Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мълчалив свидетел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faceless Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Непознати без лица

Преводач: Таня Танева-Гарабедян

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-26-0086-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10725

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Следващите няколко часа преминаха като в мъгла. Съзнаваше, че е заобиколена от хора, но не знаеше и не я бе грижа кои са. Говореха й тихо и бавно, с меки и успокояващи гласове, след което отново се стопиха в замъгленото й съзнание.

Живееше, обградена от смърт, това бе работата й, страстта й. Сблъскваше се и се занимаваше с нея ежедневно. До този момент смяташе, че я разбира. Студена, несправедлива, безчувствена. И все пак смъртта за нея бе винаги някак си далечна. Виждаше какво остава, след като тя е отнесла другото. А този път бе толкова близко! Живот и смърт в един удар на сърцето. Единственият й сериозен сблъсък със смъртта в личен план бе кончината на майка й и въпреки че бе съсипана от загубата й, събитието бе свързано с известно очакване и неизбежност.

При Кейт нямаше нищо подобно. Бе млада и преливаща от жизненост и хубост. Може и да не одобряваше начина й на живот, но какво право имаше да я съди? Въпреки недостатъците й, наистина я харесваше. А фактът, че бе загинала, за да я защити, задълбочаваше раната, която съзнаваше, че ще трябва да носи до края на дните си.

Не можеше да си спомни кой я премести накрая. Смяташе, че бяха шофьорите на линейките. Спомняше си единствено, че внимателно я слагат на стола и я откарват в чакащата линейка. Струваше й се, че Хъд може да е бил до нея, но не бе сигурна. Ясно и живо обаче виждаше тялото на Кейт все още да лежи в полето, а около и над него бавно да се издига полицейско заграждение.

Не бе сигурна колко бе траяло пътуването до болницата, но и нямаше значение, времето сякаш бе спряло в мига, когато осъзна, че момичето е убито. В спешното отделение я прегледаха и лекарят и сестрата, но не откриха друго, освен че е насинена и е изпаднала в шок. Настояха да остане в болницата до следващия ден, за да е под наблюдение, но въпреки депресията, тя отказа и предпочете да се върне с Хъд и да прекара нощта в хотела. Докато пътуваха обратно към пазара, в главата й непрестанно се въртеше една мисъл — как ще съобщи на Шармън, по дяволите? Отговорността за Кейт бе нейна, а тя го бе подвела ужасно.

Щом пристигнаха, Хъд й помогна да се прибере в стаята си. Преди да я остави да поспи, отчаяно искаше да поговорят след събитията от деня, да успокои и нея, и себе си. Но повече от всичко му се щеше да се върне в безопасност в Кеймбридж и в спокойното уединение на колежа. Изобщо не бе очаквал това. Бе възприемал начинанието като необичаен подход към изкуството. Преди желаеше слава, но сега копнееше само да си иде вкъщи и да забрави последните двадесет и четири часа. И въпреки това знаеше, че не може, имаше още несвършена работа, трябваше да се правят проучвания, а съзнаваше, че докторката ще се нуждае от него повече от всякога.

След като художникът си тръгна, Сам бавно съблече дрехите си и ги сложи в бялата чанта, оставена от хотела. Палтото, панталонът и обувките й бяха пропити с кръвта на Кейт. Чувстваше се донякъде като Джаки О и започваше да разбира какво трябва да е изпитвала тя, когато е изпълзяла от багажника на колата, изцапана с кръвта на съпруга си. Не искаше да задържи дрехите си. Нямаше да ги даде за почистване, а щеше да ги отнесе вкъщи и да ги изгори. Влезе под душа и остави топлата вода да се стича по тялото и косата й. Стоеше с отпуснати надолу ръце, а сълзите, които бе успяла да потиска до този момент, се смесиха с водните струи и закапаха по страните й. Накрая започна да се търка енергично, опитвайки се отчаяно да отмие от себе си спомена за кръвта на Кейт, пропита в дрехите й. Когато по-късно излезе от банята, подсуши косата си, рухна в леглото и потъна в лишен от видения сън.

 

 

Въпреки изтощението си не спа до късно, събуди се около шест и се взира в тавана половин час, преди да се съвземе, да стане и да се облече. След като се натъкми топло, излезе на разходка, наслаждавайки се на хладния бриз. Загърна плътно дебелото вълнено палто около себе си, седна на една пейка с изглед към калните равнини и възстанови в съзнанието си вчерашния ден и участието си в него. Изведнъж осъзна колко дръзка е била. Ако не се бе забъркала в разследването, Кейт щеше да е още жива, Шармън вероятно нямаше да е в затвора, нямаше да е подала оставка, а кашата, която смяташе, че лично е забъркала, никога не би съществувала. Вината бе изцяло нейна и го съзнаваше. Оттук нататък, зарече се тя, щеше да се придържа към работата си, да върши само каквото се очаква от нея, без да се замесва в нищо, което не я засяга директно. И все пак така не разрешаваше проблема как да каже на Шармън.

Когато се изправи, за да се върне в хотела, зад гърба й прозвуча изненадващ глас:

— Хъд ми каза, че мога да те намеря тук.

Обърна се и видя извисяващия се над нея Шармън. В следващия миг краката й се подкосиха и усети, че пропада.

 

 

Когато се свести, се озова седнала отново на пейката. Главата й бе притисната силно надолу между краката й. След малко се възпротиви на ръката му.

— Добре съм, Стан, оправих се. Съжалявам.

Той я пусна и Сам се изправи, като все още дишаше дълбоко. Когато най-после се съвзе, погледна приятеля си.

— Значи знаеш?

— Адамс ми каза — кимна Шармън.

— Обзалагам се, че е злорадствал — отвърна уморено тя.

— Не, честно казано, не мисля, че бе така — поклати глава той. — Точно затова съм тук. Пуснаха ме по негова заповед.

Сам не бе в опрощаващо настроение.

— Значи е получил просветление, а?

Стан кимна и бръкна в джоба си, извади цигарите и си запали една.

— Бързо ли стана? — Не поглеждаше към Сам, просто продължаваше да се взира в прибоя.

— Да, много. Не е усетила нищо.

Шармън запази мълчание, очаквайки повече.

— Тя ми спаси живота. Блъсна ме на земята и ме прикри с тялото си. Иначе аз щях да лежа в моргата, а не тя.

Стан й отправи кратка и безрадостна полуусмивка.

— Типично за нея, глупачката. Беше много особена. Най-странната проститутка, която съм срещал.

— Беше изключителна, Стан. Много съжалявам.

Шармън се обърна към нея.

— Не си била виновна ти, дори не си го и помисляй.

Усети, че очите й се наливат със сълзи.

— Просто си мисля, че ако не бях…

— Кейт беше голямо момиче — поклати глава той, — знаеше какво прави. Било е просто случайност. Съдба, ако щеш.

Сам посегна и хвана ръката му.

— Наистина съжалявам, Стан, зная какво означаваше тя за теб.

Той стисна ръката й, преди да я върне обратно в скута й.

— Благодаря ти. Ще го преодолея.

Не бе сигурна какво значи отблъсването на ръката й, но не бе в настроение да го анализира сега.

— А какво ще правим оттук нататък?

Шармън подръпна бавно от цигарата си за последен път.

— Ще хванем убийците. — Изправи се и я дръпна за ръката. — Хайде, да се залавяме.

 

 

Детектив Бил Флеминг ги чакаше, когато се върнаха в хотела. Това бе последният човек, който й се искаше да вижда. Той се изправи при пристигането им. Подаде й ръка, но тя подчертано отказа да я приеме.

— Защо не се придържахте към проклетия план, по дяволите? Казахте, че няма да предприемете нищо, докато не получим нужната ни информация.

Полицаят сви рамене.

— Оперативно решение, взето от висшестоящите.

Сам не бе доволна.

— Но и вие сте имали думата, нали?

— Донякъде.

— Тогава защо, по дяволите, не се придържахте към първоначалния план? Кейт можеше да е още жива!

Флеминг сви устни за момент, явно размишлявайки над думите й, преди да отговори.

— Бояхме се да не го изгубим или да го изпуснем в район, където трудно ще го арестуваме.

— Тогава защо не ни посветихте в малкия си заговор, може би щяхме да имаме някакъв шанс?

— Решението бе взето едва след като тръгнахте и не можехме да се свържем с вас.

Шармън се намеси:

— Или пък слабите ви нерви провалиха играта?

Флеминг знаеше, че няма смисъл да го лъже, не беше вчерашен.

— Имаше и нещо такова. Той беше опасен, не можехме да си позволим да го изпуснем.

— Защо бяхте въоръжени? Знаехте ли, че ще има пистолет, по дяволите?

Полицаят обмисли отговора си отново.

— Имахме сведения, че може да е въоръжен.

— Но предпочетохте да не ни кажете?

— Както казах, това бяха само несигурни сведения. Невинаги са точни.

Шармън отново се намеси.

— Но сте сметнали, че са достатъчно точни, за да повикате въоръжен отряд за специални операции все пак.

— Излишно бе да поемаме рискове.

На Сам й се прииска да го удари.

— Освен когато става въпрос за живота на другите! Ти ни натопи, копеле такова! — Изведнъж гневът й достигна точката на кипене и тя неочаквано се нахвърли с юмрук върху Флеминг, цапардоса го по челюстта и го събори на стола. — Не ти ли пука, по дяволите! Едно момиче загина заради теб, лайно такова!

Когато отново се приближи към него, вдигнала повторно юмрук, Шармън я сграбчи през кръста и я вдигна.

— Достатъчно. Достатъчно. Най-добре да си тръгваме.

Флеминг се изправи и му кимна.

— Благодаря ти.

Шармън му отправи свиреп поглед.

— Не ми благодари. Ако още малко погледам физиономията ти, ще й сменя фасона! Ясен ли съм?

Полицаят не му обърна внимание.

— Ще са ни нужни показания.

— Ще си ги получиш, само си върви — кимна Стан.

Флеминг ги погледна за последен път.

— Наистина съжалявам. Никога не съм искал…

Шармън го прекъсна, отвратен от опита му да се извини.

— Задръж си извиненията. Просто се разкарай, ясно ли е?

Той най-сетне схвана намека и си тръгна.

— Хайде, ще те черпя едно бренди — обърна се Стан към нея.

Сам се взря в него.

— Не е ли малко раничко?

Той сви рамене.

— Някъде по света вече е шест часът.

Усмихна му се и го последва в бара.

— Къде си се научила да нанасяш такива удари?

— Едно старо гадже се боксираше за отбора на Кеймбридж. Показа ми един-два номера.

— Добре те е научил — усмихна се той.

 

 

Сам точно допиваше едно голямо бренди, когато Хъд влезе в бара. Изненада се да види Шармън.

— Мислех, че си в затвора.

— Дипломатичен, както винаги — поклати глава тя.

Питър се смути за пръв път, откакто го познаваше.

— Извинете, не исках… искам да кажа, че се радвам, че си излязъл от… от… Щастлив съм да те видя.

Шармън му подаде ръка и прекрати по-нататъшното му неудобство.

— И аз се радвам, че те виждам.

Хъд се усмихна, благодарен за помощта.

— Най-искрено съжалявам за Кейт. Беше готина мацка. Не я познавах достатъчно, но наистина я харесвах.

— Благодаря — кимна Стан.

— Имам някои нейни портрети, искаш ли ги?

Шармън отново кимна:

— Много.

— В стаята ми са. Ще ти ги дам. Ще дойдеш ли?

Той поклати глава.

— Не, няма нужда, можеш да ми ги донесеш тук.

Сам се наведе към него.

— Може би е по-добре да ги видиш в стаята му.

Той изглеждаше озадачен.

— Защо?

— Защото е нарисувана гола.

Шармън се вторачи в Сам за миг, а после в Хъд.

— Как?

Художникът преглътна с усилие, когато забеляза изражението му.

— Беше просто изкуство, Стан, нищо не се е случило.

Той все още бе явно разстроен, затова Хъд смени темата и бързо мина в самоотбрана.

— Имам още нещо в стаята, което искам да видите.

Сам се взря в лицето му с подозрение.

— Какво?

— Предпочитам да ви го покажа горе, много е лично.

Тя хвърли поглед към Шармън, който кимна.

— Добре, води ни, само се надявам да си заслужава.

Хъд кимна.

— О, мисля, че ще ви хареса.

 

 

Стаята му бе в задната част на хотела. Сам се изненада, че е по-голяма и много по-просторна от нейната.

Изненадата й сигурно си пролича.

— Обичам да съм нашироко.

— Трябва да е доста скъпо? — огледа се тя.

Хъд сви рамене.

— Семейството ми е заможно.

Усмихна му се саркастично.

— Разбира се, че е. А сега, какво искаше да ни покажеш, освен рисунките?

Засмя се, развеселен от неодобрението й към материалните му стремежи. Отиде до шкафа и извади няколко ризи, преди да издърпа един продълговат пакет, обвит стегнато в амбалажна хартия. Сам имаше чувството, че го е виждала и преди, но не можеше да си спомни къде. Усмихна й се, преди да го й го подаде.

— Помниш ли го?

Досети се в момента, в който я попита. Това бе пакетът, който Спейд бе извадил от шкафа в караваната точно преди да го застрелят. Посегна да го вземе, но Хъд бе твърде бърз и го издърпа от ръцете й.

— Не, не, аз го намерих, аз ще го отворя.

Той се приближи до масата в дъното на стаята, за да отвори плътно запечатания вързоп, а Сам започна да го разпитва.

— Откъде го взе, по дяволите?

Хъд го пусна на масата и извади сгъваем нож от джоба си. Отвори го и погледна към Шармън.

— Използвам го, за да моделирам глината, това е.

Шармън изобщо не го бе грижа за какво го ползва, но кимна официално, за да покаже, че е разбрал.

Сам упорстваше:

— Ще ни кажеш ли откъде си взел пакета, или не?

Той започна да реже канапа.

— От трупа му. Е, близо до него.

Сам бе удивена и изненадана.

— И полицията не те спря?

Художникът се засмя кратко и саркастично.

— Не ме видяха. Престорих се, че се опитвам да му помогна, и в суматохата пъхнах вързопа в ризата си.

— Ако те бяха хванали… — поклати глава тя.

Хъд я прекъсна:

— Е, не ме хванаха, така че ще видим ли какво имаме?

Тя погледна Шармън, който се усмихваше широко. „Да — помисли си тя, — ти би го одобрил.“

Питър продължи да разопакова вързопа, докато съдържанието му остана изложено на масата. Тя се приближи и започна да прехвърля различните предмети. Имаше спестовна книжка, видео касета и два малки пръстена. Отвори спестовната книжка и започна да я разглежда. Беше на името на Клеър. Сметката бе открита преди няколко месеца и съдържаше редовни преводи. Докато прелистваше страниците, тя се изненада от постъпленията. Обърна се към Шармън.

— Виж това!

Той се наведе над книжката, докато Сам му показваше числата.

— Виж, хиляда лири месечно в продължение на три месеца, по две хиляди в продължение на два месеца и последният е на стойност три хиляди. Кой й е плащал такива суми, по дяволите?

— Проституция? — намеси се Хъд.

Шармън поклати глава.

— Не, прекалено много са дори и за млада проститутка. Изнудвала е някого. Вижте последната вноска от три хиляди лири. Изплатена е около месец преди времето, когато според нас е умряла. Изглежда, е станала твърде настоятелна, твърде алчна. Изнудваният си е казал „стига толкова“ и му е писнало да й плаща.

Хъд отново се намеси:

— Не можеш да си сигурен, нали?

Шармън поклати глава.

— Само погледни вноските. Нарастват равномерно — хиляда, две хиляди, после три хиляди и накрая нищо. Убеден съм, прекалено познато ми е.

Сам взе книжката и започна да я прелиства отново с надеждата да намери нещо, което не е забелязала преди, но нямаше нищо.

— Но кой е бил?

Стан сви рамене.

— Някой заможен и явно си е струвало да го изнудва.

— Но е било и адски опасно.

— Може и да не го е съзнавала.

— Значи някой богат и видимо безопасен. Има хиляди такива.

— Всеки е способен на убийство при подходящи обстоятелства — усмихна се Стан.

Той взе двата накита и ги повъртя между пръстите си. Не бе виждал по-необичайни пръстени от тях. Бяло злато със странно, но не грозно усукване в средата с три рубина на единия и три диаманта на другия. Бяха скъпи уникати.

— На кого мислиш, че са принадлежали?

Сам повдигна рамене.

— Кой знае?

Хъд внезапно се протегна и вдигна касетата.

— „Стар Трек“, любимият ми сериал, дано да е епизодът с Фърбис, много го харесвам.

Шармън посегна и грабна видеокасетата от ръката му, подразнен от намесата му. Обърна се към Сам.

— Можем ли да намерим видео тук?

— Ще видим.

Отиде до телефона и се обади на рецепцията. Беше приятно изненадана да разбере, че са в състояние да им го осигурят веднага. Докато чакаха, Хъд отново разгледа предметите, надявайки се да открие нещо, което двамата му приятели специалисти бяха пропуснали. Докато той търсеше, Шармън размишляваше безмълвно до прозореца.

— Добре ли си? — Сам се присъедини към него.

Той й хвърли поглед за миг, после отново се взря през стъклото.

— Понякога човек трудно се справя със спомените.

— Зная. Много съжалявам за Кейт — отвърна тихо тя.

— Зная, няма нужда да го повтаряш. — Изви поглед към нея. — Зная, че вината не е твоя. Затова хайде да оставим тази тема. Не ми е нужна твоята вина в добавка към моята.

Силно почукване на вратата развали мига. Художникът отвори и пусна в стаята техника от хотела, носещ видеото. Свързаха го бързо с телевизора и пуснаха касетата. Както очакваха, започна епизод на „Стар Трек“. Шармън взе дистанционното и за нещастие на Хъд превъртя лентата, докато малко след края на серията стигна до онази част, която търсеше. Вместо очакваната картина на някаква мизерна стая и окаяно, изнасилено и убито източноевропейско момиче, те се сблъскаха с изглед от спалнята на Джон Кларк, а съпругата му Софи Кларк, вързана за леглото, бе явно изплашена и очакваше неизбежното. Шокирани и удивени, продължиха да гледат как в кадър се появи Майкъл Роджърс и започна да изнасилва безпомощната жена. Сам забеляза, че през цялото време той внимава и е с презерватив. Трудно й бе да гледа, но съзнаваше, че се налага. Движейки се от сцена в сцена, от близък кадър до общ план, от продължителното снимане към големия финал, камерата предоставяше детайлното изображение на мъчението. Въпреки че изнасилването и изтезанията бяха ужасни, касетата свърши, когато Софи Кларк бе още жива.

Хъд си бе глътнал езика от изумление. Докато филмът вървеше, Сам изведнъж извика:

— Спри, спри тук!

Шармън реагира веднага, но не достатъчно бързо. Тя чувстваше надигащо се вълнение.

— Върни, върни на ръцете.

Той превъртя през кадър, докато се върна на ръцете на Софи Кларк. Бяха вързани стегнато заедно около страничния стълб на леглото.

— Тук, спри тук.

Той натисна пауза. Изгледа я леко озадачен.

— Какво трябва да видя?

Сам стана и натисна силно пръст върху екрана.

— Виж пръстените.

Шармън и Хъд се взряха в кадъра съсредоточено, а тя се втурна към масата и вдигна пръстените, които бяха намерили в пакета на Спейд. Върна се обратно до екрана и ги постави до изображението на ръцете на жертвата.

— Вижте, същите са!

Стан сравни украшенията. Веднага разбра, че Сам е права, бяха същите. Хъд се взря в стопкадъра, преди да се извърне към нея.

— Бяха ли открити някакви други пръстени при смъртта й?

Тя отново погледна към екрана. Почти по всичките пръсти на жената имаше пръстени. Поклати глава.

— Не, трябва да са били откраднати от трупа й. Чудя се къде ли са сега.

Шармън се взря в картината за момент, а после и в Сам.

— Мисля, че зная.

 

 

След една последна нощ в хотела малката групичка потегли обратно към Кеймбридж. Всички си бяха легнали рано, закопнели да поспят и да се откъснат от мислите за преживелиците от предишния ден. Но никой от тях не спа много. Умовете им бяха все още пълни със събитията и трагедиите от изминалите няколко дни. Шармън тръгна за града сам. Каза, че имал среща с някакъв пощальон, което Сам не разбра напълно, но реши да го подмине за момента. За нея и художника пътуването бе дълго и монотонно и го изминаха в почти пълна тишина. Доминираше силното усещане за нечие отсъствие. Бяха потеглили трима, изпълнени с вълнение и възбуда, а сега се връщаха само двама. Това отново натрапи у нея чувството на загуба и вина. Всичките вещи на Кейт бяха в багажника. Сам ги бе сгънала прилежно, преди да ги сложи в куфара. Беше си запазила само една снимка на Шармън и Кейт от някакво празненство. И двамата изглеждаха толкова щастливи. Реши да я даде на Стан при следващата им среща, която не бе далече, ако не грешеше за пръстените.

Когато пристигнаха в „Тринити“, Сам паркира и се обърна към Хъд.

— Съжалявам, че те замесих във всичко това.

Той поклати глава.

— А аз не. Съжалявам само за Кейт, разбира се, но беше вълнуващо, за бога! А и най-после получих снимките на Клеър, така че сега сигурно ще мога да направя и маската й както трябва, ще ми отнеме само няколко дни, за да върна образа й сред живите.

Сам се вгледа в него за момент, размишлявайки над току-що казаното.

— Ти беше, нали?

— Какво? — престори се на озадачен той.

— Ти сам разби главата, нали? Защо?

Художникът сви рамене и се усмихна.

— Това не беше тя. Просто не беше и го знаех. Не можех да я върна, ако не вярвах в онова, което правех. Тя ми стана скъпа. Предполагам, че се влюбих в нея.

Сам поклати глава недоверчиво при странното му твърдение.

— Но тя е мъртва.

Той извърна поглед към ливадите, реката и гърба на библиотека „Рен“.

— Духът не умира, само тялото. Ако не можех да уловя него, не исках изобщо да й правя портрет.

— А ако не бяхме открили нейна снимка?

— Тогава нямаше да го завърша. Щеше да си остане смачкан на пода.

— Също както и паметта й.

Усмивката му се разтегна.

— Също както и паметта й.

Спогледаха се за миг, преди Хъд да отвори вратата и да излезе. Затвори я и надникна през прозореца.

— Ще ти се обадя, когато приключа, тогава може би ще можеш да видиш как е изглеждала от плът и кръв, така да се каже.

— Нямам търпение — усмихна му се тя.

Превключи на първа скорост, отдалечи се от колежа и се отправи към къщи.

 

 

Когато се прибра, завари Адамс да я чака. Добре че този път поне бе сам. Докато той стоеше търпеливо до вратата, тя мина покрай него, пъхна решително ключа в ключалката и отвори. Хвърли му поглед.

— Можеш да влезеш, ако няма да ми четеш лекция.

— Никакви лекции — поклати глава Адамс.

Сам кимна и двамата влязоха в къщата. Прекоси кухнята и сложи чайника.

— Кафе или чай?

— Чай, благодаря.

— Та какво мога да направя за теб, освен чая? — обърна се тя към него.

Адамс се поколеба за миг, съставяйки отговора си.

— Просто дойдох да изразя съжалението си и да видя дали си добре.

Въпреки милите думи, тя не можеше да превъзмогне недоверието си.

— Благодаря ти. А също и за това, че освободи Стан, особено в този момент.

— Ненужно бе да го задържам, явно не бе направил нищо. Да си призная честно, вероятно го прибрах, защото му бях ядосан. Всъщност никога не съм смятал, че е извършил нещо. Стан може и да е таралеж в гащите, но е добро ченге и не е убиец.

— Е, радвам се, че най-после си го разбрал.

Сам наля чая и подаде чашата на Адамс.

— Е, след като ми сподели причината за посещението си, има ли и нещо друго?

Той сръбна от чая си, преди да остави чашата и да я погледне.

— Подала си оставка.

Тя кимна.

— Мислех, че ще си доволен най-после да се отървеш от старата вещица.

Адамс поклати глава.

— Никога не съм го искал. Сам, ти си най-добрият патолог, когото познавам, и аз, а и полицията, не можем да си позволим да те загубим.

— Въпреки че действам нестандартно и си пъхам носа насам-натам?

— И това пъхане на носа доведе до смъртта на едно младо момиче. Дори и въпреки това. Ако не бяха нестандартните ти методи, нямаше да съм главен инспектор и неколкостотин убийци все още щяха да се разхождат на свобода. Това е едно от качествата, които ме привлякоха у теб.

Тя не бе докоснала чая си, беше твърде нервна, но не знаеше защо.

— Ако това са истинските ти чувства, тогава защо се намеси?

— Защото въпреки нестандартните ти методи трябва да приемеш, че в края на краищата това е работа на полицията. Ако ме бе държала в течение на находките си, вероятно Кейт щеше да е още жива и случаят щеше да е разрешен много по-бързо.

— А ако ти бе повярвал, че момичето е било убито, когато ти го доказах, вместо да поставяш финансовите съображения над съвестната полицейска работа, може би смъртта на Кейт също щеше да бъде предотвратена.

Адамс замълча за миг, обмисляйки думите на Сам и преценявайки дали моментът е подходящ да повдигне въпроса за истинската цел на посещението си.

— Добре, права беше за момичето, съжалявам. След като убиецът й е мъртъв, не виждам какво друго мога да направя.

Сам го зяпна невярващо.

— Какво имаш предвид с това, че убиецът й е мъртъв?

— Спейд е, мисля, че я е проследил до Кеймбридж и я е убил.

Сам поклати глава.

— Колко удобно за теб! След като отказа да признаеш, че изобщо става въпрос за убийство, сега вече имаш разрешен случай, без да ти струва и пени. Обзалагам се, че това ще увеличи шансовете ти за повишение. Ще трябва да оглавиш нов отдел — „Евтино разкриване на убийства“. Е, грешиш, не го е извършил Спейд.

Адамс се изправи и запита ядосано:

— Тогава кой?

— Ще ти кажа, когато най-после науча — усмихна му се тя.

— Предупредих те и преди, Сам, престъпление е да укриваш информация.

Прииска й се да запрати чашата си по него.

— О, не се тревожете, господин главен инспектор, вие пръв ще научите, когато най-после открия действителния убиец.

Адамс я изгледа кръвнишки за момент, преди да се обърне и да тръгне към входната врата. Сам го изчака да отвори, преди да му изкрещи последната си обида:

— И да знаеш, че убиецът й е свързан с този на Софи Кларк!

Той спря за миг, но не се обърна. Разбра, че го е уязвила, и се зарадва.

 

 

На следващата сутрин Сам си взе душ и се облече бързо. Бе спала учудващо добре. Мислеше си, че може да се дължи на въздействието от посещението на Адамс. Имаше чувството, че от няколко дни насам снощната история бе първото позитивно нещо, което е направила. Достави й удоволствие да го постави на мястото му.

В единадесет и тридесет имаше среща с Шармън пред дома на Уодъм. Надяваше се да го види по-рано, но той й бе отказал с извинението, че имал няколко важни задачи преди това.

Хвърли поглед към часовника си. Беше почти единадесет. Пусна Шоу в задната градина, заключи къщата и скочи в колата. Когато зави по сенчестия участък, който водеше от нейната къща към главното шосе, забеляза тъмносин форд ескорт, паркиран сред дърветата в края на пътя. Не би го забелязала изобщо, но шофьорът не бе отбил напълно извън пътя и капакът се подаваше на няколко сантиметра. Инстинктът й подсказа, че това е немаркирана полицейска кола, която Адамс е пратил да я наблюдава. Беше го вбесила повече, отколкото си мислеше. Може би идеята да го дразни не бе чак толкова добра. В края на краищата той беше шеф на много влиятелен отдел и изключително амбициозен мъж. Колкото и да си мислеше, че го познава и разбира, за пръв път от доста време се изплаши от него. Не се бе приближила толкова, че хората му да я забележат, затова превключи на задна скорост и се върна по своята алея. Заключи колата и се отправи обратно към къщи, включи телевизора, за да създаде впечатлението, че си е у дома, след което се отправи през полето зад къщата и измина пеша разстоянието от половин миля до близкото селце. Когато пристигна, отиде до един уличен телефон и си повика такси. Хрумнало й бе да се обади от дома си или от мобилния, но не знаеше колко навътре е приел забележките й Адамс и кой можеше да я подслушва.

Стан Шармън я чакаше пред къщата на Уодъм, когато пристигна. Макар че видя таксито, не изглеждаше изненадан. Сам плати на шофьора и се приближи към него.

— Момчетата на Адамс те причакваха, нали?

— Да, откъде знаеш?

— И аз трябваше да се отърва от две ченгета — усмихна се той.

Сам се притесни.

— Нали не знаят къде сме?

— Сериозно ли си мислиш, че ще го оставя да ми грабне славата под носа?

Тя разбра какво има предвид. Шармън се взря в лицето й.

— Готова ли си?

— Както винаги — кимна му.

Той бръкна в джоба си, за да се убеди, че стегнато опакованите монети са му подръка, преди да отвори портата и да последва Сам по пътеката.

Отвори им Бил Уодъм. Изглеждаше изненадан от появата им.

— Господин Шармън, какво мога да направя за вас?

Стан му отправи пресилено мила усмивка.

— Тук ли е госпожа Уодъм?

— В дневната е — кимна мъжът.

— Мога ли да разменя няколко думи с нея?

Човекът се поколеба за момент, но накрая взе решение и кимна.

— Разбира се, влезте.

Въведе ги в дневната, където Бети Уодъм седеше и плетеше, гледайки някакъв тъп сапунен сериал по телевизията. Шармън веднага прекоси стаята и седна до нея, преди тя да успее да реагира. Хвана ръката й и разгледа пръстените. Жената изглеждаше изненадана.

— Не само че сте я убили, ами сте взели и пръстените й, нали?

Госпожа Уодъм видимо пребледня, докато гостът продължаваше да я държи. Погледна съпруга си, който остана прикован на мястото си. След като се поокопити, тя се опита да стане, но Шармън продължаваше да я стиска и я принуди да остане седнала. Жената завъртя ръката си и се опита да го удари през лицето, но той бе по-бърз, парира удара и предизвика реакцията на господин Уодъм.

— За бога, Бети, престани, всичко свърши! Ти и проклетите ти пръстени, казах ти да ги оставиш, по дяволите! Тъпа кучка!

Съпругата му внезапно се нахвърли върху него.

— Млъквай, тъпо копеле, не могат да докажат нищо!

Сам наблюдаваше, а очите на Шармън се присвиха.

— О, боя се, че можем. Имаме копие на филма, който сте заснели, когато сте убили Софи Кларк. Тогава е била с пръстените. А сега, само няколко седмици по-късно, те са у вас. Какво заключение ще си направят съдебните заседатели според вас?

Бил Уодъм поклати глава, поглеждайки жена си.

— Ти ни довърши, алчна кучка такава, ти ни довърши! — Пренесе вниманието си върху Стан. — Наистина я убихме. Но не беше нарочно, стана случайно.

Шармън поклати глава.

— Случайно! Не ми разправяй, че не си знаел, че е бил зареден!

Бети внезапно избухна в пристъп на ярост. Ядът й бе толкова силен, че този път успя да се освободи и се втурна през стаята към съпруга си, вдигнала игла за плетене в ръка. Шармън я настигна бързо, сграбчи я за косата и я събори на земята, докато тя все още крещеше и заплашваше мъжа си. Полицаят извади белезниците от задния си джоб и закопча ръцете й зад гърба. Щом я обезвреди, той насочи вниманието си върху Бил Уодъм.

— Е, искате ли да ни разкажете какво се случи, или предпочитате да се присъедините към жена си на пода?

— Няма нужда — поклати глава. — Ще ви кажа това, което искате да знаете.

Бети вдигна поглед към него и изкрещя:

— Затваряй си устата, затваряй си шибаната уста! Той ще те убие, ако проговориш, също както очисти Роджърс!

Сам забеляза страха по лицето на мъжа. За щастие и Шармън не го пропусна. След като вдигна Бети за окованите й ръце, той я отведе в коридора и я закопча в тоалетната на долния етаж. Тя продължи да пищи, но сега поне думите й се различаваха трудно.

Когато се върна в стаята, хвана Уилям Уодъм за реверите и го бутна на един стол.

— Така, целите сме в слух.

Мъжът преглътна с мъка, преди да започне.

— Роджърс ни забърка. Знаеше, че се мъча да свържа двата края. Заплатата на шофьор на микробус не е кой знае колко голяма, дори и с пенсията на портиер. Предложи ми да вземам касетите от Европа и да ги внасям в страната.

Шармън седна на страничната облегалка на стола и се опита да си придаде не толкова заплашителен вид.

— Известно ли ви бе съдържанието им?

Уодъм кимна.

— Знаех, че е порно, но не и от какъв вид. Е, поне не в началото.

Сам усещаше, че мозъкът на приятеля й работи трескаво.

— А кой ходеше на тези командировки?

— Роджърс, аз и един тип, който вземахме от пристанището, Спейд. Гаден чешит беше. Сприхав.

— Значи Роджърс е познавал Спейд?

Мъжът кимна.

— Били са заедно в Кралския военноморски флот.

Всичко започваше да си идва на мястото и за пръв път Шармън започваше да добива увереност в разрешаването на случая.

— Откога датират тези пътувания?

Уодъм се замисли за момент.

— От около година.

— А кои бяха основните места на доставка?

— Амстердам и Париж. Екскурзиите доста ми допадаха.

Сам забеляза, че Уодъм става все по-нервен и всъщност бе добил нездрав вид, докато Шармън продължаваше да го разпитва. Запита се дали да се намеси, но реши да му даде още малко време, за да приключи.

— Кога разбрахте какъв материал внасяте?

— Преди няколко месеца. Бях отвратен, когато Роджърс ми показа.

Шармън се изсмя саркастично.

— Но не достатъчно, за да се откажете от бизнеса, а?

Сам забеляза, че дишането на Уодъм започва да се затруднява.

— Бях затънал прекалено много. На такива хора не можеш да откажеш. А и Бети се радваше на парите.

— Чия бе идеята за убийството на Софи Кларк?

Човекът откопча най-горното копче на ризата си и разхлаби вратовръзката си. Сам реши, че е дошъл моментът да се намеси.

— Стан, мисля, че е време да…

Той вдигна ръка и я прекъсна.

— Чакай, Сам, не сега.

Въпреки че не бе сигурна дали трябва, тя запази мълчание и реши да му даде още малко време.

— Не сме имали намерение да я убиваме.

Шармън явно не бе убеден.

— А какво се случи?

— Роджърс я изнудваше. Знаеше за връзката й с Уорд. Каза й, че ако не изпълни желанието му, ще каже на съпруга й. Държеше филма, в който двамата правят секс. Беше ги заснел през прозореца на спалнята, така че едва ли можеше да отрече.

— И какво трябваше да стори тя?

— Роджърс казваше, че трябвало да направим наши собствени филми, за да намалим разходите по пътуванията.

— Значи сте знаели, че е удушвачески филм?

— Не, не, нямаше да е нищо подобно — поклати глава мъжът. — Щеше да е просто наужким.

— Само да се престорите, че я убивате? — прекъсна го Шармън.

— Да. Зная, че ви звучи глупаво, но такова бе решението ни.

— И тя се съгласи?

— Склони да го направи веднъж и после Роджърс щеше да й даде касетата и да си държи устата затворена.

Стан се изсмя саркастично, а Сам се намеси:

— Нима е повярвала?

Уодъм сви рамене.

— Беше отчаяна, предполагам, че човек вярва на всичко в такъв момент.

— Тогава кой я удуши? — обади се пак Шармън.

Сам забеляза, че на Уодъм му е много зле.

— Стан, ще трябва да спреш.

Дори и той започваше да забелязва, че му прилошава, но честно казано, всъщност не го бе грижа.

— Още няколко въпроса. Тогава кой беше?

— Роджърс я изнасили и после взе да я гори. Тя запищя, защото не беше съгласна на това. Заплашваше, че ще каже на мъжа си и ще повика полиция.

— И какво стана?

— Бети се приближи и започна да я души, докато Роджърс продължаваше да я гори. Виждате ли, Бети наистина я мразеше, защото бе предала Джон.

— Значи тя е била операторът?

— Беше много добра — кимна Уодъм, — завърши курс по операторско майсторство.

— Значи, като приключи с изгарянията, той я удуши?

— Не, само се престори. Беше още жива, когато напуснахме стаята.

Шармън бе озадачен.

— Кои бяхте?

— Аз и Роджърс. Отидохме да пийнем по нещо, а когато се върнахме, бе мъртва.

— Кой беше в стаята, като си тръгнахте?

Уодъм се бореше, но вече бе явно, затова Шармън му подсказа.

— Бети е била, нали? Тя е довършила работата вместо вас, така че в края на краищата сте си получили филм с удушаване.

Уодъм кимна.

— Да. Тя искаше да я убие от самото начало, беше го замислила от момента, в който научи за връзката й с Уорд. Искаше Софи да умре, а Уорд да лежи до живот. И почти успя.

Шармън имаше един последен въпрос.

— Бети каза, че „той“ ще ви убие. За кого ставаше дума?

Уодъм изглеждаше много изплашен.

— По-добре да не… не казвам…

Внезапно пребледня като мъртвец, вкопчи се в предницата на ризата си и се свлече напред. Сам се озова до него на мига. Провери пулса му и погледна Шармън.

— Получил е сърдечен удар. Най-добре повикай линейка, и то бързо.

 

 

Въпреки огромните усилия на Сам Уилям Уодъм бе мъртъв, а с него си бе отишъл и единственият им свидетел. Вероятно бе починал още преди да се свлече на земята. Направи всичко по силите си, но не беше достатъчно. Изчакаха да дойдат линейката и местната полиция. След като Шармън им обясни положението, двамата се извиниха и бързо си тръгнаха, за да довършат онова, което бяха започнали, преди Адамс да се появи и да ги прибере.

Стан спря до една къща с тераса близо до центъра на града и паркира. Извърна се към Сам.

— Хайде.

Последва го, без да задава въпроси. Когато той отвори вратата и влязоха, любопитството й най-сетне надделя.

— Къде сме, по дяволите?

Шармън бутна вратата на коридора и влязоха в малка красиво мебелирана дневна.

— Това е старата къща на Кейт. Остави я на майка си. Поел съм грижата за делата й. Може и самият аз да я купя, с нея ме свързват някои хубави спомени.

Сам бе все още объркана.

— Но защо сме тук?

— Защото, преди да е изтекъл и час, Адамс ще изпрати момчетата си до къщата ти и до апартамента ми, за да ни арестуват. Сигурно се чуди какво става. Де да можех да зърна лицето му! Това място не му е известно, така че ще имаме време да разрешим нещата, преди накрая да ни хване.

— Ами автомобилът ти?

Шармън се усмихна.

— В случай че не си забелязала, това не е моята кола. Наех я вчера. Паркирах я на известно разстояние от дома си. Мислех, че Адамс може да реши да предприеме нещо. Въпреки че се съмнявах, че ще има кураж да го стори.

Сам свали палтото си и се свлече на канапето.

— И сега какво?

Шармън прерови вътрешния джоб на сакото си и й подаде плик, адресиран до господин Джон Кларк, член на парламента.

— Откъде взе това, по дяволите?

— От Марк Андерсън.

— Кой пък е той?

— Пощальонът на Кларк. Преди няколко години го бях арестувал за кражба, която е забравил да спомене пред Пощенското управление, когато е постъпил на работа.

— Изнудил си го?

Той запали цигара.

— Изнудих го, разбира се! И още не се е отървал.

— Съжалявам, но все пак не разбирам.

Шармън дръпна продължително от цигарата си.

— Надникни в плика.

Сам изпълни нареждането му. Вътре имаше няколко банкови извлечения, покриващи сметките на Кларк за последните дванадесет месеца.

— Това трябва да е незаконно!

— И неговите занимания не са съвсем почтени, нали? — сви рамене той. Отново бръкна в джоба си и този път извади спестовната книжка, която Хъд бе взел от тялото на Спейд. — Провери датите и сумите, постъпили в сметката на Клеър, и ги сравни с изтеглените от извлечението на Кларк.

Тя го направи. Всички съвпадаха до ден-два, а сумите бяха абсолютно еднакви. Обърна се към Шармън.

— Но как ги взе?

— Кларк отсъства до утре. Вмъкнах се…

Каза го толкова небрежно, че й бе нужно време да осмисли думите му.

— Вмъкнал си се?

Усмихна се и кимна.

— Точно така. А и нали нямаше кой да ме спре? Господин Андерсън ме прикриваше.

Сам бе все още смаяна от дързостта му.

— Ами ако той проговори? Ако иде при Адамс?

— Няма начин. Повече се бои от мен, отколкото от Адамс.

— Ами алармата?

— Задействах я и изчаках да дойдат ченгетата. Нямаше признаци на взлом за момента, затова го сметнаха за фалшива тревога, и понеже системата е толкова сложна, трябваше да се обадят на охранителната фирма, за да я включи отново. Така разполагах с около час — повече, отколкото ми бе необходимо.

Казват, че границата между добрия полицай и добрия престъпник е много тънка. Понякога Сам се чудеше дали Шармън не я прекрачва.

— Както и да е, като се вмъкнах, поръчах извлечение от банковата сметка и после накарах нашия услужлив пощальон да го задържи и да го предаде на мен.

— Не е толкова просто да получиш извлечение. Нали?

Шармън се усмихна тъжно.

— Лесно е, ако знаеш как.

Все още не бе убедена.

— Ами паролите, моминското име на майката и тем подобни?

— Моминското име на майка му е Ръсел…

— Откъде знаеш такива работи? — прекъсна го Сам.

— Влиза ми в работата да зная такива неща — сви рамене той.

Тя не бе приключила с кръстосания разпит.

— А паролата му?

— Оставя я залепена отстрани на компютъра си. Забелязах го миналия път, когато бях там. Много хора постъпват така. Но всъщност така се обезсмисля предназначението й, не мислиш ли?

Сам не мислеше нищо, бе твърде поразена от действията му, за да направи каквото и да било.

— Знаеш ли, че горкият пощальон вероятно ще си загуби работата?

Шармън запали втора цигара.

— Съмнявам се. Ще уредя нещата. Не е единственият пощенски служител, за когото имам компромати.

Сам би искала да бъде шокирана от начина му на действие, но не беше. Всъщност, честно казано, по-скоро го харесваше.

— Имаше и нещо в плюс — продължи той. — Ако провериш сметката му месец по месец, ще видиш, че има много големи постъпления, плащани на или около петнадесето число.

Сам поклати глава.

— Е, и?

Шармън се усмихна дяволито.

— След като излязох от дома на Кларк, реших да поразгледам и из апартамента на Роджърс. В този момент всички аларми бяха изключени, затова си помислих, че мога да се възползвам от ситуацията и да се вмъкна и там.

Сам усещаше, че започва да се дразни.

— И каква бе целта?

Той поклати глава.

— Нямаше определена цел, просто исках да подуша наоколо. Но после намерих това.

Подаде й купчина фактури за бензин.

— Фактурите са от цяла Европа и съответстват на пътуванията на Уодъм и приятелите му. Което пък напълно съвпада с големите суми, внасяни в сметката на Кларк.

Сам бе изненадана и шокирана колко солидни бяха в действителност те. Не бе имала представа каква печалба се извлича от порното.

— Но Кларк и без друго е богат. Защо би правил това?

Шармън се засмя.

— Нали знаеш поговорката: „Не можеш да си прекалено слаб или прекалено богат“.

 

 

Сам и Шармън прекараха остатъка от деня и нощта в къщата. Тя спа на канапето, а Стан — в леглото на Кейт. Предложи й обратния вариант, но сърце не й даваше да го приеме. Единствената изненада на вечерта бе липсата на новини за семейство Уодъм. Адамс явно бе действал бързо, за да задържи сведенията и да разбере какво става. Странно бе усещането „да си беглец“. Да я издирват, кой би помислил? Сам потъна в мрачни мисли. Странни игри играеше животът.

 

 

И двамата станаха късно. Нямаше смисъл да бързат. Бе прекарала още една неспокойна нощ. Този път не заради сънищата, а заради положението на канапето, където бе решила да прекара нощта. След голяма чаша кафе и бърз душ двамата бяха готови да тръгнат.

Шармън й отправи поглед, докато се настаняваше на седалката до него.

— Ще минем по околовръстното шосе, няма смисъл да си просим белята.

Сам кимна. Бе забравила, че все още са бегълци.

Шармън сякаш мина по всеки заобиколен път и странична улица в Кеймбридж, като от време на време спираше, за да се увери, че не ги следят. След цяла вечност, както им се стори, пристигнаха в дома на Кларк в Гранчестър. Сам почти очакваше да ги посрещне армия полицаи и бе облекчена, че не е така.

Паркираха на алеята и тръгнаха към вратата. Шармън натисна звънеца силно и продължително. След малко се появи Кларк. Изглеждаше спокоен и невъзмутим.

— Доктор Райън, детектив Шармън, на какво дължа тази чест?

На Шармън не му минаваха такива.

— Мислех, че трябва да ви уведомим, че чистачката ви Бети Уодъм е арестувана за убийството на съпругата ви, а Бил Уодъм е мъртъв.

Кларк се опита да си придаде смаяно изражение, но Сам видя, че е някак си фалшиво.

— Значи изобщо не е бил Уорд. Не съм и смятал, че е той. Но госпожа Уодъм — това е потресаваща новина! Сигурни ли сте?

Стан се усмихна.

— Напълно. Но по-интересно е, че господин Уодъм намекна за участието ви в убийствата, преди да почине.

Кларк поклати глава и се изсмя пресилено.

— Да не би да ви е дал показания?

Шармън поклати глава.

— Нямаше тази възможност. Но призна пред мен и доктор Райън, преди да умре.

Кларк сви рамене.

— Излъгал е. Мисля, че трудно ще го докажете в съда, нали?

Шармън усещаше, че се дразни.

— Госпожа Уодъм е още жива. Може да се окаже отзивчива, когато научи колко време ще прекара в затвора на Нейно Величество.

Кларк бе самоуверен, както винаги.

— Съмнявам се. Арестували ли сте горката жена? Трябва да се погрижа да има приличен защитник. Вероятно сте допуснали друга грешка. Много ви бива в това. Трябва да повдигна въпроса в парламента.

Шармън смени тактиката.

— Познавахте ли момиче на име Клеър?

Кларк се замисли за момент, после тръсна глава.

— Познавам доста жени, но никоя с такова име.

Шармън настоя.

— Била е приятелка на един мъж, наречен Спейд, но предполагам, че и за него не сте чували.

Кларк поклати глава.

— Не, никога. Необичайно име, със сигурност бих го запомнил.

— Бил е приятел на вашия работник Роджърс.

Той отново сви рамене.

— Покойният господин Роджърс имаше доста приятели, но не и такива, с които бих общувал. Добър човек беше, но напомняше нешлифован диамант.

— Обичате ли да гледате порно, и по-точно филми с удушавания? Такива, в които млади момичета биват изнасилени и после убити, господин Кларк? — попита директно Шармън.

Сам забеляза, че лицето на домакина леко почервеня. Стан бе уцелил.

— Не, разбира се, че не. Вижте, достатъчно ви търпях. Мисля да се обадя на началника ви — главен инспектор Адамс, нали? Сигурен съм, че той ще може да разреши проблемите, които имате с мен, господин Шармън. Освен това вие май сте отстранен? Не съм сигурен, че дори трябва да сте тук. Така че си вървете, ако обичате.

Сам видя как очите на Стан се присвиват. Знаеше, че това е лош знак. Знаеше, че му се иска единствено да цапардоса Кларк между веждите.

— Хайде, Стан, може да сторим и нещо друго.

Задърпа го леко към колата, а Кларк затвори здраво вратата след тях.

 

 

Докато потегляха по алеята, Сам хвърли поглед на Шармън.

— А сега какво?

Той сви рамене.

— Един господ знае. Освен ако госпожа Уодъм не реши да направи пълни признания, което изглежда невероятно при адвокат, нает от Кларк.

Тя се замисли за миг.

— Ами банковите извлечения и фактурите? Те са доста убедителни.

— Не съвсем — сви рамене той. — Спомни си как се сдобих с тях. Ние знаем, че е замесен, но никога няма да ни позволят да ги използваме като доказателство. Не съм сигурен, че ще посмея да си призная, че ги имам. Да не говорим пък как съм ги получил. Отсега предвиждам, че наказаният в случая ще бъда аз.

Сам се загледа през страничното стъкло, докато Шармън караше обратно през Гранчестър. Изведнъж мобилният й телефон иззвъня. Провери номера, преди да вдигне — беше Хъд. В този момент отговорът на всичките й проблеми просветна в главата й. Не знаеше как не се бе сетила за това по-рано. Обърна се към Стан.

— Стан, карай към „Тринити“ колкото се може по-бързо и по най-прекия път, който ти е известен.

Беше риск, но си заслужаваше да го поемат.

 

 

Джон Кларк седеше край басейна, когато тя се появи. Отначало не я забеляза, бе твърде зает с размисъла над последствията от посещението на Шармън. Не се тревожеше прекалено за Бети Уодъм, вече се бе обадил на адвоката си и той бе на път. Ако не друго, поне щеше да се увери, че ще си държи устата затворена. Не че това го притесняваше. Местната полиция не можеше да накара Бети да проговори, но нямаше смисъл да поема рискове. Изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Обърна се бавно и видя едно момиче, което му махна.

— Здравей, Джон, помниш ли ме? Аз съм Клеър.

Кларк не можеше да отмести очи от нея. От мъртвото й лице. Защото, ако бе сигурен в нещо, то бе в това, че е мъртва. Убеден бе, защото я бе убил. Умът му заработи трескаво.

— Ти си мъртва.

Клеър започна да се приближава към него с протегнати ръце. Усети как краката му се разтреперват и стомахът му се свива на топка.

— Стой настрана от мен, кучко, стой настрана!

Клеър продължаваше да върви към него, а усмивката на лицето й се разширяваше. Той започна да отстъпва назад.

— Убих те веднъж, мога да го сторя пак! — Твърде шокиран и изплашен, за да заговори при появата й, Кларк се огледа наоколо, преди да се обърне и да се втурне в къщата.

Шармън, Сам и Хъд, които се бяха скрили зад ниските храсти, изведнъж излязоха. Художникът застана след миг до приятелката си, докато Сам и Шармън го последваха в сградата. Когато се приближиха до френските прозорци, които гледат към басейна, Кларк внезапно се появи отново с пушка, притисната здраво до рамото му. Изглеждаше изненадан, че ги вижда пред себе си.

— Какво правите тук, по дяволите?

Шармън го погледна право в очите.

— Дойдох да ви арестувам за убийството на Клеър Армстронг, убийството на Майкъл Роджърс и заговор за убийството на собствената ви съпруга, Софи Кларк.

Сам видя как Кларк се разярява все повече.

— Как може да ме обвинявате, че съм убил Клеър, тя е там, погледнете зад себе си, ето я!

Докато той говореше, Хъд свали силиконовата маска от лицето на приятелката си. Кларк само зяпаше и не можеше да повярва на очите си.

— Изиграхте ме! Това никога няма да мине в съда!

Сам го изгледа свирепо.

— Казахте ни, че никога не сте срещали Клеър, и все пак я познахте веднага и признахте, че сте я убили.

Кларк задържа пушката на рамото си.

— Вашата дума срещу моята, пак не разполагате с нищо.

Сам се обърна към Хъд и му направи знак.

Художникът вдигна една видеокамера. Сам отново насочи вниманието си върху Кларк.

— Виждате ли, можем да докажем всичко, пълни самопризнания.

Той местеше пушката от Сам към Шармън и после отново обратно, явно несигурен какво да прави, докато Хъд продължаваше да заснема събитията.

— Заслужаваха да умрат! Тя спеше с политическия ми съветник, един никаквец, когато имаше мен. Заслужаваше да умре.

Шармън сдържаше нервите си.

— Вие ли я убихте?

— Аз да си цапам ръцете с тази кучка? Не, накарах Бети и тя свърши чудесна работа!

— Ами Клеър и Роджърс?

— Изнудвачи. Да, но сбъркаха човека! Той всъщност се опита да ме заплашва. Да бяхте видели изражението му, когато животът му го напусна!

— Вие ли ги убихте? — продължи Шармън.

— Да, аз. Те си го просеха. — Насочи пушката към Сам. — И ако не беше тази кучка, щях да се измъкна.

Докато той продължаваше да държи оръжието срещу нея, Стан я избута зад себе си.

— И сега какво? Ще стреляте ли или не? Няма да убиете всички ни, нали знаете, може би нас двамата да, но Хъд ще избяга и тогава с вас е свършено. Доживотен затвор, позор и унижение. Хората ще плюят на паметта ви.

Сам се разтревожи от думите на Шармън. Последното, от което се нуждаеха, бе да го разстроят още повече. Стан вдигна ръка и започна да се приближава бавно към него.

— Защо просто не ми дадете пушката и ще видя какво мога да направя за вас. Имате добри адвокати, сигурен съм, че ще ви измъкнат. Хайде, дайте ми пушката!

— Да ме измъкнат? С мен е свършено! Довършен съм от евтин водевилен номер. Кой би помислил? — Раменете му се отпуснаха.

Предчувствайки победата, Шармън се приближи напред, но не бе достатъчно бърз. Без дума повече, Кларк притисна пушката под брадата си и натисна спусъка. Главата му експлодира в пръски кръв и мозък, преди тялото му да се свлече в басейна, обагряйки водата в пурпурночервено. Сам изтича при Стан, оплискан от кръвта на Кларк.

— Знаеше, че ще го направи, нали?

Той кимна.

— Очаквах го. Не мога да кажа, че съжалявам.

Сам искаше да запита какво му даваше правото да бъде съдия, съдебен заседател и екзекутор, но въпреки мрачното удовлетворение в думите му, очите му преливаха от болка и видът му издаваше поражение. Имайки предвид какво бе загубил, сърцето й се сви от съчувствие и очите й се изпълниха със сълзи. А и не можеше да не се съгласи с него. Това бе най-доброто разрешение.

Край