Л. Дж. Кастило
Земно привличане (15) (Част първа)

Петнадесета глава

Купър спря мерцедеса си на алеята. Коледните лампички хвърляха мека светлина върху предния двор. Това беше едно от нещата, които харесвах най-много в къщата. Рейнбоу оставяше светлините през цялата година, защото Медоу обичаше Коледа. Тъй като беше още в Тибет, Рейнбоу се чувстваше по-близо до нея всеки път, когато погледнеше лампичките.

— Абсолютно същата е — промърмори Купър.

Очите ми се преместиха върху него. Не беше казал и дума, откакто ме изведе от клуба. Бях кълбо от емоции. Разкъсвах се дали да му тегля една или да го замоля да ме погледне. Държеше очите си върху пътя, ръцете му стискаха волана, а лицето му беше маска. Едва когато прекосихме моста, лицето му се изкриви сякаш от болка.

— Бил ли си тук преди?

— Живях в града, когато бях по-млад, преди да се преместя в Бостън.

Рейнбоу не ми го беше споменала. Зачудих се дали не познаваше Купър по-добре отколкото показваше. Трябваше да я попитам кога точно се беше преместила в града.

— О, семейството ти е тук?

— Семейството ми… — Той спря и преглътна измъчено. Лицето му се смекчи и в този момент приличаше на момче, толкова тъжно и невинно. Исках да го придърпам в обятията си и да утеша мъката в очите му. — Нека те приберем вътре.

На мига момчето беше изчезнало и професор Задник се беше завърнал. Образуваше ми главоболие.

Скачайки от колата, той стигна до моята страна и отвори вратата.

— Хайде.

— Мога да си вървя перфектно — озъбих се аз, игнорирайки протегнатата му ръка. За да му докажа противното, направих няколко крачки по чакълестия двор, токчетата ми се заклатиха и моментално се пльоснах по лице.

— Това определено не е най-добрата ми вечер. — Останах на земята. Ако не помръднех, може би Купър щеше просто да си тръгне и да ми спести своето „Казах ти“.

— Добре ли си? — Той клекна до мен.

— Да — промърморих в пръста.

— Тогава защо не помръдваш?

— Ще е по-безопасно ако си остана тук.

— Не можеш да лежиш тук цяла вечер.

— Разбира се, че мога. Тръгвай си, не се притеснявай за мен. Просто ще си лежа тук и ще се преструвам, че светът не съществува. Мога да си лежа тук цял ден, даже дори до края на семестъра. Може би Пени ще се смили над мен и ще ми донесе малко храна.

— Коя е Пени?

— Домашната кокошка на Рейнбоу.

Изненадана от смеха му погледнах нагоре. Мъжът в действителност се усмихваше и смееше. Лицето му беше поразително. Отново усетих онова привличане към него.

— Това изречение нямаше никакъв смисъл. Сигурна ли си, че живееш тук?

— Да — завъртях се по гръб и се повдигнах. — Рейнбоу е леля ми. Къщата е нейна и на Медоу — изпуснах една въздишка. Трябваше да вляза вътре. Държеше се твърде мило, а когато се държеше мило ставаше още по-привлекателен. И без това бях объркана, а той само влошаваше нещата. Ако не си тръгнех скоро, щях да хлътна много сериозно по професора си по химия.

— Чакай, нека ти помогна.

— Не, мога…

Повдигна ме сякаш бях лека като перце и изведнъж бях на крака и се загледах в него. По лицето му танцуваха сенки. Маската я нямаше и в мен се взираха нежни сини очи, толкова прями и пронизващи. Сякаш можех да видя истинската му същност зад суровия екстериор, истинския Купър, който доброволно се беше заел да преподава математика на деца от гимназията и който държеше бебета в обятията си.

Погледът му се спусна върху устните ми. Сърцето ми заби лудо, когато повдигна ръката си и погали бузата ми със сърцераздирателна нежност. Ароматът му, допира му, очите му… Всичко беше истинският Купър и аз хлътвах. Хлътвах от любов, хлътвах по него, хлътвах в привличането му.

— Никол — прошепна той.

Наклоних глава и зачаках, нуждаейки се от целувката му толкова много, че можех да го предвкуся.

Той сведе глава и се приближи към мен. Прокара пръст по долната ми устна, подръпвайки я. Затаих дъх.

— Не, не си ти. — Очите му станаха студени, когато се отдръпна. — Можете да престанете с представлението, госпожице Ашфорд.

Не можеше да бъде! Ти майтапиш ли се? Направи го отново!

— Мислиш, че си измислям това? Това… това… каквото и да е това помежду ни.

— Нека изясним нещо, госпожице Ашфорд. Между нас не се случва нищо и никога няма да се случи. Не излизам със студенти.

Изсумтях.

— Така ли? По някаква случайност разбрах, че не е така.

— Не слушай клюките.

— Какви клюки? Имам очи. — А и беше трудно всички да не забележат как Джиана и Фръцлата се лепяха за него. Въпреки че не бях сигурна, че Фръцлата му е студентка.

— Не всичко, което виждаш, е това, което си мислиш, че е.

— Да, ами за срещата ти в Джитърс? Изглеждаше наистина загрижена да се убеди, че те има изцяло за себе си.

— За какво гов…? О, за срещата ми… — Устните му потръпнаха.

— Не е смешно — сопнах се. — Жената ме нападна!

— Понякога прави така, когато мисли, че някой е хвърлил око на парите ми. Много защитнически настроена е в това отношение.

— Не ми пука за парите ти… нито за теб като се замисля.

Той се приведе към мен, а очите му горяха. Дъхът ми се учести.

— Играете много убедителен фарс, Никол Ашфорд. Ако Никол е истинското ти име.

Да нямаше някаква теория на конспирацията около името Никол или нещо подобно, която да се носеше наоколо? Фръцлата беше казала същото.

— Не се преструвам! И истинското ми име е Никол.

— Срамота е, че майка ти не вижда потенциала ти. Ако беше, нямаше да те накара да правиш нещо толкова подло като това.

Поех си въздух.

— Познаваш майка ми?

Откъде я познаваше? И как можеше да знае, че бях най-голямото й разочарование?

— Мислех си, че я познавам. Приличаш изцяло на нея. — Очите му се смекчиха, когато се взря в лицето ми. След което поклати глава сякаш се опитваше да се убеди в нещо. — Но ти не си нея. И аз не я познавам. Не и вече.

— Виж, не знам за кой се мислиш, че да говориш така за майка ми. Почти не съм говорила с нея през последните две години и никога не е споменавала нищо за теб. Твърде е заета с кариерата си.

— Значи е изоставила и теб?

Силното плющене от дланта ми, която го беше зашлевила по бузата проехтя в тихата нощ.

Смаяна, аз застинах с все още вдигната ръка.

Без да каже и дума повече, Купър се обърна, качи се в колата си, а гумите му изсвириха, когато тръгна от алеята.