Захари Стоянов
Превратът ^[0] (4)

Глава трета

Слуховете в Русчук за 27 април. — Петър Василич Оджаков и неговото славянство. — Прокламацията на княза от 27-и и нейното нахално съдържание. — Българе! — Тържеството на черните души. — Молебен в черкова. — К. Кипровски, К. М. Куркоя^[1], А. Симеонов, П. Изворов, М. Стефанов^[2] и пр. — водители на превратаджиите. — Седемте яничер-агалари, наречени княжески комисари^[3]. — Русчукският комисар Логвенов^[4]. — Неговата реч пред чиновниците. — Съставът на шпионското отделение. — Опълченците. — Телемах Хаджипенев^[5] в Бяла и зет му Каравелов.

Но нека оставим да говорят фактите, а разсъжденията и заключенията да турим на заден план. Съмна се на 27 април. Към пладне се получи депеша из София на име на либералната партия; депеша, която тури край на сичко, която бе начало да се докаже на българите, че не само турците са биле тирани. Консерваторите, както само по себе си се разбираше, че от нас по-рано имаха депеша, триеха ръце от радост. Пред зданието на Русенското окръжно съдилище се намирахме, когато получихме известие за седемте черни години и за „Историческата задача“. Димитър Мантов^[6] беше лицето, което донесе тие новини. Отдалече още викаше той запъхтян: „Князът уничтожава конституцията! Иска пълномощия за седем години! Пет чрезвичайни комисари се назначават! Каравелов и Славейков не се знае що са станали! В София революция!…“

Вика сиромах Мантов и бърше своето попотено чело, а палтото му от бързина се отмята като пендера. И ръце, и крака се отсякоха, като с гръм бяха поразени сички присъствующи, разбира се, либерали. Куп ругателни думи и проклятия се изсипаха върху главите на консерваторите, в числото на които влезваше и господарят на страната. Сега пръв път чух аз да се третира неговото име в неприлична форма. Когато Д. Мантов съобщаваше горните думи, присъствуваха там настрана и двама души от съзаклятниците, редакторът на в. Българин Бъчеваров и правоведът П. Оджаков. Тие тържествуваха, тие се кикотеха на развълнувания Мантова и говореха помежду си:

— Чакайте де! Що сте видели още?

— Свърши Княжество България, г. Оджаков — казах аз на тоя последния после малко, като разбирах преврата.

— Не, джанъм, то е нищо, тие са малки работи. Трябаше най-после да се тури един край на тие безредици. Но… аз се боя за историята само; срамно ще бъде, защото тя ще да запише в своите страници, че българите не са способни да се управляват сами. Па най-после тук и народът не е крив. Самата тая форма на управление не е славянска — свърши г. Оджаков с такова хладнокръвие, с такава индиферентност, като че да го питаше някой дали руската капуста е по-добра от българската армея.

По-горе аз се обещах, че ще запозная читателите си с г. Оджакова, който ще да се споменава оттук нататък на много места и който е един от най-горещите превратаджии. Прочутото градинарско село Лясковец има честта да притежава нашия херой. В него той е видял за пръв път веселия божи ден. Той е съотечественик на П. Жекова, на Иван Касабова^[7], на Ивана Степанова, когото най-добре познават сливенци, и на ред други мъжие, отбележени вече в литературното и обществено поле. „Нашите селца е виновник на много учени мъжи, между които е и наш скромност“ — говори Петр Васил Оджаков, ако помня добре, в предисловието на едно свое съчинение.

Учил се П. В. Оджаков в православна Русия. Свършил той правоведството, но трябва ли да казвам, че това именно правоведство, неговата терминология, титлите на ректорите и попечителите, техните чинове и произхождения разбъркали твърде чувствително мозъка на г. Оджакова? Думите правовед, юрист, кандидат на славянското право, служител на каноническото и пр. и пр. се слушаха от неговите уста и гдето тряба, и гдето не. Разказват, че когато той ходил по русчукските касапници да си купува месо, в пазарлъка с мазния касапин твърде начесто говорил на тоя последния: „Аз съм юрист и губернски секретар, затова от най-хубавото място тряба да ми отрязваш. А чинът губернски секретар, съгласно такава и такая статия, е равен на потомствените дворяни.“

Може би читателите да не повярват на тая ми анекдота, може би да кажат, че се зевзеклендисвам. Много добре. А какво ще да ми кажете вие, когато застана напредя ви с документи в ръката, когато ви укажа и сухата статия на закона? Слушайте едно обявление, подписано от П. В. Оджаков във в. Българин после преврата.

„Обявление. Петър Василич Оджаков, юрист-правовед (ст. 98 от В. С. П.), който е свършил юридическите си науки в Одеския императорски университет, който е член на Одеското юридическо общество, който е бил председател на Русенското окръжно съдилище, който няма нищо общо с безсъвестните и либералствующи адвокатушки, който не е даван под съд, както мнозина други, който е кавалер на руский императорски орден «Св. Ана» и пр., и пр., приема да дава юридически съвети“^[8] и т.н.

В русчукските български гробища стърчи малко каменно памятниче, което носи следующия надпис: „Сьин дворянина Владимир Петрович Оджаков, из Россию, Марта 1879 г.^[9], роден здес 27… 1880 г. погребен.“

В архивите на бившето Търновско апелативно съдилище се търкаля и до днес едно прошение от същия лясковски дворянин, в което са изброени сичките негови титли и чинове. Работата била такава, щото дворянинът трябвало да посети магарешкия рай за някаква си измама на селени, против когото въстанал неговият съотечественик Христо Брусев в защита на селените, ако помня добре. Вил-трил дворянинът, намислил, че с титлите и ордените ще може той да поуплаши тогавашните съдници. Това прошение се захваща с руски и свършва на български така:

„От Петра Василича Оджакова, рускоподанный, губернски секретар, кавалер Св. Анны, член Одесс, юр. общества, по занятие адвокат, жител из селении Лясковуг, Тырновскии губернии.

Прошение

Когато ний, руссите, преминахме Дунавът за освобождението на българите“

и пр. и пр…

 

 

Георги Живков, който бил тогава член на Апелацията, разказва, че губернският секретар се явил в съдилището в пълна форма, с лента на шията и пр. Какво е станало по-после, не зная. Зная само това, че когато господа съдиите оставаха без работа, повикваха секретаря при себе си.

— Дай ни прошението на дворянина — казвали тие.

И няколко часа това прошение се четяло наред, а останалите служители си държели ръцете за хълбоците от смях. Жал ма е, че нямам на ръка оригинала, а то би му дал място.

През 1879–1880 г. П. В. Оджаков беше председател на Окръжния съд. На съдилището той отиваше с кон, при сичко че къщата му не беше далеч. Вечер, когато наближи да си тръгне, разсилният довожда пак коня и държи едната му зенгия пред вратата. Гдето и да отидеше П. В. Оджаков, на частна или официална визита, то непременно един разсилен трябаше да върви подиря му.

В политически убеждения и социални въззрения той е поклонник на оная рутина, която не излиза повече от канцеларията на някой руски губернатор и полицейски чиновник.^[10]

Поклонник е още и на двама московски святци, Катков^[11] и Аксаков^[12]. Свободно слово, печат и журналистика са за него неща излишни и вредителни. По време на неговото председателствувание в Русчук се издаваше в. Българин, комуто беше скимнало да либералничи. Нямаше още по онова време прокурори, а на душата на П. Василича Оджаков тежи, че не можеше да накаже тоя вестник ако не с друго, то поне да позатвори редакторите му. Какво направя П. Василич? Става за минута и прокурор, и цензор, и полицейски. В Целокупна България^[13] напечатва едно писмо от Каравелова и Славейкова със заглавие „Възвание“. В. Българин, като мислел, че София не е в Патагония, но в тая същата страна, гдето се издава и той, препечатва възванието заедно с подписите на неговите автори. Много добре; но я да видим какво казва дворянинът, правоведът и губернинският секретар?

— Аха! Значи вие сте монарси, вие сте князе, главнокомандующи, та издавате възвание? Вие, бунтовщики — извиква г. Оджаков и нощно време, когато редакторите на Българин си пиеха бирата на Швайцерия, дойде им известие, че печатницата е нападната от жандарми.

Когато се гледаше делото, то Петър Василич, който председателствуваше, остави на минута своето място и премина на друга маса. Публиката, която не знаеше по онова време обязаностите на прокурорите, помисли си, че П. Василич ще се прескундя върху масата. Но той си подпря само ръцете, подигна си главата, поизкашли се и почна своята обвинителна реч, която се състоеше в това: кой има право да издава възвание и кой не: „В заключение аз моля почитаемото съдилище да осъди виновните Д. К. Попова^[14] и Хр. Бъчеварова съгласно закона, който са нарушили, едно право, дадено само на монарсите“ — свърши Петър Василич. После това той пак премина на председателското място и почна да пита виновните не като Петър Василич прокурор, но като Петър Василич — председател.

— Какво имате да отговорите вие против обвинителната трибуна? — попита той.

После два часа двамата редактори вървяха под конвой за полицията, гдето стояха затворени три деня.

Забравих да кажа, че когато П. Василич четеше от обвинителната трибуна, малко едно момче, ученик, влезе в заседанието между публиката с няколко притурки в ръце, издадени от редакцията на в. Българин, не помня по какъв случай. Съзря го П. Василич по едно време, видя той в ръцете му печатното слово, заигра му брадлето кат кречетало.

— Съгласно статия такава и такава от Временните съдебни правила, глава и отдел такъв, аз предлагам на публичната власт да арестува на 24 часа Т. Каракашова (името на ученика), който си позволи в присъствено място, гдето виси портретът на Негово императорско величество государя, да наруши тишината — каза той.

Ученикът се разтреперя, паднаха притурките от ръцете му, ревна да плаче, но мустакатият жандармин, който го заблъска напредя си, тури край на сичко.

Славянството и историята обаче г. П. Василич, правоведът и юристът, съвсем по друг начин разбирал. Във времето вече на пълномощията, когато се почна „Историческата задача“, той беше бич на съдниците (от либералната партия) в качеството си на адвокатин. Помня и зная, че когато се разглеждаше някое дело, в което да участва и той, то съдиите треперяха, ако делото се решеше така, щото да губи дворянинът правовед. Искам да кажа, че съдбата на съдиите можеше да бъде решена, макар и не правоведски.

* * *

Но да се върнем на 27 април, на тоя исторически ден, от който се захваща прилаганието на „Историческата задача“, от който съдбините на България започват вече да се управляват не от голтаци — либерали, нихилисти и вредни елементи (гледай Български глас), но от хора сдържани, почитатели на черкова и християнство, на бога и царя. На другия ден, 28 април, тие последните тържествуваха вече в Русчук, целуваха се по улиците, здрависваха се, като че да бяха зели града с пристъп. Рано още сутринта камбаните от Варошката черкова „Света Троица“ така силно гръмнаха, щото населението с втревожи. Мнозина, които биле отишле още от рано по лозята, бързо се завърнаха в града, като мислеха, че е станала някаква опасност.

— Господине, кажи ни, за бога, защо бият толкова силно камбаните — попитала една вдовица Костадин Кипровски, яростен последовател на нагайското царство.

— Слободия, бабо, слободия като за вас хора! България се отървава вече от проклетите либерали. Сега почва вече българско царство — казал тоя велик мъж, когото по-горе нарекох Костадин Кипровски.

Други няколко граждани, бивши и бъдещи херои за „Историческата задача“, например: Дончо Георгиев, именуем Колелото, Петър Станчооглу, назоваем Честния гражданин, Коста Павлов, познат под име Кучката, кръстосваха по улиците и викаха колкото им е силата: „Затваряйте дюгените и вървете в черкова да се помолим богу, загдето са отървахме от либералите.“ Тая патриотическа покана разбира се, че не остана съвсем суха. В скоро време черковният двор даваше място на следующите познати граждани, нови патриоти, повикани от духа на времето и от „Историческата задача“ да спомогнат на своето отечество: Ангел Симеонов, човек чифлик-сайбия, бивш ортак и приятел на познатия най-много на Плевенско и Севлиевско Дели Наджеб, с когото той си е пил мастиката и коляно до коляно и в най-страшните за България времена; Костаки Маринов, именуем от простолюдието Куркоя, който е носил а ла турка сетре до 1877 година, който се е занимавал до войната било с юшурец, било с давание пари с файдица, и пр. Когато разбиха русите при Плевен, то Костаки Маринов, макар и да се намираше в Букурещ, пак не можал да скрие своята радост.

— Как са вашите руси? Има ли надежда, че ще превземат и Цариград? — казал той на един свой познайник.

После него идеше на първо място Георги Геров, известен в простолюдието Георги Мидхатпашов. Наистина, че той е служил при Мидхат паша като келнер едно време, но тогава беше тежко време, нямаше още почва за патриотически пориви. Сега времето беше повикало бай Георгя да спусне своята лепта над народния жертвеник. Останалите трогнати граждани бяха на второстепенен почит: Паско Изворов, Илия Трифонов, Йосиф Дайнелов^[15] и пр., сичките херои, ранени по на няколко места от терзийските ножици, от балканските везни. Не липсуваше още и редакторът на в. Българин Хр. Бъчеваров, който удостои молебена заедно със съпругата си, редакторът на в. Шило^[16] Михалаки Стефанович и ред други патриоти. Останалата част се състоеше от оная безсъзнателна тълпа, която е щастлива само тогава, когато я удрят по петите.

Молебенът се извърши сред черковния двор, защото епитропите не отвориха черковата, а събравшите се искаха да бъдат чуени и от бога, да славословят и неговото име за своята победа. Първа реч каза познатият вече на читателите Петър Василич Оджаков. С трогнати слова описа той тържеството на цялото славянство, което ще да се роди на 27 април. И най-после взе се резолюция да се поблагодари и насърчи господаря на България в своята рицарска постъпка.

Ето съдържанието на прокламацията от 27 април, за която русчукските граждани удряха камбаната, която бе предтеча според тях на толкова добрини за в бъдеще:

„Българе!

Две години вече става, откак богу бе угодно да Ми връчи съдбините на България чрез единодушния избор на нейния народ. По съвет и настояванието на нашия освободител и мой вуйка Цар Александър ІІ, но не без колебание и строго самоизпитание, Аз се реших да преклоня глава пред волята на Божий промисъл и да посветя живота си, за да доведа България до изпълнението на определената й от Историята задача.^[17]

Приех убо управлението на Княжеството и работих за него с пълната прямота на своя характер. В продължение на две години Аз допуснах да станат всички възможни опити за устройството и правилното развитие на Княжеството; но за зла чест надеждите Ми се осуетиха. Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намерва в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето му.

Българе! Аз положих клетва на Конституцията. Държал съм клетвата си и ще я опазя докрай. Но тази клетва, която изисква «да пазя свято и нерушимо Конституцията и законите на Княжеството», Ми налага «да имам пред очи във всичките си разпореждания само ползата и доброто на Княжеството».

За ползата и доброто прочее на Княжеството Аз считам своята священа длъжност да обявя най-тържествено пред народа си, че днешното положение на работите в Княжеството прави невъзможно изпълнението на моята задача.

Затова, основавайки се върху правата, които Ми дава Конституцията, Аз реших: да свикам в най-непродължително време Велико народно събрание — върховний орган на народната воля, за да му обявя моето последно решение и да му предам с Короната наедно съдбините на българский народ.

За да обезпеча материалното спокойствие в страната, за да дам достатъчно време на населението да се осветли впълно върху стъпката, която ще вземе, и за да осигуря пълната свобода и безпристрастието при изборите, Аз възложих на моя военен министър генерал Ернрот да състави едно ново министерство. Това министерство ще има само привременен характер и ще управлява, додето Великото народно събрание се произнесе.

Само ако Великото народно събрание узакони ония необходими за управлението на страната условия, отсъствието на които е основната причина на днешното безизходно положение, само тогава мога да остана на българский престол и да нося тежката отговорност пред Бога и пред потомството. В противен случай Аз съм решен да се откажа от княжеский престол със съжаление, но с дълбоко убеждение, че докрай съм изпълнил длъжността си.

Издадено в наший дворец в София на двадясет и седми април от хиляда и осемстотин и осемдесет и първа година.

Александър“^[18]

Нахалството и безсъвестното изопачение в тоя акт на фактите и истинното положение на първата фраза още бие на очи. Не може да се не възмути човек от фразата: „Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство отвътре. Това разклати в народа вярата в правдата и му задава страх за бъдещето.“ Актът е просто гьозбояджилък; той не издържа никаква критика, отгдето и да го погледнеш. Той е просто машинация от страна на неговите автори: Стоилов, Начевич, Греков и пр. Видяха читателите отначало в какво положение се намираше страната. Ако свищовското пуйка морабеси, ако секвестирането дюгена на Станчоолу и други подобни полицейски скандали, произвеждани повечето от гладните за власт съзаклятници, е „вътрешно разстройство“, то нека ни бъде позволено да се изкикотим презглава. „Разстройство отвътре“ разбираме ние: да е въстанал някой окръг с оръжие против властта; да се е застрашила някоя от границите ни от въоръжена сила; да се е отказал друг окръг да плаща давание; да е почнало изселвание, вследствие на тая или оная причина, възбудена от правителството; да е настанало глад, мор и скъпотия, да е, да е — много още.

Питаме ние авторите на 27 и на неговия акт: Имаше ли да съществува в страната едно поне от горните извинителни обстоятелства? Питаме ние тие жестоки и гладни за много пари: С какво ще тие да оправдаят 27 април? Нека ги съди историята, но нека ги не забравят и съвременниците им. А вънкашната политика на България в какво ли беше, аджеба, „дискредитирана“? Да не бъде в колониалните ни земане-даване, които ние имаме към Мадагаскар, в Централна Азия и пр? Да не би морската ни навигация начело с адмирал Конкеевича, да не е можала да запази честта на народния пряпорец към Сандвичевите острови? Или пък Араб табия при Силистра ни дискредитира? Кога ние се родихме, кога се прочухме, кога се дискредитирахме и кога стана това известно на политическия кабинет? Взеха ли се някои мерки по-напред за подобрението на кредита ни, преди да се реши издаванието на акта от 27 април? Престъпление, престъпление! И нищо повече!

Дискредитирани и в безредица са биле само джобовете на Стоилова, на Грекова, Начевича, на няколко руски офицери, любители на нагайското царство, на безсъвестните бесарабци, с малки изключения, на гладните и жадни за злато свищовлии и велешани, пак с малки изключения, и на ред други калпави натури, които искаха да устроят България на гешефтарска кантора, които искаха да я повърнат още в 500-годишно робство. А за това нека говорят фактите и грозните събития, нека отговаря „Историческата задача“.

Тая прокламация събори либералното министерство на Каравелов-Славейков, тя въвежда вече в страната терор и безначалие, тя стъпка народните правдини. Новият кабинет се състави от военния министър генерал Ернрота, който заменяваше и министър на вътрешните дела, и председател в същото време на Министерския съвет. На правосъдието бе назначен безсъвестният Стаматов^[19]; на финанциите — Желязкович^[20] и на просвещението историкът Иречек^[21] — тоже човек без душа и принципи, тъкмо за преврати. Чорбаджилъкът се възкресяваше в много по-големи размери, отколкото при турците; бесарабците на първия ден още вирнаха глави, а руските офицери отпуснаха саблите си, като че да се намериха досега пленници и роби в някоя чужда страна. С една реч, тържествуваше и се смееше сичко пълзяще, което си няма нищо свято на сърцето, което беше дошло в страната само да гарантира своя джеб.

Скоро след издаванието на прокламацията назначиха се страшните ония комисари, сичките руски офицери, които трябаше да произведат бъдещите за Велико народно събрание избори. А който има приблизително известие от мирозрението на руските офицери и от изборите на една конституционна страна, то нему ще бъде лесно да си обясни резултата на тие избори. Разбира се, че това беше подигравка с народните права, но гледат ли ти тебе права тие хора, които са въстанали именно против тие права? Главните комисари, за които споменах по-горе, бяха следующите: в Кюстендил, Трън и Орхание — подполковник Котелников; Видин, Лом, Оряховица, Враца и Берковица — подполковник Ремлинген^[22]; в Плевен, Ловеч, Севлиево и Търново — майор Кащалински; в Свищов, Русчук, Разград и Силистра — подполковник Логвенов. Имаше още и множество подкомисари, повечето българи^[23], граждански лица, сичките личности позорни и безхарактерни.

Бъдещият русчукски еничер-агасъ, комисарят Логвенов, човек с грубо солдашко минало, който служил в продължение на сичкия си живот само неразсуждат, зае мястото си, което му даваше новото положение на работите. На 1 или 2 март^[24] той издаде окръжно или по-добре приказ, с който свикваше сичките граждански чиновници от Русчук да се съберат в Окръжното управление, да им чете наставления. Часът в 9 сутринта беше определеното време, но ревностните русчукски чиновници [бързаха] в това число и наша скромност, които бяха разбрали вече, че ще настане такова време, щото хората ще се ценят не по способности и честност, но по продажност, по лакейство и любоугодничество. Никой не липсуваше тука, като почнеш от представителя на Апелацията — най-високия чиновник в Русчук, до най-последния волнонаемен писар. Странно съвпадение беше и това, че представителят на Апелацията, уважаемият г. А. Манолов, и по чин беше най-висок, па и по ръст. Митко Маринов например — председателят на Окръжния съд, едвам до мишницата дохождаше на първия. Повечето от присъствующите, с микроскопически изключения може да се каже, наместо да се срамят от това събрание, гдето бяха ги викали като добитък, по солдатски, лицата им дишаха задоволствие и някаква си даже гордост. Михалаки Чокоев например дотолкова благоговееше пред това събрание, до такава степен се считаше за щастлив, че и той се е удостоил да се яви тука, щото сичко по него дишаше на парадност. Георгиевски кръст на кавалерска лента красеше рицарските му гърди.

* * *

Цели два часа се въртя по стълбите и из коридора тая чиновническа тълпа, цели два часа се питаха един други: „Защо ли сме викани? Какво ли има да ни говори? Дали няма да предложи въпрос: който е против акта от 27, да си подаде оставката“, и други такива въпроси. Но никой не казваше: тая мярка е позорна, тя докача нашето человеческо достойнство. А всесилният княжески комисар не се явяваше още. Малко се стряскаше той, че го чакали 60–80 души, че е бил назначен определен ден. По едно време загърмяха пайтони откъм улицата. „Иде!“ — се чуха няколко гласове и секи се погрижи да заеме почетно място, да застане прилично. Мнозина затегнаха своите връхни дрехи, а г. Чокоев си оправи и лентата на своя Георгиевски кръст.

Гордо, наежено се качи по стълбите русчукският диктатор, саблята му се удряше от камък на камък, а пискюлите, които висяха от страната й с разкошна драпировка, подскачаха по дългото му бедро.

— Здравствуйте, господа! — каза той с първо влизание.

— Здраве желаеме, господин комисаре! — казаха ония от чиновниците, които дразнеше демократизмът, а другата част каза: „Ваше високоблагородие“.

След като заповяда негово високоблагородие на своите адютанти и стражари, които вървяха подиря му, да навкарат сичките чиновници в канцеларията на окръжния управител, той се опря на саблята си и застана посред. Тряба да кажа, че сичките бяха прави, натиснати един до други, а някои по-ревниви бяха се покачили по столовете, за да чуят по-добре назидателната реч на новия християнски сатрап.

— Господа, вам вече известно — захвана Логвенов половин руски, а половин по нашенски, — че Негово височество любезний наш государ, племяник на Его императорско величество Цар Освободител, за да уреди страната, съгласно с патриотическо свое желание, издал е прокламация към народ български и иска негово съдействие… Господа, секи българин патриот, който обича своего государя и Его императорско величество, тряба да подаде ръка на държавната глава в тие критически обстоятелства, не тряба да се меси в партии и агитации. Особено това се изисква от чиновници. Не забравяйте, господа, че вие сте коронни чиновници^[25], получавате пари от державата, клели сте се (пресягнули) във вярност на господаря. А ако някой от вас постъпи против волята на господаря, то бъдете уверени, че аз ще узная това на вторий ден. Знайте още, че аз имам твърде много верни хора в града. Познавам помежду ви няколко души, които водят опропастителна политика против своето отечество. Но нека тие несмислени господа помнят, че от днес аз турям подир секиго по трима души от моите верни хора!… Прощайте!

Патриотическите тенденции на тая реч не искат коментарии. Верните хора, с които комисарят плашеше, не бяха други никои, освен ония доблестни граждани, които се наричат шпиони. Когато той произнесе с жестокост „има помежду вас няколко души, които водят опропастителна политика“, не избегна милостивият му поглед да не бъде обърнат и към наша скромност, защото по онова време ние бяхме написали едно писмо във в. Работник, с подписа си, съдържанието на което не се бе одобрило в казармите.

Думите на княжеския комисар относително верните хора не биле само сухи и голи думи. Подир няколко деня тоя институт се учреди в Русчук. В него зеха участие следующите граждани: Георги Вълчанов^[26] — началник, Петър Сребров, Иван Христофоров, Петър Винарев^[27] и пр. — доброволци, от блага душа и добра воля се записали; Александър Филипович, наречен Македонски — подначалник; Гецо, с дългата брада — квартирмайстер; Захарий Палабоюка; Лефтер Михайлов^[28] (редактор по-после на Вестниче^[29], в Пловдив); Маринеско Влаха, Чернев и пр. — прости служители и платени. Сичките тие говеда, с изключение на Среброва, Христофорова и Винарева, бяха опълченци, борци за българската свобода. Освен мисията на тие граждани да бдят и се ослушват какво говорят и кроят неприятелите на добрия порядък, тие имаха още за длъжност, гдето се окаже и стане нужда, да отърсят праха на своя противник, който им покаже, разбира се, началството. Деня тие се не виждаха твърде налице, но щом се запалеха свещите в градините София, Швайцер и хотел „Лондон“, те завземаха особена маса и почваха своите спасителни за отечеството наблюдения. Тяхната деятелност растеше заедно с приближаването на 1 юли.

Аз бях честит да се познавам почти със сичките, с някои от тях имахме и минали връзки. Така например с Вълчанова преди една неделя от 27 април бяхме се целували по устата, бяхме се клели върху девизата „Братство, равенство, свобода“. Тряба да ви кажа, любезний читателю, че ние с г. Вълчанова принадлежим на Масонската ложа, та затова сме искрени и откровени един към други, тъй като масонството допуща пълна търпимост — религиозна и политическа. Един ден после 27 г. Вълчанов ме срещна на пътя и си отвори портмонето, което блестеше от злато — сѐ нови напалеондаре. „Работата е уюгун“ — каза той и си замина.

А с Александър Македонски ние бяхме още по-близки. Доволно е да ви кажа само това, че спяхме с него под една стряха, нищо скрито нямаше той от мене, казваше даже към какво се стреми и какво мисли техният институт — верните люде на комисаря Логвенова. Александър Македонски, като верно чадо на своите съотечественици македонци, т.е. като запознат с изречението: „Ке ми дадеш па̀ри, ке се чина бугарин“, безразлично му бе кому служи и какво прави.

— Ка̀ко да чѝниме бре, ма̀ло брате? Да излиза хлеб, па карай да върви. Мен ли е останало да оправям бугарията? — говореше той пред мен за извинение.

Аз съм готов да уверя от своя страна секиго, че А. Македонски право говореше. След като си свършиха работата с него превратаджиите, без да са го докачили и обидили, той работеше против тях, не че го е учил някой, но ей така, просто по добра воля, ако щете и по убеждения даже. Лицето, от което той е получил да кажеме, днес пари да преследва либералите, през нощта пише безимено писмо на това лице, от страна на същите либерали, и го заплашва да стои мирно. Една нощ на моята порта се намери окачен куршум и цялата порта заляна с катран, което значеше и обясняваше, че куршумът е предназначен за живота ми. Виждам аз, че моят Македонски пухти и се сърди и гневи от мен повече, при сичко че не е бил чужд на това действие.

— Я нема оставя тоя маслаат тако! Я ке да ѝзгора на неколко души чергата — говореше той.

— Знаеш ли новото? — каза ми той на втория ден. — Петър Сребров и Иван Христофоров са накатранили портата. Но ти мълчи, я ке им стро̀ша шпионските гла̀ви.

Тоя Македонски именно ми съобщаваше онова, което Вълчанов криеше. Той казваше, че Вълчанов им е шефът, който получавал по 400 лева на месеца, а на тях, т.е. на Македонски и другите му събратия, се плащало по 250–200 лева. Говореше той още, че Вълчанов не изпълнял добросъвестно своята мисия. Така например в Русчук имало верни хора, агенти на „Историческата задача“, само 15–20 души. Вълчанов ги показвал в щата 40 души; а защо той е постъпял така, не е нужно да ви обяснявам с буквалните думи на Александра Македонски.

Третият наш приятел от института на верните хора беше Гецо с голямата брада. Ето човек, който беше влязъл измежду верните хора с чиста съвест и вяра, че прави добре. Гецо е бил храбър опълченец, наш приятел по комитетските работи още от турско време, честен и скромен младеж. Едно му бъркаше нему сиромаха, това едно, което бърка на мнозина негови събратия: с него се беше подиграл духът на епохата, а съвременните понятия и идеи бяха го ритнали. Той си останал верен на ония стремления и подвизи, с които се въодушевляваха хората до 1877 година. Неизгладимо биле запечатани в него думите: „Ах, да видя български жандармин, български войник, па тогава да умра.“ Български жандармин, български войник, български крал, свобода и независимост бяха смесени и разбъркани в наш Геца. Князът страда — страда и с него заедно и отечеството, и свободата — мислят и разсъждават хората от Гецова калъп. Но Гецо е извинителен. Какво да се каже за ония черни души, които са учили право, па не виждат или не искат да видят по-далече от простодушния Геца?

* * *

Между това почна се вече терорът, терор нравствен и инквизиторски. На третия ден още много наши съмисленици, които минуваха за първи нумеро, които най-много дигаха врявата, които псуваха наляво и надясно консерваторите, дордето тие последните бяха слаби, разбира се, прибързаха да се поклонят на тие последните, да трампят като панаирска стока своята чисто човешка съвест. Тие безхарактерни дьонмета бяха: Иван Тодоров — телеграфопощенски началник в Русчук, доктор Р…^[30], Телемах Хаджипенев — беленски околийски началник, и други още.

Когато министърът Славейков дохожда в Русчук през зимата, то първият от тях — Иван Тодоров — разпореждаше кои лица именно ще трябва да се представят на министъра, като туряше в това число, разбира се, и своята облизана морда. Още повече когато се свърши вече представлението, то тоя господин скритом отива при министъра, начело на друга депутация, и препоръчва себе си за един от първите чистокръвни либерали. А знаете ли как постъпи негова милост, след като се обяви вече „Историческата задача“? В телеграфната станция превратаджиите нямаха верен човек. Неговата длъжност изпълняваше Тодоров. По-после, в софийската станция, той взе образа на специален шпионин. Сяка депеша, която имаше нещо самостоятелно и съмнително, тоя чистокръвен либерал я спираше. Но ревността му се не спря дотука. Разказват, че от добра воля и наклонност той вземал копия от сичките депеши, които си турял настрана и ги показвал дето тряба.

Доктор Р… е пък от ония божи кравици, които никой път не роптаят, не се сърдят и не обичат да разсъждават и се произнасят. Той беше още и депутат сред либералната камара. Когато тръгваше да отива за сесията, то убеждаваше своя колега А… да не чете вече вестници, защото той ще да му пише по три пъти в неделята. Чака А… ден, чака два, а никакво писмо няма от София. Най-после, подир двадесят деня, се получи такава една депеша: „Прибери ми месечната заплата от ковчежничеството. Гледай дано ковчежникът даде повечето златце, че много ми тряба.“ При затварянето на сесията се получила втора депеша със следното по-разнообразно съдържание: „Камарата се затвори; либералите печелят. Прибързай да ми земеш месечината от ковчежничеството, че излазя указ да се не дава вече злато. Ура!“ След 27 април докторът не излизаше по улицата, да не би да се срещне с някой либерал и се принуди да заговори с него, или пък друг някой консерватор да го види. Няма нищо от това, но може би пък да стане дума някъде и да се каже, че Радославов говори с либералите. А за какво е говорил? За политика, разбира се.

— Не тряба, не тряба. Да си мълчим ние. Политиката не е за нашата уста лъжица — говореше той и на четири страни се обръщаше, да не би да чуе някой.

Един ден влязва в квартирата си, гдето живееше и Иван Мавров, човек противоположен на д-р Р… Понеже в стаята на тоя последния се четяло на руски и имало много души събрани, то щом зачува глъчката, господин докторът избягва полекичка навън, а на втория ден поискал да си излезе, за да не му дойде на главата някоя беля.

Но най-доблестно отхвърли своето либералство Телемах Хаджипенев. Трябва да кажа, че той е нещо роднина, твърде отдалеч, на мадам Каравелова. Когато отишъл за пръв път за околийски началник в гр. Бяла, то занесъл в дисагите си цял един куп от в. Независимост, която се издаваше по това време в София.

— Виждате ли тоя вестник? Оттук нататък той ще да ви бъде евангелието — казал г-н Пенев на кметовете, па и постоянно така говорил. — Тоя вестник само говори право, него ще да четете. Той се издава от зетя ми.

А знаете ли кой е тоя зет, комуто г-н Пенев не споменава и името даже, което е знак, че той му е много близък и много любезен? Каравелов, министър-президентът на България. Знайте още и това, че тоя Каравелов в лицето не беше виждал своя шуря. Но [за] искрено любящите сърца нужно ли е лично запознавание? Где седнел, где паднел г. Телемах пред простодушните селени в Бяла, щом се отворело дума по какъвто и да е въпрос, той намирал случай да спомене и името на зетя си.

— Зет ми каза, зет ми мисли, от зетя си получих писмо — и пр., и пр. Или пък: — Холам, аз не зная, та вие ще знаете. Зет имам министър, гдето се е казало, секи ден ми пише, секи час се разговаря с княза, та няма да зная!

И селените от своя страна дигали рамене, шушнали си едни други и се гордяли, че имат за началник министърски шуря. С една реч, г. Телемах Хаджипенев олицетворявал в Бяла, или по-добре бил представител на три неща: първо, административна глава, второ, местен водител на либералната партия и трето, най-близък министерски роднина. Либералите от Търново и Русчук не търсели хан в Бяла; къщата на околийския началник Телемаха беше на тяхно разположение. И в отношение на своите началнически обязаности бай Телемах не оставил никаква празнота. Най-напред той купил на коня си такова едно седло, покрито с червена чоха, на която по краищата имало по една начална буква на неговото име Т. Х. П., ушита и изработена от злато. За да придаде на селото Бяла, което беше вече градец, по-лъскава форма, то се разпорежда най-напред да му направи увеселителна градина, над вратата на която се турило и дъска за надпис. Дълго време било спорен въпрос какъв да бъде тоя надпис. Най-напред се изслушало мнението на г. началника. Той настоявал, щото тоя надпис да не бъде местен и строго ограничен, но да означава и нещо идейно.

— Най-добре ще бъде да напишем: Либерална градина — казал г. началник.

Вижда се работата, че тоя е ламтял, щото и градецът Бяла да раздели неговите политически взглядове. Но Иван Хърцоят, жител беленски, комуто думата се слушаше по онова време, изкривил своите ибришимени устни, т.е. възпротивил се.

— Тогава да напишем така: Градска градина; построена със съдействието на ок. началник Т. Х. Пенев — казал г. Телемах, но и това мнение паднало.