Ребека Занети
Пленен (1)

Глава 1

Щеше да умре, ако скочеше.

И вероятно преди това щеше да изпита доста голяма доза болка. Ревът на перките, прорязващи въздуха, ехтеше в малкото пространство на хеликоптера, в който Ема Паулсън изчисляваше колко бързо ще умре… вероятно щеше да удари дърво или две, преди да се стовари на земята. Хмм. Не беше никак добре.

Държейки очите си затворени, тя лежеше свита на топка в средата между зверовете, люлеейки се напред и назад от движението на машината, подскачаща из въздуха. Пясък покриваше пода на хеликоптера „Блек Хоук“, но тя се насили да диша дълбоко. Дали се наричаше под? Дали беше „Блек Хоук“? Ако беше така, те му бяха направили адски модификации. Свивайки мислено рамене, тя прочисти ума си.

Нищо.

Нито шепот за бъдещето.

Никакви проблясъци как ще свърши това изпитание.

По дяволите. Може би дрогата, която бяха инжектирали в ръката й, съдържаше нещо повече от обикновен седатив. През целия си живот се доверяваше сляпо на психическите си умения. А сега ги нямаше.

Похитителите й, двама мъже, като оживели от кошмар, седяха на пилотското място и това на втория пилот… тях трябваше да свали последни. Двамата Кърджански войника, които я ескортираха към канадския им лидер, седяха в задната част на хеликоптера, спорейки за футболни резултати. Сериозно? Немъртвите чудовища, които се боят от слънцето, говореха за „Сиатъл Сийхоукс“?

Разговорът им се плъзна около нея свободно, без да се заглушава от вятъра навън. Подобрените стени на хеликоптера не пропускаха вътре нито слънцето, нито звуците.

Тя се съсредоточи. Трябваше да ги убие.

Възможностите се калкулираха в ума й с почти доловим звук. Резултатът — не особено добър.

Започна да й се повдига и за миг пред погледа й се спусна сива пелена, преди да успее да се съвземе отново. Проклета дрога.

Тя се луташе между сънищата и реалността, места, които посещаваше често. Къде беше той? От толкова дълго се боеше да го срещне, а сега се боеше, че няма да се случи.

Като антена, която тъкмо е била насочена в правилната посока, пред погледа й се появи огромна стая.

 

 

Масивен огън пукаше в грамадна каменна камина, стени от камък и пръстен под. И той бе там… Дейдж, кралят на Реалм. Мъжът стоеше близо до стената, челюстта му бе стисната силно, а очите му бяха буреносно сребристи.

В кой век се бе озовала? Някой ра̀нен?… Той държеше широк меч в ръката си, а краката му бяха обути в бричове като тези в историческите филми, които гледаше като тийнейджър.

Той стоеше рамо до рамо с огромен мъж, чийто очи бяха като златни монети. Талън, брат му. Трима други мъже, момчета по-точно, стояха изправени пред тях. Същата костна структура, същото изражение. Всичките бяха огромни. Най-възрастният държеше в ръката си смъртоносен меч.

— Те убиха родителите ни.

— Да — съгласи се Дейдж. — Затова ние ще убием тях… и родителите им? Достатъчно! — Той хвърли меча си на пода. — Приключихме с убиването… с войната. Точно сега ще се борим за мир.

— Не приемам заповеди от теб, братко — каза най-младото момче, очите му бяха бакърено медени на цвят.

— Може би не от брат ти, Джейс, но ще се подчиниш на краля си.

Момчето промени позата си, погледът му се присви.

— Такъв ли си вече?

— Да. Докато не отрежат главата ми, аз съм твоят крал.

 

 

Ема се върна рязко в настоящето, кашляйки от праха. Изпълни я облекчение, че все още може да се свързва със своя спасител със сребристи очи в неговото минало, не в нейното бъдеще. Виденията й винаги предсказваха бъдещето, освен ако Дейдж не беше в тях. Тогава тя виждаше части от дългия му живот. Бляскав филм за войната, честта и надеждата.

— Будна е — чу се дрезгав глас зад нея. — Да я инжектираме ли отново?

— Не — отвърна фенът на „Сийхоукс“. — Какво може да направи?

Наистина. Ема се изправи, сядайки на пода, повъртя се, докато успее да се облегне на вътрешната стена срещу вратата.

— Ще те убия само с мисълта си. — Металът бе студен и я пронизваше през дънките, карайки я да се бори да възвърне контрола върху тялото си. Ако трепереше, щеше да покаже страх.

Лилавите им очи се разшириха, ставайки огромни върху бледите им лица. Дяволи, Кърджани, злата вампирска раса. Единият отметна червената си коса с черни крайчета през рамо.

— Не можеш. — Напрегнатите му рамене опровергаваха думите му.

Разбира се, че не можеше. Идиоти!

— Да. Вече знаете, че Франко ме иска заради психичните ми възможности, нали? А в тях се включва и пърженето на мозъци. — Добре, частта с пърженето май беше прекалено преувеличена.

Бледите лица на кръвосмучещите чудовища останаха безизразни, но погледите им не се откъсваха от нея. Как беше възможно тези изроди да живеят между хората и никой да не ги забележи? Сигурно се крият много добре през деня. Всъщност каква генетична мутация бе създала тези същества? Нуждата да изучи физиологията им почти надмогна тази да сложи край на живота им. Почти.

Погледна към вратата, чудейки се колко ли е тежка. Слънцето блестеше на красивото синьо небе навън… красиво и адски смъртоносно за Кърджаните, скрити в безопасност в модифицирания хеликоптер. Ако отвореше вратата, дали слънцето щеше да проникне в хеликоптера под правилния ъгъл?

Бързо обмисли скоростта на вятъра и, потискайки дълбоко страха си за сестра си Кара, тя оформи план. Щом избягаше, щеше да се върне при Кара и да я спаси от братовчеда на Франко, Кърджанския лидер, който ги бе отвлякъл вчера.

Планът й бе да се хвърли към вратата, надявайки се, че поне един Кърджан ще я последва. Ако слънцето го докоснеше, щеше да се опържи като бекон. Тя се напрегна, готова да действа…

И нямаше тази възможност.

Нещо тежко се стовари върху дебелия метал. Вратата изпука, пантите се извиха и подадоха. В следващата секунда вратата я нямаше, отскубната от хеликоптера, тя полетя надолу във въздуха. Голяма ръка посегна вътре, грабна най-близко стоящият Кърджан и го изхвърли навън в ясния ден. Писъкът на войника проехтя, отдалечавайки се, докато слънцето го изгаряше жив.

Като в забавен кадър огромна мъжка фигура нахълта вътре, избегна удар от фена на „Сийхоукс“ и заби лакът в носа му, пръскайки кръв по стената. Чудовището изпусна оръжието си, вдигайки ръце към лицето си, и след миг бе изхвърлен навън през дупката на вратата. Силният вик на Кърджана последва хеликоптера само за няколко секунди, преди да секне.

Нямаше нужда спасителят й да се обръща към нея, за да го познае.

Дейдж!

Дали все още не сънуваше?

Сребърният му поглед пробегна по нея, преди ярък лъч зелена светлина да покоси ключицата му, отхвърляйки го назад към вратата.

— Не — изпищя Ема, когато той падна, а огромното му тяло бе наполовина навън от хеликоптера. Масивната машина се разтресе за миг, преди да продължи по курса си. Ема се хвърли напред, сграбчвайки ръката му. Или поне се опита, тъй като бицепсите му бяха прекалено огромни. Ноктите й се впиха в плътта му, когато тя обви и двете си ръце около лявата му ръка и го задърпа.

Кърджанът, стоящ до пилота, спря да стреля, вероятно от страх да не я нарани. Все пак тя беше наградата за лидера им.

Дейдж влезе отново вътре с намерението да я прикрие с тялото си.

Тя бутна раненото му тяло, навеждайки се, за да изкрещи в ухото му.

— Застани зад мен.

Очите му блеснаха опасно, макар устните му да се извиха леко.

— Ти застани зад мен.

Тя поклати рязко глава и отново му се намръщи. Навън вятърът виеше предупредително, чакайки следваща си жертва. Дейдж не й обърна внимание. Той сграбчи пистолета от пода, насочи го към втория пилот и стреля.

Кърджанът успя да се отдръпне, но зеленият куршум улучи предното стъкло, пробивайки дупка в него и пропускайки ярка слънчева светлина вътре. Той изпищя силно в протест, вдигайки ръце нагоре. Хеликоптерът се наклони, но пилотът възвърна бързо контрола, извивайки тялото си далеч от снопа светлина, и изправи машината, стискайки силно ръчките за управление.

Помощник-пилотът продължаваше да пищи от болка. Миризмата на опърлена коса и изгорена кожа изпълваше малкото пространство, а Ема се бореше с нуждата да повърне.

Като плъх, бягащ от котката, помощник-пилотът се прекатури от седалката си, падайки шумно на пода. Млечнобялата му кожа се топеше, стичайки се по лицето му. Кървящи рани покриваха пострадалата му плът. Остри жълти резци стърчаха през широко отворената му уста, но вилнеещия вятър отнесе всеки звук, който мъжът можеше да издаде.

Бърз като мълния, Дейдж посегна напред и го сграбчи за гърлото, хвърляйки го през зеещата дупка в хеликоптера. Кърджанът се удари в страничната стена, което накара машината да се залюлее. Вкопчвайки и двете си ръце с остри нокти в пода, той опита да се спаси от смъртоносния отвор. Дейдж заби единият си обут в ботуш крак в пострадалото лице на чудовището и вторият пилот полетя към слънцето. Тогава Дейдж се завъртя и насочи пистолета към главата на пилота.

Пилотът насочи лилавия си поглед през рамото си, а в очите му ясно се четеше предизвикателство. Ако го убиеха, всички щяха да умрат.

Дейдж грабна Ема, притискайки я към себе си, и стреля, уцелвайки Кърджана право в главата. Той падна напред върху таблото, металната птица се завъртя и се насочи към земята.

Ема се вкопчи в рамото на Дейдж и след това… нищо.

Усещането беше сякаш пътуват през вакуум… никакъв звук, никаква гледка, без миризми… просто… Нищо. Освен съзнанието, че Дейдж е до нея. Усещането за мощ и безопасност.

Реалността се стовари върху тях рязко, последвана от болезненото съскане на Дейдж. Той я пусна и тя падна върху влажната трева, а Ема затвори очи срещу силното слънце, което я обгръщаше с лъчите си. Уханието на мокри борови иглички и влажна земя изпълниха ноздрите й.

Светът се завъртя пред нея и тя отвори очи, но той продължаваше да се върти. Дейдж бе на колене и стоеше изправен само заради… корен на дърво? През лявото рамо на Дейдж стърчеше дълъг, нащърбен корен на старо дърво, сивите му очи бяха бесни, а кръвта, която се стичаше от раната, яркочервена.

Дясната му ръка бе притисната към рамото, където коренът преминаваше през тялото му.

— Не е най-доброто ми приземяване, любов. Извинявай за това.

Ема поклати глава, за да прочисти мозъка си. Коленете й изпукаха, когато се изправи и се запрепъва към краля. Беше се нанизал на корен на старо дърво. Тя надникна зад гърба му и видя, че другата част на корена бе забита дълбоко в земята. По дяволите. Сигурно щеше да й е нужна моторна резачка, за да го освободи. И медицински екип, който да извади дървото от тялото му.

Експлозия от близкия хълм проехтя във въздуха. Тя се обърна. В чистото небе се издигаха къдрави облаци черен дим.

— Хеликоптерът?

— Да.

— Не сме скочили?

— Не. Мога да се телепортирам. Поне донякъде успях.

Той поизправи тялото си и сложи ръце на коленете си като нападател, чакащ първия съдийски сигнал.

Телепортиране? Как, за бога, беше възможно това? Вероятно имаше нещо общо с пространството и гравитацията? Може би теорията за относителността.

— Какво правиш? — Тя мразеше изтънелия си глас. Миризмата на мед изпълваше въздуха, карайки я да започне да се дави.

Той й се усмихна изтощено.

— Смятам да извадя тази треска.

Паниката премина през нея като вълна.

— Не можеш. Имам предвид, ще прокървиш до смърт. Не можеш. — Тя притисна ръка към памучния плат, покриващ здравото му рамо, чийто яки мускули се стегнаха в отговор.

Погледът му потъмня.

— Чаках векове за докосването ти, Ема — издиша той. — Не си го представях точно така. — Затваряйки очи, той си пое дъх. — Сега отстъпи назад, любов.

— Не. Не можеш да го направиш.

Сребърните очи я приковаха.

— Нощта ще настъпи след три часа. Кърджаните ще се насочат към последните координати на хеликоптера и дотогава трябва да сме много далеч от тук.

— Къде сме? — Гората бе потънала в тишина. Наблизо нямаше никакви лекари, това бе сигурно.

— Шошонските планини в северен Айдахо. Избрах да те взема оттук, защото в подножието има мини, в които бихме могли да се скрием.

Забравете за криенето. Той щеше да изкърви до смърт.

— Можеш ли да ни телепортираш до някоя болница?

Поклащайки глава, Дейдж си пое остро въздух. Кръгли дупки от вражеските куршуми покриваха гърдите и шията му в близост до дървото. Кръвта му се лееше свободно и ароматът й се носеше от свежия бриз… заедно със силния аромат на сандалово дърво. Неговият аромат.

— Не. Обикновено мога да се телепортирам веднъж, а след това имам нужда от презареждане. Днес се телепортирах три пъти и съм изцеден.

— Три пъти? — Тя притисна по-силно ръка към здравата му страна, опитвайки да го задържи на място.

— Да. — Веселие проблесна в очите му, макар в дълбините им да се четеше остра болка. — Веднъж до земята, над която летяхте, после до хеликоптера в мига, в който ви забелязах, и накрая тук.

— Откъде знаеше, че ще минем оттук? — По дяволите. Той не биваше да вади дървото от тялото си, ако в близост няма медицински екип в готовност да го поеме.

— Нападнахме Кърджанския щаб малко след като те бяха отвели. — Дейдж си пое дълбоко дъх. — Един от Кърджаните бе така добър да ми даде информацията.

Ема повдигна едната си вежда.

— Добре е, че си улучил правилния хеликоптер — промърмори тя, поглеждайки към дървото. Лека топлинка трепна в сърцето й. Той бе дошъл за нея. Дали защото брат му беше женен за сестра й? Или защото той е знаел, че тя го е познавала през всичките тези години? Чрез виденията си. Разбира се, макар да оценяваше, че я бе спасил, нямаше да има нужда от спасяване, ако вампирите не бяха въвлекли нея и сестра й в света си. — Значи сте стигнали навреме, за да спасите Кара? — попита Ема, изпълнена с надежда. Господи, нека сестра й бе в безопасност.

— Да. Талън вече трябва да е отвел половинката си в безопасност.

Слава на бога! Ема издиша. Вибрациите от болката на Дейдж преминаваха през нея и тя се концентрира върху текущата ситуация. Кръвта му се стичаше от раната, през която преминаваше корена.

Дейдж простена.

— Отстъпи назад, любов.

Треперещата й ръка погали рамото му, преди да се пъхне в джоба й.

— Наистина ли си вампир? — Тя знаеше за вампирската раса от няколко месеца, след като Кара се бе омъжила за Талън. Но днес за пръв път се изправяше лице в лице с вампир. Очевидно слънцето не тревожеше добрите вампири, само Кърджаните.

— Да.

Ема направи крачка назад. Вампирите бяха безсмъртни, нали така?

— Ще оцелееш ли след това?

— Да. Можем да бъдем убити само ако ни обезглавят.

— Добре. — Тя не виждаше друга алтернатива. Стомахът й се присви, а тръпка на страх се спусна надолу по гръбнака й. Това трябваше да се получи.

Дейдж си пое дълбоко дъх и се хвърли напред. Коренът на дървото се откъсна от плътта му със силно свистене. Той падна на колене върху изсъхналите борови иглички, изричайки думи на руски, гръцки или може би келтски, които звучаха доста като ругатни. Земята потрепери и вятърът се завихри около тях. Издишвайки, той се изправи на крака.

— По дяволите! — Със здравата си ръка той хвана ръба на тениската си и я изхлузи през глава, заставайки с гръб към нея.

Ема се задъха, виждайки прясната рана на дясното му рамо. Остри дървени трески стърчаха от счупените кости, разкъсаните мускули и разрязаната тъкан точно до опасно изглеждаща татуировка, чийто вид й бе напълно познат. Дъхът заседна в гърлото й, когато той се обърна, а широките му гърди бяха облени в кръв.

— Кървиш — каза тя и поклати глава, а погледът й бе съсредоточен върху интригуващата татуировка, която минаваше по лявата му ръка, през рамото и към гърба му.

Този маркер изпълваше сънищата й като предупреждение, че предстои нещо.

Дейдж кимна, поемайки дълбоко дъх, металическите му очи се замъглиха за миг, преди мускулите му видимо да се отпуснат. Кръвта спря да тече, оставяйки видими малките дупки от куршумите, които след миг се покриха с тънка коричка.

— Това е най-доброто, което мога да направя засега. Ще се излекуват. — Той пъхна част от тениската си в задния си джоб и протегна към нея едната си мускулеста ръка. — Ела.

Не. Нямаше да бяга през гората. Не отново.

— Ах…

Дейдж повдигна едната си вежда.

— Трябва да тръгваме, любов.

Колко нощи бе бягала в гората, за да избяга от пияния си баща и огромните му юмруци? Но тези дни бяха приключили. Беше мислила, че вече няма да бяга от чудовища.

Дейдж чакаше търпеливо с протегната ръка, без да откъсва поглед от нея.

Тя се колебаеше, поглеждайки към корена на дървото, все още стърчащ от земята, сякаш чакаше следващата си жертва. Като на забавен кадър тя обърна погледа си към Дейдж и спря само за миг, преди да плъзне ръката си в неговата. Щракване проехтя в сърцето и в ума й, когато топлата му длан обгърна нейната. Не. Времето не беше подходящо да се занимава с това.

— Трябва да стигна до Кара, в случай че Кърджаните са успели да я инжектират с вируса.

Дейдж стисна леко ръката й и се затича, дърпайки Ема след себе си.

— Кара е добре. — Ароматът на борови иглички, слънце и диви цветя се смесваше, носен от лекия бриз, докато тичаха покрай дърветата. — Талън се е погрижил.

Слава на бога!

— Кърджаните не са имали възможност да й инжектират вируса? — Облекчението започна да вибрира по нервната й система, карайки кожата й да настръхне.

— Не. Кара и бебето са добре.

Ема се спъна и й трябваше миг, за да влезе отново в крачка с помощта на краля.

— Казала ти е за бебето?

Дейдж й се ухили, а слънцето, проникващо през клоните, целуна бронзовата му кожа.

— Не — той стегна хватката си, — усетих пулса на бебето, когато днес Талън изнесе Кара от изследователската лаборатория на Кърджаните. Да разбирам ли, че е казала на теб?

— Не — усмихна му се отговор Ема, — психични сили. Е, в повечето случаи.

— Ах. Чудех се дали си емпат като Кара. Учен с психически сили, а? — Дейдж дори не се бе задъхал, а бягаше, докато кръвта се стичаше от раната на рамото му.

Реалността се стовари върху нея с пълна сила.

— Да. Учен, помогнал да бъде създаден вируса, който би могъл да убие всички вампирски половинки, включително и сестра ми.

Дейдж поклати глава, забавяйки крачките си.

— Не. Кърджаните не са разработили Вирус-27, за да убият половинките ни. — Той спря и облегна гръб на едно дърво, а кръвта му се стичаше по шестте идеални коремни плочки, които заслужаваха да бъдат поставени на билборд. — Трябва да затворя тези проклети рани.

Ема освободи ръката си от неговата и се приведе напред, опирайки ръце на коленете си, докато се мъчеше да си поеме дъх, прасците й протестираха срещу рязкото спиране.

— Човек би си помислил, че след цялото бягане от Кърджаните би трябвало да съм в по-добра форма. — Дробовете й горяха. Бягаше от копелетата цели пет изпълнени с ужас седмици, преди най-накрая да я заловят. Тя погледна към пътеката, по която бяха дошли, а адреналинът накара кожата й да настръхне. Дали Кърджаните ги преследваха?

Чакай малко.

— Вирус-27? — Тя извъртя глава. — Какво имаше предвид с това, че не е създаден да убива? — Тя бе мислила, че лабораторията й разработваше лек против рака. А не за начин, по който генетично да навредят на вампирските половинки като сестра й.

— Ами… — Сребърните му очи блестяха от честност, разгаряйки нежелана топлина в стомаха на Ема. — Какво знаеш за вампирското единение?

Топлината се превърна в силно изчервяване, което се насочи към лицето й.

— Само това, което ми каза Кара, докато днес бяхме заключени от Кърджаните в една стая. Тя също… ами… показа ми маркера на задника си. — Дизайнът на маркера бе като татуировката на рамото на Дейдж.

Две трапчинки грейнаха на лицето на Дейдж.

— Да, добре. Когато открием половинките си, на дланта ни се появява маркер. Той трансформира половинките ни по време на секс и превръща обикновената човешка жена в безсмъртна.

Лицето на Ема пламна още по-силно и й се наложи да положи усилия, за да се фокусира върху генетичните промени, за които ставаше въпрос, и в същото време разтягаше прасците си.

— Половинките ви винаги ли са хора?

— По-скоро не са вампири. Вампирите са само мъже. — Той се оттласна от дървото и сетивата й се изпълниха с аромата на сандалово дърво, кожа и кехлибар. Мощ. — Маркерът променя човека и двадесет и трите двойки хромозоми стават двадесет и седем.

Ученият в Ема изкрещя невярващо.

— Вампирите имат двадесет и седем хромозома?

— Не. Ние и Кърджаните имаме тридесет.

Тя поклати глава.

— Значи Кара има двадесет и седем хромозома и е безсмъртна?

Налагаше се Ема да се върна колкото се може по-скоро, за да вземе кръвни проби. Нямаше да го повярва, докато пред себе си не видеше пълни лабораторни изследвания.

— Да. И като половинка е в безопасност от докосването на всеки друг вампир или Кърджан. Наричаме го алергия на обвързването. — Той затвори очи, дишайки дълбоко, докато дупките в тялото му ставаха все по-малки. — Брат ми Джейс опита да целуне обвързана жена преди около век и в замяна получи кървящи рани около устата и агонизираща болка. — Дейдж се усмихна на спомена.

— Значи моето изследване е използвано за вирус, който да създаде лек срещу алергията на обвързването? — Тя се бе надявала да създаде изкуствен вирус, който да напада клетките на рака.

— Мислим, че това е една от целите. Вирусът атакува двадесет и седмата хромозома, затова брат ми Кейн го нарече Вирус-27. Вярваме, че в двадесет и седмия хромозом се крие причината за връзката между половинките. Кърджаните искат да откраднат половинките ни. — Дейдж насочи тъмния си поглед към нея.

— Защо? Имам предвид, защо не си намерят свои половинки?

— Ах. Ами, половинките ни са жени със специални способности. Психични дарби, лечители, емпати… и вие не се срещате под път и над път. — Той погледна към слънцето, което започваше да залязва. — Има доста силна теория, че хората със специални способности са потомци на народа Феи, които са братовчеди на вещиците.

Вещици? Няма начин… тя беше учен, по дяволите. А намекът му, че е потенциална половинка, не би трябвало да кара пеперуди да пърхат в стомаха й. Желанието да опознае света, в който психичните й способности не просто имат смисъл, но са и приети, се бореше с нуждата й да защити своя трудно спечелен, добре уреден живот. Концентриране. Трябваше да се концентрира.

— Значи Кара и бебето са в безопасност от Кърджаните, докато са защитени от вируса?

— Да. В безопасност са от Кърджаните. — Дейдж разтегна ръцете си, погледът му се насочи към гората пред тях, явно отбягвайки нейния.

От тона му се плъзна тревога по гръбнака на Ема. Нещо тревожеше краля.

— От кой не е в безопасност сестра ми? — Милостиви боже! Дали Талън не беше опасен? Или… — Да не би нещо да не е наред с бебето?

Дейдж застина и потърка брадичката си, изпращайки още тревожни вибрации по гръбнака й.

— Вероятно не.

— Вероятно? — Не бе достатъчно добро. Никак не бе достатъчно добро.

Сребърните му очи потърсиха лицето й, изучавайки я с поглед, докато тя не вирна брадичка. Той си пое дъх.

— Скоростта на бременността е нечувана за нашия народ. Физиологията на Кара все още се променя от такава на човек към тази на безсмъртна… никоя половинка не е забременявала толкова бързо. Обикновено отнема десетилетия, дори векове на опити, докато се стигне до успешно зачеване.

Е. Браво на него, че не захароса истината.

— Успешно зачеване?

— Ами, да. Очевидно създаването на безсмъртно дете не е лесна работа. — Макар да се усмихваше, в удивителните му очи все още се четеше тревога.

— Но ти имаш четирима братя. — Колко трудно можеше да бъде.

Дейдж сви рамене.

— Знам. На родителите ми им е отнело три века в опити и внезапни аборти, докато най-накрая се родя. След това братята ми са се появили бързо след мен. Не мога да го обясня.

Тя имаше нужда от лаборатория и от кръвни проби от всички тях. Със сигурност имаше рационално обяснение за всичко това… правилното изследване беше единственото, от което се нуждаеха. Науката можеше да обясни абсолютно всичко. Без значение какви видове генетики са замесени.

Той се пресегна и сграбчи ръката й.

— Да бъдеш половинка само по себе си носи голяма опасност, Ема. Трябва да го разбереш още сега. — Затичвайки се, той я повлече след себе си.

Тя нямаше никакво намерение да бъде половинка на вампир, без значение какво казваха сънищата й.

— Какво ви става с този примитивен език? Имам предвид, ако вярваме, че легендите за вампирите са истина, вие сте сравнително безсмъртни и по тази логика би трябвало отдавна да се превъзмогнали всичко първобитно от типа на „моята половинка“?

Отговорът му беше тих смях.

— Сравнително безсмъртни? Можем да бъдем убити от обезглавяване, както и Кърджаните. — Ръката му се стегна около нейната, докато тичаха покрай дърветата. — Дори за миг не си мисли, че собственическото „моята половинка“ е древна терминология. Пасва идеално.

Косъмчетата на тила й настръхнаха от предупреждението, докато крайниците й се изпълниха с топлина. Поглед към небето я откъсна от мислите й. Слънцето вече се скриваше зад планините. Времето им изтичаше.