Ребека Занети
Пленен (6)

Глава 6

Ема продължаваше да трепери. Но не от страх… страхът дори не бе близо. Желание и нужда се бореха в нея, карайки я да се чуди как не бе обгърната в пламъци още там в добре подредената всекидневна. Тя стрелна поглед към бюрото, а след това обратно към краля на Реалм.

Ръцете му се насочиха към колана, и без да бърза, той го откопча, издърпвайки меката кожа през всички гайки на панталона. Тя го зачака да го пусне на пода до ризата си, но вместо това той го задържа в ръка, стисвайки го и карайки я да си поеме дълбоко дъх.

Той повдигна една вежда към нея.

— Давам ти само един шанс, Ема.

Жената вътре в нея се колебаеше дали да го срита в топките, или да разкъса панталоните му, за да може той да я обладае бързо и силно.

— И какъв ще бъде той, Дейдж? — Тя се изпълни с гордост от спокойния си тон.

— Свали щитовете си, съблечи останалата част от дрехите си и… ела при мен. — Гласът му бе копринено мек.

Рационалната й страна се бореше с емоционалната, докато въздухът около тях се изпълваше с напрежение. Желание, сурово и първично, се бореше с гордостта, в която се бе вкопчила през целия си живот.

— Ухапи ме! — Очевидно гордостта победи.

Дейдж остави колана на бюрото до него, без да откъсва погледа си от нейния.

— Планирам да го направя. Не се тревожи за това. Вероятно ще е в мига, след като те маркирам… нещо, което трябваше да направя още миналата нощ.

Тя направи крачка назад.

— Но ти обеща.

— Обещах, че няма да те маркирам миналата нощ, любов. И не го направих. — Погледът му се плъзна надолу по тялото й и след това обратно нагоре, карайки нервните й окончания да пламнат. — Изгуби правото да се пазариш с мен.

Да се пазари? Да се пазари? Мъжът искаше да я жигоса и смяташе, че това са преговори? Лицето й пламна толкова силно, че буквално я заболя.

И тогава… той чакаше. Едно могъщо същество, такова, което може да удари бързо и силно, просто чакаше. С притъмнели очи, напрегнати мускули и ръце на кръста. За бога, защо просто не я метнеше на бюрото?

Несигурността, плюс нечестността на факта, че той беше с триста години по-възрастен и с много по-напреднала биология от нея, накараха през тялото й да премине вълна от гняв. Или пък първичната нужда под кожата й бе причината за това. И в двата случая, тя канализира цялата енергия в себе си, захранвайки щитовете си. За да го задържи навън.

— Никога няма да ме задържите навън, Ваше величество — каза той тихо и спокойно.

— Да се обзаложим ли? — озъби се тя, подготвяйки се. Трябваше да се научи да крие мислите си.

Усмивката, която се появи на лицето му, никога не би могла да бъде сметната за мила.

— Да се обзаложим? Ти вече хвърли ръкавицата, Ема. Битката продължава толкова дълго, само защото аз го позволих… да ти дам шанса да отстъпиш, както би трябвало да направиш.

Да отстъпи? Нямаше шанс, по дяволите. Чистата сила на волята й я накара да затръшне стоманени щитове около ума си. Тя почти подскочи от звука, който издадоха, заставайки на място.

Той повдигна глава, а погледът му блесна оценяващо.

— Много добра работа, любов. Наистина, много добра.

Одобрението му я изнерви повече, отколкото би могло да го направи каквото и да е. Би трябвало да е бесен. Страхът се смесваше със страстта в стомаха й… увереността му бе истинска и вероятно заслужена.

Без да откъсва хищния си поглед от нея, той умствено почука върху щита, който покриваше тялото й. В началото само лекичко, а после все по-силно.

Тя успя да го удържи, а всеки мускул в тялото й бе напрегнат до крайност.

Той натисна по-силно, изглеждайки като човек, който се разхожда безцелно. Усилието не му костваше почти нищо, а пък по нейното чело се появиха капчици пот. След това и над горната й устна. Раменете й започнаха да треперят от усилието да го блокира.

Въздишайки, той притисна силно щитовете й и те се сгромолясаха на пода, а в ушите й отекна звука от чупещ се лед. По дяволите. Той си бе играл с нея от самото начало.

Последните две копчета на пуловера й паднаха на пода и силен порив на въздуха откъсна дрехата от тялото й.

Тя наклони глава настрани. Дори с острата нужда, впиваща нокти в тялото й, умът на учения в нея се чудеше как ли ще успее да свали полата й. Тънка и издължена, много тясна, само тя можеше да я свали.

И нямаше да го направи.

Той оголи зъби и звукът от разкъсване на плат разцепи въздуха. Полата се плъзна надолу, падайки в краката й на парчета. Беше разкъсал полата й! Тя изсъска към него, обичаше тази пола.

— Тогава трябваше да я свалиш, когато ти казах да го направиш. — Погледът му се впи в сутиена й. Сякаш въображаем нож разряза въздуха, отделяйки двете презрамки от раменете й и освобождавайки закопчалката между гърдите й. Сутиенът прелетя през стаята, падайки на пода до ръба на завесите пред прозореца.

Гърдите й натежаха, големи и пълни, копнеейки за нещо.

За някого.

За него.

Тя копнееше, стоейки уязвима пред него само по бикини и високи токчета. Вдигна глава, а изражението на лицето й бе чисто упорство.

Бикините й се разцепиха на две.

— Може да задържиш обувките, любов — провлече той. Погледът му се плъзна по голите й форми, а сребърното се смеси със синьото в очите му, придавайки им тъмен цвят, който дори не бе близо до човешкия.

— Мога да помириша възбудата ти, Ема. Като захаросани праскови, скъп ром и жена. Само заради мен.

— И аз мога да помириша твоята, Дейдж — сопна му се тя. Ако мощта имаше аромат, тя щеше да ухае точно като Дейдж. Сурово, с аромат на сандалово дърво и кехлибар, опасно и първично. За нея.

— Ела тук, Ема! — Той се изправи, а уникалната мастилена плетеница, покриваща рамото му и част от ръката му изпъкваше остро върху бронзовата му кожа. Опасна, изкусна татуировка.

Тя си каза, че не приема заповеди от него. Щеше да му устои. Силна струя въздух я бутна отзад, карайки я да пристъпи към него. Проклятие. Нима той контролираше и въздуха?

— Понякога — призна той. — Елементите са силната страна на Джейс, но и аз имам някои таланти.

Таланти, друг път. Това беше оръжие и той го знаеше. Тя забрави дори как се диша, когато застана пред краля. Нямаше сила на земята, която да й попречи да вдигне брадичка и да срещне погледа му.

Той кимна остро, доволен от реакцията й.

— Ти наистина си достойна да бъдеш кралица. — Поставяйки огромната си длан на тила й, той я дръпна към себе си, притискайки устни към нейните.

Сурова нужда изпълни тялото й, карайки я да стене, трепереща от страст. Ръцете й се притиснаха към твърдите контури на корема му и проследиха с пръсти ребрата и твърдите му мускули, докато той задълбочаваше целувката. Езикът му се плъзна в устата й, плячкосвайки я, и въпреки това от тялото му се излъчваше невероятна нежност и въздържание.

Сякаш чакаше.

Той вдигна глава, дарявайки я с вълча усмивка.

— Казах ти как те искам, Ема.

Тя отпусна ръце, а погледът й се насочи към бюрото, преди да се плъзне отново към него. Беше луд, ако си мислеше…

— Не луд — промърмори той, очевидно продължавайки да рови в главата й, ръката му на тила й се плъзна надолу между гърдите й. — Ти започна войната, любов. — Плъзна ръката си надолу към стомаха й и се наведе още повече към нея. — И я изгуби. — Дълбокият му глас отекна дълбоко в утробата й. Беше ли възможно да получи оргазъм само докато слуша гласа му? — Сега остава да се предадеш. — Той достигна крайната си цел, обгръщайки с ръка женствеността й.

Коленете й се огънаха. Нямаше друго обяснение за случилото се. Другата му ръка обгърна кръста й, задържайки я изправена. Почти замаяна, тя погледна към вратата. Погледът му проследи нейния и ключалката щракна шумно, а вратата се открехна леко.

Внимателно откъсна и двете си ръце от нея. Студ и празнота сякаш изпълниха тялото й и тя потрепери.

— Ако искаш да избягаш, Ема, направи го още сега.

Нямаше никакъв начин гордостта й да й позволи да избяга и двамата го знаеха.

Мускулите му започнаха да вибрират от нуждата, която тя усещаше в утробата си.

— Вземи решение, Ема. Бюрото или вратата.

Гордостта бе опасно животно. И двамата знаеха, че може да я има на бюрото в секундата, в която той го пожелае. Беше по-голям и определено по-силен. И все пак кралят също бе горд. Нямаше начин да я улесни.

Тя го предизвика… и изгуби.

Вдигайки високо глава, тя се завъртя на токчетата си и подпря и двете си длани върху студената дървена повърхност на бюрото. Погледът й се заби в красивата маслена картина пред нея, но цялото й внимание бе фокусирано върху мъжа зад нея… вампирът, който вече не виждаше. Тя упорито отказваше да обърне глава, за да го погледне.

А той не я накара да чака. Едната му ръка се притисна между лопатките на раменете й и тя подскочи.

— Ах, Ема. Караш ме да забравям толкова лесно. — Той плъзна пръсти надолу по гръбнака й, проследявайки внимателно всеки прешлен, а гласът му бе тих и нежен. Тя потрепери от нужда, без да е способна да я прикрие. — Толкова силен дух, по-голям дори от самия живот. — Той мина покрай кръста й и продължи надолу. — Забравям колко мъничка и колко крехка си в действителност.

Обгръщайки с длан задните й части, той погали мястото, на което се събираха бедрата й. Тя се задъха беззвучно, притискайки се назад към него, докато той не плъзна първо един, а после и втори пръст в нея. Тя бе влажна и готова, и почти напълно сигурна, че ще го убие, ако я накара да чака дълго.

Разкопчаването на ципа се смеси с тихия му смях. Горещината я обгърна, докато той преместваше ръката си и се чуваше шумолене на дрехи.

Нежно побутвайки глезените й над високите токчета, той я накара да разтвори повече крака, за да може с лекота да се притисне към нея… горещ, твърд и мъжествен. Ръката му, изгаряща и тежка, се върна между раменете й, побутвайки я нежно надолу, докато бузата й не докосна хладното дърво на бюрото. О, господи!

Хващайки бедрата й с две ръце, той нахлу в нея.

Викът, който се изтръгна от гърлото й, бе за него и за никой друг. Тя се подпря на лакти, притискайки се назад към него и окуражавайки го да увеличи скоростта. Той я последва, тласкайки се силно и бързо, докато дълбоко в нея не започна да се надига осъзнаване. И тогава той забави темпото.

— Хей… — възрази тя, стягайки се около него.

— Кажи името ми, Ема. — Животинско ръмжене придружаваше всяка негова дума.

Исусе, ако това го накараше да побърза, щеше да му изрецитира и Гетисбъргското обръщение^[1].

— Дейдж.

— Ще крещиш името ми. — Пускайки бедрата й, той събра цялата й коса в една ръка и дръпна главата й назад. Плътта й се сви около ерекцията му.

Той щеше да я ухапе отново.

Дейдж засили тласъците си, ръката му стискаше косата й, а горещината му я изпълваше. Мускулите й се стегнаха и накъде дълбоко в нея започна да ехти нещо.

По-силно.

По-бързо.

Повече.

Плът се удряше в плът. Той докосваше места в нея, за чието съществуване дори не бе подозирала. Звезди избухнаха зад очите й. Тогава другата му ръка се притисна силно към рамото й. Пронизваща болка преряза удоволствието, последвана от ужаса на реалността. Шок и осъзнаване.

Той я бе маркирал. В горната част на ръката й… за да може целият свят да го види.

Ярост пламна в нея в същия момент, в който удоволствието избухна в утробата й. Дори докато се притискаше назад към него. Прилепил цялата си дължина към гърба й, той увеличи тласъците си. Пръстите му стискаха кожата й, когато оргазмът ги връхлетя.

И тя наистина крещеше името му.