Жужа Урбах
Мантеня, Белини, Джорджоне (4)

Джорджоне (Джорджо да Кастелфранко)
(около 1477/78-1510)

„По същото време, когато Флоренция си спечелила толкова голяма слава благодарение на творбите на Леонардо, Венеция била немалко облагодетелствувана от дарбата и превъзходството на един свой гражданин, който надминал в голяма степен не само тримата Белини, тъй много възхвалявани от венецианците, но и всички други майстори живописци, работили дотогава в този град“ — пише Вазари, летописецът на италианския Ренесанс, за този майстор, когото той считал за основоположник на „модерния стил“. Под влиянието на Вазари векове наред Джорджоне бил смятан за създател на живописта, едва ли не за неин символ. Скоро след неговата смърт около живота и творчеството му възникнали мъгляви легенди и митове.

Джорджо — който е роден в Кастелфранко недалеч от Венеция — бил наречен, според Вазари, Джорджоне от своите съвременници „заради неговия нрав и величието на духа му“. За живота му не знаем почти нищо сигурно; за пръв път името му се появява на картина едва през 1506 година. Творческият му период е продължил вероятно не повече от едно десетилетие. След смъртта му започнали да издирват и имитират творбите му. Незавършените му картини и скици били довършени от неговите ученици и последователи, като Тициан и Себастиано дел Пиомбо, а редица по-малки майстори продължили да работят в неговия маниер. Името му станало нарицателно понятие за цяла една епоха и едно художествено течение, а в края на краищата малобройните му достоверни творби така се размесили с произведенията на последователите му, че историята на изкуството не може да даде и до ден-днешен ясен отговор на въпроса за тяхното авторство.

„Тайната“ на изкуството на Джорджоне не се крие в необикновения му живот, нито в подбора на неясните сюжети или в романтичното, блуждаещо настроение на творбите му, а трябва да се търси на много по-високо равнище. Той се смята за един от големите новатори в живописта и пионери на Ренесанса. Революцията в живописта, създаването на т.нар. „живописна“ живопис се свързва с имената на Джовани Белини и на пребивавалия за кратко време във Венеция, но упражнил голямо влияние Антонело да Месина; в класическата си форма това ново направление е свързано с името на Джорджоне. Широкото и майсторско приложение на техниката на маслените бои открило възможността за създаването на една живопис, в която — за разлика от флорентинската (или падуанската) живопис — рисунката (disegno), ограничената с контур оцветена повърхност, не се считала вече за най-съществен елемент на картината, а формата се изграждала изключително с живописни средства, с преливни и блестящи багри. Така пластичността на изобразените фигури и предмети, или поставянето им в пространството се постигали изключително чрез нюансирането на цветовете. Именно меките, пластични форми, наситената пищност на цветовете, равномерната, свежа сияйност на обгръщащия предметите въздух придават на картините на Джорджоне особеното им обаяние и живописност.

Освен живописния маниер нови в картините му били съдържанието и тематиката: на мястото на господствуващите дотогава религиозни сцени дошъл особеният, романтично обагрен, приказен свят на венецианския Ренесанс, в който настоящето се преплита в поетична форма с възпоменанията за едно митично минало. Вероятно такива били изискванията и на клиентите му. Към красотата на сюжета се прибавя и трети елемент — настроението. Така Джорджоне дал една насока на живописта, която днес, след епохата на барока и романтизма, ни изглежда съвсем естествена, но за тогавашното време била нещо абсолютно ново. Стремителното нахлуване на субективния свят на чувствата в пасивната и спокойна живопис станало причина, личността на художника да бъде обгърната с такъв „тайнствен“ воал и лиризмът на картините му да се свързва непосредствено със събитията от личния му живот. Идеалът за красотата в творбите, работени в духа на Джорджоне, се различава от идеала на флорентинците, насочен към подражание на античното. Вместо да се намесват активно в действието, неговите фигури заемат тихо мястото си в прекрасния свят на природата, погълнати от собствените си чувства. „Поетично“, „тайнствено“, „меланхолично“, „мечтателно“, „идилично“ — това са оскъдните епитети, с които обикновено характеризират живописта на Джорджоне.

Картините, смятани понастоящем за автентични негови творби, са едва половин дузина, но произведенията, които се свързват с името и художествената му линия, наброяват няколкостотин. Онези негови творби, за които имаме достоверни данни, са унищожени — например фреските в двореца на дожовете или в дома на немските търговци във Венеция.

В Музея за изящни изкуства в Будапеща изкуството на Джорджоне е представено доста богато, макар и не с безспорно автентични творби. Чертите на лицето му са запазени на една малка, потъмняла картина, в която той се е изобразил като библейския Давид.

Този майстор, който умрял твърде млад от чума, за чиито прекрасни музикални дарби, красива външност и любовни похождения се говорило много по негово време, е внесъл нещо ново в живописта, което може да се сравни само с големия принос на Леонардо. Докато сам той се учил на живопис от Белини, най-високо измежду неговите ученици се издигнал Тициан, в чието творчество изкуството на венецианското „чинквеченто“ достига своя разцвет.

Юдит. Около 1500–1501 г. Масл. бои, прехвърлена от дърво на платно, 144 x 65 см (встрани отрязана). Ленинград, Ермитаж.

Въпреки че източниците не споменават за тази картина, понастоящем тя се смята за автентична ранна творба на Джорджоне. С възвишена красота, като олицетворение на достойнството представя художникът Юдит в страшната библейска сцена: с огромен меч в ръка жената-победителка е стъпила върху отрязаната глава на позеленелия в предсмъртната агония Холоферн. В просто, лишено от украшения, но майсторски изписано облекло, свела поглед надолу, тя стои пред нас, завладяваща с красотата си. Природата е безучастна към страшните събития в човешкия живот; светлината меко обгръща нежната фигура на Юдит. В тази картина се долавя далечното влияние на Леонардо.

Богородица с Младенеца, Свети Георги и Свети Франциск, т.нар. Мадона от Кастелфранко 1501–1505 г. Масл. бои, дърво, 200 x 152 см. Кастелфранко, църквата „Сан Либерале“.

Това е единствената картина в голям формат на Джорджоне. В сравнение с творбите на Белини това огромно олтарно табло е нова крачка в развитието и на религиозната живопис. Художникът е поставил централната група на необичайно висок Трон, като е подчертал красотата на фигурите с пищността на пурпурното наметало, зелената дреха и брокатната тъкан. Пред тях, с поглед устремен навън от картината, е застанал като техен защитник свети Георги в доспехи, а от другата страна — олицетворяващият монашеската простота свети Франциск. Разгънатият на фона пейзаж и сиянието на следобедното слънце обгръщат Мадоната; в този простор смело се врязва линията на знамето, което изтънчено нарушава строгата симетричност на картината.

Тримата философи 1507​-1508 г. Масл. бои, платно, 123,3 x 144,5 см (вляво картината е била по-дълга.) Виена, Художествено-исторически музеи.

Тази необикновена картина се намирала през 1535 г. в една венецианска частна колекция, но и тогава не са могли да разтълкуват сюжета й. Пред тъмна пещера стоят трима мъже, различни по облекло и по възраст. Вместо целенасочено действие държането им и цялото им същество изразяват философски размисъл и съзерцание. В ръцете си държат астрологически пособия. Какви могат да бъдат тези фигури? Тримата библейски царе (или влъхви, както са ги наричали), които очакват известие за раждането на Христос, или три олицетворения на философията: на древната (младият мъж), на арабската (средният с тюрбана) и на средновековната (възрастният мъж)? Или просто това е алегория на трите възрасти в живота? Нито астрологическите и математическите принадлежности, нито мястото, пейзажът и растенията определят недвусмислено характера на сцената. Въпреки това с прекрасната си хармония картината е истински шедьовър.

Бурята (La tempesta) 1507–1508 г. Масл. бои, платно, 78 x 72 см. Венеция Академията.

Главна тема и единственото истинско действие в картината е бушуващата буря — одушевената природа — което оправдава название на картината. Характерът на действуващите лица в картината не е изяснен окончателно. Навярно тук е представена някоя по-малко известна сцена от гръцката митология. Прорязващата небето мълния озарява сребристите сгради на фона и развалините по средата, и въпреки че двете човешки фигури — една полугола жена, кърмеща детето си, и войник, стоящ на пост — са изписани на предния план, не те играят централна роля в картината. Те са спокойни, замислени, не участвуват в разиграващата се буря, но и не бягат от нея. В тази творба за пръв път пейзажът, а не фигурите, става главна тема на картината.

Портрет на Антонио Брокардо (?) 1505–1510 г. Масл. бои, платно, 72,5 x 54 см. Будапеща, Музей за изящни изкуства.

Световноизвестният портрет в будапещенския музей може с голяма вероятност да се припише на Джорджоне. За изкуството на майстора говорят драматичното представяне на образа, развълнуваният жест на ръката, тихата меланхолия в израза на лицето и погледа и емоционалната наситеност. Съвършеното равновесие на композицията, изобразената до пояс в тъмно облекло фигура зад каменния перваз, лишената от украшения дреха, падащата върху лицето и ръцете мека светлина нареждат тази картина между най-значителните паметници на зрялото портретно изкуство на „чинквеченто“. Навремето от лявата страна е имало пейзаж, но днес, след реставрирането му, фонът е тъмен.

Спящата Венера 1505–1508 г. Масл. бои, платно, 108 x 175 см. Дрезден, Картинната галерия.

Античната богиня на красотата и любовта е заспала сред волната природа. Плавните контури на красивата като статуя фигура се вместват непринудено и леко в пейзажа. Наситените тонове на тъканта, раздвижените й дипли, позлатеният от залязващото слънце италиански пейзаж навяват идилично настроение. Както се предполага, картината е завършена от Тициан; той нарисувал до нозете на Венера един Купидон, който впоследствие бил отново заличен. Тази тема е станала любима благодарение на Тициан и на венецианския Ренесанс, но никой не е надминал пуритански чистата и лишена от всякаква чувственост красота, олицетворение на „небесната любов“, излязла изпод четката на Джорджоне.