Морис Льоблан
Тайнственото око (12)

ГЛАВА XII
ЕШАФОДЪТ

Ще го спася, ще го спася! — неуморно повтаряше Люпен в автомобила. — Кълна ви се, ще го спася.

Кларис не го слушаше, убита от скръб. Повече за себе си, отколкото заради нея, той развиваше своите планове на висок глас.

— Не, играта още не е загубена. Ние имаме още един: силен коз: писмата и документите, които бившият депутат Воранглад предлагаше на Добрек вчера сутринта в Ница. Ще купя тези писма и документи от Станислав Воранглад, каквато и цена да ми иска. После ще се върнем в префектурата и ще кажем на Прасвил: „Тичайте при председателя… Послужете си със списъка така, сякаш е истински н спасете Жилбер от смъртта. Утре, когато Жилбер бъде спасен, можете да признаете, че този: списък е фалшив… Бягайте! Иначе… Е, добре — иначе утре сутринта писмата и документите ще бъдат отпечатани на първите страници на всички вестници. Воранглад ще бъде арестуван, но още същата вечер ще бутнат в затвора и Прасвил!“

Люпен потри ръцете си.

— Той ще отиде! Ще иде! Веднага, след като го видях, почувствувах това. Делото е спечелено. Добре, че намерих в портфейла на Добрек адреса на Воранглад.

Обърна се към шофьора:

— Карай на булевард Распай!

Пристигнаха на посочения адрес. Люпен слезе от автомобила и се качи на третия етаж.

Слугинята му каза, че Воранглад бил заминал и четял да се върна едва вдруги ден следобед.

— А не знаете ли къде е той?

— Господинът е в Лондон.

Когато отново се качи в колата. Люпен не произнесе ни дума. От своя страна Кларис също нищо не го попита, до такава степен всичко и бе станало безразлично.

Пристигнаха на площад Клиши. Когато влизаше в жилището си, Люпен видя, че от стаята на портиерката излизаха двама души. Погълнат от мислите си, той не им обърна никакво внимание. Бяха двама от инспекторите на Прасвил.

— Няма ли телеграми? — попита Люпен слугата си.

— Не, шефе — отвърна Ахил.

— А известия от Льобалу и Гроняр?

— Не, шефе.

— Това е напълно естествено — каза той, като непринудено се обърна към Кларис. — Сега е едва седем, а те могат да пристигнат не по-рано от осем-девет часа. Прасвил ще почака, това е всичко. Ей сега ще му звънна.

Той тъкмо вдигаше слушалката, когато чу зад себе си странно изохкване. Права край масата, Кларис четеше вестник.

— Ахил, Ахил — завика Люпен на слугата си. — Помогни ми да я сложа на това легло. После ми донеси от раклата в стената шишенцето с номер четири, това са приспивателни капки.

Той силом накара Кларис да изпие половината от съдържанието на лекарството. После погледна вестника, който тя беше чела и който все още държеше в ръка и прочете следното:

„Предвид екзекуцията на Жилбер и Вошери и възможните опити от страна на Арсен Люпен да освободи съучастниците си, взети са най-сериозни мерки за запазване на реда. От полунощ нататък всички улици, които заобикалят затвора Санте, ще се пазят от военни отряди. Вече се знае, че екзекуцията ще се извърши пред стените на затвора, на площада на булевард Араго.“

„Успяхме да разберем как се чувствуват двамата осъдени на смърт. Както винаги циничен, Вошери с голям кураж чака злокобния изход. — Дявол да го вземе — казва той, — това не ме радва, но щом като трябва да се мине през него, ще се държим като мъже… — И после прибавя: — Не искам и да зная за смъртта. Безпокои ме само мисълта, че ще остана без глава. О, ако шефа намереше начин да ме изпрати на оня свят без да успея да изохкам. Не може ли малко стрихнин, шефе?

Още по-поразително е спокойствието на Жилбер, особено ако си спомним объркването му в съдебната зала. Той най-дълбоко вярва във всемогъществото на Арсен Люпен. — Шефът ми извика пред всички да не се страхувам, той отговаря за всичко. И аз не се страхувам. До последния ден, до последната минута, дори в подножието на ешафода ще разчитам на него. Това е, защото добре познавам шефа. Когато си с него, не съществуват никакви опасности. Той ми обеща, и ще удържи на своята дума. Дори главата ми да отхвръкне, той пак ще я постави на раменете ми. Арсен Люпен да остави Жилбер да умре! О, не, не вярвам!

В това доверие и този ентусиазъм има нещо трогателно и наивно, нещо благородно. Ще видим ще успее ли Арсен Люпен да заслужи това сляпо доверие.“

Люпен едва успя да дочете написаното до край. Сълзи премрежваха очите му, сълзи на нежност и милост, сълзи на отчаяние.

Не, той не заслужаваше доверието на младия Жилбер. Наистина, беше направил всичко възможно, но има обстоятелства, когато трябва да се направи нещо още повече, когато човек трябва да се покаже по-силен и от съдбата си. Този път съдбата беше надвила Арсен Люпен. Още в първия ден и в продължение на цялото това приключение, събитията бяха вървели в посока, която беше противна на предвижданията му, която бе противна дори и на логиката. Макар да бяха преследвали една и съща цел, той и Кларис бяха изгубили цели седмици във взаимно преследване. После, когато обединиха усилията си, една след друга заваляха страшни беди: отвличането на малкия Жак, изчезването на Добрек, пленничеството му в „Кулата на влюбените“, раняването на Люпен и бездействието му, а сетне — лъжовните маневри, които отвличаха Кларис надалеч, а подир нея, Люпен: на юг, към Италия. Последва решителната катастрофа, когато след огромни напрежения на волята, след дълго упорствуване всичко бе рухнало. В момента, когато можеше да се смята, че Златното руно беше в ръцете им, списъкът на двадесет и седемте се оказа без никаква стойност, най-незначителен книжен парцал…

— Долу оръжието — каза Люпен. — Поражението е пълно. Няма да мога да си отмъстя на Добрек, лудост е да смятам, че мога да го унищожа. Победеният съм аз, защото Жилбер ще умре…

Този, когото той наричаше свой приятел, след няколко часа щеше завинаги да изчезне. Люпен не можеше вече да го спаси. Не оставаха никакви средства. Той вече не ги търсеше. Каква полза от това?

Не знаеше ли той, че обществото рано или късно си връща, че часът на възмездието неизбежно настава и че нито един престъпник не е избягал от полагащото му се наказание за греховете?

Цялата ужасна нелепица бе там, че избраната жертва бе този нещастен Жилбер, който беше невинен за престъплението, заради което щеше да заплати с живота си! Нямаше ли в това нещо трагично, нещо, което още повече изтъкваше безсилието на Люпен?

Съзнанието за това безсилие проникна така дълбоко в него, че той вече не можеше да бъде сразен от следната телеграма на Льобалу: „Моторът повреден. Доста дълга поправка. Ще пристигнем утре сутринта“.

Люпен не си мислеше да се опълчва срещу решението на съдбата. Той погледна Кларис. Тя спеше спокойно. Забравата, изписана на лицето и, забравата на превратностите в живота му се стори тъй примамлива, че в пристъп на смъртна умора, той грабна шишенцето и изпи останалата половина от приспивателното.

После отиде в стаята си, легна в леглото и позвъни на слугата:

— Иди си легни, Ахил. Не ме буди под никакъв предлог.

— Шефе, значи вече нищо не може да се направи за Жилбер и Вошери?

— Нищо.

— И те ще загинат?

— Да.

След двадесетина минути Люпен заспа.

Беше десет вечерта.

* * *

Тази нощ около затвора бе шумно. В един след полунощ булевард Арго и уличките наоколо вече се пазеха от агенти, които пускаха минувачите само след мъчителен, дълъг и истински разпит.

Дъждът се лееше като из ръкав. Изглеждаше, че любителите на зрелища нямаше да бъдат много. Към три часа всички кръчми по специално нареждане бяха затворени, по тротоарите бяха настанени два отряда пехотинци, за всеки случай, на булевард Арго бе дислоциран цял батальон войници. Между войските се виждаше конна стража, разхождаха се офицери и чиновници от полицейската префектура.

Гилотината бе вдигната насред площадката, която се бе образувала на ъгъла на булеварда и улицата.

Към четири часа тълпата се събра, въпреки проливния дъжд. Запалиха се фенери, тук-таме се чуваха недоволни възгласи: гредите на гилотината не се виждаха добре от последните редици на нарастващата навалица.

Появиха се няколко екипажа, с които пристигнаха официалните лица, облечени в черно. Разнесоха се аплодисменти, подсвирквания. Това даде повод на конната стража да разпръсне тълпата така, че на повече от триста метра покрай гилотината не остана жива душа.

Множеството внезапно притихна. В тъмнината се показа нещо бяло.

Дъждът спря.

В края на коридора, образуван в гъмжилото от народ, където се намираха килиите на осъдените на смърт, тихичко разговаряха няколко души, облечени в черно. Един от хората беше Прасвил. Той разсейваше опасенията на прокурора на републиката:

— Не, не. Уверявам ви, всичко ще мине без всякакъв инцидент.

— Не са ли ви докладвали за нещо подозрително, господин главен секретар?

— Не. Нищо подозрително не може да има, защото ние държим Люпен.

— Възможно ли е това?

— Да, ние знаем неговото убежище. Къщата на площад Клиши, където той живее и където снощи се върна към седем часа, е обградена отвсякъде. Освен това, аз зная плана, който той е намислил, за да спаси двамата свои съучастници. Този план пропадна в последния миг. И така, нека правосъдието да върви спокойно по пътя си, нямаме поводи от нищо да се страхуваме.

— О, един ден може би същото правосъдие ще съжалява за това, което ще извърши след малко — чу се гласът на адвоката на Жилбер, които стоеше наблизо.

— Значи, вие вярвате в невинността на клиента си? — попита Прасвил адвоката.

— Твърдо съм уверен в това. Днес ще бъде обезглавен един невинен човек.

В разговора се намеси прокурора.

— Струва ми се, това дело бе гледано много набързо.

Адвокатът повтори с вълнение в гласа:

— Днес ще бъде обезглавен един невинен човек! Часът настъпи.

Започнаха с Вошери. Директорът на затвора даде заповед да отворят вратата на килията.

Вошери скочи от нара си и с разширени от ужас очи проследи движенията на всеки един от влизащите хора.

— Вошери, дойдохме, за да ви кажем…

— Мълчете, мълчете — прошепна той. — Не казвайте нищо. Да вървим!

Имаше вид на човек, който искаше всичко да свърши колкото се може по-скоро. Но не искаше никой да му говори.

— Не казвайте нищо — повтаряше той. — Какво? Да се изповядам? Не си заслужава труда. Аз убих. Мен ме убиват. Това е правилото на тази игра. Ние сме квит.

Вошери млъкна за миг.

— А моят другар? И той ли ще ме последва?

След като го увери, че и Жилбер ще бъде наказан заедно с него, той се поколеба, изгледа присъствуващите, сякаш искаше нещо да каже, вдигна рамене и най-сетне неуверено промърмори:

— Така е добре… Заедно сгрешихме, заедно ще мрем…

Жилбер бе буден, когато влязоха в неговата килия.

Седнал на постелята, той изслуша страшните думи, опита се да стане, но тресящ се целият, падна обратно в леглото.

— О, майчице… бедна мамо! — прошепна, като хълцаше.

Поискаха да им каже нещо за тази майка, за която никога не беше говорил, но той спря внезапно да плаче и викна с все сила:

— Аз не съм убивал… не искам да умирам… Аз не съм убивал!

— Жилбер — каза му някой, — не губете кураж.

— Да… да… но щом не съм убивал, защо ме изпращат на смърт?… Аз не съм убивал… кълна се… не съм убивал… не искам да умра… не съм убивал… не би трябвало…

Зъбите му тракаха така силно, че думите едва се разбираха. Той се остави да го подготвят, изповяда се, изслуша службата и после, поуспокоен и послушен, с глас на подчиняващо се дете, изстена:

— Трябва да кажа на майка си, че й искам прошка.

— Майка ви?

— Да… Нека напишат думите ми във вестниците… Тя ще разбере… Тя знае, че не съм убивал. Но аз искам прошка за скръбта, която й причиних. Също така…

— Също така?

— Е, добре, ще ви кажа: искам шефът да знае, че не съм изгубил доверие…

Той изгледа присъствуващите един след друг със смътната надежда, че един от тях внезапно ще се окаже шефа, предрешен, неузнаваем, готов да го отнесе със силните си ръце.

— Да — меко каза той, — още вярвам, дори в този момент… Нека знае това… Сигурен съм, че не ще ме остави да умра… сигурен съм в това…

По погледа на втренчените му очи се отгатваше, че той вижда Люпен, че чувствува сянката на Люпен да скита наоколо. Нямаше нищо по-трогателно от гледката на това дете, облечено в усмирителна риза, с вързани ръце и крака, обкръжено от хиляди хора, което палачът вече държеше с твърда ръка и което все пак се надяваше.

Мъка сви сърцата на мнозина от присъствуващите, в очите на някои от тях се показаха сълзи.

— Бедното момче! — чу се шептене.

Обхванат от всеобщото вълнение, като мислеше за Кларис, Прасвил тихо повтори:

— Бедното момче…

Адвокатът на Жилбер плачеше и не преставаше да повтаря:

— Днес ще умре един невинен човек. Приготовленията свършиха. Тръгнаха. Двете групи се съединиха в коридора.

Веднага щом видя Жилбер, Вошери ухилен извика:

— Е, малкия, шефът май ни заряза.

И прибави онези думи, които никой, освен Прасвил, не успя да разбере:

— Сигурно шефа предпочита да сложи в джоба си облагите от кристалната запушалка.

Слязоха по стълбите. Спряха пред канцеларията, за да изпълнят някои формалности. Поеха през двора… В широко отворените врати на затвора се мярна слабата светлина на деня, те чак сега откриха дъжда, улицата, силуетите на къщите, чуха в далечината шума от гласове на фона на ужасната тишина.…

Тръгнаха към ъгъла на булеварда покрай стената.

Още няколко крачки… Вошери спря и отстъпи крачка назад. Той беше видял!

Жилбер едва се влачеше, обронил глава на гърдите си, поддържан от пазача и свещеника, свещеникът му даваше да целуне кръста.

Гилотината стоеше пред тях.

— Не, не — дърпаше се Жилбер. — Не искам… Не съм убивал… не съм убивал… Помощ! Помощ!

Зовът се изгуби в пространството.

Палачът направи знак. Хванаха Вошери и го помъкнаха, почти тичешката.

Внезапен и страшен гърмеж проехтя от отсрещната къща.

Помощниците на палача се спряха.

Товарът, който те мъкнеха, се преви одве.

— Какво има? Какво му е? — посипаха се въпроси.

— Ранен е…

Кръв обагряше лицето на Вошери. Той мърмореше, сякаш беше в несвяст:

— Толкова си му е… благодаря, шефе, благодаря… сега няма да ми отрежат главата… благодаря, шефе!… О, какъв прекрасен човек!…

— Свършвайте с него! Занесете го там! — чу се глас от всеобщата бъркотия.

— Но той е мъртъв!

— Вървете… Нека свършат с него!

В малката групичка съдии, чиновници и агенти объркването бе на върха си. Всеки издаваше заповеди.

— Нека го екзекутират!… Правосъдието да изпълни дълга си!… Никой няма право да отстъпва!… Това са страхливци!… Нека го екзекутират!

Свещеникът протестираше, няколко агенти пазеха Жилбер. Помощник-палачите вдигнаха трупа и го понесоха към гилотината.

— Вървете! — викаше слисаният разпоредител с прегракнал глас. — Вървете!… А после и другия… Бързайте!…

Разпоредителят не довърши. Разнесе се втори гърмеж. Той се заклати, падна и изстена:

— Нищо… ранен съм… ранен съм в рамото… Продължавайте… Сега е ред на другия да умре!…

Помощник-палачите се бяха разбягали. Край гилотината се появи празнина. Префектът на полицията, който единствен беше запазил хладнокръвие, командуваше високо. Той събра хората си и започнаха да изтикват обратно към портите на затвора съдиите, чиновниците, осъдения на смърт, свещеника и всички онези, които само преди две-три минути бяха минали под свода на затворническата врата.

В същото време отряд агенти, инспектори и войници се втурнаха в малката къща, на първия етаж на която се виждаха две затворени в този час бакалии. След първия изстрел хората бяха видели в прозорците на трети етаж човек с пушка в ръце.

Стреляха по него с револвер, без да улучат. Мъжът спокойно стоеше, вдигна пушката, прицели се и пак гръмна.

След това изчезна от погледа.

В това време долу започнаха да чупят вратата. Тя бързо подаде.

Спуснаха се по стълбите, но едно препятствие скоро ги спря. На втория етаж, на стълбището бяха натрупани мебели, кресла, столове и легла, истинска барикада. Бе нужно време нападателите да си разчистят пътя. Това направи цялото преследване безсмислено. Когато достигнаха до третия етаж, някъде отдалече се чуваше глас:

— Оттук, приятели! Още осемнадесет стъпала. Хиляди извинения за безпокойствието, което ви причинявам!

Преследвачите пъргаво изкачиха тези осемнадесет стъпала. Горе, над четвъртия етаж, беше вече таванът, към който се извисяваха още безброй стъпала, после следваше малък отвор, ако човек искаше да проникне в него. Капакът на дупката беше залостен.

Тази нечувана по своята дързост постъпка вдигна обществото на крак. Правеха се най-оживени тълкувания. Вестниците й посвещаваха цели броеве. Продавачите кресливо поднасяха нови подробности по улици и площади, цялата столица живееше с тях.

Вълнението достигна своя връх в префектурата.

В единадесет сутринта в кабинета на полицейския префект се състоя заседание. Прасвил също присъствуваше. Началникът на охраната изнесе доклад за разследванията.

Нещата се представяха по следния начин:

Малко преди полунощ някой позвънил в къщата на булевард Араго. Портиерката, която спяла на първия етаж зад бакалницата, се събудила.

Като почукал на вратата й, непознатият казал, че е изпратен от полицията със спешна задача, засягаща утрешното екзекутиране. Веднага щом отворила, той я нападнал, запушил устата й с кърпа и я завързал.

Десет минути по-късно господинът и дамата, които живеели на втория етаж и се връщали у дома си, били хванати от същото лице. Те били заключени в празните бакалии. Същата участ сполетяла наемателя на четвъртия етаж, само че той бил завързан в собствената си стая.

Непознатият се разположил на третия етаж, който бил празен. Той бил вече господар на цялата къща.

— И ето — каза префектът, като се засмя с известна горчивина, — вие всички видяхте. Хитро! Учудва ме само, че той тъй лесно можа да избяга.

— Господин префект, моля да отбележите, че за да подготви своето бягство, той е имал четири часа на разположение, тъй като е бил пълен господар на дома от един часа сутринта.

— И бягството е станало?

— По покривите. Къщата на съседната улица Гласиер са съвсем близо една до друга, тъй че разстоянието между покривите не надминава три метра, при разлика на нивото по-малко от метър.

— Да?

— Нашият човек задигнал една дървена стълба, която му послужила като мост. Като минал от другата страна, на него му е оставало само да намери празна мансарда, за да се вмъкне в някоя къща на улица Гласиер и преспокойно да си отиде с ръце в джобовете.

— Но нали вие бяхте взели необходимите мерки?

— Тези, които вие ми препоръчахте, господин префект. Вчера в продължение на три часа моите агенти претърсваха къщите, за да видят дали в някоя от тях не се крият подозрителни личности. Когато напуснах и последната къща, наредих да блокират квартала. Именно в междината от няколко минути, докато заграждахме улиците, нашият човек е успял да се промъкне.

— Отлично! Разбира се, вие не се съмнявате, че това е Арсен Люпен?

— Няма никакво съмнение. Най-напред, отнася се за съучастниците му. А после… само Арсен Люпен можеше да подготви такъв удар и да го изпълни с такава забележителна дързост.

— В такъв случай?… — промърмори префектът. И като се обърна към Прасвил, продължи:

— Но в такъв случай, господин Прасвил, това Лице, за което ми говорихте и което от снощи пазите в апартамента му на площад Клиши… това лице не е Арсен Люпен?

— Все пак, господин префект, аз твърдя, че то е Арсен Люпен.

— Значи, не са го арестували, когато тази нощ той е напуснал дома си?

— Той не го е напускал.

— О, става много объркано! Много!

— Съвсем просто е, господин префект. Както всички къщи, в които има следи от Арсен Люпен, така и тази на площад Клиши, има два изхода.

— Вие не знаехте ли за това?

— Не. Едва преди малко разбрах, като посетих този дом.

— Никой ли нямаше там?

— Никой. Тази сутрин слугата, на име Ахил, отвел една дама, която живеела с Люпен.

— Как се казва тази дама?

— Не зная — отговори Прасвил, след като едва забележимо се поколеба.

— Но сигурно знаете под какво име е живеел там Люпен?

— Да, под името господин Никол, свободен професор, преподавател на словесните науки.

Когато Прасвил довършваше тези думи, в стаята влезе портиер. Той доложи на префекта, че го викат незабавно в Елисейския дворец, където вече се намирал председателя на републиканския съвет.

— Идвам — казва той и процеди през зъби: — Сега ще се реши съдбата на Жилбер.

Прасвил се осмели да попита:

— Смятате ли, че ще го помилват, господин префект?

— Никога! След цялата снощна история, би било подигравка.

На излизане портиерът беше пъхнал в ръцете на Прасвил малка визитна картичка. Веднага щом я погледна, главният секретар подскочи като ужилен и викна:

— Гръм и мълнии! Това се казва нахалство!

— Какво има? — попита префектът.

— Нищо, нищо, господин префект — отвърна Прасвил. — Едно малко, непредвидено посещение… за което ще имам удоволствието скоро да ви доложа…

Върху визитната картичка, която държеше в ръцете си, беше напечатано следното:

ГОСПОДИН НИКОЛ

свободен професор, преподавател по словесни науки