Стив Бери
Венецианското предателство (3)

1

Копенхаген, Дания

Събота, 18 април, наши дни, 23:55 ч.

Котън Малоун дойде в съзнание от миризмата — разяждащо остра, с привкус на сяра. И на още нещо, отвратително сладникаво. Като смъртта.

Отвори очи.

Лежеше на пода с разперени ръце, с длани, обърнати към дъските. По тази причина веднага усети, че са лепкави. Какво беше станало?

Бе присъствал на априлската сбирка на Дружеството на датските антиквари, което се намираше само на няколко пресечки от неговата книжарница, в непосредствена близост до кипящия от живот парк „Тиволи“. Той обичаше да присъства на месечните срещи на антикварите. Няколко питиета, стари приятели, безкрайни разговори за книги. А на другия ден бе приел да се срещне с Касиопея Вит. Вчера му се бе обадила с предложението да се видят и той доста се бе изненадал. Не беше я чувал от Коледа, когато беше прекарала няколко дни в Копенхаген. И подчинявайки се на все още силните навици от предишната си професия, бе решил да хвърли едно око на необичайното място, което беше избрала за срещата — Музея на гръко-римското изкуство. Всъщност идеята не беше лоша, тъй като Касиопея рядко действаше импулсивно.

Адресът се бе оказал на брега на канала „Фредериксхолмс“. Вратата на абсолютно тъмната сграда беше леко открехната — нещо доста необичайно за врата на музей, която би трябвало да е заключена и със задействана аларма. Той бе слязъл от велосипеда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да затвори вратата и да се обади в полицията.

Бе посегнал към топката на бравата и това беше последното, което помнеше.

Малоун се намираше във вътрешността на музея.

На слабата светлина, идваща от прозорците с матирани стъкла, той видя помещение, обзаведено в типичен датски стил: хармонично съчетание от стомана, дърво, стъкло и алуминий. Машинално вдигна ръка и опипа солидната подутина под дясното си слепоочие, която болезнено пулсираше.

Разтърси глава, за да прогони мъглата, и бавно се изправи.

Беше посещавал музея само веднъж, защото не остана впечатлен от експонатите. Те представляваха само една от многото частни колекции в Копенхаген, тематично подбрани в съответствие с вкусовете на собствениците си.

Малоун потърси опора в някаква стъклена витрина. Пръстите му отново докоснаха лепкавата субстанция с отвратителна миризма.

После забеляза, че ризата и панталоните му са влажни също като косата, лицето и ръцете. Целият беше прогизнал.

Запрепъва се към изхода и натисна бравата. Оказа се заключена и залостена с яко резе. Отвътре можеше да се отвори единствено с ключ.

Обърна се и огледа залата. Таванът беше висок поне десетина метра. Дървено стълбище с хромиран метален парапет чезнеше нагоре в мрака.

Той напипа електрическия ключ на стената. Нищо. Повлече се към близкото бюро и вдигна телефонната слушалка. Нямаше сигнал.

На горния етаж нещо щракна, заработи електромотор.

Опитът му като агент в Министерството на правосъдието го предупреждаваше да бъде предпазлив.

След кратко колебание той пое нагоре по стълбите.

Хромираният парапет беше лепкав, стъпалата — петнайсет на брой — също. Горе имаше още витрини от метал и стъкло, здраво завинтени за пода. Между тях като призраци изникнаха бюстове от мрамор и бронз. Вниманието му беше привлечено от движение на десетина метра навътре в залата. По пода се плъзгаше странен, светъл на цвят предмет, широк около шейсет сантиметра и със заоблени краища. Приличаше на автоматичните косачки за трева, които рекламираха по телевизията. Когато попаднеше на витрина или статуя, странната машина спираше, отдръпваше се и поемаше в друга посока. Пластмасовият, приличащ на хобот накрайник в горната й част периодично изхвърляше аерозолни струи.

Малоун предпазливо тръгна напред.

Сякаш усетила присъствието му, машината спря. Накрайникът бавно се извъртя към него и изхвърли поредната струя, която навлажни панталоните му.

Какво става, по дяволите?

Машината явно изгуби интерес към него, обърна се и изчезна в мрака, продължавайки да изхвърля във въздуха вонящи струи. Малоун надникна през парапета и почти веднага забеляза друга машина, близо до една от витрините.

Това не му хареса.

От вонята започваше да му се повдига, трябваше да се махне оттук.

После роботът утихна и той долови друг шум.

Преди две години в Атланта, още преди развода, напускането на държавната служба и внезапното решение да се премести в Копенхаген, той похарчи неколкостотин долара за модерен грил от неръждаема стомана. При натискането на червения бутон върху командния панел газта се запалваше. Малоун ясно си спомняше съскането на горящата газ при натискането на бутона — същото, което чуваше в момента.

Забеляза искрите в мига, в който подът пламна. Отначало в бледожълто, после в оранжево и накрая в бледосиньо. Дъските бързо се предадоха на алчните пламъци, които запълзяха нагоре по стените. Рязкото покачване на температурата принуди Малоун да вдигне ръце, за да защити очите си. Петнайсет секунди по-късно пламна таванът и горният етаж се превърна в огнен ад. Дюзите на автоматичната противопожарна система се включиха с остро изщракване.

Малоун бързо се спусна няколко стъпала по-надолу и зачака потушаването на огъня.

После изведнъж забеляза нещо странно.

Водата само усили пламъците.

Машината, която започна пожара, се разпадна на съставните си части. От корпуса й във всички посоки бликна огнена вълна.

Към тавана се издигна кълбо от пламъци, което сякаш се захрани от дюзите на противопожарната система. Въздухът се изпълни с пара, но това не беше дим, а някакъв химикал, от който главата му се замая.

Той хукна надолу, вземайки по две стъпала наведнъж. Зад гърба му се разнесе трясък на счупени стъкла, нещо тежко падна на пода и цялата сграда се разтърси.

Малоун се насочи към входната врата в мига, в който вторият робот оживя. Засуети се напред-назад, обливайки витрините с аерозолни струи.

Трябваше да се измъкне час по-скоро, но залостената врата се отваряше навътре. Беше от дебело дърво, окачена на метална рамка. Нямаше начин да я разбие. Пламъците плъзнаха надолу, поглъщайки стъпало след стъпало. Сякаш самият дявол идваше да го поздрави. Дори хромираният парапет се деформира от температурата.

Химическата мъгла и намаляването на кислорода затрудняваха дишането му. Някой със сигурност се беше обадил на пожарната, но тя едва ли щеше да му помогне. Особено ако някоя искра попаднеше върху подгизналите му дрехи.

Огънят погълна и последното стъпало.

От него го деляха само три-четири метра.