Л. Дж. Кастило
Земно привличане (6) (Част първа)

Шеста глава

Затътрих се в къщата на Рейнбоу и се проснах по лице върху един лилав барбарон.

Денят въобще не беше минал добре. Да имам откачени сънища през нощта беше повече от достатъчно. Последното нещо, от което се нуждаех, е да ги имам и през деня. Дори след часа на Купър, продължих да виждам странни картини, които изскачаха в главата ми, докато обикалях кампуса. Успях да издържа часа по съдържание и въвеждане по психология. Едва. Поради някаква странна причина, не можех да избия Купър от главата си. Беше вбесяващо.

Обърнах се по гръб и се загледах в покрития с мрежа таван. Имах есе за писане и четири глави за четене по психология. Бях изморена и гладна, защото не исках да харча малкото пари, които ми бяха останали за десет доларов сандвич. И все още нямах работа.

Замислих се за шишенцето с хапчета в нощното ми шкафче и въздъхнах. Грег беше прав. Трябваше да започна да ги взимам отново.

— Никол! Ти ли си?

— Да — изправих се и тръгнах към кухнята. Ефирната рокля на Рейнбоу се носеше около глезените й, докато тя се движеше от хладилника до печката и тананикаше.

— Хубава песен, коя е?

— Блекбърд — тя спря и отметна къдравата си коса от лицето. — Спомням си деня, в който Кросби, Стилс, Неш Енд Йънг я свириха в Удсток. Тогава беше първият път, в който бях с… ъм, няма нужда да знаеш тази част. Както и да е, Грег ще вечеря ли с нас?

— Да, писа ми. Идва насам. Мога ли да помогна с нещо?

— Разбира се. Можеш да сложиш наденичките там върху грила.

— Ядеш наденички?

— Те са от тофу. Без грам месо, но също толкова вкусни.

Повдигнах едно бледо, продълговато нещо. Толкова беше трудно да си представиш, че нещо, което изглеждаше така, щеше да е вкусно, но бях толкова гладна, че бях готова да ям каквото и да е на този етап.

— Е, как беше първият ден от студентския живот?

— Добре. — Бях такава ужасна лъжкиня, защото Рейнбоу повдигна вежда при отговора ми.

— Аурата ти ми казва друго.

— Моята аура?

— Да, днес е леко кално синя. Сякаш се страхуваш от нещо.

— Не е нищо сериозно наистина. Не започнах добре с професора си по химия. Държа се малко като… като арогантен задник. — Нямаше как да се каже другояче.

— Обикновено са такива.

Засмях се.

— Ако трябва да съм честна, всъщност му съсипах ризата и заради мен закъсня за час. Опитах се да се извиня на професор Купър, но това само влоши нещата.

Купата се изплъзна от ръцете й и се разби на земята. Лицето й пребледня.

— Добре ли си? — приведох се напред, за да събера парченцата около босите й крака.

— Купър ли каза? Джаксън Купър?

— Да, познаваш ли го?

— Разбира се. Много хора го познават. Той е един от водещите изследователи в областта си. — Тя хвана метлата и се зае да мете безупречно чистия под. — Колко интересно, известен биохимик като него да преподава химия на първокурсници. Е, значи беше сприхав?

— Това трябва да е най-голямото омаловажаване на десетилетието.

— Сигурна съм, че нещата ще се нормализират веднага щом всички се успокоят от суматохата на първата седмица от семестъра. Ами другите ти часове?

Опитваше се да смени темата. Това само засили любопитството ми. Не приличаше на типа хора, които избягваха нещата. Това беше повече в стила на родителите ми.

След като сложихме масата и наредихме наденичките от тофу в една чиния, седнах, готова да загреба от салатата. Поне тя изглеждаше сравнително нормално. Тогава чух изскимтяване и видях главата на Грег да профучава пред прозореца на кухнята.

— Грег?

Чу се силен крясък последван от пронизителен писък и той отново мина светкавично пред прозореца.

Входната врата се затръшна и той нахлу в кухнята викайки:

— Накарайте го да се махне! Напада ме!

— Какво те напада? — попитах, докато наблюдавах как Грег се върти около масата и размята ръце.

Бързо се качи на един от кухненските столове и сграбчи един нож.

— Онова… онова нещо.

Той размаха ножа към нещо под краката му.

— Виж му лукавите очички. Иска да ме убие.

Огледах пода и видях няколко пера, когато нещо изприпка покрай краката ми. Изскимтях и се качих на стола си.

— Какво, по дяволите, е това?

— Пени, какво съм ти казвала за влизането в къщата? — скара се Рейнбоу, докато се приведе напред и повдигна съществото. Прокара длан по малката му глава. — Ти палаво момиче.

— Това да не е…? — не можех да повярвам на очите си — Какво е това?

— Подай ми сос барбекю и ще е вечеря — каза Грег.

Кокошката изкудкудяка.

Уау! Кокошка домашен любимец. Това нещо нормално за Тексас ли беше или за Рейнбоу?

— Не, не, Пени, той не говореше сериозно. Просто се шегуваше — успокои я Рейнбоу.

— Не се шегувам — каза той безмълвно.

Лукавите очи на Пени го изгледаха, задържайки ножа под око.

— Не знаех, че имаш домашни любимци — казах аз.

— Пени принадлежи на партньорката ми, Медоу. На пътешествие е из Тибет. Ще се запознаете след няколко седмици, когато се върне. Грег, можеш да оставиш ножа. Пени няма да те клъвне. Нали, Пени?

Грег присви очи и проследи Пени с поглед, докато Рейнбоу я понесе отново навън.

— Ще те наблюдавам.

— Осъзнаваш, че заплашваш кокошка с нож за масло, нали?

Пресягайки се през масата той си взе фалшива наденичка и я пльосна в една питка.

— И ще го направя отново ако се наложи. Ти не я видя, Никол. Аз си правех моите си неща и този кафяв куршум се изстреля право срещу мен. Сякаш беше помирисала, че на обяд бях ял пиле терияки. И този клюн боли адски много. Сега имам малки червени точици навсякъде по глезените си. Бях запланувал да се изтегна до реката утре следобед след часовете.

— О, ти голямо бебе. А и не знаеш ли, че прекомерното излагане на слънце не е полезно?

— За теб може и да не е, госпожице Червен Омар. — Той потупа бузата ми и се усмихна. Не беше честно той да има този хубав златист тен, който го караше да изглежда дори още по-красив. Всичко, което ме очакваше мен, беше белене на кожа.

— Хей, това всъщност изглежда доста добре — той изсипа голяма лъжица сладък релиш върху наденичката си. — Така, трябва да ти кажа какво се случи с Травис. Измъквах малко вътрешна информация, за теб разбира се, защото от доста отдавна не си била на истинска среща и…

Той спря изведнъж, а лицето му стана почти толкова зелено, колкото салатата ми. Изплю хотдога си в чинията.

— Отвратително! Грег!

— Какво, по дяволите, отхапах току-що?

— О, опитал си тофу наденичките — каза Рейнбоу, влизайки отново в кухнята — Отнема малко време докато се свикне с…

— Малко? — Направи физиономия, докато оглеждаше масата с изплезен език. Забеляза една салфетка и потърка езика си няколко пъти с нея, издавайки давещи се звуци.

— Много по-вкусни са с тофу чили. Искате ли да ви забъркам малко?

— Не! — и двамата извикахме.

Рейнбоу извади една кана и наля някаква жълта течност в чашата му.

— Изпий това ще ти хареса.

Той погледна надолу към чашата скептично.

— Какво е?

— Лимонада.

— Оу — той отпи една глътка. — О, много по-добре.

Тя разроши косата му.

— Ще те направя вегетарианец. Оу, това ми напомни…

Бръкна в джоба на роклята си и ми подаде малка хартийка.

— Приятелят ми Лу, държи кафенето срещу кампуса, Джитърс. Каза, че може да използва малко помощ. В момента е в Тусон поради семейни причини, но ще се върне след няколко седмици. Можеш да говориш тогава с него.

Погледнах надолу към листчето.

— Благодаря ти. Наистина го оценявам.

— Няма проблем. Виж сега, Лу може да е малко странен и понякога има навика да забравя. Но е много мил човек. Ще ти хареса.

Дали ще ми хареса или не беше без значение, защото имах отчаяна нужда от работа. Забучих вилицата си в салатата, чувствайки се много по-добре, когато проблемът с работата беше разрешен. Всичко, което ми оставаше сега, бе да оцелея в часовете на Купър.