Морис Льоблан
Тайнственото око (13)

ГЛАВА XIII
ПОСЛЕДНАТА БИТКА

В приемната пред кабинета на Прасвил седеше човек с превит гръб и смутен вид. Държеше в ръцете си памучен чадър, силно измачкана шапка и само една ръкавица.

— Той е — каза си Прасвил, който за миг се беше изплашил да не би Люпен да му изпрати някой друг господин Никол. — Щом се явява лично, той не подозира, че самоличността му е вече разкрита.

Прасвил за трети път произнесе:

— Все пак, какво нахалство!

Той затвори вратата и повика секретаря си.

— Господин Лартиг, ще приема едно много опасно лице, което по всяка вероятност ще се наложи да излезе от кабинета ми само с белезници. Бъдете любезен, веднага щом влезе, да вземете необходимите мерки. Предупредете десетина инспектори и ги настанете в приемната. При първото позвъняване ще влезете всички с револвери и ще обкръжите лицето. Разбрахте ли?

— Да, господин главен секретар.

— Главно, не се колебайте. Моля, поканете сега господин Никол в кабинета ми.

Веднага щом се озова сам, Прасвил покри с няколко листа хартия електрическия звънец на масата си и постави зад една преграда от книги два огромни револвера.

„Сега — каза си той, — ще играем здравата. Ако списъкът е в него, ще го пипнем. Ако не е, ще хванем него самия. При добър късмет, ще получим и едното и другото. Люпен и списъкът на двадесет и седемте, в един ден, особено след скандала от сутринта, ето кое ще ме издигне в очите на всичките ми началници.“

На вратата се почука. Той извика:

— Влезте!

И стана с думите:

— Влезте де, господин Никол.

Господин Никол боязливо се вмъкна в стаята, седна на крайчеца на посочения му стол и на пресекулки изрече:

— Идвам да продължа… вчерашния ни разговор… Извинете, че закъснях, господине.

— Един момент — каза Прасвил.

Той направи няколко бързи крачки, отвори вратата и каза на секретаря:

— Господин Лартиг, забравих да ви предупредя да наблюдавате коридорите и стълбите, може да има скрити съучастници.

Прасвил се върна, настани се удобно като за дълъг и интересен разговор, и започна:

— И тъй, вие казвахте, господин Никол?…

— Казвах, господин главен секретар, че се извинявам задето ви накарах да чакате снощи. Задържаха ме обстоятелствата. Госпожа Мерж, най-напред…

— Да, госпожа Мерж, която трябваше да придружите.

— О, да, аз трябваше също така да се грижа за нея. Вие разбирате нейното отчаяние. Синът и Жилбер тъй близо до смъртта!… И то, каква смърт! Само едно невиждано чудо можеше да го спаси… Самият аз се покорявах на неизбежното… Нали? Когато съдбата се опълчва срещу вас, започвате да губите кураж.

— Но на мен ми се стори — забеляза Прасвил, — че когато ме напуснахте, имахте твърдото намерение да изтръгнете на всяка цена тайната от Добрек.

— Разбира се. Но Добрек не беше в Париж.

— Какво говорите!

— Не. Аз го накарах да пътува с автомобил.

— Значи, вие имате автомобил, господин Никол?

— Да. Случайно го купих. Една машина, отдавна излязла от мода. И тъй, той пътуваше с автомобил, или поточно, върху покрива на един автомобил, в дъното на един кош, където го бях затворил. А автомобилът, уви, можа да пристигне едва след екзекуцията. Тогава…

Прасвил смаяно изгледа господин Никол. Ако за него съществуваше и най-малкото съмнение кой седеше отпреде му, то този начин на действие спрямо Добрек окончателно би разбил на пух и прах колебанията му. Майка му стара! Да затвори някого в кош и да го мъкне върху покрива на автомобил!… Само Люпен можеше да си позволи подобна прищявка, само той можеше да разказва за нещо подобно с такова върховно спокойствие!

— Какво решихте тогава? — попита Прасвил.

— Реших да намеря друг начин.

— Какъв?

— Но, господин главен секретар, струва ми се, вие знаете това също така добре, както и аз.

— Как?

— Нима не присъствувахте на екзекуцията?

— Да, бях.

— В такъв случай вие не може да не сте забелязали, че Вошери и палачът бяха ранени, единият смъртно, а другият — леко. Вие трябва да разберете…

— А! — слисано рече Прасвил. — Вие си признавате, че сте стреляли… днес, сутринта…

— Размислете сам, господин главен секретар. Можех ли да избирам? Изследваният от вас списък на двадесет и седемте беше фалшив. Добрек, който притежаваше истинския, можеше да пристигне само няколко часа след екзекутирането. Значи, оставаше ми само едно средство да спася Жилбер и да постигна помилването му: да задържа с няколко часа изпълнението на смъртната присъда.

— Очевидно.

— Нали? Като застрелях това безчестно говедо, този закоравял престъпник Вошери, и като раних палача, аз всях паника и безредие, тоест, направих морално и физически невъзможно екзекутирането на Жилбер и спечелих няколко часа, които ми бяха необходими.

— Очевидно… — повтори Прасвил.

Люпен продължи:

— Нали? По такъв начин всички — правителството, държавният глава и аз получихме възможността да обсъдим по-добре цялата работа. Помислете си само, да се екзекутира невинен човек! Можех ли да допусна това? Не, по никакъв начин. Трябваше да се действува. Аз действувах. Какво мислите за това, господин главен секретар?

Прасвил мислеше много неща, и особено, че господин Никол даваше доказателство за една страшна безочливост, за такава безочливост, че той имаше основание да се запита, дали наистина трябваше да се бърка господин Никол с Люпен и Люпен с Никол.

— Мисля, господин Никол, че човек трябва да бъде необикновено сръчен, за да убие някого от сто и петдесет крачки, и да рани другиго, когото иска само да рани.

— Притежавам някои способности — скромно отбеляза господин Никол.

— А също така мисля, че планът ви е бил подготвен много по-рано.

— Съвсем не! Вие се лъжете. Ако слугата ми, или по-точно, слугата на моя приятел, който ми остави квартирата си на разположение, квартирата си на площад Клиши, ако слугата не ме беше разбудил, за да ми каже, че някога бил прислужник в тази малка къща на булевард Араго, че наемателите били малко и че там можело да се направи някакъв опит, сега бедният Жилбер щеше да бъде обезглавен. А госпожа Мерж сигурно щеше също да бъде мъртва…

— А?… Мислите ли?…

— Сигурен съм в това. Ето защо се хванах за мисълта на този покорен слуга. Но вие ми създадохте известни грижи, господин главен секретар!

— Аз?

— Ами да! Защо ви трябваше да поставяте дванадесет души пред вратите на къщата ми? Стана нужда да се качвам на петия етаж, да минавам по горната стълба, да излизам през черния вход на съседната къща…

— Много съжалявам, господин Никол. Друг път…

— Или днес, да речем. В осем часа сутринта трябваше да бъда на крак, да чакам на площад Клиши идването на коша с Добрек, да не би автомобила да спре пред дома ми и вашите хора да се намесят в моите работи. Иначе Кларис и Жилбер щяха пак да загинат.

— Но — рече Прасвил, — струва ми се, че тези събития… тези скръбни събития само ще се отложат за един, два, най-много, за три дни. За окончателното им предотвратяване трябва…

— Истинският списък, нали?

— Именно, но той може би не е във вас…

— В мен е.

— Истинският списък?

— Той, той.

— С кръста, с тайния кръст?

— С кръста…

Прасвил млъкна. Задуши го силно вълнение при мисълта за предстоящия дуел с този силен противник. Той трепереше при вида на Арсен Люпен, страшния Люпен, който спокойно и с такова хладнокръвие вървеше към своята цел, сякаш зад себе си имаше армия, а неприятелят бе невъоръжен.

Като все още не се решаваше да го нападне направо, Прасвил боязливо запита:

— Значи Добрек ви го даде?

— Добрек нищо не дава. Взех си го сам.

— Вероятно, насила?

— Господи, не — каза господин Никол, силно усмихнат. — Бях, разбира се, на всичко готов. Когато добрият Добрек беше измъкнат от коша, с който беше пристигнал в Париж с цялата възможна ни бързина и с няколко капки хлороформ за храна, аз бях вече готов за незабавно започване на нежния танц. О, без безполезни и излишни мъчения… Без напразни страдания… Не… Просто смърт… Дълга остра игла се забива малко по малко в сърцето, полекичка, хубаво. Нищо друго… Тази игла щеше да бъде в ръцете на госпожа Мерж. Разбирате ме, нали? Майката, синът на която е застрашен от смъртна опасност, е безмилостна! „Говори, Добрек, или продължавам да забивам иглата… Не искаш ли да говориш? Тогава ще я втъкна още един милиметър… и после още един…“ И сърцето на пациента спира да бие, това сърце, същото, което усеща близостта на иглата… И после още един милиметър… и после още един… о, той разбойникът, проговори! И — надвесени над него, ние чакахме неговото събуждане, треперейки от нетърпение, толкова бързахме… Сигурно ясно си представяте, господин главен секретар? Бандитът лежи на дивана, здраво завързан, с голи гърди, като се мъчи да се освободи от замайващите го пари на хлороформа… Той диша по-дълбоко… Хърка… Идва в съзнание… Устните му помръдват… Кларис Мерж вече шепти:

— Аз съм… аз, Кларис… Ще отговориш ли, глупав нещастник?

Тя слага пръст върху гърдите на Добрек, където сърцето тупти като малко, скрито под кожата диво зверче, и ми казва:

— Очите… Очите… Не ги виждам под очилата… искам да видя очите му…

Господин Никол се ухили.

— И аз също искам да видя тези очи, израза на които не зная… Преди да чуя една дума, искам да прочета в тях тайната, която ще изскочи от дъното на уплашеното същество. Искам да видя. Предстоящото деяние ме е възбудило вече. Струва ми се, че когато видя очите, булото ще се скъса. Ще зная. Лорнета пада. Но големите очила с дебели стъкла остават. Аз грубо ги дръпвам. Той се облещва. Аз се смея, започвам да се смея, да се смея до припадък, и с палеца на ръката си, хоп!, изкарвам лявото му око!

Господин Никол наистина се смееше до припадък. Това не беше боязливия провинциален човечец, а самоуверен смелчага, който възпроизведе цялата сцена така живописно и който така пронизително се кикотеше, че Прасвил се уплаши.

Господин Никол, който бе станал, за да допълва думите си с изразителни жестове, седна, извади от джоба си някакъв малък тъмен предмет и започна да го подхвърля във въздуха, като го прихващаше в длан. Накрая той подхвана топчето и обяви с върховно спокойствие:

— Лявото око на Добрек.

Прасвил бе изумен. Какво целеше с това посетителят му? Силно пребледнял, той произнесе:

— Бихте ли обяснили?

— Какво има да обяснявам, всичко е ясно като бял ден. До такава степен то произтича от същността на нещата. Съгласува се с всичките хипотези, които от известно време усърдно строях против волята си и които неизбежно биха ме довели до заветната цел, ако сатаната Добрек не ме беше тъй сръчно обърнал на друга, съвсем друга страна! Е, да! Размислете… следвайте хода на моите предположения: „Понеже списъкът не се намира никъде вън от Добрек — казвах си, — то е, защото този списък не се намира вън от Добрек. А понеже го няма в дрехите, които носи, то е, защото е още по-дълбоко скрит в него самия, или по-ясно казано, в тялото му… под кожата.“

— В окото му, може би? — каза шеговито Прасвил.

— В окото, господин главен секретар, в окото. Вие налучкахте…

— Какво?

— Повтарям, в окото му. И това е една истина, която би трябвало логично да ми дойде на ум, вместо да ме подсещат случайностите. Добрек знае, че Кларис Мерж е пипнала писмото му до един английски фабрикант. В писмото той искаше „да се издълбае кристала по такъв начин, че да остане празно място, за което никой да не може да се досети“. От благоразумие, Добрек трябваше да отклони търсенията в друга насока. По доставен образец, той заръча да направят кристална запушалка, „издълбана отвътре“. Тъкмо по тази запушалка вие и аз тичахме с месеци, нея аз набарах в дъното на пакета с тютюн, докато трябваше…

— Докато трябваше?… — заинтригуван попита Прасвил.

Господин Никол се смееше от сърце.

— Докато трябваше просто да се вземе окото на Добрек, око, „издълбано отвътре по такъв начин, че да образува едно невидимо и непроницаемо скривалище“. Ето го…

Господин Никол отново извади от джоба си същия валчест предмет и почука с него по масата. Прасвил промърмори:

— Стъклено око…

— Боже мой, да — извика господин Никол. — Стъклено око! Обикновена запушалка от шише за вода, поставена в орбитата вместо око, или, ако предпочитате, кристална запушалка, но този път истинската, която той прикриваше с два чифта очила. Тя съдържаше и съдържа всемогъщия талисман на Добрек.

Прасвил наведе глава и сложи ръце пред лицето си така, че да прикрие руменината, която го беше избила. Списъкът на двадесет и седемте почти беше в ръцете му. Той беше пред него, на масата. Като надви смущението си, Прасвил непринудено попита:

— Значи, списъкът още е вътре?

— Поне така предполагам — отвърна господин Никол.

— Как! Вие само предполагате…

— Не съм отварял скривалището, запазвайки тази чест за вас, господин главен секретар.

Прасвил протегна ръка, грабна предмета и го разгледа. Това беше великолепно подобие на око, тъй че кристалът, зеницата и роговата ципа не можеха да се различат от истинските. Той веднага забеляза, че задната част можеше да се мести. Прасвил леко натисна. Окото бе кухо. Вътре лежеше свита на тръбичка хартия. Той я разви и без да обръща внимание на имената, почерка и подписа, вдигна ръце и обърна хартийката към светлината на прозорците.

— Кръстчето има ли го? — попита господин Никол.

— Да — отвърна Прасвил. — Този списък е истинския.

Прасвил остана с вдигнати към прозореца ръце, като мислеше какво трябваше да направи. После наново нави хартийката, сложи я в кристалната запушалка и мушна запушалката в джоба си.

— Убедихте ли се?

— Напълно.

— Следователно, сме съгласни?

— Да.

Настъпи мълчание. Двамата мъже се гледаха изпитателно. Господин Никол имаше вид на човек, който очаква разговора да продължи. Скрит зад отрупаната с книги маса, Прасвил държеше в едната ръка револвера си, а с другата опипваше копчето на електрическия звънец. Той чувствуваше удоволствие от цялата сила на положението. Беше господар на Люпен!

„Ако помръдне — мислеше той, — ще насоча револвера към него и ще звънна. Ако ме нападне, ще стрелям.“

Господин Никол подзе:

— Тъй като сме съгласни, господин главен секретар, мисля, че бихте могли да побързате. Екзекуцията ще бъде изпълнена утре, нали?

— За утре.

— В такъв случай, аз ще почакам тук.

— Ще почакате? Какво?

— Отговорът на Елисейския дворец.

— А! Някой трябва да ви донесе отговор?

— Да.

— Кой?

— Вие, господин главен секретар.

Прасвил поклати глава.

— Не разчитайте на мен, господин Никол.

— Наистина ли? — учуден попита господин Никол. — Мога ли да зная причината?

— Промених своето мнение. Смятам, че при сегашното положение на нещата, след нощния скандал всеки опит да се направи нещо за Жилбер ще бъде безуспешен. Освен това, застъпването в Елисейския дворец при предлаганите от вас условия представлява истински шантаж. В него решително отказвам да взема участие.

— Ваша работа, господине. Вчера вие не проявихте никакво колебание. Тези угризения на съвестта, макар и късни, ви правят чест. Но, господин главен секретар, тъй като вие развалихте договора, моля да ми върнете списъка на двадесет и седемте.

— За какво ви е той?

— За да се обърна към друг посредник.

— Няма смисъл. Жилбер е загубен.

— О, не. Напротив, смятам, че след нощната случка, в която Вошери беше убит, няма нищо по-лесно от помилването на Жилбер. Всеки би могъл да намери, че това ще е справедлив и хуманен акт. Върнете ми списъка.

— Не.

— Господине! Паметта ви е къса, пък и съвестта ви не е особено чувствителна. Вие забравихте вчерашните си задължения.

— Вчера имах работа с господин Никол.

— Така ли? А аз кой съм?

— Вие не сте господин Никол. Трябва ли да кажа истинското ви име?

Господин Никол не отговори. Той тихичко се засмя, сякаш обрата, който вземаше разговорът, му доставяше особено удоволствие. Прасвил почувствува безпокойство като видя този изблик на веселост. Той стисна здраво оръжието и се попита дали не е време да повика някой на помощ.

— И тъй, господин Прасвил, вие знаете кой съм аз, и все пак имате смелостта да играете с мен подобна игра?

Господин Никол бе приближил стола си до писалищната маса, бе подпрял лакти върху книжата и гледаше събеседника си право в очите.

— Да, имам тази смелост — каза Прасвил. Бе приел предизвикателството.

— Това доказва, че ме смятате — мен, Арсен Люпен… нека произнесем името… да, Арсен Люпен…, смятате ме за пълен идиот, празна кратуна, за да се предам ей тъй, с вързани ръце и крака?

— Боже мой! — пошегува се Прасвил, като потупа джоба си, в който бе пуснал кристалното око. — Какво можете да направите сега, господин Никол. Какво можете на направите, когато окото на Добрек е тук и списъкът на двадесет и седемте се намира в него?

— Какво мога да направя? — иронично повтори господин Никол.

— Е, да, лишен от талисмана, вие сте обикновен простосмъртен, който се е осмелил да се яви в самото сърце на префектурата, между десетки здравеняци, които стоят зад всяка от тези врати…

Господин Никол вдигна рамене и със съжаление погледна Прасвил.

— Знаете ли какво ще се случи, господин секретар? Е, добре, цялата тази история на вас също ви обърка ума. Притежател на списъка, вие внезапно се почувствувахте на нивото на Добрек, или на д’Албюфе. Вие и не смятате да ги отнесете на началството си и с това да премахнете този извор на позор и безчестие. Не, вас сега ви обзема съблазън, вие сте опиянен от възможнстта, вие си казвате: „Той е тук, в джоба ми. С него съм всемогъщ. Той ще ми донесе богатство, безгранична мощ. Дали да се възползувам от него? Дали да направя така, че Жилбер и Кларис Мерж да умрат? Дали да се хвана за този, така лесно попаднал ми случай на шанс?“

Той се наведе към Прасвил и с доверителен, приятелски тон му каза:

— Не правете това, драги ми господине, недейте го върши.

— А защо?

— Не е във ваш интерес.

— Хайде де!

— Да. Или ако непременно държите да го направите, то благоволете най-напред да погледнете двадесет и седемте имена в списъка, който току-що ми отмъкнахте, и запомнете името на третото лице.

— И кое е името на това трето лице?

— На един ваш приятел.

— Кой?

— Бившият депутат Станислав Воранглад.

— Е, и после? — попита Прасвил, като започна да губи самообладание.

— После! Запитайте се сам вие, дали едно най-повърхностно следствие няма да разкрие онзи, който е разделял с него някои малки облаги.

— А кой е той?

— Луи Прасвил.

— Какви ги дрънкате? — промърмори Прасвил.

— Аз не дрънкам, а ви говоря. И ви казвам, че ако се хвалехте че сте ми снели маската, то и вашата не се държи много здраво. А онова, което се крие под нея, не е много привлекателно.

Прасвил стана.

Като удари с юмрук по масата, господин Никол извика:

— Стига сме бърборили глупости, господине. Изгубихме вече двадесет минути. Трябва да свършваме. Най-напред, оставете оръжието. Не си въобразявайте, че ме плашите с тях. Нямам време за губене.

Той тури ръка върху рамото на Прасвил и повелително произнесе:

— Ако до един час не донесете указът за помилването на Жилбер, подписан от председателя на републиката… Ако след един час и десет минути аз, Арсен Люпен, не изляза оттук здрав и читав, довечера в четири парижки вестника ще се появят четири писма, подбрани от вашата кореспонденция със Станислав Воранглад, които тази сутрин беше любезен да ми продаде той самия. Ето ви шапката, палтото, бастуна. Побързайте. Чакам.

Най-странното на обрата на действието беше, че Прасвил не оказа ни най-малка съпротива. Пред него се беше открило с цялата си яснота, във всичката му сила могъществото на лицето, което се казваше Арсен Люпен. Той дори не помисли да спори с него, да спомене, че писмата са унищожени от депутата Воранглад, че Воранглад не би ги продал, тъй като това би погубило него самия. Не. Не отрони думичка. Чувствуваше се стегнат като в менгеме, което никаква сила не можеше да разтвори. Оставаше само да се подчини на Люпен.

Той го направи.

— След един час да сте тук — повтори господин Никол.

— Добре — послушно изрече Прасвил. Но поиска да изясни:

— Тази кореспонденция ще ми бъде ли върната срещу помилването на Жилбер?

— Не.

— Как не? Тогава, безсмислено е…

— Тя ще ви бъде върната точно два месеца след деня, когато аз и приятелите ми подготвим бягството на Жилбер, възползувайки се от слабия надзор на стражите, които ще получат заповед за това.

— Това ли е всичко?

— Не. Има още две условия.

— Какви?

— Първо: незабавно да ми подпишете чек за четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди франка?

— На тази цена Воранглад ми продаде писмата.

— После?

— Второ: да напуснете заемания от вас пост след шест месеца.

— Да напусна мястото си? Но защо?

— Защото е безнравствено да се заема един от най-отговорните постове на префектурата от човек, съвестта на когато не е чиста. Изберете си място на депутат, на министър или на портиер. Но главен секретар на префектурата, не. Само това, не. Вдъхва ми отвращение.

Прасвил поразмисли. Много му се щеше да смаже противника си. Какво би могъл да направи? Той отиде до вратата и извика:

— Господин Лартиг!

— После добави тихо, но така, че господин Никол да го чуе:

— Господин Лартиг, освободете агентите. Стана недоразумение. Никой да не влиза в кабинета ми по време на моето отсъствие. Господинът ще ме почака тук.

Той взе шапката, палтото и бастуна си и излезе.

— Моите поздравления, господине — промърмори Люпен веднага щом вратата се беше затворила. — Вие поправихте своята грешка. И аз моята, макар да бях малко груб. Но тези неща се правят така, че да не оставиш противника дъх да си вземе. Вдигни лицето си, драги Люпен, горе главата! Ти беше защитник на обидения морал. Гордей се с извършеното. А сега легни и заспи. Ти напълно заслужи това.

Когато се върна, Прасвил завари Люпен дълбоко заспал. Наложи се да го буди.

— Готово ли е? — попита Люпен.

— Да. Указът за помилване скоро ще бъде подписан. Ето писмено потвърждение.

— Четиридесетте хиляди франка?

— Ето ви чекът.

— Добре. Остава ми само да ви благодаря, драги ми господине.

— Значи, кореспонденцията?…

— Кореспонденцията на Станислав Воранглад ще ви бъде представена при посочените условия. Но съм щастлив, че в знак на благодарност още сега мога да ви предоставя онези писма, които бях приготвил за вестниците.

— Аха — каза Прасвил. — Във вас ли са тези писма?

— Бях съвсем сигурен, господин главен секретар, че ще постигнем споразумение!

Люпен измъкна от шапката си доста тежък наглед плик, запечатан с пет червени печата и закачен с игла за хастара. Той подаде плика на Прасвил и Прасвил бързо го мушна в джоба на дрехата си. После Люпен мило добави:

— Не зная кога ще имам удоволствието да ви видя отново. Ако ви се наложи да ми съобщите някаква вест, достатъчен е един-единствен ред в малките съобщения на вестник Журнал. Адрес: господин Никол. Сбогом.

Той излезе.

Щом остана сам, Прасвил почувствува, че като че ли се пробуждаше от тежък продължителен сън. В този сън той бе извършил съвсем безпаметни, непонятни за него самия постъпки. Бе вече готов да звънне и вдигне тревога вън в коридорите, но на вратата се почука, и в стаята нахлу човек с униформа на портиер.

— Какво има? — попита Прасвил.

— Господин главен секретар, депутатът Добрек желае да се срещне с вас по неотложни въпроси.

— Добрек! — смаяно извика Прасвил. — Добрек тук? Нека влезе!

Добрек не изчака да свърши заповедта на Прасвил. Той се втурна запъхтян вътре, облечен ужасно, с превръзка на лявото си око. Имаше вид като че ли беше избягал от лудница. Вратата още не беше успяла да се затвори след него, когато той сграбчи Прасвил с грамадните си ръце.

— В теб ли е списъкът?

— Да.

— Купи ли го?

— Да.

— Срещу помилването на Жилбер?

— Да.

— А то подписано ли е?

— Да.

Добрек яростно размаха ръце.

— Глупак! Глупак! Ти се хвана в капана. Ти отдавна ме мразиш, нали? И сега ще си отмъстиш?

— С най-голямо удоволствие, Добрек. Спомняш ли си още танцьорката? Сега е твой ред да танцуваш, о — как ще затанцуваш, как ще танцуваш…

— Значи, затвор?

— Не си струва, Добрек. Ти и без това си загубен. Без списъка сам ще се сгромолясаш. Аз искам да видя това.

— И ти вярваш… — ожесточено крещеше Добрек. — Ти вярваш, че ще успеят да ме притиснат, без да мога да окажа никаква съпротива. О, не мили мой, ако падна, непременно ще повлека след себе си още някой. Този някой ще бъде Прасвил, съдружникът на Станислав Воранглад. Същият онзи Воранглад, който ще ми даде такива доказателства срещу теб, че веднага ще те тикна в затвора. Ти си в ръцете ми. За депутата Добрек има още прелестни дни. Какво, ти се смееш, на теб ти е смешно? Може би искаш да кажеш, че писмата на Воранглад не съществуват?

Прасвил сви рамене.

— Съществуват. Но са в други ръце…

— От кога?

— От сутринта. Воранглад ги продаде преди два часа за четиридесет хиляди франка. Аз ги откупих…

Добрек се смееше гръмогласно.

— Четиридесет хиляди франка, ти си платил четиридесет хиляди франка! На господин Никол, естествено, на онзи, който ти даде списъка на двадесет и седемте? Е, добре. Искаш ли да ти кажа истинското име на този човек? Арсен Люпен, мили човече.

— Знам.

— Може би. Но онова, което не знаеш, празноглавецо, това е, че току-що идвам от Станислав Воранглад. Четири дни вече той е вън от Париж. Продали са ти отпадъчна стара хартия, Прасвил, за четиридесет хиляди франка. Ех, празноглав идиот!

Добрек си отиде, продължавайки да се смее. Прасвил бе съкрушен.

Значи, Арсен Люпен не бе имал никакви доказателства срещу него? Когато го беше заплашвал, когато му бе заповядал, когато го беше накарал да му подпише чек за четиридесет хиляди, Люпен си беше играл с него както котката с мишка!

— Не, не е възможно — повтаряше си главният секретар. — В мен е пликът. Той има печати. Той е тук. Остава само да го отворя.

Прасвил не смееше да отвори плика. Държеше го в дланите си, прехвърляше го от едната в другата си ръка, подхвърляше го, сякаш проверяваше колко тежи. Съмнение ядеше душата му. Накрая с треперещи пръсти разкъса обвивката, надникна и видя четири чисто бели листа.

— Хайде — каза си. — Изигра ме. Но не всичко е свършено.

Наистина, не всичко беше пропаднало. Ако Люпен е действувал тъй дръзко, то е било просто защото е подозирал, че тези писма съществуват. Той е искал да купи писмата от Станислав Воранглад. Но Воранглад не е бил изобщо в Париж. Прасвил трябваше да изпревари Люпен. На всяка цена. Той щеше да получи от Воранглад онова, което му бе нужно.

Който превареше, той щеше да победи.

Прасвил се облече, взе бастуна в ръка, излезе от префектурата, качи се в наемна кола и нареди да го откарат на адреса на Воранглад. Там му казаха, че очакват бившия депутат да се завърне от Лондон в шест вечерта.

Бе едва два.

Прасвил имаше достатъчно време да се подготви за действие.

В пет привечер той отиде на северната гара. Не бе сам. В чакалните бе поставил на пост десетки инспектори. Инспекторите бяха получили изрично нареждане, ако господин Никол се опиташе да се доближи до Воранглад, да го арестуват веднага. За още по-голяма сигурност, трябваше да се арестува всеки, който дори само наподобява Люпен.

Освен всичко друго, Прасвил нареди на инспекторите да прегледат грижливо цялата гара. Нищо подозрително не беше открито. В шест без десет главният инспектор Бланшон, който придружаваше Прасвил, каза:

— Вижте, вижте, това е Добрек!

Наистина беше Добрек. Видът му така много подразни главния секретар, че той беше готов да арестува и него. Но по каква причина? С какво право? По силата на чия заповед?

Всъщност, присъствието на Добрек още по-убедително доказваше, че всичко зависеше от Воранглад. В него бяха писмата. Но кой щеше да ги вземе от него? Добрек? Люпен? Той, Прасвил?

Люпен не бе, и не можеше да е тук. Добрек не представляваше сериозен съперник. За Прасвил развръзката можеше да бъде само една: той, Прасвил ще получи писмата си и ще се отърве от заплахите на Добрек и Люпен.

Влакът пристигаше.

Съгласно разпоредбите на Прасвил, началник-гарата трябваше да заповяда на своите хора да не пускат никого на перона. Прасвил тръгна към влака по голия перон. След него вървяха инспекторите, съпровождани от Бланшон. Влакът спря.

Прасвил веднага забеляза Станислав Воранглад.

Бившият депутат слезе и подаде ръка на придружаващия го възрастен господин, помагайки му да слезе.

Прасвил стремглаво се спусна натам. Когато ги доближи, каза:

— Имам да ти говоря, Воранглад.

В същия миг като изпод земята изскочи Добрек, който по някакво чудо се беше промъкнал на перона и викна:

— Господин Воранглад, получих писмото ви. На ваше разположение съм.

Воранглад погледна и двамата. Веднага, щом успя да ги разпознае, той се усмихна:

— О, изглежда, завръщането ми се е чакало с нетърпение! С какво мога да ви бъда полезен? Може би става дума за една кореспонденция, а?

— Да… да… — отговориха двамата мъже, като се притискаха плътно до него.

— Много късно — заяви той.

— Моля? Какво? Какво казвате? — викнаха Прасвил и Добрек в един глас.

— Казвам, че кореспонденцията е вече продадена.

— Продадена? На кого?

— На господина — отвърна Воранглад, като посочи спътника си. — На господина, който сметна, че работата е толкова важна, че дойде да ме посрещне чак в Амиен.

Омотаният в кожи и приведен над бастуна си старец ниско се поклони.

„Това е Люпен — помисли Прасвил, — и съмнение не може да има, това е Люпен!“

Прасвил хвърли мълниеносен поглед към инспекторите, готов да ги викне. Но възрастният господин обясни:

— Да, на мен ми се стори, че тази кореспонденция заслужава няколко часа път с влака и не съжалявам за двата билета за отиване и връщане.

— Два билета? — попита Прасвил.

— Да. Единият за мен, а другият за един мой приятел.

— Ваш приятел?

— О, да. Преди секунди той мина оттук и отиде към изхода. Много бързаше.

Прасвил разбра: играта беше загубена безвъзвратно. Люпен пипаше здраво. Оставаше му да се примири и да приеме условията на Люпен.

— Добре, господине. — каза Прасвил. — Ние пак ще се видим, когато му дойде времето.

Като се обърна към омърлушения Добрек, той бавно изрече:

— Довиждане, скъпи Добрек. Скоро ще чуеш за мен…

Като поведе Воранглад под ръка, Прасвил тихо добави:

— Що се отнася до теб, Воранглад, струва ми се, че играеш твърде опасни игри.

— Но защо, боже мой, кажете, защо? — попита бившият депутат.

Двамата си отидоха. През цялото време Добрек не бе произнесъл нито дума. Стоеше неподвижно, сякаш бе прикован за земята.

Възрастният човек се приближи до него и промърмори:

— Кажи, Добрек, може би трябва да те събудим. Хлороформ, може би?…

Добрек стисна юмруци и издаде тихо ръмжене.

— Аха! — произнесе възрастния господин. — Виждам, че ме познаваш… Спомняш ли си срещата ни преди няколко месеца? Дойдох при теб в къщата ти на площад Ламартин да те помоля да ходатайствуваш за помилването на Жилбер! Тогава ти казах: „Долу оръжието. Спаси Жилбер и ще те оставя спокоен. Иначе ще намеря списъка на двадесет и седемте и ти ще бъдеш погубен.“ Е, добре, мисля, че сега си загубен. Или погубен, както ти сам предпочиташ. Виждаш ли какво значи да проявяваш несговорчивост с добрия Люпен. Някой ден ще загубиш и ризата на гърба си. Ти получи своя урок. А, бях забравил да ти върна портфейла. Ето, вземи го. Моля за извинение, ако го намериш малко олекнал. Освен парите, в него имаше разписка от склада, където беше оставил на съхранение взетите от мен в Анжиен мебели. Реших да ти спестя труда да ги освободиш. Сега сигурно това вече е направено. Не, недей ми благодари. Няма защо. Сбогом, Добрек. Когато ти дотрябват дребни пари, винаги съм на твоите услуги. Сбогом, Добрек.

Люпен се отдалечи.

Той не беше направил и петдесет крачки, когато чу зад себе си силен гърмеж. Обърна се бавно назад. Добрек лежеше по очи на перона.

— Вечна ти памет — промърмори Люпен и сне шапка.

Смъртното наказание на Жилбер беше заменено с доживотна каторга. След един месец, в утрото на същия ден, когато трябваше да го качат на кораба за Гвиана заедно с още стотици каторжници, той избяга от остров Ре.

Странно бягство, подробностите на което останаха неизяснени и което, както и изстрелите на булевард Араго пред гилотината, приписаха на Арсен Люпен.

— Изобщо — заключи Люпен, след като ми беше разказал цялата тази история, — изобщо нито едно начинание не ми е доставяло толкова главоболия, не ми е струвало толкоз усилия, колкото това проклето приключение. Нека го наречем, ако искате: „Тайнственото око“, или, как никога не трябва да губим присъствие на духа. В продължение на дванадесет часа, от шест сутринта до шест вечерта, аз обмислях злополуките, грешките и пораженията на шест месеца. Тези дванадесет часа несъмнено принадлежат към най-хубавите и най-славните дни на живота ми.

— А какво стана с Жилбер?

— Той обработва земите си в Алжир под истинското си име, под единственото си име: Антоан Мерж. Ожени се за една англичанка и имат син, нарекоха го Арсен. Често получавам от Антоан много топли писма. Ето, и днес пристигна едно. Четете:

„Шефе, ако знаехте колко е приятно да си честен човек, да ставаш сутрин с радостта пред дългия трудов ден и да си лягаш вечер, смазан от умора! Но вие знаете това, нали? Арсен Люпен има свой начин да бъде порядъчен, не съвсем обикновен, не особено правоверен. Аз зная, че на последния съд добрите му дела ще натегнат над всичко останало. Много ви обичам, шефе.“

— Славно дете — замислено добави Люпен.

— А госпожа Мерж?

— Тя живее със синовете си Жилбер и Жак.

— Срещате ли се с нея?

— Не.

— Ами?!

Люпен се поколеба няколко минути, после с усмивка ми каза:

— Мили приятелю, ще ви разкрия една тайна, която ще ме направи смешен в очите ви. Но вие знаете, че аз винаги съм бил сантиментален човек. Е, добре, когато вечерта се върнах при Кларис Мерж и й разказах всички новини на деня, а те отчасти й бяха известни, аз дълбоко почувствувах две неща. Първо, че изпитвам към нея нещо много по-силно, отколкото предполагах. И второ, че тя гледаше на мен с емоции, които не бяха лишени нито от презрение, нито от яд, нито дори от отвращение.

— Хайде де! И защо?

— Защо? Защото Кларис Мерж е твърде честна жена, а аз съм… само Арсен Люпен.

— А!

— Разбира се, боже мой, да — симпатичен бандит, романтичен рицар-крадец, най-сетне — не лош човек, всичко, каквото поискате… Но въпреки това, за една честна жена с уравновесен характер и нрав аз съм само… най-обикновен разбойник.

Разбрах, че раната му бе по-дълбока, отколкото искаше да признае, и му казах: — Тогава вие сте я обичали?

— Струва ми се дори — прибави той шеговито, — че й направих предложение за женитба. Нали току-що бях спасил нейния син… Е, въобразявах си… Какъв студен душ получих само! А това охлади нашите отношения… После…

— После я забравихте, нали?

— Разбира се. Но колко трудно беше това! И за да направя невъзможна всякаква близост помежду ни, взех, че се ожених.

— Хайде де! Вие сте женен? Вие, Люпен?

— Най-законно. Сродих се с едно от най-знатните семейства на Франция. Единствена дъщеря… Огромно богатство… Как! Не знаете ли тази история? Заслужава си да се знае.

В порив на откровение, Люпен започна веднага да ми разказва за женитбата си с Анжелин дьо Сарзо-Вандом, принцеса дьо Бурбон-Конд, сега сестра Мария-Аугуста, калугерка в Доминиканския манастир…

Но още след първите думи Люпен замълча, сякаш изгуби интерес към разказа си, и се замисли.

— Какво ви е, Люпен?

— На мен ли? Нищо.

— Не, вие криете нещо… Ето, че се усмихвате… Скривалището на Добрек ли, неговото стъклено око ли ви кара да се усмихвате тъй?

— Бога ми, не.

— В такъв случай?

— Казвам ви, няма ми нищо. Ей така, просто един спомен…

— Приятен?

— Да… да… прекрасен. Това беше през нощта край остров Ре, в рибарската лодка, с която подготвихме бягството на Жилбер… Ние двамата бяхме сами на кърмата на лодката… Помня… Аз заговорих… Казах й всичко, което криех в сърцето си. Беше така тихо…

— И?

— Кълна ви се, жената, която притисках към гърдите си… О, дълго време, секунди… Все едно! Кълна се в Господа, беше не само признателна майка, не само нежна приятелка, но развълнувана и страстна жена…

Люпен добави с усмивка:

— Която на другия ден бягаше, за да не ме срещне никога повече.