Найджъл Макриъри
Непознати без лица (6)

Пета глава

За щастие отделът за борба с порока се намираше на доста разстояние от щабквартирата на полицията, а следователно и от Адамс и кохортата му подмазвачи. Инспектор Морис Пана отговаряше за отдела от почти три години и макар управлението му да бе успешно, готвеха му преместване. Поне веднъж Шармън удари късмет, защото това още не бе станало. Пана имаше необичайната и полезна дарба наистина да разбира хората и мотивите им, което повечето полицаи не умееха, въпреки всеобщата им вяра в обратното.

Морис Пана го чакаше, когато спря на паркинга. Докато Шармън излизаше от колата, той го поздрави.

— Стан!

— Морис! Отдавна не сме се виждали.

— А по чия вина?

— Съжалявам, но нали знаеш как е. Как са Джил и децата? — Знаеше, че пътят за сърцето на приятеля му минаваше през семейството му.

— Чудесно. Ребека току-що влезе в училището по драма.

— Бъдеща звезда. Може би ще успее да запази навиците на баща си.

— Трудна работа — засмя се Пана. — Още ли се виждаш с Кейт?

Шармън кимна кратко.

— Все още е в занаята, знаеш ли?

— Зная — кимна отново.

Приятелят му поклати глава.

— Откажи се, Стан, няма да се промени заради теб. Казах на момчетата да не я закачат известно време, за да ти дам шанс, но мисля, че ще е мъчение да я промениш.

Стан прие съвета на приятеля си.

— Зная, но трябва да се постарая. Обичам я.

— Обичаш тялото й, младостта й — засмя се Пана.

Шармън трябваше да признае, че в наблюдението му се съдържа голяма доза истина.

— И двете. Но има и много други неща.

— Ти си непоправим оптимист, Стан. — Пана обгърна с ръка раменете му. — Качи се, кафето трябва вече да е готово.

Поведе го през вратата, нагоре по стълбите към кабинета си, където кафето вече бе приготвено. Седнаха един срещу друг.

— Чух, че вече официално си напуснал редиците ни.

— Не, отстранен съм на пълна заплата до второ нареждане.

Пана бе чувал тази фраза твърде често.

— Или докато Адамс получи достатъчно информация, за да те пипне.

— Нали знаеш как действа системата? — усмихна се мрачно Шармън.

Инспекторът отпи от кафето. Мразеше Адамс също колкото приятеля си, но играеше по-мъдро.

— Малкото лайно постъпи в криминалната полиция под мое ръководство. И тогава не го харесвах, а мнението ми не се е променило.

Понякога на Шармън му бе трудно да разбере Пана.

— Щом не си го харесвал, защо не го изрита, когато си имал шанс?

— Заради Фармър. Ползваше се с покровителството й, а тя не бе от жените, която да ядосаш, ако искаш да си спасиш топките.

— Да, помня — засмя се Стан. — И все пак беше добро ченге.

Последва кратка пауза, докато двамата детективи си припомняха за загиналата приятелка.

Пана наруши тишината.

— Е, Станли, тъй като и за миг не си въобразявам, че това е приятелско посещение, и като се има предвид, че може да ме отстранят, ако ме видят с теб, за какво е всичко това?

Шармън бръкна в чантата си, извади видеокасетата и я подаде на полицая, който я разгледа набързо.

— Много хубаво, но съм почитател по-скоро на „Супермен“.

— Просто я пусни, Морис, и ще видиш за какво съм дошъл — изгледа го ядосано Шармън.

Пана пъхна касетата във видеото и тръгнаха началните надписи.

— Не ми казвай. Това е епизодът, където Спок го прави с едно куче от Марс, и си сметнал, че може да проявя интерес.

— Чувал съм, че си го правил с няколко кучета, та с какво може да те изненада Спок? Превърти и да караме по същество.

Пана натисна бутона за превъртане и след малко загледа филма с удушаването в края на касетата. Докато двамата наблюдаваха, шегите пресекнаха. След края на записа Шармън се обърна към приятеля си:

— Е, какво мислиш?

— Удушвачески филми.

— Да, но автентични ли са, или просто изиграни?

Детективът се приближи до видеото и извади касетата, преди да го изключи.

— Мога ли да попитам откъде си го взел?

— Не сега, по-късно — поклати глава Стан. — Е, автентични ли са, или не?

— Кой знае? — Пана отново седна.

— Ти. Хайде, кажи си мнението.

Морис се замисли.

— Мисля, че са истински.

— Значи току-що станахме свидетели на брутално убийство?

— Да — кимна той.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Нищо — сви рамене отново детективът. — Не мога да направя друго, освен да го предам в Хага на разследващите военните престъпления в Босна.

— Защо? — Шармън бе объркан.

Пана се поколеба за момент. Съществуването на тези записи бе почти държавна тайна и не бе сигурен дали е безопасно да го довери на стария си приятел. Накрая се реши. Познаваше Шармън отдавна.

— Европа е наводнена от стотици, а може би и от хиляди подобни касети. Интерпол проследи произхода им до Босна. По време на войната стотици млади момичета са били изнасилени и убити от двете воюващи страни. Някакви предприемчиви копелета решили, че може да направят някоя пара от това. Така че младите жени е трябвало не само да изтърпят мъченията, изнасилванията и убийствата, а и някой го е филмирал и е натрупал състояние на порнографския пазар.

Шармън винаги се бе гордял, че е врял и кипял, но това надминаваше всички граници.

Пана продължи:

— Единственият шанс, който имаме, е да предадем касетите на Трибунала за военни престъпления и да се надяваме, че ще разпознаят някои от лицата.

— Ами разпространителите?

— Същото важи и за тях, само че шансът да ги открият е по-малък. Когато си готов да ми кажеш откъде си ги взел, може да опитаме да проследим източника им. Проблемът е, че повечето от тях са смъкнати от Интернет, така че сме затруднени от самото начало. Знаеш ли дали източникът ти има и други?

— Може би.

— Ако можеш да ми доставиш и останалите, ще направя всичко по силите си. Тези записи трябва да бъдат спрени.

Шармън се изправи.

— Дай ми ден-два и ще видя какво мога да сторя.

Пана не бе свършил.

— Това има ли нещо общо със случая „Кларк“?

Стан се поколеба за миг, несигурен какво да каже. Но като осъзна, че Морис току-що му се бе доверил, разбра, че няма смисъл да лъже стария си приятел. Освен това той вече знаеше истината, просто искаше потвърждение.

— Да.

— Така си и мислех. Внимавай, Стан, не харесвам Адамс, но е опасно копеле. Вече си загазил достатъчно, не задълбочавай проблема. Казват, че те е набелязал и няма да се откаже, докато не те съсипе.

Шармън оцени загрижеността му.

— Благодаря, Морис, но напълно осъзнавам намеренията му спрямо мен.

— Ситуацията е безнадеждна, Стан. Дори и да оцелееш този път, той има твърде много връзки и пак ще загубиш накрая.

Знаеше, че приятелят му е прав, но не можеше да постъпи другояче. Ако щеше да затъва, поне нямаше да се даде без борба.

 

 

Сам бе пристигнала рано от „Парк“, за да се опита да навакса с нарастващия куп бумащина, която трябваше да отхвърли. Джийн бе подредила папките според тяхната спешност. Нямаше нищо против, но повечето бяха рутинни боклуци, които, изглежда, служеха единствено за да оправдаят съществуването на бюрократите в болницата.

Джийн влезе в девет и направи кафе. Сам винаги се радваше да я види. Откакто сестра й Уин се бе изнесла от къщата, понякога се чувстваше самотна. Уин идваше да я вижда доста често, но не беше същото. Обикновено обичаше да е сама, а с ремонта на къщата, по-голямата част от който извърши сама, градинарството и селския хор, времето й бе запълнено с полезни дейности. Но в тихите мигове, най-вече вечер, наистина изпитваше нужда от компания и тя й липсваше. Винаги бе успокояващо да обсъди деня и проблемите си с Джийн. Въпреки че секретарката нямаше нейния мозък на учен, тя притежаваше достатъчно здрав разум, в който Сам често се вслушваше и следваше. Имаше моменти, когато наистина не знаеше какво би правила без нея.

В два се чу леко почукване на вратата на кабинета й и Джийн влезе.

— Господин Хъд е дошъл да ви види, докторе. Да го поканя ли?

Сам помисли за миг. Добре се справяше. Още двадесет минути и щеше да е разчистила повечето от важните задачи. От друга страна, струваше ли си да кара Питър Хъд да чака? Можеше да се засегне и да си тръгне или пък още по-лошо — да нарисува Джийн гола. Това последно хрумване я накара да вземе решение.

— Покани го да влезе, Джийн.

Секретарката му помаха да дойде в стаята.

— Кафе?

Той я изгледа изненадано.

— Опитвам се да избягвам отровите за тялото си. Имате ли вода, имам предвид минерална?

Джийн изглеждаше леко стъписана.

— Ще видя какво мога да намеря. — Обърна се кисело към Сам: — А за вас кафе, докторе?

— Да, ако обичаш, с допълнително отрова — кимна тя.

Секретарката напусна стаята, а Хъд се настани срещу патоложката, като огледа кабинета й с вид на превъзходство и увереност, което се развива само в школата на Оксбридж. Накрая се обърна към нея и каза:

— Пушите ли?

Тя поклати глава.

— Не, защо? Бихте ли желали цигара? Сигурна съм, че Джийн ще може да…

— Не, не пуша — прекъсна я Хъд. — Просто се чудех дали тъпчете тялото си с отрови.

Усмихна му се в отговор.

— Само толкова, колкото да не полудея.

— Човек би предположил — продължи той, — че лекарите и патолозите биха избягвали всичко, което може да упражни негативно въздействие върху организма им. Имам предвид, че постоянно виждате вредите от тях, ако схващате мисълта ми.

Сам намираше забележките му за покровителствени, но подозираше, че той не съзнава ефекта им.

— Наистина схващам мисълта ви. Според моя опит медиците са най-лоши.

Сега бе ред на Хъд да изглежда обезпокоен.

— Нима? Изненадвате ме. — После, сякаш бе отегчен от разговора, продължи: — Къде е моргата?

— В подземието. Ще ви заведа след малко. Просто искам да обсъдя с вас едно-две неща…

Прекъсна я, незаинтересуван от тези „едно-две неща“:

— Имате ли много трупове в момента?

Тъкмо се готвеше да го предупреди за състоянието на тялото на неизвестното момиче, но бе толкова раздразнена от поведението му, че реши да го остави сам да се запознае. Гледката разстройваше повечето хора, но миризмата се отразяваше на всички. Зловонието на разлагащ се труп можеше да бъде толкова остро, че често се носеше из цялата болница и разстройваше всички.

— Пълна къща. Така е по това време на годината.

— Какво странно описание на морга, „пълна къща“ — засмя се Хъд.

Джийн донесе кафето и бутилката минерална вода. Художникът я взе без дума на благодарност и огледа етикета. Докато лицето на секретарката почервеняваше от гняв, той се обърна към Сам.

— Става. А сега ще слезем ли в моргата, докторе, тоест Сам?

 

 

Фред бе приготвил всичко, когато Хъд и Сам стигнаха до моргата. Бе оставил тялото на момичето на плъзгащата се поставка, която позволяваше труповете да се вадят и прибират в хладилниците с лекота. Макар температурата да бе под нулата, миризмата на все още бавно разлагащото се тяло бе силна и не му се нравеше идеята да го премести твърде далече от камерите. Искаше да се опита да овладее вонята и да не я остави да се носи из помещението и навън, в болницата.

Патоложката се обърна към асистента си:

— Готово ли е всичко, Фред?

— Както наредихте — кимна той.

Сам прехвърли вниманието си върху Хъд.

— Когато сте готов, просто кажете.

По лицето му познаваше, че смрадта вече е стигнала до сетивата на артистичния й приятел. Все още бе подразнена и реши да запази мълчание. Художникът се опита да запази увереното си поведение, но тя виждаше, че му е трудно. Накрая той кимна към Фред, който бавно дръпна чаршафа, покриващ останките. При разкриването на тялото очите му като че ли премигнаха и се разшириха. Цветът на лицето му се смени от розово до бяло и мъжът затрепери. Сам направи знак на помощника си, който бързо заобиколи тялото и хвана ръката на Хъд, докато тя взе от него бутилката с вода, отвори я и му предложи да пийне. След като пое голяма глътка и я преглътна с усилие, той й върна шишето. Превъзходството и безразличието се бяха стопили напълно.

— Благодаря ви, ей сега ще се оправя. Шокът ми дойде в повече, отколкото си бях представял.

Патоложката кимна с разбиране, но тайно се радваше, че успя да сломи арогантността му.

— Мислех, че би трябвало да сте свикнали да виждате трупове. Смятах, че е част от изкуството ви.

Хъд тръсна глава.

— Не и такива. Работя с черепи. Стари и гладки. Нищо подобно. Просто не очаквах…

Сам започна да усеща сянка на истинско съчувствие към него.

— Бихте ли желали да излезете и да глътнете малко чист въздух?

— Не, няма нищо, ще се оправя след малко. Просто тази миризма… — Хъд потрепери, но отказа да признае поражението си.

Фред бавно пусна ръката му, докато той се съвземаше. Накрая вдигна ръка и помощникът се отдалечи. Сам виждаше огромното му усилие, но Хъд бавно изви глава и отново погледна останките на момичето. Този път не се извърна, но когато заговори, гласът му все още трепереше.

— Ще трябва да направя някои скици.

Тя се възхити на усилието му да се окопити.

— Добре. Може да ви позволя да направите и няколко снимки, ако това ще ви помогне.

— Не, трябва да я скицирам. Ще гледам да е колкото се може по-бързо.

Патоложката кимна. Хъд все повече я впечатляваше. Може би не беше просто арогантният малък негодник, за какъвто го бе взела в началото. Може би повечето бе фасада. Също като останалите възпитаници на Оксбридж.

— Мога ли да ви предложа да си облечете предпазен екип? Миризмата се пропива. В противен случай ще си я носите навсякъде с дрехите.

— Като цигарения дим ли?

— Точно като него — съгласи се тя.

Художникът сякаш изведнъж загуби интерес и към Сам, и към обкръжението си и се съсредоточи изцяло върху лицето на момичето. После, за голяма нейна изненада, протегна ръце и ги постави върху останките от главата и лицето. Много бързо пристъпи напред и се опита да го възпре с ръка. Предложи му да ползва ръкавици, но той отказа с обяснението, че биха притъпили усещанията му при докосването. Дори и когато му изтъкна рисковете и необходимостта да бъде защитен, наложени от Правилника за безопасност и опазване на здравето, той все пак отказа, като настоя, че рискът и изборът са си негови и че щял да поеме пълната отговорност.

Погали челото и скулите на трупа, а пръстите му от време на време минаваха под тънките слоеве кожа, която все още висеше по костите. Прокара ръка през останалите кичури коса, като се опита да ги върне на мястото им, когато те залепнаха за пръстите му.

Фред хвърли поглед към Сам и повдигна вежда, но патоложката не му обърна внимание, напълно погълната и впечатлена от представлението на художника.

Той придвижи ръка от косите към края на лицето, опипа линията на челюстта и шията. Пръстите му бавно минаха по онова, което бе останало от устата й. Част от устните й най-после поддаде под лекото му докосване и падна във вътрешността на черепа.

Сам вдигна очи и се взря в лицето му, опитвайки се да разгадае мислите му.

За нейна голяма изненада очите му бяха плътно затворени, а той се опитваше да запамети всичко чрез докосването. Накрая ръцете му стигнаха до очните орбити. Първо прокара пръсти бавно по ръба им, после спря, сякаш ужасът от следващото му действие бе прекалено силен дори за него. После, като призова всичката си останала смелост, пръстите му се плъзнаха около тъмната, прогнила вътрешност на черепа. Отвътре костите бяха грапави, тук-там покрити с късчета разкапваща се плът. Накрая, като издърпа пръстите си от очните кухини, той ги постави нежно отстрани на скулите й и ги задържа там за момент, като че ли се опитваше да извлече същността й. После, така внезапно, както бе започнал, отмести ръцете си. Погледна към Сам.

— Има ли къде да се измия?

Тя го упъти към умивалнята, където той ми и търка ръцете си известно време. Докато го правеше, й хвърли поглед.

— Изчезвай, проклето петно! Не зная дали ръцете ми ще са отново чисти някога.

Патоложката се усмихна съчувствено.

— Защо трябваше да опипвате лицето й по този начин?

Хъд се обърна към мивката, като все още се търкаше.

— Трябваше да я опозная. Ако ще й отдавам дължимото, нужно ми е да я опозная. А това бе единственият начин.

Сам трябваше да признае, че все още не го разбира напълно.

— Не можеше ли просто да я нарисувате?

— Ще го направя, но нямаше да е достатъчно. Искам да познавам всяка линия, всяка издатина по черепа, не бих могъл да й отдам дължимото, ако не познавам лицето й както подобава.

— Не е останало кой знае какво за опипване.

Хъд я погледна отново.

— Беше достатъчно. Вече улових душата й.

Сам не бе сигурна дали наистина го мисли, или просто си придава артистичност. Вероятно бе нещо средно между двете.

— И сега какво следва?

— Ще завърша скиците си и после ще започна работа върху реконструкцията.

— Колко ще ви отнеме?

Хъд се замисли за миг над въпроса.

— Седмица?

Сам се намръщи. Беше твърде дълго.

— Няма ли някаква възможност да стане по-скоро?

— Няма да е лесно, ще ми е нужно време, ако искам да го направя както трябва. Но може да приключа и за четири дни.

Тя отново се намръщи, но той не отстъпваше.

— Съжалявам, но това е най-доброто, което мога да сторя, и помнете, казах, че може и да успея за четири дни.

Тя сви рамене. Не бе доволна, но какво можеше да направи?

— Ако това е най-краткият срок, хубаво. Само си свършете работата добре. Знаете ли, и аз бих искала да видя как е изглеждала.

Усмихна й се широко. Установяването на самоличността на мъртвото момиче придобиваше почти същото значение и за него.

— Не се тревожете, това ще е най-добрата ми работа до момента. А сега наистина трябва да тръгвам, иначе никога няма да я видите, нали?

 

 

След като изпрати Питър Хъд, Сам се запъти обратно към кабинета си, а умът й бе все още зает с видяното току-що. Джийн я чакаше.

— Не ми хареса особено, докторе.

— Нали ги знаеш какви са тези артистични натури.

Джийн я изгледа мъдро. Бе прекалено практична, за да подкрепя такива като Хъд.

— Повечето витаят из облаците.

Патоложката се усмихна на приятелката си. Тя беше права, но на Сам й бе допаднала въпросната артистична натура.

— Това май се отнася за повечето студентки от Кеймбридж.

— А може би и за повечето студенти от Кеймбридж или където и да е — засегна се Джийн. — Ще свърши ли работа?

— Не мога да кажа със сигурност, докато не видя резултата, но съм много обнадеждена.

— Кога ще можем да го видим?

— След три-четири дни, ако имаме късмет.

Секретарката имаше скептичен вид.

— Ще видим. А сега какво сте намислили?

Песимизмът й изнервяше Сам.

— Мислех си, че мога да се опитам да отметна част от работата.

— Но нали щяхте да си вземате няколко дни отпуск? — възнегодува секретарката.

Сам посочи купчината документи на бюрото.

— Това няма да се свърши от само себе си, Джийн. Ще съм по-спокойна, когато го приключа.

— Предполагам, че е така — кимна Джийн, все още малко негодуваща. — Кафе?

— Да, ако обичаш, това ще ме подкрепи за известно време. След тази купчина трябва да се погрижа и за следобедния списък.

Ако преди малко бе изпълнена с негодувание, новата информация я вбеси.

— Следобедният списък ли? Но той е на доктор Диксън!

Сам сви рамене.

— Повикаха го в съда, а някой трябва да го свърши.

— Да, но защо точно вие?

— Защото очевидно само аз оставам.

— Ами доктор Стюърт?

— Председателства една конференция.

— Какво, още една ли? — поклати глава Джийн. — Следващата стъпка е да започне да открива супермаркети.

Сам се засмя на недоволството на приятелката си.

— Колко случая имате?

— Девет — отвърна патоложката, след като прегледа книжата пред себе си.

— Боя се, че вече са десет. — Джийн й показа още един формуляр.

— Какво?! — взря се в нея отчаяно.

— Починал е мъж на средна възраст, очевидно от сърдечен удар, на път за работа тази сутрин. — Отново прегледа листа. — Живеел е недалеч от мен. Но името не ми е познато.

Подаде го на Сам, която го взе и го разгледа бързо.

— Значи десет. Изглежда съвсем нормално. — Знаеше, че ще съжалява, задето го каза.

Разговорът им бе прекъснат от силно почукване на вратата. Джийн отвори и в същия момент се обърна объркано и изненадано към Сам, несигурна какво да прави.

— Главен инспектор Адамс. Влезте.

Докато мъжът минаваше покрай нея, тя го изгледа подозрително.

— Добро утро, Джийн.

Не му отговори. Всеки враг на доктор Райън бе и неин неприятел.

Сам я погледна.

— Най-добре приготви кафе за двама. Благодаря ти, Джийн.

Секретарката кимна, изсумтя шумно и напусна стаята. Сам не се изправи да поздрави Адамс, както обикновено, а остана седнала и го наблюдаваше, докато той прекосява помещението и сяда срещу бюрото й. Наведе се напред, като се опитваше да се държи колкото се може по-професионално.

— Какво мога да сторя за вас, инспекторе?

Усмихна й се.

— Като начало можеш да спреш с тези глупости, прекалено добре се познаваме.

Лицето й остана намръщено.

— Е, толкова добре всъщност, че да се промъкваш зад гърба ми и да се опитваш да ме отстраниш от случая.

Той се облегна назад.

— Това нямаше нищо общо с компетентността ти, както добре знаеш, а с нашите отношения…

— Не знаех, че поддържаме такива — прекъсна го неубедено тя.

Този път Адамс се наведе напред.

— Така твърдят вестниците.

— Не се ласкай.

— Не аз се лаская, а те. Как си могла да позволиш да те снимат така? — неразбиращо завъртя глава той.

Макар да бе раздразнена от забележката му, Сам знаеше, че е прав, глупаво беше.

— Не съм го направила нарочно. Откъде можех да зная, че някакъв репортер се е скрил в храстите и дебне своята възможност? Не само ченгетата са копелета.

Адамс се отпусна отново.

— Виж, искрено съжалявам за онова, което стана между нас. Може би, като погледнем назад, бих могъл да постъпя по-добре, не зная. Но истината е неизменна. В момента, когато исках някого в живота си, ти не се отзова. — Взираше се в него, без да отговори. — Ако аз или някой друг се опита да застане между теб и проклетата ти кариера, резултатът би бил същият.

— Не е вярно! — Тя скочи на крака в самозащита.

— Да, истина е и ако си честна пред себе си, ще го признаеш. — Инспекторът бе непреклонен.

Сам знаеше, както винаги, че е прав. Не че не желаеше да си го признае. Не можеше. Все едно да признаеш, че може би не си така съвършен, както винаги си смятал. Хората избягват да си съставят лошо мнение за себе си и тя не правеше изключение.

— Единствената причина, поради която поисках да те отстранят от разследването бе — продължи той, — че никой от нас не го е преодолял все още и това си личи. Чувствах се омаловажен от отношението ти на местопрестъплението у Кларк, знаеш го. Каквито и чувства да изпитваме, не трябва да смесваме личния си живот с професионалния.

Сам го гледа един миг.

— Мислех, че не ги смесвам — излъга тя.

— Не е така. Сам, мисля за теб ежедневно. И на мен не ми е лесно.

Усети, че се разстройва.

— Само че ти има при кого да се прибереш вкъщи, да споделиш проблемите си. А аз кого си имам?

Адамс я наблюдава съсредоточено за миг.

— Трябва да се примириш с решенията си, Сам. Не е нужно да живееш сама, има много хора, които биха желали да споделят живота си с теб. Включително и аз преди.

Размисли над думите му. Бе прав, но проклета да е, ако го признае.

— Само за това ли дойде да ме видиш?

— Не съвсем — поколеба се той.

— Е, каква е истинската причина?

Отново се поколеба, несигурен в почвата под краката си.

— Питах се как напредваш с онова мъртво момиче.

— Добре — сви рамене тя.

— Откри ли някакви нови улики? Наистина бих желал да помогна, ако мога.

Лъжеше. Изобщо не го интересуваше оказването на помощ. Не можеше да си позволи още едно голямо разследване, но трябваше да се пази, в случай че тя се натъкне на нещо и той се окаже в неудобно положение.

— Кога е заседанието за поста на заместник-началник?

Адамс си пое дъх дълбоко. Започваше да губи хладнокръвието, което бе решен да поддържа.

— Това няма нищо общо, Сам. Просто се опитвам да помогна.

— Да бе! Дошъл си да се подсигуриш, ужасен, че може да открия нещо, което да опетни бляскавата ти репутация и да попречи на шансовете ти да получиш това вездесъщо повишение.

Адамс се изправи, най-сетне загубил търпение.

— Не е истина и си адски несправедлива!

Сам се взря в него, а на лицето й бе изписана враждебност.

— Нима? Имаш нахалството да идваш и да ме обвиняваш, че поставям работата и кариерата си над всичко останало. А ти какво си мислиш, че вършиш? Не ми се прави на света вода ненапита! Ако успея да докажа на всички, че горкото хлапе, открито под моста, е било убито, ти последен ще узнаеш! Повярвай ми!

— Прикриването на информация е криминално деяние, Сам!

Вече бе скочила на крака.

— Не смей да ме заплашваш, копеле такова! Нищо няма да укрия, просто ще докладвам първо на началника на полицията и ще подам оплакване в същото време!

— За какво? — Адамс вече напълно бе загубил самообладание.

— За пренебрегване на служебните задължения. Това ще опетни образа ти, не мислиш ли?

Хвърли поглед към нея, но не отговори. Накрая, почервенял, се завъртя на пети и се втурна към вратата на кабинета. Сам извика след него:

— Между другото, как е Ребека?

Спря и се извърна към нея.

— Бременна е!

Грубият му глас показа, че отговорът е преднамерено язвителен, и постигна целта си. Дори да я бяха цапардосали в лицето, не биха могли да я наранят повече, но бе решена да не го показва. Адамс спря за момент, търсейки признак, че я е засегнал и е спечелил в конфликта. Сам остана безстрастна и той не бе сигурен в успеха си. Накрая, уморен от играта, излезе от кабинета й и мина покрай изненаданата Джийн, която току-що бе отворила вратата с две кафета в ръце. Тя погледна към Сам, която все още стоеше права, а ръцете й бяха кръстосани в самозащита.

— Значи само едно кафе?

Патоложката кимна, като се опитваше с всички сили да сдържи сълзите си.

 

 

Уилям и Бети Уодъм живееха в малка, но красива къща на „Дъруън Истейт“. Бе добре поддържана, с PVC дограма на вратите и прозорците, оградата скоро бе боядисана, а предната градина — грижливо обработена. Биеше на очи като лъскава нова игла на иначе опърпаната улица, където повечето градини бяха обрасли или в средата им се мъдреше по някоя гниеща кола.

Шармън не бе изненадан от табелата „Продава се“ пред сградата. И той на тяхно място щеше да се радва да се измъкне от тук.

Излезе от колата, наблюдавайки малката банда дечурлига, седнали на ниската стена от другата страна на пътя. Помаха на главатаря да се приближи. Момчето се домъкна с нежелание и се взря в него. Колкото и голяма да бе физическата разлика помежду им, по лицето на хлапака не се четеше нито страх, нито загриженост, нито пък уважение.

— Ти ли си шефът?

— Кой пита?

— Ще ти дам една лира да наглеждаш колата ми, докато съм вътре.

Момчето го изгледа и размисли над предложението. После се обърна към приятелите си.

— Петарка?

— Много е — поклати глава Стан.

— Не мога да гарантирам, че колелетата ще са тук, като излезеш — сви рамене хлапакът.

— Два и петдесет?

Отново се замисли.

— Три…

— Дадено — прекъсна го бързо Шармън.

— … и петдесет — довърши момчето.

Бръкна в джоба си и му даде парите.

— Ако има и една драскотинка по боята, като изляза, ще те пипна. Ясно ли е?

Момчето кимна и тръгна обратно към приятелите си, за да сподели печалбата си. Шармън поклати глава. Вместо да му дава пари, трябваше добре да го напердаши. Обществото се бе променило явно от времето, когато бе постъпил на работа в полицията, и действие от този род сега бе немислимо. Вместо това на подобни банди хлапета им бе позволено да се размотават из общинската собственост, да трошат и ритат всичко и всеки, който не им харесва. Странно, мислеше си той, как всички законодатели, защитаващи хлапетата, живееха в хубави имения за средната класа, далече от проблемите, причинени от политиката им.

След като подсигури безопасността на колата си, Шармън отвори портата на номер 47, отправи се към вратата и позвъни. Отвори му Бил Уодъм.

— Каквото и да продавате, не ни е нужно.

Полицаят извади служебната си карта и му я показа.

— Детектив Шармън. Чудех се дали не мога да ви задам няколко въпроса.

Знаеше, че е рисковано, но сметна, че си заслужава. Вярно, че бе принуден да предаде служебната си карта на Адамс, когато го отстраниха, но той си имаше няколко, събрани през годините за точно такива случаи. Само трябваше да се надява Уодъм да не се обади в участъка да го провери.

Домакинът не изглеждаше много впечатлен.

— Още въпроси ли? По дяволите, колко още ще продължава това? Нищо не сме видели или чули. Вече ви казахме. И дадохме показания.

Шармън се усмихна възможно най-мило.

— Само няколко неща, които бих желал да прехвърлим с вас. Рутинна проверка, но трябва да бъде свършена.

Бил Уодъм въздъхна шумно, преди да се отдръпне встрани и да поведе полицая към дневната.

Когато влезе, Бети Уодъм, която седеше и плетеше, се изправи и го изгледа любопитно.

Съпругът й бързо я успокои:

— Няма нищо, това е… — Поколеба се, сякаш е забравил името.

Шармън му се притече на помощ. Подаде картата си в ръката на Бети.

— Детектив Шармън. Съжалявам за безпокойството, но има още няколко въпроса.

Домакинята отмести поглед към съпруга си.

— Вече дадохме показания.

Шармън повтори обяснението си:

— Зная, госпожо Уодъм. Както казах на съпруга ви, става дума просто за рутинна проверка.

Тя седна отново. След като посочи стол на госта, Бил се настани до жена си и я хвана за ръка. Стан не можеше да не забележи колко напрегната и нервна изглежда тя.

— Добре ли сте, госпожо Уодъм?

Мъжът отговори вместо нея:

— Все още не го е превъзмогнала. Бе много привързана към госпожа Кларк. Макар че работеше за нея, бяха приятелки, знаете ли…

Докато Шармън кимаше, Бети Уодъм запали цигара, а съпругът й предложи и на него:

— Бихте ли желали?

— Не, благодаря — поклати глава детективът.

— А чай?

— Не, наистина няма нужда. — Кимна отново в знак на отказ и отмести очи към жената.

— Вие открихте трупа, нали, госпожо Уодъм?

Тя потвърди.

— Беше ужасно! Горкото момиче, колко ли трябва да е страдало!

— По кое време я намерихте?

— Пише го в показанията й — намеси се домакинът.

Шармън отново се усмихна мило.

— Зная, но при толкова много събития съм забравил.

Госпожа Уодъм изгледа успокояващо съпруга си, преди да върне вниманието си на полицая.

— Малко преди шест. Вечерта си бях легнала рано, но не спах добре и реших, че е по-удачно да стана. Странно, че не мигнах тогава. Обикновено спя като пън.

Шармън кимна окуражително и се обърна към съпруга й.

— Вие сте я закарали, нали? — Мъжът поклати утвърдително глава. — И не сте се задържали там изобщо?

— Не, просто оставих Бети и се върнах обратно вкъщи.

— С какво се занимавате?

— В момента съм шофьор на микробус. Повече от двадесет години бях портиер в „Кингс“. Там се запознах с Бети, тя беше камериерка.

Шармън се усмихна. Трябваше да поддържа приятелски тон в разпита.

— Много романтично.

Уодъм стисна ръката на жена си.

— Как научихте за убийството, Бил?

Мъжът кимна към жена си.

— Тя ми се обади по мобилния телефон. Върнах се веднага. Беше в ужасно състояние. Да ви кажа, като видях тялото, и аз не бях по-добре.

— Какво стана после?

— Обадих се в полицията. Дойдоха доста бързо. Тогава се отдръпнахме. Е, докато не поискаха показания и някаква кръв за ДНК анализ. Просто за да ни елиминират, както обясниха. Май във вашата професия трябва да подозирате всички.

Стан кимна.

— Това е един от недостатъците. — После продължи. — Пипахте ли нещо, видяхте ли някого?

И двамата тръснаха глави, но точно преди да го направят, си размениха кратки погледи. Беше само за миг, но достатъчно, за да забележи Шармън, че прикриват нещо. Нямаше представа защо биха лъгали за подобно нещо, но го правеха. Продължи да задава въпроси.

— Госпожа Кларк добра господарка ли беше?

Икономката кимна енергично.

— Най-добрата, беше чудесна. Трябва наистина да си извратен, за да й сториш подобно нещо.

— Тя познаваше ли Уорд? — настоя Стан.

— Да, понякога той идваше в къщата с господин Кларк. Но не го харесвах, беше твърде самомнителен за моя вкус.

— А госпожа Кларк харесваше ли го?

Шармън забеляза нова размяна на погледи, преди жената да отговори:

— Не зная. Не мисля. Да гори в ада дано!

— Идвал ли е някога, когато господин Кларк не е бил вкъщи?

— Не, никога. Никога не съм го виждала там в негово отсъствие. Тя не би имала нищо общо с такъв човек — отвърна Бети.

Отговорът бе твърде бърз, твърде репетиран и прекалено уверен, за да се хареса на Шармън. Някой я бе инструктирал и му се искаше да знае кой.

— С какъв човек, Бети?

Тя разбра, че не е била достатъчно внимателна в отговора си и се опита да увърта.

— Беше щастливо омъжена. Не би имала нищо общо с друг, освен съпруга си.

Разпитът ставаше напрегнат, затова смени тактиката.

— Виждам, че се изнасяте. — Посочи през прозореца към табелата „Продава се“.

Бил Уодъм проследи погледа му.

— Вече не издържаме да живеем тук. Толкова години минаха. Когато се нанесохме, беше хубаво. Имаше много хора от работническата класа, но сега са само боклуци. Опитваме се да поддържаме нивото, но е безнадеждно.

— Къде ще се местите?

— Харесахме си една къщичка в Хистън.

— Много приятно. — Шармън кимна. — Там ще е различно. Харесвам Хистън, но не ми е по джоба.

Бил се съгласи.

— Другия месец се пенсионирам. Ще използвам част от голямата си пенсия, а изглежда, че ще приемат и тази къща като частична замяна. Иначе не бихме се освободили от нея. Не и в този квартал.

— Сигурно ще трябва да похарчите цялата сума, за да живеете там — усмихна се полицаят.

— Да, сигурно, но си струва. Бети има малко… — Бил кимна нервно, след като жена му му отправи такъв поглед, че той веднага млъкна.

Шармън реши да не реагира и да сложи край.

— Е, това беше. Не би трябвало да има повече въпроси. Ще се опитам да държа момчетата настрана от вас. Да ви оставим на спокойствие.

Двамата кимнаха, а Бил стисна ръката му.

— Благодаря ви. Нервите на Бети не са наред, откакто откри трупа. Малко спокойствие ще й се отрази добре.

Полицаят стисна и нейната ръка.

— Ще се погрижа да го получи. Успех при преместването.

С тези думи излезе.

Момчетата бяха изчезнали, когато се върна при колата си. Обиколи я, за да се увери, че е непокътната. Нямаше драскотини, а копелетата си бяха на мястото. Парите бяха оправдани, помисли си той. Запали и се отдалечи бавно от къщата на семейство Уодъм. Мимоходом погледна към прозореца на дневната. И двамата наблюдаваха как си тръгва. Веднага след като забелязаха, че ги гледа, дръпнаха завесите. Определено криеха нещо и той подозираше какво.

 

 

Фиона Хърбърт лежеше гола в леглото на Хъд и лекичко си играеше с русата си коса. Обикновено й бе приятно да го наблюдава как работи, но точно сега искаше да я люби, а ако трябваше да бъде честна, не разбираше защо той не желае. Бе му обещала всичко, само и само да прекоси стаята и да легне с нея. Обикновено не й отказваше, всъщност дори й се налагаше да го отблъсква. По едно време бе убедена, че би го правил през час седем дни в седмицата и не бе сигурна дали и това би го удовлетворило. Обикновено наистина бе ненаситен. Сведе поглед към себе си, за да се увери, че не е наддала някой килограм или пък няма някой друг ужасен дефект, който може да го отблъсква. Нямаше. Тялото й бе източено и стройно, гърдите — твърди и високи, и притежаваше най-дългите крака в колежа. Тогава защо не искаше да иде при нея, макар и само за няколко минути? Опита се отново да го съблазни. Погали нежно тялото си с ръце и го повика:

— Питър, защо не дойдеш само за минутка-две, хайде, наистина умирам за това, нали знаеш?

Той внимателно разгледа две от снимките, които Сам му бе пратила, спомни си сцената в моргата и продължи със заниманието си.

— Фиона, престани, сега работя.

Тя се отпусна в леглото и изви гърба си така, че тялото й се изпъна.

— Досега това не те е спирало.

Вярно е, но някак си работата му в момента изглеждаше далеч по-важна от любенето. Досега не се бе чувствал така, всъщност би казал, че е пристрастен към секса и особено към секса с Фиона. Тя бе не само красива, не само притежаваше едно от най-красивите тела, които бе виждал, но бе чудесна в леглото и обичаше да вика. Винаги беше харесвал момичета, които не се бояха да изразяват на глас удоволствието си.

— Никога не съм имал толкова важна работа.

Фиона не бе от онези, които се отказват лесно.

— Хайде, пет минути, не съм ли по-важна от някакво си мъртво момиче?

Хъд продължи да добавя глина към главата, без да се обръща да я погледне какво прави, защото се боеше, че решителността му може да бъде сломена.

— Фиона, на нас никога не ни стигат пет минути. По-скоро са пет часа.

— Може да ти дам вдъхновение?

— Вече го получих от доктор Райън, благодаря ти.

Най-сетне тя се отказа и седна в леглото.

— Значи предпочиташ по-възрастна жена пред мен?

— Не — поклати глава той, — макар че трябва да призная, тя е много привлекателна, не мислиш ли?

Фиона започна да се облича.

— Не съм забелязала — отвърна кисело.

— Сигурно спортува. Имам предвид, че не можеш да поддържаш тялото си в такава добра форма, освен ако не се упражняваш, нали?

Момичето приключи с обличането и се отправи към вратата.

— Ще ида да потърся някой, който да цени прелестите ми.

Хъд най-после вдигна поглед.

— Виж, защо не дойдеш след около час, когато ще съм приключил? Междувременно поддържай огъня. Какво ще кажеш?

Фиона постоя намусено до вратата известно време.

— Довечера, ако искаш?

Хъд кимна.

— Добре, но в дванадесет гасят лампите, а наистина трябва да довърша това.

На нея й се стори малко рано, но бе сигурна, че може да удължи времето, щом само го пипне.

— Добре, дадено — излъга тя. — Но гледай да се представиш добре, иначе ще използвам някой от ножовете за глина не по предназначението му.

Замахна във въздуха, все едно че реже, и му даде да разбере какво има предвид, но за щастие той отново се бе върнал към работата си.

 

 

След като отвличащото го голо и прелъстително тяло на Фиона изчезна от стаята и погледа му, Хъд започна да се съсредоточава по-дълбоко. Никога не бе правил подобно нещо и бе очарован, почти обсебен от него. При самото докосване на лицето на момичето в моргата почувства, че е била красива, само че не знаеше колко красива и отчаяно желаеше да пресъздаде тази хубост в работата си. Дори и сега, на този ранен етап, не му изглеждаше съвсем в ред. Бе правил скулптури на стотици глави. Целта му бе да прави изкуство и да удовлетвори желанието си да стане достатъчно известен, за да живее в света, който обича. Това тук обаче бе различно. Трябваше да бъде направено както трябва. Момичето трябваше да оживее отново чрез ръцете му, да я върне и да види каква е била.

Спря за миг и се отдръпна, преценявайки стореното до момента. Сравнено със снимките пред него, изглеждаше добре. Затвори очи и докосна очертанията на главата с върховете на пръстите си, прокара ги внимателно по всеки ръб, всяка линия и издатина. Усещаше го различно, просто не беше същото. Беше по-взискателен спрямо скулптурата си. В този портрет трябваше да улови същината й, душата й. Не можеше просто да бъде още един бюст, със или без прилика с оригинала. Това момиче разчиташе на него да я върне, трябваше да бъде както трябва или изобщо да не съществува. Още веднъж погледна очертанията, след което вдигна ножа, лежащ наблизо, и го стовари върху творбата си.

 

 

Сам пристигна рано в отдела по криминалистика в Хънтингтън с надеждата да види Марша, преди да се появят останалите служители. Макар винаги да имаше подготвено извинение, ако някой попита защо е там, все пак бе по-добре, ако за съвместната им работа знаеха колкото се може по-малко хора. Най-малко й бе нужно да я повикат в кабинета на Тревър Стюърт.

Докато спираше на паркинга, започна да съжалява, че е тръгнала толкова рано. Бе прекарала една от най-лошите нощи в живота си. След като се върна в уединението на дома си, заплака и не спря допреди няколко часа. Свали огледалото в колата и огледа лицето си. Колкото и да се бе опитвала, нямаше начин да скрие мъката си. Очите й бяха подпухнали и зачервени, а мрежата от бръчици бе сякаш по-гъста от трамвайните линии в Сан Франциско. Сложи си допълнително грим, питайки се дали Марша ще забележи.

След като се обади на пропуска, тя се запъти по коридора към лабораторията. Приятелката й я очакваше и вече бе приготвила голяма чаша кафе.

— Извинявай, но изглеждаш отвратително. Тежка нощ, а?

— Ребека е бременна — кимна Сам.

Марша й подаде кафето.

— Откъде, по дяволите, разбра?

Сам й отправи мъдър поглед и тя мигом се досети.

— Не, не ми казвай — почувствал е нужда да дойде и да ти го съобщи лично.

— Да, макар да не бе съвсем така.

Лаборантката отпи голяма глътка кафе и поклати глава.

— И като си помисля, че едно време го харесвах!

— Вината не бе само негова — отвърна с разкаяние Сам.

Марша не бе съгласна.

— Зная, скъпа. По-добре ще ти е със Стан Шармън.

— Нямам такива намерения — усмихна се патоложката.

Сега бе ред на приятелката й да се усмихне.

— А може би би трябвало да имаш, най-малкото да опиташ. Той поне е честен и прям. — Замисли се над думите си за миг. — Доколкото това важи за един полицай.

Засмяха се и двете и Сам започна да се разведрява. Не знаеше какво има у Марша, но винаги успяваше да повдигне настроението й. Може би затова бяха приятелки от толкова отдавна.

Отпи от кафето си, а Марша извади златния ролекс и го размаха във въздуха, като го държеше за верижката.

— Както и да е, добрата новина е, че ни провървя с това тук.

Сам започна да се притеснява от небрежността, с която тя се отнасяше с вещественото доказателство.

— По-внимателно, в момента това е вещественото ни доказателство номер едно и единствената реална улика, която би ни помогнала да идентифицираме момичето.

— Натяквай ми, натяквай ми — усмихна се Марша. Отнесе часовника на масата и го постави с циферблата надолу, преди да започне с обясненията. — Опитах първо с ултравиолетова светлина и получих няколко нишки, но не достатъчно. Гледай…

Премести ултравиолетовата лампа над ролекса и я включи. Посочи към поредица букви, които не се виждаха преди.

— Виждаш ли ги? — показа на Сам съчетанието „Пода“, което се бе появило в единия край, и „Са“ на другия край. Като се придвижваше бавно по часовника и оглеждаше двете страни, изникнаха буквите „К“ и „М“, а също и „Ъ“ и „Р“. Същото се повтаряше по цялото продължение на ръбовете. Накрая, след като й показа всички видими букви, тя се отдръпна.

— Е, какво мислиш?

Сам я изгледа с любопитство.

— Страхотно, но не ни помага много. Това е просто една бъркотия от букви.

— Още не съм свършила. След като видях, че е само бъркотия от букви… — Изгледа приятелката си с многознаещ поглед. — … аз го занесох на Малкълм Браун отсреща и задействахме новия му рентгенов апарат.

Сам бе впечатлена.

— Безплатно? Много мило от негова страна.

Марша кимна в съгласие.

— Все още е в експериментален етап, затова гореше от желание да го пробва върху нещо истинско. Нали ме разбираш? Всъщност ни провървя, защото, ако се бе повредил, сигурно щеше да унищожи часовника.

Сам бе сащисана.

— Шегувам се — ухили се Марша. Патоложката поклати глава в отчаяние. — Както казах, имахме късмет. Надписът на гърба бил отпечатан с помощта на някакъв вид щемпел. Ако беше гравиран, късметът щеше да ни изневери.

— Какво значение има?

— Когато щамповаш нещо, то пропуква метала под себе си в същата форма, която си направил отгоре. Когато гравираш повърхността, не става така. Както и да е, Малкълм задейства машината си и хоп, резултатът бе налице. Беше много доволен от себе си.

— Е, и?

Марша се сепна, питайки се какво не бе наред, после разбра.

— О, извинявай! — Обърна снимката, която лежеше на масата с лицето надолу. — Ето го. Дано да ви помогне.

Сам разгледа фотоса. Там наистина се четеше целият надпис на гърба на часовника.

Подарен на Сали Ан Кромър по случай пенсионирането й в „Бийвър и синове“, 26.03.1999 г.

Сам се наведе и прегърна приятелката си.

— Гениално! Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— Благодаря ви, почитатели, благодаря ви! Сега трябва само да открием коя е Сали Кромър и работата ни е в кърпа вързана.

— Да се надяваме, Марша. — Сам вдигна ролекса и го разгледа. — Хубаво би било случаят да приключи добре.

 

 

Шармън знаеше, че поема голям риск, като разговаря с Медоуз, но не виждаше друг избор. Ако искаше изобщо да разгадае този случай, необходима му бе помощта на Дик. Освен това Медоуз вече съзнаваше, че премълчава нещо, и ако искаше да му признаят заслугите за разгадаването на този случай, беше достатъчно умен, за да се сети, че инспекторът ще му е нужен. За Стан повишението никога не е било движеща сила, за разлика от Медоуз, и можеше да се възползва от този факт.

Съгласиха се, че приемната в участъка не би била най-подходящото място, където да ги видят заедно, и накрая решиха да се срещнат в „Орелът“ в центъра на Кеймбридж. Въпреки шума, кръчмата бе удобна и Шармън бе останал доволен след последното си посещение там със Сам. Двамата мъже пристигнаха заедно и навреме. Медоуз почерпи пръв, след като се настаниха в един ъгъл далече от навалицата.

След като гаврътна огромната бира, Медоуз подкара по същество.

— Е, Станли, как е шпионската работа?

Шармън отпи една дълга глътка от своята чаша, преди да отговори.

— Да не би да искаш помощ при разследването?

— Не, нашият човек е сгащен на местопрестъплението.

Стан мразеше самодоволното му изражение и нямаше търпение да го изтрие от лицето му.

— Призна ли вече?

— Не е нужно, уликите от криминалистите са достатъчно силни, за до го обвинят.

Шармън отпи още една дълга глътка.

— Нима? Ами ако ти кажа, че не го е извършил той и мога да го докажа?

Медоуз тъкмо щеше да отпие, но спря и се вгледа съсредоточено в лицето на стария си партньор. Шармън не бе от онези, които голословят. Очевидно знаеше нещо, което не му бе известно.

— Как можеш да го сториш?

Стан се отпусна и го изгледа над халбата си.

— Нека да го разпитам и ще ти покажа.

Медоуз едва не се задави с напитката си.

— Да не си полудял? Той е в затвора „Линкълн“. Адамс ще уволни и двама ни.

Шармън се изсмя саркастично.

— Мен вече ме е уволнил.

Медоуз направи пауза.

— Може би, но не и мен.

— Не е нужно да знае. Ще уредиш разпита в „Линкълн“, а аз само ще дойда с теб.

Дик поклати глава.

— Само едно малко непредвидено препятствие и ще трябва и теб да те вкарам там.

Шармън поклати глава в отчаяние, а умът му работеше трескаво.

— Ами доктор Райън?

Медоуз се изсмя високо, но се овладя, когато изведнъж стана център на внимание.

— Адамс чете данните за посещенията всеки ден. Какво ще си помисли, когато види името на бившата си приятелка в списъка с посетители? Не става.

Шармън го сграбчи за ръката.

— Нека поговоря с нея. Сигурен съм, че можем да измислим уважителна причина за присъствието й.

Медоуз се взря в него за миг, като се опитваше да реши дали все още е с всичкия си, или не.

— Искаш да кажеш, че не си я питал още? Откъде, по дяволите, знаеш, че ще се съгласи?

— Ще го направи, вярвай ми.

Никога не се бе чувствал по-сигурен в нещо.

Медоуз все още не бе убеден.

— Ами адвокатът му? И той ще трябва да присъства.

— Ще му кажем, че според нас разполагаме със сведения, които ще отърват клиента му. Сигурен съм, че ще ни сътрудничи. Хайде, какво ще кажеш?

Медоуз отпи нова дълга глътка.

— Адски опасно е, това ще кажа. А и какво ще спечеля аз?

— Ще попречиш на Адамс, а и на полицията да заприличат на отбор глупци. Помисли си за онази трета звезда на пагона, която несъмнено ще получиш.

— Ако нещо се обърка, ще те убия, по дяволите!

— Какво може да се обърка? — усмихна се на приятеля си Стан.

— Ако получавах по лира всеки път, когато чувах този въпрос, вече щях да съм забогатял.

— Кога ще го направим?

Медоуз се замисли за момент.

— По-добре първо се увери, че Райън ще участва.

— И ако се съгласи?

— Дай ми няколко дни. Познавам някои момчета в „Линкълн“, ще видя дали не мога да я вкарам, без да я вписват в дневника. По този начин ще мога да си покрия гърба, ако стане гаф.

Шармън се усмихна и допи бирата си.

— Така те искам!

— Между другото, по въпроса за корабоплаването…

Взря се в него за момент с възбуден интерес.

— Да?

— Той никога не е плавал — сви рамене Медоуз.

— Така си и мислех — засмя се Стан.

Дик знаеше, че това не е всичко.

— Май не ти се ще да ми кажеш защо зададе този въпрос.

Той поклати глава.

— Заведи ни в „Линкълн“ и ще видя какво мога да направя.

Медоуз знаеше, че няма смисъл да настоява. И той самият разполагаше с допълнителна информация.

— Знаеш ли, че Джон Кларк финансира защитата на Уорд?

Шармън бе втрещен.

— Какво? След всичко, което се е случило?

Инспекторът кимна.

— Зная, звучи невероятно, нали? Явно е убеден в невинността му. Значи не си единствен.

— Изненадан съм, че вестниците не са го разгласили.

— Всичко е много потайно. Хора като Кларк купуват уединението си, така както и справедливостта.

Шармън изтласка мислите си на заден план за миг.

— Какво ще пиеш?

Медоуз изгледа празната си халба.

— Двоен скоч.

— Започваш да си падаш по пиенето. Знаеш ли, рангът май започва да те променя.