Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Захарий Стоянов

Заглавие: Превратът

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: документалистика

Националност: българска

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, София

Редактор: Тодор Ташев

Художник: Олга Паскалева

Коректор: Янка Енчева

ISBN: 954-443-082-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10927

История

  1. — Добавяне

Глава първа

Първи впечатления от срещата на българския княз. — Съставът на двете български партии: либерали и консерватори. — Техните начала. — Поражение на вторите в Търновското събрание. — Надеждата им на княза. — Руските в България офицери и тяхната симпатия към консерваторите. — Бесарабците и тяхното участие в убийството на българската свобода. — Вестник Работник[1] и гьозбояджиите. — Свищов и неговото тождество със Сопот и Велес. — Пуйка мохарабеса[2].

Два пъти ми се е случвало, два пъти съм имал честта да видя с очите си Негово височество, първия любим княз на България — Александър Батенберга. Видях го аз него за пръв път на станцията на железницата в гр. Русчук, когато господарят идеше в страната от Европа. Десният бряг на историческия Дунав рискуваше да потъне вдън земя от многобройното стечение на народа, на българския народ, надошел от града и околията. Знамена с разни цветове се виеха над главите на радостното множество. Радостта, ентусиазмът бе напечатан на секиму отпред, на челото. Урата и да живей отдавна се виждаха, че са приготвени вече, отдавна чакаха появяването на трена със скъпия гост. Тържествена бе минутата. Само оня, в жилите на когото не течеше чисто българска кръв, който не беше слушал нищо за Асеновци, за Крума и Симеона, не беше се трогнал, не бе си направил труда да излезе на станцията.

Появи се тренът, окичен така също със знамена, изтръгна се из сърцето на сичките: „Иде!“ Секи тури ръка на шапката си да приветствува гологлав при появяванието на господаря, секиму се напълниха очите с искрени сълзи, засвири музиката „Шуми Марица“, която още повече трогна патриотическите сърца. Загърмяха топовете от сред Дунава, гдето бе спряла флотата, дигна се пушекът от близката там турска табия — и ехото на страшните гърмежи, придружено с радостните викове, излезли из десет хиляди гърла, тържествено прокламираше славата и изгубеното величие на България. Ех, че минута ли беше! Никога няма да я забравя. Като се появи първият господар на страната, придружен от своята бляскава свита, в която правеше чест и младият ни съотечественик Константин Стоилов, неволно заигра прозрачната жидкост и в моите очи. Това бе първи случай в моя живот да ми се мокри лицето. „О, колко щастливо чадо си бил ти, да се сподобиеш да доведеш първия български господар в страната“ — говорех аз сам на себе си, като гледах симпатичното лице на младия Стоилова.

Втори път аз видях негово височество, посрещнат със същото тържество, после две и половина години, в същия град, на противоположната страна, на мястото, називаемо Сарай. Това се случи на 10 юни[3] 1881 година. Но преди да ви разкажа и това посрещание, което ще бъде малко по-пространничко, аз моля да ми се позволи едно отстъпвание. Ще бъда кратък. Много събития и факти ще да пропусна, няма да бъда последователен, защото не забравяйте заглавието на книгата[4], помнете, че не съм историк. Признавам, че са нужни и необходими много обяснения, докато дойда до 27 април 1881 г., но аз ще да ги попредъвча надве-натри. В противен случай книгата ми ще вземе друга посока, не на възпоминания ще заприлича тя, а на изследвания, както казах.

Работата горе-долу се състои в следующето: И българският народ като другите народи има своите две страни: едната мрачна, а другата — светла. Но не забравяйте, че тяхното окачествение не принадлежи мен, а на мнозина други. Мрачната страна наричат у нас чорбаджиите (в турско), а светлата — интелигентите, младите или патриотите. „Ние сме приятели и добросторници на народа, за което свидетелствува и това, че нас бият, затварят и бесят турците“ — говорят тие последните, т.е. младите. „Бесят ви, че сте немирници, не си гледате работата като нас — говорят старите. — Ние сме истинските доброжелатели на сиромашта, защото сме хора не с празни ръце, знаем как трудно се печели парата и пр.“ — утвърждават тие. „Вие имате пари, но не питате колко сиромаси сте разплакали, докато ги спечелите“ — отговарят младите със злобно завъртявание на главата си. „Мълчете, че ще да подшушнем гдето тряба, че вие сте бунтовници“ — казват благоразумните, като виждат най-после, че брадвата удря на болното място.

Кой именно от тие два тарафа има право, кой от тях е заблуден, кому косъмът не е чист — аз няма да отговарям, защото зная, че гласът ми не може да бъде решающи. В навечерието на войната чорбаджийският тараф сечеше гвоздеи от страх. Боеше се той, че ако турците се прогонят из България, т.е. техните защитници, то за тях не остава вече живот. Трябва да ви кажа, че него време се мислеше съвсем криво за отношенията на нашите освободители към разните елементи на Балканския полуостров. Практиката обаче друго показа. Докато мрачните в България се канеха да бягат в Мала Азия, покойният княз Черкаски[5] им извика: „Стойте, благонадеждни граждани! Ако вие сте биле приятели на турската иноверна държава, то ще бъдете ангели хранители на християнската.“ Безпристрастието на княза даде живот на нашите съотечественици, наречени чорбаджии. До времето на Учредителното търновско събрание положението на работите беше такова, щото разликата между двете исторически работи не можеше да фигурира.

Но Търновското събрание, тоя модел на изгнилия запад, който нанесе удар на славянството, трябваше да тури край на апатията. Това събрание приготви такъв род конституция, която далеч беше от мисълта да се създаде в България едно трайно и крепко правителство, една славянска държава със земеделческа конституция, каквато прилича на народ като нашия. Два лагера под две разнообразни знамена се отстъпиха един срещу други. Единият от тях, който искаше крепко правителство с учреждение от почетни старци, наречено сенат, се предводителствуваше от известния Марко Балабанов[6], неизвестните Начевич, Греков, Стоилов, под знамето на които се групираха и нашите святи старци: Доростолочервенският[7], Преславският[8] и пр. Тие се бояха и твърде праведно, че с изработената конституция ще се даде преднина на неопитните и неимотни момчетия, а старите имотни хора ще бъдат презрени, с една реч, няма да се прави разлика. Най-много се бояха тие от печата, на който се даваше неограничена свобода. За да спасят отечеството от нахлуванието на необузданите луди глави, както в турско време, така и сега, те апелираха и към някои правителства да им спомогнат: „Куршумите, бомбите и пр., които се приготовляват за Ваше Величество, оттук нататък ще да се леят в България“ — пишеше по това време някой си А. във в. Марица[9], под която буква мнозина мислеха, че се крие г. Григор Начевич. Дали г. Начевич е бил искрен в това свое откривание, или просто е искал да плаши зайци, аз не зная. Неговите другари мислеха още, че на българския народ не тряба да се дава от един път такава свобода, защото щял да пощръклей. Не е чудно, че тоя народ е имал такова физиологическо устройство, щото да щръклее от многото свобода, защото, доколкото ни е позната историята на другите народи, ни един от тях не знаеме да е починал от даванието на много свобода. Впрочем това са работи и въпроси на учено перо. Забележителен беше тоя факт, че около издигнатото от гореспоменатите лица знаме се събраха сичките наши благоразумни хора, т.е. и ония, които и в турско време пак си бяха на почит и пред пашите имаха уважение, и каймакаминът им ставаше на крака, и пердето на конака им се дигаше. Наистина тяхна милост са твърде умни хора. В турско време тие не даваха прах да падне върху заптийския ментан. „Хаджи Димитър, Тотю войвода и сичките комити са вагабонти и нехранимайковци. Тие гледат да ни скарат с любезния ни баща султан Абдул Азис хан ефендимис“ — говореха тие и целуваха турския полумесец. Но какво направиха тяхна милост, когато падна властта на техния любезен Азис хан ефендимис? Наместо да му помогнат, те замерваха с камъци неговите хора. Събраха се тие и се попитаха: „Кой е сега най-силният в България?“ Русите. „Да живеят, ние сме с тях“ — продумаха чорбаджиите. Тряба да ви кажа, че ако на мястото на русите бяха аджеми или арнаути, то нашите чорбаджии щяха да излязат да ги посрещнат с пилаф и с боза. За тях си добър, додето си силен. Паднеш ли — тие ще те натиснат да потънеш още по-надълбоко. Ще се намери някой да ми каже: „Тъй, ама с чорбаджиите (консерваторите) имаше и млади, учени хора, с високи шапки и бели ръкавици.“ Толкова по-зле — отговаряме ние. Хората с високите шапки са високите чорбаджии, а като млади и учени там, гдето пипне тяхната ръка, никога няма да порасте трева.

Противоположният лагер се състоеше от другата ръка хора, право да си го кажем, не от имотните ни съотечественици. В него стояха начело: П. Р. Славейков[10], П. Каравелов[11] и Др. Цанков[12], а другари им бяха останалите живи народни поборници, които се бореха с турското царство и които говореха, че чорбаджията е десет пъти по-лошав от турчина. Тие говореха противното, т.е. че само пълната свобода ще може да отвори очите на нашия народ, че учреждението сенат не може да бъде другиму полезно, освен на ония, които ще получават от него тлъста заплата, без да работят нещо и пр. Победата остана на тие последните; тие си изработиха такава конституция, каквато желаеха. Противниците се престориха, че са се помирили с положението, но вътрешно тие казаха: „Ще си отмъстим.“ Защитниците на „народните“ правдини, които бяха против неограничената свобода, взеха име консерватори, а другите, авторите на Търновската конституция — либерали. Както виждате, имена не наши.

* * *

Консерваторите. Чакаха да се появи Негово височество господарят, на него тие възлагаха своите патриотически надежди. Тие мислеха, че неговото благородно произхождение, възпитанието му по правилата на германската монархическа система няма [да] го оставят да стисне очи пред една такава конституция, която е катем за секи рицар, който иска да работи самостоятелно. Оплакаха му се тие, с първо още пристигание, като му разясниха отделно секи член от тая безбожна конституция. Вижда се работата, че господарят е влязъл в положението на тъжителите, което трябаше и да се чака от младия височайши гост. Това се потвърдява с изпращанието на Фарлея[13] в Лондон, със закриванието сесията на Обикновеното народно събрание и с други още някои събития.[14]

Между това борбата между съществуващите вече две партии се разпаляше от ден на ден повече. Консерваторите, на които тарафът се крепеше не само от бившите турски чорбаджии, но и от руските офицери, които малко по малко бяха забравили крепката десница, 25-те бумажни рубли, които са получавали в Русия, от ден на ден сѐ повече започнаха да се месят във вътрешните работи на България. „Кровь проливали!“ — говореха тие, где седнат и паднат, при сичко, че мнозина от тях имаше, които не бяха дошле и до Букурещ във време на войната. Ако някой гражданин си издигнеше гласа да каже, че народната пара̀ се прахосва по балове и шампанско, то гордият офицерски персонал не се забавяше да подигне олелията чак до седмото небе. „Ще подадем оставка, ще обявим дуел на непризнателния! Това е докачение за нас“ — викаха освободителните синове и дрънкаха своите дълги сабли по неравните калдъръми из градовете на България.

Помня, че в. Българин[15], издаваем в Русчук, преди да беше се още потурчил, публикува едно писмо, изпратено в редакцията му от П. Каравелов, ако не се лъжа, в което се говореше, че командирът на складовете от 6 месеца не се завръщал на службата си. И само това. После два часа след излезванието на броя, в който беше поместено писмото, из улицата, в която живееше Каравелов, цял батальон офицери заминаха, които сърдчено стискаха дръжките на своите сабли. Тие искаха удовлетворение чрез дуел. Вестник Работник, след обявяванието на преврата, помести един фейлетон, в който твърде отдалеч се подкачаше известния майор Попов[16] от Шуменската дружина. Тоя М. Попов, за когото ще да говоря по-нататък, се докачаше именно затова, защото в качеството си на военно лице беше подал сърадователна депеша на още по-известния М. Юркевич, по-после княз на Свищовски окръг. Нему, Юркевичу, се благодареше с тая депеша, че бил написал остра статия с полицейско съдържание, поместена в Български глас[17], с която статия се нападаха несъществующите в България нихилисти.

На третия ден в редакцията на Работник, в собствената къща на Г. Кърджиев[18], се явяват четирима души с по една бяла ръкавица само на ръката.

— Я майор Попов — казва единият от тях, а другарят му си хвърля ръкавицата пред зачудения Кърджиев, който замръзнал на мястото си, като чул думата дуел, известна нему само в романите.

Работата се уравни чрез опровержение. Тряба да ви кажа, че оскърбителната дума се състоеше само в това, че офицерите бяха наречени офицерушки. С една реч, България макар и свободна и конституционна държава, без титли и благородия, треперяше на сяка минута пред махмузлията ботуш и казашката шашка.

— Нима вие сте толкова глупави, щото можете да допуснете даже за минута, че сте свободна държавица — говореше по това време друг един русин, д-р Юриев[19]. — Вашата конституция е руският капитан — свършваше той иронически, а ние скачахме от земята и се сърдехме национално.

Най-мощната десница на консервативната партия бяха нашите братия — бесарабците и сички други живи същества, които бяха надошле в България не да я ползват, но да осигурят себе си. Конституцията беше лошава за тях, не че била свободолюбива и ’нам ква си още, но просто затова, че тя не допущаше процветяванието на отделни личности. Бесарабците би служили и при република, стига тя да не туря граница между народния пот и техните празни джебове.

Консерваторите имаха за органи най-напред Витоша[20], после Български глас, издаваеми в София, вестник Българин в Русчук и Свободна България[21] във Варна. Тие вестници отиваха твърде далеч в своята отчаяна борба с интелигенцията. Пред нищо не се спряха тие. В ред статии, публикувани в Български глас, се не остави на мира и прахът на покойния Любен Каравелов. Писачът на тие редове наричаше българския литератор и патриот, че бил човек безнравствен, както и П. Р. Славейкова. Най-добро огледало за консерваторския морален кодекс може да послужи брошурата под название Голата истина, произведение на най-интелигентните консерватори под редакцията на Горбанова[22]. Тоя херой на преврата описва в тая брошура познатия на мнозина по своя патриотизъм Стефан Стамболов[23], че е възпроизведен от манафска жилка. Той не щадеше даже и покойния му баща, когото наричаше презрително, че се занимавал с ханджилък. Към коя брошура могат да бъдат причислени в Тринадесемесечното царуване на лжелибералите, съчинение на Начевича, и Московския живот на П. Каравелова[24], брошура на руски език, така също излязла изпод консерваторско перо. В тая последната П. Каравелов се обвиняваше, че не ходи чисто и че книгите му не били наредени на едно място, но разхвърляни по масата. Какъв ужас!… Аз съветвам, от своя страна, сички ония, които би се заели с изследованието на предшествующите причини на преврата, да имат предвид горепоменатите брошури заедно с Български глас.

Либералната партия, която бе минала вече начело на управлението, се представляваше от в. Независимост[25]. Като нейни второстепенни органи служеха още: Работник в Русчук и Свободният печат[26] в Търново, редактиран от Стамболова, но без успех. В това число влизаше още и Славянин[27], който не издигаше своето знаме съвсем открито. Вестникарската борба беше отчаяна между органите на двете партии. От сички (от либералните) най-далеч отиде в. Работник. Отиде той далеч не с беззакония и безчиния, а с това, че не си тури юзда на устата, когато изказваше фактите, когато разглеждаше сметките на старите чорбаджии, сега покрити под мантията на непонятния за българите консерватизъм. И много чувствително почесаха тие последните своята длан, когато неблагоразумният Работник надникна в старите общини и издердиса своето оправно перо по мемлекет тефтерлери. Не забрави още Работник да обърне своя изпитателен поглед и към друга една историческа страница от миналото на чорбаджиите. Той им каза в очите не без забикалки, че тие бяха най-мазните същества при турската империя, че тие наричаха русите, които сега обожаваха — рибари и врагове на Босфора, че султанът е истински баща на българите, и пр. Каза им най-после Работник и това, че тяхна милост са от оная пасмина същества, които се валят на земята, когато изгрява силното слънце, а хвърлят с камъци, когато то отиде на запад, когато се провали, когато лучите му отслабнат. „Протестирам, господа редактори, в името на закона, срещу вашия вестник, от който съм силно докачен.“ „Задържам си правото да се съдя с вас.“ „Вие развалихте спокойствието ми, намесихте се в частния ми живот — протестирам!“ Такова беше съдържанието на ония телеграми и писма, които се получаваха в редакцията на Работник на името на Георги Кърджиев.

* * *

И така, разбитият неотдавна чорбаджийски лагер отново се съживи, отново той беше повикан на нов живот, на нова борба. Понеже за подобна една борба не се изискваха никакви жертви и нямаше затвор или бесилница, то неприятелите на свободата бяха доволно смели и нахални. В техните редове взеха участие и такива ничтожни същества, миналото на които се заключаваше в бакалската престилка, в дребнавото земане-даване и в безбожния ханзгелик. В Русчук например най-заблудените деятели на бъдещите превратаджии бяха някой си Дончо Георгиев, наречен Колелото, който принадлежеше на оная класа щастливци, които само тогава можат да заспят рахат, ако през деня се е засукал около врата им някой камчик или заптийска плесница. Вторият беше един доблестен гражданин, Петър Станчоолу, който ценеше бъдещето на народите по разпродажбата на своите памучни антерии, т.е. има алъш-вериш — народът благоденствува, няма ли — сичко е загубено.

Но палмата на първенството в тая борба за слепота и за реакционерство не може да принадлежи ни на Русчук, със своите доблестни граждани Дончо Колелото и Петър Станчооглу, ни на Разград, в който живее Алекси Христович[28], познат гражданин и херой от 27 април, нито пък на благообразния Парашкева Пеев из Тутракана града. Може би на Хр. Бъчеварова[29] и съпруга его, редактори и издатели на в. Българин, на братя Михаил и Петър Среброви, на Търновския Мазак[30], на варненския поборник Папанчева[31], който ходеше с револвер по време на преврата да търси из улиците убийците на Царя Освободителя; на редактора на в. Свободна България, ученолюбивия г. θ Шишков[32] (от уважение към г. θ Бурмова[33] и ние туряме θ, защото тая буква заключава в себе си нещо благонадеждно, нравствено и славянско), който бележеше в своя вестник, че на България не й тряба самостоятелност; на поборника Бобевски и на много още други деятели, да им се зловиди, че ние туряме ръка над славата на техните градове, но що да се чини: „Историята е немилостива“ — говори г. Пандели Кисимов[34]. Ние, като патриот, който милее за славата на своето отечество, турил сме си за правило да споменем заслугите както на секое лице отделно, така и за участието на някои градове въобще във великото дело после 27 април. Безбожно ще бъде от наша страна например, ако не кажем за Геца, съдържателя на хотел „България“, че неговата постъпка при Сарая, т.е. загдето той освободи кониете да се не потят и с това прослави своя роден град и отечеството си България. Така също ние няма да забравиме и Стоила Д. Попов, който напомни на Геца да си изпълни обязаностите.

Ние предвиждаме, че и при тая ни безпристрастност пак ще да се намерят неблагодарни — Хаджиоглу Пазарджик например, което село, като историческо име Добрич, завинаги ще има претенцията да го турим начело, защото той най-напред оправда доверието на своя стар войвода Добрич. Думата ни е, че на неговите граждани дойде най-напред наум да изгорят в. Независимост публично, загдето той вестник беше докачил тяхната национална гордост. Но ние смело и гордо ще се закрепим върху височината на своя исторически пиедестал. С националното самолюбие и не без съревнование ще хванем ние за ръката своите читатели и ще да ги заведем под стените на тоя град, който е гордост, слава и чест за секи българин. Но това ще стане по-после, когато наближи 1 юли. А сега обявяваме на секиго за знание, че градът, на когото върху стените и върху челата на неговите жители, без изключение на пол, ще да блещят числата 27 и 1, е градът Свищов. Там, и пак там! Секи българин, бил той бесарабец, велесчанин или въобще македонец, на когото в жилите тече „историческа“ кръв, „организация и дезорганизация“, отвън и отвътре, щом се случи път да премине покрай Свищов, тряба да снеме шапка. Свищов тряба да бъде за патриотите от 27 и от 1 както е Палестина за израилевите синове. Думата ми е, че мечтите и желанията на тяхна милост, които съдържаше прокламацията от 27, ще бъдат един ден изпълнени въпреки чистосърдечието на г. θ Бурмова.

Историците от 27-и и 1-и Иван Христофорович[35], Константин Кипровски[36], Петко Горбанов и М. Чокоев[37] ще да ми възразят, че славата на Свищов е тъмняла до 1 юли, т.е. че Великото народно събрание в тоя град е възкресило славата му. Да ме прощават тяхна милост. Аз имам в ръката си такива силни доказателства, които не би могли да се разбият ни от саблята на Ернрота, ни от дипломацията на Хитрова, ни от теориите на Васил Иванович Диамандиев[38], нито пък от стратегмите на Александра Македонски (ІІ). Месец февруари 1881 г. не беше излязъл още, когато патриотическият Свищов, под ръководството на аневци, на пламенния Бръчков, на новия гражданин М. Юркевича и други, подигна глава против управлението. Причината беше, че Градският съвет, съставът на който беше либерален, наложил данък на пуйките (мисирки), т.е. тоя градски съвет нямало да постъпи като Анева да смеси джеба с октроата, издал постановление за някакви си налози, които не съществували от по-напред. Реакционерният протест на младите чорбаджии беше до такава степен скандалиозен, щото сам министърът на вътрешните дела дойде лично в Свищов.

Но първенството на тоя градец не бе подигнато само от Анева и Бръчкова. Причините на неговото величие лежат в по-дълбока почва, почва, която заключава в себе си и нещо полуисторическо и полуикономическо. Градецът Свищов, както е известно, е търговски или да се изразим по-определително — базергянски, който не произвеждаше, а спекулираше и експлоатираше. В навечерието на Руско-турската война цветът на базергянската интелигенция от тоя град беше останала само със своите „наръчни“ и „касови“ книги в ръце. На много техни кантори и „маази“ (тяхно изражение) кофарите бяха цъфнали с червен восък и бяло платънце. По тая причина хероите на тия червени кофари нощно време бяха прецапали тихия бял Дунав. Мнозина оставаха и в Свищов да чакат някоя алъшверишка година, която да им спомогне за снеманието блокадата от кофарите. Руско-турската война беше най-радикалното средство. Що нещо злато и пъстри бумажки потънаха в тоя честит градец. В новата комерческа експедиция зеха участие и множество чернооки свищовченки. Тие бяха първите, които възприемаха жадните погледи на северните ни братия. Ако в Свищов по онова време имаше 2000 къщи, то толкова повече можеше да има още и лавочки за крепкаго табака и харошего спирта. „Купи, братушка, турецкий табак“ — говори хитрият базергянин. „Дорого, братушка“ — отговаря солдатинът. „Не, аз продаю на негово благородие офицеринът един франк, а на тебе два халагана, защото ти са бийш с турки.“ „Спасибо“ — казва добродушният братушка и снема своята шапка да благодари за свищовското гостолюбие.

Но войната свърши, лавките опустяха, половете[39] потънаха тук-там, свищовските улици са гладни кучета наместо добродушни и щедри братушки. Свищовчени, като хора повече знающи, изпечени по различни мушии, саларски и дъскарски кантори, имаха равни шансове за служби в новото управление, едва ли не повече от бесарабските културтрегери. Първото министерство, Бурмов-Начевич, се усмихна на свищовските бъдещи херои на 27 април. Митниците, акцизите, ковчежничествата и пр. само от тях бяха заняти. Ако болградският бивш пачеджия гърмеше от прокурорската трибуна, то свищовският мушиерски логофетин решаваше финанциални въпроси. В късо казано, в преврата зеха най-много участие ония градове, в които имаше най-много непроизводителни елементи, елементи, които се бяха научили из Влашко и Немско, че държавата е само тогава добра, а свободата вкусна, когато тежи джебът, когато къщата е с балкон. Аз можа да ви наброя в Свищов до двадесят души със спокойни чувства, които са уверени, че без чокои и мушиери няма цивилизация, няма успех и народно благоденствие. Градове със свищовско лице аз можа да покажа с гордост още няколко, които да имат претенция на културтрегерство. Такива са: в Македония — Велес, в Бесарабия — Болград, а в Източна Румелия — Сопот и Карлово отчасти. Колкото болградчани и велесчани имаше в княжеството през 1881 г., сичките почти омърсиха своите ръце в преврата. Тие тълкуваха така: че [за] тие ръце, които са дошле в България да се греят на златния мангал, превратът е една стъпка към тоя мангал. А и тие градове са претърпели съдбата на Свищов исторически. Велесчани и сопотнянци са се разхождали по виенските и букурещките улици; било е време, когато тие са прекарвали там щастливи минути и комерческо задоволствие. „Ако България да беше си останала санстефанска, то нашият градец пак би набавил във всеки град ако не съдници, то поне секретари и техни помощници“ — уверяваше един сопотнянец. Същото това биха повторили и съгражданите на Начевича, на Каранфиловича и на Грекова в отношение на своите градове. Жалко е, че у нас статистиката не е влязла още в практическо употребление при сичките усилия на г. Сарафов[40], а то ние би излезли сега с данни в ръката, щяхме да уверим, че Свищов, Велес, Сопот и Болград са отпуснали най-голямо число чиновници. Уверяват, че от велесчани само имало 105 души в Княжество България. Аз съветвам нашите държавни мъжие щото занапред, когато славянството възтържествува, когато България прибере в своето материнско обятие Охридското езеро заедно със своята пъстърва риба, то да имат предвид Велес и неговите мъжие по-добре. Тряба да се допитат в тоя случай [до] Василий Иван Диамандиев и до П. Шумкова, познат патриот, който нищо не желае [освен] да види своята страна освободена. В Българската свята екзархия, в архивата на това наше учреждение, гдето се съхраняват документите по пътуването на Н. блаженство из Княжеството през месеците май и юни 1881 г., съществува такава една разписка със стойност за няколко лева, които г. Шумков получил за някакви си народни дела, извършени в Солун: „Получих горньото от… количество, аз П. Шумков, доброжелателят на българския народ“. Ето защо аз препоръчвам г. Шумков да се има предвид.

А за Сопот аз бих подал такъв един скромен съвет, който ще бъде удовлетворителен и съвременен. Да се отвори в тоя подбалкански градец едно училище за адвокати. Лекциите, които ще се четат там, да бъдат с местен колорит, повечето практически. Клисурчени и карловци да се не пропущат там, защото враждата между тие градовце е историческа, а в такъв случай спасителното намерение на делото ще да пропадне. Наистина, че сопотнянци се ненавиждат едни други, но когато дойде работата до общи въпроси, тие си подават ръка. Това обстоятелство именно е способствало да се прекръсти Сопот в последно време на Назарет, а сопотнянци — на немци, които названия отдавна вече имат право на гражданство по сичките канцеларии в П…[41]

Бележки

[1] Вестник Работник — излизал в Русе от 1 януари 1881 до 13 май 1881 г. (32 броя), орган на „кръга на народната партия“ (така се е наричала либералната партия) в Русе, под редакцията на Г. Кърджиев, З. Стоянов, Д. Маринов и Т. Кърджиев. Списван темпераментно и с остър език против консервативната партия. Тук З. Стоянов отпечатва над 30 свои статии, фейлетони и полемични бележки, които го правят име в нашата следосвобожденска публицистика. След 27 април, в знак на протест срещу извършения преврат, редакцията на в. Работник започва да публикува текстовете на суспендираната конституция. Спират го преди да е стигнал до края. — Б.р.

[2] Пуйка мохарабеса (пуйка за стрижене). С това станали известни градските съветници (либерали) в Свищов, които през февруари 1881 г. въвели нови данъци включително и върху притежаваните пуйки. — Б.р.

[3] За посрещането на княз Батенберг в Русе авторът е посочил три различни дати: 9, 10 и 11 юни 1881 г. Касае се безспорно за едно и също събитие и противоречието в датирането му може да се обясни единствено с недоглеждането на автора и липсата на последен преглед и редакция на текстовете, писани по различно време.

Най-вероятната дата на пристигането на княза в Русе е 9 юни 1881 г., установена от няколко източника:

1. Самият З. Стоянов в своята тетрадка-дневник (Наблюдение за memoiri) на стр. 2 пише: „Посрещание княза 9 юни. Ах, то е позор, то е ужас! Срам, пятно, лакейство, никога няма да го забравя.“

2. На 10 юни княз Батенберг подписва няколко указа: №473, №478, №488, публикувани в Държавен вестник бр. 41 от 17 юни 1881 г. В самите укази е посочено както мястото, така и датата на подписването им: „Издаден в Русе на 10 юни, подписан от собствената ръка на Н. височество.“ Това изключва пристигането на 11 юни, а 10 остава под въпрос, тъй като при такава умора от пътуването едва ли още същия ден князът ще се заеме с отговорна писмена работа. Пък и посрещането в Русе е станало след обяд около 15–17 часа.

3. От дневника на д-р К. Иречек, който отразява пътуването на княза; по изпращаните от К. Стоилов телеграми до София и други придружаващи княза лица се вижда, че на 7 юни вечерта кортежът е в Габрово. На следващия ден князът е продължил за Русе без спиране в неприязнено настроеното В. Търново. При това положение много по-вероятно е пристигането му в Русе на 9, отколкото на 10 или 11 юни 1881 г. — Б.р.

[4] „Не забравяйте заглавието на книгата, помнете, че не съм историк“ — казва З. С. и ни кара да гадаем: загубено ли е оригиналното заглавие на ръкописа, или авторът до такава степен е свикнал да мисли за него, че накрая е забравил да го напише?

В ръкописа начална страница със заглавие няма. Не е сложено то нито над предисловието, нито над глава първа, нито където и да било другаде (включително и при запазените бележки-планове за написването на книгата). В ръкописа обаче, най-често в сатиричен план, се акцентира върху „Историческата задача“, за която княз Батенберг напомня в прокламацията си от 27 април 1881 г.: „да доведа България до изпълнението на определената й от историята задача“ (за обединението и въздигането на българския народ). Авторът е наситил страниците си с тази „Историческа задача“, изписвана обикновено с главна буква и поставяна в кавички, и като че ли тя „изявява претенции“ да бъде изведена в заглавие. Аргументи за противното намираме в брой 1 от 18 януари 1886 г. на издавания от З. Стоянов, Д. Петков и Д. Ризов в. Независимост, където е отпечатано следното редакционно съобщение: „После няколко броя ние ще започнем печатането в подлистник написаната от З. Стоянов книга «Преврата през 1881 г.», която същевременно ще се отпечатва и на отделни екземпляри.“ Възражение срещу така обявеното заглавие не се намери и то остана изписано на днес публикувания З.-Стоянов труд. — Б.р.

[5] Черкаски, Владимир Александрович, княз (1824–1878) — руски държавен и обществен деец, либерален помешчик, борец против крепостното право в Русия. През Освободителната война възглавява Временното руско управление в България и поставя основите на българската администрация. Привърженик на голяма, силна и самостоятелна България, верен съюзник на Русия. В действията си се облягал на българските чорбаджии, които правил свои съветници и помощници в администрацията. След смъртта му през 1878 г. е заместен от княз Дондуков. — Б.р.

[6] Балабанов, Марко Димитров (1837, Клисура — 1921, София) — книжовник, политик и държавен деец, елинист. Завършил гръцко богословско училище и право в Атина, Париж и Хайделберг. Пръв редактор на в. Витоша, по-късно на Братство, Светлина и др. Привърженик на консерваторите, от 1882 г. — на умерените либерали. Вицегубернатор на Свищов и Русе, депутат в Учредителното събрание, министър на външните дела и първото правителство на Т. Бурмов, български дипломатически агент в Цариград (1880–1881), Букурещ (1902–1905) и Атина (1905–1906). Автор на исторически и биографични книги, публикувал документи от Българското възраждане. — Б.р.

[7] Григорий, митрополит Доростолочервенски (светско име Григорий Немцов) (1828, Сороки, Бесарабия — 1898, Русе). Член на БКД, митрополит на Доростолочервенската епархия от 1872 г. до смъртта си. Депутат в учредителното събрание. Туркофил, след Освобождението поддръжник на консерваторите, един от двигателите на преврата в Русенско. Автор на послание до миряните да се молят за победа на турското оръжие, публикувано при започването на Руско-турската война. Известен сластолюбец, записан в дневника на д-р Иречек като „езуита от Русчук“. — Б.р.

[8] Варненско-Преславски митрополит Симеон (Одисей Попниколов) (1840–1937). Ръководител на епархията от 1872 г. до смъртта си, член на Светия синод (1874–1913), председател на Светия синод (1888, 1902–1905), народен представител, председател на ІІ ОНС, член на БКД и почетен член на БАН. — Б.р.

[9] Вестник Марица (баба Марица) — пръв български вестник, започнал да излиза след Освобождението (25 юли 1878 г.) в Пловдив. Солиден, добре уреждан, с разнообразно съдържание вестник, застъпвал интересите на едрите земевладелци, търговци и промишленици, подкрепял партията на съединистите (лъжесъединистите) в Източна Румелия. Спрян при обявяването на Съединението с излизането на 745-ия му брой. — Б.р.

[10] Славейков, Петко Рачов (дядо Славейков) (1827, В. Търново — 1895, София) — известен български поет и фолклорист, участник в църковно-националните борби, депутат в Учредителното събрание, един от водачите на либералната партия. След преврата емигрирал в Източна Румелия. Отношенията му със З. Стоянов претърпяват интересна еволюция. В Пловдив те са особено близки (заедно списват в. Независимост и Кукуригу), после (на 10 април 1885 г.) З. Стоянов му отправя едно прочувствено, но остро писмо по повод опита (с участието на Славейков) да бъде ограничена свободата на печата в Княжеството: „Нашите уста са запушени вече, куражът ни е убит, реакционерството тържествува, смеси се брашното с триците. Скърбя!“ (Стоянов, З. Неиздадени съчинения, С., 1943, с. 392). Детронирането на княз Батенберг на 9 август 1886 г. и промененото отношение на П. Р. Славейков към Русия издава помежду им пропаст. „Ех, Дядо, Дядо, някогашен Дядо, който си ни бил учител и идеал — овайква го З. С. в една от политическите си бележки, — защо ти не умря един ден по-напред, преди да дойде в България носителят на нагайките Каулбарс. Щяхме да се гордеем с тебе, щяхме да ти споменаваме костите. А сега?…“ (в. Свобода, бр. 92 от 14 окт. 1887 г.). — Б.р.

[11] Каравелов, Петко Стойчев (1843, Копривщица — 1903, София). Виден български политик, строител на следосвобожденска България, един от първите ръководители на либералната партия. Учил в юридическия и историко-филологическия факултет в Москва. Член на БКД, депутат в Учредителното събрание, председател на І ОНС, министър на финансите (1880), министър-председател от края на 1880 до свалянето му с преврата на Батенберг; водач на емигриралите либерали в Пловдив (1881–1883) и отново министър-председател от 29 юни 1884 до 9 август 1886 г. Близките му идейни и приятелски връзки със З. С. (1882–1885) охладняват след Съединението, за да се заменят с остри нападки и взаимна нетърпимост след детронирането на Батенберг (1886). — Б.р.

[12] Цанков, Драган Кирияков (1828, Свищов — 1911, София) — просветно-църковен и политически деец, учил в Русия, учителствувал в Цариград и Русе, работил за създаването на българска униатска църква. Депутат в Учредителното събрание, на няколко пъти министър и министър-председател, основна фигура в борбата срещу преврата на Батенберг. По-късно противник на Съединението, извършено без съгласието на Русия, единствен депутат, гласувал против кредитите за наложената ни война със Сърбия през ноември 1885 г. По време на Стамболовия режим е политически емигрант в чужбина. — Б.р.

[13] Фарлей, Луис (Луи) — англичанин на българска служба — „частен съветник в отделението за обществените сгради при министерството на вътрешните дела“. От 1 август 1879 г. изпратен в Англия да отстоява каузата на Батенберг за налагащи се промени в Търновската конституция. През 1880 писмено предложил на У. Гладстон да подкрепи суспендирането на българската конституция за 2–3 години. Тези действия на Фарлей предизвикват гнева на българските либерали, които в няколко публикации (в._Независимост_, Работник и др.) нападнали „разсипника на българската хазна“ Фарлей и неговите покровители. — Б.р.

[14] Негова милост Фарлей можа да тури на ръка от гърба на българите около 50 000 лева. Той бе изпратен от Стоилова по Европа да клевети българите, че нямали нужда от конституция, но от камчик и от неговата царска диплома. — Б.а.

[15] Вестник Българин — излиза от 1877 г. в Букурещ и Гюргево, а от 1879 г. в Русе. Стои на русофилски и консервативни позиции. Остро полемизира с либералните вестници и най-вече с русенските Работник, Славянин и Братство. — Б.р.

[16] Попов, Христо Георгиев (1858, Шумен — 1951, София) — виден деец, общественик и адвокат. Служил като майор в Шуменската военна дружина и подкрепил преврата на Батенберг. Като командир на полк в Сръбско-българската война (1885) проявил голямо командирско умение и лична храброст. При детронирането на Батенберг (1886) застанал в негова защита. — Б.р.

[17] Вестник Български глас — излизал два пъти седмично в София от декември 1879 до септември 1883 г. След спирането на в. Витоша (юни 1880 г.) става официален орган на Консервативната партия. — Б.р.

[18] Кърджиев, Георги Антонов (Бочката) (1854, с. Арбанаси — 1907, София) — публицист, либерал (цанковист). Бил отговорен редактор на в. Работник и Братство, издавал самостоятелно в Пловдив и София в. Напред (1885–1889). Г. Кърджиев е първи читател на първия вариант (в ръкопис) на „Записки по българските въстания“ (януари 1879 г.) Запазена е много интересна кореспонденция между двамата приятели, а по-късно политически противници Г. Кърджиев и З. Стоянов. — Б.р.

[19] Юрев (в ръкописа Юриев), д-р Капитон — украинец, прогонен от отечеството си заради свободомислие. Установил се като околийски лекар в Разград, където в началото на 1881 г. се запознава и сприятелява със З. Стоянов. Демонстрирал публично демократичните си убеждения, което е повод веднага след преврата да бъде арестуван и екстерниран в Гюргево. Работи като лекар в Източна Румелия, взема активно участие в Съединението и Сръбско-българската война. В началото на 1886 г. се връща на работа в Русе. — Б.р.

[20] Вестник Витоша — първи официален орган на консервативната партия, излизал два пъти седмично от май 1879 до юни 1880 г. Отстоявал разбирането, че народът ни не е дорасъл да се самоуправлява и да се ползува от правата, дадени му от конституцията. — Б.р.

[21] Вестник Свободна България — излизал във Варна веднъж седмично от 15 януари до 4 юли 1881 г. Обявил се за „независим от партии“, списван със симпатии към консерваторите. — Б.р.

[22] Горбанов, Петко Василев (1846, Елена — 1909, София) — общественик и публицист, горещ консерватор, скандалджия по темперамент. Завършил Роберт колеж, участвувал в Освободителната война като разузнавач. Редактор на в. Български глас, учител по български език на княз Батенберг. Избран за депутат в Свищовското ВНС, влязъл в конфликт с Ремлинген; „възпят“ от Иван Вазов в стихотворението „Ремлинген“. Брошурата „Голата истина“, за която З. С. пише, че е излязла под редакцията на П. Горбанов, не можахме да открием. — Б.р.

[23] Стамболов, Стефан Николов (1854, В. Търново — 1895, София) — борец за свобода, апостол, бележит български държавник, член на БКД. Избиран за народен представител от 1880 г. до смъртта си, бил подпредседател (1880–1884) и председател (1884–1886) на Народното събрание. Оглавява контрапреврата на 9 август 1886 г. и връща сваления княз Батенберг на престола. След абдикирането на княза (26 август 1886 г.) е пръв регент, а от 21 август 1887 г. министър-председател на България. Води самостоятелна национална политика, което довежда до скъсване на дипломатическите отношения с Русия (ноември 1886 г.). Съсечен от политическите си противници на 6 юли 1895 г. в София. Идейните му и жизнени пътища със З. С. се кръстосват още от времето на Русенския таен революционен комитет, Старозагорското въстание, Съединението и властвуването на либералите. По настояване на Стамболов З. Стоянов става редактор на в. Свобода, подпредседател и председател на Народното събрание. Разпространените на времето си и все още живи слухове за насилствена смърт на З. С. (отровен от Ст. Стамболов) нямат реално основание и се опровергават от новоиздирените факти.

През дните на преврата от 1881 г. Стамболов е в София и реагира веднага със следното стихотворение:

Заплакала гора Витош,

Дребни сълзи рони,

а отдалеч гора Рила,

праща й поклони,

па я пита да й каже

защо е сърдита,

от какво е девет дена

с облаци покрита.

Отговаря гора Витош:

„Ой та, сестро Рила,

недей пита защо съм са

азе нажалила.

Недей пита от какво съм

с облаци покрита

и посред тях, кат ханъма,

от София скрита.

Аз не искам там да гледам,

на страшни позори,

как кравата речи буйни

със храброст говори;

как калугер сред тълпата

на хоро играе,

и свобода, и народа

безсрамно ругае;

как се качат нависоко

чужденци простаци

и се земат за везири

хора от сокаци…

Не искам аз… нека всички

дявол да ги земе,

а пък мене малко нещо

да остане време,

да отдъхна, да не гледам

на злини нечути,

да остана аз спокойна

поне две минути…

Затова съм, сестро Рило,

с облаци покрита;

затова съм посред мая

тъжна, та сърдита.“

(Публикувано в Независимост, бр. 63 от 2 май 1881 г., подписано с известния псевдоним на Стамболов ЧАВДАР.) — Б.р.

[24] Посочените две брошури се намират във фонда на народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“:

а) Тринадесемесечното властвувание на лжелибералците в Българското княжество. Русчук, бързопечатница на в. Българин, 1881, 56 с.

б) Из московской жизни П. Каравелова. Писмо. Без местоиздаване и без автор, 1881, 22 с. — Б.р.

[25] Вестник Независимост, София — продължител на Л.-Каравеловия в. Независимост не само по номерация, но и по идейни позиции. Излиза от 27 август 1880 до 1 юли 1881 г., когато е спрян заради противопревратаджийските си публикации. Там е отпечатан и първият известен фейлетон на З. С. „Знаеш ли ти кои сме?“ (24 дек. 1880 г.). — Б.р.

[26] Вестник Свободен печат — либерален седмичник за политика и книжнина, издаван във В. Търново от Ст. Стамболов. Бори се против консерваторите и погазването на свободата на печата. Спрян на 20 юни 1881 г. с излизането на 13-ия му брой. — Б.р.

[27] Славянин — най-дълголетният русенски вестник, излизал с прекъсвания от 1879 до 1931 г. с периодичност веднъж, а от 1882 г. по два и три пъти седмично. Основател, собственик и редактор Тодор Хаджистанчев. Вестникът е с либерална насоченост, но често сменя своите предпочитания към едно или друго крило на либералната партия. В зависимост от вятъра на времето приветства или ругае З. С., но го търси като автор дори и тогава, когато не споделя възгледите му. Тук З. С. помества едни от най-острите си филипики против руския дипломатически емисар след преврата на 9 август 1886 г. Н. В. Каулбарс. — Б.р.

[28] Христов, Алекси — консерватор, избран за член на първия Разградски окръжен съвет (12 януари 1879 г.), но само след четири месеца по неизвестни причини вече не фигурира в състава на съвета. В. Славянин (бр. 13 от 19 септември 1881 г.) го уличава в издевателства над местното население при събиране на данъците. — Б.р.

[29] Бъчеваров, Христо Георгиев (1853, Одрин — 1935, София) — печатар и издател. Притежава част от печатница в Цариград и през 1873 г. издава Звънчатий глумчо на П. Р. Славейков. С Димитър К. Попов издават в. Сутрина, а от 1877 г. в. Българин. В началото на 1886 г. публикува комедия за сръбския крал Милан, посрещната с унищожителна рецензия от З. С. (Независимост, бр. 3 от 12 март 1886 г., псевдоним Поппович). — Б.р.

[30] Мазаков, Георги — избран и утвърден за пом.-кмет на В. Търново с княжески указ от 14 август 1881 г. При изборите за ВНС на 12 юни 1881 г. единствено той и Георги Панталонджията се обявили публично в защита политиката на княза. — Б.р.

[31] Папанчев, Върбан. Роден в с. Градец, Котленско, учителствувал в Добруджа, опълченец. След Освобождението е финансов чиновник и адвокат във Варна. С публикация във в. Свободна България от 21 март 1881 г. поискал уволнението от служба на З. С. заради „нихилистичните“ му идеи. — Б.р.

[32] Шишков, Тодор Н. (1833, В. Търново — 1896, Варна). Учил право в Париж като стипендиант на П. Берон. Сътрудничил на Цариградски вестник, Български книжици, Българска пчела, Македония и др. След Освобождението е прокурор и редактор на консервативния вестник Свободна България. Обект е на иронични закачки в печата от страна на З. С. („Неопровержима истина е“, в. Работник, бр. 23 от 8 април 1881 г.). — Б.р.

[33] Бурмов, Тодор Стоянов (1834, с. Нова махала, Габровско — 1906, София) — обществен и политически деец, член на БКД, първи български министър-председател. Одобрил преврата на Батенберг и влязъл в състава на новоучредения Държавен съвет. През 1884 г. се оттеглил от консервативната партия и преминал към либералите на Др. Цанков. След пътуване до Петербург при завръщането му в Пловдив (март 1886 г.) пловдивските либерали по внушение на З.-Стояновия в. Независимост му устроили „овация“ с пукване на главата за това, че по неподходящ начин „оправя съдбата на България“. — Б.р.

[34] Кисимов, Пандели (Пантели, Панталей) Хаджигеоргиев (1832, В. Търново — 1905) — обществен деец и публицист. Емигрирал от България през 1862 г., живял в Букурещ и Болград. След Освобождението служи по съдебното ведомство във В. Търново и София. Редактира консервативния в. Отечество (1884–1885), където разгаря полемика за „предателството на Любен Каравелов“. З. С. му отговаря с няколко гневни публикации в Търновска конституция и брошурата „Любен Каравелов и неговите клеветници“ (1885). — Б.р.

[35] Христофоров(ич), Иван — роден в Стара Загора, учил в Болград, учителствувал в Русе. След Освобождението е съдия в Русе и Шумен. Консерватор, горещ привърженик на преврата. — Б.р.

[36] Кипровски, Константин — по време на разглежданите събития живее и работи като съдия в Русе и Разград. В дневника си от 20 февруари 1882 г. З. С. отбелязва: „Съдията Кипровски обявил с присъда, че богатите хора не могат да бъдат съдени…“ — Б.р.

[37] Чокоев, Михаил (Михалаки) — окръжен управител в Русе след 27 април 1881 г., консерватор. Публикувал без подпис във в. Българин статия, съдържаща обиди по адрес на З. С., която довежда до дело на засегнатия срещу редактора на вестника Хр. Бъчеваров. — Б.р.

[38] Диамандиев, Васил Иванов (1839, Охрид — 1912, София) — учител и общественик, участник в Кресненско-Разложкото въстание и Македоно-Одринското освободително движение. Като съдия в Русе през 1880 г. създава „Македонска лига“. Привърженик на консерваторите, депутат в Свищовското ВНС. — Б.р.

[39] Половете — става дума за лесно спечелените жълтици по време на войната. Пол — съкратено от наполеон, равен на тогавашни 20 лева. — Б.р.

[40] Сарафов, Михаил Константинов (1854, В. Търново — 1924, София) — политически и държавен деец, либерал. Секретар на Великотърновския частен революционен комитет, участник в Априлското въстание. Завършил математика в Мюнхен и финансови науки в Париж, един от първите български специалисти с научни трудове в областта на статистиката. Бил министър на народното просвещение и на финансите в либерални кабинети. След разпространение на прокламацията от 27 април 1881 г. укорил княза за високомерното му обръщение „БЪЛГАРЕ!“ Батенберг му отговорил, че „преди войната никой не се е обръщал към българите — те бяха само рая“. (Иречек, К., Български дневник, т. І, С., 1932, с. 364). — Б.р.

[41] П… Касае се вероятно за гр. Пловдив. — Б.р.