Жужа Урбах
Мантеня, Белини, Джорджоне (2)

Андрея Мантеня
(1431–1506)

За живота на най-големия представител на падуанската ренесансова живопис имаме сравнително много сведения, ала голяма част от творбите му не са останали пощадени от времето; някои от тях са изчезнали отдавна, а ранното му и най-внушително произведение — фреските в Еремитската църква в Падуа, бе унищожено през 1945 година от бомбено попадение.

Какъв човек е бил Мантеня, този майстор класик? Син на дърводелец, той бил осиновен от Франческо Скуарчоне, търговец на старини и художник, който го обучавал в работилницата си. На 17-годишна възраст обаче след бурно спречкване Мантеня скъсал с майстора си и тръгнал по свой път. До края на живота си той не се присъединил към никого, почти не изпитал влиянието на големите си флорентински съвременници, не попаднал дори и под въздействието на своя родственик Джовани Белини.

По своята същност изкуството му било революционно, въпреки че в много случаи търсенето на нови елементи не се свързвало със съдържанието. Към средата на 15 век новият стремеж — в противовес на дълго господствувалата Готика — бил да се копират формите и мотивите на античното изкуство. Падуа, още от Средновековието бележит университетски и хуманистичен център на Северна Италия, била прочута не с търговията и политиката си, а с университета и учените си.

Приятелите на Мантеня също изхождали от средите на хуманистите, самият той се славил като образован и остроумен човек. Твърде характерно не само за него, а и за духа на времето звучи разказът на Вазари: През 1464 г. Мантеня отишъл заедно е приятелите си на излет до езерото Гарда. Облечени в антични дрехи, накитени с венци, те гребали с лодка по езерото, назовавайки се един друг с римски имена, а после събирали из околностите на езерото антични останки и надписи и се молели на антични богове. С това почти благоговейно, а от друга страна, археоложко уважение към древността е пропито и изкуството му. (На прочутата си картина „Свети Себастиан“ той е издълбал в мрамора името си с гръцки букви, като че ли то е фрагмент от древен надпис.) В създадения от него „античен“ свят централна роля играят атлети, подобни на римски воини, и римски матрони — както може да се види в показаната тук картина „Успение Богородично“. Оттогава художествено-историческата критика често е повтаряла забележката на Базари, който пръв е казал за фигурите на Мантеня, че те приличат по-скоро на римски статуи, отколкото на живи хора. Древният Рим бил за Мантеня образец на човечност и благородство; с неимоверни усилия и с редки за времето си знания той се опитвал да съживи това минало.

Първата голяма негова творба са споменатите вече фрески в параклиса „Оветари“ на Еремитската църква в Падуа, над които той работил заедно с други падуански и северноиталиански майстори. Първата си самостоятелна олтарна картина Мантеня изработил за църквата „Сан Зено“. В тези си творби той надминал най-удивителните постижения на „откритото“ от флорентинските ренесансови майстори перспективно изображение. С помощта на перспективния градеж зрителят се въвежда в пространството на картината.

През 1454 г. Мантеня се оженил за дъщерята на венецианския майстор Якопо Белини, Николозия, но, запазвайки творческата си самостоятелност, не постъпил в прочутото и развиващо голяма дейност ателие на Белини. Славата му по това време се носела вече надалеч; мантуанският владетел и меценат, след като отказал да назначи във ферарския дворец художника от унгарски произход Микеле Панонио, поканил Мантеня за придворен живописец. Това означавало, че Мантеня едновременно станал приближен на херцога и бил задължен да изпълнява най-различни поръчки. Въпреки че неохотно пожертвувал независимостта си и своето падуанско ателие, през 1459 г. той се преместил в Мантуа. Тук редом с изпълнението на празнични декорации, портрети и други дворцови поръчения той създал най-значителната си творба фреските в т.нар. Camera degli Sposi в двореца (букв. „стая на съпрузите“, а всъщност малка трапезария).

Именитият художник и след това пребивавал често в Падуа, ходил и в Пиза и Флоренция. В Рим работил по поръчка на папата, а към края на живота си рисувал и във ферарския дворец. Завършената през 1490 г. картина „Мадона дела Витория“ (Париж, Лувър) била носена на тържествено шествие през града и поставена в църквата.

Централно място в изкуството му заемат античните и хуманистичните теми, разработени със смело използуване на перспективата, с ясна, кристалночиста композиция и с енергично, по-идеализирано изобразяване на човека. Главните действуващи лица в картините му са просветени, е открит поглед към живота ренесансови хора, но в този свят не са могли да намерят голям простор чувствата и лиризмът, чужди му са лекотата и колоритът на венецианците. Безукорните форми на изписаните с пестеливи багри статуарни фигури, изяществото на контура, избягването на всякаква излишна украса придават на творбите, му уравновесеност и внушителност. Въпреки че живописта на Мантеня е може би по-строга от изкуството на флорентинските му съвременници, въпреки че багрите му не са така пищни като венецианските, със своеобразния си стил той все пак упражнил огромно влияние върху северноиталианската живопис. Той е значителен също така и като график и гравьор на мед.

Свети Георги. Около 1455–1460 г. Темпера, дърво, 66 x 32 см. Венеция, Академията.

Класически красивата фигура на облечения в бойни доспехи млад воин излъчва горда радост и самоувереност. Той е застанал в мраморна рамка на преден план, но копието му излиза свободно от тази тясна рамка. Отвъд туловището на сразения змей се разгръща скалист пейзаж, по небето се носят ритмично начупени облаци. Тази картина се числи към най-привлекателните и най-колоритните творби на майстора; уравновесената композиция на фигурата, напомняща статуя, и подробното изписване на пейзажа отлично характеризират стила му. Картината е била вероятно предназначена за лявото крило на олтар.

Успение Богородично (детайл) 1460–1470 г. Темпера, дърво, 54 x 42 см (горната част липсва). Мадрид, Прадо.

В разчленена от мраморни колони зала лежи мъртвото тяло на Богородица. Трагично потресени, дълбоко развълнувани, апостолите я оплакват и се прощават с нея, като че ли тя е майка на всички им. Привлекателно красивият пейзаж на фона, люлеещите се върху леко развълнуваната водна повърхност лодки, мощната дъговидна стена, пресичаща водата, не смогват да смекчат трагичното настроение на картината, подчертано от внушителните форми на огромните свещници и от горестния израз на мъжете, облечени в твърдо моделирани одежди. Ясната ритмичност на композицията, металният блясък на цветовете, драматичната изразителност на фигурите придават особена стойност на творбата.

Лодовико Гонзага и семейството му (детайл) 1473–1474 г. Стенопис. Мантуа, дворец Гонзага, Camera degli Sposi.

Тази творба е един от най-красивите паметници на ренесансовата портретна живопис. Придворният художник на фамилията Гонзага е украсил една от по-малките зали на двореца с цялостна декорация. На двете стени на помещението той е изписал открита зала, на чийто преден план е увековечил в идеализирана форма едно важно събитие в живота на херцогското семейство: срещата на кардинал Франческо Гонзага с родителите и семейството му през 1472 г. Празничната репрезентативност, сдържаният стил на ренесансовия дворцов разкош придават особена тържественост на лицата, чиито черти художникът не е разкрасил; тук обаче величественото държане на фигурите замества липсата на външна красота. Многофигурната композиция не се губи в детайлите и блестящата украса. Макар и многократно реставрирана, тя разказва и днес в монументална форма за живота на владетелите от онова време.

Детайл от тавана на Camera Degli Sposi 1473–1474 г. Мантуа, дворец Гонзага.

Не за пръв, не и за последен път в историята на изкуството Мантеня прибягва към похвата на живописната илюзия: на плоския таван той е изобразил с вълшебната си четка открита сграда. Иззад кръглата балюстрада надничат усмихнати девойки, крилати амурчета и един горд паун. По този начин Мантеня разчупва стената и открива покрива, през който отвежда погледа на зрителя към облачното небе. Така той е дал пример на по-сетнешния ренесансов майстор Кореджо, а по-късно, по времето на барока, тази илюзионистична живопис достигнала своя апогей.

Богородица с Младенеца и херувими 1485 г. Темпера, дърво, 89 x 71 см. Милано, Брера.

Една от най-привлекателните и най-изящни творби на майстора. Класически красивата Мадона държи в скута си малкия гол Христос, който мило е прегърнал шията й и е устремил замечтан поглед в далечината. В противовес на тихото умиление и спокойствие, което се излъчва от централните образи, носещите се по небето ангели пеят с неудържима енергия, възхвалявайки Богородица и Христос. С миловидното си изражение и с прехласнатата си песен херувимите, изобразени като малки деца, придават празнично, лирично настроение и човешка топлота на картината.

Парнас 1497 г. Масл. бои, платно, 160 x 192 см. Париж, Лувър.

Изабела д’Есте, най-интересният меценат на века, поръчвала картини за работния си кабинет при най-прочутите тогавашни майстори. В кръга на интересите на Мантеня спада и алегорията, добре прикрита зад антични фигури. Движещите се в пространството на картината фигури напомнят театрално представление, което се приближава към своя край: Марс и Венера играят главните роли и доминират над декороподобния пейзаж, докато под тях деветте музи танцуват с отмерени и плавни движения; вляво Орфей свири на лирата си, в дъното Вулкан работа в пещерата, а на преден план е застанал Меркурий с крилатия си кон. В тази си по-късна творба Мантеня е изоставил твърдия графичен маниер и е възприел по-мекия стил от края на 15 и началото на 16 век, без обаче да може да достигне венецианците.