Марио Пузо
Шест гроба преди Мюнхен (15)

Петнадесета глава

В Мюнхен дните на Розали бяха неразличими един от друг. Тя се бе примирила, че ще чака търпеливо Майкъл в пансиона. Първо бе проверила на летището какви полети има от Будапеща и научи, че единственият самолет оттам каца в десет часа вечерта. Оттогава всяка вечер малко преди десет отиваше в залата за посрещани и се взираше в лицата на пристигналите.

Тя беше достатъчно проницателна, за да знае, че Майкъл може би нямаше да се върне при нея, за да не я замеси в убийството на Клаус фон Остен. Но той оставаше единственият в целия свят, към чиято съдба не беше равнодушна. Молеше се да не са го убили в Сицилия. Мина време и тя започна да се моли Майкъл да не срещне смъртта си в Унгария. В едно не се съмняваше — каквото и да се случи, тя беше готова да чака на летището до последния си ден.

През втората седмица отиде да надзърне в магазините на централния площад. Там беше и Съдебната палата — останала като по чудо непокътната през войната. Сега в нея бяха разположени наказателните съдилища. И досега почти всеки ден изправяха пред съда разобличени коменданти и надзиратели от концентрационни лагери.

Тя влезе във внушителното здание. В прохладното сумрачно фоайе имаше голямо табло със съобщения. Розали провери дали Клаус фон Остен ще води заседание на съдебен състав в този ден, но името му го нямаше. Затова пък имаше листче, което прикова вниманието й. Градският съд търсеше санитарка в кабинета за спешна медицинска помощ.

Тя не умува дълго и веднага отиде, за да подаде молба да я назначат. С опита си от психиатричната клиника скоро доказа на лекаря, че разбира от работата, и я назначиха още същия ден. Навсякъде в Германия имаше твърде много свободни места за лекари, медицински сестри и санитари.

Кабинетът се намираше в подземието и имаше отделен служебен вход откъм огромния вътрешен двор. Розали се смръзна от ужас за миг, когато осъзна, че в този двор са захвърлили ранения Майкъл върху купчината трупове.

Тя откри с изненада, че в кабинета работата не секва по цял ден. Съпруги на престъпници, които трябваше да изслушат доживотните си присъди, падаха в безсъзнание и ги пренасяха долу, за да бъдат свестени. Заловени възрастни мошеници се свличаха от инфаркт в съдебната зала. Все пак Розали имаше повече административни задължения и по-рядко помагаше на лекаря и сестрата. От нея искаха да вписва всеки случай в голямата регистрационна книга, винаги поставена на бюрото.

Младият лекар скоро събра смелост да я покани на вечеря. Тя отказа, без да го обиди. Някои от неприятно самоуверените адвокати, които придружаваха болните си клиенти до кабинета, подпитваха не иска ли да стане секретарка в техните кантори. Усмихваше им се и отговаряше учтиво, че няма такова желание.

Интересуваше я само един човек в Съдебната палата — Клаус фон Остен. Когато той беше председател на съдебен състав, тя излизаше по-късно в обедна почивка, но отиваше право в неговата съдебна зала.

Не беше какъвто го виждаше досега във въображението си. Грозотата не му пречеше да има достолепен вид, а гласът му винаги оставаше сдържан и благ. Винаги щадеше достойнството на обвиняемите, дори се долавяше, че ги съжалява искрено. Розали го слушаше, когато произнасяше присъдата на закоравял садист. Фон Остен не се впусна в нравоучения, както постъпваха други съдии, а само изтълкува разпоредбите на закона.

Веднъж се озова зад него на улицата.

Той накуцваше, защото единият му крак беше по-къс. Няколко крачки зад него вървеше висок мъж от охраната на съда. Телохранителят като че ли винаги беше нащрек, но фон Остен се бе улисал в своите мисли. Въпреки това отвръщаше сърдечно на поздравите на минувачите, както и на шофьора на служебната кола, който го чакаше на тротоара.

Розали не би отрекла, че този човек е надарен с невероятно обаяние. Уважението на другите съдии, чиновниците и адвокатите доказваше какъв силен характер има той. А когато натоварена с торби и пакети жена се блъсна в него на улицата, фон Остен се наведе да й помогне в събирането на покупките, макар че се мръщеше от болка.

Дори не й се вярваше, че той е същият, когото Майкъл мразеше неистово.

Розали се зарече да научи всичко възможно за фон Остен, за да му е по-лесно на Майкъл, когато пристигне в Мюнхен. Узна, че съпругата на съдията е видна особа в светските кръгове и също е от аристократично потекло. Тя беше много по-млада от фон Остен. Нямаха деца. Розали се убеди постепенно, че върховният съдия всъщност е най-влиятелният политик в града, дори сравнен и с кмета. Зад гърба му винаги беше и Държавният департамент на Щатите, където виждаха във фон Остен доказан демократ, убеден противник и на нацизма, и на комунизма.

Но на нея й стигаше да знае, че Майкъл го ненавижда. Това заличаваше всички достойнства, които фон Остен може би притежаваше. Изписа цял бележник със сведения, за да не се натъкне Майкъл на пречки, когато реши да го убие.

Всяка вечер отиваше на летището, за да чака самолета от Будапеща с неизменната увереност, че все някога Майкъл ще се върне.