяха да бъдат положително в Свищов. Тях ги земаха само да увеличат числото и да придружат на урата, за да бъде по-гръмогласна. После тях идеха няколко невинни същества, добри по душа, чистоплътни християни, към никакво зло ненаклонни; но прости, сиромасите, ненаучени да се съмняват, непривикнали да разсъждават, обаяни от титлите величество и височество. Тях експлоатираха безбожно различни начевци, стоиловци и др. Но виновниците на престъплението на 1 юли, гробокопателите, лъжците и безсъвестните бъдещи хазнокрадци бяха: Начевич, Стоилов, Греков, Балабанов, Горбанов и пр. Тие въртяха тоя безчестен долап, на тях тряба да тежи най-много позорният акт. Техните най-верни и най-привързани оръдия бяха няколко от турско време останали батакчии. Ето имената на сичките депутати[50]:

 

 

София: Иван Хаджиенов, Н. Даскалов, Д. Коцов, И. Бобевски.

Златица: С. Сърденов, Т. Кацаров.

Радомир: П. Косачки, С. Егълнички, Стаменов, Т. Ненковски, Хр. Лабушки, Д. Врабченски.

Самоков: Н. Даскалов, Хр. Зографски, П. Кокошков, С. Х. Георгиев, З. Х. Гюров, Сребърников.

Силистра: Яни Бояджиев, Мюхиб ефенди, Идризолу, Осман бей, Т. Сидери, П. Сандов, Е. Георгиев, Г. Шопов, И. Р. Стоянов, Лятиф ефенди, Абдуларахман ефенди, А. Куруоглу, двама неизвестни (турци), Д. Иванов, Т. Аврамов.

Русчук: К. Стоилов, П. Оджаков, Д. Селвели, Ив. Хаджиенов, Ив. Симеонов, Ст. Трифонов, Ик(оном) Арнаудов, Ев. Георгиев, Г. Геров, М. Балабанов, Ив. Попов, П. Станчев и единадесят турци.

Разград: К. Кипровски, Г. Попов, Г. Вацов, Гр. Тончев, П. Хумбаджи, Ив. Кабакчиев, Ил. Банчев, П. Сребров, Джеку, Въргов, Н. Попов, Ц. Гергюв и осем турци.

Видин: К. Стоилов, Т. Зайков, Др. Железков, П. Янакев, М. Капре, А. Флоре, М. Иванов, М. Гергев.

Белоградчик: П. Велчев, В. Джонов, И. Жеков, И. Илиев.

Кула: Г. Симеонов, П. Цоков, Док. Черен, П. Димитров, М. Петков, Ф. Попов.

Лом: М. Балабанов, Н. Върбанчев, Югов, Биков, Попов, Манчев, Първанов, И. Жуков.

Бялослатина: С. Тодоров, И. Попов, П. Цигарета, П. Ангелов, С. Илиев, Д. Вълчев.

Враца: П. Горбанов, И. Николаев, Н. Занкин, И. Цанов, Т. Ванов, И. Тодоров, П. Георгиев.

Кременска околия: И. Стойнов, П. Гергюв, П. Йончов, Б. Минив, И. Йончов, П. Нинов, С. Николов.

Берковско: П. Кръстев, Р. Кузманов, М. Атанасов, М. Първанов, М. Сълев, Л. Желязков, Дж. Младенов, К. Спасов, П. Лазаров, Р. Колчов.

Варненско: Хавезов, Я. Славчев, четирима турци, Н. Даскалов, Жеков, В. Холевич, Н. Ючурмански, М. Балабанов, Д. Попов, Г. Чаушов, трима турци.

Шумен: Д. Икономов, Н. Стойчев, Д. Добрев, Чакъроолу Мите, В. Димов, Док(тор) Парушув, Т. Радев, Д. Бялов, десят турци.

Провадия: К. Стоилов, Док(тор) Минчович, Петрович, Н. Тъпчилещов, док(тор) Василев, доктор Парушов, Ив. Стоянов, Ив. Николов, двама турци.

Свищов: М. Балабанов, Д. Аннев, Ф. Маринчев, Я. Станчооглу, Г. Денков, Гр. Начев, П. Райков, Ив. Иванов.

Ески Джумая: Н. Мумджиев, Н. Даскалов, Хр. Стоянов, Дж. Крушев, двама турци.

Сивлиево: Хр. Генов, П. Чорбаджийкин, Хр. Кюркчиев, Мехмед ефенди, Хр. Чернокожов, Р. Йосифов, Н. Маринов, К. Рачев, П. П. Начев, Хр. Славчев, Ст. Тотев.

Габрово: Т. Бурмов, К. Симеонов, Н. Якимов, Манафов, Рашеев, Червенков.

Ловеч: Док(тор) Каракановски, П. Теодоров, Хр. Иванов, Д. Попов, Ц. Спасов, Цв. Златов, Ил. Данов, К. Панов, Ив. Начев, М. Цанов, Г. Вълчанов, М. Дачов, Молла Исуф, М. Абдулрахман.

Търново: Славейков, Каравелов, Сарафов, Цанков[51].

Еленско: Ю. Бакалов, Ю. Тодоров, Ив. Тодоров, С. Бобчев, Юр. Бакалов, Ст. Станчев.

Дряново: Док(тор) Цачев, Ст. Лифчиев, Г. Теодоров, Г. Стойчев, Ц. Ненков, Н. Колев.

Г. Оряховица: Буров, поп Христо, Жеков, Славков, Бошнаков, Чертазанов.

Лесичери: С. Генов, А. Попов, Г. Трифонов, К. Кънев, М. Сребров, Ст. Иванов.

Сухиндол: П. Байчев, Х. Али, М. Мустафа, Ст. Кямил, А. Минков.

Плакиво: К. Марков, Р. Николов, К. Марков (?), П. Иванов.

Кесарево: П. Атанасов, Ил. Буров, Ст. Момчилов, М. Ефенди.

Дубница: Хр. Лекарски, К. Балановски, Н. Кръстев, Г. Слатински, Ив. Бозовайски, З. Богданов, Сп. Тумпаров.

Кюстендил: Зл. Стоянов, Г. Гребинар, Ив. Марин, А. Нистов, К. Стоянов, Д. Илчев, Д. Пенчев, Хр. Казанджи.

Трънско: М. Здравков, М. Спасов, К. Трандафилов, Р. Златев.

Брезник: Д. Греков, Ив. Маринов, Ст. Пейчов, А. Андреев, П. Дионисий, В. Моински, Д. Игов, М. Цветков.

Орхание: Р. Найден, Т. Дацов, Ив. Рунов, П. Цанев, В. Шишков, П. Велков.

Етрополе: В. Йотов, Г. Вълков.

Тетевен: Х. Стоянов, В. Попов.

 

 

Както виждат читателите, тие депутати са повечето селени и една част бивши батакчии, които ценят и разбират от свобода само тогава, когато им тежи в джебовете. Такива и желаеше правителството. А съзнателните престъпници са: К. Стоилов, М. Балабанов, Греков, Н. Даскалов и пр. Това се доказва най-добре от туй обстоятелство, че тяхна милост са избрани от няколко места.

* * *

И така тълпата, която щеше да извърши престъплението в Свищов на 1 юли, беше вече известна, готова да тръгне за мястото на престъплението. Но преди тая тълпа, наречена депутати, да потегли за града, гдето щеше да се закопава българската свобода, тайни циркулярни се разпратиха до сичките бивши шпиони, подкупените известни опълченци и сякакъв род други нехранимайковци, находящи се по цялото Княжество. На тие последните се известяваше в споменатите циркулярни да заминуват за в Свищов. На секиго от тях се даваха по няколко франка за пътни разноски, за бира и за други непредвидени разходи. Познатият на читателите Александър Македонски беше така също поканен и назначен като нещо глава да бъде на тая пияна тайфа. Той ми показа един билет (картбланш), печатан и подписан от самия княжески комисар, в който се казваше, че приносящият на тоя билет е от верните и благонадеждни хора. Главните водители на тие верни хора бяха: Караискаки, Панайот Хитов и Юркевич. Но над тях имаше други по-главни. Тие бяха Ернрот и нашият уважаемий историограф д-р Константин Иречек, които още на 18 юни излезнаха от София и пристигнаха в Свищов[52] да приготовляват носилото и опелото на българската свобода!…

Но престъпниците не се ограничаваха само с тая помощ — чомагашите. Тие треперяха пред своите дела, тие си въображаваха, че Свищов ще бъде нападнат от въстаници, които ще да проводят на дявола и гробница, и благонадеждни граждани, и чернооки клеопатри. Ето защо се издаде приказ от военния министър, щото в Свищов да се изпрати войска от няколко дружини, надошле с железницата от Шумен и другаде. Тие имаха изглед, бяха приготвени като за бойното поле. На върха на щиковете им си стояха още засъхналите китки цветя, дадени по сяка вероятност от техните уплашени родители, защото секи вярваше и мислеше, че в Свищов ще стане битка между нихилистите и княжовата войска. Самите войници пееха оная изхабена, уж патриотическа песен, в която на секи куплет се повтаря:

Бой, бой искаме, бой!

От източна страна на града влязваха войските, бързо преминуваха през улиците и право на скелята, на Дунава слезваха. Тук, на скелята, отдавна бучаха вече няколко параходи от честитата българска флотица, готови да зацепят дунавските вълни към мястото на бъдещото престъпление — Свищов. Още през нощта тие се напълниха с войска и потеглиха за назначеното си място. Жени, деца и мъжие, родители и роднини със сълзи на очите цалуваха своите синове солдати. Тие бяха дошле да ги изпровождат, като че не отиваха на Свищов, но като че бързаха да срещнат султанските войски със санджак шерифа. Военни команди, дрънкание на сабли, биение на барабани, патриотически песни, «Здравствуйте!» и «Здраве жилаем, ваше високородие» царуваха по сичките улици.

Аз вярвам, че както солдатите, така също и техните родители да ходеха съвършено из мъгливото царство, т.е. нито едните, нито другите знаяха, че тие отиват да си копаят гроб, в който щяха да заринат своите деца, тие отиваха да убият свободата! На кого? На своите братия, за кефа на пет-шестима души харсъзи! Престъпниците трябаше да имат още и някакъв си мотив, нещо като причина, от която да се заключи и помисли, че действително в Свищов се готви нещо сериозно от страна на либералите, че там навярно ще да падне кръвнина, т.е. тие трябаше за черни очи поне да оправдаят позорния акт. А причини и мотиви мъчно ли бе да се създадат и съчинят? Защо имаше толкова верни хора, защо се плащаше на толкова човекообразни същества, когато тие не ще бъдат достойни да измислят и излъжат? Събрали се престъпниците, разсъждавали, планирали и решили най-после: «Да се дигне врявата, че хора неблагонадеждни, хора врагове на Негово височество (по това време нямаше България) носят от Виена един параход оръжие, 40 000 пушки!» А знаете ли кой беше главният съзаклятник, купувачът на тие 40 000 пушки? — Никола Живков[53]! Бедният бай Колю! Аз утвърдявам положително, че в своята четиридесятгодишна възраст той си е въобразявал много неща, начертавал си е различни небесни планове, предполагал е хиляди работи из областта на практическия живот, но да купува 40 000 пушки, да взема с пристъп свищовската гробница, да се бори с българска войска — това е вече скандал, пред който тряба да зачервят лице и Логвенов, и капитан Каменски, ако само в тях съществуваха човешки инстинкти.

Когато ние, т.е. другарят ми А. Филипов, доведе бае Коля на изследвание, то той поиска най-напред да си направи цигара, от която беше петимен. По-напред го потърсихме на дома му; няма го, отишъл да посреща пушките!… Притежателката не ни пуща да влеземе вътре, защо ни подозряваше, че сме негови другари и че сме биле проводени от него да му земеме едно-друго. А това едно-друго практическата хазайка не искаше да го даде, защото бай Колю, от много работа, да пише до Виена писма за 40 000 пушки, забравил да плати кирията за няколко месеца. В късо казано, човекът, против когото беше въстанала и администрация, и прокурорство, и военни власти, като секи човек вестникар, нямаше хляб да яде. Но така мислеха само ония, които не носеха на сърцето си със златни слова написано «Историческата задача», които мислеха, че е разбойничество да убиваш свобода само за високи къщи и за чифлици.

При изпитванието на страшния тоя съзаклятник присъствуваха: прокурорът от апелацията, от окръжния съд, пълномощникът на княжеския комисар, префектът, полицейските представители и безбройно число шпиони. Депешите между министерството и разните власти в Русчук и Свищов валяха като град. Свидетелите, които уверяваха и потвърдяваха, че действително Н. Живков ще нападне Свищов, бяха от непорочните граждани, от верните хора на Логвенова, от ураджиите.

После три деня Н. Живков си пиеше кафето на Гюргевския булевар и само с поглед измерваше русчукския бряг. Правителството и това желаеше, защото, ако имаше на ръце виновника, криво-ляво трябаше да го съди. Сега беше по-лесно. Обяви се в сичките вестници, че Никола Живков, възраст такава и такава, който се обвинява в държавно престъпление, е избягал от ръцете на правосъдието, та затова се умоляваше секи верноподанен гражданин да съдействува за хващанието му.

Между това градът Свищов и неговите патриоти граждани и гражданки се приготовляваха да посрещнат бъдещите гробокопатели на българската свобода. Два деня преди да стане представлението, малкият тоя градец цъфна от трикольорни знамена, руски и български. Къща нямаше, с малки изключения, в която да се не приготовляват букети и различни декорации, които щяха да украсят главите и гърдите на гробокопателите. Върху алените устни на сяка свищовска гражданка се проявяваше тържествена конкуренция за наступающия празник. Сички го считаха за гордост и за своя патриотическа длъжност да се отсрамят, доколкото е възможно, на разните гости. На сяка улица, пред секи чикмас сокак, стояха по няколко високогърди патриотки.

— Депутат ли сте, господине? — питаха тие сяко странно лице, което се изпречваше напредя им и което биваше придружено отдалеч или отблизо от по няколко от верните хора.

— Защо питате? — отговаряха тие последните, като че лицето, комуто се отправяше въпросът, да беше несъстоятелно, под опека.

Тряба да ви кажа, че в Свищов подир секи депутатин от по-долня ръка имаше поставени по няколко шпиони, които го следяваха стъпка в стъпка, да не би да се срещнат с някой либерал, който да им подшушне нещо. И в квартирите, на леглото си, тие депутати овце не бяха свободни от ястребовото око на шпионина. По улиците тие вървяха като арестанти, заобиколени от шпиони и жандарми; а когато на 1 юли тръгнаха за гробницата, тях ги подкараха като добитък за касапницата.

А целта на свищовските гражданки, които бяха излязли по улиците да търсят и питат: «Депутат ли сте?», нямаше нищо шпионско. Тяхна милост бяха приготвили малки звездообразни трикольорчета, с които награждаваха секи арестантин, който беше проводен в градеца им да вика ура. Щом той се кажеше, че е депутат, дамата пристъпаше до него със съблюдена грация и прилепяше на гърдите му със своите тънки пръстенца по една трикольорна звездичка. Забележително бе и това, че патриотките не правеха разлика между турци и българи; а това им прави чест. Сичките свищовчени мислех и считаха Великото народно събрание като нещо свое, като тяхна гордост и слава на градеца им, та затова приемаха живо участие, като че да вършеха частната си работа. Никой от депутатите, от шпионите, от чомагашите (между тие три фракции нямаше разлика) нямаше да се грижат ни за квартира, ни за едене, ни за други пък житейски потребности. Градът Свищов се разпоредил още отрано, така щото сичко беше безплатно. Любезностите и гостолюбията нямаха граници, доволно бе да се спечели урата.

И избраните четири-пет единици от либералната партия: Каравелов, Цанков, Славейков и Сарафов, макар и да бяха уверени още от 27-и, че техният глас ще бъде агоническа въздишка между щиковете и пиянско-заплатените ура, пак имаха мъжеството да отидат на мястото на престъплението. Когато параходът, в който се намираше Цанков, наближил свищовската скеля, една тълпа пиени вагабонти, начело с Юркевича и Грекова, излязла на дунавския бряг и почнала да вика: «Долу подлите либерали! Да пукне Драган Цанков!» Но Драган Цанков, който е преминал през триста баждарници, който е плювал в лицето и стотина красти, много по-зъбести отколкото Юркевич, стиснал със зъби своята черна луличка и презрително преминал покрай вагабонтската тълпа.

— Не ви е срам, боклук на света! — казал той и тръгнал още по-гордо.

Подкупената тълпа, колкото и да била тя изнасилила и окалпазанила своите човешки стремления, пак се забравила на минута, така щото била поразена от смелия поглед на стареца, и отстъпила позорно. После тя се сетила вече, че има зад гърба си ками, щикове, войска, свищовски граждани и гражданки, но било късно.

А домът, гдето слезли Каравелов, Славейков и техните госпожи, отдавна бил блокиран от няколко сортове херои по «Историческата задача». На първа, най-близка линия стоели храбрите опълченци, които си дерели гърлата да викат: «Долу» и «Да пукнат!» Зад тях се групирали различни грековци, горбановци и юркевци, които подсвирвали и подучвали тълпата да отправя на бившите министри различни докачителни думи. На няколко пъти двама-трима опълченци поемали по стените на къщата и искали да влязат през прозорците. Полицията гледала на сичко това хладнокръвно, ако не и одобрително; тя била уведомена да гледа през пръсти, така щото вагабонтите да нападнат на бившите министри и настоящи народни депутати, за да има материал за Български глас да пише, че «народният гняв малко остана да се излее над омразните либерали». През цялата нощ сън е нямало както за гостите, така и за хазаите на дома — Дюлгерови. Тие са очаквали от минута на минута да бъдат затиснати под развалините на зданието. По тая причина притежателят на къщата, макар и либерал, косвено бил принуден, за спокойствието на домашните си, да откаже своето гостолюбие на опасните хора. Па и тие последните разбрали вече, че за тях няма защита в Свищов, че тие са изложени да паднат жертва не в честна и благородна борба, но да бъдат стъпкани от няколко подкупени вагабонти.

Нощя, ни в туй, ни в онуй време, когато засвирил австрийският параход, единственото неопятнено място около Свищов, тие излезли скрито от блокираната къща (Славейков и Каравелов) и успели да влязат в парахода.

На заранта, когато триста и толкова гърла бяха готови да извикат «Ура! Ние сме говеда!», двамата емигранти даваха обяснения пред гюргевския полицмейстер, че тие нямат никакви планове, че са стъпили на румънска земя като гонени и преследвани, че мислят и вярват най-после, че благородните румъни, които са запазили от всесилната Турция Л. Каравелова, Хр. Ботева и ред други опасни хора, ще бъдат така добри да противопоставят своята цивилизация срещу Малкото Наполеонче[54], против Ернротовата златокована нагайка.

Лошите хора ги нямаше вече в Свищов, но тълпата следваше още да забикаля къщата и да псува, при сичките уверения на жените, че хората, които тие търсят, ги няма вече. По пладне Ив. Славейков[55] излязъл да види какво става по улиците; но дордето пристъпи няколко крачки, виковете «Долу» и ред други псувни го накарали да му се дигне палтото хоризонтално и да влезе в портите напреки! Колкото повече наближаваше минутата да се извърши престъплението, толкова повече мястото на това престъпление ставаше свято и неприкосновено. Синджир войска, пояс жандарми, шпиони като мравуняк, чомагаши като бесни свини, щикове като маргарец пазеха това място. Тряба ли да ви кажа, че и за него, т.е. за гробницата, която наричаха В. Н. събрание и за която се похарчиха около 80 000 франка[56], превратаджиите бяха пуснали слух, че либералите ще да я хвърлят с динамит. На… юни[57] князът се завърна от своята неприкосновена агитация, за да свари за отварянието на събранието. Как се той посрещна в Свищов от страна на хиляди войници, от 300 души гробокопатели, наречени народни депутати, от няколкостотин шпиони и чомагаши, от свищовските бухали, аз няма да разправям, защото се възмущава човешкото ми достойнство, па и на читателите, които знаят вече за срещата в Русчук и другаде — можат да си въобразят като какъв позор е бил в Свищов. Урите и да живей са биле дотолкова нископоклонни и продажни, тъй отвратителни и погонни за сяко същество, което ходи на два крака, щото и жабите от великия Дунав са издигнали глас на справедлива протестация.

Но хората от черния кабинет, людете от 27-и, престъпниците, които щяха да кървавят ръце на другия ден с убиванието на българската свобода, не се занимавали дълго време с ура и да живей. Тие робски възклицания те оставили на уличната подкупена тълпа, да ги упражнява под прозорците на високите гости; а тяхна милост виновниците се завзели с по-сериозни работи. Щом настъпила мрачната нощ срещу още по-мрачния 1 юли, гробокопателите издъхнали по-свободно и почнали един по един да се събират в едно здание, да заседават и решават под високото председателство на своето галено дете. Ако нощното царство е ден за усойния бухал, ако тая отвратителна птица граби и обира, когато сичкото животно царство върши противното, то и на нашите мракобесни херои съмнало пред очите, щом настъпила нощта. Техните продадени душици биле хиляди пъти спокойни, когато са на само, на уединение, когато не ги смущава светлината, пред която са длъжни да лицемерят, когато изпитват погледите на честните люде, ако имаше тогава такива в Свищов, които можеха да излязат по улиците. С една реч, техните реакционни настроения пъплели като черни котки заедно с гармонията на тъмната нощ. Събрало се тежко и важно събрание, в което участвували: Ернрот, княжески комисари, коменданти, главатарите на престъплението, водителите на чомагашката тълпа, началниците на шпионските отделения, множество доброволни шпиони от гражданите и голямо число депутати. Сичката тая сган, която имала на помощ няколко хиляди щикове, която разпореждала с милиони народни пари, до която от минута на минута дохождали хрипливите гласове на подкупените побойници и ураджии из дълбочините на някоя кръчма, тая сган, казвам, пак била изгубила кураж и воля, пак треперела пред зората на утрешния ден — 1 юли.

Решавали и предлагали, планирали и нареждали, но сичко се въртяло и крояло върху следующите два пункта: първо, как да се предвари и задуши, щото при откриването на събранието да не проникне в неговата ограда някоя независима личност, било депутат или гражданин, който може да направи някое предложение, да поиска думата да говори, да възрази на престъпниците или пък просто да издигне глас на протест. Това обстоятелство смущавало мрачните съзаклятници, на които грабителските лица се покривали с бръчки да мислят и планират по кой начин да тероризират сичко, щото не е продадено и обанкрутено. За тая цел се зели сичките мерки, които може да допусне и да роди главата на секи отчаян грабител. Решило се и постановило да бъдат допуснати в събранието само ония личности, които са получавали пари от черезвичайния комисар за шпионство, които са ходили при Начевича няколко пъти за инструкции, които са охрипнали от ура, на които най-после е било написано на челото: «позор». Съставеният списък за тая мрачна публика, за тие зрители на акта от 1 юли трябало да бъде поверен и потвърден както от полицейските власти, така и от княжеските комисари; за секиго е ставало нещо като гласоподавание, питало се е и разисквало да[ли] лицето наистина [е] с продажна съвест. Тая избрана публика измежду боклука на българския народ била разместена около столовете на съмнителните депутати, които да увещава да мълчат и да не мръдват от мястото си, освен като дойде минутата за грозното ура. Било им казано още на тях, че ако познаят по лицето някого от депутатите, че иска да протестира или да говори, на часа да го смушкат изотзад с юмрук и да го заплашат, че ще да пострада. На сичките представители: селени, турци и българи, било казано, че тие тряба да гледат Грекова какво прави. Ако той например зяпнел и приготвил устни да произнесе ура, то и неговите събратия по гробокопателство трябало да направят това същото. Ако той дигне ръка и каже «прието», то и тие да повторели същото. На сички тие външни посетители се даваше особен входен билет от местния комисар, както казах вече.

Престъпниците не се посвениха да облекат и в официална форма позорното раболепие на това Народно събрание, т.е. да кажат явно, че събраните депутати не са нищо друго, освен плашила, събрани да изблеят по един път и да си отидат. Сѐ по това съображение, да не би някой от депутатите да поиска думата, Ернрот издаде следното обявление в навечерието на 1 юли, което обявление беше залепено по улицата и по зданието на Народното събрание:

Обявление

Запрещава се на господа представителите да искат думата, когато Негово височество е в събранието. Който не се съобрази с това, ще бъде изваден от залата на събранието полицейским образом.

/подп. Ернрот/

На вратата на зданието беше поставен силен караул, едва ли не от цяла дружина. Тук се навърташе още чомагашката дружина с къси чомаги (сопи), скрити под дрехите им, готови да заиграят по гърба на секи неблагоразумен гражданин, който им се покаже от престъпниците. Не говоря за другите военни караули около зданието на гробницата, щиковете на които образуваха нещо като островче сред Дунава. Друго едно отделение шпионско, повечето от опълченци, беше определено да изпълнява по-благородна рол, по-цивилизаторска, така да се каже. Сичките членове на това отделение бяха облечени с черни дрехи, с бели ръкавици, с цилиндри и други принадлежности на благородни хора. Тие ходеха по трима и четирима из публичните места, градини и кафенета. Щом се срещнеха или доближеха до някоя маса, около която да стоят хора, тие отлагаха шапки и викаха: «Да живей Негово височество!» «Чест и слава ему, че избави народа!» Разбира се, че целта на тая дружина беше да прави скандали и да изнасилва хорските чувства. Когато тие кажеха да живее Негово височество, искаха щото и другите хора, пред които тие се изправяха, да повтарят това същото. В противен случай тие повдигаха въпрос: «Защо мълчите, господа! Да не сте против постъпката на Негово височество? — питаха тие. — Тогава заповядайте в полицията да дадете обяснения»…

Второ, съзаклятниците против българската свобода се бояха да не би населението (не свищовските истински овце), най-повече търновското, да нападне на блаженния Свищов, па да проводи на дявола и «Историческата», и гробницата, па и самия Свищов, при сичко, че който познаваше истинския дух на българския народ, през рамо се би изсмял на това страхувание. За тая цел именно беше докарана толкова войска в Свищов, да защити урата. Говорят, че през нощта срещу 1 юли военните коменданти биле върху кониете си, готови на сяка минута да тръгнат в поход (!?). Най-много войска е имало натрупана на търновското шосе. Пустото Търново! То е плашело престъпниците и физически, и нравствено. Не е шега! В Търново лежаха костите на българските царьове, там се е давало клетва пред лицето на цял български народ, там се е правило благодеяние на един нещастен субект, там се избраха най-после за представители сѐ защитници на народните правдини. Твърде е възможно, че престъпниците през тая нощ са сънували и бълнували, че от старата Трапезица се дига буря, че Дунавът трепери и иска да бяга от леглото си, а Ернрот паднал в тинята с главата надолу, че по търновското шосе вървят някакви си сенки, които искат да уничтожат Свищов от лицето на земята, че посред Баждарлък са подигнати няколко бесилници, над които се вее знаме с надпис: «Наказание на клетвопрестъпниците!»… и пр. и пр.

* * *

Но да оставим сънищата и бълнуванията и да дойдеме до грубата действителност. Съмна се на черния 1 юли. Рано още от сутринта се почна движението из града, което показваше, т.е. даваше да се познае, че в тоя ден ще да се закопава свободата на един народ. Жестока радост красеше лицата на сичките в движение роби, граждани, депутати, военни и пр. Ония, които трябаше да скърбят, които със сълзи оплакваха тоя злочест ден за народа си, тие се не виждаха по улиците, защото законът ги поставяше в изключително положение. Па и колко ли бяха? Старият Цанков, Сарафов, Иван Славейков и няколко единици свищовски граждани, които бяха обсадени в домовете си. Около къщата на Цанкова обикаляше пияна тълпа, която от време на време го позореше с разни докачителни думи. Прозорците, дюгените, правителствените здания, в това число и новата гробница, бяха потънали във венци, знамена и надписи с твърде робско съдържание. Въоръжени солдати и жандарми, военни командири, барабанен бой, дявол да го знае защо, песни руски и български с щико-нагайско съдържание царуваха из градеца. Тържествующите гражданки, облечени със своята великденска премяна, се усмихваха от прозорците и балконите на секи началник, който водеше и командуваше щиковата дружина. Ученици и ученички, невинни като пилета същества, облечени в още по-невинни бели дрехи, с весели китки в ръцете, редяха се чинно по улиците под командата на своите невежи учители. И тие невинни същества отиваха да целунат златокованата дръжка на Ернротова камчик, и тие присъствуваха не да умилостивят тиранина, който нямаше върху си нищо рицарско и смело, но да го поздравят, когато той закопава тяхното бъдеще в гробницата, изкопана и приготвена от техните идиоти бащи! По-нататък се клатеше лениво една тълпа, дотолкова безучастна и студена към сичко, щото се вършеше наоколо й, като че из жилите на нейните членове да течеше гипсова жидкост и като че тя да отиваше да отдаде последното цалувание на някой осемдесятгодишен покойник, който е оставил земната планета, след като е изженил и наредил сичката си челяд. Тяхна милост бяха духовенството, което отиваше да благославя и молебства в името на Христа. То не разсъждаваше, то не виждаше по-далеч от своя требник; достатъчно бе, че ония, които щеше да благославя, носяха кръстове на шапките си.

Малко по-настрана се зъбеха блажените еснафлии, които се очароваха и радваха на блясъка на лъскавите пагони, на офицерските сабли, на княжовите коние, на музиката, на песента: «Бой, бой, искаме бой!» и на секи други дреболии освен на здравия разум. Радваха се тие и се хилеха със същата невинност и мъглявост, която се проявява в годиначетата деца, когато им подадат в ръцете някое дрънкалце, огледалца и различни други игралца. Тие мислеха и разсъждаваха с овче понятие, че така би трябало да стане, че сичко върви по своя ред, че тие са овце, които не можат без пастир, че на годината поне би трябало да изядат по един камчик по своите измъчени плещи, защото инак се не може, как ще познаят, че има по-големи хора.

— Много ще да се помни тоя празник в града ни, има да го приказваме и на деца, и на унуки — говореше една божа кравица, която беше изразила неотдавна, че в турско време имало повече алъш-вериш, че тогава повече усещали правителството, защото каймакаминът дохождал на дюгеня му, разпитвал го за туй и онуй, а той му ставал на крака и правел теманета до земята.

— Дали ще има да гърмят и топове? — попитал неговият съсед и дигнал врат да погледне на коя страна стоят тие топове, за да се затече и отиде там, когато се почне гърмежът.

— Уверен съм, че после тоя празник нашият Свищов ще да се прочуе; има се надежда, че ще да се пообади оттук-оттам алъш-вериш, който досега беше съвсем заспал — казал трети.

Но часовете минуват вече, градът ще да потъне от знамена и от цветя, секи съучастник на «Историческата задача» завзе вече своето място, определено от нощното събрание, урите млъкнаха за минута, за да се приготвят и излязат по-френетически, когато се зарине гробът и се каже «вечная памят»; ред солдати, стик щикове, купчинки шпиони стърчаха по улиците, които водеха към гробницата, зададоха се и тристата и толкова души, наречени народни депутати, двама по двама, които минуват като през стърга измежду щиковете, мълчаливо и спокойно. Блеснаха пагони, сабли, ордени, червени калпаци, подсукани мустаци. Откъм дунавската скеля сред тая светла среда вървеше господарят на страната, от дясна страна с Ернрота, обиколен от съветници, високи офицери, телохранители и пр. Засвириха музики, гръмна нескончаемо ура, заваляха букети и цветя, изкривиха уста солдатите и не млъкнаха вече. Позор ли беше това или слава — никой не искаше да знае. Секи спря поглед на гробницата, гдето потъна конвоираната върволица депутати, гдето ги последва бляскавата свита заедно с господаря.

Две или три минути не бяха се изминали, откак угасна урата, откак влязоха в зданието депутатите и държавният глава, две минути, казвам, не трая да се решават съдбините на България, свободна страна ли тряба да бъде тя или позорна робиня, когато гръмна потресающи ура от вътрешността на зданието, такава ура и такъв шум от ръкопляскания, щото и прозорците на зданието се отвориха, и знамената, които висяха по тях, се развяха като от силна буря!… Урата вървеше като по ноти, на секи прозорец се показаха по няколко души, които с уста зяпаха, с ръце махаха към вънкашната публика; други извадиха бели кърпи, с които така съща махаха, трети подадоха знамена навън, които спущаха и слагаха между множеството; това последното се наелектризира и вирна глава, та изпусна последня ура, солдатите не закъсняха да извикат под команда, музиките изсвириха, топовете забухтяха, песни се запяха, сичко захуча и забуча така, щото гласовете на отделни хора и групи онемя…

И така, в две минути се свърши сичко. Ни бюро, ни проверка, ни тронна реч, ни предложение, ни разисквание, ни възражение, ни искание на думата, ни питание: «Приема ли се» или не, ни гласоподавание, ни дигание ръка. Ура и пак ура. Разказват, че когато господарят влязъл в Народното събрание, когато той видял, че триста души стоят прави, че шестстотин очи го гледат, макар и да знаял вече сърцето на секиго, пак бил смутен минутно. Но дордето той премине и се качи на определеното място, Греков изревал ура — това било знак — и сичките го последвали[58]. Две минути ура, две минути овчо блеение, две минути арест; но я погледайте какво е родила тая ура, какво е излязло от събраните из цяла България позорни и невежествени личности, как през техните овчи уста говори народът, «възлюбленият народ», гласът божи, неговата воля. Думата ни е за прокламацията, която беше вече приготвена и която се разпръсна между народа на 1-и още юли. Ето тая прокламация:

«Възлюблений ми народе!

След тържественото решение на въпроса, който счетох за своя длъжност да предложа на народа, изказвам на своите драги съотечественици и верноподаници Моята сърдечна благодарност за тяхното доверие към Мене. Искрените чувства на населението към Мене, които отново срещнах при последньото Си пътешествие и които се отражават тъй ясно и в днешното решение на Народното събрание, Ме насърчават в твърдата Ми воля да вървя непоколебимо напред начело на Моя народ към осъществението на неговите заветни цели.

Днес, когато вече с божия помощ настават нови времена и когато най-добре ще бъде да забравим миналото с неприятните му възпоминания, Аз желая още веднъж да разясня за всеобщо знание мислите и началата, от които ще се ръководи отсега нататък управлението на страната.

Намериха се лица, които се стараеха с всевъзможни средства да посеят недоверие у населението, като разпространяваха слух, че Аз съм имал намерение да потъпча свободата и правдините на народа. Обявявам на всеуслишение, че Моята цел не е друга, освен да обезпеча тая свобода и тия народни правдини. Исках пълномощията, които днес народът ми поверява, само и само за да отстраня всички произволни препятствия, които пречеха на доброто и здравото устройство на страната, и да дам възможността да се тури край на безпорядъка, произвола и притеснението. Справедливост и безпристрастие, уважение и законна защита на личността, на нейната свобода и на нейните правни отношения ще бъдат главните цели на Моето правителство. Правата на народа, припознати от Конституцията, остават и занапред като основа на нашето обществено право. Всяка година и в извънредни случаи ще ми бъде една приятна длъжност да свикам представителите на народа, за да обсъждат ония въпроси, които се отнасят до жизнените интереси на Княжеството. Особено във въпросите за бюджета, за даноците, за приходите и разходите на държавата и за предметите, които имат един международен характер, решителний глас ще принадлежи на народното представителство. Опитът ни е показвал и ще ни покаже още какви непредвидени подобрения и преобразования трябва да се въведат в нашето държавно устройство.

Решителност, постоянство, и последователност ще са отличителните черти на правителството Ми. Положителна и систематическа работа за държавното устройство, съгласно с горепоменатите начала, ще бъде неговата главна задача. Особено и най-напред ще се обърне внимание към ония рани, от които народът отдавна страдае и които за съжаление са биле пренебрегнати досега. Заради това първата грижа на Моето правителство ще бъде да предприеме по тия клонове ония преобразования, които нуждите на народа указват за най-полезни. Правителствената служба, основана на един строг и съвестен избор на лицата, ще се постави на една здрава и законна почва и тъй ще може да се прекрати вредителното за работите често променявание на държавните служители. Въобще в назначението на личностите, особено за върховното управление, Моето старание ще бъде да покровителствувам патриотизма, характера и способностите, без да обръщам внимание на произволното разделение, което от две години насам е било нещастие за страната.

Затова се обръщам към всички ония, които имат присърце отечеството и неговата бъднина, и ги приканвам да се съберат около Мене и тъй, със съединени сили, да почнем великото дело, което времето е възложило на нас. Въпросът е за напредъка и благоденствието, за славата и величието на България. От съдействието на всичките български родолюбци зависи да се достигне в най-късо време целта на нашите стремления и с това да се покажем достойни за голямата любов, която руский цар и руский народ не престават да показват към своите освободени братия, изкупени с такива огромни жертви, и за симпатиите, които постоянно храни към нас образована Европа.

Напълно съзнавам мъчнотиите и чувствувам голямата отговорност на задачата, която със съгласието на народа вземам върху Себе си, но Аз имам твърда вяра, че с благословението на Всевишния и с любовта и родолюбието на народа Моето начинание ще се увенчае с троен успех.[60]

Свищов, 1 юли 1881

Александър

Вие виждате тука грамадната разлика между съдържанието и тона на двете княжески прокламации от 27 април и 1 юли. Вие забележвате надутостта и нахалността на оная от 27-и и последнята от 1-и. Сравнете им само заглавието — първата вика „Българе!“, като че някой турски кадия ще да чете фетва; а втората — „Възлюблений ми народе!“, като че някой стар хаджия, който бере душа, прави завещание. Така е то. Народите биват възлюблени и мили само тогава, когато грачат, когато остават да се качат техните слуги на гърбовете им.

Ехото на урата не беше стихнало още в гробницата, пушекът от топовните гърмежи не беше плавнал над дунавската повърхност, когато в Свищов се почнаха увеселенията. Забравих да забележа, че тоя ден един австрийски параход[61]… се смъкна по Дунава откъм шоплука. Той беше биткан набит с белодрешковци шопи от Ломско, Видинско и пр., които излязоха на Свищов и где стъпили, где не на позорното землище на тоя град — френетическо ура подплаши дунавските жаби. „Искаме си го княжлето!“, „Искаме!“, „Ще се нахвърляме подиря му в Дунавът, ако си отиде!“ — викаха по улиците тие възхитени граждани и си удряха от земята калпаците. Дълго време тие роби пречеха по улиците и правеха овации пред сяка къща, която им се покажеше от жандармите.

Кой беше докарал тие работни хора с нарочен параход в Свищов и кой е заплатил грамадното навло на немската компания? — ще да попитате вие. „Сами народът, който не можал да се стърпи и отишъл лично да присъствува в Свищов, да насърчи господаря и заплаши депутатите, че ако тие не приемат предложенията, ще бъдат убити с камъци“… — отговаряше на тоя въпрос в. Български глас[62]. Хазната, народната пара подкупи тоя параход и насилствено запре вътре бедните шопици, които закара като говеда на Свищов — отговаряме ние. Тая вагабонтска идея — да се наберат един параход шопи и докарат в Свищов, е била дадена най-напред от ломския окръжен управител Д. Анева. Тоя безсъвестен господин събрал и натикал в парахода ония същи сиромаси, които беше проводил да налягат на пътя пред княжовите кола, когато господарят се връщаше от Петербург. Според М. Маринова наемът на тоя параход е заплатен от ломското ковчежничество. Сумата 50 000 франка е минала през ръцете на ковчежника Лико Велев. Заедно с шопите биле втъркулнати в парахода и няколко бъчови с вино, за да не оставят да изстине гражданската доблест на шопите.

Престъпниците не забравиха да наградят още на минутата своя началник по убиванието на българската свобода — генерал Ернрота. Понеже той наскоро трябаше да остави мястото на престъплението по разни съображения, то му се издаде следующето благодарително писмо, наречено рескрипт:

Височайши рескрипт

даден в името на генерал Ернрота

 

 

Ваше превъзходителство Казимир Густавович!

Като се съгласих с голямо съжаление да Ви уволня по Вашето желание от службата и от длъжностите, които занимавахте, Аз не мога да не спомня с благодарност всичкото онова време, когато Вие бяхте най-добрият изпълнител на Моите предначертания и просвещен съветник във всичките сериозни въпроси било от военен, било от общедържавен характер. Като зехте управлението на Военното министерство във време на безредиците, произвеждани от разбойниците в Източната област на Княжеството, и като получихте черезвичайни пълномощия, Вие с цял ред бързи, благоразумни и енергични мерки в най-късо време успяхте да умирите областта и да осигурите живота и имота на мирните жители.

Времето на Вашето управление Министерството беше времето на безконечната организация на Нашата войска. Най-главните военни закони са изработени и турени в действие; нови части на войската са сформировани, всичките отрасли на военното управление са доведени до надлежната степен на съвършенство; почната е и отчасти довършена направата на казарми и воински здания, наконец и самите войски както в строево, така и в домакинско отношение са доведени да блестяще състояние, което дава право на великата армия, която ни създаде, да се гордее с нашата войска.

В последните месеци извънредните обстоятелства Ме накараха да възложа на Вас управлението на Министерствата на вътрешните и вънкашните дела, така също и да Ви връча председателството на Министерския съвет; благодарение на Вашите неуморими трудове и на Вашата енергия редът и спокойствието в Княжеството са сега осигурени.

Като Ви изразявам, Казимир Густавович, Моята сърдечна благодарност, Аз съм твърдо уверен, че мога да бъда тълковател на същото чувство както от страна на Моята войска, тъй и от страна на цяла България, която никога няма да забрави онова, което Вий направихте заради нея.

София, 5 юли 1881 г.

/подп. Александър[63]/

Тоя рескрипт е бил предложен от свищовските депутати най-напред. В същото време се е помолил княза да даде под съд или изпъди за граница Каравелова и Цанкова.

Същия ден още се състави ново министерство, както следва[64]: генерал Кирилов за военен министър, П. Желязкович за финанциите, Иречек — просвещението, Георги Теохаров[65] — правосъдието и К. Стоилов — външните дела. θ Бурмов и М. Балабанов, както виждате, не влизат в тоя списък, при сичките им услуги по нихилизма и по ред други беззакония. Това незачитание именно поколеба техните принципи и убеждения. Министерските постове ги охладиха твърде наскоро и ето защо се роди подир няколко месеца писмото на г. Бурмова, което носеше заглавие: „До чистосърдечните консерватори“. Не закъсня и М. Балабанов да обърне колата, да стане от заклет превратаджия на върл либерал.

После победата на престъпниците радостта на тие последните нямаше граници; тържествата, изготвени на гърба на самото население, попските молитви и благословения нямаха брой. Параходът, който докара в Русчук гостите от Свищов, после победата беше украсен с венци. Стоил Попов, който най-много трябаше да се радва, че неговите нихилисти изиграха главната рол, ръководеше френетическата ура от парахода. Той беше вече пресипнал, като да бяха го давили вълци, така щото, когато отвори уста на русчукската скеля да каже последно ура, само зяпаше, а глас никакъв. Гостенка бе така също в Свищов и Милица х. Петкович, която така също бе завързала поне един възел от робското въже, оплетено в Свищов; разправяше на четири страни на своите съгражданки за онова, което е видяла в Свищов и което било извършено за доброто на България.

— Видяха ли, увериха ли се клеветниците на Негово височество, че волята му е блага, че той мисли доброто на народа си. Нека му четат прокламацията сега — говореше нейна милост.

* * *

На 4 юли Негово височество се завърна вече в столицата победител и облечен от свищовското събрание с безусловни пълномощия за цели седем години. Градът София от три деня гореше вече в блясък, тържество и триумф, като че владетелят на страната да се връщаше от бойното поле, като да водеше със себе си хиляди роби! Ломското шосе, улицата до Малкия дворец[66] е била окичена с цветя и венци, обвити в скъпа прозрачна материя, направена на трикольор. Имало е един венец, дълъг около двадесят метра, направен твърде изящно. Сичките правителствени учреждения са биле обвити със знамена, венци и разни надписи. Особено се е отличавало руското консулато, върху което птиче нямало да кацне от цветя и знамена. Около на двадесят метра е бил изнесен портрет на господаря, накичен така също твърде богато. От Шарения мост[67] само до княжеския палат е имало шест триумфални врата със следующите надписи: І врата: „Води, княже, България напред!“; ІІ врата: „Да живей българский княз Александър І“; ІІІ врата: „Да живей България!“; ІV врата: „Само в тебе е, княже, народното единство!“; V врата: „Ти си с нас, ние сме с тебе!“ и пр.

Само една от тие врата, не зная коя именно, е чинела 2000 франка.

На другия ден, часа по десят, са загърмели камбаните в столицата; попове, чиновници, офицери и шпиони начело с Мелетия и в присъствието на господаря се е извършило молебствие в катедралната черкова, гдето се чела прокламацията от 1 юли, както казах, и гдето е последвало едно френетическо „ура“. Прокламацията се е раздавала из черкова като нафора. През деня е имало военни церемонии, а вечерта — пълно осветление в града.

* * *

И така „Историческата задача“ влезе вече в своя нормален път, секи очакваше да потече мед и масло по България, да се възцари ред и правда, да се почне развитието на народните блага, да стане България като огледалце на другите съседни страни. Секи, казвам, очакваше това, но аз разбирам само ония невинни същества под това секи, които не са научени да се съмняват, които притежават овча невинност, които вярват думите на големците като евангелска истина, които считат за тирани само турците. А младото, честното и неокаляното, което не беше починало под развалините на 1876–77 година, следваше да въздиша, беше почнало да чете на пръсти седемте черни години.

Пълномощният господар прибърза най-напред да удовлетвори и награди ония, които бяха виновниците за Свищовското народно събрание. Д. Анев например имаше дело в Русчукското прокурорство, заведено още от окупационните власти, за крупно злоупотребление, нещо около 300 000 гроша народна пара. Това дело се уничтожи по висша заповед с депеша от министъра на правосъдието (№…)[68]. Други Аневи събратия се назначиха за чиновници на високи служби, на трети се намери работа около хазната и пр. Ако Начевич, Стоилов и Греков се готвеха за министри, то и за техния другар по преврата Хаджиенов се намери подходяща работа. Като човек безграмотен, недостоен за по-голяма служба, него натрапиха за кмет на София, без избор и без съгласие на гражданите. Целта на това кметувание [бе] грабителска; чрез устата на Хаджиенова щяха да крадат мнозина от разни постройки и предприятия в града.

Шпионско отделение с началник някого си Де Колини, авантюрист поляк, се учреди в София, което се плащаше и поддържаше от народното съкровище. Неговата цел беше да следи и съобщава какво се говори за държавния глава и какво мислят либералите. Според докладите на анкетната комисия най-напред е било отпуснато за това отделение 40 000 франка. Освен специалните агенти плащано е било още и на различни келнери, хотелджии и слуги да подслушват и съобщават какво мислят и говорят посетителите. В това число не влизаха доброволните или по ревност шпиони. Тяхното число бе и най-голямо, и най-акуратно.

Познало се е може би и доказало, че „Историческата“ не може да бъде поддържана и осъществявана само с шпиони и с ревностни ратници; че [за] нейното дългоденствие се изисква нещо по-силно и по-грубо отколкото кротките шпиони. За тая цел се учреди Драгунският корпус, който се състоеше от преждебившите жандарми. Сега тие последните минуваха под прямата отговорност на министра на вътрешните дела[69]. Създаде им се особен персонал от командири, офицери и канцеларии, на които се плащаше грамадна заплата. Тие бяха неприкосновени, не можеха да ги съдят обикновените съдилища за каквито и да било престъпления, но военните, съставени пак от техните началници. А тие последните имаха право да подават под съд секи едного гражданин, който би докачил или презрял достойнството на тоя княжески корпус. Главната цел и длъжност на драгуните беше не да служат с нещо на обществото, не за ползата на народа се устрояваха, а за охранение особата на държавния глава, за подкрепление пълномощията за седем години. В закона за тяхното устройство ясно беше определено, че тие ще да припознават само своята военна команда, при сичко че служеха при полицията, употребляваха се за публична сила, за безопасността на гражданите.

В късо време тие драгуни напомниха на българските граждани минали времена, времена султанмахмудовски[70], епоха на еничерските орди. Тие се преобразиха на бич за населението, заплашиха с терор правата на гражданите. Тие биеха и свирепствуваха и в градове, и в села, и по улици, и по пътища, где кого завърнат. Дордето битият и униженият гражданин се наканеше да отиде да се оплаче, няколко души другари на виновния драгун дохождаха и хващаха бития да го предадат под съд. Защо? Твърде просто. Виновният скъсваше едно копче от своя неприкосновен мундир и актът се съставяше на часа, че тоя или оня мужик (гражданин се заменяваше с мужик, съгласно инструкциите на руските унтерофицери) е нападнал на драгунския караул. Забележително бе и това, че самите началници на драгуните, сичките руси, избрани по своята недобросъвестност, насърчаваха своите подчинени към различен род безобразия. В Русчукския окръг (Делиорманско) драгуните на своя глава бяха разхвърляли данък на населението, на сяко село по 50 гроша за газ, рогозки и за други дребни работи. Малко по малко тие бяха се отказали вече от сякакви действия, които имаха обществена полза. За селски караул свикваха селените, които им и слуговаха, а тие се излягаха като субаши и мажеха с масло своите камчици.

Някой си старший Сава в с. Оряхово, Русенско, кехнало му на Коледни заговезни да свика поповете посред нощ в черкова, да му отслужат един молебен. Той отворил черковата, влязъл вътре и проводил един от драгуните да удари камбаната. Цялото село жители изскочили по улицата по бели гащи, като мислели, че има някаква си опасност. Не дошъл само свещеникът, върху когото се съставило обвинителен акт, подписан от сичките находящи се там драгуни. Казано беше в тоя акт, който аз видях, че тъй като селският поп показал неуважение към властта на Негово височество, то ще да се разпореди началството, за да го предаде на съд на святия руски синод (!?).

Цани Димитров от махалата Гирдап в Русчук, след като прочел в. Братство (либерален), казал пред няколко души: „Младите имат право!“ За тие невинни думи драгунският старши от същата махала удари на Цаня Димитров 50 тояги. Дордето тоя последният се накани да се оплаче, драгунският командир подаде заявление, че Ц. Димитров е казал докачителни думи за авторитета на драгуните, за която му дързост иска примерно наказание да се наложи. Друг един драгунин, на име Балабанов, като се намирал в с. Гагаля, кметът му се оплакал от един свой съселенин, че не бил си платил даванието още от миналата година.

— Бъди спокоен — казал Балабанов и се завзел за работа.

Най-напред той поискал от селския бакалин да му налее в една паница, разбира се безплатно, оцет и дървено масло, а после проводил кехаята да му донесе една кърпа сажди, събрани от комините. Трите вещества, оцетът, маслото и саждите, биле смесени в паничката, от които се образувало нещо като вакса. С тая материя Балабанов намацал лицето на данъкоплащача, ударил му два-три юмрука, когато той захванал да мърда по причина, че оцетът влязъл в очите му; а най-после го завежда до селската чюшма и там го поставя под стража, за да го гледа секи. Да не помислите, че Балабанов се наказа? Не, прекият му началник се изпокъсваше от смях да разказва тоя случай, като повтаряше при сяко слово „остроумний шелема“. Ползата от тие драгуни беше обратна, във вреда на оногова, който ги създаде. Тие и никои други не доказаха така нагледно и така скоро какво нещо е „Историческата“ и какво има да се чака от нея, защото мнозина, които викаха най-много ура от 27-и до 1-и, опитаха по гърбовете си драгунския камчик. В късо казано, драгуните станаха причина най-много да се съкрати срокът на седемгодишните пълномощия.

От друга страна, и на войската се даде такъв дух и направление, щото тя от народна трябаше [да] се обърне на противонародна, в данния случай да се застъпва изключително за поддържанието престола на държавния глава. А за тая цел — да са живи руските офицери. Тие подпретнаха скути с готовност да порусят нашата войска, да преобърнат България на Задунайска губерния. Най-голяма грижа и свобода се даде на войската после 1 юли. В секи град се устроиха военни клубове, с устави и програми най-монархически, като се и отпуснаха със съдържанието на тие клубове грамадни суми от народната пара — по 15 000 — 25 000 франка. Главните цели на тие клубове бяха: игранието на комар, подсукванието на тънки мустачки, разврат и пр. Но целта на учредителите беше да заякчи сѐ повече и повече военщината, да се отдели от гражданите, да образува особено съсловие от благородни. Солдатите не наричаха другояче гражданите освен мужици. Заловени двама по двама, тие ходеха и се блъскаха пиени по улиците. Който не им стореше път, тие го нападаха и псуваха най-безобразно. Достатъчно е да ви кажа, че в Русчук тие биха председателя на Апелацията. А нощно време тяхното занятие беше кражбата. Имаше в Русчук и народна флотица, за която говорех по-горе и която беше просто разбойническо гнездо на няколко братушки. Председателят на окръжното съдилище в Шумен, Иванов, биде нападнат и бит с плесници от някого си майор Попова. Иванов бил повикан от Попова да отиде в къщата му, за да се обяснят по изпълнението на някакво си решение, с което се искало стотина франка от един руски офицер. Иванов отишъл, но щом отворил вратата, плесниците заплющяли по лицето му. Но как мислите вие — кой се наказа?

Руските офицери в България като че предвиждаха, че тяхното царство е до време, та затова бързаха да се надпреварват в злоупотребление и насилие над гражданите. Тие бяха готови да направят въпрос от най-малката случайност, само и само да произведат мътно време, да приготвят почва за ловение на риба в мътната вода. На 6 август 1882 г. се уби един турчин близо до селото Сливополе, на когото убийците бяха зели и торбата с краставиците, нещо, което показваше, че това бе дело на околните жители. Жандармерийският началник Каменски обаче се възползува от тоя случай и телеграфира в София, че са се появили разбойници и че тряба да се обяви страната в обсадно положение. Той сполучи своето и после няколко деня замина за Делиорман, придружен от познатия на читателите Александър Македонски, който щеше да му показва кои са богатите турци в страната, за да ги изнасилва за пари.

България рискуваше да се преобърне на военен лагер, да се чува само гласът на щикове, сабли и конски цвиления, да се задуши сяка самостоятелност и свободно направление. Доколко аз изражавам същинския дух на тогавашните мрачни времена, може да послужи за факт това обстоятелство, че второто лице после княза в България, К. Стоилов, който решаваше съдбините на България в политическия кабинет, слезе от своята височина и отиде, та се затвори в една от шуменските казарми. Тук той престоя цели три месеца, най-напред солдатин, после подофицер, мина през сичките военни пътища, чеса коние, прави военни упражнения, носи шинел и най-после осъмна една заран в София с офицерски пагони и с пискюллия сабля[71]. Той предпочиташе да си дига ръката по двадесят пъти на ден, да изпълнява сичките тези обязаности на солдатин, стига да дрънка сабля и да носи пагони.

Наравно с военните власти вървяха ръка под ръка в деспотизма и гражданските учреждения: съдилища, градски и окръжни съвети, администрация и пр. И на едните, и на другите целта беше да задушат сичко честно и самостоятелно, което туряше съдбините на България по-горе от своя джеб. Не говоря за печатното слово; то отиде, та се не видя под грубата команда на Ремлингена и на неговите необуздани драгуни. Чистоплътен вестник, народен орган можа да се задържи само в. Славянин в Русе, и то благодарение на хитростите и умението на неговия редактор бай Т. Станчев. Той ставаше сам на себе си цензор, оставаше да се чете писаното между редовете. От Видин няколко младежи поискаха да издават не политически, но книжевен вестник, на които пак се не позволи. Ремлинген попитал окръжния управител да го уведоми като какви хора са тие младежи, които ще издават вестник, т.е. на кой бог слуговат. Управителят отговорил на своя деспот началник, че макар лицето, под редакцията на което ще излязва вестникът [да] е полулиберал и полублагонадежден, но като се земе предвид, че това лице твърде начесто се събира с познатите вече неблагонадеждни, то той, господин управителят, в интереса на държавата, намира за неполитическо, ако се допусне издавание на тоя вестник. Върху това писмо, което се намира в архивата на министерството на вътрешните дела, стои следната лаконическа резолюция от Ремлингена: Съгласен. В София либералната партия издействува да се издава друг един вестник под заглавие София[72], но на втория брой той биде спрян и редакторът му даден под съд просто за една формалност.

По-късно на Георги Кърджиев се позволи да поднови издаванието на своя вестник Братство. За да се опише сичкото безобразие и насилие, извършено над тоя вестник, то би потрябвало много място и време. В началото на тая си книга аз казах, че Братство бе дадено около четиринадесят пъти под съд сѐ от министра на вътрешните дела. Същевременно, когато тоя последният заповядаше на окръжния управител да подигне преследвание за тая или оная статия, П. Горбанов, главен секретар в министерството на правосъдието, заповядваше с две еднообразни депеши до прокурора и председателя на съдилището да приспособят най-строгия член от Закона за печата. Който псуваше в. Братство, той беше честен и доблестен гражданин, а който го приемаше и защищаваше — петдесят сопи по петите, както казах вече.

Но най-безсъвестен гонител на неподкупното слово, най-сляп поклонник на пълномощното правителство беше познатият вече на читателите Юркевич, когото, както казах, бяха назначили за свищовски прокурор за награда на неговите услуги по шпионството. Тоя представител на деспотизма поиска по едно време да диктува от Свищов на цялото Княжество, да управлява сичките клонове на правителствената машина, да стане неприкосновенен, заедно със Свищов окръг. Което правителство го засърбяло гърба да прави вълнения в страната, да дига бунтове, да създава истински нихилисти, то аз го съветвам да земе на служба Юркевич, да назначи мнозина като него, па да се оттегли настрана само да струва сеир. Братство се издаваше в Русчук, а Юркевич раздаваше правосъдие в съседния Свищов. Прочее да се преследва тоя вестник и спира, зависеше от русчукския прокурор, а не от свищовския. Юркевич, незадоволен, че Братство е дадено под съд четиринадесят пъти, иска от своя страна да се запрети съвсем тоя вестник, за което заповяда на русчукския прокурор с депеши и постановления, а от друга страна, прави донос на Министерството, че русчукското прокурорство не чини. В същото това време, да предвари злото, да заварди поне свищовския окръг да не се зарази от Братство, той го конфискува на пощата, спря влизанието му в Свищов града и обяви, че който го донесе частно, ще бъде наказван.

Но нека оставим да говорят самите документи по тая работа.

„До г. следователя на І участък при Свищовския окръжен съд за № 24, 7 февруари 1882 г.

 

 

На основание член 3-и от окръжното на г-н министра на правосъдието под № 2030 имам чест, господине, да ви предложа незабавно да съставите постановление за немедлената конфискация на брой 24 от в. Братство и по-нататъшното разпространение на речения вестник в пределите на Свищовския съдебен окръг по обвинение за напечатвание в брой 24 статии, съдържанието на които са престъпления, предвидени в член 17 от Закона за печата.

/подп./ Юркевич“

Съдебният следовател, до когото се отнася горното писмо, някой си Мартинов от послушните бесарабци, съвестта на които е разделена на долапчета, на часа постановил и осъдил в. Братство, вследствие на което Околийското управление в Свищов издава следното обявление, което налепи по улиците:

Обявление
№ 307

Свищовското околийско управление, на основание на постановление на г-на съд. следовател при местния Окръжен съд и съгласно чл. 15 и 16 от Закона за печата, с настоящето си обявя на почитаемата публика, че вестникът под заглавие Братство, издаваем в гр. Русе, за вместените в него статии в бр. 24, [у]водний член, съдържанието на които са престъпления, предвидени от висшеспоменатите членове от Закона за печата, се конфискува и забранява разпространението му както в града, тъй [и] в кръга на поверената ми околия.

За несъобразявание с настоящето виновните ще се дават под съд.

/подп./ Окол. началник Лучев

Чудното е, че както прокурорът и изследователят, така и окол. началник работят сѐ на основание на закони. Сичките капитани, никой няма солдатин, секи тълкува и приспособява, никой не казва, че върши безобразие. Най-после Юркевич съставлява и обвинителен акт по делото на Братство; но тъй като това дело не е подсъдно в Свищов, както казах, той дава на тоя акт сила и форма на решение и го изпраща в Русчук на изпълнение. Ето тоя акт:

Обвинителен акт

В брой 24 от 3 март т.г. на вестник Братство, който се печати в печатницата на Н. К. Жейнов[73] в гр. Русе и се издава в същия град от някого си Г. А. Кърджиев, е напечатано в уводния член под заглавие „Русе, 2 март 1882 г.“ между друго[то] няколко докачителни думи, престъпността на които е предвидена от чл. 17 от Закона за печата, а именно:

а) Алинеи 5, 6 и 13 от поменатия уводен член, като сравняват ВИСОЧАЙШИЯ МАНИФЕСТ от 1 юли със султанските хатишерифи, иронизират ВИСОЧАЙШИТЕ деяния и с това докачат СВЯЩЕННАТА ОСОБА НА НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО.

б) в статията „Наши работи“ правителството се нарича не на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО, но на „пълномощията“. Тъй като съществува днес основен закон в Княжеството, т.е. пълномощията дадени на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО от Великото народно събрание на 1 юли, изключава сякакво друго правителство в държавата ни освен УПРАВЛЕНИЕТО НА НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО КНЯЗА, ТО ИЗРАЖЕНИЕТО: „управление на пълномощия“ е изражение, което докача Особата на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО, като заместява священний титул на Господаря на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО[74] с дума „пълномощия“.

На основания на гореизложеното намерих:

І. Съдържанието на алинеи 5,6 и 13 в уводния член на алинея втора в статия[та] „Наши работи“ на в. Братство е престъпление, предвидено от чл. 8 на Конституцията и чл. 17 от Закона за печата.

ІІ. Съгласно чл. 7 от Закона за печата и чл. 7 и 8 от Окръжното на Министерството под № 2030 и чл. 14 от Конституцията ответствени лица за престъплението, извършено в 24 брой на в. Братство, са: отговорникът Г. Кърджиев и печатарят Н. К. Жейнов; то на основание на сичкото гореизложено заключавам:

Георги Кърджиев и Н. Жейнов подлежат на наказание по сто турски лири.

Издаден в Свищов на 31 март 82 г.

/подп./ Юркевич

Русчукските прокурорства — апелативно и окръжно — отговарят на самозваника, че той няма право да осъжда един вестник, който се издава в друг окръг. Редакцията на Братство се оплаква до Министерството на правосъдието, министър Иречек иска обяснение, но Юркевич прави донос конфиденциално и получава следната насърчителна депеша от Горбанова:

Свищов, прокурору суда

 

 

На телеграмата Ви № 183 съобщавам: изпълнявайте закона със сичката му строгост. № 1953

/подп./ Главен секретар Горбанов

Тая телеграма насърчава свищовския господар и той почва да тероризира сичките управления, заповяда наляво и надясно да гонят и осъждат Братство, поставил на скелята хора да претърсват пътниците да не би да носят от Русчук Братство, с една реч, иска да го припознаят за втори пълномощник. Свищовският окръжен управител Джебаров, неизвестно по какви побуждения, постъпя в тоя случай благородно, като оставя без следствие обвинителния акт на Юркевича и постановлението на следователя Мартинова, т.е. пропуща вестника в Свищов. Юркевич ходи като бесен из Свищов, иска обяснения от окръжния управител, плаче се от прокурорството в Русчук, заплашва пощенския началник, че не спира пакетите с вестника, и най-после прави донос против сичките в София със следните депеши:

София, Главному секретарю Горбанову

№ 52

 

 

На № 1330 (с тоя се иска обяснение по спиранието на в. Братство, от министър Иречека) отговарям, че дело против Братство [е] заведено от мене на основание чл. чл. 3, 7 и 8 от министерско предписание 2030 и чл. 8 от Конституцията по обвинение Жейнова и Кърджиева в престъпление, предвидено в чл. 17 от Закона за печата, и препратено прокурору в Русчук при отношение № 52. (Почва се доносът.) При това считам за дълг мой да явя, съгласно смисъл на чл. 8 от Допълнението[75], че лица от прокурорския надзор в Русчук, които не са възбудили преследвание против в. Братство, извършиха престъпление, предвидено от чл. 102 наказ. кодекс.

/подп./ Юркевич

Чудното е, че тоя болен за шпионство човек извращава смисъла на сяка буква от закона. Прави донос и пак членове цитира. Макар и да не се зело във внимание неговото постановление да спре Братство в Свищов, макар да са останали без последствие сичките негови доноси, той пак не се отчайвал, не можел да се примири, с това обстоятелство, че едно пълномощно правителство не го послушва да запрети един вестник. По сяка вероятност той е имал наставления от София, защото два месеца после първата му постъпка с Братство, той провожда до министъра следния донос:

София, министру правосъдие

№ 183

 

 

Констатираме престъпност на уводний член и известието от Philippopolis в 42 брой на в. Братство със законите, управляющи днес държавата, принуждава ме да възбудя вторично углавно преследвание срещу речения вестник. Същевременно (почва доносът) имам честа да явя въз основание на чл. 8 от Допълнението, че лицата от русчукския прокурорски надзор са виновни в неизпълнение Височайшия указ № 410, предписанието Ви № 2030 и в неизпълнение статии 627–640 на Временните правила, тъй като престъплението на осъдения престъпник Г. Кърджиев се предявява в по-голям размер. Очаквам заповедта Ви.

/подп./ Юркевич

Доколкото шпионството е било добродетел по ония времена, може да се види от следното писмо на същия господин, с което той иска някаква си депеша:

До началника на телеграфо-пощенската станция в Свищов

Уведомен съм по слух, че във вашата станция се е получила телеграма, адресувана до местния жител док[тор] Чернева със съдържание против чл. 2 и 121 от Устава на телеграфите; заради това, ако подобна телеграма съществува, то на основание чл. 6 от истият Устав и чл. 1-и от Допълнението моля да ми доставите в оригинал речената телеграма.

/подп./ Юркевич

Секретар: В. Попов

Тряба ли да ви казвам, че тая телеграма беше съвсем с невинно съдържание, че тя се отнасяше нещо по митингите. Но така ли казва шпионинът прокурор? Той заведе дело против д-р Чернева, когото обвиняваше в „преврат“ против държавата.

Но най-характерно обстоятелство за пълномощно-превратаджийските съдилища може да послужи „Програмата на либералната партия“. Секиму е известно, че водителите на последнята тая партия през 1882 г., месец януарий, издадоха и напечатаха в София една програма, в която нищо нямаше против държавата и която се разнасяше свободно из сяко село и град на Княжеството. Но Свищов, любимият Свищов на превратаджиите, градът, в който стърчеше още гробницата и [в] който властуваше Юркевич, трябаше да направи изключение. Тоя господин подушил, че у някого си Васил Кръстев, търговец в Свищов, се намират няколко екземпляри от тая програма. Направило се обиск, при който се хванали 134 екземпляра. Делото се предава в съдилището и как мислите, че осъдиха Кръстева? Да заплати за секи екземпляр по 10 турски лири — сичко 1340 лири!

Подобно нещо стана и в Разград. И в тоя град познатото на читателите кречетало Кипровски осъди едного гражданина за тая прокламация. По времето на преврата съдилищата из България не се ръководеха от своята съвест; тие гледаха да угодят със своите дела на силните, да направят онова, което желаеше правителството. Тогава нямаше съдилища; техният закон, тяхната съвест беше Горбанов. Г. Кърджиев издава и печата в Русчук книжка, превод под заглавие „От какво се раждат бунтовете?“[76] Книжката преминала благополучно насякъде; но във Велико Търново един прокурор, именуем М. Добринов[77], който е търсел може би протекция за повишение, щом прочита тая книжка, прехапал си устната, грабнал перото и седнал да пише верноподаннейши донос: „Такава и такава книга се е появила, тъй и тъй пише, дайте ми наставление.“ Тряба да ви кажа, че тоя момък, Моско Добринов, е стар учител, известен педагог.

В Ески Джумая младежите си заклали няколко ягнета, които отишле да изедат под дебелите сенки, с които толкова е изобилна Джумата. Като хора тие позакъснели малко, а като младежи — на връщане в града влезнали с песни и гайди, неща невинни и обикновени, пред които благоговееше и турският заптия. Така, ама тие биле турци, не знаели де зимуват раците. В тая моабетска демонстрация тогавашният окръжен управител, познатият на читателите Хр. Иванов, съгледал бунт против държавата, наказуем от 55 чл. на турския закон[78]. Той заведе дело против сичките участвующи в моабета младежи, които и отчисли от служба министерството (чиновниците); но смекчи престъплението, като ги даде под съд не за бунт, но за нарушение тишината. Около 10–14 души ходиха да се съдят в Осман Пазар. съдникът, който беше човек от старите хора, незаразен от „Историческата“, оправда сичките подсъдими. Когато той станал от съдийския стол и престъпал няколко крачки с чиста съвест, ето че го среща у вратата разсилният от телеграфната станция с депеша от чумата на правосъдието Горбанова, който пита: „Защо си приел да гледаш подобно дело? Защо оправда набедените?“

Който не съчувстваше на „Историческата“, който противоречеше на бесарабците и не струваше път на драгуните, макар и да беше божа мушица, пак му се намираше една леснина да се накара да млъкне. Доволно е да излязат двама души от шпионите, които да се закълнат, че ненавистното тям лице е казало нещо против особата на Н. височество.

В едно угощение от чиновници в Разград, сичките превратаджии, влязъл и началникът на телеграфната станция Досев, съчувствующ на либералната партия. От дума на дума, събеседниците се скарали и нападнали на беззащитния Досев, когото били немилостиво, с участието на мировий съдия Кипровски и управителя Вълчанов. Досев се оплакал и работата дошла до съд; но докато той чакал да му се даде удовлетворение, делото зело историко-задачески характер.

— Какво си мислите — казал управителят Вълчанов на виновните. — Дайте ми прошение, че Досев се е произнесъл неприлично за особата на Н. височество.

После няколко часа върху зелената маса на Вълчанова лежало прошение, в което се изливали следните верноподани чувства: „че на един плет, като се пресекат подпорките, то и самият плет пада вече; т.е. той искаше да каже, че като се избият консерваторите, то и Негово височество ще да падне.“ В два деня решението с кривия подпис на мировия съдия Кипровски излезе, с което Досев се осъждаше на нам колко месеца затвор. Това решение е твърде любопитно и за съдии, и за юристи. Кипровски беше нацедил вътре около 20–30 члена, така щото, ако 5-те са неподходящи, то други пет ще да се намерят, които да съответствуват горе-долу.

А колко други процеси имаше из съдилищата против особата на Н. височество? Едного обвиняваха, че извъртял очите на една тютюнева кутия, върху която бил изписан образът на господаря; другиго — че хвърлил на земята една цигара и я стъпкал с крака си; а тая цигара така също била неприкосновена, защото на крайчеца й пак бил изписан Н. височество. Трети се обвиняваше (от Габрово), че бил казал в един моабет, че ще да затворят княза в една габровска ракла и ще го изпратят като стока отгдето е дошъл; четвърти, че му скъсал портрета; пети, че нам какво си и пр. Хаджи Лазара от Горна Оряховица осъдиха в Търново на три години, че казал на шега, че има намерение да дига бунт с девят владици и четиридесят попа.

Повечето такива дела се гледаха в русчукската Апелация, в която заседаваха между другите членове — Стоил Д. Попов и друг един реакционер Неделчов. А печелеше [ли] с тия процеси както държавната глава, така и превратаджийската партия? Напротив. Тие губеха в лицето на секиго; тие не можаха да разберат тая гола истина, че 2 април и 1 юли бяха направили да премине черна котка между държавния глава и народа, че тие процеси бяха най-ясно огледало на потъпканата свобода, че тие показваха ненормалното положение на работите, че тие бяха доказателство, че българският народ не иска да има и християнски яничери, че свободата чини нещо повече и от „Историческата задача“, и от бляскава княжеска свита. Мъглявите умове, които искат да управляват народите по заповед на св. Петра и с влиянието на богопомазана десница, тръбят на четири страни, че причината да се пораждат подобни процеси, т.е. да се раждат неблагонадеждни хора, които бунтуват, да правят заговори против държавните глави, да създават революции и пр., и пр. тие причини биле другаде. Тие ги търсят в лошото възпитание, в неуважение черковата и духовенството, в новото учение и новите идеи, в някакво си неправилно развитие на умовете, а най-после в своите идиотски глави. Нека им служи за пример българския преврат, нека тие го изучат и кажат не е ли тука сама властта и нейните агенти, които насилствено принуждават народа да прави революция и да гледа в лицето на своите господари не свои повелители и избраници, но прости капасъзи. Ако превратаджиите бяха дошле до по-големи безобразия, ако тие бяха бесили и заточавали; ако най-после някои братия на тие обесени и заточени поискаха да отмъстят на тиранина, нещо, което секи признава за свято и право, то в кого щеше да бъде вината?

Защо до 27 април беше сичко мирно, защо нямаше никакви процеси против особата на княза, защо секи му казваше „любезний“, „любимий“ и пр? Затуй, че нямаше Черната джамия[79], Свищовско народно събрание, Драгунски корпус, Ремлингена и пр. Нищо на тоя свят не съществува без причини и без поводи. В кои държави царьовете, монарсите и кральовете спят на тръни и сънуват, че ги душат техните поданици? В ония, гдето тие монарси са станали земни богове, гдето са си въобразили, че не на народа служат, а народът на тях, гдето сичко са тие, а останалите милиони същества — нищо, гдето има насилия и тиранства и грабнати правдини. За противен пример нека ни служи Швейцария, Белгия, па и Швеция и Норвегия. В тие държавици се събират от четирите кьошета на света гонените и преследваните за революционерство хора от другите царства. Но тие живеят мирно, никой не се бои от техните превратни идеи, при сичко че говорят и пишат, где седнат и паднат. Никой ги не слуша, никого не увличат, защото, който е свободен и върху главата на когото не тежи венценосната десница, той се не бунтува. Държавниците в горепоменатите държавици ходят по бели гащи из царството си, един косъм от главите им не пада, защото никому не са длъжни, никого не са разплакали, никого не са претиснали и навредили. Аз държа бас, че ако „Историческата задача“ беше преживяла своя срок от седем години, то нашата мирна, без лордове и чокои страна щеше да роди истински нихилисти и комунисти, както тя роди турски комити. Кой щеше да бъде крив? Нейните невежи господари.

В късо казано, месец-два подир 1 юли мракобесните люде в Княжеството запретнаха скути и поискаха да убият сичко, щото имаше колко-годе в България честно и самостоятелно, независимо и свободомислящо. Акцизният надзирател в Тутракан, че поискал да отвори нещо като читалище, гдето да се приемат вестници и да се виждат младежите един с други, прогониха го от служба. Министерството издаде нещо като закон, с който забраняваше на чиновниците под страх на наказание, ако говорят и разсъждават за политика, било за, било против правителството. Още повече: Градският съвет в Русчук издаде и залепи по улиците обявление, в което се говореше и обаждаше на секи гражданин, че който говори и критикува правителствените работи, ще да бъде даван под съд. А на съдържателите на публичните заведения се заповядваше, че тие тряба да подслушват кои лица именно се занимават с политика, за да донасят на надлежното място. За подобна критика и разсъждение министърът Ремлинген дигна от класовете на училището в Орхание с жандарми учителя Ив. Златаров, когото проводи за граница.

А пощите и телеграфите? Тие се бяха преобърнали на публичен дом. Секи известен по своите политически убеждения гражданин чувстваше, че влиза не в поща, но в някой полицейски участък. Тайната на писмата и на депешите приличаше на стока в митниците. Особено внимание се обръщаше на пощата, която идеше в Пловдив. Тоя град беше станал за превратаджиите страшилище, както бе Букурещ за турците. Причината на това бе, че в Пловдив живееха, както е известно, П. Славейков и П. Каравелов, които издаваха в. Независимост[80]. За абонатите в Княжество България тоя вестник се печаташе на цигарена книга, който [вестник] се изпращаше с пликове. Пощенският чиновник, комуто беше поръчано да внимава, щом познаеше, чрез напипване с пръсти, че пликът съдържаше поменатия вестник, на часа се обаждаше на околийския началник. Повикваше се притежателят на писмото, отваряше се писмото, подпалваше се една кибритена клечица и вестникът се изгаряше. Но да не би да стане нещо произволно, съставяше се акт, който се изпращаше в министерството. Вълкович бей[81], тоя закоренял консерватор, който нарочно бе повикан от Източна Румелия за министър, искаше да устрои наполеоновска държава.[82]

В късо казано, превратаджиите зеха мерки от всевъзможен характер, за да се държат на своето положение, да поцаруват седем годинки, па да става щото ще. За да няма народът капка участие в каквато и да било публична сила, тие уничтожиха и опълчението[83], което туриха под ведомството на военното министерство. В политическо и нравствено отношение тие бяха турили на знамето си московските святци Катков и Аксаков и техния първобитен славянизъм заедно със сичките свои татаровизантийски начала. В. Български глас беше станал второ издание на техните вестници: Русь[84] и Московские ведомости[85]. „Ето що говори по нашите работи маститий вожд на славяните; ето какво е мнението на славния руски публицист Каткова“ — пишеше тоя вестник постоянно. Князът, като бил един път в Москва, посетил и черковата и се поклонил на някаква се стара икона, Тверская Божа матер. Това било достатъчно за московските славяни да предскажат славно бъдеще за Княжество България. „Князът не е вече немец — пишеше Аксаков. — Той се поклони на нашето величие, той е вече нашо любимо дете, чист славянин…“

За да заприлича България на истински първобитна славянска държавица, докараха се от Русия и двама орли — генералите Соболев[86] и Каулбарс[87], първия — министър на вътрешните дела и президент, а втория — министър на войната. Но най-смешното бе това, че подир един месец време Соболев изтърси такъв един доклад в Държавния вестник, който ще да се помни дълго време и който ясно доказваше солдатските взглядове на лицата, викани да управляват и нареждат една съвременно демократическа страна. Думата ми е за някого си Кондратовича, когото Соболев викаше в София със специална мисия, да се тури за примирението на съществующите партии в страната! Това помирение щеше да стане пак по солдатски, защото Кондратович беше назначен на полицейска длъжност в столицата. После малко обаче бедният Кондратович си дигна парцалите от София и тръгна откъдето беше дошъл, като остави партиите в по-голяма вражда. И досега той може да се чуди защо ли не можа да си изпълни мисията, какъв ли народ ще да бъдат тие българи? Бедний Кондратович! Той получаваше на година по 24 000 франка, ако помня добре.

За същата почти мисия — да помирява партии — беше докаран и Георги Теохаров от Русия, забравен пещерски българин, чиновник в един от затънтените малки градовце на пространна Русия. И той се ценеше именно по тая черта, че не бил партизанин, ами само верен и покорен чиновник на своето началство. Нему се даде висок пост — министър на правосъдието. Когато идеше от Русия за София, и пишущият тие редовце беше честит да му се представи в парахода с много още чиновници от съдебното ведомство. В тие последните, на брой около двадесят души, имаше и такива, които знаяха на пръсти Судебните устави от 1864 г.

— Добре мислете, тук не е шега. Ние имаме напредя си човек строг, който се е виждал с мнозина сенатори, ревизори и пр., който ще да направи забележка и на вървежа ни даже — говореше един от поклонниците на Съдебните устави, преди да стигне парахода. — Затова тряба да се наредим по чин и по длъжност, па тогава да му се представим.

— Мисля, че за тие неща има и особена статия в Уставите — забележи Неделчо с кривите крака, който макар и да не беше ходил в Русия, но прочел бе няколко пъти тие устави.

Влязохме в парахода, препоръчаха ни по ред и по чин, насядахме по същия начин, председателят и прокурорът от Апелацията разпитаха за начина на пътешествието на негово превъзходителство министра, за здравието му. Тоя последният отговори в къси фрази и нищо повече. Мълчание минута, мълчание две, никой не смее да се покашли от чиновниците, на секиму в устата се търкаля отговорът: „Толкова и толкова дела имаме, свършени и постъпили“, „Нямаме добра процедура“ и пр. Най-после високият гост наруши тишината:

— Заказал съм ви, господа, един вид съдейска униформа — каза той. — Тя ще да се състои: от златна кокарда на шапката, мундир с кадифяно огърли[е] и на мундира сребърни терзийки, които ще да изображават правосъдието. Много евтино ще да ви се падне, по стотина рубли на човек. Степените на служащите лица ще да бъдат обозначени с голяма точност. Министърът и прокурорът от Касацията например ще да бъдат пълни генерали, председателите на Апелацията — полковници, членовете — подполковници и т.н.

— Това е една от необходимите мерки, господине министре, секи с нетърпение чакаше да стане подобно нещо, да познае и народът кои му раздават правосъдието и да добие известно уважение към тях — казаха чиновниците.

— Да, затова аз говорих наподробно с някои личности от Азиатския департамент — каза г. министрът.

— Ами скоро ли ще да дойдат тие униформи — попита мировият съдия.

— Ако ми е позволено да попитам, господине министре, ще има ли и за нас, съдебните пристави, униформа — попита един от съдебните пристави, който така също беше дошъл на представление.

По времето на министър Теохарова две ревизии станаха по съдебната част, за които не можа да се стърпя от да не спомена нещо твърде накратичко. Първата бе от Антонча Теохаров, брат на министра. Когато пристигна той най-напред в Русчук, в качеството си на познайници, викна ме при себе си неофициално.

— Кажи, за бога, луд ли е Т. Х. Станчева, редакторът на в. Славянин, или има намерение да полудява? — попита той разсърдено.

Когато аз му отговорих, че не е истина нито едното, нито другото, той продължи:

— В такъв случай как си е позволил тоя нетактичен вестникарин да напада на Иван Сергеевича (Аксаков)? Боже мой, че той не знае ли, че Иван Сергеевич е бог в Русия, че той е на голяма почит и при двора, че една негова дума е в състояние да ни направи най-голямото зло? Да, ведь тоя старец тряба да стои по-горе от сяка критика. Знае ли тоя господин (Станчев), че аз мога да го опропастя?

А тая статийка, която се отнасяше за Ивана Сергеевича, беше написана от наша скромност, от пишущият тие редовце. В нея се казваше горе-долу това, че Иван Сергеевич проповядва на българите татарска цивилизация, че той е станал карикатурен в очите на секи руски интелигентин, че брадата му и дрехите му са немски, а той е славянин само за инат.

Дордето на Станчева се решаваше съдбата помежду ни, ето че влезе при нас и Филип Петрович Гиацинтов, прокурор при Апелацията. Ах тоя Филип Петрович! Защо не ми позволява мястото да драсна нещо по-пространничко за негова милост? Той можеше да познае своите подчинени писари от какъв образ мисли са, т.е. дали са либерали или консерватори, западници или славянофили, само по почерка и по начина на държанието изходящите и входящи журнали. Ако например някой от тях не пише с главни букви думите: „прокурор“, „председател“, „паркет“, „апелация“, касация», «началство», ведомство“ и пр., и пр. или пък не изпълня с акуратност сичките графи на някоя ведомост или журнал, то г. Гиацинтов знае вече с какъв човек има работа.

— Ну, ну, брат, либералничиш! Ето нехорошо для вас и для вашего отечество — говори той и захваща да описва руските славянофили и „западниците“, които отивали на крамола начело със своя журнал Отечественние записки[88].

Где седне, где падне, Филип Петрович прави, струва, той ще да отвори дума по юриспруденцията и съдебните устави, било то в каквото и да било общество, женско или мъжко. Чебишев-Димитриев[89] е за него първият и последният автор. За каквото вие го попитате, той ще да ви отговори: „Кажеться есть или нет подобную вещ у Ч. Димитриева“, а после пита: „Вы читали его?“ С една сръбска госпожа, жена съвсем безкнижна, той тълкуваше с часове за последното слово на Митермайера и за превъзходството на Ч. Димитриева.

— У нас в России таких теперь авторитетов по юриспруденции, что и немцы даже стали заглядиваться.

— Тако е и Србиу — отговаря събеседницата.

Тъкмо когато Антон Теохаров решаваше съдбата на Станчева, ето че влезе и Гиацинтов, с бели ръкавици и с фрак. Той се вмеси в разговора и просто не можеше да се начуди какъв народ са българите; вчера се освободили, и почнали да критикуват хора като Аксакова. Но преди да се вмеси той в разговора, най-напред поиска позволение от г. ревизора, може ли да говори с него по батюшка. Оплака се той още, че в България не съществува никакво уважение към чиновниците, приведе за пример неговото идвание, т.е. на ревизора, че той трябало да бъде посрещнат от сичките чиновници и пр.

От Варна отиде А. Теохаров да почне своята ревизия. Мина се месец, минаха се два, секи се готви и пита за ревизора, где остана и какво стана, а него няма никакъв. Заинтересували се и от София и ето ви един ден последва окръжно до сичките съдилища в България от министерството, в което се питаше: не е ли виждал някой Антонча. А знаете ли где бил Антончо? Във Варна се намирва той с Н. Пулева. Седели ден, седели два, а Варна, както знаете, град турски, нито чай му чай, нито закуски можеш да намериш като хората, нито пък обществото му общество. И решили един ден двамата приятели да направят разнообразие, приготвили се и се мръднали в Одеса, оттам да се почне ревизията.

Втора ревизия после няколко месеца се почна от самия министър и от двама помощници: Петър Петров Карапетров и превратаджията някой си Ненович. Дявол да го земе! То не бяха ревизори, но бог знае какво. Един приятел в частен разговор се обърна да попита нещо Петър Петрова Карапетрова, като му каза само „господин Карапетров“.

— Аз не съм сега „господин Карапетров“ — отговори милостта му, т.е. той искаше да му се казва „господин ревизор“.

Но П. П. Карапетров пак беше демократ в някои отношения. А Ненович? Той не си и подаваше ръката на ония, които имаше записани в портфелчето си, че не са съчувствували на Свищовското народно събрание. Неговата мисия беше да отчисли сичките тие чиновници, което и направи.

* * *

Понеже моята книга не е история на преврата, но лични възпоминания и някои отбрани, според мене, характерни събития, които повече можат да обяснят „Историческата задача“ и които са почти неизвестни за читателите, аз оставям множества други събития. Няма да говоря за действията на двамата генерали, за тяхното изгонвание, за възстановлението на конституцията и пр. Не споменавам за позорното изпращание на Д. Цанкова във Враца, за подлостите на превратаджиите, които обявиха тоя старец за луд само и само да се отърват от него, и пр., и пр.

Ние ще да свършим нашия разказ с едно заключение, като разгледаме каква бе ползата от тоя преврат за неговите автори: русите, княза и консерваторите. Тряба ли да доказвам надълго и нашироко, че и на едните, и на другите брадвата удари в камък? Секи от тие автори искаше да има на своя страна народа, секи искаше да бъде първи и последни. Но средствата, които се употребиха за тая цел, не бяха съвременни. Русия, която победи една империя, която можа да премине през широкия Дунав и гордия Балкан, пазени от хиляди топове и грамадна войска, тая велика Русия, или по-добре нейните няколко души дипломати, не можаха да завоюват на своя страна стотина души български интелигенти. Горчиво се излъга тя или я излъгаха, че е доволно за тая победа ботушът на Ернрота, безхарактерността на Хитрово, грубост[та] на няколко офицери и подлостта на пет-шест души безчестни наши братия, наречени консерватори. Минали се бяха вече ония времена, когато любовта на народите се печелеше със средновековни средства, средства груби и осъдени от духа на времето. Руските дипломати трябаше да се възползват от страниците на историята, трябаше да изучат тие как ги тях обичат в другите освободени с тяхна кръв земи: Румъния, Сърбия, Гърция, па и царство Полско и Малорусия най-после. Ония именно елементи, които са най-омразни в самата Русия, тях проводи руската дипломация в България да поддържат руското име и да пазят връзките между двата народа.

А имаше ли нужда руското име в България да се поддържа от различни ремлингеновци, логвеновци и хитровци? То беше така свято, тъй неприкосновено, щото идеше на първо място после Исуса Христа; а Ремлинген и Хитрово като нарочно да бяха изпратени от черната съдба да свалят и унижат това име до положителна ничтожност. А нам е жал за това име, което ние уважаваме не само като средство да станем министър и спечелим богатство, но идеално и искрено. Ние ламтиме, ние сме петимни да видим Русия помежду си в истинското нейно величие, в нейната светла страна. Но где я? Това ни се забранява. Ни един представител на руския народ и на неговата интелигенция не смее да дойде помежду ни. Накъдето и да се обърнеш, ще да видиш някакви си съмнителни руси, полунемци и полуевреи, представители на полицията и на грубата военщина, истински образци на онова зло, против което са викнали аман и в самата Русия.

Ние мислиме, че ако наместо Ернрот и Хитрово имаше в София и Пловдив по една скромна руска книжарница, не да продава обаче различни заслепителни книжки и картини за второ пришествие, както се практикува сега; но да популяризира онова, което е велико и което движи цялата стомилионна империя — ние мислиме в такъв случай, че Русия щеше да бъде наша, а България — руска. Но за това са достойни само немците; тие умеят да турят ръка тая година на три милиона славяни, а после един къс период да ги турят в своята статистика само няколко хиляди. Нека вика дядо Аксаков: „гнилий запад“, „подли немци“ и пр. Само с клетви и със старовремски риторики не се удовлетворява днешното человечество.

Бележки

[1] Манаев — руски офицер на българска служба, майор, от 1.ІХ.1881 г. подполковник. По време на разглежданите събития е командир на разградската дружина № 22. — Б.р.

[2] Учредените с указ 404 (Д. В., бр. 34 от 25 май 1881 г.) извънредни военни съдилища са просъществували само три месеца (закрити с указ № 757, Д. В., бр. 63 от 2 септември 1881 г.). Не е известно тези военни трибунали да са постановили и изпълнили смъртна присъда. Сам З. С. не посочва нито един конкретен случай на крута репресия чрез тези съдилища. Те са били създадени, за да всеят страх сред противниците на преврата и да парализират очакваната съпротива. — Б.р.

[3] Кафенебашийска троица наричаха консерваторите Каравелова, Цанкова и Славейкова от една улица в София, именуема „Кафенебаши“. — Б.а.

[4] Освен в. Независимост пострада и скромната Зорничка[5]. Тоя последният вестничец, при сичко че не одобряваше преврата, но защото не го хвалеше, беше изгорен в Свищов, на кафенето, от гладните за власт свищовлии. Настоятелят на Зорница, така също скромен мъж с библейски понятия, претърпя оскърбления. На много вестници тиранското правителство беше възбранило входа в Княжеството, като Народний глас, консервативната Марица, Самоуправа[6] и пр. Княжеската поща беше отказала по едно време да приема Независимост. Нейните отговорни редактори Миларов[7], Личев[8], печатарят Ковачев[9], се водеха секи ден на полицията които осъждаха, глобяваха, а някои и арестуваха. — Б.а.

[5] Вестник Зорница — излизал в Цариград, Пловдив, Самоков, София, Пазарджик и отново София от 2 януари 1876 до 1 септември 1944 г. По време на Освободителната война е единственият вестник, излизащ на български език в Турция, който дава информация за хода на военните действия. Орган на българското евангелско благотворително дружество. — Б.р.

[6] Вестник Самоуправа — сръбски вестник, популярен и сред българските либерали. Пише остро против извършения от Батенберг преврат. С някои от публикациите си (бр. 50, 52, 58 и др.), цитирани или препечатани изцяло от в. Независимост, става причина за въвеждане в действие у нас на Отоманския закон за печата (от 25 май 1881 г.), въз основа на който са санкционирани, прекъсвани и окончателно спрени почти всички вестници с либерална насоченост в Княжеството. — Б.р.

[7] Миларов (Сапунов), Светослав Николов (1850, Габрово — 1892, София) — писател, журналист и обществен деец, член на БКД. Завършва католишко френско училище в Цариград, следва право и учителствува в Загреб и Босна. През 1870 г. е осъден за политическа дейност и затворен в тъмница, откъдето след две години успява да избяга. Участвува в Освободителната война, установява се в Пловдив, където е един от редакторите на в. Марица. Издава „Спомени от Цариградските тъмници“ (1881 г.). От края на май 1881 г. е отговорен редактор на излизащия в София либерален в. Независимост. След детронирането на Батенберг (1886) емигрира в Румъния, където издава противостамболовистки вестници — „Девятий август“, „19 февруари“ и др. Съден по процеса за убийството на министър Хр. Белчев и обесен през 1892 г. в София. — Б.р.

[8] Лечев, Стефан — администратор (от бр. 65) на в. Българин при излизането му в Гюргево (1877), стопански отговорник и отговорен редактор на в. Независимост до края на май 1881 г. — Б.р.

[9] Ковачев, Янко Стефанов (1852, Свищов — 1926) — известен печатар и издател. Завършва търговско училище във Виена и остава да работи там като печатар и съдружник на Христо Г. Данов (от 1874 г.) След Освобождението пренася машините в Пловдив и започва печатането на в. Марица. През 1879 г. отново с Данов откриват печатница и в София, на която през 1881 г. Ковачев става самостоятелен собственик. Има либерални възгледи, печата в. Независимост — София. — Б.р.

[10] Сырку, Полхроний Агпиевич (1855, Бесарабия — неизв.) — завършил Петербургския университет, доктор по славянска филология. Голяма част от произведенията, които написва, са посветени на българската история и култура. През септември 1884 г. публикува в «Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества» (кн. 9, с. 37–39) отрицателна рецензия за книгата на З. С. «Васил Левски — Дяконът». По повод на този и други отзиви за «Левски» и «Записките» в руския печат в писмо до Н. Обретенов от 15 ноември 1884 г. З. С. му се оплаква: «Страшно ме нападат руските вестници за „Левски“ и „Записките“. Наричат ме безнравствен. Ще им отговоря» (Стоянов, З., цит. Неизд. съч., с. 382). — Б.р.

[11] Вестник Новое время (1868–1917) — влиятелен политически и литературен, близък до двореца вестник, издаван в Петербург.

С граф Евгений Львов Кочетов с псевдоним «Русский странник», специален кореспондент на вестника в България, през есента на 1885 г., ръководителят на Съединението З. С. имал остър сблъсък. Поводът са неверните кореспонденции за Съединението, изпращани от Кочетов за Новое время: «Стигна „Русский странник“ в Пловдив — спомня си З. С. в Независимост (бр. 2 от 8 март 1886 г.) и ние, няколко души, приготвихме се да му дадем „мордобитие“, т.е. да му изкривим ченето — единствената награда на шпионите в ненормални времена.» Вместо побой в тъмното обаче стигнало се до помирителна среща със Странника: «Той изслуша всичките наши възражения и с готовност прие да направи опровержение на писаните лъжи» (пак там).

Опровержение не последвало, защото имало «приказ по войскам» събитията да се отразяват по определен начин, а и Странника се оказал лъжец по принуда и симпатичен човек. През януари 1886 г. той подарил на З. С. своята книга «В Сибир» с многозначително посвещение: «Захарий Стоянову на добрую память от его только политического врага». (Книгата се пази в Русенската градска библиотека «Л. Каравелов»). — Б.р.

[12] Молчанов, А. — руски журналист, постоянен кореспондент на в. Новое время в София по време на преврата и след това. Близък на дошлия от Русия за министър-председател Л. Соболев и фактически главен редактор на създадения от Соболев вестник Балкан. — Б.р.

[13] Вестник Балкан — седмичен безпартиен политически вестник, финансиран с държавни средства. Излизал от 18 януари до 12 октомври 1883 г. под редакцията на П. Тр. Бурков (от бр. 14 — К. Паунчев), фактически редактор — А. Молчанов. След падане от власт на Соболев престанал да излиза. — Б.р.

[14] А знаете ли как се казва тоя началник? — Черноколев. — Б.а.

[15] Французките курви споменава бай Алекси, защото, мисля, че се е навъртал в Кримската война в женския лагер на Варна, та там уж много имало от тях, които биле много развратни. — Б.а.

[16] По това време околийски полицейски началник в Тутракан е все още Никола Обретенов и най-вероятно тези любопитни подробности за поведението на Алекси Христов в с. Смил са разказани на автора от него. — Б.р.

[17] Тук в оригинала текстът е зачертан и пренаписван в страничното ляво поле. Зачертаното се оказва повече от необходимото, поради което връзката между изреченията се губи. Възстановили сме я по смисъл с помощта на част от зачертания текст. — Б.р.

[18] Окръжният управител уверяваше, според достоверни сведения от руски източник, че Юриев ще бъде изпратен под конвой в Русия закъм Сибир, тъй като в къщата му се намерили много важни документи по нихилизма. — Б.а.

[19] Делението, което прави З. С. на руските емигранти в България — едните (първите), представители и поддръжници на монархическа, а другите (вторите) — на интелигентна Русия, има своето историческо оправдание. В ръкописа е допусната техническа грешка: не първите, крепителите на монархическа Русия, а другите (интелигенцията) са изложени на участта, постигнала емигранта д-р Юрев. — Б.р.

[20] Неболсин, Петър — руски политически емигрант, юрист, съчувственик на либералите. До май 1881 г. е началник отдел в Министерството на правосъдието. На 2 януари 1881 г. с лична телеграма съобщава на З. С., че е преназначен от член съдия при Великотърновския окръжен съд за съдебен следовател при Русенския окръжен съд (ДА, Русе, ф. 12, оп. 1, а.е. 2, л. 6). На 5 май 1881 г. Неболсин е преместен за прокурор във Видин, откъдето, само 22 дни по-късно по искане на руското консулство там е уволнен и арестуван (цит. Български дневник на Иречек, с. 420). След освобождаването му емигрира в Източна Румелия, където работи като адвокат и участвува в списването на Каравеловия вестник Независимост (Пловдив). — Б.р.

[21] Касае се не за Стефан, а за Цвятко Златов. Това име е сбъркано на няколко места в ръкописа (вж. бележка № 11). — Б.р.

[22] Мосолов, Александър Степанович (1854, Русия — 1937, София) (в ръкописа на З. С. го срещаме като Мясалов, Масалов, Мосолов) — руски офицер, пръв адютант на княз Батенберг още от стъпването му на българска земя. Участвува в Освободителната война и по собствено желание остава на работа в София. Служи към щаба на П. В. Алабин и на княз Дондуков; назначен за кмет на София (1878 г.); командир на първа сотня от Българската земска войска. Служи като флигел-адютант и командир на конвоя на княза до юни 1883 г., след което се връща в Русия. Емигрира през 1917 г. в Турция и Англия. Идва в България през 1931 г. и живее в страната като пенсионер на българската държава — руски ветеран. Публикувал спомени «България през 1878–1883 г.» — Б.р.

[23] Маринов, Марин Янакиев (1856, Руси — 1885, София) — завършил Робърт колеж, първия випуск на Военното училище в София и стрелкова школа в Русе. Адютант на княз Батенберг. Взел участие в Сръбско-българската война като командир на полк. В боя при Три уши (7 ноември 1885 г.) бил тежко ранен и месец по-късно починал от раните си. — Б.р.

[24] Miserable morceau de papier (фр.) — Нищожно късче хартия. — Б.р.

[25] Откритото писмо на Др. Цанков до Хитрово е отпечатано на 25 май 1881 г. Зашеметеният Хитрово, който не е очаквал такъв „сюрприз“ от братушка, иска с нота до Ернрот наказанието на дръзкия либерален водач. Английският външен министър пита телеграфически своя дипломатически агент в София вярно ли е, че Цанков е арестуван; другите дипломатически агенти също задават неудобни въпроси, поради което Ернрот и княз Батенберг отлагат ареста за „по-добри дни“. Осем месеца по-късно, когато властта на пълномощията е консолидирана, размирникът, станал учител в софийското училище „Денкоглу“, е обвинен в заговор и подстрекателство за събаряне на властта, грабнат посред нощ от къщи (6 февруари 1882 г.) и интерниран във Враца. — Б.р.

[26] Списание Читалище — излиза в Цариград от октомври 1870 до септември 1875 г. Първи редактор — Марко Балабанов. От бр. 16 редактори: Лазар Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф І) и Тодор Икономов. Научно-популярно и културно-просветно списание, публикувало оригинални и преводни стихове, статии по общокултурни и педагогически въпроси, история, философия, природни и икономически науки и др. — Б.р.

[27] Изписаният като Босио е френският писател Ла Боеси (XVІ век), автор на книгата «За своеволното робство», преведена от Лазар Йовчев и напечатана в списание Читалище през 1871 г. През 1882 г. Никола Обретенов препечатва превода в отделна брошура, а в бр. 362 от 22.І.1883 г. на издавания в Пловдив в. Народний глас З. С. публикува положителна рецензия за книжката, «от която нашият народ ще почерпи много уроци». — Б.р.

[28] «За своеволното робство на народите» (гл. Читалище)[29] — Б.а.

[29] В бележката под линия авторът е пропуснал да посочи номерата на книжките от сп. Читалище, в които е публикуван преводът на «За своеволното робство» (година ІІ, 1878, кн. 2, 3 , 6, 7 и 8). — Б.р.

[30] Става дума за ценителите на английския философ позитивист и икономист Джон Стюарт Мил (1806–1883). — Б.р.

[31] Беджехотовци — последователите на Баджет Уълтър Беджехот (1826–1877), английски юрист и икономист, автор на книгата «Английската конституция», в която полемизира с Монтескьо за разделението на властите. Обявява се против демократизацията на Англия. — Б.р.

[32] Панаретов, Стефан Хаджиилиев (1853, Сливен — 1931, София). Завършил Робърт колеж и останал там като преподавател. През 1876 г. пътувал до Англия, за да запознае английската общественост с турските зверства по време на Априлското въстание. Сътрудничил на Зорница, в която публикувал статии в подкрепа на преврата на Батенберг. — Б.р.

[33] Колкото чудна и да ни се вижда постъпката на княза, в тоя случай тя не заслужава укорение — се говори в това дипломатическо писмо, — когато се вземе по-внимателно във въпрос и видим подбужденията, които са накарали княза да се отзове към народа и да иска улучшение на работите. Няма съмнение, че някои от по-разпалените привърженици на либералната партия ще да представят княжеската прокламация като coup d’etat /държавен преврат/ или нарушение на конституцията. За съвестните и разумните хора обаче тая прокламация е знак на искреното желание на княза да се тури край на днешното безредие и безначалие… «Ако князът се въодушевяваше от лоши чувства и задни мисли, той не би никога отправил такава една прокламация, но би зел мерки по-строги»… Много добре, г. Панаретов — ще да кажем ние, — тие ваши заключения не са лишени от библейска мъдрост, може да се потвърдяват и от дебелата история на ингилишкия парламентаризъм, но гел-гелим, че с пустата действителност, която вие не познавате, не се съгласяват. — Б.а.

[34] Уошбърн, Джордж, д-р (1833–1915) — преподавател и дългогодишен директор (1877–1903) на Робърт колеж. Съчувствувал и съдействувал на българското освободително движение. Поддържал извършеното през 1885 г. съединение на Източна Румелия с Княжеството и спомогнал за дипломатическото му утвърждаване. — Б.р.

[35] Чорапчиев, Иван Петров — роден в Копривщица, учил при Й. Груев в Пловдив, редактор на турско-българския вестник Дунав, официален цензор на българските книги в Русе. След Освобождението е поддръжник на консервативната партия, един от водителите на преврата в Русе. — Б.р.

[36] След «Часът по пет» следва думичка от три букви, която не можахме да разчетем. По смисъл може да бъде «пет часа по турски» или «пет часа след обяд». — Б.р.

[37] Касае се вероятно за Попов, Никола Михайлов (Попито) (1841, Елена — 1919, Русе) — учителствувал в Русе от 1860 до 1878 г., опълченец, по-късно мирови съдия и член на Окръжния съд — Русе. Уволнен от служба, емигрира заедно със З. С. в Източна Румелия. — Б.р.

[38] Иванов, Ради (1848, Русе — 1909, София) — един от основателите на Русенския таен революционен комитет, чиновник по Хиршовата железница (1874–1876). Помогнал на З. С. да бъде назначен за телеграфист в Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) през 1875 г. а след Старозагорското въстание в продължение на пет месеца го укривал на гара Харманли. След Освобождението работи като съдебен и висш пощенски чиновник. — Б.р.

[39] Христович, Иван(чо) Попов (Ванката) (1844, Габрово — 1868, Стара планина) Завършил Военното Александровско училище в Москва, служил като офицер в Кавказ. Минал Дунава като четник писар в дружината на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и след четиридневни битки, тежко ранен, в напразни усилия да стигне родното си Габрово, намерил смъртта си в Балкана. — Б.р.

[40] «Благодарение на някои подземни агитации търновци ще посрамят името си, старославното Търново. Тие решили да не срещат княза»…[41] — Б.а.

[41] Бележката под линия е предшествувана от следния текст, зачертан от автора: «Доколкото по онова време урата имаше някаква цена, а блеението се считаше за гражданска доблест, може да се заключи от следующите сведения, казани в една дописка до в. Марица от Търново.»

Оставен е само следният цитат от дописката (публикувана в Марица, бр. 292 от 9 юни 1881 г. с подпис С.): «Благодарение на някои подземни агитации търновци ще посрамят името си старославното Търново. Тие решили да не срещат княза…»

По-нататък дописникът укорява търновските управници, че не гласували никакви средства за посрещането на княза и не направили необходимото да го уверят в своите верноподанически чувства. — Б.р.

[42] Климент Браницки (светско име Друмев, Васил Николов) (1838, В. Търново — 1901, София) — митрополит на Великотърновската духовна епархия, писател, политически деец, почетен член на БКД, широко известен като автор на повестта «Нещастна фамилия» и драмата «Иванко — убиецът на Асеня». Участник в първата легия на Раковски, завършил Одеската семинария и Киевската духовна академия. Член на Учредителното събрание, на два пъти министър-председател (1879–1880 и 1886). Консерватор, заточен от Стамболов в Гложенския манастир. — Б.р.

[43] Тодоров, Юрдан — известен еленски чорбаджия, консерватор, поддръжник на преврата. Член на комитета по господарските и чифликски земи и на Държавния съвет; баща на известния писател П. Ю. Тодоров и Мина — любимата на Яворов. — Б.р.

[44] Сукнаров, Никола Хр. (1848, Свищов — 1904, София). Учил в Загреб и Белград, където завършил право. След Освобождението е съдия в Свищов, Русе и Варна. Редактор на либералния в. Независимост (1880–1881), председател на ІV ОНС (1884). След 1885 г. се оттегля от активна обществена дейност. — Б.р.

[45] Цитираното възвание на ръководителите на либералната партия е публикувано в Независимост, бр. 72 от 4 юни 1881 г. Началото на обръщението е недостатъчно ясно по смисъл, но така е и в оригиналната публикация, З. С. е направил две съкращения от по няколко изречения, отбелязани от него с многоточия. На още 3–4 места е пропуснал по една или няколко думи, които не променят смисъла на възванието.

[46] Поручик Кръстев. В своя дневник по преврата З. С. е записал за него: «В Тутракан подкомисарят Кръстев извикал три пъти към избирателите: „Приемате ли трите предложения на Негово височество?“, но никой не му отговорил. После — „Обичате ли Негово височество?“ Сички извикали ура и протоколът бил съставен, че населението е за княза.» — Б.р.

[47] Даскалов, Никола (Николай) Георгиев (1834, Самоков — 1900) — учи в Самоков и В. Търново, където взема участие във въстанието на капитан Дядо Никола (1856); семинарист в Одеса и Киев, секретар на руското консулство във Варна. Участвува дейно във формирането на българското опълчение. След Освобождението е вицегубернатор на Русе и Тулча, депутат в Учредителното събрание, кмет на София, член на Държавния съвет, висш административен служител. — Б.р.

[48] Цачев, Минчо, д-р (1847, Дряново — 1919, София) — военен лекар в турската армия, след Освобождението лекар във В. Търново и Александровската болница — София. Консерватор, темпераментен агитатор за осъществяване на «Историческата задача». Дряновски избраник в Свищовското ВНС, депутат в І, ІІІ и V ОНС. Окачествен от д-р Иречек като «джаснат, опасен човек». През 1887 и 1888 г. при парламентарните прения в V ОНС на няколко пъти влиза в конфликт с подпредседателя на събранието З. Стоянов. Противопоставил се на искането на поборническата пенсия на Ботевия четник Д. Багрянов, д-р Цачев е апострофиран със следните думи от З. С.: «Когато Христо Ботйов се биеше с неприятеля, в това време д-р Цачев беше колагаси в турския аскер и когато той говори за такива хора като Ботйова, трябва да седне на колене в калта, на стълбите» (Дневници на V ОНС, XV заседание, 12 ноември 1888 г.). — Б.р.

[49] В ръкописа е оставено празно място за нанасяне имената на докараните под конвой и арестувани граждани, но имена встрани, на отделна бележка или списък липсват. — Б.р.

[50] «Ето имената на сичките депутати» — казва Захарий, а всъщност те и до днес не са уточнени. Публикация в Държавен вестник липсва, дневници на Свищовското ВНС не са водени, проверка на изборите не е извършвана. Остават публикациите в пресата, най-пълни от които са в официоза Български глас (бр. 53 от 25 юни 1881 г.). Макар съдържащ 238 номера, и този списък е далеч непълен. Оставени са празни 11 номера с бележка, че за тях сведения още няма, а за избраните четирима либерали депутати в Търново нямало «официално потвърждение». В списъка на З. С., с някои различия в избирателните околии и имената на хората, са дадени 299 депутати, от които 42 бройки турци (ненаименувани). В публикацията на Български глас всички турци носят своите пълни или съкратени имена. Не се знае обаче избраните на няколко места (Н. Даскалов, К. Стоилов, М. Балабанов, Д. Греков, Ахмед Ефенди и др.) към коя колегия остават и кои ще бъдат техните заместници в другите колегии. От правна гледна точка бъркотията е пълна. Меродавна остава като че ли единствено телеграмата на свищовския окръжен управител Джебаров до министъра на вътрешните дела, в която се казва, че Великото народно събрание добре си е свършило работата и протоколът за гласуване пълномощията на княза е подписан от 304 депутати (Д. В. бр. 46 от 4 юли 1881 г.). — Б.р.

[51] Понеже в Търново не бяха избрани превратаджии, то Дър[жавен] вестник за инат не е поместил. — Б.а.

[52] Тук З. С. не разполага с точни сведения. Иречек наистина напуска София (17 юни), но пристига в Свищов не на 18 или 19, а чак на 30 юни. Преди това през Лом и Русе (където се среща с Начович и Логвенов) той отива във Варна при княз Батенберг и Хитрово. Заедно с тях в навечерието на 1 юли пристига в Свищов за откриването на ВНС (цит. Бълг. дневник, с. 440–441). — Б.р.

[53] Живков, Никола Атанасов (1847, В. Търново — 1901, Варна) — възрожденски учител и борец за свобода, автор на текста на «Шуми Марица». След Освобождението е училищен инспектор. Пише драми и комедии, ненамерили широк отзвук. Независимо, че са лични приятели З. С. осмива като бездарна неговата комедия, посветена на Сръбско-българската война, «Крал Милан без уши» (в. Независимост, бр.3 от 12 март 1886 г.). — Б.р.

[54] Малкото Наполеонче — княз Батенберг. — Б.р.

[55] Славейков, Иван Петков (1853, Трявна — 1901, София) — учител, публицист и държавен деец, син на П. Р. Славейков. Завършил Роберт колеж, учителствувал във Враца, Цариград, Пловдив и София. Превратът го заварва на длъжност секретар на Министерския съвет. Уволняват го «по подаване на оставка». След тригодишна емиграция в Пловдив става кмет на София (1885). Народен представител е в ІV — ХІ ОНС, министър на народното просвещение (1901). Със З. С. са близки от Пловдив, където заедно списват вестниците Независимост и Кукуригу. Псевдонимът на Ив. Славейков Барон фон Бръмбал доскоро тежеше в литературното наследство на З. С. Този псевдоним, поставен под сатиричната бележка на Ив. Славейков (бр. 40, от 30 май 1883 г. на в. Кукуригу) «Обзор на българските поети», предизвика Вазов да зашлеви доскорошния си колега от в. Народний глас с една обидна епиграма: «Към една кал (посвещава се на З. С. в Кукуригу») (в. Народний глас, бр. 399 от 1 юни 1883 г.). — Б.р.

[56] Опасявайки се от организирана съпротива на либералите в София и В. Търново, княз Батенберг приема направеното му внушение (най-вероятно от свищовския първенец Григор Начович) да бъде построена внушителна временна сграда в Свищов (за 1000 души), където новоизбраното ВНС безпрепятствено ще му гласува исканите пълномощия. Народът и авторът на «Искендер бей» и «Превратът» я наричат просто «гробницата». Стойността й от 80 000 франка е «документирана» по слух. — Б.р.

[57] Датата на пристигането на княза от Варна в Свищов авторът е оставил непопълнена. В дневника на Иречек (с. 461) тя е уточнена до минутата — 16.30 часа на 30 юни 1881 г. — Б.р.

[58] Държавний вестник печати едно княжеско слово, казано уж при откриването на камарата на 1 юли, но това слово, колкото и късо, пак не можа да се прочете от робската ура на безсъвестните депутати[59]. По заповед на Грекова и на другите превратаджийски водители депутатите се впуснаха да подписват протокола за удушванието на българската свобода за седем години. Ето словото на княза, казано уж в Свищовското събрание.

Господа представители!

С пълна увереност и с искрено самоотвержение аз се обърнах към драгия си народ. Адресите, които приех почти от сяко място, пътешествието ми и изборите за това събрание явно и несъмнено ми показаха волята и желанието на народа. Честит се считам, като виждам, че мислите ми се оцениха напълно. Известно ви е, господа представители, целта, за която сте повикани. Нямам съмнение, че вие, проникнати от важността на вашата задача, с утвърдението на предложенията ми ще облечете в законна форма изказаната вече народна воля.

При закриванието на събранието:

Господа представители! Благодаря ви от все сърце за вашето тъй патриотическо, доказано доверие към мене. Във вашето име благодаря целий си народ за неговите чувства към мене. В тая любов и в това единение между мене и народа ми аз виждам най-голямото и най-здравото доказателство за благоденствието, напредъка и величието на българския народ.

Обявявам събранието за закрито.

Словото е било прекъсвано на няколко места от френетическите ура. Най-много са викали: Георги Бошнака, Хайдут Тончовий син Георги. В това време от една от вътрешните стаи се подали Д. Бръчков, Юркевич, Георги Хаджиянков Герзата и други превратаджии недепутати, заобиколили една маса и съставили от себе си бюро, като почнали да подписват протокола. — Б.а.

[59] Съмнението на З. С., че князът е произнесъл слово при откриването на ВНС в Свищов, е неоснователно. Не само публикацията в Държавен вестник (бр. 47 от 10 юли 1881 г.), но и всички информации за събитието, отпечатани в излизащите тогава вестници, отбелязват княжеската реч в Камарата. — Б.р.

[60] Тая прокламация, след като й се извика вече ура, после 3–4 деня, когато се върна Негово височество в София, тя се прочете в черкова, после литургия, от полицейския митрополит Мелетий в присъствието на господаря и на сичките негови чиновници. След прочитанието няколко души извикали ура, но тая им постъпка се не одобрила. Тряба да ви кажа, че в София се извърши молебствие за княжевата победа в Свищов. — Б.а.

[61] Оставеното празно място за името на австрийския параход, докарал шопите в Свищов, е останало непопълнено. — Б.р.

[62] Една телеграма от свищовския окръжен управител Джебарова до министъра на вътрешните дела говори: „Един параход донесе около 500 души от Видин и Лом; градът е пълен с жители от околните села, предполага се да е числото им около 5000 души. Сичко е весело в града; някои си подозрителни личности оставиха града и заминаха за Русе и Румъния (Каравелов и Славейков)… Протоколът се подписа от 304 депутати; Н. височество стоя в камарата, дордето се подпише посред френетически ура…“ — Б.а.

[63] Пълният текст на този рескрипт е публикуван в Държавен вестник (бр. 51 от 22 юли 1881 г.). Разликите между официалния текст и този в ръкописа на З. С. се свеждат до няколко незначителни грешки, които отстранихме. — Б.р.

[64] Съставеният на 2 юли 1881 г. нов кабинет е без министър-председател. Тази функция князът оставя временно за себе си. — Б.р.

[65] Теохаров, Георги Тодоров (1833, Пещера — неизв.) Емигрирал в Русия през 1857 г., завършил право в Москва, приел руско поданство и останал на служба като прокурор в Московска и Полтавска област. По време на Освободителната война работи в канцеларията на княз Черкаски. В първия кабинет след преврата е министър на правосъдието, а в кабинета на Соболев (23 юни 1882 — 3 март 1883 г.) ръководи министерството на народното просвещение. След 1886 г. се връща обратно в Русия. — Б.р.

[66] „Малкия дворец“ — продълговата едноетажна сграда, построена от генерал Паренсов през 1879 г. на днешната улица „Шести септември“ близо до черквата „Свети Седмочисленици“. Там се настанил княз Батенберг и живял повече от година, докато завърши генералният ремонт (1880–1881) на бившия турски конак, определен за постоянна резиденция на княза. — Б.р.

[67] „Шарения мост“ — наричан през миналия век така поради окраската му на жълти и черни ивици, е известният сега на софиянци Лъвов мест, прекрачил през Владайската „река“, близо до Централна гара София. — Б.р.

[68] Номерът на депешата липсва. В цитирания вече дневник на З. С. (БИА, ф. 100, ІІ А 8569) е отбелязано следното за делото на Анев: „1881, септември. Министерството на правосъдието предписва на прокурора при Русенския окръжен съд за № 3674, че ако се намира у него делото на Анева, да се закрие…“ — Б.р.

[69] Тук З. С. по недоглеждане е заменил името на военното с вътрешното министерство. Преустроената жандармерия (Драгунски корпус) е на подчинение не на министъра на вътрешните дела, а на военния министър. В специално издадения указ № 627 (Д. в. бр. 53 от 29 юли 1881 г.) е казано: „Управлението на жандармерията да се пренесе от ведомството на вътрешните дела под ведомството на военното министерство.“ — Б.р.

[70] Авторът напомня за султан Махмуд ІІ (1808–1839), отличаващ се с жестокост към поробените народи. — Б.р.

[71] Невероятното твърдение, че първият човек по власт след княза, д-р К. Стоилов, в разгара на политическата криза е изоставил своя отговорен пост на началник на политическия кабинет на Батенберг, за да придобие офицерско звание, се оказва достоверно. В дневника си от 7 октомври 1881 г. Иречек пише: „Подир пладне отидох у Хитрово; потвърди ми новината, която се носи из града, че Стоилов ще постъпи в Шумен в кавалерийския полк, за да стане за три месеца офицер.“ и Още:

„Срещнах пред руското консулство Стоилова. Вярно е, наистина отива за три месеца в Шумен в отпуск, за да се упражнява в кавалерията“ (цит. Бълг. дневник, с. 513, 514). — Б.р.

[72] Вестник София — замислен като орган на либералната партия вместо спрения на 1 юли 1881 г. в. Независимост. Брой 1, излязъл на 5 декември 1881 г. под редакцията на Св. Миларов; брой 2 е от 9 декември, под редакцията на Ил. Вълчанов. — Б.р.

[73] Жейнов, Нестор Кушлевич — печатар във В. Търново, Русе и София. По време на разглежданите събития е управител на печатницата на Райчо М. Каролев в Русе, където се печата издаваният от Г. Кърджиев в. Братство. През януари 1884 г. Жейнов прави писмена оферта (с подробна сметка) на З. С. за отпечатване на „Записки по българските въстания“: „Време за отпечатване и подвързване на всеки том (на брой три), се изисква не по-малко от 40 деня“ (цит. Неизд. съч., с. 443). — Б.р.

[74] В оригинала думите „Негово височество“, „особа“, „священна“ и пр. са писани с едри и главни букви. — Б.а.

[75] В чл. 8-и няма такова нещо. — Б.а.

[76] „От какво се раждат бунтовете?“ — под това заглавие Г. Кърджиев превел и издал през 1882 г. част от книгата на сръбския писател Вася Пелагич (1833–1899) „Борба за ослободьенье“. З. С. с подпис С. помества рецензия за излязлата брошура в бр. 35 от 14 април 1882 г. на в. Братство. — Б.р.

[77] Добринов, Моско Поптонев (1847, Лясковец — 1909). Учи в Педагогическото училище — Загреб, слуша лекции по философия в Прага, сътрудничи на възрожденски вестници и списания, учителствува в Пловдив и В. Търновско. След Освобождението е адвокат, съдия и прокурор в Свищов и В. Търново. — Б.р.

[78] Гледай архивата на управлението в Джума, отчислението № 1689 от 27 април 1882 г. — Б.а.

[79] Черната джамия (Имарет джамия) е днешният храм „Свети Седмочисленици“ в София. Минарето й до половината било изградено с черен камък, откъдето носи името си. След Освобождението е използувана за затвор, „прелестта“ на който са опитали много видни общественици и политици (Д. Петков, Д. Ризов, П. Каравелов и др.). — Б.р.

[80] Вестник Независимост, Пловдив — орган на либералите емигранти в Източна Румелия. Основатели: П. Каравелов и П. Р. Славейков; редактори: Ив. Славейков, Д. К. Попов, З. Стоянов и др. От Русе З. С. сътрудничи на вестника с кореспонденции, някои от които са използвани пряко в настоящия ръкопис. От бр. 97 (25 септември 1882 г.) З. С. поема редактирането на вестника до спирането му (9 октомври 1882 г.). — Б.р.

[81] Вълкович, д-р Георги Чалъков (Вълкович бей) (1833, Одрин — 1892, Цариград). Произхожда от известното възрожденско семейство Чалъкови. Завършва медицина в Цариград, специализира хирургия в Париж (1860–1863). Работи като военен лекар в Дамаск и Цариград, професор по хирургия в Цариградското медицинско училище. Достига до чин полковник в турската армия и титлата „бей“. След Освобождението е депутат в Учредителното събрание, директор на земеделието, търговията и обществените сгради в Източна Румелия. Консерватор, по-късно поддръжник на Стамболов. Министър на външните дела след преврата, председател на Държавния съвет (1883). От 1887 г. е български дипломатически представител в Цариград, убит през 1892 г. от противниците на Стамболов. — Б.р.

[82] И я устрои. Във време на блаженния преврат той беше упълномощен от княза да отиде в Европа, за да поднесе някакви ордени на владеющите държавници. Той получавал на ден по 200 франка разноски, сичко 30 000 гроша в месец. — Б.а.

[83] Опълчението не е съставено само от бивши опълченци, участници в Освободителната война. Съгласно специален закон, приет от ІІ ОНС на 3 декември 1880 г., в състава на опълчението влизат всички здрави български мъже до 40 години, които не са на действителна военна служба. — Б.р.

[84] Вестник Русь — излиза в Москва от 1880 до 1886 г. като личен орган на известния славянофил Иван С. Аксаков. — Б.р.

[85] Вестник Московские ведомости. От 1863 до 1887 г. излиза под редакцията на известния публицист и царедворец Михаил Катков, което му поставя печат на официозен вестник. — Б.р.

[86] Соболев, Леонид Николаевич (1844–1913) — руски военен деец, историк, географ, участвувал в Освободителната война, отличил се в боевете при Плевен и Шипка. По покана на княз Батенберг става министър-председател (23 юни 1882 — 7 септември 1883 г.) и министър на вътрешните дела (до 4 април 1883 г.) Влиза в конфликт с княза и консерваторите и е принуден да си подаде оставката. — Б.р.

[87] Каулбарс, Александър Василиевич (1844–1922) — руски генерал от кавалерията, участник в Освободителната война, министър на войната в кабинета на Леонид Соболев. — Б.р.

[88] Отечественые записки — литературно-политическо списание, излизащо в Санкт Петербург от 1820 г. От 1835 до 1846 г. е ръководено от В. Г. Белински, а от 1886 г. от Некрасов. Спира да излиза през 1884 г. — Б.р.

[89] Чебышев-Димитриев, Александър Павлович (1834–1877) — известен руски юрист, криминалист, доктор по наказателно право, редактор на юридическото списание на Министерството на правосъдието на Русия. От 1868 до 1871 г. издавал Судебной вестник. — Б.р.