Стив Бери
Венецианското предателство (51)

49

Самарканд, 4:50 ч.

По гърба на Винченти пробягаха тръпки. И преди беше поръчвал да убиват хора, за последен път вчера. Но сега беше различно. Предстоеше му да поеме по опасен път, в края на който го чакаше не само най-голямото лично богатство на света, но и място в историята.

До разсъмване оставаше около час. Седнал на задната седалка, той наблюдаваше как О’Конър и двамата му спътници се насочват към къщата, скрита зад висока ограда от ковано желязо и малка горичка цъфнали кестени. Тя беше собственост на Ирина Зовастина.

След няколко минути О’Конър се върна и той смъкна страничното стъкло.

— Двамата пазачи са мъртви. Отстранихме ги без никакъв проблем.

— Това ли е цялата охрана?

— Да. Явно Зовастина е преценила, че са достатъчни. Защото е била сигурна, че никой не се интересува от това място, помисли си Винченти.

— Готови ли сме?

— Вътре е само жената, която се грижи за болната.

— В такъв случай да проверим доколко са склонни да сътрудничат.

Винченти влезе през главния вход. Мъжете, които бяха наели за операцията, държаха болногледачката на Карин Уолд — възрастна жена с остри черти, облечена в хавлия и чехли. Азиатското й лице излъчваше страх.

— Доколкото съм осведомен, вие се грижите за мис Уолд — любезно рече Винченти.

Жената кимна.

— И никак не харесвате отношението на върховния министър към нея — добави той.

— Тя се държи ужасно с нея — промълви жената.

Той остана доволен от точността на събраната информация.

— Карин страда, нали? — подхвърли той. — Болестта й напредва.

— Така е, но министърката не я оставя на мира — мрачно отвърна жената.

Винченти направи знак на мъжете да я пуснат, приближи се към нея и промълви:

— Дойдох, за да облекча страданията й. Но ще ми трябва вашата помощ.

В очите на жената се появи подозрение.

— Къде са пазачите? — попита тя.

— Мъртви са. Ще отида да я видя, а вие изчакайте тук. В дъното на коридора, нали?

Жената отново кимна.

 

 

Той запали една от лампите до леглото и спря поглед върху нещастницата, завита с розово одеяло. Карин Уолд дишаше с помощта на кислороден апарат. Винченти извади спринцовка от джоба си и заби иглата в пластмасовия разпределител на системата, окачена на стойка над леглото.

Жената бавно отвори очи.

— Събудете се — прошепна Винченти.

Тя примигна няколко пъти, очевидно опитвайки се да разбере какво става. После бавно се надигна на лакти.

— Кой сте вие?

— Приятел, макар че напоследък такива рядко са се навъртали около вас.

— Познавам ли ви?

— Едва ли — поклати глава той. — Но аз ви познавам. Любопитно ми е да разбера какво изпитва човек, който обича Ирина Зовастина?

Странен въпрос, идващ от непознат, появил се посред нощ, без никой да го е канил. Но Карин го възприе без учудване и само сви рамене.

— Защо питате?

— Отдавна поддържаме контакти, но нито веднъж не съм изпитал някакво привличане към нея. При вас как беше?

— Често съм си задавала този въпрос — отново сви рамене болната.

Очите му се плъзнаха по обзавеждането. Елегантно и скъпо като всичко останало в къщата.

— Живеете добре — отбеляза той.

— Това едва ли е някаква утеха.

— Но след като сте се разболели от СПИН, все пак сте се върнали при нея. След няколко години без никакъв контакт помежду ви.

— Явно знаете всичко за мен.

— Със сигурност сте имали някакви чувства, за да постъпите така.

Главата й се отпусна на възглавницата.

— В някои отношения тя е доста глупава.

Винченти се приготви да слуша.

— Въобразява си, че е Ахил, а аз съм в ролята на Патрокъл — добави след кратка пауза Карин. — Или — още по-лошо — че е Александър Велики, а аз съм Хефестион. Стотици пъти ми е разказвала тези истории. Чели ли сте „Илиада“?

Винченти поклати глава.

— Ахил се е чувствал виновен за смъртта на своя любовник Патрокъл, защото му позволил да поведе армията в решителен бой, представяйки се за него самия. Александър Велики също е изпитвал огромно чувство на вина за смъртта на Хефестион.

— Добре познавате историческата литература — отбеляза Винченти.

— Нищо подобно. Просто съм слушала нейните истории.

— А защо я смятате за глупава?

— Защото се срамува да признае, че иска да ме спаси. Постоянно идва тук, зяпа ме, изтезава ме, включително и физически, но въпреки това се опитва да ме спаси. Върнах се, защото бях сигурна, че ще се грижи за мен.

— Очевидно я ненавиждате.

— Не знам кой сте, но искам да ви уверя, че всеки на мое място не би имал друг избор.

— Говорите с мен прекалено свободно, въпреки че не ме познавате.

— Нямам какво да крия и не се страхувам от нищо. Животът ми е към края си.

— Предадохте ли се?

— Едва ли имам избор.

— В момента Зовастина се намира във Венеция — обяви той, решил да измъкне каквото може. — Случайно да имате представа какво търси там?

— Не се учудвам. Великият воин е тръгнал на великия си поход. А аз съм слабата любовница. Такива като мен не задават въпроси на героя, не го предизвикват. Те просто приемат това, което им се предлага.

— Май сте се наслушали на глупости.

— Позволявам й да си въобразява, че е моята спасителка — сви рамене Карин. — Защо не? А и ми харесва да я тормозя, това е единственото ми удоволствие. Изборът в живота и други подобни глупости…

— Животът понякога е доста капризен.

Той забеляза, че я заинтригува.

— Къде са пазачите? — попита тя.

— Мъртви.

— А болногледачката?

— Жива и здрава. Според мен е искрено загрижена за вас.

— Така е — кимна Карин.

В разцвета си тази жена наистина е била страхотна, помисли си той. С еднаква лекота е съблазнявала мъже и жени. В избора на Зовастина нямаше нищо необикновено. Не беше трудно да си представи как двете са влезли в конфликт. Властни натури, свикнали желанията им да бъдат изпълнявани.

— Наблюдавам ви от известно време — каза той.

— Едва ли е останало много за наблюдение.

— Ако получите възможност да си пожелаете нещо в този живот, какво ще бъде то?

Обреченото създание в леглото прие въпроса съвсем сериозно и се замисли. Той ясно виждаше какво става в съзнанието й. Тази решителност му беше позната, беше я срещал и у други, изправени на прага на необратимото. Те се вкопчваха в безнадеждното, защото знаеха, че не могат да бъдат спасени нито от науката, нито от религията. А само от чудо. Затова не остана разочарован, когато Карин си пое дъх и прошепна:

— Да живея.