Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (1)

1

За миг Куин изпадна в паника. Къщата му бе в пламъци. Рязко спря колата си, изскочи бързо навън и се затича напред, като се хлъзгаше по дребния чакъл на алеята. След това изведнъж осъзна, че всъщност от всички прозорци струи ярка светлина, лампите в стаите светят, а нито една от завесите не е спусната. Няколко коли бяха паркирани непосредствено до сградата, а чудесните лампиони в градината я осветяваха почти както през деня. Бе оставил къщата заключена и с изгасени лампи. Какво ставаше тук, по дяволите?

Алеята, която водеше към къщата, бе доста дълга и извита, каквито са обикновено отклоненията в предградията. Той постепенно забави ход. Олюля се леко, когато пристъпи през тревата, която бе все още мокра след дъжда, като внезапно се почувства напълно изтощен от непрекъснатото шофиране през последните три дни. Имаше нужда от сън, искаше му се да избяга от всичко това поне за няколко часа. Външната врата беше отворена и той се промъкна вътре. Озова се в познатия боядисан в бяло коридор, с овалното огледало над дървената масичка отляво и широките стълби за втория етаж отдясно. Някакъв униформен полицай неочаквано се появи с голяма кутия в ръка, погледна с любопитство към Куин и изчезна бързо навътре. Отвсякъде се чуваха гласове.

Около петдесетгодишен мъж се показа от другата страна, беше висок, облечен в доста поизносен сив костюм. Изглеждаше изумен, но бързо успя да се овладее.

— Доктор Куин?

Куин кимна утвърдително. Имаше чувството, че главата му като че се върти.

— Доктор Джефри Куин?

— Да — отвърна, но гласът му прозвуча доста необичайно, сякаш някой друг отговори вместо него. Така или иначе в момента нищо нямаше значение за него, искаше само да спре да бяга, да се изключи от всичко. Изпита някаква пронизваща болка в слепоочията, толкова остра, че направо му се искаше да изкрещи, а в същото време всичко пред очите му като че се разми: силни, ярки отблясъци замъглиха погледа му.

Непознатият бързо мина покрай него, тресна външната врата, за да я затвори, и застана пред нея. Показа му малка карта с името си, но Куин не можа да прочете нищо.

— Аз съм Манинг, началник на полицейското управление. Джефри Куин, арестувам ви по подозрение, че между шести и десети този месец сте убили съпругата си Никола Куин, както и двете си деца, Джесика и Томас.

Неочаквано наизскочиха униформени полицаи, които го заобиколиха. Белезниците щракнаха на китките му, а двама от полицаите го подхванаха за ръцете.

— Не сте длъжен да казвате нищо. Но скриването на факти при първоначалния разпит, които биха могли да излязат наяве по време на процеса, със сигурност ще бъде във ваша вреда. Всичко, което признаете, би могло да се използва като доказателство срещу вас. Разбирате ли?

Куин не разбираше. Беше твърде объркан, за да говори. Случващото се му приличаше на ужасен кошмар. Изминалите три дни му се струваха нереални. Сякаш обърканият мъж, който бе пътувал с колата като луд през цялото това време, бе друг човек, а не той самият. Вероятно ще се събуди и кошмарът в миг ще изчезне. Усети, че го изтикват навън и тръгва по алеята към полицейската кола, след което го откарват нанякъде.

Манинг наблюдаваше как полицейската кола се отдалечава, червените стопове заблестяха, когато стигна в края на алеята, след което светлините й напълно изчезнаха, щом зави наляво, за да поеме по подвижния мост. Върна се в кухнята и се спусна по тухлените стъпала към мазето. То беше осветено от две лампи на метални стойки. Франк, сержантът му, и патологът все още стояха на колене пред парния котел. Беше от френски тип, с дърва, и служеше за отопление на сградата: един метален цилиндър, поставен върху два стабилни циментови блока. Трябваше да минат часове, докато изстине, за да могат да влязат вътре.

В момента кръглата вратичка беше отворена и остатъци от овъглени дрехи и човешка плът покриваха постланото на пода синкаво полиетиленово платнище.

— Беше Куин — съобщи Манинг. — Арестувах го.

Франк се извърна с учудено изражение на изпоцапаното си със сажди лице.

— Арестували сте го, сър? Не е ли малко прибързано? Без разпит? Без доказателства?

Манинг посочи към платнището.

— А какво, по дяволите, е всичко това?

— Но какво ще правим, ако си е осигурил стабилно алиби?

— Ще го освободя. Доста ме изненада, като пристигна така неочаквано. Сякаш видях някакъв кървав призрак. Наистина се поизсилих малко — но той е нашият човек, готов съм да се обзаложа, че едва ли има други замесени. Ще го оставя в ареста няколко часа, а след това ще притисна това гадно копеле.

Патологът престана да пуска кости в торбичката и внимателно я надписа отгоре.

— Честно казано, мислех си, че ще се появи.

— Но не и тук, нали? Предполагах, че вече е на километри от града, дори, че вече е напуснал страната.

— Готов съм да се обзаложа, че изобщо не се е отдалечавал от Бристол.

Манинг въздъхна и седна върху някаква прашна кутия.

— Значи тялото е горяло някъде около три дни?

— Да, и при цялата тази мазнина през комина би трябвало да е излязъл доста гъст бял дим — учудвам се, че никой не го е забелязал.

— Забелязали са — отвърна лаконично Франк, който беше типичен представител на неразговорливите йоркширци. — Но съседите наоколо са надути копелета, не обичат да говорят с полицията и ревностно пазят всичко за себе си. Те просто са решили, че жена му го е напуснала и той преживява на курабийки от царевично брашно.

Докторът вдигна обгорелия череп.

— Със сигурност би трябвало да е тя, Питър. Челюстта и зъбите са се запазили, така че ще ги сравня с данните от зъболекаря й. Предполагам, че всичко ще съвпадне, но бих могъл да направя и ДНК анализ, ако се наложи. — Замълча за миг и се изправи. Беше дребен мъж на около трийсет години, с дребно четвъртито лице и очила със златни рамки, които обхващаха само горната част на стъклата. Беше облечен със синя риза и кафяви панталони. Макар че това съвсем не бе нещо, което да не е виждал досега, мрачното му изражение подсказваше, че е доста потресен. — Ама че ефективно нещо — може и аз да си взема такова, и без това се каня да мина на отопление с дърва — но все пак не е пещ за кремиране. Скелетът е на части, но почти напълно запазен. — Посочи към една едра кост, поставена в края на платнището. — Това е бедрото — както виждате, доста добре запазено, но кракът несъмнено е бил счупен в коляното, с чук, бих казал, за да може да се побере в пещта.

— Какво се е случило според теб?

— Не е лесно да се каже със сигурност, след като липсва тялото. Предполагам, че са се скарали горе, в кухнята и той я е блъснал. Тя е паднала по стълбите и си е счупила врата. — Патологът взе няколко парчета от гръбначен прешлен и се опита да ги прикрепи едно към друго. — Има също и няколко дребни наранявания по черепа. Открихме следи от коса на третото стъпало отгоре. Това падане е причинило смъртта й. Ако е имал малко ум в главата, е можел да повика Бърза помощ и да каже, че е нещастен случай. Но явно се е паникьосал и е решил да се освободи от трупа. Един Господ знае защо — това е ваша работа, вие ще откриете.

— Трябва да се яви в съда, за да бъде потвърдено задържането му, Алек. Надявам се, че ще изпее всичко още на първия разпит — но ако не стане, какво бихме могли да му лепнем, за да остане в ареста? Единствената улика засега е, че жена е намерена мъртва в мазето му?

— Е, и това не е чак толкова лошо като за начало… но все пак ще прегледаме най-внимателно наоколо за веществени доказателства. По вратата на парния котел има някакви кървави петна. Все още не съм ги изследвал, но ми изглежда, че са престояли не повече от ден-два. Ако са негови…

— Ще можеш ли бързо да установиш това, ако го накараме да даде кръвна проба?

— Разбира се.

— Добре, това ще се окаже достатъчно, за да го задържим. Имали са и две деца, нали знаеш? — Веждите на Манинг се повдигнаха въпросително. — Какво ли е станало с тях, по дяволите? Прекопахме вече половината градина, но не открихме никаква следа.

— Може би е скрил телата някъде из близката гора? А е възможно да са живи, но да ги е откарал някъде, за да не можем да ги намерим? Нали току-що си го видял, Питър. Заприлича ли ти на човек, който не е с всичкия си?

— Правеше се на учуден.

Лекарят сви рамене и поиздърпа сакото си.

— Тогава може би наистина ги е отвел някъде?

— Смяташ ли? Бедните малки копеленца.

— Май всички са за съжаление — подхвърли патологът, като посочи нагоре. — Хубаво местенце, не смяташ ли? — Манинг знаеше, че той живее сам някъде в Съмърсет. — Всяко семейство би се чувствало прекрасно тук. Чудя се какво ли не е било наред?