Найджъл Макриъри
Непознати без лица (3)

Втора глава

Андрю Уокър разхождаше кучетата си на Попи Фийлдс още от дете, а след като сега бе на петдесет и пет, това бяха доста години. Винаги бе считал мястото за много специално, нещо като тайна градина, където можеше да се усамоти с мислите и спомените си. Но след като предприемачите се бяха намесили и бяха унищожили полето, той и стотиците му съмишленици бяха принудени да променят навиците си.

Сега се налагаше да води животните покрай дигата на старата железопътна линия. Не беше лоша разходка, около пет мили, а на ловджийските кучета, изглежда, им харесваше. Имаше доста ниви, няколко малки горички и множество зайци и катерички, които да преследват, но не беше същото и не можеше да е. А и крайната точка бе малко неприятна. Пътят свършваше до един стар, олющен железопътен мост, използван като сметище от години. През зимата не бе чак толкова лошо, но лятно време вонята беше ужасна. Освен това имаше и много плъхове, но кучетата бяха доволни от факта и вече бяха убили доста от тях. Беше информирал и общината, и железопътните служби за състоянието на мястото, но те си прехвърляха вината и както обикновено, не правеха нищо, а боклуците продължаваха да се трупат. Опитваше се да стои настрана от тях, но животните ги харесваха и трудно ги овладяваше, когато наближаха сметището. При всяка лоша миризма или нещо, което можеше да се гони, изгаряха от нетърпение да се овъргалят или да хукнат. Беше си направо отвратително. Опитваше се да ги извика обратно, но щом навиреха опашки, нищо не можеше да ги спре.

Докато се приближаваше към моста, кучетата вече бяха под свода, подскачаха из отпадъците и ровеха из бог знае какво. Извика след тях:

— Джаспър, Конрад, тук, момчета, върнете се или ще изкъпя и двама ви, като се приберем!

Въпреки големината и енергията им, Андрю знаеше слабото им място. Обичаха водата, но само ако ставаше дума за язовири, реки и езера. Стигнеше ли се до къпане в банята, започваха да се боят като безпризорни псета, отвеждани да бъдат приспани.

Като че ли разбрали заплахата, която току-що им бе отправил, те се втурнаха обратно към него. Като се приближиха, забеляза, че Джаспър носи нещо в уста. Изглеждаше като старо парче месо или някакъв кокал. О, боже, като си помислеше, че може да е някое мъртво животно! Проклетникът щеше да смърди седмици наред!

Кучето пусна плячката си в краката на Андрю и седна, а очите му горяха в очакване. Стопанинът му го погледна.

— Ако си мислиш, че ще ти го хвърлям, значи не си познал, момче.

Сведе очи към това, което лежеше в прахта до десния му крак. За миг се опита да овладее ужаса, който се надигна в гърдите му. Знаеше, че трябва да се съсредоточи, за да се увери, че не е станала грешка и умът му не си прави шеги. Но не. Там, на земята пред него, имаше човешки крак или по-точно останки от крак. Формата беше достатъчно явна, но по-голямата част от месото липсваше и се подаваха само костите. Остатъците от плътта бяха почернели и разложени. На мястото на пръстите стърчаха четири остри кости. Палецът висеше отпуснат и почернял и го крепяха само няколко тънки нишки плът.

Джаспър се раздвижи напред, за да вдигне трофея си, след като му бе омръзнало да чака господарят му да реагира. Уокър го отблъсна.

— Махай се, глупав проклетнико, остави го!

Извади поводите на кучетата от джоба си и ги закачи за каишките им. После хвърли последен поглед на разложения крак, за да разсея всяко съмнение какво представлява, и се втурна покрай дигата обратно към къщи.

 

 

Сам се бе овладяла бързо след обаждането на Адамс. Знаеше, че все някога ще трябва да се окопити, защо не сега. Стоя под душа цяла вечност, като остави топлата вода да се стича по голото й тяло, и се наслаждаваше на успокоителното й въздействие. Единствената причина да излезе накрая бе тропането на входната врата. Уви се с кърпа, омота друга около главата си и слезе по стълбите да види кой смее да накърнява личното й спокойствие. Когато стигна до вратата, доближи око до шпионката и надникна през нея.

На прага стоеше Едуард Кейс и й махаше с ръка. Той си беше вечен нахалник — предполагаше, че професията му го изисква. Но това вече бе твърде много, беше нахлуване в личния й живот.

Отвори вратата разярена.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Ед? Знаеш правилата, никакъв коментар и никакво търсене у дома, особено на тази фаза от разследването!

Кейс я позяпа за миг, повдигна шапка и се усмихна.

— А какво те кара да мислиш, че съм дошъл да си говорим за убийството на Кларк? Може да е просто частно посещение.

Сам скръсти ръце в защита.

— Стига глупости, Ед, върви си, преди да бъда принудена да позвъня на главен инспектор Адамс.

— Значи, доколкото разбирам, доктор Райън, напоследък трябва да бъдеш принудена, за да се обадиш на скъпия ни инспектор Адамс? — усмихна се той.

Забележката я порази и я обърка за момент, а умът й се заблъска да открие остроумен и безобиден отговор. До този момент не съзнаваше до каква степен бившата й връзка с Адамс бе обществено достояние и това не й хареса. Очите й се присвиха.

— Мисля, че прекали, Ед. Отношенията ни, действителни или въображаеми, нямат нищо общо с това разследване. Наистина би трябвало да го знаеш. А сега си върви, ако обичаш.

— Слушай, доктор Райън, не се интересувам от личния ти живот. Моите читатели може би — да, но аз — не…

Сам усещаше как температурата й се покачва.

— А какво общо има той, по дяволите, с проклетите ти читатели?

— Нищо — поклати глава Кейс, — но нали ги знаеш какви са хората. Патоложка във важно разследване, която има връзка с шефа на детективите. Вероятно ли е това да доведе до предубеждения относно изхода на разследването? — Задвижи ръката си в пространството, сякаш четеше заглавие, и продължи: — Повод за притеснения и обществени дебати, не мислиш ли? Нали знаеш, че хората си падат по скандалното?

— Познавам теб, Ед, а за хората не знам. Освен това, нямам връзка с главен инспектор Адамс. Много добре ти е известно.

Усмивката на Кейс се разтегна.

— Още по-зле тогава. Разбрах, че имало някакви търкания между вас двамата, докато сте провеждали първоначалния оглед. Много непрофесионално и неприсъщо за теб, доктор Райън. Сигурен съм, че източникът ми просто е изтълкувал погрешно ситуацията. Но това също би било повод за загриженост от страна на обществото, не смяташ ли? Тоест, може ли разследването да се проведе подобаващо, ако вие двамата постоянно се хващате за гушите? Със сигурност ще пропуснете нещо, нали?

Сам се взираше ядосано в него.

— Нищо няма да бъде пропуснато! Мога да те уверя в това.

Кейс се усмихна.

— Може би не. — Внезапно смени курса. — Виж, доктор Райън, и двамата сме врели и кипели, нужно ми е само малко напрежение в историята. Опитай се да вървиш крачка напред. В края на краищата, става дума за местен случай и не искаме онази банда от Уопинг да се намеси в него, нали?

Сам запази мълчание, но се досещаше какво ще последва.

— Ако можеш само да ми подскажеш следата, така да се каже, сигурен съм, че няма да е нужно тази неприятна история между твоя милост и главен инспектор Адамс да излезе наяве. Следиш ли мисълта ми?

Разбираше го, и то много добре. Чисто и просто си беше изнудване и тя нямаше да се поддаде. Хвана вратата, готова да я тръшне под носа му.

— Инспектор Адамс и аз поддържаме близки служебни отношения…

— Но не толкова близки, колкото едно време, а?

— Нищо няма да бъде пропуснато, работата ще бъде свършена на високо професионално ниво. Напечатай това и върви по дяволите! Приятен ден!

Най-после с удоволствие затвори вратата под носа на Едуард Кейс. Съжаляваше само, че не се опита да подложи крак, защото щеше да му го счупи. „А още по-добре врата му“, помисли си тя. След няколко минути надникна през шпионката и го видя бавно да се връща към колата си. Но тогава забеляза втори човек, който се появи иззад живия плет пред къщичката й. Най-силно я притесни фактът, че той носеше съвсем професионален на вид фотоапарат, с много дълъг телеобектив. Дръпна се от шпионката и се облегна на вратата.

— По дяволите!

Желанието да изтича след двамата и да изтръгне апарата от ръцете на фоторепортера бе силно, но знаеше, че ще е безплодно и злепоставящо. Защо бе отворила вратата само по хавлия? Трябваше да внимава повече. Сега не само че имаха материал, а и съблазнителна снимка в добавка.

 

 

Сам се преоблече бързо, преди да грабне две филийки хляб и да тръгне обратно към „Парк Хоспитъл“, за да извърши аутопсията на Софи Кларк. Когато пристигна, тълпата журналисти, които бяха струпани пред къщата на Джон Кларк по-рано сутринта, вече се бяха разположили пред болницата. Забеляза и Едуард Кейс. Докато минаваше през редиците им, бе посрещната отново от светкавици, от удари по колата й, съпроводени с въпроси, изкрещени през плътно затворените прозорци. Беше толкова шумно, че не разбираше нито дума и се чудеше защо се държат като глутница улични котки, нахвърлили се над последната рибка. Накрая успя да си пробие път до подземния паркинг, но пред очите й се чернееше от светкавиците на фотоапаратите. Питаше се как ли се справят звездите с това непрекъснато, без да ослепеят.

Когато пристигна, Джийн я чакаше в кабинета. Гледаше началничката си сериозно.

— Имате ли време за едно кафе, преди да започнете, доктор Райън?

Сам се усмихна на секретарката си.

— Да, Джийн, ако обичаш. Но не твърде горещо, нямам много време.

Отиде до бюрото си и седна.

— Само исках да ви информирам, че телефонът прегря от звънене. Най-вече от пресата. Прехвърлих разговорите през централата, така че вече няма да е толкова натоварено. Полицейският екип ви чака в моргата…

— Нима? Ами ще трябва да потърпят още малко, нали? — отвърна рязко тя.

Джийн прецени настроението й и реши да внимава.

— О, и доктор Стюърт иска да ви види, когато се освободите.

Сам се обърна към нея.

— Тогава вероятно ще чака много дълго, нали?

Секретарката сметна за благоразумно да премълчи останалите съобщения, например за посещението на началник Адамс.

Сам сведе поглед към купчината документи на бюрото си.

— Какво е всичко това, Джийн? Разчистих си бюрото едва миналата седмица!

Жената се усмихна нервно.

— Поставила съм най-спешните неща отгоре, опитах се да ги подредя според неотложността.

Патоложката унило поклати глава.

— Никога няма да изляза от тук. Ще пукна на това бюро и пак няма да съм свършила всичко.

Джийн се заизмъква бавно от кабинета.

— Ще приготвя кафето.

 

 

След като се зае с някои основни административни задачи, за да задвижи работата в отдела си, Сам се отправи към моргата заедно с голямата чаша кафе, като се опитваше да я допие по пътя, преди да е започнала медицинската експертиза. Когато влезе в помещението, повика помощника си, който едва тази сутрин се бе върнал от отпуск.

— Да се залавяме, Фред.

Той се появи иззад ъгъла на моргата, направи жест с пръст върху устните и посочи към малката стаичка встрани, която се използваше за уединение на роднини и приятели при разпознаването на трупове. Сам се намръщи и се отправи нервно към малкия си кабинет, за да се приготви. След миг на вратата се почука леко и тя вдигна поглед. Беше Тревър Стюърт, сериозен и официален.

— Господин Кларк би искал да поговорите, доктор Райън, може ли?

„Доктор Райън“! Това трябва да бе първият път, когато се обръщаше така официално към нея, откакто го познаваше. Питаше се кой ли ги слуша. Не й се наложи да се чуди дълго. Миг по-късно влезе Джон Кларк, парламентаристът, придружаван от Робърт Шоу, началника на полицията. За всичките й години в „Парк“ той посещаваше моргата за пръв път, а също и — доколкото знаеше — местопрестъплението.

Сам им посочи два стола срещу бюрото си, докато Тревър Стюърт изчакваше нетърпеливо до вратата.

Шоу заговори.

— Господин Кларк, ъ-ъ, Джон, би искал да ви зададе няколко въпроса за процедурите, ако нямате нищо против, доктор Райън.

Тя кимна и пренесе вниманието си върху Кларк. Личеше, че е разстроен, лицето му бе зачервено, а очите му бяха подпухнали и насълзени. Заговори нервно и накъсано.

— Зная, че трябва да си свършите работата, доктор Райън. — Спря, за да си поеме дълбоко въздух и да си възвърне самообладанието. Шоу постави успокоително ръка върху рамото му. — Но ако изобщо е възможно, отнесете се колкото може по-нежно с нея. Беше много красива, не само на външен вид, имам предвид и като личност. Беше просто прекрасна. — По страните му се застичаха сълзи.

За пръв път, откакто го познаваше, Сам изпита съчувствие към него. Въпреки репутацията си той изглеждаше искрено разстроен и натъжен от случилото се с младата му съпруга. Заговори възможно най-мило:

— Ще работя бавно и ще внимавам с нея. Обещавам.

Кларк кимна с разбиране и благодарност и тъй като бе неспособен да каже друго, се изправи, подкрепян от Шоу, който все още държеше ръката му. Началникът на полицията кимна към Сам.

— Благодаря ви, доктор Райън, много сме ви задължени.

Докато си тръгваха, Шоу размени няколкото думи шепнешком с Тревър Стюърт, преди той да се върне в кабинета и да се настани на мястото, което Кларк току-що бе освободил.

— Всички ще те наблюдават, Сам, ще трябва да си на ниво.

— Наистина изглеждаше разстроен.

Тревър кимна.

— Тя беше много млада и красива. Не съм изненадан.

— По-възрастните мъже с младите им съпруги, а, Тревър?

Той се понамести неспокойно на стола си, но пренебрегна забележката й.

— Значи ще внимаваме изключително много с тази жена, нали, Сам?

Тя се изправи и се отправи към вратата, за да се преоблече.

— Тревър, аз винаги внимавам много. Няма значение дали са съпруги на член на парламента или на бедняци, за мен е все едно.

— Бедняците не могат да влияят на този отдел, а Кларк може, не забравяй това — извика той след нея, когато тя се изгуби от поглед.

 

 

При пристигането й в моргата тялото на Софи Кларк вече бе извадено от найлоновия чувал и поставено на масата. Както обикновено, Фланъри ръководеше процедурата, затова Сам знаеше, че работата ще бъде свършена подобаващо. Тялото се фотографираше и се заснемаше с видеокамера на всяка фаза. Торбите с главата, ръцете и краката на жертвата се отстраняваха внимателно, за да се запазят всички останки, които може да паднат при отделянето от тялото. Ноктите се изпиляваха, а косата се разресваше. Проби от нея и окосмяването по лонната кост се запечатваха в отделни торбички. Гърбът и предницата отново се заснемаха заради наличието на следи от контакт или още висящи останки.

Сам се обърна към Фланъри.

— Направена ли е рентгенова снимка на тялото?

Той кимна.

— Направих я, преди да дойдете, докторе. Реших, че така ще си спестим време.

Трябваше да се досети, но бе длъжна да се увери. След като придърпа микрофона, закачен за предницата на зеления й хирургически костюм, тя започна коментара.

— Труп на бяла жена, около двадесет и шест годишна, със светла коса и сини очи. Добре развита, нормално хранена. — Вдигна една таблица от малката помощна масичка. — Тежи около осем стоуна и три паунда^[1] и е висока около пет фута и четири инча^[2]. — Тя все още работеше в старите мерни единици и оставяше Джийн да ги приравни към актуалната метрична система. Върна таблицата обратно на масичката. — Направени са обикновени и рентгенови снимки. Около двете китки и глезените стегнато е омотано въже, за да обездвижи жертвата. Подобно въже е стегнато и около врата й. — Отново погледна Фланъри. — Заснети ли са китките и глезените? — Той кимна. — Включително и възлите?

— Няколко близки кадъра, докторе.

— Ами шията?

Фланъри отново кимна.

Доволна, Сам взе хирургическите ножици и сряза въжето — първо от глезените и китките, а после, по-внимателно, от шията, тъй като то бе толкова стегнато, че трудно ги провря под него, без да нанесе допълнително рани. След това пусна парчетата в найлонови торбички и ги запази за анализ.

— Въжето изглежда обикновено, подобно по дебелина и структура на тези за простиране на дрехи. Около глезените и китките има дълбоки разрези и синини на местата, откъдето го свалих. Налице са и няколко дълбоки вдлъбнатини по шията, където въжето, изглежда, е отпускано и стягано няколко пъти. — Обърна се към фотографа отново. — Може ли да снимате отблизо китките, глезените и шията, ако обичате?

Докато той си свърши работата, тя се огледа из стаята. Присъстваха обичайните лица. Медоуз, Адамс, следователят и цяла тълпа криминалисти. Единственият, който липсваше, бе Шармън. Питаше се какво ли му се бе случило.

— Къде е детектив Шармън?

Адамс не отговори, остави черната работа на Медоуз.

— Възложен му бе друг случай.

Сам кимна. Знаеше, че на полицейски език това означава наказание. Да бъдеш отстранен от случай обикновено се считаше за порицание, а конкретният повод бе заради паркиране на мястото на Адамс. Полицаите се отнасяха много собственически с тях.

Никога не си бе падала по присъствието на толкова много хора, особено полицаи, в стаята, когато извършваше експертиза, но знаеше, че е необходимо. Важно бе те да съберат улики по време на аутопсията. По този начин тя си спестяваше част от времето в съда. Освен това те отговаряха и за правилното надписване и съхранение на веществените доказателства. От време на време, за нейно голямо учудване, задаваха странно уместни въпроси. Затова бе изненадана, че Шармън го няма — биваше го в това. Дотолкова, че понякога будеше притеснение.

Когато фотографът приключи, Сам прегледа очите.

— Близкият оглед на конюнктивите показва наличие на кръвоизливи, съпътстващи задушаването.

След това започна да работи върху тялото, а Фред непрекъснато местеше ярката лампа над главата й, за да избегне сенките, които биха й попречили. Огледа и измери няколко малки белега по гърдите и зърната. Преброи ги.

— Налице са шестнадесет малки рани от изгаряне по гърдите и зърната. Те са кръгли, вероятно причинени от запалена цигара, притисната до кожата. Дясното зърно е значително увредено. Подобни рани има и по вагината и ануса. Повърхностни наранявания се откриват и по устните, гръдния кош и шията. — Обърна се към фотографа. — Бих желала няколко близки кадъра и на тези рани, ако обичате. — После заговори на Фланъри: — Искам малка диаграма на разположението на раните по тялото, Колин.

Той взе бележника си и се захвана за работа незабавно. Тя се отдръпна, за да позволи на него и на фотографа да изпълнят задълженията си. Когато свършиха, се обърна към Фред:

— Може ли да я завъртиш на една страна.

Той пристъпи и обърна трупа както му бе наредила, а Сам го огледа внимателно.

— Въпреки че има обширна хипостаза^[3], изглежда, няма други наранявания по гърба. — Кимна на Фред, който върна тялото в първоначалното му положение.

Взе проби от вагината и ануса, като провери за наличие на семенна течност. Не остана разочарована.

— Във вагината се откриват ясни следи от сперма.

Продължи да взема проби от устата и зърната, като проверяваше за същото. Забеляза, че перинеумът и анусът бяха увредени и разкъсани, почти сигурен белег за изнасилване и содомия. Това момиче бе преживяло доста мъки, преди накрая да бъде убито. Взе скалпел от таблата с инструменти и се огледа из стаята, сякаш се готвеше да направи някакво изумително съобщение, което в известно отношение бе вярно.

— Сега ще разрежа тялото.

След като притисна скалпела към шията, тя го задвижи надолу до лонната кост. Както обикновено, заобиколи пъпа, който бе едновременно труден за разрязване и още по-труден за зашиване впоследствие. После направи V-образен разрез около шията, за да може предната част да бъде отделена за преглед, а ларинксът да бъде изваден. Сериозната работа бе започнала.

 

 

След като приключи с аутопсията, тя остави Фред да довърши и да зашие тялото. Както бе обещала, бе се отнесла с възможно най-голяма грижовност и внимание. Обичаше да се отнася към труповете с еднакво уважение, но понякога бе трудно, особено в последно време, когато бяха толкова много. Когато накрая се отдръпна от тялото на Софи Кларк, постави ръка на рамото на помощника си:

— Бъди внимателен с нея, Фред, свърши си добре работата.

— Не се тревожете, доктор Райън, ще го направя — кимна той. — Няма да познаете къде са шевовете.

Чувстваше се емоционално изцедена. Погледна към тленните останки на масата. Дори и сега, след всичко, което й се бе случило, у Софи имаше някаква нежност. Въпреки че не я бе познавала отблизо, изпита непреодолимо чувство на тъга и загуба. Винаги поддържаше професионално разстояние между себе си и телата, с които се занимаваше, защото това улесняваше нещата. Не й бе нужно, нито пък желаеше да знае нещо за тях като личности, защото така щеше да се затрудни работата й. Както бе станало всъщност със Софи Кларк, а не искаше да се изправя срещу повече подобни случаи.

Адамс и Медоуз я чакаха в кабинета.

— Добро утро, господа.

Само Медоуз отговори.

— Всъщност е следобед, доктор Райън.

Сам погледна часовника си. Беше почти два. Времето наистина бе излетяло. Дик започна да задава въпроси, докато Адамс запази мълчание.

— Е, какво можете да ни съобщите? Както знаете, трябва да разрешим случая бързо.

Сам се облегна в стола си.

— Вагината и ректумът са разкъсани и наранени, което не говори за доброволен акт, затова допускам, че е била подложена на изнасилване и содомия.

— Допускаш? — намеси се Адамс.

Тя сви рамене.

— Съвсем сигурна съм, че е така, но съм виждала подобни наранявания, причинени и от грубо съвкупление.

Той отново се намеси.

— Била е вързана, за бога!

— Някои хора обичат подобни игрички — изгледа го твърдо тя. — Работата ми е да опиша наблюденията си, а не да правя заключения — това е ваше задължение.

Не бе удовлетворен.

— Обикновено това не ти пречи да изразиш мнение.

— Ако прегледам трупа на човек, който е бил застрелян, ще ви кажа какво съм открила. От тази информация е ваша работа да прецените дали е бил убит от друг, или се е самоубил, или е станал нещастен случай. Аз съм лекар, а не полицай.

Медоуз чувстваше напрежението и се намеси рязко, за да го прекрати.

— Нещо друго, доктор Райън?

— Както казах, била е подложена и на содомия, но не с пенис, а с нещо друго. Каквото и да е било, причинило е доста сериозни наранявания. Подобен инструмент е бил използван и във вагината й.

Дик продължи разговора, като се опитваше да държи Сам и Адамс на разстояние.

— А белезите по гръдния кош?

— Изгаряния. По размер и формата наподобяват рани от цигара. Изброих общо шестнадесет, предимно по гърдите и зърната. Но имаше и няколко по стените на вагината и поне три около и в ануса.

Медоуз поклати глава.

— Търсим някакво извратено копеле.

— Или някой нормален, но зъл — погледна го Сам.

Той се изсмя престорено, а тя продължи:

— Издъхнала е бавно.

Адамс се обади саркастично:

— Разбирам, че е била удушена, но не очаквам да имаш мнение по въпроса.

Запази спокойствие и се наслади на превъзходството си над бившия си любовник.

— Всъщност е удушена с въже и това не е мнение, инспекторе, а клинично доказан факт. По шията й има няколко вдлъбнатини, сочещи, че въжето е било стягано и отпускано на няколко пъти. Извършителят наистина е искал тя да страда, преди накрая да дръпне примката.

— Време на настъпване на смъртта?

„Ама че е настойчив!“, помисли си тя.

— Ами това не е точна наука, но ако смея да направя професионално предположение, бих казала, че е между един и четири тази сутрин. Но както казах, това е само предположение.

— Засега това е достатъчно — сви рамене Медоуз. — Все пак е нещо, върху което да се работи. Друго?

— За момента не. — Сам поклати глава. — Трябва да изчакам резултатите от анализите, преди да ви съобщя нещо повече.

Дик кимна с разбиране.

— Ами благодарим ви, доктор Райън. Щом излязат резултатите, знаете къде да ни намерите. Ще се радваме, ако е по-скоро.

Тя отвърна със същия жест. Докато двамата детективи излизаха от стаята, Адамс се поколеба за миг и се извърна към нея, сякаш се готвеше да каже нещо. Но после размисли, обърна се и последва Медоуз към изхода на моргата.

 

 

Стан Шармън се питаше защо Медоуз го бе изпратил в тази забутана дупка да се занимава със смъртта на някакъв проклет наркоман. Успя да се загуби два пъти и накрая трябваше да помоли един тъпак в патрулка да го упъти. Докато шофираше покрай гората, а после през нивите със захарно цвекло, не можеше да не се зачуди защо някой би пропътувал чак такова разстояние, за да умре. Сигурно имаше по-хубави и по-близки места. Поне щеше да е бърза и директна смърт, разсъждаваше той. Прокле се заради мисълта, като знаеше, че си търси белята с подобни хрумвания. Нямаше търпение за срещата с Кейт и нищо, особено пък някакъв мъртъв наркоман, нямаше да го спре. Тази вечер щеше да я поглези с надеждата, че и тя ще е в настроение да го поглези по-късно. Харесваше я. Е, беше проститутка и трябваше да внимава с нея, но наистина я харесваше. Бе имал повече момичета, отколкото му се полагаха, и добре познаваше себе си, но у Кейт имаше нещо, което винаги го вълнуваше. Може би независимостта й. Нямаше сводник, а това бе необичайно. Но пък имаше него. Грижеше се за нея, защитаваше я, без да й коства дори пени.

Накрая спря зад патрулката на четиридесетина метра от края на железопътния мост, където бе открито тялото. Не можеше да не сравни къщата на Кларк, където всички търчаха наоколо като обезумели, включително и началникът на полицията, с мястото, към което се приближаваше сега. Двама апатични полицаи, една раздрънкана патрулка и някакъв мъж с две кучета, явно човекът, който е открил трупа. След като си отбеляза часа на пристигане, Шармън слезе от колата и отиде до полицаите, застанали под моста. Единият вдигна поглед при приближаването му.

— Добро утро, Стан. Малко ниско за твоята класа, нали?

— Джим. — Познаваше Джим Боунър почти от началото на кариерата си. Не притежаваше друга амбиция, освен да работи в участъка, да дава дежурства и да носи униформа. Полицията изпълняваше безпроблемно тези му три желания. Отначало го бе сметнал за развейпрах, но после бе разбрал, че ако нямаше такива като него, цялата система би рухнала. — Решиха, че остатъкът от кариерата ми трябва да е лишен от напрежение, нещо като твоята.

— Не знаех, че си чак толкова загазил бе, човек — засмя се Боунър. — Адамс ли се зае с твоя случай?

— Той се занимава с всички случаи. Както и да е. Какво имаме?

— Онзи там, с кучетата, е намерил това. — Повдигна парче картон с костните останки на крак.

Шармън го разгледа за кратко.

— Къде го е открил?

Полицаят се засмя отново. Изглежда, цялата ситуация му се струваше забавна.

— Не той, кучетата. Търсели плъхове, но вместо на тях се натъкнали на това.

Стан вдигна очи от крака и погледна колегата си.

— Открили ли са нещо друго?

— За съжаление да — кимна той.

Полицай Боунър ритна голямо строшено парче талашит, изпод който се показа кафяв човешки череп с петна по него. Отначало на Шармън му се стори, че черепът някак си се движи. Сякаш останките от плът се притискаха и моделираха. После осъзна, че всъщност е покрит с ларви. Бяха хиляди, пълзяха една върху друга, през очите и устата. Всеки сантиметър от тленните останки изглеждаше покрит от тях. Клекна, като внимаваше къде стъпва, и се пазеше да не пипа нищо. Питаше се кой е бил този човек, защо е дошъл тук и най-важно — как е умрял.

Боунър приклекна до него.

— С тоя можем да отворим магазин за стръв, Стан.

Шармън не му обърна внимание, но той не се смути.

— Струва ми се, че е жена.

Шармън се изправи и го изгледа впечатлен.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Устата е отворена. — Разсмя се, развеселен от собствената си шега. Макар че се опита да се овладее, даже и Стан се усмихна широко.

— Мамка му, Джим, хайде да проявим малко уважение, а?

Полицаят изтри очи и вдигна една спринцовка.

— Намерих няколко такива около трупа. Предполагам, че е хероин, десети случай за тази година, доколкото ми е известно. Работата е почти ясна, Стан. Не зная защо си направи труда да дойдеш до тук.

— Това не трябва ли да е в торбичка за веществени доказателства? — изгледа го Шармън.

— При такъв случай? Чиста загуба на време — засмя се саркастично Боунър.

Стан тръгна към колата си и взе няколко малки пликчета. Като се върна, дръпна спринцовката от ръката му и я пусна в едно от тях. Същото направи и с разложения крак.

— Хайде да действаме по правилата, Джим. В случай че грешиш. Разбираш ли ме? Има ли още игли?

Боунър се изправи.

— Няколко, ей там. — Посочи към стената на около пет ярда^[4] от тялото. — Виж, Стан, не търси под вола теле.

Шармън поклати глава.

— Не търся. Просто се опитвам да си свърша работата.

Колегата му не остана доволен от обяснението.

— Виж, не се опитвай да компенсираш отстраняването си от случая „Кларк“, като си съчиняваш собствена история за убийство.

Стан се вгледа настойчиво в лицето му. Винаги се впечатляваше колко бързо се разнасяха слуховете из полицията, но дори той бе изненадан от скоростта, с която информацията за отстраняването му от отдел „Убийства“ бе стигнала дотук.

— Такова ли е мнението ти наистина?

— Да — кимна той. — Наистина така мисля. Можеш да си губиш времето, но не и моето. Имам твърде много работа. Ще те оставям, приятел. Не забравяй да попълниш доклада на следователя. Сигурен съм, че ще бъде очарован.

С тези думи Боунър извика колегата си. След кратко обсъждане, за да оправдае решението си пред младия си стажант, двамата отпътуваха.

Шармън ги наблюдаваше, вбесен от отношението му.

— Винаги си бил тъпанар, Джим.

След тръгването им той отиде до мъжа с кучетата.

— Разбрах, че вие сте открили тленните останки?

Уокър сведе очи към животните.

— Всъщност те ги намериха, а аз ги последвах, така да се каже.

Стан кимна и клекна, като погали главите им с ръка.

— На колко години са?

— Джаспър е на две, а Конрад е малко над три.

— Хубави кучета. — Изправи се. — Кога открихте трупа?

— Преди няколко часа. Звъннах на колегите ви веднага.

— Докосвали ли сте нещо? — Хвърли поглед назад към моста.

Уокър изведнъж доби нервно изражение.

— Не, нищо. Джаспър намери крака и ми го донесе, но аз го дадох на онзи полицай.

Шармън кимна с разбиране.

— Често ли идвате насам?

— Да, откакто булдозерите изравниха Попи Фийлдс.

Стан поклати глава съчувствено.

— Много жалко. Като дете си играех там. Обичах това място. Ще ми се да проверя банковите сметки на няколко съветници, след като издадоха разрешително за строеж там.

— И на мен — усмихна се Уокър. — Трябва да са получили по нещо.

Шармън смени темата бързо, тъй като не желаеше да се впуска в твърде дълъг разговор, незасягащ основната тема.

— Кога сте идвали тук за последен път?

— Вчера. Идвам ежедневно, по два пъти на ден — разхождам кучетата, нали разбирате?

Детективът се усмихна и погледна животните.

— Много добре се грижите за тях. Реагирали ли са на нещо под моста досега?

— Не, никога — поклати глава той. — Невинаги идвам чак до тук. Изглежда, просто обичат смрадливи места. Трудно ги овладявам, когато им сваля поводите.

Стан хвърли поглед към двете игриви кучета.

— Съобщихте ли данните си на онези двама полицаи? Име, адрес, телефон?

— Да.

— Добре, това е достатъчно засега. Но вероятно по-късно ще поискаме да дадете показания. Ще ви уведомим.

Мъжът показа с кимване, че е разбрал, обърна се и си тръгна, като се опитваше да запази контрол върху животните. Шармън го наблюдаваше. Удивително много хора с кучета откриваха трупове, а беше и прав за Попи Фийлдс, беше наистина жалко. Обърна се и закрачи към тялото. Нуждаеше се от известно време насаме, преди да пристигне катафалката и да откара тленните останки към моргата. Искаше хубаво да поразгледа наоколо. Не знаеше защо, но всичко бе някак си объркано.

Нямаше кой знае какво за гледане. Мястото не се виждаше от пътя, наблизо нямаше къщи. Трябваше да поговори с фермера, за да разбере дали той или някой от момчетата му са забелязали нещо. Знаеше, че е като изстрел в тъмнината, но в момента нямаше други алтернативи. Забеляза, че по моста все още минават влакове. Щеше да се опита да размени няколко думи и с някои от машинистите. Още един изстрел в тъмнината, но отново необходим. Отбеляза си да провери в кои часове минават влаковете оттук и кои са били машинистите през последните — помисли за миг — шест месеца. Цялата му кариера се градеше върху способността му да си съставя списъци. Бе открил, че при толкова събития в живота му това е единственият начин да оцелее. Освен това вече не бе млад и паметта му не беше същата. Списъците му помагаха.

Извади малък фотоапарат „Олимпус“ и засне околността. После снима моста и боклуците под него. Внимателно размести сметта, кашоните, гумите и дюшеците от тленните останки и ги засне. Достатъчно бе наблюдавал работата на специалистите по събиране на улики, затова имаше някаква представа какви снимки да направи, кое бе важно и кое не. След като свърши това, той събра дрипавите дрехи на трупа и ги сложи в найлонови торбички. Не че от тях бе останало много. Част от зелена тениска, някакви избелели дънки, чифт маратонки и избелели прашки.

Изведнъж по предната част на тялото притича плъх. Шармън харесваше повечето животни, но тези му бяха противни. Ритна го, докато се опитваше да се скрие, уцели го в корема и го просна на купчината боклуци отсреща. Въпреки силата на ритника животното изглеждаше невредимо и продължи по пътя си, докато се изгуби в тъмните хлътнатини в далечния край на моста. „Корави гадни твари“, помисли си той.

Като сведе поглед към трупа, забеляза нещо да блести на земята до подаващата се бедрена кост. Клекна, вдигна го и го разгледа от близо. Беше часовник. Всъщност много скъп на вид златен „Ролекс“. Обърна го откъм гърба. Личеше, че нещо е било гравирано там, но някой бе проявил голямо старание да заличи надписа. Шармън бе доволен, това бе най-добрата му улика до момента. Внимателно го пусна в една от торбичките.

Под негово наблюдение останките бяха внимателно положени в голям найлон, заедно с всички ларви, преди да бъдат опаковани в черен чувал и прибрани в ковчег. Стан продължи да надзирава вдигането на трупа, за да се увери, че са взели всичко и нищо не е пропуснато случайно или загубено. Доволен, че всичко е прибрано, накрая той даде разрешение на микробуса да потегли.

Щом превозното средство изчезна в гората, Стан огледа внимателно мястото за последен път. Изкачи се по дигата и претърси по четвърт миля в двете посоки за нещо интересно. Не откри нищо. После претърси областта зад моста и полето от двете страни на дигата, но и там нямаше нищо. Накрая отчаяно разтърси глава. Трупът бе лежал тук твърде дълго и всякакви надеждни улики отдавна бяха заличени. Въпреки че всъщност не очакваше да открие нещо, бе разочарован. Сигурно се касаеше за поредния наркоман, умрял от свръхдоза на отдалечено място. Нито бе първият, нито последният. Може би Боунър беше прав и правеше от мухата слон. Или се опитваше да се реваншира за изритването от случая „Кларк“. Започваше да се съмнява в преценката си, което му бе неприсъщо. В едно бе сигурен обаче: гъделичкането по гърба му подсказваше, че става дума за нещо по-сериозно от свръхдоза. Беше го почувствал още с пристигането си, а усещането още не го напускаше.

 

 

Вечерта с Кейт бе толкова забавна, колкото бе очаквал. Не знаеше дали го прави за всичките си клиенти, или го счита за по-специален. Надяваше се да е второто. Винаги, когато излизаше с него, изглеждаше поразително и се гордееше с нея. Дори и речта и поведението й ставаха различни. Бе любезна, умерена в приказките, дори любеща.

Срещнаха се на питие в „Гардън Хаус Хотел“. Шармън го харесваше, защото бе разположен край реката. Обичаше да седи отвън на открития бар и да наблюдава света наоколо — студенти и туристи в лодки, велосипедисти и разхождащи се по алеята. След като допиха питиетата си, излязоха бавно през тълпата туристи, изпълваща улиците на Кеймбридж. Макар че повечето студенти си бяха заминали за лятната ваканция, градът все още кипеше от живот, тъй като по тесните му улички и великолепните дворове се скитаха представители на всички нации по света.

След около двадесет минути най-сетне стигнаха до любимия ресторант на Шармън, „Тай-Чун“ на Джон стрийт. Никога не му се налагаше да прави резервация, защото беше редовен клиент и винаги оставяше щедри бакшиши. Както обикновено, дадоха им любимата му маса до прозореца. Винаги обичаше да наблюдава хората, въпреки че, когато бе с Кейт, не сваляше очи от нея. Напълно отвличаше мислите му. Питаше се дали някой ден ще се омъжи за него и какво биха казали колегите му в такъв случай. Това би оживило коледното тържество. Ако му наложеха да избира между Кейт и полицията, знаеше, че винаги би предпочел жената. Вече го бе планирал. Имаше повече рани от болшинството полицаи, някои от тях получени при изпълнение на служебния дълг. В мига, в който пожелаеше да си отиде, просто щеше да се позове на някоя от тях, да се разболее, без да се възстанови и да се пенсионира рано с пълен размер обезщетение.

Както обикновено, храната беше чудесна и изобилна. Успяха да се справят с две бутилки вино. И двамата носеха на пиене след дългогодишни тренировки и макар и не пияни, когато си тръгнаха, определено бяха развеселени. В апартамента на Шармън формалностите бяха забравени и скоро се съблякоха и се затъркаляха по огромното легло. Кейт повдигаше самочувствието му, докато останалата част от света като че ли непрекъснато трябваше да му напомня какъв е и откъде е. Може би се бояха да не се издигне прекалено много някой ден.

Когато свършиха, Шармън запали две цигари, отпуснаха се на гръб и се зазяпаха в чудесата на тавана. След малко обърна глава към приятелката си.

— Някога връзвали ли са те?

Кейт не помръдна.

— Ще ти струва допълнително. Но пък, ако не искаш да купуваш аксесоарите, винаги можеш да използваш белезниците си. Познавам някои ченгета, които го правят.

Стан бе разтревожен от забележката й.

— Позволявала си на ченгета да те закопчеят?

— Не, не аз, глупчо — поклати глава тя. — Повярвай ми, едно лудо ченге ми е повече от достатъчно. Но се е случвало на други момичета.

— Кои са били?

Кейт го изгледа и тръсна глава.

— Не мога да ти кажа. Но ще ти доверя, че някои от тях имаха повече от три ивици на пагона.

Шармън отново извърна поглед към тавана.

— Значи тарифата е според ранга?

Момичето се засмя.

— Затова на теб ти идва толкова евтино.

Стан я изгледа, леко наранен. Тя стисна ръката му, което й бе неприсъщо, и го изненада.

— Но с теб си струва. Искаш ли да ми сложиш белезници?

Той поклати глава.

— Не, твърде много ми харесва онова, което правиш с ръцете си. Просто се питах дали някога са те връзвали.

Момичето си дръпна дълго от цигарата, преди да отговори.

— Няколко пъти.

— Не е ли опасно? Може да те наранят или още по-лошо?

Кейт сви рамене.

— Може да стане малко страшничко, няколко от момичетата преживяха известни грубости, но аз съм го позволявала само на стари познати.

— Харесва ли ти?

— Само с един тип сексът ми харесва, затова няма значение дали ми е приятно, или не. Клиентите плащат добре, така че нямам против.

Шармън я изгледа, разсъждавайки над последните й думи. Тя усети това.

— О, за бога, Стан, откажи се! Да, за теб става дума, преди да си питал. Сега доволен ли си?

Радваше се, и то повече, отколкото тя осъзнаваше. Продължи да я разпитва.

— Понякога нараняват ли те?

— Малко, но не е нещо, което да не мога да превъзмогна.

Усещаше как у него се надига гняв само при мисълта някой да я нарани.

— И какво става?

Кейт загаси цигарата си.

— Ами различно. Някои клиенти обичат да си играят на изнасилване, реализират фантазиите си. Щипки за зърната, вибратори, пръчки, но обикновено без прекалени грубости. За онези, които си падат по подобни работи, си има специализирани места. Някои от другите момичета са ги порязвали, но мен никога. Предпочитам да предлагам традиционните забавления, така е по-безопасно.

— Изгаряния от цигари?

Кейт кимна.

— Чувала съм за подобни случаи.

— Не се ли оплакват на полицията, когато стане нещо такова?

— Като че ли на тях им пука! — изсмя се кратко и престорено тя. — Може и да направят нещо, ако някое копеле те изпревари, но иначе забрави. Освен това клиентите обикновено плащат много повече, след като видят какво са сторили и в каква каша са се забъркали. Пачката оправя нещата.

Шармън поклати глава смаяно. Пред какво ли не си затваряха очите хората заради пари…

— Някога била ли си с разтворени ръце и крака?

— Повечето пъти, денем и нощем, щом искаш да знаеш — засмя се тя.

— Имах предвид вързана в тази поза.

— Веднъж, но не за дълго — отвърна тя.

— Какво имаш предвид? — Шармън бе заинтригуван.

— Така трудно се прави секс. Не ти се позволява много движение, не можеш да си вдигнеш бедрата, ако схващаш мисълта ми. Много по-добре е с ръце над главата и свободни крака. Тогава клиентът получава ограничаването, което желае, а в същото време можеш да се движиш. Не, връзването с разтворени ръце и крака не струва, това е най-лошата поза, която можеш да избереш. Но пък изглежда добре — добави дяволито Кейт.

Стан запали по още една цигара.

— Тези момичета, които са били изгорени с фасове, ще ми дадеш ли имената им?

— Майтапиш ли се? — озъби му се тя.

— Не. Може да помогна с нещо.

— С какво?

— Не мога да ти доверя, но е важно.

— Да не става дума за жената на онзи член на парламента? Чух, че била нарязана.

— Е, погрешно си чула — въздъхна той.

— И без това мислех, че си отстранен от случая.

Шармън се зачуди още колко ли народ знае. Ставаше адски нелепо.

— Така е, значи очевидно не става дума за него.

Кейт отново отправи очи към тавана.

— Ще видя какво мога да направя. Но не си ги научил от мен, ясно?

— Да, благодаря — кимна той. — Между другото, колко ти дължа?

Кейт остана неподвижна.

— Нищо, гратис е. Беше ми приятно, благодаря.

Този път Шармън намери ръката й и я стисна, но тя я дръпна.

— Дай да не се размекваме прекалено, Стан. Сигурно другия път ще ти взема повече.

 

 

Адамс погледна часовника си. 6:28 сутринта. Бе решил да влезе в 6:30, така че през останалите две минути всички трябваше да почакат. Информаторът беше добър. Даде му повече сведения, отколкото обичайните „услужливи“ клиенти. Ако не беше сигурен, нямаше да организира сутрешното нахълтване. Онзи, който се бе обадил, знаеше достатъчно неоповестени факти за убийството, за да си струва да го изслушат. Затова назованият заподозрян трябваше да се приеме на сериозно. Ако успееше да проведе разследването бързо, щеше да свали товара от плещите си и да разкара началника на полицията, който му висеше на главата. Освен това се радваше, че не се налага да се показва в „Престъпления“. Знаеше, че предаването е доста полезно, но и при двете си участия в него се бе чувствал някак много неудобно.

Бе сигурен обаче, че Джон Кларк не изпитва същото. След убийството на съпругата му се бе появявал в почти всички емисии новини и актуални предавания, присъстваше също и в местните и националните вестници. Изглежда, нескритата скръб печелеше гласоподаватели.

Огледа се около Виктория Роуд. Мадингли бе прекрасен, предназначен за средната класа район. Едно от местата, към които човек се стреми, когато животът и кариерата му процъфтяват. Зад дърветата край пътя се криеха красиви скъпи къщи, а на алеите пред тях бяха паркирани само най-хубави коли — БМВ, мерцедеси, ягуари, а дори и едно страхотно червено ферари. На такова място му се искаше да живее и вероятно някой ден щеше да го постигне.

Адамс отново погледна часовника си. 6:29. „Божичко, как се влачи времето!“, помисли си той. Знаеше, че Греъм Уорд е там. Едно от момчетата му се бе обадило с трика за „грешния номер“ в шест часа и Уорд бе вдигнал. Странно, но старите, изпитани методи за проверка на хора често си оставаха най-добри. Обърна се да надзърне зад себе си. Микробусът за специални операции бе на мястото си и шестима едри униформени юнаци очакваха нарежданията му. Чоки Уайт бе във втората кола заедно с други двама детективи, четирима криминалисти за събиране за улики чакаха в микробуса зад тях, а самият той бе в първата кола с Дик Медоуз. Всичко изглеждаше изпипано. Докато изтичаха последните няколко секунди, мислите му се спряха на настоящите му отношения със Сам. Наистина трябваше да се направи нещо. Опита се да я посети вкъщи, но или я нямаше, или не желаеше да отвори. Телефонните обаждания постигаха същия резултат. Проблемът беше, че настоящото положение бе известно почти на всички и той бързо губеше позициите си. Такъв проблем бе нежелателен по време на разследване на голямо убийство, особено толкова важно като настоящото. При предстоящото овакантяване на поста заместник-началник на полицията искрено му се искаше той да не съществува.

Медоуз внезапно прекъсна мислите му, като посочи към часовника си.

— Време е, шефе.

Адамс се взря в него за миг, докато събере мислите си.

— Добре, Дик, да вървим.

Медоуз взе радиопредавателя си и извика уговорения сигнал:

— Всички единици, тръгвайте!

При тази команда дванадесетина полицаи се втурнаха към номер 24.

 

 

Греъм Уорд спеше, когато чу вратата да се отваря. Отначало си помисли, че е станала катастрофа на пътя, но мозъкът му започна да разпознава звуците и разбра, че това не е шум на огъващ се метал, а от трошене на дърво и стъкло. Преди да успее да се съвземе напълно, той се озова проснат с лице към пода, а трима облечени в тъмни униформи полицаи му извиха ръцете зад гърба. Единственото нарушение, което се сещаше да е извършил, бе минаването на червен светофар предишната вечер, когато бе пиян. Не можеха да знаят всичко, нали, а и това изглеждаше малко пресилено. Накрая го вдигнаха на крака, като го държаха здраво.

Адамс влезе в стаята.

— Греъм Уорд?

Мъжът го изгледа ядосано.

— За какво е всичко това, по дяволите? Надявам се, че знаете кой съм, за бога!

— О, да, знаем, господин Уорд, и точно затова сме тук — усмихна му се главният инспектор.

Уорд продължаваше да го гледа гневно, а гласът му трепереше от яд, когато заговори.

— Тогава може би ще благоволите да ме осведомите защо сте тук?

Преди Адамс да успее да отговори, един от криминалистите влезе в стаята с кълбо бяло въже в прозрачна найлонова торбичка.

— Къде го намери?

— В градинската барака.

— Същото ли е?

— Подобно, ще разберем по-късно, но единият край е рязан.

Инспекторът кимна, приближи се до леглото и вдигна кутия цигари.

— „Марлборо Лайтс“. Обичайната ви марка, така ли?

След първоначалния шок от нахълтването Уорд започваше да се окопитва.

— Не зная какво става, по дяволите, но така си загазил, приятел, че да не повярваш. Ще погреба и теб, и кариерата ти. Разбираш ли? И ако искаш да ми задаваш други въпроси, по-добре повикай адвоката ми.

Той се усмихна арогантно, а Адамс запази невъзмутимото си изражение. Държеше всички карти и го съзнаваше.

— Греъм Уорд, арестувам ви като заподозрян в убийството на Софи Кларк в нощта между понеделник, 14 август, и вторник, 15 август. Трябва да ви предупредя, че всичко, което…

Уорд така и не чу останалото. Усети как пребледнява и после краката му се подкосиха. Ако не бяха двамата, които го придържаха, със сигурност щеше да се строполи на пода.

Адамс се усмихна доволно. Повдигна главата на мъжа и се взря в очите му.

— Да повикам ли линейка, сър?

Уорд не отговори, само го зяпаше и не можеше да повярва.

 

 

Адамс остави Чоки Уайт да откара арестувания в участъка, а той остана още малко, за да наблюдава действията на екипа за събиране на улики. Подвикна на Колин Фланъри:

— Искам да изпипате всичко според правилата, Колин. Не мога да си позволя да изпусна човека заради някакви технически подробности.

Фланъри се почувства доста засегнат, че изобщо се допуска възможността да процедират по друг начин, освен с пълен професионализъм. Откакто бе поел отдела, никога не бяха губили дело заради „технически подробности“ и смяташе, че един главен инспектор би трябвало да го съзнава. Беше твърде раздразнен, за да отговори без сарказъм, затова кимна в знак на разбиране и се отдалечи.

Медоуз се обърна към шефа си:

— Мислите ли, че го пипнахме?

— Не бих се впуснал в нещо такова, ако не бях сигурен — защити се Адамс. — Информацията беше добра. Познавала го е, така че би го пуснала да влезе, без да заподозре последствията. Въжето, което открихме в бараката, е подобно на онова, с което бе вързана, да се надяваме, че ще съвпадне напълно, и тогава с Уорд е свършено.

— Но доказателството ще е малко косвено, сър.

— Вечното ти черногледство, а, Дик? — погледна го той.

— Само изтъквам фактите, сър — сви рамене Медоуз.

Адамс отмести поглед към къщата.

— Съгласен съм, че е рано, но щом сме го хванали, получим ли ДНК анализа, сигурен съм, че ще го окошарим.

— Да се надяваме, че ще разрешим случая преди екипа на заместник-началника на полицията, а, сър?

Адамс се вгледа в Дик за момент, очевидно несъгласен с току-що казаното, но запази мълчание. Медоуз разбра, че е прекалил, и се опита да изглади нещата.

— От вас ще излезе добър заместник, сър, крайно време е да сложим на този пост някой, който е прекарал известно време на улицата и знае какво става там.

— И мислиш, че настоящият заместник не знае, така ли? — попита го той.

В гласа му се усещаше острота, която не се хареса на Дик.

— Нямах точно това предвид, сър, само че той е възпитаник на „Брамсхил“, какво ли разбира изобщо?

— И аз съм учил в „Брамсхил“, какво имаш против него?

— О, ъ-ъ, нищо, но вие сте прекарали известно време и в пряка служба.

Адамс най-сетне се върна сам при колата си, уморен от играта, оставяйки инспектора на тротоара загрижен и объркан.