Рут Карингтън
Тайните на семейство Куин (33)

33

Беше вече два часът през нощта, когато най-накрая се опъна върху двойното легло в апартамента й. Джина проми раните му, намаза го с мехлем, а после го превърза, като се усмихваше на главата му, приличаща на ръбеста скулптура. На врата й висеше златна верижка с нефрит, точно такъв, какъвто бе купил наскоро на Алисън.

— Не е чак толкова лошо, колкото очаквах, Джордж, но всъщност изглеждаш ужасно. Трябва да отидеш в болница.

— Първо трябва да изясня доста неща, скъпа — започна той и в миг изохка, когато тя притисна едно наранено място на челото му. — Чувствам се така, сякаш ме е прегазил валяк, а след това са ме изпържили. — Отново подскочи, защото тя пак бе докоснала някакво болезнено място. — По дяволите!

— Съжалявам.

Когато го откри, той се бе свлякъл в телефонната кабина, а като го пипна, тялото му бе направо ледено. Беше толкова объркан, че ужасно се уплаши за него. Докато го караше през безлюдния град, Джордж мърмореше нещо насън и няколко пъти се събуди с писъци. Сега, легнал удобно и поуспокоил се след почистването на раните и поставянето на лекарствата, той отчаяно се опитваше да събере мислите си и да разбере какво всъщност е станало. Изпъшка отново от болка.

— Кой ден е днес, Джина?

— Четвъртък рано сутринта е. Кога се случи всичко това с теб?

— Във вторник късно вечерта. Някакво гадно копеле се опита да ме убие.

— Май почти е успяло.

— Бяха оставили някакво ремарке препречено през целия път, а в същото време караха зад мен с ярко запалени фарове и ме заслепяваха, така че да не мога да го видя, докато не се приближих съвсем до него. Сблъсъкът беше страхотен.

— Знаеш ли кой го е направил?

Той присви очи и я изгледа изпитателно, а след това едва-едва се усмихна.

— Не, но познавам един човек, който знае. — Неочаквано тръсна глава и отвори широко очи. — Господи, знаех си, че съм забравил най-важното нещо — процесът! — Опита се веднага да скочи от леглото, но падна обратно, като извика от болка.

Джина го хвана за раменете и го накара да легне.

— Остани на мястото си, приятел. Все още не можеш никъде да ходиш. Да, процесът продължи днес. Искам да кажа, вчера.

— Но какво стана? Нали трябваше да се явя и да дам показания?

— Опитай се да се успокоиш, Джордж. Новината за катастрофата бе оповестена още в сряда рано сутринта, така че когато започна съдебното заседание, всички вече знаеха какво се е случило. Всички бяха доста покрусени, дори съдията — явно имаш доста фенове там. Знаеш ли какво? — Тя му се усмихна и му наля коняк. — Това може и да те убие, но няма да е зле да го изпиеш. — Той отпи и се закашля. — Алисън беше наистина смазана, но все пак успя да събере сили и да се овладее. Процесът продължи — господин Мар даде показания, после аз, а накрая и господин Тейлър. Семейство Ланг се опита да се измъкне и да не се яви в съда, но съдията ги предупреди, че ще изпрати полицаи, които да ги арестуват, ако не дойдат да свидетелстват на следващата сутрин.

Джордж отново се опита да се изправи.

— Но ако Алисън си мисли, че съм мъртъв, тя със сигурност се чувства ужасно. Трябва веднага да отида при нея.

— Я стига си се ласкал с подобни мисли, Джордж — извика Джина и се засмя с нисък, гърлен смях, подобен на топъл шоколад. — Да, тя много те обича и наистина беше ужасно разстроена. Но в момента е три часът през нощта. Цялата вечер се опитвах да се свържа с нея както в кантората, така и в апартамента й, звъних и след като те докарах тук. Никой не отговаряше. Джон Форбс я откара до дома й след приключването на съдебното заседание…

Лицето му помръкна.

— Оня подлизурко ли?

Тя се засмя отново.

— Веднага си личи, че ревнуваш, Джордж. Да, онзи подлизурко. Алисън изглеждаше наистина ужасно, с бледо и изпито лице, предполагам, че в момента е мъртва за външния свят под влиянието на някое силно успокоително и с изключен телефон. Ще се помъчим да се свържем с нея рано утре сутринта. Ти също имаш нужда от малко сън — преживял си такъв ужасен шок, а освен това и здравата си настинал. Със сигурност си лежал под дърветата часове наред, а нали не си забравил, че е декември?

Той кимна и затвори очи.

— Може би си права. Ще трябва да отидем и до моя дом. Все пак ще се наложи да се преоблека, преди да се явя в съдебната зала.

— Добре, де, макар че тук имам разни неща, останали от по-малкия ми брат — той май е висок точно колкото теб.

Джордж се обърна настрана върху възглавницата и затвори очи, но точно в този момент в главата му ясно изплуваха всички подробности от разговора му с Джина, когато й позвъни от телефонната кабина.

— Ти спомена, че си се опитвала да се свържеш с мен, Джина… преди катастрофата.

— Това може да почака до утре сутринта.

Джордж отново отвори очи.

— Намираме се по средата на съдебен процес за убийство, хлапе. Със сигурност ще спя по-спокойно, ако преди това ми кажеш.

Тя се поколеба за миг и запали цигара.

— Добре, де. Нали помниш, че ме помоли да не изпускам от очи господин Мар?

— Разбира се.

— Е, тогава си помислих, че това наистина е прекалено. Изглеждаше ми като проява на нелоялност. Как бих могла да го шпионирам, след като все пак работех за него и той винаги се бе държал добре с мен. — Джина сви рамене. — Но вече не съм толкова сигурна — през последните няколко дни той се държи доста странно, имам чувството, че крие нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не бих могла точно да го опиша, но има някаква промяна в него, не се държи както обикновено — изчезва, когато го очакваме да се появи в редакцията. Преди държеше мобилния си телефон непрекъснато включен, така че винаги знаехме как да го намерим, ако имахме нужда от него.

Тя замълча и отново като че ли се поколеба.

— Продължавай, скъпа — насърчи я Джордж. — Все пак трябва да разбера за какво става дума.

— Ами вечерта се случи нещо наистина странно. — Тя смачка изпушената цигара в пепелника и веднага си запали друга. — Двамата бяхме заедно в съда, за да дадем показания, а след това аз се върнах в редакцията. Редакторът имаше някакви спешни данни, които трябваше да представи на шефа, и аз предложих да му ги занеса. Бях толкова разстроена след всичко, което се бе случило в съдебната зала… а и вече бях разбрала за теб… изобщо не бях в добро настроение… Искаше ми се да си поговоря с някого, а и смятах, че може би господин Мар също… Всъщност не зная — каза тя и млъкна.

Джордж я изгледа въпросително.

— Беше вече съвсем тъмно, когато пристигнах в Абътс Лейг, но няколко лампи в къщата светеха. Готвех се да позвъня и да връча плика с данните като един добър пощальон, когато външната врата се затръшна и някакъв мъж пое бързо по алеята.

— Мъж ли? Мар ли беше?

— Точно в това е въпросът — не успях да го видя. Носеше палто и шапка, така че трудно бих могла да кажа. Не успях да разгледам и лицето му на уличните лампи.

— И какво стана след това?

— Качи се в една кола и потегли.

— Колата на Алън ли?

— Не, не беше неговото волво, беше някаква малка кола — като онези, които човек наема, ако… ако не би искал да го забележат в неговата. Както и да е, веднага тръгнах след него.

— И къде отиде той?

— Продължи нагоре по пътя и паркира близо до Лейг Уудс, след това тръгна пеша между дърветата. Паркирах малко по-надолу и се завъртях около колата. Беше „Форд фиеста“ и вътре не се виждаше нищо друго, освен някаква чанта на задната седалка. Записах си номера и тя наистина се оказа взета под наем. Забелязах и номера на компанията на една лепенка върху задното стъкло, но името й се беше изтрило. Точно в този момент го чух да се приближава и трябваше да се скрия. Стори ми се, че носи някакъв пакет, дори имам чувството, че лунната светлина заблестя върху лопата, сякаш се опита да изкопае нещо с нея.

— Наистина звучи тайнствено. Да не би просто да е отишъл да се облекчи?

— Може и да греша.

— И после?

— После потегли и докато успея да изтичам до моята кола и да го последвам, се изгуби нанякъде.

— Значи беше Алън? Напълно си сигурна в това, така ли?

— Не, изобщо не съм сигурна, но с очите си видях, че излезе от неговата къща. А когато след десетина минути позвъних от една кабинка у тях, икономката ми каза, че не си е у дома. Доста необичайно държание…

Джордж кимна.

— Нали имаш номера на компанията, от която е била взета колата? — Тя кимна утвърдително и Джордж се повдигна с мъка и седна, подпрян на възглавницата. — Вероятно е „Херц“ или „Ейвис“. Нима смятах да си лягам? Я ми подай телефона, моля те. — Джина постави апарата точно до него. — Ако им позвъня по това време, посред нощ, предполагам, че няма да получа никакъв свестен отговор, най-много да отнеса някоя ругатня. Но ако успея да ги изиграя с добре тренирания си полицейски глас, тогава може би някой глупак ще се разприказва. А, ето. — Явно от другата страна се бяха обадили. — Да, тук е полицейското управление на Ейвън и Съмърсет. Детектив Джордан на телефона. Вие ли сте собствениците на автомобил „Форд фиеста“ с регистрационен номер…

Джина с недоумение наблюдаваше как той в миг се превърна във важен началник, който обясни набързо една история за пътна катастрофа, при която единият от шофьорите се е измъкнал, без да даде номера на застраховката си.

— Не, никой не е пострадал, но това е нарушение и сме длъжни да го издирим. Освен това другата кола е ударена сериозно, така че ще се наложи да се предявят застрахователни искове, възможно е да бъде повдигнато и обвинение за невнимателно шофирано…

Докато затваряше телефона, Джордж нададе победоносен вик.

— Обясниха ми, че колата е била наета от доктор Ендрю Рейнхарт, швейцарец по националност, който притежавал международна шофьорска книжка. Срокът за ползването на автомобила приключва тази сутрин на летището в Кардиф, където той щял да хване самолета в седем часа.

— Фалшифицирането или купуването на международна шофьорска книжка изобщо не е проблем. Дори в автомобилния клуб сигурно ги има с купища.

— Явно разполага и с кредитна карта, но това също не е особен проблем. Напълно е възможно това да е бил точно твоят шеф.

— Но какво се готви да направи?

— Защо питаш мен, скъпа. Да не би да се е опитвал да се измъкне посред нощ с малкото налични пари, които са му останали? А може би този Ендрю Рейнхарт наистина съществува? Може да е някаква съвсем законна търговска сделка? Дали не става дума за някакъв консултант, който съветва Мар за нещо, за което не ти е споменавал? Все пак ми се струва доста странно. Не му вярвам особено, никога не съм му вярвал на този хитър дявол, но все пак не съм го смятал и за някакъв долен изверг. Няма значение.

Очите й пламнаха.

— Може и да грешиш, Джордж. Представи си, че има значение. Не мога в момента да кажа какво, но има значение.

Той се размърда объркано.

— Имаш ли нещо против, ако отново си легна, скъпа? Този гръб ме боли ужасно.

— Какво ще правим, Джордж?

Той въздъхна.

— Сигурно си напълно права — това може да се окаже следата, от която има нужда Алисън, за да може окончателно да сглоби всичко. Има само един начин да разберем — сега ще дремнем няколко часа, а след това точно в шест сутринта ще отидем на летището в Кардиф. Тогава ще разберем кой е всъщност този Рейнхарт, нали?

— Ще можеш ли да се справиш, Джордж?

— Господи, чувствам се ужасно, но ще се справя. Можем да се обадим на Алисън, веднага щом пристигнем там. Така ще я събудим с една добра новина, преди да отиде в съда. А и аз ще мога да се върна до десет, за да се явя в залата и да свидетелствам.

Той се обърна на другата страна и почти веднага заспа.

* * *

Тръгнаха някъде към четири и половина сутринта. Джордж бе опитал отново да позвъни на Алисън, но никой не отговори. Остави обгорелите си и изпокъсани дрехи в кофата за боклук на Джина и в момента бе облечен с някакво сако и панталон на брат й, които обаче не му бяха съвсем по мярка. В началото направо замръзваха в спортната й кола, пронизващият леден вятър като че ли проникваше през различни места вътре, но въздухът бързо се затопли и вече се усещаха топлите струи от радиатора. Скоро се сгряха и Джордж се отпусна удобно, докато Джина караше по новия Севърн Бридж, а после по безлюдната магистрала към Уелс. По пътя си не срещнаха почти никакви коли, с изключение на няколко бензинови цистерни и тежки камиони, насочили се към Сейнсбъри и Теско. Фаровете й осветяваха огромните табели, върху които имената на селищата бяха изписани на уелски и на английски. Преминаха през Нюпорт, Кардиф, Бари и най-накрая достигнаха до летището.

Терминалът се оказа по-голям, отколкото Джордж бе очаквал. Той нареди на Джина да го изчака отвън, в тъмното.

— Ако става дума наистина за Мар, най-добре е да не се мяркаш наоколо, скъпа. Аз ще отида да поразуча какво става. А ти стой тук в сянката и наблюдавай дали няма да видиш още някого, когото познаваме.

Чакалнята се оказа пълна с хора. По едно и също време имаше няколко чартърни полета. Но никой от хората не му се струваше познат, повечето бяха туристи, забелязва само малцина мъже и жени с куфарчета и делови вид. Джордж бе спал само няколко часа, но се бе почувствал отново човек. Единственият редовен полет, който предстоеше, беше за Париж, така че се приближи към касата, където се регистрираха пътниците за този полет, като се стараеше да стои с гръб към тълпата. Момичето явно не бе спало през цялата нощ, но все пак се опита да му се усмихне.

— Добро утро, сър — изрече с приятен уелски акцент.

— Пътувам с един приятел, но не мога да го видя — доктор Рейнхарт регистрира ли се вече?

Тя провери в компютъра.

— Да, сър, но мястото до него е заето. — Тя се огледа из огромната зала, явно с желание да му помогне. — Много добре си спомням доктор Рейнхарт, сега като се замисля, той е равин, нали? Не е ли там до магазинчето с книгите, сър?

— О, да, разбира се. — Единственият човек, застанал там, бе в характерно равинско облекло. Плоска черна шапка, буйни черни къдрици, които почти скриваха лицето му, поизносен тъмен костюм. Този човек заминаваше за Париж. Джордж порови из джоба си. — По дяволите, оставил съм билета в колата. Ей сега се връщам.

Изтича навън и намери Джина, двамата се приближиха внимателно в единия ъгъл на чакалнята, като се взираха вътре през множеството.

— Той ли е, Джина?

Тя поклати глава.

— По дяволите, във всички полети все ще се появи по някой равин и по една монахиня, не си ли забелязал това? Но не ти ли се струва, че Алън е малко по-висок?

— Кой е тогава този, скъпа?

Двамата отстъпиха назад към коридора, където никой не би могъл да ги види.

— Има само един начин да разбереш.

— Имаш предвид да замина заедно с него? Чак до дяволския Париж?

— Нали твърдеше, че мен всеки би ме забелязал, приятелю. — Тя поклати глава. — Както и да е, започвам да си мисля, че именно в това е ключът към загадката, Джордж. Имаш ли паспорт и кредитни карти?

— Да, човек никога не знае кога ще му потрябват, след като участва в такава заплетена игра, и колкото и странно да е, те изобщо не бяха повредени по време на катастрофата. Но ако грешим? Али ще се яви в съда, преди да успея да се върна. Нали трябва да свидетелствам, тя има нужда от мен.

— Просто тръгвай, Джордж. Аз ще й обясня какво се е случило, освен това можеш да се върнеш до довечера. Така що успееш да свидетелстваш утре. Като при това разбереш и още нещо важно, което ще можеш да им кажеш. Така случаят ще бъде спечелен благодарение на теб! — Тя погледна часовника си. — Вече минава шест часът, ще й се обадя веднага щом тръгнеш. Обещавам ти.

— Не съм съвсем сигурен…

— Тръгвай, скъпи, всички много искаме да разберем какво се е случило. Бих го направила аз, но ти си прав — той би ме забелязал на цял километър разстояние. Докато ти изглеждаш доста по-различен в този тъмен костюм. Да не говорим, че набързо можеш да избръснеш брадата си и…

Той изглеждаше направо ужасен.

— Сигурно се шегуваш, хлапе, та аз не съм я бръснал от трийсет години.

— Ще ти порасне отново — сви рамене Джина. — Може да ти провърви без брада. Хайде, Джордж, направи го.

Трябваха му около двайсет минути, за да си купи билет, а след това самобръсначка и пяна. Върнаха се в колата, където Джина му отряза брадата с ножица, а след това внимателно го избръсна. Джордж откри една телефонна карта и се опита отново да се свърже с Алисън на един от двата й номера, но никой не отговори.

— По дяволите. Слушай, Джина, искам да отидеш от тук направо при нея и да й обясниш най-подробно какво се е случило, разбра ли?

— Имай ми доверие, Джордж.

— Ще се опиташ да й се обадиш веднага след като тръгна, нали?

— Не се безпокой — тя ще знае всичко най-късно след час-два, обещавам ти.

— Добре. Ще ви позвъня и на двете от Париж.

Джина го целуна бързо по бузата за късмет и само след минута Джордж бе вече вътре и се регистрираше. Чувстваше се направо като гол без брадата си.

— Имате ли багаж, сър?

— Не, благодаря.

За щастие единствените свободни места, които бяха останали, се намираха в дъното на самолета. Той излезе през посочения му изход и проследи фалшивия равин до автобуса, който щеше да ги откара до самолета. Неговият човек се запъти към предните стълби, така че Джордж отиде към задните, към дъното на самолета. След като се настани, забеляза, че мъжът седи десетина реда пред него и все още не е свалил черната си шапка.

 

 

След около час Джина паркира колата си пред своя апартамент в Брислингтън. Беше останала под ледения вятър край оградата, докато самолетът излетя, а след това пое сравнително бавно по обратния път, тъй като се чувстваше напълно съсипана от умора и безсъние и в никакъв случай не й се искаше да направи някоя катастрофа — просто моментът не бе подходящ. Бе започнало вече да се развиделява, когато успя да паркира между две други коли. Слезе и се спря за миг, докато пъхаше ключа, за да заключи колата си. Все още не го бе пуснала в джоба си, когато чу, че още някаква врата на кола се затвори, после последваха бързи стъпки по паважа.

Някаква ръка я сграбчи, преди да успее да се обърне, и в следващия миг усети силен удар в тила си. Гъстата коса до голяма степен я предпази, но все пак политна напред. Последва нов удар отзад, който й причини нетърпима болка. Извика ужасено и само след миг потъна в непрогледен мрак.