Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (4)

4

Алисън Хоуп напусна с облекчение „Хорфийлд“. Това бе едно отвратително място и макар че вече десет години непрекъснато се налагаше да посещава разни затвори, все още не можеше да свикне с гадната миризма на развалено зеле, потни тела и урина. Колата й бе паркирана в най-близката странична уличка. Днес още никой не бе успял да я разбие.

Върна се в града през задръстените от коли улици. Валеше като из ведро. Предните стъкла непрекъснато се замъгляваха, а чистачките не успяваха да се справят с постоянните талази вода. Този дъжд поне щеше да измие колата й; доколкото си спомняше, тя бе яркочервена на цвят. Не за пръв път се замисли защо ли не се върне в Лондон, представи си как влиза в истински бар, достатъчно изискан и доста скъп. Какво, по дяволите, правеше тук, в провинцията, защо й трябваше да се занимава с напълно безнадеждни случаи като този на Куин, който като че не се вълнуваше особено, че го очаква доживотна присъда и ще му се наложи да прекара дните си затворен в това отвратително място?

Но дъждът престана, докато преминаваше Роуър Форт, изгря ярко слънце, което заблестя над стария град. Сигурно точно така е изглеждал, когато каботите са се приближавали с корабите си към Нова Скотия и новия свят: островърхи къщи и високи кули на множество църкви, чиито каменни стени са блестели под меката вечерна светлина. До съдебната палата, където се явяваше на дела буквално всеки ден, се стигаше след преминаването по истински лабиринт от тесни улички. Когато най-накрая се преминеше от пристанището към централната част, в миг се виждаше странната смесица от островърхи кули и корабни мачти. Двете стаи, които бе наела за кантора, бяха на Джон Стрийт, прозорците им гледаха към двора на друга средновековна църква, която не бе преживяла нападението. Знаеше, че може би е смешно, но обичаше всеки сантиметър от това място.

Зави под арката на старата градска порта, украсена с каменните фигури на светци, оцветени в синьо, червено и златисто, и паркира на безценното си местенце върху покритата с чакъл алея зад кантората си. И защо да не харесва това прекрасно място, което я приюти, когато й се наложи да избяга от предишния си дом? Далеч от Лондонското адвокатско сдружение, от Флийт Стрийт и от Фолхъм Роуд, от непрекъснатото унижение, споменът за което все още я караше да потрепва, далеч от болката, която почти я бе пречупила. Не, наистина дължеше много на този град и на хората, с които бе започнала живота си отново. И всъщност точно това беше истинският свят, повтаряше си непрекъснато. Защото хората бяха естествени, дори и престъпленията им. Прозя се. Беше уморена. И изтощението също бе естествено. Бе станала в шест сутринта, за да се яви на едно дело в Гласестър, а сега вече бе осем вечерта. Алисън отвори задната врата и изтича по стълбите, за да си вземе нещата, които щяха да са й необходими за утре сутринта. Преброи тринайсет съобщения, оставени на бюрото й, така че й бе нужен около половин час, за да се справи с най-спешните неща.

Когато най-накрая пое покрай реката към дома си, премина по ярко осветения мост, а после по Ейвън Гордж, като си мислеше, че този град много прилича на малко селце. Там горе вляво, в тъмните гори на хълма, бе домът на Куин. А долу, в края на падината се простираше морето, както и Ейвънмаунт, където бе работил. Въздъхна и си помисли, че и момента едва ли й се иска нещо друго, освен някой да я очаква у дома. Някой, който да е приготвил топла вечеря, да я обгръща с любов и внимание, да бъде до нея и в леглото. Но апартаментът с изглед към Клифтън Даун беше тих и празен. Нямаше време да готви — така че най-добре бе да си вземе нещо готово по пътя.

Но не го направи и някъде около девет уморено изкачи шестте стъпала до входната врата, която имаше тежка ключалка за предпазване от крадци и редичка звънци от едната й страна. Апартаментът бе разположен малко над приземния етаж в къщата, принадлежала преди на някакъв търговец, и в момента не беше нито празен, нито тих. Веднага щом завъртя ключа и пусна кожената си чанта на земята, лампите в миг се включиха и от кухнята долетя музика на Моцарт и миризма на лук. В голяма ваза на пода бе поставен огромен букет рози.

— Джордж! — засмя се Алисън, щом го видя на вратата. — Той беше висок и едър мъж с брада. — Какво правиш тук, по дяволите? Макар че наистина се радвам да те видя. — Тя не се опита да се отдръпне, когато неочакваният гост я притисна в прегръдката си.

— Неблагодарна вещица — изрече той между целувките. — Макар и да бях презрян и отхвърлен, пак не мога да те оставя сама в този жесток свят, лошо дете.

— По-точно отчаян и отхвърлен — поправи го веднага, като се почувства малко засрамена от изненадата, която изпита, когато го чу да цитира „Маймуната“ на Честъртън, или по-скоро от дълбокото си убеждение, че единствено тя е запозната с тези неща. — Но нито ти се намираш в подобно състояние, нито аз съм дете, Джордж. Не забравяй, че вече съм една дебелана на трийсет и две. Ясно? — Алисън отново се засмя, когато гостът й я грабна с лекота на ръце и я отнесе във всекидневната.

— О, така се радвам, че те намирам тук. Днес беше ужасен ден. — Той се бе настанил на едно от креслата, а тя се сви в скута му като котка, като го гледаше с притворени очи. — Съжалявам, Джордж. Бях отвратителна. Изобщо не заслужавам всичко това. — Усмихна се доволно, когато я погали по лицето, а после се наведе, за да я целуне. Всичко й изглеждаше малко нереално.

И точно в това бе проблемът. Джордж винаги си оставаше нещо нереално за нея, една наистина странна пристрастеност. Изпълнената с любов и желания Алисън на нощта обичаше този енергичен дебеланко, който непрекъснато бе буквално на крачка от банкрута, а по нейно дълбоко убеждение и от затвора. Той беше най-интригуващият и най-нежният мъж, когото бе срещала. След това феминистки настроената Алисън от деня започваше упорито да се убеждава, че би могла да се оправи идеално и без мъж до себе си. Имаше пари, дом, кариера, е, би могла да си позволи някои дискретни любовници, но не и нещо повече. Може би някой ден щеше да вземе друго решение. Може би някой ден щеше да порасне.

— Да, наистина не го заслужаваш. Да не си посмял да се появиш на прага ми отново. Това ми каза или по-точно го изкрещя — засмя се едва–едва той под русите си и вече леко сивкави мустаци.

— Това беше преди два дни.

— Но думите ти бяха съвсем незаслужени, момичето ми — заяви Джордж Кристиянсен — той винаги анализираше най-подробно всичко, освен когато бе в леглото. — Дойдох, за да поискам от теб да ми се извиниш.

— Значи си дошъл… — започна тя, но веднага млъкна. — Можем да поговорим за това по-късно — предполагам, че ще ми позволиш преди това да взема вана? Какво се готви тук? Мирише страхотно.

— Печен фазан с превъзходни гарнитури. Може би ще е най-добре да започнем с авокадо, запържено с едри скариди? Но все още не всичко е готово. Ще имаш време за една вана. Искаш ли да ти изтъркам гърба?

Тя го погледна.

— Нали все още си убеден, че си в немилост? Но все пак би могъл да го поразтъркаш лекичко — сигурно знаеш колко ме боли, когато цял ден съм била на крак?

 

 

Беше се отпуснала в топлата вода и отпиваше от чаша с вино. Джордж седеше на близкия стол — в огромната баня, която бе в типичен стил Едуард — но не го бе поканила да се присъедини към нея. Малко въздържание щеше да му е от полза, макар че Алисън се надяваше и на допълнителен „ефект“ от връхчетата на гърдите си, които се подаваха над ароматната пяна.

— Ще останеш ли през нощта? — усмихна се тя. Двамата никога не бяха живели заедно за повече от няколко дни, след което обикновено се скарваха, затова и Джордж си имаше апартамент в Редланд.

— Ако ме искаш, Алисън Хоуп, ще го направя, и както винаги това ще бъде чест за мен. — Очите му проблясваха радостно. — Наистина съжалявам за случилото се.

Тя затвори очи и пусна топла вода във ваната.

— Още доста ще трябва да си поговорим за скандала, който направи, нали разбираш? Беше пиян като свиня, Джордж, и ме постави в ужасно положение. Сбирките на Медико-правното дружество са наистина много серриозно нещо — съзнателно подчерта „р“-то, за да акцентира на абърдийнското си произношение. — Да предизвикаш такъв скандал в присъствието на висшите му представители, изтъкнат лектор и съдии от Висшия съвет, в подобна цивилизована обстановка с изискан бюфет, за Бога, това бе наистина прекалено! Сигурна съм, че никой не си е позволявал подобно нещо преди.

Той високо се изсмя.

— Е, няма да им навреди да се срещат и с някой селяк от време на време.

— Не и ако този така наречен селяк е мой гост. Много ти благодаря, но не съм съгласна. Не знам дали помниш, но ти разля бутилка вино върху господин съдията Лоурънс, анекдотът ти за добре обязденото магаре бе определено неподходящ, а освен това се наложи да те подкрепям, за да не паднеш, когато си тръгнахме. Никога не го прави пак, Джордж, или между нас всичко ще бъде приключено. С това отложи поне с двайсет години повишението ми и ужасно навреди на кариерата ми.

— Нима това има някакво значение? — попита смирено гостът.

— Разбира се, че има значение, дявол да го вземе! Преди всичко при една по-добра репутация ще мога да получавам и по-високи хонорари, което може да се окаже твърде важно, особено ако съм толкова глупава и се поддам на твоя доста просташки чар. — Алисън замълча за миг, повдигна крака си над водата и с елегантен жест го прехвърли навън през ваната — имаше фин прасец и приятна гладка кожа, а по-голямата част от дългото й бедро остана скрито под пяната — докато той й допълни чашата.

— Ще се омъжиш ли за мен, цветенце? — зададе й отново въпроса, с който я тормозеше от доста време.

— Не, няма — бе категоричният отговор. Сив котарак се промъкна в същия миг през открехнатата врата и като че одобрително кимна с глава. Пухкавият голям Хамиш бе най-близкият приятел на Алисън вече цели дванайсет години: това бе единственото същество на този свят, което наистина я разбираше. Без да обръща ни най-малко внимание на Джордж, той се метна внимателно отстрани на ваната; Алисън го потупа нежно по гърба и котаракът веднага започна да мърка.

— Да сервирам ли вечерята? — попита Джордж, разпънал пред нея голяма синя хавлиена кърпа, като зениците му застрашително се разшириха, когато тя се измъкна от ваната цялата в пяна и със стичаща се вода по тялото.

— Много си красива, Али.

— А ти си един мръсен старец — отвърна малко троснато, но изпита удоволствие от думите му, а когато я загърна с кърпата, го целуна. — Но все пак се радвам, че се върна.

Хамиш отвърна с отвращение очи от тях.

 

 

Рано на следващата сутрин двамата разходиха кучето на Джордж по ливадите наоколо. Териерът бе едър и рошав, също като стопанина си, и бе кръстен Уеджи — на името на Уеджууд Бен, тъй като Джордж бе ревностен привърженик на лейбъристите. Когато се откри гледката към падината и подвижния мост, Алисън обърна глава към тъмната гора от другата страна на стръмната скала.

— Моят клиент е живял там, в Абътс Лейг.

— Как се казва?

— Куин. Доктор Джефри Куин.

— Пак ли наркотици?

— Не, убийство. Смята се, че е убил жена си и може би и двете си деца.

— Ужасно. Наистина ли го е направил?

— Твърди, че не е, Джордж, и би трябвало да му вярвам.

— Но не си чак толкова сигурна…

— Добре, де, донякъде вярвам, че е виновен. А също толкова е възможно и да казва истината. В момента е в шок и трудно успява да каже нещо смислено, единственият начин, по който се опитва да се защити, е с твърдението, че Ники — това е съпругата му — се е държала доста странно и явно е имала някакви подозрителни тайни от него.

— Какви тайни?

— Ами какво да ти кажа, точно това не може да обясни. Доста ми помага, нали виждаш?

— Май нямаш желание да поемаш този случай, Али?

Тя се усмихна.

— Може би си прав, Джордж. Всъщност не, бих искала да спечеля, защото иначе той ще остане до края на живота си в затвора. Но е направо безнадеждно.

— И преди твърдеше същото, но спечели.

— Този път нямам нито капчица надежда.

— Ами тогава не се захващай, хлапе — остави всичко да си се движи по течението.

Алисън поклати глава.

— Само мъртвата риба се носи без съпротива по течението, Джордж.

 

 

След около дванайсет часа пътуваше към града, когато телефонът в колата иззвъня. Алисън се поколеба, преди да вдигне слушалката, тъй като в момента малката й кола бе притисната между два огромни джипа и имаше нужда от двете си ръце на волана, за да оживее. А и това ужасно чудо на техниката в автомобила никога не й носеше добри новини. Но този път се оказа Джордж.

— Добре ли си, скъпа?

— Закъснявам ли, Джордж? Тази вечер аз ще ти сготвя.

— Колко мило от твоя страна, мадам. Но защо не се срещнем преди това в „Порт ъф Кол“? Днес направих едно интересно разкритие, нещо, което ще трябва да обсъдим.

Малкото заведение се намираше точно след Даун, близо до Блекбой Хил: уютно, ярко осветено и задимено. Макар че понякога тук се събираха доста разпалени състезатели по ръгби, то беше едно от любимите й места. Джордж пиеше вече втората си бира, когато пристигна, а Алисън си поръча уиски.

— Е, казвай сега какви са клюките от улицата?

— Без да съм получил целувчица?

— Не. Все още работя.

— И двамата работим — усмихна се многозначително той. — Става дума за твоя човек, Куин. — Брадясалото лице в миг изчезна зад вдигнатата нагоре халба, докато и последната капка от течността бе пресушена. — Може ли да ми вземеш още една?

Тя ядосано отиде до бара и се върна с пълна халба.

— А сега давай направо, Джордж. Прекарах дълъг и доста уморителен ден.

— А, да, доктор Куин. Направих някои проучвания днес, поразпитах, съвсем дискретно, разбира се.

— Не трябваше да го правиш, Джордж. Може би ще имам нужда от известна помощ по-късно, но в момента не мога да платя за това, а и нещата могат да се объркат.

— Все пак и ти понякога трябва да разчиташ на известна подкрепа, Али. Няма защо да се тревожиш — името ти изобщо не бе споменато. Просто подметнах, че името Куин ми звучи познато, докато най-случайно обядвах с моя стар приятел Ели Фридмън.

— Фридмън ли? Дето търгува с крадени вещи?

— Забележителният бижутер и златар.

Алисън изсумтя възмутено.

— Добре, де, какво знае той по въпроса?

— Ами — започна бавно Джордж, като търкаше многозначително носа си с показалец. — Може би искаше да кажеш, че аз знам нещо, за което ти нямаш информация, скъпа?

— Да, колкото и невероятно да звучи това — отвърна отегчено тя. Цигареният дим вече се стелеше плътно под ниския таван и бе започнал да дразни очите й, което я правеше още по-раздразнителна.

— Старият Фридмън никога нищо не забравя. Знаеш ли, че твоят доктор е бил местен герой преди осем години?

— Не, в момента изглежда напълно отчаян и безпомощен.

— Нима нито той, нито онзи негов безполезен адвокат не ти споменаха за случая Бонифейс?

— Какъв е този случай Бонифейс, дявол да го вземе?

— Мисля, че ще е по-добре да направим едно малко пътешествие, скъпа.

— Докъде?

— До Ейвънмаунт.

— За какво е всичко това, Джордж? Престани с тази твоя тайнственост, за Бога, просто нямам сила за нея точно в момента.

— Трябва да ми се довериш.

— При това положение ще се наложи да използваме моята кола. И без това доста си пил и в никакъв случай не бих искала да свършим в някоя канавка. — Алисън извърна глава и се усмихна, когато той прехвърли огромната си ръка през кръста й и разсеяно я плъзна нагоре, за да докосне гърдата й. После се отдръпна. — Извинявай, но моментът не е подходящ за това. А трябва да знаеш, че наистина имам доверие в теб, Джордж.

 

 

Джордж никога не бе притежавал лека кола. Двамата оставиха пикапа му „Форд Транзит“ на паркинга пред заведението и потеглиха с автомобила на Алисън на север през потъналите в тъмнина простори на Даун, а след това покрай блестящите светлини на Стоук Бишъп и надолу по реката. После завиха към Портуей и се насочиха по продължението на Ейвън. В момента имаше отлив, така че от лявата им страна нямаше нищо друго, освен една тъмна безкрайност от кал, а от дясната просветваха светлините на малкото къщи. Ейвънмаунт се намираше в края на широкото устие на реката, там, където тя се вливаше в морето. Преминаха покрай някаква метална стена, която представляваше задната част на фуражна мелница, и следвайки инструкциите на Джордж, Алисън зави покрай потъналите в мрак складови помещения. Доковете насреща бяха съвсем пусти, край тях се виждаха само три кораба. Бяха ярко осветени. Алисън намали скоростта.

— Сега накъде, водачо?

— Право напред по Сейнт Андрюс Роуд, а когато ти кажа, бъди готова да завиеш наляво.

Преминаха покрай дълга редица бензинови цистерни, всичките съвсем еднакви. Някакъв мъж с накривена шапка пазеше край граничната ограда, завършваща с бодлива тел отгоре. Когато се отклониха от пътя, пред фаровете се появиха железопътни релси, а след това не остана нищо, освен мрачната тъмнина. В далечината се виждаха неясните очертания на безстопанствени постройки, които проблясваха като счупено огледало на лунната светлина. Продължиха покрай безкрайните солници, разпростиращи се по цялото продължение на морския бряг. Черният път бе обрасъл с трева, която се поклащаше леко под напора на вятъра.

— Спри тук, Али.

Намираха се пред някаква дълга тухлена постройка, чиито прозорци бяха напълно изпочупени, а вратата се държеше едва–едва само на една панта. Леденият вятър брулеше силно лицето й, докато заключваше колата. Потрепери.

— Защо дойдохме тук, Джордж? Това място е ужасно. — Надникна през вратата. — Господи, то явно се използва от разни пияници: вони на спирт и на урина.

Алисън се разтрепери дори още повече, когато под слабите отблясъци на луната забеляза колко сериозно бе станало лицето му.

— Куин би трябвало да ти е разказал, че е бил извикан да дойде тук преди осем години. Пристигнал е пръв на мястото. Някакъв мъж тук е бил прострелян смъртоносно и кръвта му изтичала, а приятелката му била изнасилена. Куин е свършил доста добра работа, преди да пристигне линейката. Момичето оживяло.

— Но не и мъжът, така ли?

— Не, всъщност ставало дума за гангстерска война и разчистване на сметки. Големият бос тук по онова време се наричал Саймън Бонифейс — името едва ли би могло да е по-неподходящо избрано за подобен тип. Бил грозен и брутален, пристигнал тук от Бирмингам. Сложил ръка върху всичко — наркотици, охранителна дейност, проститутки, занимавал се дори с традиционните стари обири — но се интересувал само от сребро и произведения на изкуството. Полицаите не успели да го хванат в нищо незаконно и той скоро се превърнал в местен герой. Живеел разкошно като футболна звезда. Купил си страхотна вила на Севърн Бийч, привличал всички погледи, когато се появявал на разни благотворителни тържества — защото много си падал по тях. Явно му доставяло удоволствие да дава пари за такива цели. Може би го е смятал като някаква своя победа над властниците.

— И кой е бил човекът, когото е убил?

— Някакъв друг мошеник на име Джеванджи, също престъпник. Но Бонифейс се е появил преди него на тази територия. Джеванджи се опитвал да го измести оттук, за да се настани на неговото място.

Гласът, позвънил в хирургичното отделение, бил много, много уплашен. Обаждало се някакво момиче, което крещяло. Било изпаднало в истерия. Не споменало никакви имена. „Двама души, ужасен инцидент, направо умират. Моля, елате!“.

„Какъв точно инцидент? Къде се намирате?“ — попитал Куин, който се оказал на телефона. Било вече осем вечерта и момичето на рецепцията отдавна си било отишло.

Обадилата се била толкова ужасена, че гласът й звучал доста странно, но все пак лекарят успял да разбере, че се намира на някакво отклонение по черния път, точно срещу неработеща вече бензиностанция. „Добре, разбрах това. Вие извикахте ли «Бърза помощ»? Позвънихте ли на 999?“

Разтрепераният глас се превърнал в нещо като писък. „Бързо идвай!“ — извикало момичето и линията била прекъсната.

Куин въздъхнал и сам набрал 999, като помолил за линейка и за полицейска помощ, след това с нежелание се отправил към солниците. Бил наясно, че ще е нужно доста време, докато някой стигне дотам, а мястото било известно като територия на бандитите. Докато се оглеждал за отбивката към черния път, някакъв бял мерцедес изхвърчал от едната страна с бясна скорост, хвърляйки кални пръски навсякъде. Едва не връхлетял върху него. След като завил по основния път, дал максимално газ и подобно на преследващите се коли в гангстерските филми поел с луда скорост към магистралата.

В дългата празна сграда някакво момиче лежало на циментовия под и пищяло от болка. Все още било облечено в бяла блуза, но дрехите му от кръста надолу били разкъсани и по краката му се стичала кръв. В ъгъла лежал безжизнен мъж с лице към пода, а под тялото му се било образувало огромно тъмно петно. Куин проверил пулса и дишането му, след това прокарал внимателно пръсти към дупката от куршума под сакото му. Гърбът на мъжа бил в дълбоки рани. Когато повдигнал тялото, установил, че куршумите са излезли отпред през гърдите и отвсякъде шуртяла кръв. Едва ли би могъл да направи нещо при тези обстоятелства.

Момичето изстенало, когато Куин коленичил до него. На рамото му забелязал кървяща рана от куршум, освен това се превивало и пищяло от болка при всяко негово докосване. „Съжалявам, опитай се да лежиш спокойно, така ще те боли по-малко. Ще ти поставя една обезболяваща инжекция, но преди това се опитай да ми обясниш къде е най-силна болката ти.“

Меките тъмни очи се извърнали към него, в тях имало болка, но и още някакво силно чувство. Омраза? Срам? „Влагалището, всичко наоколо. Изнасилиха ме и четиримата един след друг.“ Изпъшкала отново, когато отворил медицинската си чанта, която бил извадил от роувъра. В нея имал ампули с морфин, предназначени за инциденти. „И рамото също — изплакало момичето. — Ох, почакай, страшно ме боли! Ахмед мъртъв ли е?“.

„Страхувам се, че е доста зле.“

„Не се опитвай да ме лъжеш. Та те му извадиха очите със счупени стъклени бутилки, отрязаха му члена и стреляха толкова пъти по него. Мъртъв е, нали?“.

„Да, мъртъв е.“

„Радвам се, че е умрял най-накрая. Виеше като животно… те го удряха с все сила и му се присмиваха, когато ги молеше да спрат. Бях направо бясна и изпитвах такова унижение. Наслаждаваха се така силно на болката му, че почти бяха забравили за мен — успях да допълзя до кухнята и открих там някакъв телефон.“ Куин вече чувал шума от приближаващите полицейски сирени. „Опитаха се да застрелят и мен, но успях да ги надхитря и да се измъкна. После побързаха да избягат. Копелета. Гадни, мръсни копелета!“.

Вратата рязко се отворила и лекар от спешната помощ се втурнал в помещението. Силен фенер осветил зелената му униформа.