Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (22)

Двадесет и втора глава

В спешния кабинет на Съдебната палата Майкъл Рогън се подготвяше за последната си среща с Клаус фон Остен. Среса се и опъна сакото по тялото си. Искаше да има по-приличен вид, за да не се набива на очи в тълпата. Потупа десния джоб на сакото си, за да се увери, че зареденият „Валтер“ е вътре, макар че усещаше тежестта на оръжието.

Розали взе бутилка с безцветна течност от шкафа и напои от нея сгънато на няколко слоя парче марля. Сложи парчето в левия джоб на сакото му.

— Ако започне да ти прилошава, притисни го към устата си и вдишай дълбоко. — Той се наведе да я целуне и тя добави: — Изчакай да свърши съдебното заседание.

— Имам по-голям шанс, ако го пресрещна, когато се връща от обяд. Ти седни в колата. — Майкъл докосна за миг лицето й. — Може би ще успея да се измъкна.

Усмихваха се, колкото и тъга да имаше в очите им, опитваха да се насърчат взаимно. Розали смъкна бялата престилка от раменете си и я захвърли на един стол.

— Тръгвам.

Без повече думи, без да се озърта, тя излезе от кабинета, мина през двора и сви по улицата. Майкъл я изпрати с поглед и се качи по стълбата към централния коридор на етажа със съдебните зали.

Тук отново беше пълно с хора, очакващи присъдите си. Около тях се скупчваха семействата им, приятели, адвокати и служители на съда. Гъмжилото се разпръскваше постепенно към отделните съдебни зали и накрая хладният сумрачен коридор опустя. Фон Остен не се виждаше никъде.

Майкъл тръгна по коридора към залата, където фон Остен бе водил заседанието сутринта. Оказа се, че е закъснял — следобедното заседание бе започнало преди няколко минути. Предстоеше фон Остен да прочете присъдата на седналия пред подиума обвиняем. Решението на съда беше обявено от този вълшебен, винаги убедителен глас, който Майкъл бе запомнил завинаги. Жалката твар на оградената скамейка чу, че ще прекара остатъка от живота си в затвора.

Майкъл бе погълнат от огромното облекчение, че дългото търсене завърши. Затвори безшумно вратата, продължи нататък по коридора и се подпря в празна ниша, отредена за доспехите на някакъв мъртъв от векове германски воин. Стоя там почти час, преди дъбовата врата да се отвори и хората от залата да се изнижат шумно.

Видя фигура в черна тога да излиза през малка врата отстрани. Фон Остен вървеше към него в сенките. Приличаше на древен жрец, готов за жертвоприношение с тази развяваща се черна дреха. Майкъл му препречи пътя с пистолет в ръката.

Сега стояха лице в лице. Фон Остен се взря в сумрака и прошепна:

— Рогън?

Майкъл изпита замайващата радост, че жертвата го позна веднага, следователно знаеше за какво злодеяние ще умре. Той изрече:

— Ти осъди и мен на смърт някога…

А омагьосващият глас мърмореше:

— Рогън? Майкъл Рогън? — След миг фон Остен му се усмихваше. — Радвам се, че дойде най-после. В моите кошмари си много по-страшен…

Майкъл натисна спусъка.

Ехото се разнесе между мраморните стени като камбанен звън. Фон Остен залитна назад с вдигнати ръце, сякаш искаше да благослови Рогън.

Майкъл стреля втори път. Черната фигура се свлече. Хора от другите зали излизаха на бегом и Майкъл изстреля още един, последен куршум в тялото, проснато върху мраморния под.

Стискаше пистолета, когато изтича през страничния изход на огряната от слънцето улица. Сега беше свободен.

Видя черния мерцедес спрян само на стотина крачки и хукна натам. Застаналата до колата Розали му се струваше мъничка, все едно я виждаше в края на дълъг тунел. Майкъл си казваше, че ще успее, че всичко свърши. Но застаряващият мустакат полицай, който регулираше движението на кръстовището, зърна пистолета и се втурна да го пресрещне.

— Арестуван сте! Не можете да размахвате оръжие на публично място!

Майкъл го избута с рамо и продължи към колата. Розали не се виждаше, сигурно бе седнала вътре и загряваше двигателя. Майкъл отчаяно се устреми към нея. Полицаят го хвана за ръката.

— Не се дръжте неразумно. Аз съм служител на германската полиция и току-що ви казах, че сте арестуван.

С този подчертан баварски говор гласът му дори звучеше приветливо. Майкъл заби юмрук в лицето му. Полицаят залитна, но изтича тромаво след него. Опитваше се да избута Майкъл обратно към Съдебната палата, но може би се боеше да му посегне грубо заради оръжието.

— Аз съм служител на полицията! — повтори той слисан, че някой отказва да се подчини на заповедите му, подкрепени с цялата тежест на закона.

Майкъл се извъртя и го простреля в гърдите.

Полицаят увисна върху него, погледна го опулено в очите и смънка с изненада и ужас:

— Що за зъл човек сте вие…

Майкъл стърчеше безпомощно на тротоара и думите отекваха в ума му, докато полицаят умираше в краката му.

Под яркото слънце и неговото тяло сякаш отпадаше, губеше сила с всеки миг. Но Розали се озова до него, хвана го под ръка, накара го да тича. Натика го в колата и подкара бясно. Караше като луда по улиците на Мюнхен с единственото желание да стигнат по-скоро до стаята в пансиона. Главата на Майкъл се килна към прозореца на колата и тя видя уплашена, че от лявото му ухо се стича струйка кръв.

Най-после спряха пред пансиона.

Розали помогна на Майкъл да излезе. Той едва се задържаше прав.

Тя измъкна марлята от левия джоб на сакото и я опря в устата му. Майкъл вдигна глава рязко и Розали пак зърна алената струйка под лявото му ухо. Пръстите на дясната му ръка още стискаха дръжката на пистолета, хората наоколо го зяпаха вцепенени.

Розали го издърпа във входа, крепеше го, за да се завлече нагоре по стъпалата. Минувачите непременно щяха да се обадят в полицията. И тя не знаеше защо се опитва да го скрие зад вратата на стаята поне за малко. Заведе го до зеления диван и му помогна да легне. Опря главата му в скута си.

Угнетен от болката под сребърната плочка, но уверен, че страшните сънища няма да го споходят отново, Майкъл я помоли:

— Нека си почина. Остави ме да поспя, докато дойдат. Розали го галеше по челото и той усещаше уханието на рози.

— Да, поспи — отвърна тя.

Не след дълго полицаи от градското управление в Мюнхен нахълтаха в стаята и ги завариха в същата поза. Но седмината мъже от стаята със сводестия таван в Съдебната палата бяха успели да довършат Майкъл Рогън.

Десет години по-късно измъченият му мозък се удави в собствената си кръв от спуканите капиляри. Кръвта беше текла от устата, от носа, от ушите му.

Розали не помръдваше, скутът й бе подгизнал от кръвта на Майкъл.

И когато полицаите пристъпиха към тях, тя заплака. Бавно наведе глава към студените му устни за последна целувка.