Ребека Занети
Пленен (5)

Глава 5

Прикривайки раздразнението си, застанал между двамата враждуващи лидера, Дейдж приключи третата си среща за деня. Как, за бога, тези задници бяха станали лидери? Той подпря лакти на малката маса за разговори и кимна на Феликс, водачът на вещиците от сборището в Ню Джърси, който стоеше вдясно от него.

— Съгласен ли си за новите граници?

Младият вещер потропа с лакираните си в черно нокти и прехапа устни, кървясалият му поглед се насочи към Конн, който стоеше облегнат на вратата на офиса, а един мускул трепереше на челюстта му.

Дейдж прикри усмивката си. Конн мразеше дипломацията и вероятно би решил проблема, като застреля двамата тъпаци.

Дейдж потисна собствената си нужда да направи точно това, насилвайки се отново да бъде дипломатичен. Той изпи глътка от гроздовата си енергийна напитка и размърда рамене, чувствайки се като уловен в клетка, и погледна твърдо вещера пред него.

— Ъм, да. — Феликс погледна пак към Дейдж. — Съгласни сме на новите граници.

Игнорирайки миризмата на препарата за почистване с лимонов аромат, Дейдж погледна към Найлс, шибаният каубой вампир, който се опитваше да краде чужда земя, както го е правил чичо му преди век.

— Найлс? — Идиотът стоеше с гръб към Конн и вратата. Никак не беше умен.

Найлс сложи протритата си шапка „Стентън“ отново на главата си и присви очи.

— Предполагам, че да.

Каква двойка тъпаци. Дейдж се изправи.

— Документите ще са готови за подпис днес след чая. Господа — той позволи на резците му да се покажат, — ако някой от вас наруши договора, лично ще дойда за вас.

Двамата мъже побързаха да си тръгнат, а Конн затръшна вратата зад тях.

— Мразя тези простотии.

Дейдж игнорира пронизващата болка в ръката си, където бе все още неизползвания маркер.

— Знам. Но Талън е с Кара, която не се чувства добре, Джейс изчезна с някаква червенокоса, а Кейн е в самолета и пътува насам.

Конн присви очи.

— Кара още ли е болна?

Дейдж сви рамене.

— Мисля, че щом е имала сутрешно гадене с Джейни, то не бива да се тревожим прекалено. Обаче Талън…

Конн направи гримаса.

— Ще стоя настрани.

— Добър план. — Дейдж се изправи, изпъна тъмното си сако, преди да се насочи към вратата. — Трябва да отиваме на чаеното парти. Ще седиш при пророците.

Конн изсъска, издишвайки силно.

— Сериозно? По дяволите. Милнър ме притиска да отида да взема Мойра. Не мога да го понасям.

Дейдж спря.

— Бях останал с впечатлението, че смяташ да направиш именно това.

Конн кимна.

— Така е. Чаках прекалено дълго. Вече е истинска вещица и е време… след като уредим сегашните си проблеми. — Той отвори вратата. — Но защо трябва да стоя при него?

Дейдж излезе в коридора.

— Или при пророците, или при Бейн консулите. И имайки предвид, че крием тайна от консулите, реших аз да се изправя пред това предизвикателство.

— Маги — издиша Конн.

Да, Маги. Младата вълча шифтърка, която бе инфектирана с вируса, и към момента бе скрита в щаба на Дейдж в Колорадо. Скрита от Бейн консулите, чиято работа бе да преследват и убиват върколаци.

— По време на пълнолунието Маги успя да се превърне във вълк, а не във върколак, и опита да избяга. Да се надяваме, че вирусът ще измине цикъла си на развитие и ще изчезне.

Конн кимна.

— Вирусът ще изчезне. Ако Кърджаните бяха способни да превръщат безсмъртни същества в роби върколаци, то…

Щеше да бъде катастрофа. Дейдж спря в средата на коридора.

— Мислиш ли, че законът ни задължава да информираме Бейн консулите за Маги?

Конн поклати глава.

— Не. Мисля, че си прав. Законът изисква да информираме, ако имаме подозрения за наличието на върколак, за да може консулите да го издирят и унищожат. Маги не е върколак. Тя е шифтър.

Който би могъл да се преобрази във върколак. Дейдж продължи пътя си.

— Освен това Джордан я е поставил под протекцията на прайда. Нямам нужда той да започне война с консулите.

— Ще останем с Джордан. — Конн отвори двойните врати на балната зала, приятно декорирана с чаени чаши с флорални мотиви. — Кой, по дяволите, измисли да организираме чаено парти на всеки десет години по време на симпозиума?

Дейдж сви рамене, махвайки с ръка на Терънт Уилкс, водачът на Бейн консулите. Беше време да потанцуват.

Разменяйки си любезности с хората, докато лавираше между масите, погледът на Дейдж непрестанно се насочваше към тъмнокосата красавица, която разговаряше с Джордан на главната маса. Неговата половинка… без значение дали на нея й харесваше, или не. Мила усмивка се появи на лицето на Дейдж и той кимна на Джордан.

— Къде е Кейти? — Макар младата лъвица и Джордан да не бяха двойка, тя обикновено го придружаваше почти навсякъде.

Джордан прочисти гърлото си.

— Тя не се чувства добре и Терънт се отби, за да й донесе някакъв специален чай.

Терънт извъртя очи.

— Чай от лавандула… гарантирано ще излекува обикновена настинка. Не свалям жена ти, котарако.

Джордан повдигна вежди.

— Ние сме просто приятели. Знаеш това.

Терънт изкриви устни, но запази мълчание. Дейдж прикри усмивката си, заемайки мястото си до Ема, след като я целуна по бузата. Най-добре щеше да е тя да свикне, че му принадлежи.

— Кейти каза, че миналата вечер е настинала.

Терънт се ухили, а белите му резци блеснаха в контраст със загорялото му лице.

— Ами… котки. — Вълчият шифтър потръпна присмехулно с рамене.

Джордан се ухили.

— Слушай, кутре, вярвам, че последния път, в който играхме един срещу друг, ти дадох добър урок.

Посягайки към една кифличка, Терънт сви масивните си рамене под сивото си сако, което си отиваше с дълбоките му очи.

— Измами. — Той намаза масло върху кифличката. — Двамата с Кейти ме измамихте и трябваше или да падна и да смачкам горкото момиче, или да пусна топката. — Той бутна панера с кифлички към Ема. — Съжалявам, че Кейти не се чувства добре.

Дейдж прочисти гърлото си.

— Къде са останалите консули?

— Другите двама преследват върколак — каза Терънт.

Дейдж отпи от водата си, чудейки се дали не трябва да предупреди приятеля си за Маги. Ако консулът имаше някаква идея, че Маги би могла да бъде потенциален върколак, целият ад щеше да се отприщи. Ръката на Ема на коляното му привлече вниманието му.

— Как минаха сутрешните ти срещи? — попита тя, повдигайки едната си изящна вежда.

— Продуктивно. — Той постави ръка върху нейната, а усещането да бъде до него му харесваше изключително много. — Съжалявам, че излязох толкова рано.

Красива руменина обагри скулите й. Тя кимна на келнера, който постави кифла в чинията й, докато друг пълнеше чашата й с чай.

— По път насам се отбих през стаята на Кара, за да видя как е. — Смръщване изкриви лицето й. — Талън ще я подлуди.

Дейдж се ухили.

— Чакаме векове, за да открием половинките си, любов. Може да го извиним за това, че е свръхпредпазлив.

Терънт грабна чашата си и се изправи от масата.

— Защо винаги аз трябва да давам отчет за работата на консулите по време на това проклети чаено парти?

Джордан се изхили.

— Това е любимата ми част от цялото проклето събиране.

По време на партито в Дейдж започна да се натрупва гняв, докато слушаше как Терънт даваше отчет за това колко върколаци са били създадени през последните десет години. Повечето от тях бяха заловени и унищожени от консулите.

Терънт се върна на мястото си, докато аплодисментите отшумяваха.

— Приключих, до след десет години, приятели.

Ема прочисти гърлото си.

— На нито един върколак ли не позволявате да живее? — Хубавите й розови устни се присвиха, докато през гениалния си ум прехвърляше научни формули.

Терънт се намръщи.

— Разбира се, че не. Когато хората бъдат ухапани от върколак, те се превръщат в такъв… животно, което иска единствено да яде и да убива. Не живеят дълго, макар и да са обвързани с магия към господарите си.

Дейдж погали ръката й, знаейки, че тя няма да спомене нищо за Маги. Когато бе млад, веднъж бе гледал изпълнението на магията. Върколакът стоеше окован в сребърни вериги, докато заклинанието се четеше от новия му господар. Дейдж се наведе към Терънт.

— Цифрите ти бяха доста големи този път.

Терънт присви очи.

— Да. Някой умишлено се опитва да създаде роби. Поне за кратко време. Заели сме се с това. — Той повдигна вежда към Дейдж. — Имаме нужда от информацията ти относно вируса и каква е целта му при заразяване на шифтър, макар че, откровено казано, не знам как би могло да се случи.

— Кейн ще пристигне утре и е изчистил графика си, за да може да работи с теб — каза Дейдж. Брат му щеше да сподели голяма част от информацията, но не всичко. Щеше да премълчи това, че има заразена млада вълча шифтърка. По дяволите, мразеше да лъже приятеля си. Самият факт, че Дейдж се справяше добре като крал, че можеше да лъже със замах в името на държавното управление и всеобщото добро, показваше само по себе си в какво копеле се беше превърнал.

Ема сложи ръка върху неговата и той застина, насочвайки поглед към добрите й… разбиращи очи, допълнени от лека усмивка. Тя му показваше, че го подкрепя.

По дяволите. Как бе успяла да го разчете с такава лекота? Раменете му се отпуснаха от жеста й, докато в ума му напираха хиляди мисли. Неговата половинка.

Чаеното парти приключи и Ема пусна кърпичката си в празната си чиния, изправяйки се на крака.

— Мисля, че ще е добре да проверя как е Кара.

Останалите на масата също се изправиха и Дейдж хвана ръката й, стреснат за миг от крехките кости, които усещаше в дланта си. Провидението я бе създало точно за него и проклет да бъде, ако позволи нещо в света му да я нарани.

— Ще те придружа. — Той се усмихна на приятелите си. — Ще се видим на общото събрание след няколко часа.

Почти бяха успели да стигнат до вратата, когато пред тях изскочи пророк Милнър.

— Ех, сега, не е ли това прекрасна гледка? — Хлътналите му тъмни очи блестяха одобрително, преди да навири нос и да подуши въздуха. — Чакай малко. Все още не си я маркирал? — Той сложи костеливите си ръце на кръста си.

Дейдж се насили да се усмихне.

— Личният ми живот е точно това, пророко, личен. — Още от дете го учеха как да отправя предупреждения, като води привидно спокоен разговор.

— Имаш да изпълняваш нарежданията на провидението. — Тънка като пергамент кожа покриваше острите му коси, карайки Милнър да изглежда леко мършав. Мъжът не би разпознал предупреждение, дори то да го ухапе по несъществуващия му задник.

Ема се напрегна.

— Няма да бъда маркирана, пророко. Веднага изхвърли тази мисъл от ума си.

Милнър изсумтя и стисна пред себе си костеливите си бледи ръце.

— Разбира се, че ще бъдеш, мила моя. Нашият народ има нужда от кралица.

— Не. Няма да бъда ваша кралица. — Ема стисна устни, а в красивите й сини очи проблеснаха искри. — Връщам се у дома в мига, в който сестра ми уреди живота си тук.

Гневът изригна в краля с невиждана досега сила. Тя бе отрекла бъдещето им пред друг човек. Беше едно да иска малко убеждаване и съвсем друго да го отхвърли публично. Жената много грешеше, ако мислеше, че ще милва ръката му, ще му предлага подкрепата си като половинка, и след това ще му отнеме всичко. Той стегна хватката си около ръката й и кимна на Милнър.

— Ще се видим на срещата.

На Дейдж му бе нужна всяка капка от контрола му, за да ескортира твърдоглавата си половинка навън от залата, без да метне упоритото й задниче на рамото си. През него едновременно преминаваха силен гняв и остра нужда. По дяволите, тя караше кръвта му да кипи.

Тя дръпна ръката си. Много неразумно движение. Ръката му се стегна още по-силно.

— Силно ти препоръчвам да се въздържаш от говорене, докато не останем насаме, любов.

— Пусни ме, по дяволите — изсъска тя с крайчето на устните си.

Сега държеше разговора да си остане между тях.

Той не й отговори, а я задърпа през друг коридор към покоите на семейството, където кимна на двамата стражи.

— Ако някой опита да мине покрай вас, застреляйте го. Няма да бъдем обезпокоявани. — Игнорирайки протеста й, той бутна Ема напред, влизайки в заседателната зала. Беше време да изясни шибаната ситуация.

Ема се препъна в стаята, най-после успявайки да се откопчи от ръката на Дейдж. Какъв, по дяволите, му беше проблемът? Не го бе излъгала. И все пак сега отстъпи назад от очевидно бесния вампир.

— Нямаш право да се гневиш.

Той направи няколко големи крачки, приседна на бюрото и скръсти краката си в глезените. Лека руменина преминаваше през лицето му и обикновено сивите му очи сега блестяха опасно сини. Дипломатът бе изчезнал, оставяйки след себе си само един първичен, разярен мъжкар.

— Ти отрече това, което сме. Никога повече няма да се повтори. — Животинско ръмжене придружаваше всяка негова дума.

Тя го погледна, ноздрите й се разшириха и лицето й пламна, когато истината я удари с пълна сила.

— Досега само си се преструвал.

Той повдигна вежда, а масивните му рамене се напрегнаха.

— Моля?

Как бе възможно той да издава подобен звук?

— Костюмът на дипломат, който носиш… всичко е пълна простотия.

Той вдигна глава и леко притвори клепачи, синьо-сивите му очи се фокусираха върху нея, както вълкът се фокусира върху плячката си.

— Не мисля, че кралицата на Реалм трябва да използва подобен език.

От лекото ръмжене в глава му лъхаше заплаха, докато металическите му очи не се откъсваха от нея, почти разсейвайки от факта, че говореха за него.

— Не ми дреме.

Всяко малко движение, всяка кралска мисъл бе фокусирана към нея, докато невероятните му металически очи не се откъсваха от нейните. Напълно и абсолютно. Той не помръдваше. Едва се забелязваше, че диша. И все пак силата на този фокус я държеше застинала на мястото й. Как бе възможно от един-единствен поглед да строи такава мощ?

Тя вирна брадичка… гневът, вихрещ се в стаята, идваше и от двама им.

Тогава той се ухили и тя изгуби за миг дъха си. Добре, може повече от силата да бе негова. Засега.

Осъзнавайки това, темпераментът й се възпламени.

— Наистина ли си мислиш, че не съм те видяла да идваш?

Той наклони глава настрани, а в очите му проблясваше предизвикателство.

— Ти кажи.

Чистата арогантност в стойката му, самоувереността в думите му накараха кръвта да забучи в ушите й.

— Видях те. Във виденията си. — Тя сложи ръце на ханша си. — Готова съм, Дейдж. Знам какво можеш да правиш. — Стисна зъби и понижи глас: — Подготвих се за теб.

Той се оттласна от бюрото, изправяйки се в пълната си височина. Тя стисна крака, за да си попречи да не отстъпи назад, и въпреки това трепереше от нуждата да избяга.

Той повдигна вежда и устните му се извиха развеселено, сякаш се наслаждаваше на борбата й.

— Нямаш никаква идея на какво съм способен. — Копринен и тъмен, гласът му се плъзна по кожата й, карайки я да настръхне и запалвайки остра нужда в нея.

Проклет да е. През целия си живот тя никога не бе обръщала гръб на предизвикателство.

— Пробвай ме.

Изненада премина през твърдите черти на лицето му, преди синьото напълно да изчезне от сребърния му поглед.

— Както желаеш. — Той насочи поглед към най-горното копче на пуловера й и то полетя към стената, забивайки се в картината на Ръсел. Второто копче удари вратата, а третото прозореца. Тъмна руменина покриваше високите му скули. — Да продължавам ли?

Тя държеше ръце на бедрата си, отказвайки да направи най-логичния ход и да придърпа краищата на пуловера си. Той се разтвори точно под сутиена й и малка част от нея се наслади на пламъка в очите му, докато студеният въздух милваше гърдите, карайки зърната й да настръхнат срещу тънкия сатен.

Беше действал много бързо и тя не бе могла да реагира, но вече беше готова.

— Целуни ми задника.

Той наклони глава и направи крачка към нея. Въздухът се промени, стана по-горещ, неподвижен. Той сведе поглед към следващото копче и тя вдигна щитовете си. Представяйки си ледени висулки между пуловера си и очите му, тя притисна бариерата напред.

Копчето остана закопчано и Дейдж вирна брадичка, преди да наклони глава настрани.

— Наистина — удивление изпълни погледа му, макар един мускул да започна да трепери на брадичката му — не ми се иска да те пречупя, половинке. — Той вдиша дълбоко, сякаш извличаше контрол от кислорода. — Забравяш, Ема. Имаш достъп до този нов трик, тъй като започнах процеса по обвързването. Силата ти идва от мен. — Той изпрати лек, премерен натиск към щита й, сякаш го изпробваше.

Тя също притисна, облекчена, че стената й остана непокътната.

— Може би. — Разбира се, че силата й идваше от него… определено не беше човешка. — Но сега е моя. — И беше точно така… интелигентността й я бе подготвила да взима, да се адаптира и да учи. Кралят се заблуждаваше, ако си мислеше, че тя като противник ще му отстъпва в каквото и да е било.

— Това ли си ти? — попита той, а погледът му се премести от кашмира към очите й. — Сигурна ли си, че искаш да бъдеш точно това?

Тя трепна за миг и четвъртото копче изхвърча във въздуха, политайки към него.

— Стой далеч от главата ми, Дейдж.

Той повдигна една вежда.

— Мисля, че залозите са направени, скъпа. — Подхвърляйки копчето във въздуха, той го улови с другата си ръка. — Остават две копчета, а след това закопчалката на сутиена ти. — Той пъхна копчето в джоба си. — После е ред на полата. — Той посегна към копчетата на ризата си, бавно откопчавайки ги, докато платът не висна разтворен, разкривайки широките му гърди. — А накрая тези сатенени бикини, които са в комплект с красивия ти сутиен.

А след това, какво? Тя си пое накъсано дъх и погледна към вратата.

Прозвуча остро кликване, когато ключа в ключалката се превъртя, давайки да разбере какво ще последва. Тя погледна отново към Дейдж.

Той се усмихна бавно и хищнически.

— След това? Ами… ще те наведа над бюрото и ще те чукам, докато не започнеш да крещиш името ми. — Свивайки силните си рамене, той остави ризата му да се свлече на пода. — Предполагам, че беше права. Не си струва да се кара бавно.