Захари Стоянов
Превратът ^[0] (5)

Глава четвърта

Нравствена инквизиция. — Главният дирек на преврата Гр. Начевич. — Неговото пътуване по Княжеството и шифрованите му депеши. — В. Независимост и чиновниците, които я четат. — Сподвижниците на 27 април разделени на три категории. — Първа и втора — мъжие, а трета — храбри амазонки. — Мадмазел Петкович^[1] и мадам Оджакова — главатарки. — Съревнованието на техните свищовски сестри. — Ябълчицата на Ив. Христофорова. — Патриотическият подвиг на Х. пазарджичени с Независимост. — Митрополит Мелетий^[2] и неговото хоро. — Руският кабинет играе на въже. — Малодушието на русчукските либерали. — Отзиви от простата маса. — 55 и 66 членове от Отоманския наказателен закон. — Каменски^[3] и канцеларията.

По това време, когато в Бяла се решавали тие важни въпроси, издава се прокламацията от 27 април, получава се известие и в градеца Бяла, че Каравелов е съборен, че днес или утре ще бъде арестуван или изгонен зад граница. Естествено е, че ако хора съвсем чужди на Каравелов, хора, които не му бяха ни в клин, ни в ръкав, се побояха за неговата съдба и за оная на партията, на която той беше глава, естествено е, казвам, как трябаше да се посрещне тая горчива новина от по-близките му приятели, от шурите му, какъвто беше г. Телемах. Зет е това, и не току-така само, но зет любим и уважаем. Болно и тежко било на неговата душа няколко деня и няколко дълги нощи, припомнил си той, така през пръсти, миналите времена, осъдил няколко пъти сам себе се, що му е трябало да се рисува пред селените със своя зет, когото не познава; но нямало що да се прави, станалото — станало, не можеш да го върнеш. А известията от София биле неприятни, чувствал наш Телемах, че горчивите съдбини на зетя му ще да се отразят и върху му, макар и стотна част.

Дордето Телемах се борел сам със себе си в своята канцелария, от София се готвел да тръгне вече един от авторите на акта от 27 април, маршрути и програми се съставяли за това негово пътувание, циркуляри и препоръчителни се пишели от сичките министерства, секи да слуша и да съдействува на тоя човек, който не беше друг никой, освен Григор Начевич. Целта на пътуванието на тоя як дирек от „Историческата задача“ беше — нещо известно на секиго — да отчислява неблагонадеждните чиновници; да назначи нови на местата им; да говори, че князът ще да си отиде и България ще бъде изпълнена с немска войска; да уверява, че в такъв случай ще се разсърди и Русия; да препоръча кандидати за бъдещи депутати и да дава иезуитски наставления; най-после да изнасилва съвести със заплашвания и подкупвания и да устроява шпионските отделения, на които той бе главата. С четири коня пътуваше това мрачно страшилище, на секи пет часа тие коние се променяваха. Сичко честно потрепера от това човекообразно чудовище, сички чиновници, които не се въодушевяваха от неща по-високи, трябаше да коленичат пред него. Когато той в Разград дал една шифрована депеша до политическия кабинет в София, началник-станцията, който имал заблуждението да мисли, че и после 27 април съществува закон в България, повърнал тая депеша на основание на закона, който запрещава на частни лица да дават шифровки.

— Аз ти заповядвам! — извикал авторът на „Историческата задача“ с влизанието си заедно в станцията и показал на чиновника своето пълномощно (картбланш), дадено от най-голямото „Доброутро“ в България^[4].

И така тоя всесилен узурпатор пристига един прекрасен ден в Русчук и на часа свиква събрание на тамошните представители на „Задачата“. Станало дума и за административните чиновници, поискал Начевич техния списък, потърсил сведения за гъвкавостта на тяхната съвест, не се забравил и Телемах в това узурпаторско събрание. Какво се е говорило по-после, какви условия и застъпничества са станали пред г. Начевича, не е известно. Знае се само това, че на втората вечер, късно през нощта, Телемах Пенев влязъл в дома на А. Симеонова и клекнал на колене пред представителя на „Историческата задача“, комуто изповядал своите чувства, които той храни към зетя си и неговото министерство.

На другата заран наш Телемах пътувал към Бяла засмян, спокоен и доволен, като че се намирал в царството на зетя си. В същите дисаги, в които той носеше преди няколко месеца в. Независимост, сега носел в. Български глас. Щом пристигнал в Бяла, първата му длъжност била да събере сичките княжеви по-първи беленчени.

— Вие знаете ли, че Каравелов, когото аз наричах мой зет, бил луд и нихилист? — казал той. — А пък вестникът му Независимост бил немски? Заради това оттук нататък вие ще изгорите Независимост, а ще получавате Български глас. Тоя вестник е чисто български, който се четял и от руския цар.

Телемах станал горд и жесток малко по малко и [по] отношение на ония свои приятели, които му биле най-близки.

— Почакайте още няколко деня, когато Каравеловата конституция се замести с камчикът — казвал той на селените, — тогава аз ще да обеся двама души на моста.

На един бакалин, Хаджи Иван, който се вижда работата, че не е съчувствувал на „Историческата“, той поставил на къщата му двама шпионина, които го вардели денонощно, а сам Телемах, като минувал покрай дюгена му, казвал му постоянно:

— Почакай още малко, аз ще те обеся на моста.

От най-напред Хаджи Иванчо се опитал да протестира, но като се убедил, че с „Историческата задача“ не бива шега, клюмнал глава и си въобразил епохата на Мехмед бей. Но знайте, господа читатели, че физиологията дели хората на няколко степени. Едни махват ръка на сичко и мигат пред сякакво безобразие; други похващат дръжката на своя топор и цепят главите на своите човекообразни деспоти; а трети се само топят вътрешно и предпочитат следствията на собствената си душевна революция. Към тие последните принадлежал и беленският гражданин Х. Иванчо. Търпял тай ден, търпял два, курдисвал разни планове, па най-после намерил лек на своята душа. Една заран той казал на стопанката си, че ще отиде на къра, гдето ще да се мае за вечерта. В същото време керемидарите, които си имат керханата [на] отвъдната страна на р. Янтра, съгледали, че още пред обяд дошел един човек на противоположния бряг и седнал до самата вода. Цели пет часа той не станал от мястото си, нищо не правил, а следвал само да хвърля от време на време камъчки в бистрата янтрина вода. По едно време, на мръкване, непознатият, който бил сам Х. Иван, станал на крака, поогледал се наоколо, обърнал се към селото Бяла, което оставало зад гърба му, прекръстил се и нагазил с дрехите си във водата.

— Че луд човек тряба да бъде негова милост, който не отива по моста, ами гази посред — казали едни другиму работниците, които тежката кал и мокрите керемиди карали ги да гледат повечето наоколо си.

Но когато те видели, че калпакът на Хаджията наближило да плавне, търтили към Янтра и извикали колкото им силата:

— Чакай бре, християнино! Не ти ли е мило за душата!

— Ах, кой ви каза, че ще да се удавя? Луд ли съм! Аз влязох с дрехите си във водата, защото имам мараз, а някои хора ме посъветваха, че ако се кисна във водата — преминувало — казал Х. Иванчо на работниците.

Секи повярвал на тоя хладнокръвен отговор, никой не се научил в селото до вечерта ни за неговия мараз, ни за целебните сили на бърза Янтра. А и сам той, Х. Иван, се върнал у тях при жена и деца, преоблякъл се в сухи дрешки, вечерял що дал господ, прекръстил се и легнал.

— Наш Иван тая заран много рано излезе, без да се обади никому — говорели [на другия ден] домашните му по улицата.

В същото това време двама души селени, които дошле тичешката откъм моста, влизали в Околийското управление при началника.

— Дойдохме да ви известим, че намерихме под моста Х. Ивана удавен — казали те.

Разбира се, че сичките тънки формалности по тоя случай биле извършени от началството над студения труп.

В дюгенското чекмедже на покойния се намери следующата записка, написана до Ивана Попов, която аз видях с очите си:

„Побратиме Иване,

На тебе оставям децата си и другите си работи. Кажи на селените, че аз се удавих от Телемаха и от неговите шпиони и жандарми.“

Когато стана известно съдържанието на тази записка в Бяла, то началството, в интереса на службата и въобще на страната, поиска тая записка за сведение.

Занапред ние няма да забравяме Телемаха, а сега преминуваме на друг предмет. Прокламацията от 27 април, нейното историко-заветно съдържание, както и височайшето пътувание на Григор Начевича не закъсняха да произведат своите патриотически следствия., свързани с крайните елементи в България — нихилистите. Шпионското отделение (доброволното и платеното) захвана вече своите действия; неговият глас ставаше решающи от ден на ден, от час на час. То изпълняваше обязаностите на временно правителство или спомагателно, то работеше най-деятелно за заветната цел на българите, то туряше най-после в изпълнение акта на 27 април. Какво е ставало по другите по-затънтени градове, как там се е турял в действие историческият акт, аз не зная напълно, при сичко, не помня някои факти и събития, в които е плющяла и руската нагайка, и народна пара, и шпионско слово, и жандармско усърдие. Нека за тие факти кажат ония, които са си чесали плещите. Аз ще говоря само за онова, на което съм бил свидетел.

Деятелността на тие агенти на Задачата може да се тури на върволица както следва: едни от тях имаха за длъжност да отстраняват от служба ония чиновници, които не бяха се трогнали от 27-то число. Те постъпяха така. Вземат да съставят акт за ненавистния чиновник, когото обвиняват или че е псувал княза, или че четял и разпространявал в. Независимост, или че се е произнасял против 27-то число, или че е рекъл: „Ние си не даваме конституцията“, или че се обърнал срещу слънцето. Под тоя акт се подписваха двама души свидетели, обикновено от верните, или пък от ония невежи селени. После това той се изпращаше до княжеския комисар, който си имаше вече длъжността как да постъпи. „В името на Н. височество господаря, на Царя Освободителя, аз намирам за добро да се изключи тоя чиновник, който не е от благонадеждните.“ Околийските по онова време началници в Русчук — Доганов, а в Тутракан — Обретенов^[6], хора, които бяха влекли синджири по Анадол за свобода и отечество, разбира се по само себе си, че тие не можеха да викат ура заедно с бившите турски чибукчии Георги Георев, Ангелчо Симеонов и пр. „Историческата задача“ обаче ги наказа по следующия начин. Кривоглед един мюзюхирен, именуем Ангелчо Симеонов, отива в село Гагаля или Липник, гдето учителят, еленченин, който и по наследство, и по право прецежда из жилите си шпионска кръв, съобщил му, че околийският началник Доганов бил поканял [един?] път общината да се запише за в. Независимост.

После две минути върху един бял лист блещяло в заглавието с големи слова АКТ. „Днес, 1881 г. и пр., и пр., подписаният, като зех пред[вид] това и това, като се уверих и изпитах, че еди-кой си имал смелостта да произнесе думата «Независимост», то реших…“ Представете си бързина, въобразете си ячко и организирано правителство. Същия ден се съобщи още актът в Русчук до комисаря (от селото Гагаля до Русчук е два и повече часа) и същия ден се приема депешата от генерал Ернрота, че Доганов е отчислен за агитации и неблагонадеждност. По тоя начин се отчислиха и други чиновници: Късогледов^[7], Обретенов, разградския окръжен управител Ангелов, свищовският — Самсаров, финансовият чиновник Вълнаров, председателят на окръжния съвет Бърнев^[8] и много други още.

Втори разред агенти се занимаваха по публичните места да псуват идеала на либералите — конституцията. От една страна, да произвеждат скандали и почва за арестувание, а от друга, да явяват на публиката колко е омразна конституцията на Н. в. господаря. Един ден в кафенето на Пенча Мъглата, гдето бяха събрани повечето либерали, влезе Ив. Христофоров, подкомисар княжески, личност безхарактерна и нахална. Той застана посред кафенето и извади от джеба си един екземпляр от конституцията.

— Господа, днес в България има две спорни неща: това книжле, което се нарича конституция, и Н.в. князът, който е избран и проводен от Н. И. Величество Царя Освободителя. Кого вие ще предпочетете? Любезният ни княз, млад като ангел и хубав като ябълка, който, като да ни е проводен от Бога, или това парче книга? — каза Христофоров с шпионски жестове и настъпи под краката си Конституцията.

Присъствующите, които бяха повечето чиновници, никой не възрази, а представителят на бухалското царство следваше да изглежда на сичките въпросително. Аз съм уверен, че ако в турско време влезеше в българско кафене, между българи, не охтичавият Христофоров, но някое арнаутско заптие; ако това заптие държеше в ръката си не конституция, но екзархийския устав и почнеше да проповядва, че гръцкият владика може да ни заведе по-добре в рая, то източен въпрос щеше да се дигне, па и късото пискюлче трябаше да помете кафенето. А коя е причината за това? Гюбрето, бухалската рутина и оная неразсуждающа тълпа, която обича само ония държави и управления, гдето има тояга и камчик. Ще да ми [се] отговори, че в първия случай сме имали за господари поганците, а във втория червена ябълчица, на която сме трябало да й теглиме светата воля. А ние отговаряме, че в отношение на турците пак ни бивало донякъде, имали сме народно достолепие и гордост, блещукайки тук-там и някои хероически характери, но сички тия светила и светли страни загинаха заедно с турската власт на Балканския полуостров. Сега ние не роптаяхме, не разсъждавахме, не критикувахме. Бяхме удавени от великото събитие, от бляскавите пагони, а най-главното, ние не знаяхме още, с малки изключения, че и християнинът може да бие и да угнетява много повече, отколкото турчинът. Рано беше още, както съм казал вече.

Трети сподвижници и поклонници на 27 бяха и някои половини от прекрасния человечески род. Зная, че за тяхна милост в много държави не е позволена никаква публична критика; но границите на тая нетърпимост се смъкват, щом евината дъщеря захвърли своя чорап и стъпи в политическото или литературното поле. Па и защо съм седнал да се оправдавам? Моята цел е само да констатирам един факт, едно обществено явление без симпатии и антипатии. Трите хероини от женския пол в Русчук бяха: госпожица М. А. Петкович, г-жа Петър Василич Оджакова и Н. Бъчеварова.

— Защо да не подадем ръка, защо да не спомогнем и ние с нещичко на любезния си господар, който е така млад и хубавелек… — казали гражданките и подпретнали скути.

— Ах, тая мисъл, тая ваша постъпка е suget pour un romane^[9] — казали някои приближени на гражданките, които още повече се насърчили.

И така един прекрасен ден мадам Оджакова и м-л Петкович съчинили един адрес от своя страна и тръгнали от къща на къща да го подписват, изключително от своя амазонски еснаф. Тряба да кажа, че последната редакция на тоя адрес била допълнена от правоведско вещо перо, от П. В. Оджакова, който го направил съобразно със Славянската земеделческа конституция. Няма нужда да обаждам на читателите изцяло съдържанието на тоя адрес. Той бил насърчителен на младия господар в пълна смисъл на тая дума. Падало се коленопреклонно пред господарските нозе, казвало му се на няколко места: „Дерзай, любезний княже!“, умолявал се да земе юздите; апелирало се към неговото рицарство; гласувало му се пълно доверие и пр., и пр. Почитаемите инициаторки биле дотолкова демократки, щото не отказали гостоприемството в колоните на своя патриотически адрес и на слугините от разни къщя. В разнасянието на адреса беше запазено сичкото благоприличие и тържественост. Пликът, в който лежаха подписите и волята на русчукските госпожи, беше обвит с трикольорен шарф. Говореше се по онова време, че свищовлийки, като научили за патриотическата постъпка на своите русенски сестри, ухапали си алените устни от благородна завист, че не можали и тие да се сетят с време да изкажат своите чувства към господаря.

— Ние ще направим пък трикольорни букети, с които ще да украсим гърдите на сичките депутати на 1 юли — казали тие и се задоволили.

Адресът на русенските гражданки се подаде на господарските ръце на 9 юни, при моста на Сарая, подробности за което подавание ще изложа по-нататък.

* * *

Сички тие демонстрации в гр. Русчук, сички тие мерки и симпатии, изказани за в полза на „Историческата задача“ било от комисаря Логвенова, било от неговите верни хора, от гражданките, па и от равнодушието на оная робска тълпа, която блаженства само когато я удрят по напуканите пети, сяка тая среда, казвам, не можеше да не повлияе на либералите. Тие бяха гръмнати и смутени не на шега. Па и другояче не можеше и да бъде. Накъдето се обърнеш, с когото се срещнеш, каквото прочетеш във вестник, руски или български — сичко мирише на робска земя, на мракобесие, на дебело невежество и славословие на камчика.

„… Днес хаджиоглу-пазарджикските граждани, като прочетоха подлистника^[10], на нихилистическия вестник Независимост, решиха и определиха да го изгорят тържествено и публично… Да живей Н. височество“ — депешираха от поменатия град в Българин… „Днес Н. преосвещенство софийският митрополит Мелетий, като се представи пред Негово височество господаря заедно с 800 души да му благодари за патриотическата постъпка от 27 април, каза едно сгодно с обстоятелствата словце, което се свършваше така: «Господарю, ако вие ни оставите и тръгнете да си отивате, то ние ще постелем пътя с нашите деца (в това число и децата на Мелетия, разбира се), да мине през тях вашата кола» — пишеше Български глас… «Днес народът, събран от околностите и от София, изигра едно хоро пред палатите на Негово височество любезния ни княз. На свършване народът поиска позволение от господаря, щото сяка година на тоя ден да бъде разрешено да се събира той (народът) и да тропва по едно хорце на същото място»“ — пишеше поменатият вестник.

Така също отговорите и известията на руския кабинет биеха към същата точка, и тяхното съдържание беше въжарско, т.е. и тие играеха на въже. В отговор на едно запитване от страна на либералите, които молеха да им се съобщи дали превратът става с волята на Русия, такъв отговор се депешира, щото аз вярвам, че и тоя, който го е писал, сам не го е разбирал, а като го е подписвал, неволно се е появила усмивка на дипломатическите му устни: „Бедни болгаричики! Как они наивни и чистосердечни“ — е казал той^[12].

С една реч, отсякъде глас на неразсуждающа тълпа, отсякъде блеение и мукание. Предвид на това доброволно робство [в] заседанието, което свикаха либералите в Русчук, да размислят и решат тряба ли да се издава Работник, не се забелязваше нищо буйно и решително. Повечето бяха на мнение, че издаванието на Работник е немислимо вече.

— Кого ще убеждаваме, кой ти разбира, че конституцията е народно благо, когато против нея са сички, в това число и могуществена Русия, и княз, и духовенство, и калугери, и попове, и търговци, и богати — говореше Митко Маринов. — Аз съм убеден, че ако Работник развие своето знаме според програмата си, то ние ще да бъдем избити с камъци от тълпата по улиците.

Въобще приятелят М. Маринов, нарочно или искрено, мъчеше се да доказва, че немислимо нещо е да се предположи даже, че руският император гледа на българите с лошо око. Но се намериха и двама-трима души, които не искаха да трепнат ни от депешите на генерал Игнатиева, ни от блеението на тълпата. Тие бяха Т. Х. Станчев^[14] и Георги Кърджиев, и двамата отговорни редактори, първият на в. Славянин, а вторият на в. Работник, които протестираха против сяко малодушие и поискаха да се борят докрай със сякакви узурпатори. Обстоятелствата от по-после обаче убедиха и тях, че слабото слово е утринна роса пред щиковете и подкупванията.

Ако между страхливите чиновници прокламацията от 27 не произведе никакво открито негодувание, то това не може да се каже и за простата маса. Колкото истинската цел на тая прокламация и да беше блокирана от мазни фрази, то сѐ се намериха няколко единици, които поклатиха глава. Разбира се, че не толкова от сухото съдържание на акта, колкото от начина и терористическите мерки, които се прилагаха от страна на превратаджиите, за да разбере населението, че сичко се прави за тяхно добро, че страшна страхотия ще бъде, ако си отиде князът.

— Ако си отиди, нека си отиди. За княз ли ще плачем? Като си плащаме 600 000 франка, ще се намерят толкова князове, колкото косми има на главата ми — казал един селски бакалин от с. Смил.

Някой си Христо, жител от Севлиево, продавач по селата на сапун, лоени свещи и ракия, случил се в Бяла, когато се чела прокламацията от 27-и публично, и чиновникът, който я четял, обяснявал някои пунктове^[15]. Сапунджията Христо, който се случил там с двата си коня, намерил се в такова настроение, щото изпуснал няколко думи, които имали значение повече за неговия сапун.

— На книгата добро пише, ама като дойде на работа, олеле, майко! Атовете ще да се ритат, а магаретата, както сме ние, сиромашта, ще им се скъса кускунът — казал Христо.

Казал той това и без да гледа дали го е чул някой, без да чака да му се отговори, потеглил своите хайванчета към един от беленските ханове. Но верните хора, които се намираха и в Бяла, имали възможност да чуят заключенията на Христа и с помощта на жандармите турят ръка на него и на двата му коня.

— Стой, княжески душмане! — казали тие и подкарали бунтовника към магарешкия рай.

В село Червена вода, близо до Русчук, село голямо и развито, намира се случайно Димитър Черкински, раздавачът на в. Работник. В една кръчма, гдето имало и няколко селени, станало дума и за акта от 27-и.

— Ти, Димитърчо, като се навърташ в Русе, около у̀ченичките хора, като се посъбирваш по-честичко с ненча си Тома (стар учител в Червена вода, комуто сички имаха доверие), не си ли чувал какво тие говорят за станалите в София работи? — попитали няколко селени.

— Тие говорят, и аз ви казвам от своя страна — казал Димитърчо, — че вие не тряба да си давате конституцията, която е сиромашко благо.

Докато Димитърчо, момче на 16–17 години, успял да изгледа гордо присъствующите, дордето той свари да се нарадва, че станал човек, да искат от него съвети и ум, шкембеста една фигура, която прилича на чорбаджия, се изправила напреде му и го посочила с ръка на други двама души, които вървели по-подир.

— Вържете тоя размирник, земете си пушките и го закарайте на Русе, на голямата полиция — казала фигурата.

Димитърчо сбъркал конците на часа. Той забравил и конституция, и парламентаризъм, па и себе си.

— Абе, чичо, аз съм слуга, аз нямам работа с големите хора, аз съм сираче — следвал да говори Димитърчо.

— Зная ви аз. Вие убихте цар Александра — казала фигурата. — Ти ли знаеш тия работи, или дядо иконом Петър^[16] ги знае?

Тряба да ви кажа, че тоя дядо иконом, който се удостои по-после да развява своето широко джубе в Бяла като подкомисар, дал на червеноводчени такива съвети: „Който оттук нататък се яви в селото ви и спомене думата конституция, да го вържете на часа, без никакви по-нататъшни разправии.“

Друг един селски учител, мисля от с. Пиргос или Манастирица, като чел в. Независимост на кръчмата и като свършил, възхитил се и казал:

— Ама че право казва тоя вестник, ха! Да му се не начетеш.

Началството се известило и учителят се отправил за Русчук с двама селски стражари.

* * *

Пишущият тие редовце беше по онова историческо време коронен чиновник, т.е. той получаваше пари не от народа, както говорят мнозина, но от хазната. А коя е хазната? Кой спуща в нея? По онова време решението и на подобни въпроси ставаше в казармата на русенската дружина № 23; а ревност и готовност никому не достигаше да надникне в това коронно заведение. Прочее пишущият тие редовце беше по онова време държавен служител, беше съдебен изследовател при Русчукския окръжен съд. Сичките горепоменати бунтовници: Христо севлиевчанинът, Димитър Черкински, даскалът, който чел Независимост и пр., бяха докарани при него, едни направо, а други от княжеския комисар, с конвой солдати, със запечатани писма и актове, с препоръка да се изпитат и запрат като размирници, като бунтовници, на основание членове 55 и 66 от Наказателния отомански закон. А знаете ли какво гласят тие членове? Слушайте:

Член 55: Наказва се със смърт този, който лично или посредствено подбужда поданиците на държавата и жителите на страната да въстанат с оръжие против правителството, било че въстанието се е извършило напълно, било пък, че е имало едно начало на извършванието.

Член 66: Който непосредствено подбужда гражданите да вършат злодеянията и престъпленията, показани в тоя отдел, било чрез говорене по площад, по улиците или по места, гдето се събират хора, било като залепя плакарди и пръска печатани листове, наказва се като същи деец на тези злодеяния. Обаче ако се не появи никакво действително следствие от горепосочените подбуждения, наказва се с вечно заточение.

Представете си сега положение, въображете си съдийска съвест и някакви си букви на закона, които съществуват само на уста в някои случаи. Хора, докарани от толкова място под конвой, приготвени едва ли не за бесилка, да ги освободиш от един път, да се не съгласиш с оногова, който беше ни събирал преди една неделя да ни плаши, че има верни хора, който имаше власт да разстрелва в 24 часа (според приказа на Ернрота) — това беше скандал, в такива времена именно, когато законът беше затиснат под 27 април. А коя безсъвестна личност беше пък тая, която би арестувала познатите вече на читателя бунтовници, копелето Д. Черкински и Христа Сапунджията? Как можеше да затвориш хора, че чели Независимост и произнесли думата конституция, когато Независимост лежи на масата ти, когато тя се прави не в Америка, но в столицата на България? Тоя последният^[17], каран надолу-нагоре в разстояние на 5–6 деня, беше изгубил и дума, и ума. С него заедно караха и двата му сиромашки коня, на които кокалите стърчаха като могили. Той плачеше със сълзи. И така зле, и инак лошаво. Сътрудниците на в. Българин чакаха навън да видят как ще да постъпя с размирниците, да направят нужното в своя вестник. Посъветвах се със съдници и прокурори. И тие дигат рамене, един ти каже това, други — онова, разбъркват ти само ума и нищо повече. Най-сетне се реши да се попита надлежно място как тряба да се постъпи с тоя род комити, когато в закона не е предвидено наказание, а до това време страшните тие хора да се освободят под здраво поръчителство.

Чрезвичайното началство в Русчук не закъсняло да се извести за освобождаванието на страшните хора. Влиза един прекрасен ден в канцеларията ми капитан Каменски, поляк, отваря вратата, без да почука, както му е редът, гледа жестоко и разсърдено. Дордето аз си отворя устата да отговоря на поздравленията му, той почва:

— Знаеш ли ти какво ще да каже чрезвичайна воля и княжески манифест? Знаеш ли ти, че аз съм господар, че аз имам власт, че аз може да те проводя ей сега на заточение, гдето пожелая?… Как ти смееш?…

Пишущият тие редовце се намери в небрано лозе. Той беше слушал псувните и на заптии, и на кадии, и на каймаками; но тие бяха едно време, когато на Сарабаирската табия се развяваше полумесецът; когато комендантинът на града не беше Николай Иванич, но Кел Хюсеин паша, когато най-после той не беше съдебен изследовател, нямаше канцелария с портрет на държавната глава. Да, тая плесница беше ненадейна, тя имаше много повече нравствена сила, отколкото физическа. Право да си кажа, аз помислих, че е излязъл нов закон, че се е върнало еничерското време, че е настанал друг свят. Несъзнателно се залових да отварям Временните правила, да цитирам члена и буквата на закона, на основание на които съм постъпил, но Каменски ме превари:

— Плевам на ваши Временни правила! — каза той и си излезе.

Аз и сега признавам своето малодушие, и сега си хапя устните, щом си спомня тая позорна визита, но сичко напусто; казах, че сичко аз очаквах от „Историческата задача“, но никой път не си въображавах даже, че така неприготвено ще ме огреят нейните лучи, така официално ще да бъде унизено човешкото достойнство. Не бе да не зная, че ако се косна до военния мундир, до един руски освободителски мундир, то сичко робско щеше да извика по улиците: „Смърт на българския нихилист!“… Помислих си от най-напред, че е станало нещо извънредно в София, че е излязъл указ, който обявява във военно положение цялата страна, а на руските офицери се предоставя пълна свобода на действия. Както и да е, но след излизанието вече на Каменски аз захванах да дохождам на себе си. Поисках да съставя акт — средство на сички малодушни, — който да поднеса на своетоначалство, и да поискам удовлетворение. Написах го и го поднесох на другите свидетели и очевидци от съдилището — членове, председатели и секретари, които слушаха на вратата и видяха сичко, но никой се не подписа. За протест и за неблагонадеждност го считаха тие, ако турят своите подписи на такъв един акт, в който да се констатира „постъпката на един агентин на «Задачата»“.

— Ние нищо не чухме и не видяхме — казваха тие, — времената не носят.