Стив Бери
Венецианското предателство (40)

38

Стефани беше озадачена от появата на Малоун. Имаше само един начин той да я открие. Но в момента нямаше време да мисли за това.

— Сега! — заповяда тя, наклонила глава към микрофона на ревера си.

Три изстрела отекнаха над площада. Единият от въоръжените мъже бавно се свлече на плочите. Докато другият търсеше укритие, Стефани и Малоун се проснаха на влажния паваж. Реагирайки като някогашния опитен агент, Малоун светкавично се претърколи под колонадата и стреля два пъти, опитвайки се да изтласка нападателя на открито.

Хората се разбягаха с писъци. На площад „Сан Марко“ настана паника. Малоун скочи на крака и се залепи за влажната колона. Нападателят бе попаднал под кръстосания огън на Малоун и стрелеца на Стефани, заел позиция на покрива на сградата от северната страна.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш какво става? — процеди през зъби той, без да сваля очи от мъжа с шлифера.

— Нали знаеш какво е примамка?

— Знам — изръмжа той. — Стръв, окачена на кукичка.

— Имам хора на площада.

Той рискува да се огледа, но не видя нищо.

— Май са невидими, а?

Тя също се огледа. Никой не идваше насам. Хората панически бягаха към базиликата. В гърдите й се надигна познатият гняв.

— Полицията всеки момент ще бъде тук — предупреди той.

Тя си даде сметка, че това би представлявало проблем. Правилата на проекта „Магелан“ категорично забраняваха контакти с местните представители на властта. Обикновено те отказваха да сътрудничат или се държаха откровено враждебно. Пресен пример беше поведението на полицията в Амстердам.

— Онзи се размърда! — прошепна Малоун и се втурна напред.

Стефани го последва.

— Изчезвай! — заповяда в микрофона тя.

Малоун тичаше към един от изходите на площада и към тъмните венециански улички. Стефани го видя да прекосява едно мостче и да потъва в мрака.

* * *

Малоун продължаваше да тича по абсурдно тясната уличка, от двете страни на която се редуваха затворени магазини. Видя, че тя завива надясно. Към него вървяха неколцина пешеходци. Той забави крачка и скри пистолета под якето си, но пръстът му остана върху спусъка.

Спря на крачка от осветената витрина на ъгъла. Пое няколко глътки влажен въздух и предпазливо надникна.

Куршумът свирна покрай ушите му и рикошира в каменната основа на насрещната сграда.

— Не постъпваме ли глупаво? — попита Стефани, успяла да го настигне.

— Не знам. Купонът е твой.

Малоун рискува да надникне отново зад ъгъла. Не се случи нищо.

Напусна укритието си и измина тичешком десетината метра, които го деляха от следващата пресечка. Още затворени магазини и мрак, който криеше всевъзможни рискове. Стефани го последва с пистолет в ръка.

— Да не си станала вече оперативен агент? Че и оръжие размахваш — обърна се да я погледне Малоун.

— Напоследък често ми се налага да го използвам — отвърна тя.

На него също, но Стефани беше права.

— Това наистина е глупост — въздъхна той. — Ако продължаваме в същия дух, или ще ни гръмнат, или ще ни арестуват. Всъщност какво правиш тук?

— Тъкмо се готвех да те попитам същото. Аз изпълнявам оперативна задача, защото това ми е работата. Но ти продаваш книги. Защо Дани Даниълс те изпрати тук?

— Защото е изгубил връзка с теб.

— Никой не е правил опити да се свърже с мен.

— Което означава, че нашият уважаван президент желае моята намеса, но е пропуснал да поиска мнението ми.

От площада зад тях долетяха истерични писъци, но Малоун имаше друга, по-важна грижа: Торчело.

— Една лодка ме чака на кея зад „Сан Марко“ — каза той и махна към тясната уличка. — Ако тръгнем оттук, със сигурност ще се доберем до нея.

— Къде отиваме? — попита Стефани.

— При някой, който има много по-голяма нужда от помощ от теб.

Виктор изключи двигателя и лодката леко докосна каменния кей. Силуетът на базиликата се очертаваше на трийсетина метра от тях, зад рошавата сянка на овощна градина. Рафаел излезе от кабината на носа, нарамил две раници.

— Мисля, че осем опаковки и една костенурка ще бъдат достатъчни — подхвърли той. — Ако запалим основите, останалото лесно ще изгори.

Виктор напълно се доверяваше на познанията му върху древната субстанция. Партньорът му остави раниците на кея и се върна за една от костенурките роботи.

— Той е зареден и готов за действие.

— Защо „той“?

— Не знам. Струва ми се най-подходящо.

Виктор се усмихна и кимна.

— Мисля, че се нуждаем от почивка.

— Няколко дни ще ни дойдат добре. Дано министърът ни ги отпусне като награда.

— Тя не е много щедра на награди — засмя се Виктор.

Рафаел изпъна ремъците на раниците.

— Няколко дни на Малдивите ще ми се отразят много добре — замечтано въздъхна той. — Чуден плаж, топла вода…

— Престани с фантазиите. Няма да стане.

Рафаел преметна през рамо една от тежките раници.

— Какво лошо има в мечтите? Особено тук, под дъжда.

Виктор взе костенурката, а партньорът му вдигна и втората раница.

— Бързо влизаме, още по-бързо излизаме. Ясно?

— Едва ли ще е трудно — кимна партньорът му.

Виктор беше на същото мнение.

* * *

Касиопея беше заела позиция пред главния вход на базиликата, възползвайки се от прикритието на шестте широки колони. Влагата постепенно беше преминала в ситен дъждец, но за щастие нощта беше топла. Лекият бриз къдреше водата на лагуната и поглъщаше всякакви звуци, включително и онези, които тя отчаяно очакваше да чуе. Най-вече боботенето на моторницата оттатък градината вдясно, която вече би трябвало да е стигнала пристана.

От стълбите пред храма започваха две отъпкани пътеки. Едната водеше към кея, където сигурно бе спрял Виктор, а другата стигаше чак до водата. Сега й беше нужно търпение. Трябваше да ги изчака да влязат в музея и да се качат на втория етаж. След което щеше да им предложи доза от собственото им лекарство.