Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мълчалив свидетел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faceless Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Непознати без лица

Преводач: Таня Танева-Гарабедян

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-26-0086-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10725

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Детектив Станли Шармън подръпна от цигарата си за последен път, преди да я изхвърли небрежно на улицата през отворения прозорец на колата. Тя падна самотно на мръсната алея, а огънчето й остана да свети ярко още миг-два, след което се сля със заплашителния мрак. Като издиша остатъка от цигарен дим през носа си, той започна да се взира търсещо в тъмните сенки, простиращи се по улицата и изпълващи я с меланхолия. Най-сетне откри онова, което диреше. Красивият мерцедес купе бе паркиран точно под единствената незасенчена флуоресцентна светлина. По лекото полюшване позна, че е намерил правилния автомобил и само трябва да почака да се появи жената, която търсеше.

След още пет минути, през които Шармън си сви и запали нова цигара, Кейт най-сетне изскочи от колата. Придърпа дрехите си, обърна се с яд и погледна вътре. По изражението й разбра, че не всичко е наред. Оказа се прав.

— Копеле такова! Нали беше съгласен с цената, плащай!

Човекът там явно й изкрещя нещо в отговор. Шармън бе твърде далече, за да различи думите на клиента, но отгатна, че не съдържат комплименти. Каквито и да бяха, изглежда, разяриха Кейт още повече. Тя отстъпи назад и кракът й се стовари тежко върху предната броня, като я огъна. Последният гневен изблик очевидно преля чашата на мъжа в колата. Той отвори шофьорската врата в миг, изскочи на улицата и се запъти решително към нея. Когато се приближи, жената отстъпи и взе да се прикрива с ръце пред лицето, за да се защити.

— Добре бе, приятел, разбрах те, стига вече — замоли тя. — Задръж си проклетите пари.

Развълнуван, Шармън затърси из джоба си фишека монети от петдесет пенса, който винаги носеше за такива случаи. Извади го и здраво сви юмрук около него. Стар трик, но ефикасен. Фишекът в дланта пречи на юмрука да се свие и ударът става два пъти по-мощен и ефективен.

Наблюдавайки внимателно клиента, той посегна да отвори вратата. В този момент забеляза, че мъжът се успокои и се разколеба, докато Кейт продължаваше да го умолява. Това бе фатална грешка. Когато той свали гарда, жената отпусна ръце, отстъпи хитро назад и запрати десния си крак силно в слабините му, което го срина на колене сред псувни и опити да си поеме дъх. Гледката предизвика потръпване у Шармън. След като клиентът й лежеше проснат и се държеше за слабините с болезнени викове, Кейт се раздвижи отново, явно неудовлетворена от резултата на първоначалното си нападение. С нов ритник го улучи под брадичката и го накара да се претърколи по улицата, а от устата му потече кръв. Накрая, доволна от постигнатото, тя тръгна към колата на полицая и се вмъкна в нея. Шармън й отправи въпросителен поглед.

— Труден клиент, а?

— Нищо, с което да не мога да се справя — изгледа го свирепо тя. — А ти къде беше, по дяволите?

— На път за насам.

— Типично за скапаната полиция. Доколкото си спомням, те все закъсняват.

Шармън внезапно посегна и сграбчи лицето й. За миг видя неподправен страх в очите й. Не това целеше да постигне. Страхът беше полезен инструмент в работата му, но не и в отношенията с любимия човек. Понякога си забравяше силата. Отпусна хватката си.

— Колко ти дължи?

— Има ли значение? — сви рамене тя.

— Да. Колко?

— Двадесет лири. Беше бърз сеанс, без специални услуги.

Шармън кимна, излезе от колата и отиде до клиента, когото Кейт бе оставила да се въргаля на улицата. Беше се посъвзел, бе успял да се изправи на крака и да се добере до колата си, все още стискайки слабините си. Полицаят се наведе над него.

— Мисля, че дължиш двадесет лири на приятелката ми.

Мъжът вдигна очи.

— Ами можеш да й предадеш да се разкара, сводник такъв!

— За теб съм детектив Сводник, приятел.

Според Шармън това си бе достатъчно представяне. Извади от джоба си фишека с монети, стисна ги здраво в юмрука си и удари мъжа силно точно над бъбреците, като отново го повали на земята, свит и крещящ като преди. После бръкна в джоба на сакото му и измъкна портфейла му. Отвори го и взе две банкноти от десет лири, шофьорската му книжка и някаква семейна снимка. Пъхна парите в джоба на панталона си, преди да захвърли портфейла на земята до проснатата фигура. Човекът вдигна поглед.

— Ще те пипна, копеле!

Шармън се усмихна и хвърли поглед на шофьорската книжка.

— Робърт Грийн, Лондон Роуд 74, Хистън, значи. — Разгледа и снимката. — Мило семейство, красиви дечица и съпруга. Е, господин Грийн, какво ли би казала жена ви, ако узнае, че си имате вземане-даване с проститутки? Макар че съм изненадан при такава хубава съпруга. Струва ми се, че ще бъде, меко казано, вбесена. А и децата ще се разстроят, а?

Човекът увеси глава.

— Съветвам ви, господин Грийн, да забравите за случилото се тази вечер. И си вземете поука. А следващия път, когато излезете с момиче, платете си дължимото, така ще си спестите доста неприятности впоследствие. — Размаха снимката и книжката пред лицето му. — Това ще го позадържа за известно време, нещо като застраховка за бъдещето ви сътрудничество, така да го наречем. Ако създавате още проблеми, ще ги дам на Кейт, която виждате ей там, а тя със сигурност ще намери начин да ги предаде на жена ви и децата. Ясен ли съм?

Мъжът кимна, за да покаже, че е разбрал ситуацията. Доволен от отговора, Шармън го плесна леко през лицето.

— Добре, тогава да не говорим за това повече, а?

Клиентът вдигна примирително ръка и полицаят се отдалечи. Когато стигна до колата си, подаде двете банкноти на Кейт. Тя ги грабна от ръката му и ги напъха в чантата си.

— Надявам се, че не очакваш гратис в замяна?

— Гратис? Нали видях как се разправяш с гратисчиите, предпочитам да си платя.

Кейт почти се усмихна, докато той включи на задна и бързо се отдалечи по улицата.

 

 

Сам излезе в градината. Обичаше лятото. Въпреки че пролетта бе любимият й сезон, тя се радваше на ранните летни утрини и на късните вечери. Вдигна Шоу, който се галеше в краката й и чакаше да го нахрани, и тръгна по пътеката, като от време на време спираше да погледа летния шибой и старите английски розови храсти и да вдъхне дълбоко сладкия им аромат. Дори и в седем сутринта градината кипеше от живот, багри и ухания. От всички сетива за нея най-важно бе обонянието. Не беше сигурна дали защото почти го бе загубила или защото й доставяше най-голяма наслада, но може би и заради двете.

Когато стигна до далечния край на градината и се загледа в една особено красива хортензия, телефонът в кухнята звънна. За миг се поколеба, обмисляйки дали да го вдигне, или не. Знаеше, че обажданията в необичайно време предвещаваха само едно — работа. Неочакваната гореща вълна взимаше своя дан и хората, особено старите и болнавите, капеха като мухи. Вече беше навъртяла седемдесет часа извънреден труд, преди месецът да е изтекъл, а продължаваха да валят нови. Копнееше за хлад и свежест с надеждата, че така поне ще снижи настоящата смъртност.

Обичаше да действа бързо, особено с ежедневните задължения. Веднъж някой я бе нарекъл „Ураганът Хигинс на патологията“, но дори и на нея й идваше множко да поддържа темпото с настоящата камара работа. Заминаването на Фред на почивка в седмицата преди горещата вълна създаваше допълнителни трудности, затова трябваше да работи с един от другите асистенти. Мразеше това. Смяташе, че с Фред са екип, и то добър. Въпреки различията в произхода и образованието си те се разбираха отлично. На моменти изглеждаше свръхестествено, когато той сякаш предвижда всяка нейна нужда и е подготвен за нея. В сравнение с него всеки друг асистент или техник, с когото бе работила, имаше големи недостатъци. За щастие от известно време нямаше сериозни инциденти. Половината отдел беше на почивка, на курсове или просто в болнични и не знаеше как би се справила, ако възникне някой случай.

Докато слушаше продължителното и решително звънене на телефона, Сам имаше чувството, че късметът й току-що се е изпарил. Сведе поглед към Шоу, който й се мръщеше гладно.

— За кого бие камбаната, а? Какво мислиш, стари приятелю, да го вдигна ли, или да оставя веднъж и Тревър да свърши нещо?

Знаеше, че не е справедлива. Тревър Стюърт беше на повикване през последните две седмици и просто имаше късмет, че нищо не се бе случило. Освен това бе идвал в моргата няколко дни, за да й помага с някои от важните аутопсии, и тя оценяваше жеста.

„Това, че вече съм шеф, не означава, че имам нещо против да си цапам ръцете от време на време, Сам. Не трябва да загърбвам корените си.“

Тя му се усмихваше с благодарност всеки път, когато го казваше, а беше по-често, отколкото можеше да понесе. Въпреки покровителствения му тон не виждаше смисъл да го разстройва и да загуби така необходимия помощник. Затова замълчаваше и прехапваше устни.

Сякаш в отговор на въпроса й или по-вероятно, защото умираше от глад, Шоу скочи на земята и се втурна към кухнята.

— Дори и котаракът е против мен — въздъхна тя.

След като реши да вдигне телефона, Сам забърза надолу по пътеката, доколкото й позволяваха широките чехли. Като стигна в кухнята, вдигна слушалката от апарата и я постави до ухото си.

— Доктор Райън на телефона.

— Добро утро, доктор Райън, тук е инспектор Медоуз.

Нямаше нужда й се представя, позна гласа му веднага. Не го харесваше. Въпреки че го знаеше от години, отношението й към него бе неизменно. Винаги го бе считала за слаб и бездеен и не можеше да си обясни как изобщо е успял да стане инспектор. По-вероятно бе да е заради принадлежността му към някакво тайно общество със странни навици, отколкото защото бе добър професионалист. Все пак и в медицината имаше такива игри. Разсъжденията й се върнаха отново на Медоуз.

— Какво мога да направя за вас, инспекторе?

— Открихме труп на жена в Гранчестър и ще сме ви задължени, ако дойдете.

Сам грабна химикалката и бележника, които винаги държеше до телефона.

— Дайте ми адреса.

— „Гейбълс“, Оук Трий авеню, Гранчестър. Знаете ли как да стигнете до тук, или да изпратя кола?

Сам се славеше с липсата на чувство за ориентация и неведнъж се бе губила на път за местопрестъплението. Въпреки че познаваше слабостите си, мразеше да й ги изтъкват. Особено пък хора като Медоуз.

— В състояние съм да намеря Гранчестър и сама, инспекторе.

Освен това наскоро бе поставила в колата си система за навигация, което повишаваше увереността й.

— Кога ще дойдете?

Това беше другият й омразен въпрос. Сякаш намеква, че е бавна или мързелива.

— Възможно най-скоро.

— Колко скоро е това, докторе? — настоя Медоуз.

— Сам преценете, нали сте полицай. — Последва раздразнена тишина от другата страна, преди Сам да добави: — Пресата пристигна ли вече?

След кратка пауза Медоуз отвърна неохотно:

— Още не, но смятаме, че са на път. Между другото, става въпрос за важен случай.

— Защо, кой е? — Бе заинтригувана.

— Софи Кларк.

— Съпругата на Джон Кларк, парламентариста?

— Същата.

— Господи!

Чувстваше се шокирана, което бе необичайно за нея.

— Мислех си, че може да искате да се постегнете.

— Дайте ми половин час.

Затвори телефона и погледна Шоу, който седеше до чинийката си и чакаше нетърпеливо.

— Трябва добре да си свърша работата, Шоу, цялата страна ще ни гледа.

През изминалите години бе срещала Софи Кларк няколко пъти. Беше съвсем млада, предполагаше, че е на около двадесет и пет — тридесет години, много красива, с дълга руса коса и дълбоки сини очи. Освен това беше доста забавна. Сам не проумяваше какво прави с мъж като Джон Кларк, който имаше зад гърба си вече три съпруги, все под тридесетте, и бог знае колко любовници. Твърдеше се, че властта е афродизиак, и тъй като той не беше сред най-привлекателните мъже, можеше да си го обясни само с нея. А и току-що му бяха възложили първия му пост в правителството, министър на околната среда, така че репутацията му бе в апогея си. Сам винаги го бе смятала донякъде за самовлюбен сноб. Веднъж я бе канил на среща по време на благотворително парти в парка. Бе му отказала с най-голямо удоволствие. Следващия път, когато го видя, изобщо не й обърна внимание, което напълно я устройваше. Но нямаше нищо против Софи и й бе мъчно за нея. Дори и след всичките години в патологията усещаше особена тъга, когато умираха млади, кипящи от живот хора.

След като се върна в настоящето, Сам се замисли какво да облече. При очакваното внимание от страна на пресата трябваше да изглежда добре или поне професионално. Щеше да го постигне с костюма на „Армани“, който си бе купила при последното си ходене в Лондон. Умна, привлекателна професионалистка — точно образа, който се опитваше да създаде.

Докато Шоу дъвчеше щастливо храната си, тя се втурна на горния етаж да се преоблече.

 

 

Шармън се сепна в съня си, когато телефонът на нощното шкафче внезапно звънна. Отвори очи и се опита да се ориентира. Знаеше, че е в собствената си стая, а също така и в собственото си легло. Освен това усещаше, че Кейт лежи до него, защото ръката му бе обвита около талията й, но изобщо не можеше да си спомни какъв ден или кое време е. Светна нощната лампа и хвърли поглед към будилника. 7:10 сутринта. Кой, за бога, му звънеше в седем сутринта, когато цяла нощ е бил на дежурство? Погледна момичето. Е, по-голямата част от нощта. Вдигна слушалката. Сигурно го чакаха лоши вести. Реши да действа живо.

— Шармън.

— Стан? Тук е Дик Медоуз.

— Нима? Не бих се досетил — отвърна му саркастично.

Бяха партньори повече от пет години и Шармън бе убеден, че се е прегърбил да влачи копелето през всичкото това време. После, сякаш нарочно, повишиха Медоуз в инспектор, а него не. Оттогава бе решил да действа сам. Така имаше по-малко усложнения. Устояваше на нуждата от партньор въпреки многобройните предложения, включително и от Медоуз, който си търсеше черноработник. „Майната му!“, помисли си той и продължи със саркастичен тон:

— Не знаеш ли кое време е, по дяволите? Бях нощна смяна, в случай че си забравил.

— Съжалявам, Стан, знам, че това е почивният ти ден… — „Нима?“ Шармън не се бе сетил. — Но си ми нужен тук, имаме един изстинал.

Това беше привичният израз на Медоуз за оповестяване на убийство. Шармън се наведе над нощното шкафче и взе химикалка.

— Къде?

— Оук Трий авеню, Гранчестър. Встрани от главното шосе, срещу реката.

— Да, знам го, благодаря, Дик. Като стигна там, само ще следвам мигащите светлини, нали?

Познаваше района добре. Един от най-престижните в Кеймбридж. Там живееха само големите и добрите. Абе големите — във всеки случай.

— Познаваме ли го?

— Софи Кларк.

— Нали не е съпругата на най-изтъкнатия ни член на парламента, Джон Кларк?

— Съвсем същата. Можеш ли да дойдеш бързо?

— За нищо на света не бих го изпуснал. Това е шанс да ме покажат по телевизията.

— Всеки иска да стане известен — засмя се Медоуз. — Дори и онази кучка, патоложката, се интересуваше от камерите. Както и да е, те току-що пристигнаха, така че гледай да си сложиш най-хубавата премяна.

— Нямам такава — изръмжа Шармън.

Дочу смеха на колегата си от слушалката.

— Тогава доскоро. О, и много поздрави на Кейт.

Шармън тресна телефона, без да отговаря. Откъде, по дяволите, знаеше за Кейт? От проклетите двулични копелета в отдела за борба с порока! Просто трябваше да се изфука, че знае. Копеле! Като се обърна на гръб и подложи ръце под главата си, той се загледа в тавана за няколко мига и се замисли над чутото току-що.

Софи Кларк. Всички важни клечки щяха да се включат. През следващите седмици се очакваше голяма доза нагаждачество. Усмихна се многозначително — Дик Медоуз щеше да е основният нагаждач. В края на краищата, в това го биваше най-много. А той самият можеше да се сниши и да се държи с обичайното незачитане, за да види колко по-старши по чин може да вбеси, преди да си иде. Погледна към Кейт, която лежеше неподвижно по гръб. Повдигна чаршафа и се взря в голотата й. Висока и стройна, с твърди, стегнати гърди и безкрайни крака. Можеше да бъде много повече от проститутка. Определено имаше данни поне за модел или нещо подобно. Колко жалко! Но ако бе станала такава, дали изобщо би го погледнала? Едва ли.

— Това ще ти струва допълнително — събуди се внезапно тя.

— Кое, зяпането ли? — навъси се Шармън.

Изгледа го подозрително.

— Стига да се ограничиш до него.

Пусна чаршафа върху тялото й и изпълзя от леглото, но Кейт сграбчи ръката му и отново остави завивката да се свлече от тялото й.

— Хайде, можеш да получиш малко гратис. Мисля, че си го заслужи след снощи.

— Ами специалните услуги? — обърна се той към нея.

Момичето се поколеба се за момент.

— Не, за тях ще трябва да си платиш все пак.

Той се засмя.

— Съжалявам, Кейт, но трябва да тръгвам, извършено е убийство.

Подразнена от отказа му, отново се покри с чаршафа и се извърна.

— Може ли да поостана? Да си поспя?

— Ще ти струва допълнително.

— Я се разкарай, пиши го за сметка на безплатните специални услуги, които получи снощи.

Шармън се усмихна и прекоси спалнята, после спря на вратата на банята.

— На разположение ли си довечера?

— Винаги съм на разположение. Всъщност струвам доста скъпо.

Той се намръщи.

— Нямах това предвид. Свободна ли си тогава? Свободна ли си за вечеря?

Кейт знаеше какво има предвид, но обичаше игричките.

— Може и да съм. Кой пита?

Бе наясно с целта й и започваше да му омръзва.

— Тогава в „Глобус“, осем часа.

Момичето не се обърна, просто вдигна палец, преди да се завие през глава и да се унесе отново в съня. Още един дълъг миг се наслаждава на очертанията й под тънката покривка и си припомни нощните забавления с усмивка. Накрая, след като прогони фантазиите си, запали цигара и се добра със залитане до банята, за да се изпикае блажено.

 

 

Когато Сам пристигна в Гранчестър, телевизионните камери вече бяха там заедно с малка армия от журналисти и фотографи. Един бог знае как бяха научили за убийството преди нея. Сигурно имаха един-двама купени полицаи или в Уестминстър се ширеше голямо подмазвачество. Трябва да беше нещо подобно. Позна един от журналистите — Едуард Кейс. Беше криминален репортер на „Кеймбридж Ивнинг Стар“, и то от не малко години. Бе доста добър професионалист, откакто работеше за „Стар“. Идваше от Флийт стрийт, където бе главен криминален репортер в „Телеграф“ повече от десетилетие. Но сега се беше отдал на тревата или може би на пиенето. Толкова много журналисти, също като полицаите, като че ли плюеха на кариерата си, а често и на живота си заради пиенето, а Кейс имаше ужасна репутация с бутилката. Оставаше му само да гасне в някакъв малък провинциален вестник и да се надява черният му дроб да издържи до пенсия. Накрая дори и „Стар“ щеше да се отегчи от него и да го принуди да мине на свободна практика. А Сам не можеше да не забележи по вида му, че този момент наближава. Дори и в настоящето му състояние обаче не биваше да го подценява. Годините на Флийт стрийт не бяха пълна загуба на време за него. Все още не отстъпваше, щом ставаше дума за добра история, и познаваше всички трикове на занаята.

Доктор Райън бе пристигнала в Гранчестър доста бързо. Навигационната система, монтирана в колата й, наистина си бе свършила работата и я бе довела без грешка. Приближавайки се до местопрестъплението, тя се сблъска с бялата ярка вълна от светкавици, която я заслепи за миг и я накара да набие спирачки. Докато очите й се пригодят, репортерите започнаха да блъскат отстрани по колата и да й викат през затворените стъкла:

— Доктор Райън, доктор Райън, някакъв коментар?

— Какво очаквате да намерите?

— Можем ли да се надяваме на изявление по-късно?

Сам не им обърна внимание и продължи нататък. Не можеше да разбере защо го правят. Трябва да съзнаваха, че няма да направи изявление, което би придало тенденциозност на по-нататъшните разследвания. Може би просто чувстваха, че е част от задълженията им да покажат, че правят нещо. Някой ден щеше да стане сериозен инцидент заради тези копелета, но просто се надяваше да не бъде замесена.

Като спря до охраняващия полицай, младок на около двадесет години, Сам се представи и я упътиха по алеята към предната част на къщата. Докато шофираше, момчето внимателно си записа времето на пристигането й. После си отбеляза марката и номера на колата й, преди да хвърли бележника в своята патрулка до появата на следващия важен детектив.

Когато стигна края на алеята, Колин Фланъри я насочи към мястото за паркиране. Усмихна се и му махна. Винаги се радваше да го види. След като той беше тук, знаеше, че работата ще се свърши както трябва. Някои го считаха за придирчив, но за Сам бе добър професионалист и й се искаше хората като него да са повече.

Самата къща беше голямо и внушително здание, имитация на късния готически стил. Градините или онова, което можеше да види от тях през полицейските светлини, също бяха внушителни. Обширни и изпълнени със зеленина, със стотици дървета, растения и храсти. Питаше се колко ли хора е наел Кларк да се грижат за поддръжката им. При по-щастливи обстоятелства с удоволствие би се разходила наоколо и би си откраднала някои резници.

Докато излизаше от колата, Фланъри се приближи към нея с бял защитен гащеризон в ръка.

— Видя ли какъв цирк е ей там? Да се чудиш как, по дяволите, са научили за случая преди нас!

Усмихна му се и навлече гащеризона.

— Мисля, че и двамата сме наясно как, нали, Колин?

— Да, напълно. — Той сви рамене и кимна. — Нелепо е.

Погледна надолу към краката си.

— Носиш ли ми предпазните калцуни?

Фланъри й ги подаде и тя ги нахлузи върху обувките си.

— Главен инспектор Адамс дойде ли вече?

Фланъри поклати глава.

— Не, още не е, трудно го открих. Сигурно заради новата му млада жена… — Млъкна и му се прииска да си отхапе езика. — Извинете, не съобразих. Сигурен съм, че ще дойде скоро.

Сам знаеше, че не е злонамерен, затова не обърна внимание на забележката и се насочи към входната врата.

— Какво имаме?

— Млада жена горе на леглото, смятана за Софи Кларк, съпруга на местния член на парламента Джон Кларк. Изглежда, е била удушена… — Отново млъкна със съзнанието, че вероятно е прекалил, ставаше му неприятен навик. — Но разбира се, това вие ще го определите, доктор Райън, аз само изразих общи наблюдения.

Усмихна се на неловкостта му. Бе толкова възпитан и мил.

— Сигурна съм, че си прав, Колин. Но все пак ще поогледаме, нали? А какво става със съпруга й?

— В момента му го съобщават. Имало някакво празненство на Камарата на общините, на което трябвало да присъства. Така че можете да си представите колко многобройни ще бъдат свидетелите за алибито му.

— А Софи не е ли отишла?

— Явно е било само за членове на парламента.

Сам се питаше дали в полицията нямат списък на любовниците му с адресите им. Сигурно щеше да им е необходим.

— Кой я е открил?

— Икономката, някоя си госпожа Уодъм, която очевидно работи за семейството от години. Родом е от Хистън. Била е на служба при Кларк, когато бил в „Джонс“.

— Доста път е от Хистън.

— Мъжът й я оставя всяка сутрин и я взема вечер. Открила трупа малко преди шест тази сутрин и се обадила в местната полиция.

— Шест часа, божичко, не е ли много рано? Не им ли пречи шумът?

— Освен всичко, тя е и готвачка. Пристига навреме да приготви закуска за себе си и останалата част от персонала, преди да започнат работа.

— Колко души наброява той?

— Четирима, с госпожа Уодъм. Има някакъв шофьор-майстор, каквото и да означава това.

Неодобрителният му и осъдителен тон я развесели.

— Заема къщичката зад имението. Освен това имат и градинар, който живее някъде в селото, но работи само почасово, а също и чистачка, която идва около девет часа.

Фланъри я насочи през гигантското антре нагоре по двойното стълбище към главната спалня. Вътрешността на къщата беше толкова внушителна, колкото и фасадата. Оригинални произведения на изкуството, съвременни и старинни, красяха стените, а подът, масите и бюфетите бяха отрупани със скъпи антики. Не беше по нейния вкус, но беше изискано. Пари и стил — не би очаквала подобно нещо от човек като Кларк. Може би той бе по-сложна личност, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но, от друга страна, сигурно бе възложил дизайна на интериора на някой друг. Въпреки че винаги мислеше само хубави неща за хората, които й бяха приятни, Сам мразеше да го прави за онези, които не й допадаха. Беше си недостатък, но си го харесваше.

 

 

На Шармън му бе нужен половин час, за да стигне от едностайния си общински апартамент в Арбъри до зеления Гранчестър, местообитание на средната класа. Обикновено му отнемаше два пъти повече, но беше рано и нямаше трафик. Кеймбридж, като всяко друго място, страдаше от твърде много хора в твърде много коли, затова пътуването по свободните пътища бе приятно разнообразие.

Пристигна насред обичайния хаос, присъщ на ранната фаза на всяко разследване на убийство. Хора, коли и микробуси навсякъде. Униформени детективи, които си придаваха важност, която всъщност им липсваше. Облеченият в бяло екип от криминалисти тичаше насам-натам с найлонови торби, пълни с бог знае какво, а почти върху всичко се опъваха безкрайни ролки от бели ограничителни ленти. Журналистите се бяха струпали, но след като погледнаха колата му и разбраха, че не е важен, го игнорираха, а той това и искаше. Когато се приближи до главната порта, млад полицай го спря и застана пред колата му. Шармън отвори прозореца и младежът се наведе над него.

— Мога ли да ви помогна, сър?

Не харесваше униформените даже и по времето, когато самият той бе такъв, и най-вече не му се нравеха онези, които не го познаваха. Считаше се за нещо като легенда в кеймбриджкото полицейско управление. Беше извършил повече арести, бе възстановил повече вещи и имаше повече награди от всички останали мързеливи копелета, взети заедно. Затова го дразнеше, когато някое хлапе, което още имаше мляко около устата, не го разпознаеше. Всичките бяха безнадеждни според него. Вдигна поглед към лицето на младия ентусиаст. „Божичко, помисли си, вече ни пращат и деца.“

— Майка ти знае ли, че си навън, синко?

Веднага разбра, че забележката бе постигнала целта си да подразни младока. Наслади се на усещането и реши да му набие в главата превъзходството си. Предпочете да продължи с играта.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да обърнете и да напуснете мястото, като следвате знаците, сър. Съвсем ясни са. Може би, ако си бяхте сложили очилата, нямаше да ги пропуснете преди малко, сър?

Сега бе ред на Шармън да се подразни, въпреки че се възхити на куража на момчето. Обичаше сарказма — това беше любимият му вид хумор. Но никога не бе разумно да ядосваш детектив, особено такъв ненормален като него. Щеше да изчака да си го върне на копеленцето. Каквото повикало, такова се обадило.

Извади полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си и я завря в лицето на младежа.

— Детектив Шармън. Значи искаш да следвам знаците, а, синко?

Момчето изглеждаше изненадано и малко нервно.

— Съжалявам, сър, не ви познах.

Думата „сър“ го ядоса още повече.

— Не съм „сър“, а „сержант“. Не ви ли учат на такива работи в колежа вече? Или още не си дорасъл да четеш?

— Не, сър, сержант, тоест, да. Съжалявам, сержант.

Шармън пъхна картата си обратно в джоба и включи колата на скорост. Преди да потегли обаче, изстреля последен куршум в жертвата си.

— Няма достатъчно полицейски конуси. Искам повече. Това е убийство, за бога, конусите са от първостепенно значение. — Видя, че бе накарал момчето да се задейства.

— Веднага ще се погрижа, сър, сержант.

— Не, синко, не се грижи, а го свърши — поклати глава саркастично той. — Искам действие. Захващай се с проклетата работа!

— Да, сержант.

— Добре, като свърша, искам отвън да има много повече конуси. Ще съм си сложил очилата, така че ще мога да видя, ясно ли е?

Младият полицай кимна нервно, докато Шармън потегляше по алеята, водеща към къщата. Обърна се и погледна през задното стъкло. Можеше да се закълне, че младокът му показва пръст. Засмя се. И той би постъпил по същия начин.

 

 

Когато се приближи до къщата, забеляза свободно място за паркиране точно отстрани на алеята, близо до входната врата. Отби в него. На слизане от колата към него се приближи още едно ченге с бебешко лице.

— Съжалявам, сержант — поне този път го бяха разпознали, — но това място се пази за главен инспектор Адамс.

Единственото, което мразеше повече от това тъпаци с бебешки лица да му дават акъл, беше скапаният главен инспектор Адамс. Според Шармън той си бе издействал настоящия пост на гърба на две жени — Хариет Фармър, за която трябваше да признае, че въпреки пола си е дяволски добър полицай, и патоложката Саманта Райън. Но и Стан, като всички от управлението, искаше да се намърда под полата й, затова не можеше да го вини за същото. Въпреки че тя имаше репутацията на ледена девица, Адамс явно я бе разтопил. Но не се ожени за нея, а за другата хубавица от отдел „Палежи“. Странно, мислеше си Шармън, защото той самият би предпочел патоложката. Може и да беше студена, но в нея имаше нещо — е, не беше съвсем сигурен какво, но определено имаше нещо. Озъби се на униформения полицай пред себе си:

— Ами глоби ме за неправилно паркиране.

След това закрачи към къщата, като остави шашнатия младеж да се чуди какво да прави.

Когато влезе в голямото антре, бе посрещнат от Тинкър[1] Греъм, който му се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога, Станли.

С детектив Джон (Тинкър) Смит бяха партньори малко след като Шармън постъпи на служба и се познаваха отдавна. Винаги го бе считал за малко мързелив и му бе писнало да го влачи. Не че като го смени с Медоуз, стана по-добре. Но когато разбра, че Тинкър взема подкупи, уреди да се разделят. Не подаде рапорт до отдел „Жалби“ за личните доходи на приятеля си. Знаеше, че моралът го задължава да запази мълчание и не нарушаваше този закон. Въпреки че самият той никога не бе приемал рушвети, достатъчно бе нарушавал правилата, за да го осъдят, а Тинкър го знаеше много добре. Ако натопеше партньора си, той щеше да му върне услугата и тогава и двамата щяха да загазят. Така стояха нещата, а в края на краищата, бяха приятели.

— Гледай си работата, Тинкър. Какво става?

— Бъркотия, какво друго. Целият свят се е побъркал. Жената на местния член на парламента лежи горе, студена като камък. Адамс се щура като муха без глава и ни тръсва цялата каша. Затова, ако бях на твое място, щях се де се разкарам, Стан. Присъствието ти тук няма да донесе нищо добро.

— Медоуз ме покани — поклати глава Шармън.

Тинкър се засмя.

— Значи вече си затънал в лайната. Знаеш ли, че началникът е тръгнал насам с половината си щат?

Стан сви рамене.

— Теб шефовете може и да те притесняват, но мен не.

Другият отново се засмя.

— Ясно, приятел, но ти със сигурност ще притесниш тях. Да ти е хрумвало да се обръснеш или да се срешеш, преди да се явиш на служба?

Шармън попипа брадата си и прокара ръка през косата.

— Днес ми е почивен ден. Не съм очаквал да ме повикат.

Колегата му докосна с ръка сакото му.

— Ако не греша, това е кръвта на Джипси Смит, а го пипнахме преди два месеца.

Шармън му се усмихна саркастично.

— Обичам да си пазя някои неща за спомен. В коя стая е трупът?

— Следвай инстинкта си.

Изгледа го ядосано.

— Добре де, стига си се ежил! Качи се горе, завий надясно, третата врата вляво. Няма начин да я сбъркаш, пълна е с хора в бели костюми. С малко повече късмет някой от тях ще те отнесе.

Мъжът тръгна да си върви, но Шармън извика след него.

— Тинкър!

Полицаят се обърна към бившия си партньор.

— Какво?

— Върви на майната си!

— Ето, Стан, знаеш как да поддържаш най-висок морал!

Шармън не му обърна внимание и продължи да се изкачва по стълбите. Зави надясно и последва ярките светлини и криминалистите в бяло. Но преди да успее да влезе в стаята, го посрещна ядосаният Колин Фланъри.

— Защо не си с предпазен костюм?

За пръв път не можа да измисли остроумен отговор. Може и да беше малко грубоват, но възприемаше работата си сериозно и знаеше, че е в нарушение.

— Съжалявам, не се сетих. Нямате ли някой подръка, а?

Все още ядосан, онзи пъхна в ръката му гащеризон и калцуни.

— Гледай да не се повтаря, Стан.

Не беше сигурен дали харесва Фланъри, но го уважаваше, а според него това стигаше. Облече се набързо.

— Тежка нощ.

— Не са ли такива всичките, Стан — поклати глава колегата му. — Накрая ще те довършат.

Колин остана като страж на вратата, докато Шармън се приготви напълно, после се отдръпна.

— Вече можеш да минеш, сержант.

Кимна и влезе. Стаята беше обляна в светлина от множеството лампи, поставени из нея, а криминалистите бяха навсякъде.

Странно как се бяха променили нещата с годините. Доскоро не беше и чувал за специалисти по събиране на улики от местопрестъплението. А сега бяха цял отдел. Когато постъпи на работа, имаше патолог, обикновено мъж на средна възраст със сако от туид, най-често пушещ цигара или предъвкващ сандвич над трупа, а също и няколко детективи, струпани в последния момент, за да събират доказателства — това беше целият екип, с който разполагаше. Сега всичко бе оставено на отдел от криминалисти и се вършеше много умело и професионално. Не беше зле, хората на Фланъри, изглежда, постигаха резултати.

Огледа мястото. Медоуз вече бе там и си бе придал възможно най-строг вид. Двама специалисти правеха снимки по нареждане на доктор Райън, а трети заснемаше всичко с видеокамера. Медоуз се приближи до Шармън и зашепна в ухото му. Всички, с изключение може би на патоложката, шепнеха, и въпреки организирания хаос, който цареше на местопрестъплението, то винаги изглеждаше обгърнато от странна тишина. Не можеше да проумее защо, но му се струваше, че просто така е редно. Нещо като знак на почит.

— По дяволите, Стан, сякаш са те влачили през храстите! Не се ли сещаш да се обръснеш? Ще се подмладиш. Шефът ще дойде всеки момент и тогава искам да излезеш през задния вход. Само да те погледне, и ще загуби вяра във всички нас.

Шармън не му обърна внимание, очите му инстинктивно бяха привлечени от леглото. Върху него лежеше млада и някога красива жена, гола, с разперени ръце и разтворени крака, вързани към четирите колони в ъглите му. Светлата й коса закриваше част от лицето и се спускаше върху чаршафа. Имаше деликатно, атлетично тяло с плосък корем и твърди, високи гърди. Явно красавица приживе, сега лицето й бе почерняло и подпухнало почти до неузнаваемост. Около шията й имаше нещо като примка, врязана така дълбоко в плътта, че кожата образуваше гънка около нея и въжето трудно се забелязваше.

Шармън погледна Сам, която вече бе стигнала до средата на коментара си. Наистина беше хубава жена. За него и за повечето му колеги беше загадка защо Адамс я бе зарязал заради Уебър. Ребека може и да бе по-млада, но у доктор Райън наистина имаше повече дълбочина.

Изчака я да свърши. Знаеше, че няма да й е нужно много време. Никога не се мотаеше на местопрестъплението, оставяше другите да вършат това. Правеше си само основни бележки и си тръгваше. Същинската й работа бе медицинската експертиза. Да я наблюдаваш как я прави, бе все едно да наблюдаваш човек на изящните изкуства. Действаше умело, нищо не й убягваше и знаеше как да отличи обикновеното от необикновеното.

Когато Сам приключи с коментара си, Шармън се приближи към нея.

— Може ли да погледна отблизо, доктор Райън?

Вдигна очи към него.

— Стан Шармън! Отдавна не съм те виждала. Мислех, че си се оттеглил тихо като повечето създаващи неприятности.

Той я изгледа с полуусмивка.

— Полицията е загубена без мен.

Харесваше го, но не бе сигурна защо. Това бе може би един от най-мърлявите мъже, които някога бе срещала, и определено най-грубият. Явно и личният му живот търпеше критика. Но си вършеше работата честно, а за нея този факт бе важен. Освен това бе и един от най-добрите в залавянето на крадци. Дори и Адамс, който не криеше неодобрението си към него, трябваше да го признае.

Посочи му трупа.

— Заповядай, и без това почти свърших.

Прие поканата й и се приближи до леглото. Не докосна въжето, само приклекна и огледа от близо. Беше удушаване, и преди бе виждал подобни случаи, и то повече, отколкото би искал. Въпреки че въжето бе здраво омотано около шията й, виждаше възела и малката пръчица, прокарана през него, за да даде възможност на нападателя й да контролира живота, а накрая и смъртта й. И най-малкото завъртане на пръчицата в тази или онази посока бе затягало или разпускало въжето, като ту бе давало възможност на жената да диша, ту я бе задушавало до смърт. По този начин убиецът е имал възможност да се гаври с жертвата с часове, преди последното завъртане, с което я бе довършил. Подобно на котка, която си играе с мишка, докато се отегчи и нанесе последния удар. Това бе неприятна и болезнена смърт. Въжето изглеждаше евтино, като онези за простиране на пране. Погледна вървите около китките й — бяха същите. Беше се борила, разбира се, но не бе имала никакъв шанс да се измъкне. Възлите бяха вързани здраво и умело, явно от някой, който си е разбирал от работата.

Сам забеляза интереса на Шармън към тях.

— Едно завъртане и две полупримки. Май е нещо като моряшки възел, а?

Патоложката се обърна към Фланъри, който кимна в знак на съгласие. И двете китки бяха наранени на мястото, където въжето се бе впило дълбоко в плътта. Огледа краката й. Бяха вързани по подобен начин. Отдръпна се и замислено се взря в мястото. Не й бяха запушили устата, но и кой би я чул как крещи тук? А може и виковете за помощ, молбите за пощада да са били част от играта? Но къде са били слугите? Не можеше да повярва такова домакинство да се ръководи от само себе си, а госпожа Кларк не изглеждаше като домакиня, която да бута пазарската количка в „Теско“. По гърдите и по зърната й имаше белези. Наведе се над тялото. Рани от изгаряне. Някой я бе използвал като пепелник и бе гасил цигарите си в нея. Много пъти бе виждал подобни белези, особено при битови скандали, и доста често върху деца. Огледа стаята. Не се виждаше и помен от останалата част от въжето или пакет цигари. Хвърли поглед към Фланъри, който отново бе влязъл в стаята.

— Момчетата ти да са намирали фасове наоколо?

Колегата му посочи с очи към двамата криминалисти в бяло в далечния край на стаята, които изчакваха Сам да приключи с първоначалния си оглед, за да увият тялото. Държаха прозрачен найлонов плик.

— Два.

Шармън прекоси стаята и взе пликчето.

— Знаем ли каква марка са?

— Още не. Експертите ще ни кажат по-късно.

Огледа ги през найлона. Имаше нещо странно в тях, но не знаеше какво точно. Каквото и да бе, съдебните експерти щяха да го установят по-късно. Докато все още ги изучаваше, Сам внезапно се изправи до него и надникна в торбичката.

— Как мислиш, защо филтрите са откъснати?

Шармън отново отмести очи към цигарите. Доктор Райън бе права, наистина бяха откъснати. Поклати глава.

— Нямам представа. Вероятно е предпочитал да усеща тютюна по-силно.

Сам не бе убедена.

— Тогава защо да си купува цигари с филтър?

Трябваше да се съгласи с нея. Обърна се към Медоуз.

— Жертвата пушачка ли е била?

Бившият му партньор сви рамене.

— Нямам представа. Но скоро ще разберем, сигурен съм.

Шармън пренесе вниманието си върху Колин Фланъри.

— Някакви следи от влизане с взлом?

Мъжът поклати глава.

— До момента не. Но както казах, все още работят.

Проследи внимателно погледа му из стаята в търсене на обичайни и необичайни неща, които биха му подсказали самоличността на нападателя. Но нищо не биеше на очи. Трябваше да остави това на Фланъри и екипа му.

Ядосаният и раздразнен глас на Адамс прекъсна мислите му.

— Твоята таратайка ли е заела мястото ми, Шармън?

Обърна се. Първо хвърли поглед към Медоуз, който стоеше до главния инспектор, пристъпваше от крак на крак и изглеждаше едновременно смутен и загрижен, а след това към Адамс.

— Ако имаш предвид онзи „Форд Кортина“, модел 1969-а, той не е таратайка, а класика.

Адамс го изгледа свирепо.

— Наричай я както щеш, Стан, но все пак е на моето място. Премести я или ще наредя да я вдигнат.

Той не отговори, само отправи към Адамс саркастична усмивка и тръгна да излиза.

Докато минаваше покрай него, инспекторът изсъска в ухото му:

— И вземи да се пооправиш, по дяволите, чу ли! Вониш!

— От костюма ми е — изгледа го Шармън.

Адамс поклати глава.

— Тогава вземи да го изгориш и си купи нов. Модата му е минала преди десет години.

Стан го стрелна право в очите.

— Значи всеки момент ще излезе на мода отново, а? Нали знаете как се извъртат нещата, сър? — С тези думи се измъкна от стаята и се отправи към входната врата.

След като той изчезна, Адамс пренесе вниманието си върху Сам, която се усмихваше, развеселена от малкия спор между Шармън и бившето й гадже. Още не му бе простила, че я бе изоставил заради друга, а още повече — заради по-млада жена.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш. Ребека не ти дава да мигнеш, а?

Беше нечестно и непрофесионално и съжали веднага, но не можеше да си върне репликата. Адамс изглеждаше едновременно подразнен и смутен от забележката. Въпреки резервите си към казаното, Сам се наслади на неудобството му. Избягваше го, откакто се бяха разделили, и то успешно досега. Звънеше й, писа й и поне два пъти идва до къщата й. Втория път си беше у дома и отказа да отвори. Беше наранена и не й бяха нужни повече плоски извинения.

— Имате ли нещо да ни съобщите, доктор Райън?

„Много е официален“, помисли си Сам. Е, и тя можеше да бъде такава.

— Мъртвата почти със сигурност е удушена и изглежда, преди това е била измъчвана. Поради отока и охлузванията покрай влагалището и положението на тялото смятам, че вероятно е била и изнасилена. Взех проби от вагината, зърната, устата и ануса, така че ще разберем със сигурност.

— Кога предлагате да извършите медицинската експертиза?

Сам се запъти към вратата, защото искаше времето, прекарано в една стая с него, да е възможно най-кратко.

— Зависи.

— От какво? — Адамс губеше търпение.

— От това кога ще откарате трупа в моргата.

След като тя напусна помещението, вниманието на началника се върна на екипа. Тогава забеляза, че едва ли не всички очи бяха вторачени в него. Кавга между настоящи или бивши любовници не бе нещо нормално насред място, където е извършено убийство, затова зяпаха жадно. Сблъсъкът му със Сам щеше да се разнесе из полицейските среди за часове.

Наистина така не можеше да продължава, размишляваше той, трябваше да се направи нещо сериозно.

След като се върна в реалността, подвикна на застаналия срещу него Медоуз.

— Дик, искам да поговорим, ако нямаш нищо против.

 

 

Когато Стан Шармън стигна до колата си, все още паркирана на мястото на Адамс, Медоуз извика след него:

— Почакай, Стан, трябва да поговорим.

Шармън изчака бившия си партньор да се приближи по алеята. Медоуз му се усмихна. С това изражение приличаше на кобра, готова да нанесе удар. Някои хора в полицията всъщност го наричаха Змията и прякорът бе сполучлив. Шармън бе виждал тази усмивка и преди и инстинктивно разбра, че каквото и да смяташе да му каже Дик, нямаше да е добро.

— Какво ще кажеш да дръпнем по един фас?

— Щом искаш — кимна той.

Всъщност не му се пушеше, а още по-малко с Медоуз, но пък нали нямаше избор? Освен това така щеше да му измъкне каквото има за казване.

Докато вървяха към едно тихо кътче зад къщата, те се разминаха със Сам, която събличаше белия си предпазен костюм с помощта на Колин Фланъри. Тя вдигна поглед, като забеляза двамата мъже.

— Ще се видим ли по-късно на медицинската експертиза, Стан?

— Съмнявам се — сви рамене той.

Кимна към Медоуз, който я гледаше глупаво. Доктор Райън поклати глава. Шармън беше страхотно ченге, но сам си беше най-голям враг. Да се заяжда с Адамс — не беше добро хрумване.

След като стигнаха зад къщата, двамата седнаха на шезлонгите край грамадния плувен басейн. Медоуз му предложи цигара и той я прие. След това Дик запали и двете.

— Съжалявам, приятел, но си отстранен от случая.

Шармън продължаваше да се взира над басейна.

— Гледай ти, каква изненада! Не знаех, че изобщо съм бил натоварен с него. Днес ми е почивният ден, забрави ли?

Стан беше сериозно обезпокоен заради отстраняването си, преди въобще да е имал възможност да заработи над убийството, но нямаше да достави на Медоуз или Адамс удоволствието да разберат това.

Дик продължи:

— Не е заради мен, Стан, нали знаеш. Аз бих те задържал, ти си добро ченге, страхотно ченге. Заради Адамс е. Защо трябва постоянно да се заяждаш с него?

— Защото е тъпак. — Засмя се саркастично. — Копелето не може да разкрие и едно убийство.

Медоуз се вгледа в бившия си партньор.

— Може би не е от твоята класа, но досието му не е лошо.

Шармън го съзнаваше, но не възнамеряваше да му отдаде дължимото.

— Както и да е, не е доволен от отношението ти и иска да се върнеш в участъка.

— Нямам нищо против — сви рамене той.

Дик поклати глава.

— Лъжеш. Виж, ако продължаваш така да разиграваш шефа, ще се окажеш пълен глупак. Това ли искаш?

Шармън отново сви рамене — като разглезено дете, решено да постигне своето с инат.

— Времената се менят, Стан, и трябва да се адаптираш към тях, или ще изостанеш. Виж, ако изникне нещо друго, ще те осведомя. Просто не се пречкай в краката на Адамс за известно време, това е. Далече от очите, далече от ума. Разбираш ли ме?

Шармън погледна към приятеля си. Все още не можеше да го понася, но знаеше, че се опитва да му помогне.

— Да, добре, Дик, ще стоя настрана.

Медоуз кимна.

— Само за известно време. Той знае, че си добър детектив, затова си още на работа. Ако беше някой некадърник, щеше да се е отървал от теб отдавна.

Стан не отговори, само дръпна продължително от цигарата си.

— Забеляза нещо там, нали?

Наистина беше видял нещо, но не бе в настроение да споделя информацията.

— Нищо. Сигурен съм, че криминалистите ще го изяснят. Освен това по случая работи и Шерлок Адамс. Вярвам, че нашият Суперинспектор ще арестува престъпника бързо.

Медоуз знаеше, че лъже. Шармън бе най-добрият полицай, когото познаваше. Беше почти свръхестествено, сякаш имаше шесто чувство или нещо такова. И все пак за него не бе така загадъчен. Знаеше също, че докато не се успокои и не промени сегашното си войнствено настроение, няма вероятност да измъкне някакви сведения от него. Съзнаваше, че ще трябва да действа хитро известно време, докато чака готовността на Стан да му сътрудничи. От отдел „Борба с порока“ идваха да разговарят с него за нощните навици на бившия му партньор. Както обикновено, ставаше дума за Кейт Армстронг, никога не използваше други момичета. Но Медоуз не проумяваше защо се бе захванал с проститутка. Не че беше непривлекателен, а и бе имал много нормални приятелки, дори и няколко дълготрайни връзки, но така и не се бе задомил. Може би Кейт му даваше само лесен секс, без напрежение във взаимоотношенията и без необходимост от себеотдаване. Сигурно беше нещо подобно. За момента бе отклонил отдела за борба с порока от Стан, но не знаеше докога ще може да го прикрива. Веднага след като получеше от него каквото му бе нужно, трябваше да си поговорят сериозно за Кейт и да се опита да го убеди да се срещат в апартамента му. Така поне нямаше да забелязват повече автомобила му из задните улички на Дитън Фийлдс.

— Както и да е, най-добре си премести колата, Стан. Не мога да се справя с повече напрежение, особено от страна на Адамс. — Медоуз довърши цигарата си и я хвърли небрежно в басейна.

Шармън го наблюдаваше, удивен от глупостта му. Клекна до бистрата вода, вдигна фаса и го пусна заедно със своя в джоба си. Дик го гледаше.

— Извинявай, Стан, малко глупаво постъпих. Не се замислих.

„Ти никога не мислиш, по дяволите!“, каза си Шармън, но премълча. Медоуз му бе нужен като съюзник засега, така че нямаше смисъл да го разстройва допълнително. Усещаше, че е вбесил достатъчно старши офицери за един ден.

 

 

Когато си тръгна към къщи, Сам реши да се преоблече и да закуси, преди да отиде в болницата за аутопсията. Започваше да изпитва чувство на вина заради поведението си към Адамс. Може би беше време да прости и да забрави. И без това не можеше да таи яд продължително, в това отношение приличаше на баща си.

Ако трябваше да бъде честна пред себе си, всъщност вината не беше у него. Бе имала множество възможности да се омъжи за бившия си приятел. Дори и сега съзнаваше, че той всъщност бе искал нея, а не проклетата Ребека Уебър, колкото и да беше млада. Но все пак много бързичко бе успяла да го омотае. Не й даде възможност да се замисли, да прецени, а вече бе твърде късно. Каква глупачка бе! Наистина ли независимостта й значеше толкова много за нея? Беше постигнала всичко възможно в професията си, нима бракът и малко щастие наистина щяха да попречат на живота й или щяха да й дойдат в повече? Докато отбиваше по своята улица, мобилният й телефон звънна. Погледна да види кой я търси, но на дисплея бе изписано „неизвестен“. Вдигна. Беше Адамс.

— Сам, не затваряй, трябва да поговорим.

Поколеба се за миг, размишлявайки дали да натисне бутона за край, или не. Отказа се.

— Нямах такова намерение — излъга тя. — Какво мога да направя за теб, шефе?

Последва пауза.

— Докога ще продължаваме така, Сам?

— Ти ми кажи. Нали ти ме заряза заради по-млада жена.

— Знаеш, че не възнамерявах да стане така, исках теб, но ти не ме щеше. Какво трябваше да сторя — да чакам вечно ли? И да остарея, докато вземеш решение? Нуждаех се от съпруга, Сам, и исках теб, но ти не беше съгласна. Какво трябваше да направя?

Знаеше, че всичко, казано от него, е вярно, но това не я успокояваше.

— Може би е нужно време, Том.

— Е, имаме напредък, поне отново ме наричаш Том.

По лицето й се стичаха сълзи и оставяха по бузите й вадички от спиралата.

— Но не и на публични места, а? — Последва кратка тишина. — Можеш да ме наричаш така когато и където пожелаеш. Това не ме притеснява.

Нежното отношение на Адамс й дойде в повече, отколкото можеше да понесе.

— Виж, Том, трябва да затварям. Наистина съжалявам, но е опасно да шофирам така. Ще поговорим по-късно. Чао.

Изключи телефона и остана зад волана на колата с преливащи от сълзи очи. Не можеше да види къщата си, макар и само на няколко метра пред себе си.

 

 

Докато вървяха към предната част на сградата, Медоуз внезапно сграбчи ръката на Шармън.

— Почакай за секунда, Стан.

Шармън мина през пролука в живия плет и видя няколко униформени офицери да прекосяват алеята и да влизат в къщата. Единият явно бе Робърт Шоу, шеф на полицията. „Още един началник на местопрестъплението“, помисли си той. Питаше се дали Фланъри ще се изрепчи и на шефа както на него. Доколкото го познаваше, вероятно нямаше да го стори. Самият той си нямаше вземане-даване с началниците и ги избягваше като чума, стига да можеше. Шоу беше нов тип ръководител, интелектуалец либерал — но нали напоследък всички бяха такива? Сякаш си съперничеха кой ще се покаже най-либерален и ще впечатли политиците. Жалко, че не се съревноваваха в залавянето на престъпниците.

— Шефът не бива да ме вижда сега, а, Дик?

Винаги знаеше как да накара Медоуз да се почувства неудобно. Всъщност, що се отнася до съвременната полиция, Стан беше същинска пречка. Твърде нестандартен, за да успее да се издигне, той имаше способността да завлича и поддръжниците си със себе си. Медоуз знаеше, че му е нужен, но и че трябва да стои настрана. Просто за всеки случай. Колкото и да го уважаваше, винаги гледаше да пази голяма дистанция между тях. След като хоризонтът бе чист, Дик го избута иззад ъгъла към алеята.

— Обади ми се утре, Стан. Ще видя какво мога да направя.

Шармън отиде до автомобила си.

— Добре, Дик.

Преди Медоуз да успее да отговори, вече бе в колата и се отправяше към главната порта. На минаване през нея забеляза, че навсякъде са пръснати полицейски конуси. Младият полицай, когото бе срещнал по-рано, продължаваше да поставя още. Като си спомни знака с ръка, който му бе показал по-рано, повика злополучното момче.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Това прилича на М6 в лош ден. Разчисти всичко!

Младежът изглеждаше смаян.

— Какво, всички ли? Но нали казахте…

Шармън го изгледа свирепо.

— Няма значение какво съм казал, разчисти всичко. Това е заповед!

След тези думи вдигна стъклото и потегли, смеейки се на себе си. Щеше да му отнеме цялата нощ. Ако имаше късмет, Кейт щеше още да е в леглото, когато се прибере, и тогава щеше да се възползва сериозно от нея. Всяко зло за добро.

Бележки

[1] Калайджия (англ.). — Б.пр.