Морис Льоблан
Тайнственото око (3)

ГЛАВА III
ЧАСТНИЯТ ЖИВОТ НА АЛЕКСИС ДОБРЕК

Като се върна вкъщи на другия ден след полицейския обиск, депутатът Добрек бе спрян от портиерката. Клеманс бе успяла да намери готвачка, която внушаваше пълно доверие.

Тази готвачка, която дойде само след няколко минути, представи първокласни препоръки, подписани от лица, от които човек лесно можеше да се информира за верността на сведенията за тяхната приносителка. Твърде работна, макар и навлязла в години, готвачката приемаше сама да се грижи за цялото домакинство — условие, наложено от Добрек, който предпочиташе да ограничи възможностите да бъде шпионирай.

Готвачката бе служила в последно време при един от членовете на парламента, граф Солева. Добрек веднага телефонира на своя колега. Домоуправителят на граф Солева даде най-добри сведения за нея. Беше наета веднага.

Щом донесе багажа си, готвачката се залови за работа.

Добрек обядва и излезе.

Към единадесет вечерта, когато портиерката вече си бе легнала, новата готвачка на депутата Добрек предпазливо отвори градинската порта. Един мъж приближи.

— Ти ли си? — попита тя.

— Да, аз съм, Люпен.

Жената го въведе в стаята си на третия етаж, която гледаше към градината и веднага започна да се оплаква:

— Измами и все измами! Значи, не можеш да ме оставиш спокойна…

— Какво да се прави, мила Виктория. Когато ми потрябва лице с почтен вид и строги нрави, винаги си спомням за теб Това трябва да те ласкае.

— Защо не ме оставиш на мира! — изохка жената. — Хвърляш ме пак в устата на вълка, а отгоре на всичко се смееш…

— Какво рискуваш?

— Как какво рискувам? Всичките ми препоръки и свидетелства са фалшиви.

— Препоръките и свидетелствата винаги са фалшиви.

— Ами ако господин Добрек забележи това? Ако събере истински сведения за мен?

— Той вече събра сведения.

— Как? Какво каза?

— Това, че той телефонира на домоуправителя на граф Солева, при който ти вече си имала честта да служиш.

— Ох, божичко, изгубена съм…

— Домоуправителят на граф Солева те е обсипал с похвали.

— Как ще ме хвали, като очите ми не е виждал дори?

— За сметка на това пък аз съм ги виждал. Именно аз се настаних у граф Солева. Като е тъй, разбираш сама…

Виктория като че ли се поуспокои.

— Нека бъде волята Божия… Каква е ролята ми във всичко това?

— Ще ме настаниш тук на квартира. Можеш спокойно да ми предоставиш половината стая. Аз съм скромен, ще спя на дивана.

— А след това?

— Под мое ръководство ще предприемеш някои разследвания, които имат за цел…

— Които имат за цел?

— Намирането на един скъп предмет, за който вече ти говорих.

— Какво?

— Една кристална запушалка.

— Кристална запушалка… Господи Исусе Христе! Какъв занаят! А ако не се намери тази твоя проклета кристална запушалка?

Люпен галантно я хвана над лакътя и с важен глас каза:

— Ако не се намери, Жилбер, малкия Жилбер, когото познаваш и обичаш толкова много, може да изгуби главата си, а също тъй и Вошери.

— Вошери, все ми е едно… какъв негодник! Но Жилбер…

— Чете ли вестници тази вечер? Аферата взема все по-лош обрат. Вошери обвинява Жилбер за убийството на лакея Леонард. А ножът, с който си е послужил именно Вошери, принадлежи на Жилбер, това е доказано тази сутрин. Жилбер не е можал да опровергае това. Той е достатъчно интелигентен, но прибързва. Държал се е грубо и остро, впуснал се е в лъжливи истории. Ще го погубят! Ето в какво положение сме. Е, сега не искаш ли да помогнеш?

* * *

В полунощ депутатът се върна.

Люпен синхронизира живота си с живота на Добрек в продължение на няколко дни така, че щом депутатът напуснеше къщата, той мигом започваше своите разследвания и търсения. Вършеше това методично, като разделяше всяка стая на сектори, които напускаше само след най-внимателен оглед. Всяко ъгълче беше проучвано, всички комбинации, тъй да се каже, бяха изпробвани.

Виктория също търсеше.

Те не пропускаха нищо. Маси, столове, паркет, часовници, телефон, електрически апарати, всичко това беше претърсено.

Надзираваха също така и депутата Добрек, най-малките му движения, най-несъзнателните му жестове, книгите, които четеше, писмата, които пишеше. Дейността им не се затрудняваше от самия Добрек, той живееше съвсем открито. Никога не заключваше вратите. Не приемаше посетители, нито пък гости. Животът му течеше с механическа правилност. След обяд отиваше в парламента — вечерта в клуба.

— И все пак, тук има нещо тъмно — казваше Люпен.

— Нищо няма, ти казвам — охкаше Виктория. — Само си губиш времето и рискуваме някой ден да ни пипнат.

Присъствието на агентите от Обществена безопасност, които постоянно шареха нагоре-надолу под прозорците, караше жената да си губи ума. Тя не можеше да допусне, че са тук за съвсем друго, а не за да я уловят в страшен капан, нея, Виктория. Всеки път, когато отиваше на пазар, тя безкрайно се чудеше, че никой от тях не я арестува.

Веднъж Виктория се върна силно развълнувана. Кошницата се тресеше в ръката й.

— Какво има, мила Виктория? — попита Люпен. — Цялата си жълто-зелена.

— Жълто-зелена ли? Жълто-зелена, нали? Има защо…

Те седнаха и само след като напрегна цялата си енергия и воля, тя можа да измънка:

— Един човек… един човек ме настигна… в магазина…

— Дявол да го вземе! Искаше да те отвлече ли?

— Не… мушна ми писмо…

— И се оплакваш! Навярно, признание в любов?

— Не… „Това е за шефа“ — каза той. — За шефа? — попитах аз. — „Да, за господина, който живее във вашата стая!“

— А?

Този път Люпен потрепера.

— Дай го тук! — каза той и грабна плика.

На плика нямаше никакъв адрес, но вътре имаше още един плик, върху който Люпен прочете:

„До господин Арсен Люпен, който се намира под грижите на Виктория“

— Дявол го взел — промърмори Люпен. — Това вече е прекалено!

Той разкъса втория плик. В него имаше бял лист. На листа с едри букви беше написано:

„Всичко, което вършите, е безполезно и опасно… Оставете тази игра…“

Виктория изстена високо. Люпен се изчерви до уши. Бе оскърбен най-жестоко. Той изпитваше унижението на човек, най-тайните намерения и хитрости на когото са разкрити от присмехулен противник.

Люпен не произнесе ни дума. Виктория подхвана своята работа.

През нощта той не можа да заспи. Непрекъснато си повтаряше:

— Натъкнах се на една от тези задачи, които с мислене не се разрешават. Едно е сигурно. В тази работа не съм замесен само аз. Между Добрек и полицията има не само трети крадец, сиреч аз, но и четвърти. Той ме познава, и явно разбира играта ми. Но кой е този четвърти крадец? При това, дали не се мамя? После. Е, стига! Да спим!…

Към четири часа сутринта му се стори, че чува шум в къщата. Люпен бързо скочи и от горния край на стълбището видя, че Добрек слизаше от първия етаж. Отиваше към градината.

Минута по-късно, след като депутатът отвори градската порта, вътре влезе човек, лицето на когото бе закрито от широка кожена яка. Добрек вкара непознатия в кабинета.

Люпен беше предвидил подобно развитие на действието. Той се беше подготвил. Прозорците на кабинета, също като тези на стаята му, гледаха към градината. Той завърза една въжена стълба за своя балкон, тихичко я разви и се спусна по нея до горния край на прозорците на добрековия кабинет. Между двата кепенци имаше малка пролука. Макар и да не можеше нищо да чуе, Люпен можеше прекрасно да наблюдава какво ставаше вътре.

Той веднага видя, че късния посетител беше жена, а не мъж, както го бе взел отначало. Жената бе все още млада, макар в косите й да проблясваха сребърни нишки, красива, висока жена. Прелестното й лице носеше белега на страданието.

— Къде съм я виждал? — питаше се Люпен. — Тези черти, това прекрасно лице, този поглед са ми познати отнякъде.

Жената стоеше до масата и безизразно слушаше Добрек, който също прав, оживено й разказваше нещо. Добрек бе с гръб към Люпен, но огледалото срещу него го отразяваше и го правеше напълно видим за Люпен. Добрек изглеждаше страшен със странните си очи. Лицето му изразяваше зверско, диво желание към посетителката.

Жената като че ли сама беше много смутена от това, защото седна и наведе очи. Добрек се наведе над нея и като че ли всеки миг щеше да я обхване с дългите си ръце. Люпен съзря едри сълзи върху тъжното лице на жената. При вида на сълзите Добрек съвсем си изгуби ума. Той сграбчи жената и я привлече към себе си. Тя го отблъсна с погнуса. След кратка борба двамата застанаха един срещу друг като два смъртни врага.

Мълчаха. Добрек седна. Лицето му излъчваше зла и жестока ирония. Той пак заговори отсечено, като тропаше с юмрук по масата. Изглежда, поставяше някакви условия на своята гостенка.

Жената го слушаше спокойно, разсеяно, със замъглени очи. Люпен не снемаше поглед от нея, пленен от това енергично страдалческо лице и напразно се мъчеше да си спомни с какво бе свързано това лице в паметта му. Внезапно той забеляза, че тя обърна глава и незабележимо започна да плъзга ръка върху масата, на края на която стоеше шише с вода, затворено с позлатена запушалка. Ръката достигна бутилката, вдигна се и хвана запушалката. Бързо извиване на главата, поглед, и запушалката пак стоеше на своето място. Очевидно, не това бе търсила гостенката.

— Дявол го взел — помисли Люпен. — И тази е тръгнала да търси кристалната запушалка. Работата още повече се усложнява…

Люпен продължи наблюденията си, докато нещо не спря погледа му. Той бе поразен от внезапния израз върху лицето на късната посетителка. Това бе неумолим, страшен и див израз.

Ръката продължаваше да се движи по масата, като непрекъснато се плъзгаше по крайчеца. Тя разбутваше книги и книжа и бавно между пръснатите листи хартия.

Жената нервно хвана дръжката на камата.

Добрек продължаваше да говори. Гостенката вдигна оръжието над главата му. Люпен съвсем ясно виждаше блуждаещите очи на жената. Очите се бяха впили в тила, отбелязан за прицел на удара.

„Вие се готвите да направите глупост, прекрасна госпожо“ — каза си Люпен.

Той вече обмисляше начина, по който трябваше да избяга, като измъкне и Виктория от страшния дом.

Жената се бе поколебала за миг, после стисна зъби, лицето и блесна в омраза и тя направи убийственото движение.

В същия миг Добрек се наведе, скочи от стола и като се обърна, хвана във въздуха нежната женска китка.

Странно, той не й отправи нито един упрек. Онова, което бе станало, сякаш не го бе удивило, той като че ли го приемаше като нещо съвсем естествено. Добрек сви рамене с вид на човек, навикнал на такива опасности и мълчаливо закрачи из стаята.

Жената беше захвърлила ножа и плачеше, закрила лицето си с длани. Цялата се тресеше.

Добрек отново се приближи до жената, каза й нещо, като продължаваше да бие с юмрук по масата. Тя направи отрицателен жест и тъй като той настояваше все още, на свой ред тупна, но с крак и извика тъй силно, че дори Люпен чу:

— Никога!… Никога!…

Без да каже и дума, Добрек наметна коженото палто на раменете й. Жената покри лицето си с тъмен воал. Добрек я изпрати. След две минути градинската порта беше затворена.

— Жалко, че не мога да проследя тази странна особа и да побъбря с нея за добрия Добрек — усмихна се Люпен. — Струва ми се, че с нея бих могъл да работя значително по-добре…

Имаше още едно нещо, което се нуждаеше от допълнително осветление. Дали Добрек, животът на който наглед беше така правилен и премерен, не приемаше своите посетители изключително нощно време, когато дома му не бе под наблюдението на полицията?

Люпен натовари Виктория със задачата да се срещне с двама от неговата банда и да им каже как да проследят къщата в продължение на няколко денонощия. На другата нощ той не легна да спи. В четири часа сутринта отново се чуха стъпки на входа. Както и миналата нощ, депутатът въведе някого в кабинета си.

Люпен се спусна по въжената стълба и зае поста си.

Някакъв човек се влачеше в краката на Добрек, прегръщаше коленете му с отчаяние и бяс и ридаеше неудържимо.

Добрек на няколко пъти отблъсна човека със смях, но коленичилият отново се хващаше за краката му. Сцената излъчваше лудост, Люпен правилно бе преценил, защото, навярно — вече в истински припадък на умопомрачение, гостът се вдигна, хвана депутата за гърлото и го събори на дивана. С издути вени на шията Добрек се мъчеше да се отскубне от похитителя. С явно върховни усилия той успя да вземе връх над противника.

С едната си ръка Добрек хвана човека за рамото, а с другата му шибна две силни плесници.

Похитителят се надигна. Беше блед и едва се държеше на краката си. Той постоя така, колкото да събере хладнокръвие, и с неимоверно спокойствие извади револвер от джоба си и го насочи в гърдите на депутата Добрек.

Добрек не помръдна. Той гледаше на всичко с усмивка и без ни най-малко вълнение, сякаш човекът насреща беше насочил в гърдите му детски пистолет — играчка.

Сцената продължи петнадесет-двадесет секунди. Със същата бавност и самообладание, което изглеждаше поразително, човекът скри оръжието си. От джоба, в който го сложи, извади портфейл.

Добрек приближи госта си.

Портфейлът беше разтворен. В него имаше пачка банкноти.

Добрек бързо ги грабна и преброи.

Бяха тридесет, от по хиляда франка.

Гостът гледаше как Добрек броеше парите. Лицето му беше безизразно. Явно, той беше разбрал безполезността на разговорите. В този дом парите бяха на почит.

В единадесет часа сутринта Виктория се върна от пазар. Тя предаде на Люпен писмо от неговите хора.

Люпен се зачете.

„Човекът който тази нощ бе в дома на Добрек, е депутатът Ланжеру, председател на независимата левица. Малко богатство. Многолюдно семейство.“

— Е, — каза си Люпен, — Добрек, както се вижда, има голямо влияние, но средствата, с които си служи ми се виждат малко необичайни…

По-нататъшните събития придадоха нова сила на неговите предположения. След три дни дойде още един човек и предаде на Добрек значителна сума. След още три дни пристигна трети, той остави в ръцете на депутата разкошна бисерна огърлица.

Първият се казваше Дешамон, сенатор и бивш министър. Вторият бе маркиз д’Албюфе, бонапартиски депутат, бивш шеф на политическото бюро на принц Наполеон.

Между новите гости и Добрек се възпроизвеждаха приблизително същите груби стълкновения както с Ланжеру. Те винаги свършваха с неизменна победа на депутата Добрек.

„И тъй нататък, и тъй нататък — потъна в размисъл Люпен след последното посещение. — Аз присъствувах на четири дружески срещи. И десет да бяха, двадесет, тридесет, четиридесет, не бих научил нищо повече. Достатъчно ми е, че чрез моите хора научавам поне имената им. Да взема да ги посетя? Защо? Те нямат никакви основания да ми се доверят. От друга страна, трябва ли да си губя времето тук в напразни разследвания? Те не водят до нищо. Отгоре на всичко, Виктория може и сама да ги върши.“

Той бе в затруднение. Следствието, насочено срещу Вошери и Жилбер се обогатяваше с все по-тежки улики. Времето течеше и не минаваше ни ден, без той да се запита — дали всичките му усилия нямаше да доведат нещата до задънена улица. Ако в края на краищата разкриеше смисъла иа тайнствените маневри на депутата Добрек, то това щеше ли да помогне на Жилбер и Вошери?

В този ден едно събитие сложи край на размислите му. След закуската Виктория бе чула откъслеци от телефонен разговор на Добрек.

От онова, което разказа Виктория, Люпен направи извод, че депутатът е насрочил среща на някаква дама и че ще води дамата на театър.

— Ще взема партерна ложа, както преди шест седмици — бе казал Добрек.

И беше добавил през смях:

— Надявам се, че през това време няма да ме ограбят.

За Люпен този разговор не съдържаше нищо неясно. Добрек се гласеше да иде на театър, както преди шест седмици, когато те направиха обира на вилата в Анжиен. Да познава лицето, с което ще се срещне Добрек, за Люпен бе важно. Преди обира Жилбер и Вошери бяха узнали, че отсъствието на Добрек ще продължи от осем часа вечерта до един след полунощ.

След обяд, с помощта на Виктория, Люпен излезе от къщата.

Той отиде в квартирата си на улица Шатобриан и след като извика по телефона трима свои приятели, облече фрак. Дегизира се, както той сам подчерта, като руски княз с руси коси и ниско остригани бакенбарди.

Съучастниците пристигнаха с автомобил.

Пресрещна ги слугата Ахил. Той носеше телеграма, адресирана до Мишел Бомон, улица Шатобриан. Телеграмата съдържаше следното:

„Не идвайте тази вечер в театъра. С появата си рискувате да изгубите всичко.“

— Ясно, съвсем ясно — избухна Люпен. — С мен си играят така, както аз съм свикнал да си играя с другите. Същите дяволии, всичко е същото. С тази разлика, че…

Каква бе разликата, той не знаеше.

Вярно беше това, че е изкаран от релсите, разстроен до дъното на душата си и продължава да действува само от упорство, от любов към изкуството, без да влага в нещата присъщото му прекрасно разположение на духа.

— Да вървим! — каза той на своите съучастници. Шофьорът спря недалеч от площад Ламартин, но не загаси мотора по негова заповед. Люпен предполагаше, че за да избегне навъртащите се около къщата му агенти от Обществена безопасност, Добрек ще вземе такси. Готвеше се да тръгнат след него. Ала сметката му излезе погрешна.

В седем и половина градската порта се отвори широко, блесна ослепителна светлина и по тротоара профуча мотоциклет, мина покрай площада, обърна се пред таксито и с такава бързина пое към гората, че бе немислимо да го преследват.

— На добър час — подхвърли Люпен. Той се опитваше да се шегува, за да прикрие яда си.

Люпен изгледа съучастниците си с тайната надежда да види усмивката върху лицето на някой от тях. Щеше да му олекне, ако имаше на кого да излее гнева си.

— Да си вървим — каза Люпен.

По пътя той им предложи да хапнат. След обяда изпуши една пура, после пак седнаха в автомобила. Обиколиха всички театри, като започнаха с оперните и оперетните. Люпен си купуваше билет, влизаше, разглеждаше партерните ложи и излизаше. После обиколиха и другите театри. Към десет часа във „Водевил“ той забеляза една съвсем закътана ложа, даде бакшиш на разпоредителката и узна, че в нея седят мъж на средна възраст и дама с черен воал на лицето. Съседната ложа бе празна. Люпен я плати, върна се при приятелите си, даде им необходимите наставления, пое по обратния път, влезе в ложата и спокойно се настани, като не изпускаше от очи двойката в съседната ложа. През антракта Люпен различи профила на Добрек. Дамата бе в дъното, не се виждаше ясно.

Добрек и дамата тихичко си говореха. Те продължиха разговора си и след вдигането на завесата, но колкото и да напрягаше слух, Люпен не успя да чуе ни дума.

Минаха десетина минути. На вратата на съседната ложа се почука. Влезе администраторът на театъра.

— Господин депутат Добрек?

— Да — отговори учуден Добрек. — Аз съм. Но откъде знаете моето име?

— От едно лице, което ви вика по телефона и което каза да ви потърся в двадесет и втора ложа.

— Но кой е това?

— Господин маркиз д’Албюфе.

— Какво?…

— Какъв отговор да дам?

— Идвам, веднага идвам…

Добрек скочи на крака и тръгна след администратора. Той още не беше успял да изчезне, когато Люпен отвори вратата на своята ложа и се премести в двадесет и втора ложа.

Люпен седна до дамата. Тя едва задържа вика си на изненада.

— Тихо! — заповяда Люпен. — Трябва да поговоря с вас. Много е важно…

— Ах! — прецеди през зъби жената. — Арсен Люпен!

Люпен едва не припадна. Няколко мига стоя неподвижен, устата му бе зяпнала. Тази жена го познаваше! Тя не само че го познаваше, но го познаваше много добре. Той смяташе, че се е дегизирал до неузнаваемост.

Люпен промълви, крайно объркан:

— Значи вие знаете?… Знаете?…

Пресегна се, и без да й дава секунда дори за защита, вдигна воала й.

— Как? Нима е възможно? — смая се още повече той.

Оказа се същата жена, която беше видял преди няколко дни у дома на Добрек. Жената, която бе вдигнала нож срещу депутата Добрек. Жената, която в загуба на разсъдък от люта омраза, искаше да убие депутата Добрек.

Дамата на свой ред се зачуди.

— Как, вие сте ме виждали?

— Да, в онази нощ, в дома на Добрек! Видях как вдигнахте ножа над него.

Жената направи движение да избяга, но Люпен успя да я задържи. Прошепна:

— Трябва да зная коя сте вие. Затова наредих да извикат Добрек на телефона. Коя сте?

Дамата се уплаши.

— Значи, не го повика маркиз д’Албюфе?

— Не, направи го един от моите хора.

— Но тогава той ще се върне…

— Ще се върне. Но имаме време. Слушайте, ние с вас трябва пак да се видим! Той е ваш неприятел. Ще ви спася от неговата особа…

— Защо? Каква е целта ви?

— Можете да се доверите на мен. Сигурен съм, че имаме общи интереси. Къде мога да ви намеря? Утре, нали? В колко часа? И къде?

— Е, добре…

Дамата го гледаше с видима нерешителност. Не знаеше как да постъпи. Явно, беше готова да каже, но се сдържаше. По лицето й мина сянка на съмнение и открита тревога.

— О, моля ви! Само една дума! Отговорете, веднага си тръгвам. Моля ви, много ви моля!…

Дамата каза:

— Името ми не ви трябва… Нека първо се срещнем, тогава вие ще ми кажете всичко. Да, ще се видим. Утре, в три след обяд, на булевард…

Вратата на ложата се отвори. В рамката й стоеше Добрек.

— Дявол! — изръмжа тихо Люпен.

Люпен бе разярен. Пипнаха го, преди да беше достигнал целта на своето посещение. Добрек се ухили.

— Браво! Така си и мислех… Тази хитрост с телефона отдавна мина от мода, драги ми господине…

Добрек блъсна Люпен в предната част на ложата, и като седна до дамата, продължи:

— И тъй, княже, кой сте вие? Слуга на префекта? Тикате си муцуната тук по силата на някакви служебни задължения?

Добрек разглеждаше с любопитство Люпен и му търсеше подходящо име. Явно, не беше познал в него онзи, когото преди няколко вечери беше наричал Полоний.

Люпен трескаво мислеше, без да снема от него очи. Той не искаше да изостави играта тъкмо в този момент. Бе постигнал разбирателство със смъртната неприятелка на Добрек.

Дамата неподвижно седеше в ъгъла и го гледаше.

Люпен каза:

— Да излезем, да отидем навън, господине, там ще ни е по-удобно да разменим по някоя дума.

— Не! Тук! Тук, княже, тук! — отвърна депутатът. — Веднага, а не през антракта! Не пречим на никого…

— Но…

— Не се мъчи, приятелю мой, без да те пусна, не можеш да направиш и крачка оттук…

Добрек сграбчи Люпен за яката с очевидното намерение да не го пуска до края на действието. Неблагоразумно движение!

Как можеше Люпен да се остави така, при това пред жената, на която беше предложил своето съучастничество, пред жена — това той си го помисли за първи път през живота си, — пред жена, която бе тъй красива, и така много да му харесваше! Мъжката му гордост беше събудена, ала той премълча. Той си наложи да изтърпи тежката длан на Добрек на своето рамо, дори се преви одве, като победен, безсилен, уплашен човек.

— Аха — гавреше се Добрек. — Няма да проявяваме излишно упорство, нали…

На сцената артистите водеха шумния си диалог.

Добрек поотхлаби яката на госта си. Люпен намери, че тъкмо сега е момента. Той раздвижи десница и като че ли с брадва удари ръката на похитителя си в ставата.

Добрек изви от болка. Освободеният Люпен се хвърли отгоре му, като се стараеше да го докопа за гърлото. Добрек го изпревари. Счепкаха се.

Ръцете на Добрек бяха чудовищни. На Люпен му се струваше, че се бие с гигантска горила.

Двубоят беше като на живот и на смърт. През цялото време артистът на сцената не говореше, а сякаш шептеше.

Жената с ужас гледаше схватката. Ако тя с едно само движение изразеше съчувствие към едната или друга страна, победата веднага щеше да бъде решена.

Ала на кого да окаже подкрепа? Какъв беше Люпен, кой бе той? Приятел или пък враг?

Дамата се примъкна в предната част на ложата, дръпна завесата, и като се наведе, сякаш направи някакъв знак. После се върна обратно и се опита да се добере до вратата.

Люпен като че ли желаеше да й помогне. Каза:

— Махнете стола!

Имаше предвид тежкия стол, който бе паднал и който ги разделяше с неприятеля му. Двамата се биеха над него.

Жената се наведе и дръпна стола. Люпен това и чакаше. Той ритна Добрек по крака с цялата сила, която намери у себе си. Резултатът бе потресаващо еднакъв на този от удара по ръката. Преди Добрек да бе успял да се опомни, Люпен го държеше за гърлото.

Добрек се съпротивляваше, мъчеше се да се отскубне от пръстите, които го душеха, но вече се задушаваше и силите го напуснаха.

— О, стара маймуно — ръмжеше Люпен, беше го вече съборил. — Защо не викаш за помощ? Или те е страх от скандал?

При шума от падането на Добрек някой почука на преградната стена от съседната ложа.

— Хайде, гледайте си сцената — задъхваше се Люпен. — А това тук си е моя работа и докато аз не свърша с тази горила…

Депутатът губеше въздух. Люпен го приспа с удар по челюстта. Оставаше да избяга с жената, преди да се вдигнеше тревога.

Люпен се обърна. Жената я нямаше.

Тя не можеше да е избягала твърде далече. Като излезе от ложата, Люпен се затича, без да обръща внимание на учудените погледи на разпоредителките.

Наистина, веднага щом слезе на долния етаж, той я забеляза през отворената врата на изхода. Тя вървеше по тротоара на Шозе д’Антен.

Настигна я, тя тъкмо се качваше в спрелия до тротоара автомобил.

Вратата на колата се затвори след като тя влезе в нея.

Люпен хвана дръжката и понечи да я отвори.

От автомобила слезе мъж. Непознатият на пръв поглед човек го удари с юмрук по лицето, не тъй ловко, но също тъй силно, както сам той беше ударил преди малко Добрек.

Колкото и да беше зашеметен от удара, Люпен все пак успя да разпознае мъжа, а също и другия, който бе зад волана.

Това бяха Гроняр и Льобалу, двамата мъже, които се грижеха за лодките по време на обира в Анжиен. И двамата бяха приятели на Жилбер и Вошери, кратко казано, и двамата бяха сред съучастниците на самия Люпен.

Като се върна в жилището си на улица Шатобриан и почисти окървавеното си лице, Люпен се тръшна на един от диваните. Седя в пълна забрава повече от час. За първи път изпитваше мъката да бъде предаден. За първи път съратниците му обръщаха гръб на своя водач.

Реши да се развлече с вечерната поща. Скъса обвивката на един от вестниците. На страницата на последните новини прочете следните редове:

„Делото по убийството във вила Мария Тереза. Най-после личността на Вошери, единият от убийците на лакея Леонард, е разкрита. Той е най-вулгарен разбойник, рецидивист, задочно осъждан под друго име два пъти на смърт за убийство“.

„Няма съмнение, че скоро ще бъде разкрито истинското име и личността на съучастника му Жилбер.

Във всеки случай, съдебният следовател е решил да предаде в най-къс срок делото в ръцете на прокурора.“ „Съдът съвсем скоро ще си каже думата.“

Сред вестниците имаше и писмо.

Веднага щом го видя, Люпен подскочи от мястото си.

Писмото беше адресирано до господин де Бомон (Мишел).

— Аха — рече си Люпен. — Писмо от Жилбер! То съдържаше следните думи:

„Шефе, елате на помощ! Страх ме е… Страх ме е…“

И тази нощ бе за Люпен безсънна и пълна с кошмари И тази нощ го мъчиха страшни видения.